Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

2.Назарет, трета година преди нашата ера – двадесет и седма година от нашата ера

Когато вестта за смъртта на Ирод стига до Египет, дърводелецът Иосиф, надявайки се, че опасността е преминала, решава да се прибере в родината си. Но се страхува от преследванията на Архелай и не се връща във Витлеем. Предпочита да се пресели на север, в градчето Назарет, където по-преди живеел с Мария.В онези времена Галилея е гъстонаселена област, а географското ѝ положение я прави открита за всички ветрове на света. „Тук наблизо били Финикия, Сирия, Арабия, Вавилон и Египет. Езическите острови и всички прочути европейски страни почти се виждат отвъд блестящите води на Западно море. Римски знамена се веят из равнината. Фараони и Птолемеи, емири и арсакиди, съдии и консули – всички се борят да притежават тази прекрасна област. Тук са блестели копията на амаликитците, треперела е земята под колесниците на Сезострис, по нея са вървели македонските фаланги, тук са се чували ударите на широките римски мечове, тук е било определено да се разнасят виковете на кръстоносците, да гърмят артилериите на Англия и Франция. Струва ти се, че на тази израилска равнина се сблъскват Европа и Азия, юдейството и езичеството, варварството и цивилизацията, Старият и Новият Завет, историята на миналото и надеждите на бъдещето[1]„.Самият Назарет стоял настрани от тези големи исторически пътища, в евангелската епоха той се смятал за затънтено селище. Дори се появила поговорката: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ И сякаш за да опровергае всички човешки оценки, тъкмо това бедно градче става „отечеството“ на Христос; в него преминава по-голямата част от живота Му. Почти трийсет години Той ходи по каменистите му улици и се катери по пътечките на околните хълмове. Малцина знаели къде наистина се е родил, но дори и тези, които били чували за това, Го наричали Ханоцри, Назаретеца.

Ако ние можехме да се събудим в Назарет от онова време, бихме видели около стотина бели къщи с плоски покриви, пръснати по хълма, ограден с лозя и маслинови горички. От полегатите възвишения се открива живописна панорама, върху която сигурно неведнъж се е спирал погледът на Иисус: синкави планински вериги, зелени долини, засадени поля.Оттогава много неща са се променили, но галилейската природа си остава почти същата, каквато е била преди две хиляди години. Пътешествениците единодушно потвърждават, че Назарет и околностите му са неповторимо кътче от светата земя, наричат го „планинска роза“ и „земен рай“. Въздухът горе нависоко е чист и прозрачен. След зимните дъждове назаретските склонове се превръщат в градина: застилат ги разнообразни цветя с най-нежни оттенъци: лилии, планински лалета, анемони. Иисус обичал цветята. Казвал, че с тях не могат да се сравнят дори и украшенията на цар Соломон.

През есента назаретските поля се огласят от песента на чучулигите, далече се носи гугукането на гургулиците, в ярката небесна синева прелитат ята розови пеликани. Птиците, както и цветята, в Христовите слова стават образ на душата, възлагаща упованието си на Бога. Той ги дава за пример на суетните и загрижени хора.

Галилейците – здрави, силни, непринудени люде – в повечето случаи се занимавали със селскостопанска работа. Те отглеждали лозя, смоковници, маслинови дървета, пасели по ливадите кози и овци, обработвали полята. Сутрин назаретските жени отивали с делви при извора, който и днес снабдява околността с вода. Там ходи и Дева Мария. Кладенецът и сега носи нейното име.Как е живяла тя в Назарет? Как е живял Иисус? Апокрифните легенди разказват доста подробности за тези години. Но ние не можем да ги смятаме за достоверни, дори и затова, че са в рязко противоречие с евангелския дух[2]. И Матей, и Лука, засягайки този период от живота на Христос, предпочитат сдържания лаконизъм и говорят само за онова, което им е добре известно.

Само два факта, назовани от апокрифите, изглежда заслужават доверие. Те твърдят, че Иосиф умрял, когато Иисус бил деветнайсетгодишен[3]. Легендите обикновено са склонни да цитират символични числа (към тях спадат 3, 7, 12, 40). Иисус по време на Неговото обществено служение наричат „Синът на Мария“, което означава, че Иосиф не бил вече жив. Според друго предание Иисус като момче пасял овцете[4]. Интонацията, с която са пропити Неговите притчи за овчарите, косвено го потвърждава. Във всеки случай назаретският юноша непрекъснато е виждал хора, грижливо пазещи стадата си. Той е виждал и лозари, връзващи лозите, и сеячи насред пролетните нивя, и жътвари със сърпове как срязват класовете. По-късно всички тези картини служат като образи в Неговите притчи. Те ни пренасят в света на спокойното галилейско селище, който от най-ранна възраст е ограждал Иисус.

В съботните дни семейството на Иосиф е отивало в назаретския молитвен дом, синагогата, където народът слушал Свещеното Писание и беседите на наставниците. Четецът казвал славословията, а всички присъстващи повтаряли след него. Иисус обичал тези изрази на истинска вяра и по-късно в Неговите проповеди неведнъж ще звучат отгласи от молитвите, чути в Назарет в детството Му[5].Но да се рисува животът в Галилея като безметежна идилия, би било невярно. И там кипели страсти, и там мечтаели за свобода. Народът живеел под двоен и дори под троен гнет: митарите изтръгвали от него имперските данъци, Иерусалим прибирал своя десятък, а местните земевладелци притискали селяните. Но хората вярвали, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Книгите на пророците, които четели в синагогите, и апокалиптическите писания, предавани от човек на човек, всявали надежда, че скоро ще настъпи краят на стария свят.

Когато Ирод умира, в Галилея се надига въстание. Възглавява го Юда Хавлонит, предводител на партията на зилотите, „ревнители“. Религиозни анархисти, Юда и неговият съмишленик фарисеят Садок отхвърлят всяка власт над Божия народ, освен властта на Самия Творец.

Тълпи от отчаяни галилейци, въодушевени от теократическата идея, образуват цяла армия и с бой превземат град Сепфорис, където се намира арсеналът. Легионерите на Квинтилий Вар с мъка успяват да потушат метежа. Стотици въстаници са разпънати на кръст.

През шеста година Архелай, който наследил пороците, но не и държавническия талант на Ирод, е свален и пратен на заточение. Първосвещеникът на Иерусалим започва да управлява неговите земи, а общият контрол над областта бил предаден на прокуратора Копоний. Както и при Помпей, тя била включена в състава на Сирийската римска провинция. Антипа и Филип, въпреки че запазват марионетната власт на тетрарси, се оказват в още по-голяма зависимост от империята.Веднага след свалянето на Архелай, сирийският губернатор Квириний започва преброяване по цяла Палестина, с цел да установи размера на данъка. Възползвайки се от това, Юда Хавлонит отново вдига Галилея против римляните, но скоро е убит в сражение. Ала гибелта му не може да угаси духа на войнствения месианизъм. Управителят на Галилея Ирод Антипа, човекът, който от всичко на света най-много ценял спокойствието си, много често го губел. Всеки път, когато се появява нов вожд, призоваващ народа на оръжие, галилейците тутакси го следвали, уповавайки се, че в критичния момент от небето ще се спуснат ангели и заедно с него ще съкрушат римския орел. „Тези бойци – пише Флавий – никога не биха могли да бъдат упрекнати в липса на смелост[6]„. Ненапразно, когато след шейсет години армията на Васпасиан преминава през Галилея, налага се с щурм да превзема почти всяко село.

В къщата на Иисус са знаели за въстанието на Юда, понеже Сепфорис се намирал близо до Назарет. Може там да са се появявали някои от партизаните и Синът на Мария да ги е виждал. Той Самият също ще говори за свобода и за Божията власт, но между Него и хората, избрали пътя на насилието, ще легне пропаст. В Назарет се подготвя духовен преврат, но зилотите няма да разберат неговия смисъл.

Авторите на апокрифи не пестят описанията на чудесата, с които Иисус в детството Си уж поразявал всички. Но от Евангелията се вижда, че по онова време Той с нищо не показва превъзходство над другите хора, напротив, като че ли крие от околните тайната Си. Само веднъж дава на родителите Си да разберат, че принадлежи не на тях, а на друг, по-висш свят. Това се е случило в пасхалните дни, навярно малко преди галилейското въстание.Както всички набожни юдеи, Иосиф всяка година отивал за празника в Иерусалим. Жените не са били задължени да ходят на поклонение, но Мария обичала храма и винаги посещавала Светия град. Когато Синът е достигнал до църковно пълнолетие, тя Го взема със себе си.

В ония дни по пътищата, водещи към столицата, се виели пъстри върволици от хора, а над долините се носело пеенето на псалми. В Иерусалим пристигали хиляди богомолци, стражата с мъка поддържала реда. Площадът пред храма бил задръстен от тълпи народ, непрекъснато се принасяли жертви, а вечерта семействата се събирали в домовете край празничната трапеза.

Когато тържествата приключили, Иосиф и Мария тръгнали обратно. Вървели заедно с роднини и съседи и затова в първия момент не се разтревожили, че Иисус не е с тях. Но когато разбрали, че Той е останал в града, изплашени, те веднага се върнали в Иерусалим. Времената били неспокойни и сърцето на Мария се свивало от страх.Не било лесно да се открие Сина в пренаселения град. Иосиф и Мария дълго вървели по улиците, докато не стигнали до една от галериите, обкръжаващи храма. Обикновено там прекарвали времето си в богословски проповеди и тълкуване на Закона равините и книжниците. Тъкмо сред тях Майката видяла Иисус. Той седял, слушал думите на учените и им задавал въпроси. Познавачите на Писанието се учудвали на „разума и отговорите“ на неизвестния галилейски Отрок, който не бил учил в техните училища…

– Чедо – възкликнала Мария, – защо постъпи така с нас? Ето, баща Ти и аз се измъчихме да Те търсим.

– Защо сте Ме търсили? – отговорил Иисус. – Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?

Сякаш внезапно Той станал далечен и загадъчен и думите смутили родителите Му. Те не разбрали, какво искал да каже. Но Иисус веднага станал и тръгнал след тях. Един-единствен път неземният лъч блесва иззад облаците и се скрива. Той отново е обикновено Дете като всички други деца.

След случката в Иерусалим Иисус, по думите на евангелистите, живее „покорявайки се“ на родителите Си, и като „преуспява в мъдрост и растеж и в любов пред Бога и човеците“. А Мария „спазва в сърцето си“ този първи знак за изпълняващото се пророчество[7].Иисус не се учи в богословско училище, както връстниците Му с религиозно призвание. Той става дърводелец и каменоделец и след смъртта на Иосиф изхранва Майка Си с труда на ръцете Си**.

Евангелист Лука казва, че околните обичали Иисус, но че за тях Той бил само селски момък, може би малко странен, често потънал в някакви свои, никому неизвестни мисли. Назаретските жители, които Го познавали отблизо и се сблъсквали с Иисус почти всеки ден, не забелязвали в Него нищо свръхестествено. Когато Той започва да проповядва Царството Божие, това ги сварва неподготвени и те били искрено изненадани. Изглежда сред земляците Си Той нямал доверени приятели. Никой от тях, освен две-три жени, не последвали Иисус.

Неверието на назаретците смайва и Самия Христос[8]. Според думите Му те потвърдили пословицата: „Никой не е пророк в собствената си страна“.

Мария и Синът ѝ имали в градчето много роднини: сестрата на Мария със семейството си, братовчедите и братовчедките на Иисус[9]. Но и тези хора, в повечето случаи, остават духовно отдалечени от Него. Техният ограничен свят се свежда до собствената улица, до собствения дом, до работата. По-късно, когато научили за проповедите и делата на Иисус в Капернаум, братята Му се разтревожили и решили, че е обезумял.

Душевната самота на Иисус е отразена и в незаписаните в Евангелието Негови думи: „Онези, които са редом с Мен, не Ме разбраха[10].“ Единственият близък човек остава само Майката.

Евангелистите малко говорят за нея, но дори да не бяха казали за Мария нито една дума, това не би намалило величието на Майката на Месията. Той расте пред очите ѝ, тя Му дава първите майчини съвети, тя е единственият свидетел на извършващото се в Него чудо.

На Мария ѝ е открито, че Синът ѝ е Помазаник Божи, но на нас сега ни е трудно да разберем колко много духовни сили са били необходими, за да се запази вярата в това; нали ние гледаме от друга перспектива. Но ако си представим делничния назаретски живот, можем да се досетим, че от Благовещението до Възкресението, Мария е извървяла дълъг път на изпитания.Франсоа Мориак, тънък познавач на човешката душа, прави опит да види този път. „Детето става юноша, превръща се в мъж. Той не е велик, не го наричат Син на Всевишния. Той няма престол, а само столче край огнището в бедна колиба. Майката би могла да се усъмни, но ето свидетелството на Лука: „Мария спазваше всичко в сърцето си“… Тя пази пророчеството в сърцето си и никому не казва за него, навярно дори и на Сина си[11]„.

Изграждането на всяка личност, особено на необикновената, е винаги загадка, още повече, че на нас не ни е дадено да проникнем в тайната на Иисусовата душа. Как можем да знаем за какво е мислил Той, докато е работел в малката работилница, за какво се е молел? Само едно изглежда неоспоримо: Той е бил свободен от конфликтите, които от детските години измъчват хората; демоничните стихии нямали власт над Него. Дори и да познавал вътрешната трагедия, тя била породена единствено от самотата, от състраданието, от болката при допира със света на злото, а не от мъките на греха и от борбата с тъмните инстинкти. За това свидетелства всичко, което се знае за характера на Иисус.

Дори такъв учен враждебен на християнството, какъвто е Давид Щраус, след дълги размишления над Евангелието признава, че хармоничността на Иисусовия дух не е следствие от вътрешна криза, а резултат от естественото разкритие на заложените в Него сили. „Всички характери – пише Щраус, – пречистени чрез борба и силни преживявания например Павел, Августин, Лютер, пазят незаличими следи от такава борба, от образа им лъха нещо сурово, рязко, мрачно. Нищо подобно няма у Иисус. Той мигом застава пред нас като съвършена личност, подчиняваща се единствено на своя собствен закон, признаваща и утвърждаваща себе си в собственото си съзнание и която няма нужда да се преобразява и да започва нов живот[12]„.

У Него няма чувство на греховност, присъщо на всеки светец, няма нищо накърнимо. Дори и често да е неразбран и самотен, това пак не помрачава просветлеността на духа Му; Иисус непрекъснато е с Онзи, Когото нарича Свой Отец.Навярно в свободните часове, както и по-късно, в годините на проповедничеството, Иисус е обичал да се усамотява в уединени места, където сред тишината в Него звучал небесният глас. Там, по назаретските хълмове, незабелязано се подготвяло бъдещето на света…

Кой можел да знае за това по онова време? Римските политици не подозирали, че ще дойде ден, когато техните потомци ще коленичат пред Дърводелеца от далечната източна провинция.

Редуват се големи и малки събития. Германците нанасят поражение на легионите в Тевтобургската гора; последователно избухват бунтове на Дунав и на Рейн, в Галия и Тракия. Умира Август, причислил себе си към сонма на боговете, наследява го мрачният и подозрителен Тиберий. Умират Овидий, Тит Ливий, Хилел. Ражда се Плиний Старши; философът Сенека се завръща в Рим от Египет. В Юдея е назначен петият прокуратор Понтий Пилат.

А в Назарет външно сякаш всичко протича без промени. Но дългият подготвителен период в живота на Иисус привършва. Той е на около трийсет години, когато, изпълнен с духовни и телесни сили, чака вече само знак, за да хвърли в света първите семена на Благата вест.

И знакът е даден.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Думата τικτων означава едновременно и дърводелец, и каменоделец. Сравнете богатството на образи, заимствани от труда на строителя, в Христовите речи и притчи (Матeй 7:21, 16:18; Лука 14:28; Иоан 2:19). Бел. авт.

[1]. Фаррар, Ф., Жизнь Иисуса Христа, с. 120.

[2]. Эти легенды изобилуют историческими анахронизмами и ошибками, которые сразу же выдают подделку; в них описаны нелепые, а порой и жестокие чудеса, якобы совершенные Отроком Иисусом.

[3]. Книга Иосифа Плотника, XIV.

[4]. Иустин Гностик. – У св. Ипполита. О философских умозрениях, XV, 26.

[5]. Некоторые синагогальные молитвы приведены в т. 1 русского пер. Мишны, с. 39 сл.; смотри также: Гейки, К., Жизнь и учение Христа, Пер. с англ. Т. 1, 224 сл. и Aron, R., Les annees obscures de Jesus, Paris, 1960.

[6]. Флавий, И., Иудейская война, III, 3,2; о зелотах см.: Флавий, И., Арх. XIV, 9, 2; XVIII, 1, 1; Иуд. война, I, 10, 5; II, 8, 1.

[7]. Лука 2:41-52. Поясняя слова „преуспевал в премудрости и возрасте“, св. Иустин говорит, что Иисус „рос, как растут все люди, отдавая должное каждому возрасту“ (св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88).

[8]. Марк 6:6.

[9]. Уже одно то, что перед смертью Иисус поручил Свою Мать ученику (Иоанн 19:25-27), свидетельствует, что Он был Ее единственным сыном (см.: Hillarii, In Matt., IX, 92). Остается неясным, кто были Иаков, Иосия, Симон и Иуда, названные в Евангелии „братьями“ Иисуса (Марк 6:3), – сыновьями ли сестры Девы Марии (Иоанн 19:25) или детьми Иосифа от первого брака, как утверждают апокрифы (например, Книга Иосифа Плотника, II). Быть может, и те и другие назывались „Его братьями“. В греческом и еврейском языках слово „брат“ может означать разную степень родства.

[10]. Эти слова сохранились в апокрифических „Деяниях Петра“ (гл. X). По мнение видного современного специалиста по Новому Завету И. Иеремиаса, они скорее всего подлинны.

[11]. Mauriac, F., La vie de Jesus, Paris, 1962, p. 33.

[12]. Штраус, Д., Жизнь Иисуса, Т. I, с. 195. О Штраусе смотри в приложении „Миф или действительность?“

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990), негови книги и Господ Иисус Христос.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4xG