Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава двадесет и трета

Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Матей 6:33)Когато Господ ни казва да „търсим царството на Бога и Неговата правда“, си припомняме, че основната тема в цялата проповед на планината е „царството“. Първите Му записани думи са: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“; в тази Негова първа разширена проповед Той показва как тези, които Го следват, трябва да постигнат царството и как то се проявява в живота им.

Това, което Той ни казва сега, е, че нещото, което мотивира последователите Му, е придобиването на царството. Всички тревоги и занимания на този свят, онези грижи и надежди са земни и трябва да бъдат преодолени от християнина, без значение колко важни или естествени може да ни изглеждат. Най-голямата пречка по пътя на един човек, тръгнал за царството на Бога, е тревогата за неговата собственост и осигуряването на бъдещето. Тези две неща могат да се превърнат, почти без да го осъзнаваме, в основен обект на нашата страст. Те пречат на нашето духовно развитие: как можем да примирим християнското учение за служение, с имуществото си на този свят, с езическата идея за егоистично придобиване на все повече и повече земни съкровища? Как можем да възложим цялата си вяра и упование на Бога и все пак да бъдем изключително загрижени за сигурността на утрешния ден? Не можем да забравим суровия урок, преподаден ни чрез Господнята притча за богатия, който толкова успял и чиито блага се умножили толкова много, че трябвало да събори житниците си и да построи по-големи, за да си осигури безгрижно бъдеще. „Безумнико, нощес ще ти поискат душата“ (Лука 12:16-21).

Какво се има предвид под „Неговата правда“? „Правда“ е превод на δικαίοσίνη, дума, използвана често в Стария и Новия Завет и особено в писмата на св. апостол Павел. В основата си тя означава състоянието на човек, който живее в съгласие с Божията воля. Сред евреите обаче тя придобила формално, правно значение. Тъй като законът е израз на Божията воля за човека, онези, които изпълняват закона, често само външно, се смятат за „праведни“. Без съмнение за това разбиране на правдата говори апостолът в Римляни 10, когато казва: „Защото без да разбират (народът на Израил) Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда, понеже завършък на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ… понеже със сърце се вярва за оправдаване“ (стихове 3-4, 10).

„Но първом търсете…“ Думата „първом“ е от първостепенно значение тук. Отговорът на Христовия последовател на това, че Той е дошъл при нас и е основал царството сред нас, трябва да бъде съсредоточаване на всичките му усилия да изпълнява Неговата воля. Окончателното постигане на царството ще бъде, разбира се, в бъдещия век, но ние влизаме в него сега, в настоящия живот; в нашия собствен, личен живот ние трябва да се стремим да живеем като деца на царството. Тревожните мисли за нещата, които занимават невярващия, са недостойни за един християнин. И тъй, ако царството на Бога и Неговата правда са първа наша грижа, всички тези неща „ще ни се придадат“. С други думи, към придобиването на Царството ще се добавят всички неща, от които се нуждаем, но Той няма предвид, че ще бъдем възнаградени с богатства. Нужна е огромна вяра, за да живееш живота на дете на царството; това без съмнение е най-голямото възможно приключение, достъпно за човека, защото това означава да възложим цялата си вяра на Бога и Неговата любяща грижа.

Последният стих от глава шеста съдържа две мисли, които често се разбират погрешно, а ако бъдат разбрани, се отхвърлят от онези, които се смятат за практични хора. Но трябва да осъзнаем, че „не се грижете [или „не мислете“] за утре“ е предназначено за онези, които разбират, че първото правило за техния живот е да търсят Божието царство и правда, за онези, които нямат задръжки да възложат цялата си вяра на Бога. То не е отправено към онези, които биха стигнали само до средата на пътя и биха се опитали да съчетаят някакво упование в Бога с малко подсигуряване, просто в случай че упованието „не сработи“! От друга страна, това не е оправдание за бездействие; св. апостол Павел поправя това недоразбиране на Господните думи във Второ послание до Солуняни (3:8-12).

„Утрешният ден сам ще се грижи за своето.“ Има много начини, по които може да се прояви ненужна грижа за бъдещето и нехристиянска тревога за това какво ще се случи. Някои хора провалят настоящето си, като се тревожат за старостта, здравето си, работата си, отношенията си с другите и дори за службата си на Бога. В едно цялостно посвещаване на Бога с вяра и радост бъдещето е винаги светло.„Доста е на всеки ден злобата му.“ Това може да се каже и така: всеки ден има своето зло (не непременно „порочност“) – нещастия, проблеми, недоразумения, несправедливости, лоши отношения с другите, нужди и прочее – защото такова е греховното състояние на човека. Защо да не се захванем, с Божия помощ, да решим тези проблеми, които вече изпитваме, без да си добавяме грижи за неизвестното бъдеще? Свети Иоан Златоуст перефразира Господнята заповед така:

Това ви заповядвам не поради друго, а за да мога да ви избавя от ненужни тревоги. Защото даже днес да си мислил за утре, и утре ще трябва да мислиш. Защо тогава да поемаш това, що е в повече от днешните грижи? Защо да караш деня да получи повече от нуждите, които са му отредени и заедно с тези му проблеми да му добавиш също и теглото на утрешния ден; и всичко туй, когато нямаш възможност да облекчиш другия с тази добавка, а се предаваш на желанието за ненужни проблеми? (Проповед XXII, „Върху Матей“).

Глава двадесет и четвърта

Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Матей 7:1-2).

Свети евангелист Лука записва тази заповед като една от поредицата сбити характерни поучения на Иисус Христос. Изборът му и подредбата ни казват нещо много важно за духа на заповедта да не съдим. „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете“ (6:36-38). Свети апостол Павел на няколко места в посланията си повтаря Господните думи и разсъждава върху подразбиращото се в тях: често е истина, че този, който съди друг, сам е виновен за същото, за което съди (Римляни 2:1), и дори да не е, той трябва да остави всяко осъждане най-накрая на Иисус Христос, защото Той единствен е способен на истинен, безпристрастен съд (Римляни 14 и 1 Коринтяни 4:1¬5).

Апостолите и отците на Църквата съвсем последователно ни напомнят в коментарите си върху тази заповед на Спасителя, че ни е забранено да съдим и осъждаме друг човек, наш брат. Лошият, греховен и пагубен начин на живот (жизнен стандарт!), действия, мнения и дейности, трябва не само да бъдат разпознавани като такива, но и да бъдат осъждани, защото те отричат и противоречат на Божията воля за човека както ни е разкрита от Иисус Христос в Евангелието.

Вероятно в цялото Евангелие няма по-добро онагледяване на принципа, прилаган тук, от случая с „жената уловена в прелюбодейство“ (Иоан 8:3-11). Книжниците и фарисеите, онези пазители на „буквата на Закона“, очевидно са събрали значителна група хора, млади и стари, за да изпълнят наказанието, определено в Закона, убийство с камъни. Но те използвали случая, за да „изкушат Иисус“, тоест да разберат колко верен е Той на Закона. Страшната присъда на Иисус, „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“, е всъщност осъждане и обвинение за тях, и така те всички се разотишли, по-старите и по-младите, и тя останала сама с Господа. Той не я осъдил, но Той очевидно осъдил самия грях, защото ѝ казал да си иде и да не греши вече.Новият и по-висш закон, разкрит ни от Иисус Христос, се основава на любовта, а тази любов се проявява в милосърдие и прошка. Царството, което Той основа сред човеците, се ръководи от този закон, а не от външни предписания. Самодоволството, което би довело един човек да съди и осъжда друг, е нещото, което Сам Господ недвусмислено съди и осъжда тук. Човекът, който натрапчиво осъжда други за техните дела и отношение, е много вероятно виновен за същото по някакъв начин, или пък е виновен за друго, също толкова осъдително, та се надява да се скрие зад своята нетърпимост. Един от най-често срещаните човешки недостатъци е да се сравняват собствените слабости с тези на другите и да се открива, че собствените заслужават по-малко порицание.

И накрая, целият съд принадлежи на Бога, а Неговият съд „пада наистина върху ония, които вършат такива дела“, както ни припомня св. апостол Павел (Римляни 2:2). Нашият съд никога не е според истината, не само в случаи като онзи, споменат по-горе, но във всички случаи. Нашият съд е обусловен от нашите собствени грехове: нито един от нас не би могъл „първи да хвърли камък“.

За съжаление и много иронично, периодът на Великия пост, когато сме призовани към истинско разкаяние за нашите грехове и по-голяма любов към нашите братя, ни дава много случаи на самодоволство. Това е особено вярно, що се отнася до традициите на поста и присъствието на великопостните богослужения. Човек не трябва да е угрижен за това какво правят другите, а за това какво той сам прави. Свети апостол Павел обобщава духа на поста и подходящото за християнина поведение така: „Който не яде, да не осъжда оногова, който яде… всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“ (Римляни 14:3, 12).

А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си (Матей 7:3-5).

Съдържащият се в тези три стиха дълбок и жизненоважен урок за човека, който би бил Христов ученик, би могъл да се предложи и така: преди да тръгнеш да „помагаш“ на другите в техния нравствен и духовен живот, преди да се опиташ да поправяш другите, дори преди да се опиташ да обърнеш други към Неговия път, погрижи се да помогнеш на себе си, поправи себе си и обърни себе си.

Понякога имаме много по-големи недостатъци или грехове от онези хора, на които бихме помогнали. Подходящо е да отбележим думите на св. апостол Павел към онези юдеи, които смятали себе си за по-висши от неевреите само защото те са избраният народ и имат Закона.Ето, ти се казваш юдеин, и на закона се облягаш, и с Бога се хвалиш, и знаеш волята Му, и разбираш по-доброто, понеже се поучаваш от закона, и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и истината. Прочее, как ти, който учиш другите, себе си не учиш? (Римляни 2:17-21).

Глава двадесет и пета

Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат (Матей 7:6).

Трябва да помним, че Господ в цялата проповед на планината говори на децата на царството, Неговите собствени избрани ученици и онези, които чрез тях щяха после да повярват в Него. Тези деца не само получават най-ценната истина за всичко, което е в действителност от значение за Бога, за човека и живота, но тя е поверена на тях и те носят неумолима отговорност за нея. Те имат задължението да свидетелстват за нея, да я живеят, да я обявят на света и в същото време те имат задължението да я почитат, да я защитават и пазят, дори да умрат за нея.

„Светинята“ е първото от всички мъдрости и познания, с които са надарени тези, получили истината. Затова само тези, които са получили Божията истина, разкрита чрез Иисус Христос, знаят за Бога, човека и живота. Това познание е свято, тъй като не е било открито или извлечено от човек, и никой не може да се меси в него, да го променя, наглася или приспособява към човешките изисквания, то не може да се обновява, не може да се примирява или сравнява с други истини. С други думи, това е абсолютна Истина и никой не може да я направи по-малко изискваща, за да не се засяга. Тя не може да бъде разкъсана и изучавана като философски идеи или течения. Не може да се постави наравно с учението на който и да било религиозен водач или основател на религия, дори ако случайно отделни, определени части от нечие учение съвпадат с Христовата истина.

„Псета“ може да ни се стори прекалено силна дума, с която да характеризираме враговете на истината, но Господ използва този израз за онези, които отричат Неговото учение, и за онези, които правят себе си недостойни да го получат. Отричането на истината може да приеме много форми. Например човек може да постави под въпрос логиката или последователността, или дори практичността на учението на Спасителя. Такъв човек може да чувства, че изводите, до които е стигнал за тези неща, са по-подходящи или задоволителни. Той може да си помисли, че нравственото учение на Спасителя е било обусловено от нравите и отношенията по Негово време. Той може да смята истината за относителна или следствие от исторически опит. И накрая, той може да чувства, че не е важно в какво вярва човек или той може да не се интересува от истината. Да дадеш тази света истина на псетата, означава, освен всичко останало, непрекъснат опит да се разкрие истината на онези, които опърничаво я отхвърлят, които са нелечимо безбожни или светски настроени и биха я подигравали и „стъпкали с краката си“. Свети апостол Павел казва на Тит: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит 3:10).

От друга страна, тази заповед на нашия Господ има пряко приложение към някои съвременни случаи. Особен такъв случай е склонността на някои християни да омаловажават нуждата на човечеството от цялата истина. Това е грехът на някои видове икуменизъм, в които „разликите“ се оставят настрана в интерес на обединение, което е лъжливо и повърхностно и в интерес на приемането, признаването (на някого или на нещо, бел. ред.) или пък на някаква материална полза.

Но, могат да кажат някои, нима нашият Господ не ни заповядва да проповядваме от покривите каквото сме чули (Матей 10:27)? Това със сигурност означава, че сме длъжни да обявяваме истината публично и че е грях да пазим Христовото учение скрито. Често сме признавали вината си в това отношение, тъй като малцина извън Православната църква знаят какво ни учи тя. Бихме съгрешили против тази заповед, ако, поради прекомерна либералност и искреност, водим безсмислени диалози с представители на други изповедания, чиято основна цел е да покажат превъзходството на техните вярвания.Друг съвременен проблем, с който често се сблъскваме, е споделянето на светото причастие с онези, които не са православни. Поради новия либерализъм, възприет от някои други църкви, нашата Църква бива често подигравана, че не е в общение с другите. Отците ни учат, че даването на причастие на някой, който може да не приема пълнотата на вярата, за когото представянето на тайнствата е съмнително, или който може да има различно разбиране за самото причастие, е пряко и сериозно нарушаване на тази заповед. Ние не наричаме тези хора псета, защото те може да са невинни или несведущи. Вината пада върху онзи, който небрежно раздава това, което е свето.

От „Не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат“ ние разбираме по същество същото нещо като от „не давайте светинята на псетата“. Има обаче едно допълнително значение, според което този израз трябва да се разбира.

Онези, които живеят в нарушение на Христовото нравствено учение, не могат да бъдат допуснати до причастие, докато не се покаят и не променят начина си на живот. Дори когато някой настоява, че е православен, работи за Църквата, посещава службите редовно и наистина дава своя дял, той не може да бъде допуснат, ако е виновен за някои видове греховно и неприемливо поведение. Това би включвало онези, които настояват на правото си да прелюбодействат, онези, които живеят в незаконен съюз, пияниците, измамниците, виновните за аборт или друга форма на убийство, онези, които хранят омраза в сърцата си, не желаят да простят, търсят отмъщение. Това са само част от нещата. Господ ни предупреждава за последствията от небрежното споделяне на Неговата света истина и Неговите свещени тайнства с онези, които не са способни да ги получат. Те оскверняват истината, защото не я получават, и те правят светите неща обект на подигравки, защото не ги разпознават, точно както свинете не знаят що е бисер. Те „се обръщат и ни разкъсват“, като излагат на показ нашата разпуснатост, като се подиграват на нашата небрежност и нашия неуспех да застанем твърдо зад истината.

Глава двадесет и шеста

Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори. Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък, и кога поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чадата си добри деяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат? (Матей 7:7-11).

Много съвременни тълкуватели, особено сред неправославните, смятат този откъс за „самостоятелен“, без връзка с предишната заповед да не се дава светинята на псетата. Светите отци обаче (свети Иоан Златоуст, св. Амвросий и блажени Августин например) го приемат като неразделна част от целия дял на проповедта, който разглежда християнското поведение и пътя към светостта.

Ако не беше свързан, лесно можеше да бъде тълкуван просто като обещание да се изпълни всяка молба, както всъщност този откъс се разбира от много християни. Опитът от това как са молили за нещо (често за някаква материална облага) и не са го получили е накарал някои хора да се съмняват в ползата от молитвата, а други са загубили вяра.Отново трябва да си припомним, че Господ е поучавал децата на царството за пътя към светост и усъвършенстване. Точно както разбираме, че предупреждението да не даваме светинята на псетата и да не хвърляме бисерите си пред свинете има общо с това как пазим светото учение и тайнствата на Иисус Христос от оскверняване, така също трябва да разберем обстоятелството, че начинът, по който най-често се проваляме в изпълнението на тази заповед, няма нищо общо с другите хора и техните недостатъци: причината е в това, че ние самите сме недостойни да получим Божията истина, в нашето безразличие към нея, в нашето лекомислие при получаването на Неговите светини (в причастието).

Затова, за да сме достойни да получим и после да се причастим със светините, трябва да превърнем Божията слава, Неговата правда, Неговата светост в обект на всички наши желания и на нашата воля. За да го направим, ние не трябва „да правим усилия съвсем сами, но също да призовем помощ от горе: и тя със сигурност ще дойде и ще пребъдва с нас, и ще ни подкрепя в нашите усилия, и ще прави всичко лесно. Поради туй Той ни заповяда да молим, но и обеща да ни даде“ (св. Иоан Златоуст, Проповед XXIII, „Върху Матей“). Следователно първо трябва да знаем, че най-важно е нещото, за което молим; и това не може да е друго, освен да се подчиним на Божията воля за нас. Осъзнаем ли веднъж, че това е, за което трябва да молим, ние трябва действено да се стремим към него. Трябва да обърнем нашето съзнание или нашето умствено предразположение в действие. Това е, което намираме, ако търсим: живот според образеца на Христа. След цялата тази подготовка, с нашата воля и нашите действия, обърнати към Бога и Неговата правда (6:33), ние най-накрая ще можем да се приближим до вратите на Господа и да похлопаме.

И затуй не унивай, о човече, нито пък показвай по-малко ревност за добродетел, отколкото някои желаят богатство. Защото неща от този вид често си търсил и не си намирал, макар да знаеш, че не е сигурно дали ще ги намериш, ти все тъй пускаш в ход всякакво търсене. А тук, въпреки факта, че имаш обещание да получиш със сигурност, ти не влагаш дори частица от същото усилие и не показваш и малка част от онази настойчивост. Затова Той каза, „хлопайте“, да покаже, че дори ако не ти отвори вратата веднага, ти трябва да продължиш с усилията си (св. Иоан Златоуст, пак там).

И трите повелителни форми, „искайте“, „търсете“, „хлопайте“, предават продължително усилие: продължавайте да искате, да търсите, да хлопате.

Господ после онагледява мисълта Си с прост пример, който всеки може да оцени. Синът на един човек в наивността си, моли за това, от което има нужда, тоест за това, за което знае, че има нужда, хляб. Той има нужда да яде и моли за хляб. Бащата не би се подиграл на сина си и не би го излъгал, като му даде нещо, което прилича на питка или малък хляб, тоест камък. Нито пък би му дал змия (вероятно змиорка, която не се смята за риба и затова е забранена в Закона), ако поискаше риба. По същия начин, ако помолим за нещо, от което смятаме, че имаме нужда, но всъщност нямаме, Господ няма да ни го даде. Ако ни го дадеше, ние щяхме да бъдем излъгани, защото щяхме да получим от Бога неща, които биха ни направили още по-свързани с този свят, отколкото сме: богатство, успех, физическо благополучие и дори здраве. В резултат на това Той би прекъснал нашето развитие за постигане на Неговата правда и в крайна сметка това би попречило на нашето единение с Него. Родителят отвръща на желанието на детето си, когато то изразява истинска нужда. Небесният Отец знае от какво имаме нужда (6:32) и Той със сигурност се отзовава: Той дава добри неща (а не просто какво да е) на онези от нас, които Го помолят.

„Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците“ (7:12).

По този начин Господ обобщава християнската норма на поведение. Не трябва да имаме друг пример за отношенията си с нашите ближни, освен начина, по който нашият Господ се отнася с нас. „Прочее“ свързва тази заповед с всичко, което Той е казал преди. Ако очакваме да получим, когато помолим, да намерим, когато търсим и да ни се отвори вратата, когато хлопаме, ние трябва да дадем, и ние трябва да отворим вратата на онези, които имат нужда и молят за нашата помощ. Законът и пророците бяха обявили това, но дори Божият народ не бе успял да го разбере. Сега Той възлага същото задължение, но дори по-строго, на онези, които биха били Негови ученици и биха влезли в Неговото царство.

Глава двадесет и седма

Като казва, че трябва да правим на човеците това, което искаме те да правят на нас и че това е изпълнение на „закона и пророците“, нашият Господ Иисус Христос подчертава факта, че Той не въвежда нова идея. Законът е изложил в големи подробности Божиите изисквания към човека, що се отнася до отношенията с ближния (вж. Левит 19:9-18). Свети Иоан Златоуст отива дори по-далеч, като заявява, че „Очевидно е, че добродетелта е според нашата природа; че ние всички знаем по себе си нашите задължения; и че не е възможно да се извиним, че не знаем“ (Проповед XXIII, „Върху Матей“). Сигурно е, че ако законът да правим на човеците това, което искаме да правят на нас принадлежи на човешката природа, то е, защото човекът е създаден по образ Божи.

Важно е да отбележим също, че някои други религии имат закон, който, погледнат повърхностно, е същият като тази заповед, но всъщност е точно обратен на закона, даден от Бога на Неговия избран народ и потвърден от Неговия въплътен Син в началото на Неговото обществено служение. Те казват по същество: „Не правете на другите това, което не искате да правят вам“. Ако човек последва това предписание, той би бил доволен да се изолира от другите, да не прави нищо за ближния си, дори да бъде безразличен към положението на ближния си, и все пак да бъде религиозен. Пътят на Христа е действен, а не пасивен.

Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират (Матей 7:13-14).

Местоназначението или целта на християнския живот е царството на Бога. Това е „Животът“, към който води тесният път. Сам Иисус Христос е „тесните врата“, които отварят пътя, водещ към живота, защото Той каза – „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан 14:6), Онези, които са избрали да следват Иисус Христос, вече са тръгнали по този път и тук, към края на „проповедта“, Господ започва да говори на учениците Си, че пътят, който ще следват, ще бъде пълен с трудности и изпитания и не ще бъде изборът на мнозинството.Вероятно няма по-очевидно от това указание на нашия Господ, приложимо към времената, в които живеем. Изкусително е да се следват тенденциите и насоките на обществото, вместо да се стои твърдо зад непопулярни принципи. Дори някои църкви са се поддали и са възприели популярни морални становища и доктринални идеи, които са в пряко противоречие с това, което учи нашият Господ Иисус Христос, толкова силен е натискът да бъдеш приет, и да не бъдеш различен. Това развитие в други църкви в действителност ни засяга, но ефектът, който то вече е започнало да има върху членовете на нашата Църква, е този, който наистина ни тревожи и става належащо да припомним на верните, че нравствените истини, преподадени ни от нашия Господ Иисус Христос, са съвършени и поради това не могат да се променят, за да паснат на времето. Очевидно е за всеки пастир, че много от хората в нашите църкви споделят отношението към учението и нравствеността, които преобладават в обществото. Понякога ни се казва, че цялата ни система е остаряла и че е по-добре да се събудим и да се променим или да се изправим срещу неизбежното отдръпване на нашите собствени хора.

Да се възпротивиш на догматичния и морален релативизъм, означава човекът да се постави в непопулярно малцинство, дори да бъде приобщен към членовете на най-странните секти и всякакви други, които се опитват да вървят против течението. Едно от първите изпитания, на които един последовател на Иисус Христос е изложен в наше време, е страхът да бъдеш отхвърлен като някой, който вярва в нещо от миналото или като умопомрачен (обществото често обявява дисидентите си за луди). Голяма смелост се изисква да поемеш риска на общественото отлъчване.

„Тесните“ врата е изповядването на Иисус Христос, а тесният път е този, който човек трябва да следва като следствие на това изповядване. Не можем да заявим, че Иисус Христос е нашият Господ, Бог и Спасител и в същото време да се пригаждаме към нормите на поведение, установени от мнозинството, вместо към Неговите норми. Малцина наистина са онези, които имат достатъчно вяра да устоят на съблазънта да се отклонят от тесния път. Другата порта е широка и привлекателна, защото тя предлага успех и признание от човеците, които я избират и следват. Средният, „нормалният“ член на обществото най-често прави точно това.

Последствията от едно безбожно общество стават все по- и по-очевидни дори за най-големите скептици. Започваме да ставаме свидетели на унищожението, до което води широкият и лесен път. Безразборните полови отношения, свободната любов и нравствените отклонения вече взеха своя данък. Равнодушието към Божията воля за човека, що се отнася до брака и семейството, е изпълнило нашите градове с бездомни деца и бегълци, самоубийства и отчаяние дори сред младите, които обикновено са изпълнени с надежда и очакване. „Ситуационната етика“, проповядвана дори от някои духовници (според която в някои ситуации човек може да лъже, изневерява, краде и мами), почти е унищожила доверието, честта и почтеността на личността в обществения живот. Пътят, който води към живот, към царството на Бога, е изпълнен с трудности и изпитания; за да го следваш, е нужна вяра в Бога и обещанията на Иисус Христос. Той е казал, че игото Му е благо, а бремето Му е леко и всички трудности могат да се понесат, ако човек никога не изпуска от поглед живота, който Той ни е обещал.

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Jh