Професор Христо Гяуров

Б. Евангелие от Марк

1.Живот и дейност на евангелист Марк

В новозаветните книги на евенгелист Марк се дават следните имена:  Иоан /Деяния апостолски 13:5/, Марк /Деяния апостолски 15:39/, /1 Петр. 5:13/ и Иоан Марк /Деяния апостолски 12:12; 12:25/. Името Иоан е еврейско и значи “мил на Бога”, а името Марк е латинско и по всяка вероятност евангелистът го е получил, когато е бил обърнат към християнството /това е станало в чест на майка му Мария/. Поради това, че Марк е имал две имена, някои учени твърдят, че Марк и Иоан са две лица: едното сътрудник на апостол Павел, а другото – на апостол Петър. Обаче, като сътрудник на Петър и Павел, Марк е носил името Иоан. Това съвпадение е обяснимо, само ако допуснем, че лицето е едно и също – с две  имена, Марк и Иоан, което потвърждават и изследванията на учените Герике, Теодор Цан, М. Майнерц и други.За бащата на Марк в Свещеното Писание нямаме сведения; говори се само за майка му Мария /12:12/, която имала къща в Иерусалим, където според Свещеното Предание била извършена Тайната вечеря /Марк 14:12-25/; Иисус се явил на учениците Си след възкресението /Иоан 20:19-29/; Светият Дух слязъл над апостолите в деня на Петдесетница /Деяния апостолски 2:2/; иерусалимските християни се събирали за молитва там /Деяния апостолски 12:12/.

Евангелист Марк бил братовчед /според някои – племенник/ на апостол Варнава /Колосяни 4:10/. И понеже апостол Варнава е бил от остров Кипър и при това левит, заключава се, че и Марк бил левит от остров Кипър. Предполага се, евангелист Марк бил покръстен от апостол Петър, който и за това го нарича “син ми Марк” /1 Петр. 5:13/. Евангелист Марк бил сътрудник на апостолите Петър и Павел, за което свидетелства древната християнска писменост. Така Папий Иераполски казва: “Презвитерът казва и това, че Марк, изтълкувателят на Петър, записал с точност всичко, каквото помнел /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39/“. В 42 година апостол Петър по чудесен начин бил освободен от тъмницата, където бил хвърлен от Ирод Агрипа І. Същата нощ той се отбил /Деяния апостолски 12:17/ в къщата на Мария, а оттам отишъл на “друго място”. Това “друго място”, е навярно град Рим. За отиването на Петър в Рим ясно говори Евсевий Кесарийски: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагият, човеколюбив промисъл довежда в град Рим Петър, който бил най-твърд и велик по мъжество между апостолите и който вярвал пред всички останали” /Църковна история, 3, 14, 15/. Заедно с апостол Петър в Рим отишъл и евангелист Марк, където след като слушал евангелската проповед на Петър в 44 година, написал второто синоптическо евангелие.За това свидетелства Климент Александрийски, който казва: “В Рим светлината на благовестието озарила така умовете на тези, които слушали Петър, че на тях се видяло малко да го слушат веднъж. Те не се задоволявали само от едното написано учение на Божествената проповед, а убедително молели спътника на Петър – Марк, да остави и писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпили дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18, 15/.

През 45 година Марк отива в Иерусалим, а през 46 година, заедно с апостолите Павел и Варнава, отишъл в Антиохия. При първото Павлово пътешествие /46 година/ от Антиохия Марк тръгнал заедно с апостол Павел, но като минали остров Кипър и стигнали до град Пергия, намиращ се в малоазийската област Памфилия, Марк напуснал Павел и Варнава и се върнал в Иерусалим. Причините, поради които се върнал били: трудностите при пътуването; несъгласен бил Марк с начина на проповядване Христовото учение между езичниците. В 51 година, след апостолския събор в Иерусалим, евангелист Марк отишъл в Антиохия. През второто Павлово пътешествие /51 година/ апостол Варнава  предложил на апостол Павел да вземат със себе си и Марк, но апостол Павел не се съгласил, а взел със себе си Сила. Тогава апостол Варнава и евангелист Марк отпътували заедно за остров Кипър /Деяния апостолски 15:39-41/. Повече сведения за евангелист Марк в Деяния апостолски няма.

Древната християнска писменост обаче твърди, че евангелист Марк отишъл да проповядва в Египет и бил пръв Александрийски епископ. Там евангелист Марк останал до 62 година, за което ясно свидетелства Евсевий Кесарийски: “В осмата година от царуването на Нерон /62 година/  след апостол и евангелист Марк в Александрийската църква встъпил на служението Аниан /Църковна история, 3, 24/”.

През 62 година от Александрия евангелист Марк отишъл в Рим при апостол Павел /Колосяни 4:10; Филипяни 1:23/, обаче още преди освобождаването на апостол Павел от първите окови, той напуснал Рим и заминал за Мала Азия, посетил град Колоса  и в 64 година отново се върнал в Рим, сега вече при апостол Петър /1 Петр.5:13/. След известно време евангелист Марк пак се връща в Мала Азия в Ефес или някое близко място до Ефес, защото апостол Павел в 66 година поръчва на Тимотей: “Вземи Марка и го доведи със себе си, защото ми е нужен по службата” /Тимотей 4:11/. Вероятно евангелист Марк, заедно с Тимотей  е отишъл в Рим и е бил там, през време на мъченическата смърт на апостол Павел. След 67 година, годината на смъртта на апостолите Петър и Павел, за дейността на Марк има най-разнообразни сведения. Но приема се, че той отново отишъл в Александрия, където загинал мъченически, за което свидетелстват Геласий, Калист и други.Според преданието апостол Марк починал на 8 май, годината не е известна. Мощите му били пренесени  през 827 година във Венеция от венециански търговци и на мястото, където били поставени, през X век бил издигнат голям храм под негово име.

Паметта на евангелист Марк се празнува на 25 април.

Познавал ли е евангелист Марк Иисус Христос и бил ли е Негов ученик?  На този въпрос се отговаря въз основа на следното място от евангелието на Марк: “Един момък, обвит  с платнище по голо тяло, вървеше подире Му и войниците го хванаха. Но той, като остави платнището, избяга от тях /14:31-52/”. Кой е бил този момък? Още от древността се твърди, че това е евангелист Марк, който, подобно на други евангелисти, от скромност, прикрива името си. Виктор Антиохийски казва: “Момъкът не е чужденец, а е от онази къща, в която яли Пасхата”. Това подчертава и  блажени Теофилакт. В днешно време учените Белзер, Теодор Цан, Г. Воленберг и други приемат, че тоя момък е бил евангелист Марк. Амвросий Медиолански погрешно твърди, че този момък бил евангелист Иоан. Погрешно е и мнението, че това е бил апостол Яков, брат Господен. Щом Тайната вечеря, според древното предание, е станала в дома на Мария, майка на Марк, то ясно е, че Марк е познавал Иисус Христос. Въпреки това, евангелист Марк не е бил Христов ученик; не е бил в числото на седемдесетте. Думите на апостол Иоан, предадени чрез Папий, имат решаващо значение по този въпрос /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 30, 39/.

2.Древни свидетелства за евангелието

Св. Папий Иераполски казва: “Презвитерът казва и това, че Марк изтълкувателят на Петра, записал точно всичко, каквото запомнил, макар и да не се придържал по реда на речите и деянията Христови, защото сам не слушал Господа и не Го придружавал. По-късно, наистина той бил, както казах с Петър, но Петър излагал учението с цел да удовлетвори нуждите на слушателите,  а не за това да предаде подред Господните беседи. Заради това Марк никак не сгрешил, като описал някои събития така, както си ги припомнил – той се грижел само за това, да не пропусне нищо от слушаното, или да преиначи” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39/. Тук имаме предадени думи на апостол Иоан и думи на самия Папий. В тези думи апостол Иоан нарича Марк “тълкувател” в смисъл, че евангелист Марк записал апостол-Петровата проповед за живота, дейността и учението на Иисус Христос, а не в смисъла на преводач, както казват някои. Така разбират думата „тълкувател” други писатели: св. Ириней Лионски, Евсевий Кесарийски, св. Иоан Златоуст и други, а също и нови: Фр. Каулен, Теодор Цан и други.

От свидетелството на апостол Иоан и на Папий личи, че евангелист Марк не е изложил всички Христови речи и деяния, че не е спазил хронологическия ред и че в него Марк записал всичко чуто точно, без да сгреши.Св. Юстин Мъченик /починал между 163-167 година/ в съчинението си: “Разговор с Трифон “Иудеина”, пише: “И това, че той преименувал едного от апостолите Петър, както се казва в неговите възпоменания, а също и другите двама братя – Заведеевите синове, нарекъл с името Воанергес, тоест “синове на  гърма”. Това означава, че той е същият този, който дал на Яков названието Израил и Авия нарекъл с името “Иисус” /св. Юстин нарича каноническите евангелия с името “възпоменания”, което в първа Апология, шестдесет и шеста глава обяснява така: “Които се наричат евангелия”/.

Св. Ириней Лионски /починал 202 година/ казва: “След тяхното заминаване /на Петър и Павел/ Марк, ученик и тълкувател на Петър ни дал писмено това, което е било проповядвано от Петър” /Против ересите 3, 1, 1/. Евангелист Марк следователно е не само ученик и тълкувател, но и записал проповядваното Христово учение от апостол Петър.

Климент Александрийски /починал 215 година/ казва: “Когато Петър проповядвал всенародно словото Божие  и възвестявал евангелието по вдъхновение на Светия Дух, тогава мнозина от тези, които били там, молили Марк, отдавнашен негов спътник, който помнел всичко казано от него, да напише това, което той проповядвал. Марк написал евангелие и го предал на нуждаещите се. Петър, като узнал за това, не се противил явно на това дело и не скланял на него“/Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14- из ”Очерки” на Климент Александрийски – шеста книга/. Марк написал евангелието по молбата на християните, въпреки че апостол Петър не скланял на това, което той правел от скромност. Впоследствие обаче, апостол Петър одобрил евангелието на Марк, което личи от следните думи на Евсевий Кесарийски: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагият и човеколюбив Промисъл довежда в Рим Петър, който бил най-великият и твърд по мъжество от апостолите и който вървял пред всички апостоли. Светлината на благочестието озарила така умовете на тези, които слушали Петра, че на тях се видяло малко да послушат веднъж, те не се задоволили само с едното написано учение на Божествената проповед, а убедително молили спътника на Петър – Марк, да състави писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпили дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание. По такъв начин те станали подбудители за написването на евангелието, наричано Евангелие от Марк. Като узнал това, по Божие Откровение, апостолът се зарадвал за ревността на римляните и одобрил евангелието за четене в църквите /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 14, 15/. Тези Евсевиеви думи дават сведение за мястото, времето, целта и автора, повода и прочее за написване на евангелието от Марк.

Ориген /починал 254 година/ казва: “Второто евангелие е на Марк, който го е писал по разказите на апостол Петър” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25/.Св. Епифаний Кипърски /починал 403 година/ казва: “Наскоро след Матей, Марк, спътник на апостол Петър, бил заставен в Рим да напише евангелие; след като написал евангелието, той бил  изпратен от апостол Петър в Египетската страна”.

3.Съдържание на евангелието

Съдържа шестнадесет глави и е най-малкото по обем в сравнение с другите четири евангелия. Съдържанието може да се раздели на четири части: събития преди излизането на Иисус Христос  на проповед /1:1-13/; дейността на Иисус Христос в Галилея /1:14 до 9:50/; дейността на Иисус Христос в Юдея и Иерусалим /10:1 до 13:37/; страдания, смърт, възкресение и възнесение на Иисус Христос  /14 до края – 16 глава/.

Според Папиево съобщение евангелието от Марк не било написано в строго хронологичен ред. Въпреки това обаче, до голяма степен, хронологическият ред е запазен. Само следните събития: повикване на апостолите Петър, Андрей, Яков и Иоан при Генесаретското езеро /1:16-20/, обвинението, че Христос прогонвал бесове със силата на бесовския княз /3:20-30/, Христовата проповед в Назаретската синагога /6:1-6/ не са хронологично изложени. Някои Христови речи в това евангелие са съкратени /прощалната беседа/, а други – напълно пропуснати /проповед на планината/. Най-голямо внимание Марк обръща на Христовите чудеса, той не помества само две чудеса, които Матей е поместил в евангелието си: изцеляване слугата на капернаумския стотник /Матей 8:5-13/; изцеляването на двамата слепи и един немобесен /Матей 9:27-34/. Затова пък евангелист Марк е поместил други три чудеса, които липсват у евангелист Матей:  1/ излекуване на един човек с нечист дух в синагогата /1:21-28/; 2/ изцеляване на глухия и заеклив човек /7:31-37/; 3/ изцеляване слепия във Витезда /8:22-26/.

Евангелист Марк е кратък, защото римските граждани не обичали широките съчинения. На места обаче той дава доста големи подробности, от което заключаваме, че точно е записал апостол-Петровата  проповед. Изобщо в евангелието на Марк намираме следните подробности и особености: бащата  на Яков и Иоан  имал  надничари, следователно бил състоятелен /1:20/; изпратените апостоли на проповед изгонвали бесове и изцерявали болни, като ги помазвали с елей; описват се движенията, погледът и душевното състояние на Христос /10:21, 1:41/; означава се точно времето на събитието /1:32, 15:25/; в евангелието на Марк се срещат често наречията “евтис” – веднага и “палин” – пак; друга особеност на това евангелие е, че изложеното в него е в тясна връзка с личността и проповедта на апостол Петър. Това е защото евангелист Марк записал точно евангелската проповед на Петър: 1/ Петровото повикване се представя като първо Христово дело /1:16, 18/; 2/ излекуването на Симоновата тъща е подробно описано /1:31/; 3/ отричането на Петър е описано също подробно: първото и второто отричане станало във вътрешния двор, а второто и третото – във вътрешния и външния двор на дома; 4/ говори се за скромността, слабостите на Петър, а за похвалните му действия се говори малко /8:33/; 5/ Марк поставя за начало на евангелските събития дейността на Иоан Кръстител, както и апостол Петър е направил това в речта си при избирането на апостол Матей /Деяния апостолски 1:22-22/ и  в  речта си при покръстването на стотника Корнилий /Деяния апостолски 10:37-43/.4.Време на написването на евангелието

В самото евангелие няма свидетелства, въз основа на които да може да се определи точно времето на написването на евангелието от Марк. Положително е, че то е написано преди разрушението на Иерусалим /70 година/, защото в есхатологичната реч на Иисус Христос  /13 глава/ това разрушение се описва не като станало, а като бъдещо събитие. Думите на евангелист Марк: “Те пък отидоха и проповядваха навсякъде и Господ им помагаше и подкрепяше словото с личби, от каквито то се придружаваше /16:20/”, – могат да се отнасят към 42 година /а не към 52-62 година,  както предполагат богословите Корнелий и Гутияр/,  когато мнозина от апостолите напуснали Палестина и се отправили по другите страни да проповядват Христовото учение.

Климент Александрийски най-добре определя кога е било написано Марковото евангелие: “Когато Петър проповядвал в Рим всенародно словото Божие и възвестявал  евангелието по вдъхновение на Светия Дух, тогава мнозина от тези, които били там молили Марк, отдавнашен негов спътник, който помнел всичко, казано от него, да напише това, което той проповядвал. Марк написал евангелието и го предал на нуждаещите се. Петър, като узнал това, не се противил явно на това дело и не скланял към него” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14/; следователно евангелието е написано, когато евангелист Марк и апостол Петър заедно се намирали в Рим.

Евсевий Кесарийски определил по-точно датата: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагия и человеколюбив Промисъл довежда в Рим Петър, който бил най-твърдият и велик по мъжество между апостолите и който вървял пред всички апостоли, и му заповядва да поръси този развратител на живота /Симон Вълхва/. Петър, като донесъл от Изток и Запад многоценно съкровище на духовна светлина, проповядвал там светозарното и спасително за душите слово за небесното царство. Но щом словото Божие стигнало в Рим, могъществото на Симон (влъхва), заедно със самия Симон, веднага изчезнало. Светлината на благочестието озарила така умовете на тези, които слушали Петър, и на тях се видяло малко да го слушат веднъж, та не се задоволили само от едното неписано учение на Божествената проповед, а убедително молели спътника на Петър, Марк, да остави и писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпвали дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание. По такъв начин, те станали подбудители за написването на евангелието, наречено Евангелие от Марк. Като узнал за това, по Божие Откровение, апостолът Петър се зарадвал за ревността на римляните и одобрил евангелието за четене в църквите /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 14, 15/”. Че апостол Петър и заедно с него и Марк отишли в Рим в 42 година, се говори и в Деяния апостолски – 12:17: “и като излезе /от къщата на Мария/, отиде на друго място”, тоест апостол Петър след чудесното си освобождение  от тъмницата, в която бил затворен през 42 година от цар Ирод Агрипа І, отбил се в къщата на Мария, а оттам заминал за Рим, заедно с Марк. Това се приема не само от католически и протестантски учени, но и от епископ Михаил, който казва: “Според историческите свидетелства, апостол Петър е бил два пъти в Рим: първия – в царуването на Клавдий /41-46 година/ и втория – при  Нерон, когато заедно с апостол Павел завършил мъченически живота си” /евангелие от Марк, 1871 година/. След пристигането си в Рим Марк не написал веднага евангелието си, а малко по-късно, около 44 година. На следващата година /45/, той вече заминал за Иерусалим, откъдето заедно с апостол Павел и апостол Варнава, през същата година отишъл в Антиохия. По-трудно за разбиране е съобщението на Ириней Лионски /Против ересите, 3, 11/, особено неговите думи: “След тяхното заминаване Марк… предал писмено това, което било проповядвано от Петър”. Има богослови, които превеждат тези думи със: “след тяхната смърт” – и твърдят, че евангелието от Марк било писано след 67 година. Други богослови, като Герике, считат, че евангелист Марк започнал да пише евангелието си, когато апостолите Петър и Павел са били живи и го завършил след тяхната смърт.

Думата  “заминаване, излизане” /”ексодос”/, обаче не трябва да се разбира като “смърт”. В споменатия пасаж, св. Ириней Лионски говори не за смъртта на апостолите Петър и Павел, а за излизането им да проповядват Христовото учение, което се вижда от думите на св. Ириней, казани в “Против ересите”: “след като нашият Господ възкръснал от мъртвите и те били свише облечени с изпратената сила на Светия Дух, изпълнили се с всички /Негови дарове/ и получили съвършено знание, те излезли по краищата на земята, като благовествали за благата /дадени/ нам от Бога, възвестявайки небесния мир на човеците, които и всички заедно, и всеки поотделно имат Божието евангелие”. И после св. Ириней говори за написването на четирите евангелия от Матей, Марк, Лука и Иоан.

И тъй, въз основа на всички тези свидетелства, може да се приеме, че евангелието на Марк е написано в 44 година.5.Място на написване на евангелието

Всички учени приемат, че мястото на написване на евангелието на Марк е град Рим. Ясни свидетелства за това в самото евангелие няма, но има факти, които подсказват, че то е написано в Рим. Например Марк обяснява думата “лепта” с латинската дума “codrant” /12:42/; думата “двор”  с латинската “pretoria” /15:16/; Марк обяснява, че Симон Кринейски бил баща на Александра и Руфа /15:21/, а последните били известни на римляните, защото в посланието до римляните апостол Павел праща поздрав и на Руфа, който, според учените е едно и също лице с Руфа, за когото пише Марк.

6.Езикът, на който е  било писано евангелието

Блажени Августин и блажени Иероним пряко свидетелстват, че евангелието е било писано на гръцки език. Въобще, в древната писменост не се среща указание, че това евангелие е било писано на друг език.

Само учените Сирле и Бароний изказват мнението, че това евангелие първоначално било писано на латински език, като считат, че латинският ръкопис на евангелието от Марк, запазен във Венеция, бил оригиналът на това евангелие. Но вече е доказано, че този ръкопис съдържа текст от Вулгата, датиращ от VІІ век.

И в самото евангелие се намират доказателства за това, че то било написано на гръцки. Марк обяснява думите “лепта” и “двор” с латинските  “codrant” и “pretoria”, които обяснения не би трябвало да направи, ако евангелието бе писано на латински.

В евангелието на Марк се забелязва силно влияние на арамейския език в лексикално и стилно отношение. Евангелист Марк писал на гръцки, защото в Римската християнска община през негово време употребяем е бил гръцкият език.7.За кого е било писано евангелието.

Евангелието е било написано за римските християни, за което свидетелстват както древните християнски  писатели Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, така и самото съдържание на евангелието. Евангелист Марк, по-частно написал своето евангелие за римските християни от езически произход, за което има доказателства от самото евангелие: думите Христови – “Аз съм пратен само при загубените овци от дома на Израиля /Матей 15:24/”, не са поместени в евангелието от Марк; за Иисус Христос се говори като за Син Божи повече, отколкото като за Месия: “начало на евангелието на Иисуса Христа, Сина Божи /1:1/; има малко цитати и сравнения от Стария Завет; обръща се особено внимание върху чудесата Христови; някои юдейски обичаи и обряди се обясняват; дава се превод на еврейските думи “корбан” – дар Божи /7:11/; “ефата” – отвори се /7:34/ и други; употребяват се латински думи: “легион” /5:9, 15/; “кентирион” /16:39, 44/; гръцки думи се  обясняват с  латински: “лепта” – “кодрант” /12:42/; обяснява се, че Симон Киринеец бил баща на Руфа, който  бил известен на римляните /Римляни 16:13/ и други.

8.Повод за написване на евангелието

Ясно указание дава Климент Александрийски, който, като казва, че евангелист Марк се заел да напише евангелието си, поради настойчивото желание на римските християни, заключава: “по такъв начин те станали подбудители за написването на евангелието, наричано Евангелие от Марк” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 15/. В самото евангелие няма указание за повода на написването му.

9.Цел на евангелието

Целта на евангелието е да докаже, че Иисус е Син Божи и че има Божествен произход. Това се изразява още в самото начало на евангелието: “начало на евангелието на Иисус Христос, Сина Божи” /1:1/. Поради тази причина евангелист Марк обръщал голямо внимание на чудесата Христови, което е дало повод на някои да нарекат, Марковото евангелие: евангелие на чудесата. Привържениците на тюбингентската школа изказват мнение, че евангелието на Марк е опит за примирение между петринизма и павлинизма. За такова примирие, обаче в Марковото евангелие няма указание. Още повече, че нямаме никакво указание въобще за съществуването на павлинизъм и петринизъм.10. Подлинност на евангелието

1. Външни свидетелства

А/ Косвени

Климент Александрийски като говори за евангелието на Матей, Марк и Лука  казва: “последният евангелист Иоан, като забелязал, че в евангелието е възвестено само за телесното, подбуден от близките и по внушение на Светия Дух, написал духовно евангелие (все у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14). Следователно апостол Иоан е знаел и за евангелието от Марк.

Западният католически богослов Функ изброява около двадесет свободни цитати от Марковото евангелие в запазените до нас съчинения на апостолските мъже.

Б/ Преки

Пряко свидетелстват, че второто канонично евангелие е писано от евангелист Марк, древните писатели: св. Папий Иераполски, св. Юстин Мъченик, Климент Александрийски, Евсевий Кесарийски, Епифаний Кипърски и други.

Шлаермахер, като взел повод от апостол-Иоановите думи, предадени от Папий: “Марк, изтълкувателят на Петър, с точност е записал всичко, каквото запомнил, макар и да не се придържал от реда на Христовите речи и деяния, защото сам не слушал Господа и не го придружавал” (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39) – изказва мнение, че днешното евангелие на Марк не е същото, а е преработка от неизвестен автор, защото според думите на Иоан,  Марковото евангелие не спазвало никакъв хронологически ред, когато в днешното Марково евангелие има запазен известен ред. Обаче нито в древната християнска писменост, нито в древното църковно предание няма, макар и слабо указание за преработването на Марковото еваангелие, а и в днешното евангелие не се спазва много хронологически ред. В много други новозаветни евангелски ръкописи нашето каноническо евангелие носи надписа: Евангелие от Марк.

2. Вътрешни свидетелства

От съдържанието на Марковото евангелие заключаваме, че в него е записана проповедта на апостол Петър, общите черти на която дава сам апостол Петър в речта си при избирането на апостол Матия (Деяния апостолски 1: 21-22) и в речта си при покръстването на стотника Корнилий (Деяния апостолски 10: 37-43). Особено втората реч се счита за кратко изложение, ядката на цялото Марково евангелие. Понеже евангелист Марк записал точно проповедта на апостол Петър, затова той излага всичко като очевидец: например, по излекуването на Петровата тъща (1:29-31); възкресението на Иаировата дъщеря (5:21-43). От многото еврейски думи и изрази, доброто познаване на географията на Палестина, юдейските нрави и обичаи, преданието на старците – заключаваме, че авторът има юдейски произход;

Евангелието било писано за римските християни и то от езически произход, което потвърждава самото съдържание: в това евангелие се превеждат еврейските думи, обясняват се еврейските обичаи и местности в Палестина, срещат се много латинизми, а римски институти и латински думи не се поясняват.

В самото евангелие има ясни доказателства, че то е било писано в град Рим; авторът е искал ясно да отличи апостол Иоан от себе си, затова изрично го нарича “брат на Иакова (3:17; 5:37)”. Това евангелист Марк направил, защото и той носел името Иоан.Хилденфелд предполага, че днешното Марково евангелие е преработка на така нареченото Петрово евангелие. Велхаузен казва, че съществувало едно първоначално Марково евангелие – Ур Маркус, което по-късно било преработено в сегашното Марково евангелие. Даже някои протестантски богослови изказвали мнението за няколко преработки на Ур Маркус, преди да се появи в сегашния си вид. В древната християнска писменост няма обаче никакви следи от преработка на Марковото евангелие.

Р. А. Хофман и Е. Вендлинг твърдят, че неизвестен автор съставил сегашното наше Марково евангелие, като съединил няколко отделни евангелски повествования. Факт е обаче, че Марковото евангелие днес представлява едно цялостно произведение.

11. Цялост /интегритет/ на евангелието

От запазените цитати от Новия Завет у църковните писатели и от запазените новозаветни ръкописи,  и от цялостния вид на евангелието от Марк, ние заключаваме, че то се е запазило до нас в такъв вид, в какъвто е било написано от самия Марк.

А/ Ройс и други богослови се трудят да докажат, че стиховете 1-13 в  първа глава,  където се говори за дейността на Иоан Кръстител, изкушението и кръщението на Иисус Христос, са добавени по-късно. Обаче стих 14 е така свързан с предидущото съдържание, че е невъзможно да стане разделяне;

Б/ Спор се води и за заключителните думи на евагелието от Марк /16:9-20/. Константин Тишендоф, П. Файне, Теодор Цан и други настояват, че тези думи са били добавени по-късно към евангелието. Те отричат подлинността им по следните причини:  липсата на тези думи в някои други новозаветни ръкописи; несъответствието на тези думи със съдържанието на Марковото евангелие, поради думите “в първия ден на седмицата”- в гръцкия текст “проти саббату”, “Господ”, които се срещат само тук. Споменатите липсват в Синайския, Ватиканския кодекс, в Сирийския /син/ и сахидския преводи. В повечето обаче други ръкописи тези думи стоят. Те са известни и на Тациан, св. Юстин Мъченик, Дидим Александрийски, св. Иоан Златоуст и други. Съдържанието на въпросните думи напълно съответства на съдържанието на Марковото евангелие, където е записана Петровата евангелска проповед. Апостол Петър, говорейки за живота и дейността на Иисус Христос завършва именно с тези събития, за които се говори в заключителните думи на Марковото евангелие. А изразът: “В първия ден на седмицата” се среща и на друго място /16:2/, макар в друга форма. На други места се среща и думата “Господ” /5:17; 7:28/ – “Кириос”.

В един арменски ръкопис от 989 година след Марк 18:18 има празно място от два реда, където са написани с червено мастило думите: “На презвитера Аристон”. Според някои учени този Аристон бил ученик на Христос и автор на заключителните думи на Марковото евангелие. Но ученият И. Шефер след внимателно изследване заключава, че думите “На презвитера Аристон” били поставени в арменския ръкопис 4-6 века след написването му /около 1400-1600 година/.

И така, заключителните думи от Марковото евангелие /16:9-20/, по съдържание и форма напълно съответстват на това евангелие. Без тях то остава незавършено и не може да се допусне, че евангелието завършва с 16:8.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

 ГЛАВА ШЕСТА

Евангелия

Общи сведения за евангелията

1.Понятие за названието “евангелие”.

Гръцката дума “евангелион” произлиза от наречието “ев”=добре, хубаво и глагола “ангелло”=известявам, и означава: 1) радостна вест; 2) жертвоприношение по случай радостна вест; 3) награда за съобщаване на радостна вест.Иисус употребява тази дума, като с нея обозначава Своето спасително учение и извършеното от Него изкупление и спасение на човешкия род – “идете по целия свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк 16:15). В същия смисъл са употребявали тази дума и апостолите Христови. Понеже Христовото учение и спасително дело са донесли радост на цялото човечество – наричат се Евангелие.

От думата ευαγγέλιον се образува глаголът ευαγγελίζομαι, който значи: съобщавам, обявявам радостна вест, благовествам, проповядвам Христовото евангелие, тоест учението за изкупителното дело на Иисус Христос.

В новозаветната писменост името “евангелие” е дадено на книгите, описващи пълно и системно живота, учението и изкупителното дело на Христос, а именно на книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан. Понеже сам Иисус наричал учението и изкупителното Си дело евангелие, заключаваме, че книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан са били наименувани евангелия веднага след написването им.

Най-древно свидетелство за наименованието “евангелие” е запазено в “Дидахи” (края на І век); като цитира молитвата “Отче наш”, по същия начин както тя се намира в евангелието от Матей, авторът на “Дидахи” казва: “Както заповядва Господ за Своето евангелие”. Свидетелство има и у св. Юстин Мъченик, макар че той нарича евангелията и “възпоменания”. Че книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан се наричали “евангелие”, има сведение още в Мураториевия канон и у св. Ириней Лионски.

2.Число на евангелията. Църквата приема като боговдъхновени само четири евангелия, въпреки че “мнозина”, според евангелист Лука, почнали да пишат и излагат живота и учението на Иисус Христос. Има множество сведения, че още от древно време евангелията били само четири: на Матей, Марк, Лука и Иоан.Св. Папий Иераполски, в незапазеното до нас негово съчинение “Тълкувание на Господните изречения” (тоест на евангелията), в пет книги, тълкувал четириевангелието. Св. Юстин Мъченик говори за четири канонически евангелия. Тациан (починал 170 година) съставил своя Диатесарон въз основа на четирите канонически евангелия. Преводите от ІІ век, източни и западни, поместват четири канонически евангелия. Древната църква, според сведенията на св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан и други, приема и признава за канонически само четирите евангелия.

Св. Ириней казва: “Както има четири страни на света, така трябва да има и четири евангелия като стълбове на разпространяваната по четирите страни на света Църква”.

Ориген казва: “От преданието узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Църква”.

Още от древност се е вярвало, че Провидението е наредило да има четири евангелия. Въз основа на видението на св. пророк Иезекиил и на св. Иоан Богослов четирите евангелия имали определени символи: 1) от Матей – образ на човек; 2) от Марк – образ на лъв; 3) от Лука – образ на теле; 4) от Иоан – образ на орел. Всеки от тези символи има своето значение: човек – евангелието говори за родословието на Христос; лъв – започва с разказ за Иоан Кръстител, живял в пустинята, която е жилище на лъвовете; телец – жертвоприношението на свещеник Захария; орел – учението на св. Иоан Богослов се издига до големи висини.

3.Надписи и ред на евангелията. От древност още четирите евангелия се надписвали: κατά Μαθθαίον, κατά Μάρκον, κατά Λουκάν, κατά Ιωάννην. Най-сполучлив превод на думата κατά на български е “според”, но може да се преведе и с предлога “от”.

Когато под думата ευαγγέλιον се разбира учението на Иисус Христос, тогава правилно е да се надписват книгите: евангелие според Матей, евангелие според Марк, евангелие според Лука и евангелие според Иоан, с което се изтъква, че тези, които са писали книгите, са само съставители, изложители на Христовото учение, предадено в тях.

Когато под думата “евангелие” се разбира книга, съчинение, тогава изразът “евангелие на Матей”, „евангелие на Марк”, „евангелие на Лука” и „евангелие на Иоан” се явява правилен. В този смисъл се говори в 85-то правило. В древността са се страхували да надписват евангелията: евангелие на …., за да не се помисли, че изложеното в евангелието е на Матей, Марк, Лука и Иоан.Надписите κατά са поставени малко по-късно след написването на четирите евангелия, когато се появила нужда да се разпознават едно от друго при употреба. Това наименование е поставено не от самите апостоли, а от някои други лица, като с κατά се указвал авторът на книгата. Тези надписи били известни на св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, Климент Александрийски, Тертулиан и други.

В древно време Фауст (манихеец), пък и сега рационалисти-богослови считат, че надписите “според” са поставени от някои лица на неапостолски произведения, за да им придадат апостолски авторитет. По този начин се прави опит да се подрие подлинността на евангелията. В древногръцката литература обаче с  κατά се означава авторство.

Редът на евангелията има древен произход. В Мураториевия канон е запазен сегашният ред. Сегашният ред на евангелията е хронологически, според времето на произхода им. Евангелието от Матей е първо по произход, а от Иоан – последно.

Климент Александрийски ги нарежда така: Матей, Лука, Марк, Иоан, като счита, че по-напред трябва да се поставят евангелията, в началото на които има родословни таблици.

Codex Cantabrigiensis, някои древни кодекси на Итала, кодекс Аргентеус, Апостолски постановления – дават следния ред на евангелията: от Матей, Иоан, Лука и Марк, като по този начин се обръща внимание на евангелията, написани от апостолите.

В Кодекс Кларамонтанус са подредени: от Иоан, Матей, Марк, Лука.

В сирийския Къртънов превод са поставени така: Матей, Марк, Иоан, Лука.

Първите три евангелия: от Матей, Марк и Лука се наричат синоптически евангелия. Пръв Гризбах (починал 1812 година) дава това наименование поради това, че по съдържание и изложение тези три евангелия си приличат – в тях има места дословно еднакви, поради което изучаването на съдържанието им може да стане със съставянето на паралелни колони. Гръцката дума “синопсис” значи сравнение, общ преглед, обзор. От тази гръцка дума, тези евангелия (Матей, Марк и Лука) са получили названието си “синоптически”, а авторите им “синоптици”.

А. Евангелие от Матей.

1.Живот и дейност на евангелист Матей. Евангелист Матей, един от дванадесетте апостоли, поставен на седмо или осмо място (Матей 10:3; Марк 3:10; Лука 6:15; Деяния апостолски 1:13), бил роден в галилейския град Капернаум, където бил митничар преди повикването му от Иисус Христос. Баща му се казва Алфей (Марк 2:14); затова някои считат, че евангелист Матей и Яков Алфеев са били братя, което не е основателно. Евангелист Матей носи още името Левий (Марк 2:14; Лука 5:27). Носенето на две имена у юдеите е било нещо обикновено. Името “Матей” евангелист Матей получил при повикването му от Христос; според учените: Майер, Теодор Цан и други името Матей значи “дар от Бога”, а според Кнабенбауер значи “верен, правдив”. Първото мнение е по-основателно.Древните учени Хераклион (гностик) и Ориген и по-късните Хуго Гроций (починал 1645 година), Михаелис, Неандер и други твърдят, че Матей и Левий са две различни лица, като се основават не върху исторически свидетелства, а на разказите, дадени в трите евангелия, относно повикването на Матей от Иисус Христос (Матей 9:9; Марк 2:14; Лука 5:27). От тези места обаче е ясно, че се говори само за едно лице Матей или Левий – митар, което лице е имало две имена. Евангелист Матей, въпреки презряното занятие, което имал – митничар, се отличавал със своята честност и добро сърце. Той бил състоятелен (Матей 9:10) и вероятно е бил самостоен закупчик на данъци.

Според св. Ириней Лионски, Евсевий Кесарийски, блажени Иероним и други древни писатели евангелист Матей проповядвал първо в Палестина, а после, след като написал евангелието си, отишъл да проповядва и между други народи. Историкът Сократ казва, че след това Матей проповядвал в Египет. Метафраст пише, че евангелист Матей проповядвал между партяните, а после – в Етиопия. А според “Мартирион” Матей бил между човекоядците в град Мирмики. Мнозина учени твърдят, че Матей е отишъл да проповядва в Етиопия. Той напуснал Иерусалим в 42 година, понеже Ирод Агрипа І започнал гонение против християните (Деяния апостолски 12:2-4). Една година преди напускането на Палестина Матей написал евангелието си. Според древното предание то било написано в осмата година след Възкресението на Иисус Христос, тоест в 41 година.

Евангелист Матей се счита като мъченик единодушно и от Православната църква, и от Римокатолическата църква, обаче не се знае времето, когато е пострадал мъченически, нито мястото на неговата кончина. Сочат се Етиопия, Персия, град Иерапол, град Мирмики. Климент Александрийски съобщава, че Матей бил строг аскет, употребявал за храна само семена, плодове и зеленчук.

Паметта на св. евангелист Матей празнуваме на 16 ноември.Древни свидетелства за написване на евангелието

Древното църковно предание и древната християнска писменост свидетелстват: 1. Първото наше синоптично евангелие е написано от Матей. 2. Написано е на еврейски език. 3. Написано е първо от четирите евангелия. 4. Написано е за християните юдеи.

Св. Папий Иераполски казва: “Матей записал беседите на Господа на еврейски език, а ги тълкувал всеки, който могъл”. Това съобщение води началото си от апостол Иоан (на когото Папий е бил ученик). Евсевий Кесарийски изтъква същата мисъл както Папий.

Св. Ириней (”Против ересите”) казва: “Матей съставил писание на евангелието у евреите на техния собствен език през това време, когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква”.

Ориген пише: “На мене е известно, че първото евангелие е било написано от Матей, който е бил някога митар, а после апостол на Христос, и че той го е написал на еврейски език за християните, които произхождат от юдеите (у Евсевий Кесарийски, Църковна история 6, 25).

Евсевий Кесарийски казва: “Матей, като проповядвал Христовото учение първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да отиде към другите, съставил на родния си език известното засега под негово име евангелие с цел,  това писание да замести за християните, от които се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие” (Църковна история, 3, 24). Според съобщението на Евсевий, Пантен (починал 200 година), като отишъл да проповядва между индийците, намерил там евангелие от Матей на еврейски език, занесено от апостол Вартоломей (Църковна история, 5, 10).

Блажени Иероним, св. Епифаний Кипърски, св. Кирил Иерусалимски и други църковни писатели свидетелстват, че писател на това евангелие е апостол Матей. Във всички новозаветни ръкописи надписът на евангелието според Матей е: κατά Μαθθαίον,  или Еυαγγέλιον κατά Μαθθαίον.

Съдържание на евангелието

Евангелието от Матей съдържа 28 глави и е второ по обем след евангелието от Лука. Разделено е на 5 части:

І) Родословие, рождение и детство на Иисус Христос (1:1-2:23).

ІІ) Подготовка на Иисус Христос за обществена дейност (3:1-4:11).

ІІІ) Христовата дейност в Галилея (4:12-18:35).

ІV) Христовата дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46).

V) Кръстните страдания, смърт и възкресение на Иисус Христос (26:1-28:20).Систематически, а не хронологически е изложил евангелист Матей Христовата проповед на планината, като в нея вмъкнал думи и наставления, казани от Спасителя през друго време. Систематически той е описал и някои чудеса (8-9 глава), притчи (13 глава), изобличенията против книжниците и фарисеите (23 глава), пророчество за разрушението на Иерусалим и края на света (24-25 глава). Също така излага систематически, а не хронологически следните събития: изцеряване на прокажения (8:1-4), изцеряване на Симоновата тъща (8:14-17), повикването на Матей (9:9-13). Тези събития са станали преди проповедта на планината, а Матей ги излага след нея.

Особености, които отличават евангелието на Матей от другите три евангелия, са:

1)Матей обръща повече внимание на външната, човешка страна у Иисус Христос, отколкото на духовната; затова дава родословие и подчертава изпълнението на пророчества. Същевременно Матей изтъква и божествения произход на Иисус Христос и се спира на Неговото догматическо и нравствено учение;

2)Ясно и често се изтъква, че Христос е обещаният Месия. Затова и често се среща изразът “за да се изпълни” (1:22; 2:15; 12:17; 26:56 и други);

3)Подробно се разглежда, особено в Проповедта на планината, отношението на новозаветното учение към Стария Завет (5, 6 и 7 глава);

4)Навсякъде в своето евангелие Матей предпазва своите читатели от пагубното учение на книжниците и фарисеите, като ги нарича “лицемери”, “рожби ехиднини”, “слепи водачи” и ги изобличава (23; 3:7; 5:20; 6:2, 5);

5)Изтъква се, че Христос е не само обещаният на еврейския народ Месия, но и Изкупител на цялото човечество.

Горните пет особености в съдържанието на евангелието от Матей се обясняват с това, че то е било писано за юдеите-християни в Палестина.

6)Предадени са някои дълги Христови речи, които не намираме в другите евангелия: а) Проповедта на планината (5-7 глава); б) изобличението на книжниците и фарисеите (23:1-39); в) за Второто пришествие (24-25:46 глава) и други. Тези речи действително са били произнесени от Иисус Христос, макар че са попълнени и от други Негови речи.

7)Евангелието на Матей, макар и писано за юдеите-християни, има универсален характер: “И ще бъде проповядвано това евангелие на царството по цялата вселена” (24:14); “идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух” (28:19).Време на написване на евангелието

Положително е, че евангелието на Матей е писано преди разрушаването на Иерусалим, тоест преди 70 година, понеже това разрушение на Иерусалим се рисува като предстоящо.

Учените определят различно времето на написването. Така  например, Гутияр казва: че било написано между 40-50 година, а Пфлайдерер – през 130-140 година. Древното църковно предание и древната християнска писменост свидетелстват, че първо било написано евангелието от Матей.

Ориген казва: “на мене е известно, че първото евангелие е написано от Матей”. Св. Ириней Лионски изтъква същата мисъл.

Западните учени П. Файне, Р. Кнопф и други, основавайки се на думите: “като чу това царят се разгневи и изпрати войските си та погуби ония убийци и изгори града им” /22:7/ твърдят, че евагелието от Матей било написано след разрушението на Иерусалим. В споменатото обаче изречение, намиращо се в една от Христовите притчи, се предсказва само края на Иерусалим.

Велхаузен и Баур се спират на думите: “За да падне върху ви всичката кръв праведна, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел, до кръвта на праведния Захарий, син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника” /23:35/ и твърдят, че евангелието е писано след разрушението на Иерусалим. Обаче, Захария, за когото в стиха се говори, не е същият Захарий, син на Варух или Вараскей, за когото Иосиф Флавий съобщава, че бил убит през 67 или 68 година в двора на храма, което въпросните учени премат. Тук се говори за Захарий, убит в двора на Господния храм по заповед на цар Иоас /2 Паралипоменон 24:20-21/. Бащата на Захарий е имал вероятно две имена – Варахий и Иодай.

Учените Блек, Годе, Б. Вайс и други въз основа на христовите думи: “и тъй, кога видите да стои на свято място “мерзостта на запустението”, за която е казано чрез пророк Даниил /който чете нека разбира/” – (Матей 24:15), – заключават, че евангелието било писано около 67 година., тоест малко преди разрушаването на Иерусалим. Пророческата реч на Иисус Христос рисува много ясно и подробно разрушението на Иерусалим; от това обаче не можем да заключаваме, че евангелието е писано след това разрушаване; думите: “който чете, нека разбира”, не са думи на евагелист Матей, а са думи на Иисус Христос.Имало данък от две драхми, плащан за Иерусалимския храм, който след разрушаването се плащал за Юпитер Капитолиус. Иисус Христос и апостол Петър са плащали този данък, за което Матей споменава, но за прекратяването му нищо не се споменава. А ако евангелието беше писано след разрушението на Иерусалим, то сигурно Матей би споменал за това.

За времето на написване на евангелието най-определени сведения дава Евсевий Кесарийски, който казва: “Матей, като проповядвал първоначално между евреите, а след това като имал намерение да отиде към други, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел  това писание да замести за християните, от които той се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие” /Църковна история, 3, 24/. Евангелист Матей напуснал Палестина около 42 година, когато започнало преследването на християните от Ирод Агрипа I /Деяния апостолски 12:2-4/, тогава, когато и апостол Петър напуснал Палестина /Деяния апостолски 12:17/. А ако евангелист Матей е напуснал Палестина в 42 година, то евангелието се е писало в 41 година.

В доста гръцки древни ръкописи стои забележката, че евангелието на Матей е писано в осмата година след Иисусовото възкресение, тоест 41 година, която дата посочват и блажени Теофилакт, Евтимий Зигабен, Евсевий Касарийски и други. Затруднение за определяне времето на написването на евангелието от Матей представляват думите на св. Ириней Лионски: “Матей съставил у евреите на техния собствен език евангелско писание, тогава когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква” /61-67 година/. Тук обаче няма определяне на време, а съпоставяне на дейност по място, именно: изтъква се, че Петър и Павел работели в Рим, а Матей в Палестина, където писал  своето евангелие. Така се обясняват горните думи на св. Ириней Лионски от мнозина учени, като например Гутияр, Адолф Харнак и други. Самото съдържание на евангелието потвърждава, че то е написано в 41 година. Известно е, че влиянието на книжниците и фарисеите е било много силно през времето на Ирод Агрипа І, а Матей много добре и подробно е изложил Христовото учение против тях, което е било нужда за тогавашното време.

Място на написване на евангелието

Със сигурност се свидетелства, че мястото на написване на евангелието е Палестина. От думите: “затова и до днес тая нива се нарича кръвна нива” /27:8/ и “тая мълва се носи между юдеите и до днес” /28:15/, съдим, че евангелистът е написал в Палестина своето евангелие. Думите: “И когато Иисус свърши тия думи, тръгна от Галилея и дойде в пределите юдейски отвъд Иордан” /19:1/, значат, че Иисус, за да иде от Галилея в Юдея, минал през Перея /отвъд Иордан/, а не през Самария. От тях не може да се заключава, че Матей, като пишел евангелието си, се намирал  на изток от река Иордан, тоест вън от Палестина.

Западният протестантски богослов Б. Вайс и други твърдят, че авторът на Матеевото евангелие – юдеин на разсеянието, е  писал евангелието си вън от Палестина. Те се основават на думите: “и разчу се тогава по цялата оная земя” /9:26/; “а те, като излязоха, разгласиха за него по цялата оная земя” /9:31/. Обаче, под израза “оная земя” се разбира не Палестина, а самото място, страната, където били извършени горните чудеса. Евсевий Кесарийски ясно и положително, говори /Църковна история, 3, 24/, че евангелието от Матей било написано в Палестина, защото изрично е изтъкнато, че това станало “между евреите”. Св. Ириней Лионски съобщава, че евангелист Матей написал евангелието си в Палестина – “у евреите” /Против ересите, 3,1,1/. Има мнения, че евангелието е било написано в Капернаум или Иерусалим, но по-приемливо е, че е написано в Иерусалим.Езикът на който е било написано евангелие от Матей.

Евангелието от Матей е запазено до нас на гръцки език, обаче езикът, на който е било написано, е еврейски, за което свидетелства древната християнска писменост.

Св. Папий Иераполски казва: “Матей записал беседите на Господа на еврейски език и ги тълкувал всеки, както могъл”. Това Папиево съобщение води началото си от апостол Иоан, но самите думи не са дословно Иоанови, а Папиеви, защото именно той се е занимавал с тълкувания. Св. Ириней Лионски казва: “Матей съставил евангелското писание у евреите на техния собствен език”. Ориген, Евсевий Кесарийски, св. Епифаний, епископ Кипърски, блажени Иероним, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Иерусалимски свидетелстват, че евангелист Матей написал евангелието си на еврейски език. Източник на съобщенията от древната християнска писменост, че евангелието на Матей е написано на еврейски език, е Свещеното Предание, а не Папий Иераполски, както някои учени твърдят.В гръцкия текст на евангелието от Матей има доказателства, че то е написано първоначално на еврейски език. В него се срещат много евраизми – еврейски думи непреведени, еврейски имена, еврейски изрази и съюзи, например: “рака” – смахнат /Матей 6:22/; “корбан” – ковчег /27:6/, Симон бар Иона /16:17/; “тоте” – тогава /е употребено 91 пъти в Матей/; “иду” – ето /62 пъти/; изразите: “его кирие” – да, господарю, /Матей 21:30/; “опсе да саббатом” – и като мина събота /Матей 28:1/.

На какъв еврейски език е писано евангелието от Матей? Това е спорен въпрос. Учените: Делич, Каулен и други приемат,  че евангелието от Матей е било написано на древноеврейски, класически еврейски език, на който били написани и старозаветните книги. И. Белзер, М. Майнерц и други приемат, че то е било написано на арамейски език. По-основателно мнение е второто. Езикът на евангелието бил говоримият тогава в Палестина арамейски език, на който Иисус Христос е проповядвал. Още повече, че древният еврейски език бил непонятен за съвременниците на Матей. Еразъм Ротердамски, Каетан, Хуг, Берн, Вайс и други считат, че Матеевото евангелие първоначално е писано на гръцки език. Следователно сегашният гръцки текст е напълно правилен и чист, и в него няма следи от еврейски изрази. Тези учени се стараят да обезсилят свидетелството на Папий, като изтъкват, че той бил, според Евсевий Кесарийски, човек с доста ограничен ум /Църковна история, 3, 39/ и смесил евангелието от Матей с апокрифа “евангелие на евреите”. От това негово свидетелство се заблудили и по-късните църковни писатели. Сам Папий, обаче е бил умен човек, съобразителен и строго се придържал към Преданието, особено към това, което научил от апостол Иоан. Евсевий го нарича “с доста ограничен ум” поради хилиастичните му възгледи.

Тези учени още изтъкват, че понеже повечето цитати в евангелието на Матей са дадени по преводи на седемдесетте, то евангелието е написано на гръцки език. Тези цитати, обаче които се набелязват, евангелист Матей предава не дословно, а по памет. Тук оказва влияние преводът на седемдесетте, който е бил много разпространен и се получава убеждението, че евангелист Матей цитира само от превода на седемдесетте. Важни старозаветни цитати обаче Матей дава дословно и от еврейски език.Гръцкия превод на евангелието

Кога е извършен преводът и от кого, нямаме изрични указания  в древната писменост. Като се вземе под внимание фактът, че гръцкият превод на това евангелие е бил използван и от най-древни църковни писатели: Дидахи, от апостол Варнава, св. Юстин Мъченик и други, заключаваме, че скоро след написването на евангелието е направен и превода му. Освен това, новозаветните книги веднага след написването им влизали в употреба в богослужението, което ставало на гръцки език. Следователно, веднага след написване на евангелието се явила и нуждата да бъде то преведено на гръцки език.

Авторът на превода, според Бенгел, Олсхаузен, Тирш и други, е самият евангелист Матей, а според Герхард преводът бил извършен от някой апостол. Ако преводачът бе друго лице, а не евангелист Матей, в древната литература би се запазило някакво свидетелство. Допуска се, че Матей сам превел евангелието си, както например Иосиф Флавий сам превел на гръцки език произведението си “История на юдейската война”, писано на еврейски език. Еврейският текст се е загубил и не е достигнал до нас, защото не е имало нужда от него, тъй като в богослужение и всички други случаи се употребявал гръцкия превод.

За кого е било написано евангелието

Написано е за юдеите-християни от Палестина; доказателства за това има в древната християнска писменост и в самото евангелие. Ориген казва: “Матей написал своето евангелие на еврейски език за християните, които произлизат от юдеите” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25, 4/. Евсевий Кесарийски подчертава, че то било написано специално за християните-юдеи в Палестина / Църковна история, 3, 24/. Блажени Иероним, св. Иоан Златоуст и други потвърждават същата мисъл.

Свидетелства в самото евангелие

Матей в началото на евангелието си дава родословна таблица за произхода на Христос от Авраам и Давид, необходима за християните-юдеи.

Понеже нравите, обичаите и местностите в Палестина били известни на лицата, за които е предназначено евангелието, в него по тези въпроси не се дават обяснения. Привеждат се старозаветни пророчества за Христос и се обръща голямо внимание върху тях. В Христовата проповед на планината са поместени пояснения на Иисус Христос за старозаветния закон и отношението му към Новия Завет. Застъпено е силно изобличението Христово спрямо книжниците и фарисеите. Евангелист Матей пише евангелието си за юдеите-християни, но изтъква същевременно, че Христос е Спасител и Изкупител на цялото човечество, и затова завършва евангелието си с думите: “идете, научете всички народи…” /28:19-20/.

Повод за написване на евангелието

Две обстоятелства подтикнали евангелист Матей да напише своето евангелие: а/гонението на християните в Палестина от Ирод Агрипа І; б/предстоящото напускане на Палестина от евангелист Матей, за да отиде да проповядва Христовото благовестие между другите народи. Като добър пастир, той оставил ръководство на пасомите си за духовния им живот. Евсевий Кесарийски много добре изтъква този втори повод на евангелист Матей / Църковна история, 3, 24/.Целта на евангелието

Съдържанието на евангелието доказва, че е било написано с цел да изтъкне, че Иисус Христос е обещания Месия и Изкупител на евреите и на цялото човечество. Доказателства: а/ обширното родословие /1:1-17/ на Христос, от което личи, че той е обещания Месия от рода на Авраам и Давид; б/ Разказът за поклонението на мъдреците пред новородения Младенец-Спасител /2:1-12/; в/ приведените многобройни старозаветни пророчества за Месия, изпълнени в лицето на Христа /2:5,15,17,23; 8:17; 13:35 и други/; г/ думите на Ангела Господен: ”Той ще спаси народа си от греховете му” /1:21/; д/ Христовите думи: “не мислете, че съм дошъл, да наруша закона или пророците, не да наруша съм дошъл, но да изпълня” /5:17/; е/ Христовите думи “това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” /26:28/ и други.Тази цел изтъкват още и Ириней Лионски и много други древни църковни писатели, а също така и учените: Теодор Цан, Б. Вайс, П. Файне и други.

Но Матей в евангелието си доказва, че Иисус е не само обещаният Спасител и Месия, но че Той е истински Бог /1:22-25; 16:16; 26:64/.

Последователите на тюбингентската школа казват, че евангелието на Матей било писано, за да се защити юдеохристиянството и се основават на следните места: а/ Матей 5:18: “Истина ви казвам, докле премине небето и земята, ни една йота или чертица от Закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне”. Тези думи не значат, че старозаветният закон няма да се измени до края на земята, а значат, че писаното за Месия няма да се отмени, докато не се сбъдне. б/ Матей 10:5: “По този път към езичници не ходете и в самарийски град не влизайте”. Иисус дава това наставление на учениците си, когато ги пращал на проповед между юдеите в Палестина, където трябвало да се прогласи, съгласно Божия промисъл, спасителното Христово учение. А при възнесението си Христос дава последно нареждане за проповед по цял свят, а не само между юдеите: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Св. Духа” /28:19/. в/ Матей 15:27: “Аз съм пратен само при избраните овци от дома Израилев” – тези думи според тълкувателите, Иисус казал, за да се изпита и засвидетелства вярата на хананейката.Подлинност на евангелието

Свидетелствата, които доказват, че първото синоптическо евангелие е написано от апостол Матей, могат да бъдат разделени на: а/ външни – свидетелства от древната християнска писменост и б/ вътрешни – свидетелства в самото евангелие.

Външните свидетелства се делят от своя страна на: а/ косвени – указва се на евангелието или се цитира от него, без да се посочва авторът му; б/ преки – когато изрично се изтъква, че евангелието е писано от евангелист Матей.

А/ Косвени свидетелства

В посланието на Варнава, появило се още в I век се казва: “мнозина са звани, а малцина избрани” – думи, взети от евангелието на Матей /20:16; 22:14/, и се добавя “както е написано”. Явно е, че апостол Варнава е имал предвид евангелието на апостол Матей.

Евангелието от Матей е цитирано и в Дидахи, в първо послание до Коринтяните от св. Климент, в посланията на Игнатий Богоносец, на св. Поликарп до смирненците, в “Пастир” на Ерм, а най-вече у св. Юстин Мъченик /І апология – в повече от петдесет места/.

Гностиците Василий, Валентин и други, противникът на християнството Целз – също дават указания за евангелието на Матей.

Западните учени Кондрати и други  изказват мнението , че евагелието от Матей било написано от неизвестен автор, който се ползвал от така нареченото “Протоевангелие на Яков”. Сравнението обаче на съдържанието на тия две книги показва обратното, че авторът на “Протоевангелието на Яков” се е ползвал от евангелието на Матей.

Б/ Преки свидетелства

Св. Папий Иераполски. В предговора на съчинението си “Изяснение на Господните изречения”, от което има запазени цитати в историята на Евсевий Кесарийски, казва: “Матей пък записал словата на еврейски език, а ги тълкувал всеки, както могъл”. Пръв Шлаермахер изказал мнение, че под думата слова трябва да разбираме не сегашното наше Матеево евангелие, а сборник от слова, беседи на Христос, който послужил за източник при съставянето на това евангелие. Това мнение се възприело от учените Лахман, Б. Вайс, Р. Кнопф и други. Папий обаче, в своето съчинение дава тълкувание на нашите четири евангелия и ги нарича общо с думата “слова” – “Τα λογια”. От друг един цитат на Папий, даден от Евсевий Кесарийски, а именно: “Презвитерът /апостол Иоан/ казва и това, че Марк, тълкувател на Петър, с точност записал всичко каквото запомнил, макар, че не се придържал от реда на словата и деянията на Христа, защото сам не слушал Господа и не го придружавал” – заключаваме, че както евангелието от Марк съдържа слова и деяния, тоест живот, дейност и учение Христови, тъй и евангелието от Матей трябва да съдържа същото. Следователно под слова – “Τα λογια” се разбира днешното Матеево евангелие, а не някакъв сборник от беседи на Христа.Блажени Иероним казва: “Матей, който се наричал още Левий, бил станал апостол от митар, пръв в Юдея съставил евангелието на Христа с еврейски букви и думи за тези, които станали християни от обрезанието”.

Св. Епифаний Кипърски казва: “Можем да считаме като несъмнена истина това, че от новозаветните писатели само един Матей е изложил евангелската история и проповед на еврейски и с еврейски букви” /Ереси, 30, 31; 51, 5/.

Отношение на апокрифното “евангелие на евреите” към евангелието на Матей

Лесинг /края на XVIII век/ пръв повдигнал този въпрос, като изказал мнението, че Матей превел от еврейски евангелието на евреите и започнал да го нарича със свое име. Хилгенфелд и Швеглер изказват мисълта, че Евангелието на евреите е легнало в основата на евангелието от Матей, или че е едно и също с него.

Най-много сведения за евангелието на евреите имаме у блажени Иероним. Той съобщава, че един екземпляр от това евангелие имало в Кесарийската библиотека на Памфил, и друг – у назореите в сирийския град Верея. Той също съобщава, че изследвал и превел това евангелие на гръцки и латински. Съобщава, че мнозина считали това евангелие за написано от Матей, за “евангелието според Матей”, но сам блажени Иероним не считал това евангелие за подлинно, написано от Матей.

Забележка. Евангелието на евреите се употребявало в юдеохристиянската секта на назореите, появили се в Палестина в първите времена на християнството. Нарича се още назорейско евангелие. Това евангелие трябва да се отличава от апокрифното евангелие на евионитската секта, известно под името “Евангелие на дванадесетте апостоли”. Текстът на евангелието на евреите бил написан на еврейски език и се е запазил до нас във фрагменти. Учените Олсхаузен, Ебрард, Барденхевер, Теодор Цан и други доказват несъмнено, че евангелието на евреите е преработка на съставеното от евангелист Матей евангелие.

Вътрешни свидетелства

Евангелист Матей от скромност никъде не споменава името си и говори за себе си в трето лице /9:9/. В списъка на апостолите поставя себе си на осмо място, а в евангелието на Марк и Лука е поставен на седмо място, преди апостол Тома. Пак от скромност евангелист Матей нарича себе си “митар”, а в другите  евангелия не е наричан така.

Положително може да се твърди, че авторът на евангелие от Матей е юдеин от Палестина. Това личи от следните обстоятелства:

а/многобройните цитати от старозаветни пророчества показват, че авторът е юдеин, знаещ много добре Свещеното Писание;

б/авторът на евангелието е много добре запознат със Свещеното Писание на Стария Завет, което личи от: проповедта на планината (5, 6 и 7); разговорът на Христос с фарисеите за брачния живот  на човека /19:3/; от отговора на Христос на въпроса: “Коя заповед е най-важна?” /22-35/ и други;в/авторът е познавал много добре религиозните обичаи и нрави на юдейския народ, макар и да не ги обяснява винаги, защото евангелието е било написано за юдеите, които знаели своите обичаи и нрави. Някои от тези обичаи са: постът /6:16/; сватбените обичаи на юдеите /25:1-7/; обичаите при смъртни случаи /9:23-24/ и други;

г/авторът на евангелието от Матей е запознат с географията на Палестина; знае разположението на Витлеем, Рама /2:13/, юдейската пустиня /3:1/,  където Иоан Кръстител проповядвал, местоположението на Иерусалимския храм, и на Елеонската планина /24:1-3/;

д/авторът познава историческите събития от живота в Палестина през Христово време, например  Христос се родил във времето на цар Ирод /2:1/;

Иосиф, заедно със св. Дева Мария се върнали от Египет във времето на цар Архелай, син на Ирод; познавал живота на Ирод Антипа, който отнел жената на брат си Филип /14:3-4/ и така нататък. Най-после, като имаме предвид, че апостол Матей не е притежавал особени качества и дейност в сравнение с другите апостоли, то странно е, как е възможно да се припише авторството на евангелие от Матей, ако не е имало положителни исторически свидетелства за това.

12.Цялост /интегритет/ на евангелието

Евангелието от Матей представлява нещо цялостно, напълно завършено: навсякъде личи, че едно и също лице е авторът му, изпъква един дух, една цел, един стил и език и единно изложение. В него няма изменения, добавки и изпускания.

Св.Епифаний Кипърски съобщава, че евионитите в своето евангелие изпускали І и ІІ глави от евангелието на Матей. Това те вършели, защото отричали божествения и свръхестествен произход на Иисус Христос.

В по-ново време Велхаузен и други някои протестантски богослови казват, че въпросните глави били поставени по-късно в евангелието на Матей. Тези глави ние, обаче намираме да фигурират и в най-древните новозаветни ръкописи. Те стоят по съдържание и изложение в тясна връзка с евангелието. Без тях то би представлявало осакатено произведение.Някои протестантски богослови твърдят, че в началото на ІІ век евангелието на Матей претърпяло нова редакция и от такова с юдаистичен характер, станало с универсален характер. В текста на евангелието обаче не намираме никакви признаци на редакция. Евангелието има универсален характер, защото Христовото учение има такъв характер, което е дало направление на всички новозаветни книги.

Някои протестантски богослови считат за неподлинни, по-късно прибавени следните  места: 1/ 27:19 – където  се говори  за съня на Пилатовата жена; 2/ 27:52 – където се казва, че мнозина мъртви възкръснали, когато Христос починал; 3/ 27:62 – запазването на Христовия гроб от стражата.

Първите две места са отхвърлени, поради това, че говорят за необикновени събития, но за подобни събития се говори на много места в евангелието. А че разказът за завардването на гроба не е прибавен отпосле, свидетелства пуснатата мълва от войниците – пазачи на гроба, че учениците откраднали тялото Христово, която дълго се носела /Матей 28:15/.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Бисер Божков

ГЛАВА ВТОРА

Православното монашество и атонските манастири. Устройство на Света Гора Атон в исторически, канонически, международноправен и социологически аспект

Манастирите, както се спомена по-горе, се делят на общежителни (киновийни) и необщежителни[60], сиреч идиоритмични, от гръцката дума (ιδιόρρυθμος), което ще рече, своеоб­разен ред на живот[61]. Но, както споменахме, на Атон от края на XX век идиоритмии вече няма.

2.1. Устройство на атонските манастири и на Света Гора

Животът в идиоритмичните манастири[62] не е много строг. Макар в тях и да се предписват някои строги законо­положения, то тяхното изпълнение в някои отношения, по причина на разни човешки немощи, са малко смекчени. Въ­обще, необщежителен, или идиоритмичен манастир е този, в който между братята няма почти нищо общо, но не, разбира се, във всяко едно отношение[63].

На практика, необщежителните манастири[64] в някои от­ношения са почти еднакви с общежителните, с изключение на някои строгости[65]. Така например, в храма правилата и литургията се извършват подобно на общежителните манас­тири. Манастирът обаче не се управлява от игумен. За него­вото управление се избират веднъж годишно измежду братя­та иеромонаси така наречените епитропи, на които се възлагат пълна­та грижа за доброто управление[66] на вътрешните и външни манастирски работи.Всичките манастирски послушания се извършвали от бра­тята (под формата на послушание) по заповедта и благословението на управляващите съборни старци. В случай, че се породят неприятности в манастира, делата се разглеждат и обсъждат от съборните старци (Манастирския събор), които представляват един вид домашен Свети Синод. И от тази до­макинска разпоредителност манастирът се намира постоян­но в добре устроено положение[67].

По начина на живот с идиоритмичните манастири може да бъде сравнен и келиотският живот. Той бива два вида – келиотски и каливитски.

Каливитски живот ще рече напълно автономен отшел­нически живот[68] (този живот е бил съобразен с Атонския ус­тав). Всъщност, няма „по-жалко“ нещо от келията на строг отшелник, в която човек няма да види нищо друго освен уеди­нение на духа, строга въздържаност и извънредни телесни трудове и безмълвие[69].

Докато келиите имат съвсем други условия. В тях отли­чителна черта на монашеския живот е зависимостта на ня­колко братя от един старец, който трябва да се грижи да има всичко необходимо за продоволствието на едно малочислено братство. За такива келиоти на първи план стоят не само духовните подвизи: тишината, спокойствието и безмълвието, но и разни тежки работи за добиване на необходимото препи­тание. Тук старецът има най-голямата грижа за управление­то и поддържането на дома[70].

С оглед на казаното, ще отбележим, че келиотският жи­вот е по-труден от киновийния (общежителния). Затова обик­новено с утринното правило се съединява и св. литургия, за да остава на братята повече време за работа. Младите мона­си, сиреч учениците на стареца, са много ограничени откъм монашески отговорности[71]. И ако някой живее лениво, неб­режно и несъобразно на монашеското си звание, то той оста­ва отговорен само пред Бога и съвестта си. Този живот почти във всяко отношение съставлява едно средно положение меж­ду общежителните и необщежителните манастири.

Към третата степен на атонското подвижничество се от­насят така наречените каливити, за които споменахме по-горе. Ако каливит притежава нещо собствено на Атон, то ще е една уса­мотена стая без никакви принадлежности в нея. За този род атонски подвижници не съществува почти нищо на този свят, което да е наложително и да си струва да го имаш. Те се занимават много малко с ръкоделие или пък ходят при дру­гите келиоти да работят заедно с тях, за да си вадят насъщ­ния. Богослужебно правило те слушат там, където се нами­рат в момента. Ако се случи да се намират някъде, където няма къде да чуят църковното правило (богослужения от де­нонощния кръг – часове, утреня и така нататък, б. р.), то те го изпъл­няват с броеницата. В противен случай стават отговорни пред Бога и съвестта си. Тяхната нестежателност е съвсем трога­телна: ако някой каливит тръгне нанякъде, то той свободно остава отворена вратата на стаята си, понеже всичко, което има е в торбата на гърба му[72].

Поради разнородните огорчения, страдания и неприятнос­ти, които самоволно приемат и търпят, каливитите биха стоели по-високо от другите монаси в лествицата на подвижническия живот. Но тъй като те не са подчинени никому (на никакъв земен авторитет, дори на духовен старец, б. р.), то свободният им начин на живот отнема много от цената на техния подвиг. Същевременно, измежду келиотите се нами­рат такива, които пазят особено строг подвижнически уеди­нен живот. Такъв е бил например преподобни Максим Капсокаливит.След необщежителните[73] манастири (каквито вече няма на Свeта Гора) и келиотите, идват киновиите, тоест общежителните манастири. Те са сега 20 на брой. Във връзка с пос­ледното трябва да се упомене, че съгласно Светогорския Ус­тав идиоритмиите през периода на своето съществуване мог­ли да преминават в киновии (общежителни манастири), но обратното било невъзможно.

2.2. Големите общежителни (ставропигиални) манастири на Света Гора

Общежителните манастири са предпочитани пред другите манастири, като дори и самите монаси, които спадат към подвизаващите се в идиоритмиите, се отнасят с уважение към тях. Ще повторим пак за по-голяма точност, че идиоритмии на Атон вече няма, освен подобните на тях келии и каливи. Освен това, общежителните ставропигиални[74] манастири имат, от канонична гледна точка, еднакви правила относно външ­ното разпореждане при управлението на Света Гора.

Тези манастири се ръководят по Устава на атонското об­щежитие, или по-точно – Хартата на Атон, според която заед­но с игумена се избират няколко старци, които съставляват свещен манастирски събор и действат в духа на любовта за доброто управление на вътрешните и външните манастирски работи. В общежителните манастири братството се поверява и подчинява на безусловна зависимост и пълно послушание на началството на игумена, чиято воля монасите свято почи­тат. За тях той е духовен баща и глава; от него се води всеки един в пътя на монашеското си подвижничество и спасение[75]. Въобще, в братството на общежителните манастири преобла­дава патриархалната простота (чистота) в нравите, взаимна братска любов, доверчивост и райско спокойствие. Всички там са като братя, няма разлика нито по род, нито по заслу­ги, а напротив, всички се стремят внимателно и усърдно да изпълняват законите на манастира, като всичко в тях е скром­но и приветливо[76].

Условията на живота в общежителните манастири пред­ставляват почти единствения истински царски път към не­бесното отечество. Думата на игумена[77] там се взима като Божия воля: каквото каже или заповяда игуменът, това ста­ва. Принципно, истинските послушници не размишляват за плода и следствията на началническата заповед[78]. Те следват неотклонно и твърдо подир Тогова, Който е дошъл на света не да върши Своята воля, но волята на Отца, Който Го е пратил послушнически да извърши делото на изкуплението. Трогателно е да се гледа в какво строго подчинение и с ка­къв страх Божи, доверчивост и любов братята стоят пред игу­мена в повечето атонски манастири[79].

Умилително и радостно е да се наблюдава, когато този игумен с духовна любов, бащински и безпристрастно се отнася към всички отци и братя, та даже и към най-последния и ма­лък от тях. При среща с игумена всеки от братята, какъвто и да е по своя чин, с голямо благоговение въздава с поклон при­личната чест на игумена и му целува десница, като искат и просят благословение за всичко и винаги.

По такъв начин постъпват братята монаси при всеки слу­чай, като имат предвид, че чрез благословението на игумена като техен духовен отец и наставник те получават благосло­вението на Господа Бога за преуспяване в своя подвижнически живот и лично спасение.В общежителните манастири монасите заслужават на­пълно названието подвижници именно поради това, че там заради Бога и своето спасение те са предали доброволно сво­бодната си воля на кръстно разпятие. Там тяхната воля е не само смирено ограничена, но и безвъзвратно отдадена[80]. Там е истинският път на доброволното самоотричане, на кръст­ното самоотвержение в следването на Христа. Това е голготски път, който е постлан с тръни и облян с кръвта на сърдеч­ното желание за търпение до последното издихание.

В миналото светите отци са считали общежителния жи­вот за най-висок и труднодостижим монашески път, дори в някакъв смисъл за труднопоносим. Св. Пимен Велики казал на един брат, който искал да постъпи в общежитие: „Там ти и в стаята си не можеш да се разпореждаш и почти нищо не можеш да вършиш по своята си воля“. И по такъв начин, ако има някой в общежителен манастир да следва неотклонно пътя на послушанието[81], такъв ще бъде за пример и образец на всички по самоотвержението. По причина на многоброй­ното братство не може да не се случват някои неудобства или междуособни неприятности, но всички с благодарение и търпение ги понасят, като имат предвид по-висшето духовно съвършенство. С помощта на Божията благодат такива под­вижници всякога и във всяко отношение се явяват победите­ли на лошата воля. Според думите на един велик старец, общежителен монах до една година може да достигне до та­кава висока степен в духовния живот, до каквато един пус­тинник едва ли може да достигне за 10 години. Причината за това е в безусловното послушание и отсичането волята на пър­вия[82]. Такава е силата на послушанието, такъв е верният път, който води към небесното отечество и вътрешния духовен мир[83]„.

Облеклото и храната на трапезата в общежителните ма­настири са еднакви за всички отци и братя[84]. При употребата на храната в тези манастири повече владее умереността, от­колкото въздържанието и постът, защото строгото въздър­жание понякога бива несъвместимо с големите и трудни ма­настирски работи. Действително, голямо значение има пос­тът и в общежителните манастири, но според времето. А пос­лушанието стои много по-високо от поста и молитвата.

Всички светогорски скитове, както се каза по-горе, са около 12 на брой (но към днешна дата тази бройка не е на­пълно прецизна). Към тях се причисляват още и следните: два руски – „Св. апостол Андрей“ и „Св. пророк Илия“, един български скит „Св. Богородица“ и един (в миналото) молдовлашки „Св. Иоан Предтеча“. Тези четири скита, ако и да зависят от съответни манастири и да се наричат скитове[85], то според устройството и управлението си са всъщност манас­тири, защото се управляват подобно на общежителните ма­настири от игумен[86]. Действителните скитове се намират под управлението на един тъй наречен дикея, тоест управител, кой­то се избира веднъж годишно от братята, ако е заслужил до­верието им. Скитът в пълния смисъл на думата се отличава от манастира с по-строг живот, уединение и въздържание, като последното си остава изключителна привилегия на мал­цина скитяни, които освен в събота, неделя и празнични дни, не си разрешават ни риба, ни дървено масло (олио или зех­тин).

В уединените скитове братята живеят по двама-трима и по повече в отделна келия (обикновено под ръководството на един старец). През седмицата те извършват духовните си под­визи в уединение, както и църковното молитвено правило в домашните си параклиси, а в неделни и празнични дни се съ­бират всички скитяни заедно в съборната църква, където се извършва всенощно бдение и литургия. След завършването на богослужението всички си отиват тихо и спокойно в уеди­нените келии, за да продължат своя отшелнически подвиг.Сред атонските монаси има още и такива подвижници, които се отдалечават от всичко и живеят съвсем уединено в пустинята, където нарядко са посещавани от духовните си наставници. Хранят се с диви кестени, жълъди, корени и тре­ви; рядко употребяват хлебна храна. Такъв род подвижници-пустинножители на Атон се предполага, че има.

Някои пустинножители (келиоти) в събота и в празнич­ни дни отиват в манастирите на обща молитва. След свърш­ването на богослужението те се причастяват със Светите Тай­ни. По Светата Атонска Гора има още и такива подвижници, които нямат почти никакво прибежище, а се скитат от място на място. В южната скалиста част на Атонския полуостров има множество такива келии и уединени места за молитвено съзерцание.

За да може да се дадат по-точни сведения за атонския ас­кетизъм, необходимо е да се знае как се основават келиите, или как стават келиите собственост на определен монах, и какви права имат продавачът и купувачът. По принцип келиите на Света Гора са разположени на хубави места, където има добри условия за живот. Но има и такива келии, в които подвижни­ците като че ли съвършено са се отказали от всичко земно като удобства и пристрастие; стремят се към пълна бедност и са се възвисили до съвършено безпристрастие и ангелска чис­тота и непорочност[87]. Този духовен подвиг е основан върху стре­межа към пълно откъсване от земното и вещественото и пос­тигане на съвършено безстрастие, които са условие за чистата и постоянна молитва към Бога. По този монашески и подвижнически път отшелниците на Света Гора следват исихасткия път на молитва и общение с Бога. Въобще, келиотите освен богомислие и духовно съзерцание, молитва и дълбока райска тишина, нищо друго не би трябвало да дирят.

Всички келии на Атон принадлежат на манастирите[88] и непосредствено зависят от тях. Всеки, който желае да придо­бие келия от манастира, в случай на спогаждане между ма­настира и купувача, съставят тъй наречената законна омология (законно изповядване на сделката, б.р.), в която подробно се изброяват условията на едната и другата страна.

Ако някой старец, когато купува келия[89], се случи да има един или двама ученици, то те биват негови наследници, от първия до последния, с владелчески права. Могат и нови уче­ници да приемат, но на тях вече не се простира наследствено­то право. В случай, че старецът на келията умре, наследни­ците при подновяването на омологията са длъжни да внесат ресима от стойността, сиреч цената на келията, в манастира, на който тя принадлежи. Така се постъпва след смъртта на всеки по-стар в келията.

Освен тези условия за келията, обитателите келиоти са длъжни още да плащат на манастира годишен данък, който после се изпраща на правителството. Купувачът става вече самостоятелен притежател на келията и на всичко, което и принадлежи. Ако някой старец пожелае да продаде келията другиму, в това манастирът не им се меси ни най-малко; за манастира е достатъчно само това, продавачът и купувачът да платят ресима[90] на парите. Ако пък, когато се продава келията, манастирът не иска да я продаде другиму, то запла­ща цената на притежателя и си я владее като свое собствено притежание. В случай, че старецът умре, без да остави зако­нен наследник записан в омологията, то в този случай ма­настирът има пълното право да си завладее келията, макар покойният и да е имал сродник (духовен брат или чедо), всичко остава без сила и значение[91].Всички манастири в Света Гора плащат данък на прави­телството[92]. Относно средствата и поддръжките, нужно е да се отбележи, че повечето манастири имат метоси със земе­делски занятия вън от Атон, при град Солун, на землището „Каламария“. А някои имат такива и по островите на архи­пелага, откъдето получават достатъчно средства за поддър­жането на братството[93]. Изхождайки от казаното дотук, опи­сахме с Божията помощ, доколкото е възможно, накратко разнообразието на атонското монашеско подвижничество. По- надолу ще започнем по-подробно разглеждането на светите обители по Атонската Света Гора.

За да бъде описана светогорската монашеска родина (об­щност) със статут на монашеска държава в пределите на Ре­публика Гърция (според гръцката Конституция), трябва да се посочат плодовете на светите подвижници от Света Гора в синхрон с ретроспекцията на някои исторически събития. Тук, с риск малко да се отклоним от темата, ще направим едно важно уточнение: че някои приемат за погрешно Атон да се оприличава на „монашеска република“. В подкрепа на твър­дението, ще цитираме чудотвореца архиепископ Серафим (Соболев). Архиепископ Серафим („владика Серафим“) е един от видните архиереи и богослови на Руската православна цър­ква. Той е роден на 1 декември 1881 година в Рязан и се преставя в Господа на Неделя Православна, 26 февруари 1950 година, в България[94].

Та този велик архиерей е казал следното в своята книга „За монархията“: „Нито конституционната, нито републикан­ската власт не могат да бъдат богоустановена власт, защото такава може да бъде само царската самодържавна власт. Защото Бог е Монарх. Цар на царете и Вседържител на Цар­ството. Църквата изначално и вовеки е монархическо уч­реждение начело с Христа, едновременно Цар и Първосвещеник. Църквата винаги е била изградена на йерархичен, а не на републикански и не на „демократичен“ принцип. Зато­ва и според нашето скромно изследване е погрешно и неко­ректно Атон (Света Гора) като Крепост на Православната Църква да се оприличава на „монашеска република“. Ко­ректното понятие за Атон в тази насока е монашеска общ­ност[95]„.

2.3. Възникване на Света Гора като автономна монашеска общност по времето на Византия (PAX ROMANA – PAX HRISTIANA)

Макар точното време на разпространение на монашест­вото на Света Гора да не е известно, се смята, че първите монаси отшелници са се заселили на Атон още много преди VI-VII век. А оттогава датират първите данни в летописите за идването на Света Гора на аскети от Изток и Египет, прес­ледвани от арабските нашествия. Това е времето, когато във връзка с иконоборческите спорове се споменава за монаси на Атон, които участвали в църковните събори като пазите­ли на Православието.

Но Света Гора Атон е официално провъзгласена за място на монашеството през 885 година след Христа със Златната вула на им­ператор Василий I. За основател на общежителното монашес­тво на Света Гора се смята свети Атанасий от Трапезунд, кой­то с помощта на император Фока (963-969) основал Великата Лавра (962-963) – първия голям манастир появил се на Атон. След няколко години, през 972 година, бил издаден и първият Ус­тав, който уточнявал реда и управлението на делата на Света Гора и който, понеже бил написан върху козя кожа, се наричал „Трагос“. Документът бил подписан от император Иоан Цимисхи. По юридическата сила на този Устав Атон бил приз­нат за независима и почти[96] суверенна монашеска държава.До 1313 година Света Гора не е имала висше църковно ръко­водство и съответно не е имала йерархическо подчинение към някой архиерей (епископ, патриарх) в канонично отношение. Подчинявала се е само административно на византийския император. В това изключение от каноните не е имало нищо нередно, защото Света Гора е „дял“ на Божията Майка (Приснодева Мария), която е призната за Владичица на света и Игумения (Геронтиса, Старица) тук[97]. През 1313 година обаче ви­зантийският император Андроник Старши издава хрисовул, според който Света Гора започва да се подчинява на Вселен­ския патриарх. Но при това положение все пак била запазена властта на Протоса – избрания и уважавания от всички Ста­рец, избиран от всички манастири за срок от една година. По късно, през XVII век, властта на Протоса била прекратена и местното управление на Света Гора започнало да се осъщес­твява чрез Свещения Кинотис[98] – събрание от старци, изби­рани от двадесетте манастира за техни представители в този съборен орган. От това време датират също така и броят, и йерархическата последователност[99] на атонските манастири.

Йерархическият ред[100] при светогорските ставропигиал­ни манастири е следният:

1.„Велика Лавра“; 2.„Ватопед“; 3.„Ивирон“; 4. „Хилендар“; 5. „Дионисиат“; 6.„Кутлумуш“; 7.„Пантократор“; 8.„Ксиропотам“; 9.„Зограф“; 10.„Дохиар“; 11.„Каракал“; 12.„Филотей“; 13.„Симонопетра“; 14.„Свети Павел“; 15.„Ставроникита“; 16. „Ксенофонт“; 17.„Григориат“; 18.„Есфигмен“; 19.„Свети Пантелеймон“; 20. „Констамонит“.

Така, макар че за суверенни[101] се считат само двадесетте манастира, чийто брой не може да бъде увеличен, съгласно Устава[102], на Света Гора съществуват към днешна дата голя­мо множество малки общежитийни монашески образувания, които се явяват съставни части на манастирите, на чиито земи се намират. Това са катизми, келии и каливи, скитове и исихастирии (постници, които вече описахме в началото след увода). Но нека отново набързо да поясним, че катизмата е неголяма колиба, в близост до манастир, където живее мо­нах, който си взима хранителни продукти от манастира сре­щу малка отплата.

Монасите, живеещи в катизми, се отличават с висока сте­пен на духовност.

Келията пък е по-голямо монашеско жилище с храм при него, което жилище се предоставя от манастира на група от трима монаси срещу малко заплащане. Каливата (малка къ­щичка) пък е жилище, по-малко по големина от келията, без вътрешен храм и без землен участък. Дава се от манастира на един човек или на група от двама-трима на още по-ниска цена от келията.

Скитовете представляват организирани монашески об­щини, които се състоят от каливи или келии, които с време­то се устройват като отделни манастири, но се намират в пълно подчинение и юрисдикция (канонична и администра­тивна) на манастира, на чиято канонична и църковно-административна територия в Света Гора се намират.

Исихастириите са отшелнически пещери, разположени в уединени места, предимно в югозападната част на Атонския полуостров.

Понастоящем седемнадесет от двадесетте (ставропиги­ални) манастири на Атон са гръцки, един е руски („Свети Пантелеймон“), един е сръбски („Хилендар“) и един е бъл­гарски („Зограф“). Тази класификация е твърде условна, тъй като на Атон, а и в Православието няма и не трябва да има етноси и националности, защото всички сме едно в Христа. Още повече, че законово погледнато, както вече се каза, територията на Света Гора е част от единната териториал­на цялост на гръцката държава, а канонично – всички ней­ни манастири са под юрисдикцията на Вселенската патри­аршия.

Затова тук е особено важно да се направи уточнение от­носно суверенността[103] на ставропигиалните манастири на Света Гора[104]. И то е, че от векове всички атонски манастири са ставропигиални и като такива[105] те се намират под вър­ховната църковна и административна юрисдикция на Все­ленската патриаршия. В този смисъл, тези манастири (спо­ред терминологията на цивилното и църковното право), не са абсолютно суверенни (по смисъл и размер).Защото тяхната суверенност, се основава на ставропигиалността им, тоест тяхната независимост е условна по отно­шение органите на различните Поместни православни църк­ви, но не и към всички църковни власти в Съборната църк­ва. Това е така, защото всеки православен манастир поот­делно (или съборно, както е от старо време на Света Гора) се намира, съгласно ясното и еднозначно постановление на ка­ноните на Вселенските събори, под ведомството на съответ­ната църковна власт: а) епархийския архиерей (4 правило на IV Вселенски (Халкидонски) събор и паралелните му прави­ла от Пето-шестия и от Седмия вселенски събор и Двукрат­ния събор) при общи за дадена църковна област или църква въпроси; или б) архиерейския Синод (37 апостолско правило и всичките му паралелни правила). Изхождайки от казаното дотук, за по-голяма яснота ще уточним, че във всеки ставро­пигиален манастир се подвизават монаси или приемат мона­шество членове на различните Поместни църкви, при което в някаква степен ставропигиалният манастир се съобразява с волята на органите на дадена Поместна църква. Това се отнася и по-отношение на архиерейски визити от други По­местни църкви в Света Гора.

2.4. Статистически данни за числеността на светогорското монашество

В Света Гора Атон днес се намират 20 манастира, като техният брой е строго фиксиран в стриктна йерархия. Според различни по-стари и по-нови статистически данни картина­та за числеността на монасите в светогорските манастири изглеждала горе-долу по следния начин: Велика Лавра – 64; Ватопед – 163; Ивирон – 71; Хилендар – 92; Дионисиат – 71; Кутлумуш – 86; Пантократор – 25; Ксиропотам – 25; Зограф – 37; Дохиар – 3; Каракал – 60; Филотей – 60; Симонопетра – 94; „Св. Павел Атонски“ – 112; Ставроникита – 42; Ксенофонт – 123; Григориат – 107; Есфигмен – 121; „Св. Пантелеймон“ – 88; Констамонит – 44.

Според данните от „Пътеводител за Атонската Света Го­ра“ (С., 2002) на доц. д-р Христо Темелски „живущите на Св. Гора монаси се считат на брой 10 000 души, от които повече са: руси, гърци, българи, и след тях идат сърби, власи (ру­мънци) и грузинци“, но тези данни най-вероятно са от перио­да XVIII-XIX век (с. 17).

Статистиката за броя на монасите е до голяма степен условна, тъй като поради динамиката на монашеския живот числеността им постоянно се променя. Така например, през втората половина на XX век, след един продължителен пери­од на обезлюдяване на Света Гора, започва едно по-интен­зивно завръщане на нови и млади монаси в големите ставро­пигиални манастири, а след това и в скитовете, и в келиите на Атон. Така за последните няколко десетилетия се обновя­ват и въздигат много от монашеските обители на Атон, кои­то доскоро са се намирали в запустение. Този процес на ин­тензивно възраждане на монашеството продължава да се наб­людава и днес. В частност ние, българите, можем ясно да видим и констатираме за славянобългарския манастир, че в монашеското братство на „Зограф“ през последните години са приети много нови и млади монаси с високо образование в различни области и че те възраждат живота в манастира, като се занимават и с духовно-просветна, книжовна и изда­телска дейност.

Според проф. д-р Георгиос Мандзаридис (вж. Социология на християнството, Белград, 2004), броят на монасите на Атон се променя постоянно: „Според импровизираното статисти­ческо проучване, което сме провели, се оказа, че броят на монасите в Света Гора за едно десетилетие е променен и се променя постоянно. През 1972 година статистическите податки се различават от 1971 година … Тогава числото на светогорските мо­наси било 1 145 на брой“. Така, от 1972 до 1996 година, когато се провело преброяване на Света Гора, се оказало, че на Атон дошли 1 117 нови монаси. В периода 1972-1976 година дошли 143 нови монаси (на около 29-годишна възраст). От 1977 до 1986 година дошли още 284 монаси. После в периода 1987-1996 дошли 690 мона­си. При тази аритметична прогресия на числеността на мо­насите светогорското монашество не само се задържало на брой, но се и увеличило за едно десетилетие с над 100%. Този феномен същевременно понижил и средната възраст на мо­насите, която станала приблизително около 48 години. В навечерието на второто хилядолетие болшинството от монасите били на възраст 31-40 години[106].

За промяната в числеността на монасите на Света Гора през този период важно значение има и притокът на монаси от скитове и метоси на светогорски манастири в Гърция и другаде, които се намират извън пределите на Атонския по­луостров. Според каноничните норми на Атонския устав са предвидени и възможности за заселване на монаси, които не са приели монашеството си на Атон и не са принадлежали към братството на някой от големите светогорски ставропи­гиални манастири.

В това скромно изследване няма да се спираме подробно на каноничния механизъм, който определя това как един мо­нах от дадена Поместна православна църква придобива ста­тус на светогорски монах. Без друго въпросът дали даден чо­век е приел монашество на Света Гора, или е водел монашес­ки живот в края на земния си път на Атонската планина, от духовна гледна точка не е от първостепенно значение. По-важното е, че светогорските манастири и атонското мона­шество в миналото и в съвремието са запазили в пълнота разнообразието и богатството на православното монашество и ни предлагат духовни примери на различни начини и пъти­ща за следване на Христовия образец на християнско съвър­шенство, кротост, смирение и човеколюбие. Светогорските подвижници и духовни наставници и днес са учители на пра­вославните християни в пътя на спасението и духовната бор­ба срещу греха и греховните страсти, която се изисква от Спа­сителя за вървенето по тесния път на поелия кръста си.

В своята цялост светогорското монашество е носител на изконните традиции на исихасткия духовен живот в Църква­та, в който се съдържа и преподава учението и практиката на молитвата, помненето на смъртта, борбата с греховните по­мисли, подвижничеството в християнските добродетели и бла­годатният път на обожението и спасението. А светогорските манастири и днес още са богати книжовни средища за съхра­нение и разпространение на християнската духовно-аскетична и светоотеческа литература, пазители на монашеското ученолюбие и трудолюбие, гостоприемство и човеколюбие, от които всеки православен християнин може да черпи изобил­но познание и духовна подкрепа в своя собствен духовен път и подвижнически живот за лично израстване и спасение в благодатта на Едната св. Православна църква.

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 539. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[60]. „Необщежителните манастири в някои отношения са били поч­ти еднообразни с общежителните, с изключение на някои строгости“. Срв. Темелски, Хр. Цит. съч., с. 17.

[61]. Пак там, с. 17-18.

[62]. Този род манастири към днешна дата са напълно премахнати в Света Гора. Трябва да се вземе предвид, че почти от 30 г. необщежи- тийни (идиоритмични) манастири на Атон няма.

[63]. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[64]. Идиоритмия – манастир, в който не се живее общежително, но всеки от монасите сам се грижи за прехраната си. Обикновено се уп­равлява не от игумен, а от няколко старши монаси. Срв. Старецът Паисий Светогорец. Слова, Том 4. Света Гора, Атон., 2007, с. 113.

[65]. „Тук си заслужава да се отбележи още една повече вътрешно- атонска причина за спорове, борби и негативности между атоняни, която е довела до столетия неугасваща борба между привържениците на общожитийната (киновийната) и необщижитийната (идиоритмичната) системи или постановки на живот на монасите на Атон – Света Гора. Тази борба към днешна дата е приключила в полза на поддръж­ниците на киновийния начин на монашески живот и устройство на манастирите. Докато до X век мнозина монаси на Атон живеят пое­динично и пръснати като анахорети по пещери и постници, в XX век първооснователят на уредения монашески живот на Света Гора – cв. Атанасий – въвежда общежитийното начало. Тогава започва и цве­тущата епоха от живота на Света Гора. През XIV век обаче със съдейс­твието на византийския император Мануил Палеолог (и разрешение­то на Вселенския патриарх Антоний) се разрешава общежитийните манастири да се преобръщат на идиоритмични (през 1394 година и 1406 година с III и IV Атонски „Типикони“, тоест Устави). Към това същият визан­тийски император разрешава на монасите и частната собственост. Един от крайно негативните (за голяма част от атонските монаси) резултати на тая реформа е бил, че столетия наред запада взаимната братска огледност и отзивчивост, запада общата монашеска и общо- манастирска дисциплина, засилват се себичността, стремежът към любостяжание, търговски спекулации, злоупотреби, разхищения, от­даване на охолен живот и изпадане в пороци. Така към края на XVI век (1574 година с V Атонски Устав) атонските старци и пратениците на Все­ленската патриаршия въвеждат отново и засилват общежитийното начало. А когато в края на XVIII век вселенските патриарси Самуил и Гавриил потвърдили и засилили общежитийния живот в атонските манастири, характерна последица и в първия случай и във втория е била масовото напускане на атонските манастири от недоволните мо­наси. В случая при патриарх Гавриил от около 6000 монаси в манас­тирите останали само 2000. Но Вселенската патриаршия с право и дълг продължила провеждането на принципа на общежитийността и в уредбата, и в живота на Света Гора. И въпреки това, съпротивата от идиоритмисти на Света Гора не е преодоляна и през XIX век, като това продължава и в края на XX век. Забележително е, че общежитийното начало на Атон се провежда твърде постепенно и търпеливо, като пър­ви го възприемат славянските обители или гръцки обители със сла­вянски монаси: Ксенофонт (през 1784); Есфигмен (1796); Симоно-Петра (1801); Русик (1803); Дионисиат (1805); Каракал (1813); Костамонит (1818); Св. Павел (1839); Григориат (1841); Зограф (1849); Кутлумуш (1856). В 1939 година Хилендар (под влияние на Сръбската патриар­шия, с участието в атонските спорове на епископ Николай Велимирович) въвежда общежитийност (виж възникналото по тоя случай недоволство на Цариградския патриарх от незаконното постъпване на еп. Николай Велимирович в Атон)“. Срв. Църковен вестник, Со­фия, 1933, бр. 19, 37; 1934, бр. 11.

[66].  „Управлението на Атон се е поставяло много пъти в съвремие­то през XX век за обсъждане, например: в Цариград на Общоправославното съвещание при Вселенската патриаршия 1923 година (10.05-08.06); Положението на Атон е разглеждано от междуправославно и международно гледище през 1948 година в Москва на Съвещанието на пра­вославните църкви. На състоялата се на Света Гора (във Ватопедския манастир) Междуправославна конференция (8-23.06.1930 година) в заседанието, проведено на 10.06.1930 година, Охридският епископ Нико­лай (Велимирович) повдигнал въпроса за Атон и по него на 23 юни 1930 година станали разисквания. Тогава представителят на Вселенската патриаршия – Хераклийският митрополит, настоял изрично тоя въп­рос да не се разглежда, защото Света Гора църковно (канонически) е непосредствено и изключително подчинена на църковната юрисдик­ция на Вселенската патриаршия, поради което атонските манастири са ставропигиални и се управляват според Конституционна Харта (ОУСГ), съставена от цялата атонска Света Общност (Свещен Кино­тис) и одобрена от Вселенската патриаршия“. Срв. Цанков. Ст. протопр., цит. съч., с. 314-315.

[67]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17-18.

[68]. „Атонска келия вън от манастира не трябва да се разбира уса­мотена стая, но цял дом с всичките си принадлежности: църква, ня­колко келии за няколко братя, лозя, градина, гора и прочие. Ако ке­лията няма църква, се нарича кавия (калива, б.р.) или особена стая за един човек (аскет)“. В: Темелски, Хр., цит. съч., с. 18.

[69]. Пак там, с. 18.

[70]. Пак там, с. 18.

[71]. Пак там, с. 18.

[72]. Пак там, с. 18.

[73]. Необщежитийните манастири (идиоритмиите) вече не същест­вуват. Последният идиоритмичен (необщежитиен) манастир на Атон е бил Ватопедският манастир.

[74]. „Света Гора се намира под пряката юрисдикция на Вселенска­та патриаршия. А атонските манастири принципно са ставропигиал­ни в болшинството си, от старо време. Но това никак не изключва, въпросите, които имат общоправославна страна по отношение на об­съждането им на Всеправославни събрания или съвещания, било с цел изказване на пожелания или указания, било и с цел дори на реше­ния по конкретни въпроси на монашеския живот. Във всички подоб­ни случаи, особено когато проблемите са от важно естество и от общ характер или повдигат вълнуващи въпроси – спорове във всеправославния свят, подобни обсъждания са желателни и възможни при край­на необходимост, защото според ведомството и властта на поместните църковни власти стои гласът на цялата вселенска (съборна) пра­вославна Църква. Тъкмо за това еднозначно ни говори и законода­телството (каноните) на IV (Халкидонски) Вселенски събор по мона­шеския и манастирския въпрос“. Вж. Цанков, Ст., цит. съч., с. 318.

[75]. „Голяма благодат от Бога е да бъдеш призован към монашество и още по-голяма благодат е да бъдеш удостоен да намериш в него духо­вен ръководител, тъй като е лесно да напуснеш света, но да намериш способен за ръководство – това е специално Божие благоволение, за­щото от духовния ръководител зависи дали човекът, отрекъл се от света, ще преуспее в духовния си път и живот. Така помненето на смърт­та, в което старателно се упражняват монасите, дава голяма духовна сила в началото, когато само се замисли човек да се отрече от света, а и също в продължение на целия следващ монашески живот. Имен­но това помнене на смъртта става за монаха всесилно духовно любо- мъдрие, от което той черпи разбиране на истинската същност на всич­ко временно във времето през земния човешки живот“. Срв. Стареца Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора, 2007, с. 97.

[76]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 19.

[77]. Според духовните съвети на св. Отци в 5-те тома на „Добротолюбие“, послушанието (отсичането на собствената воля) стои по високо от молитвата, т.е. послушанието е благодатен източник на смирение, кроткост и любов. Това днес е непонятно за съвременните християни. Много хора се оправдават, че не са срещнали „богозрящ“ духовник.

[78]. За изпълнението на послушанието гледай – Стъпало 4 „За бла­женото и вечнопаметното послушание“. Срв. Св. Иоан Синаит. Лествицата. Света Гора. 2006., с. 46-49.

[79]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 19.

[80]. Пак там, с. 19.

[81]. Виж по-нататък за послушанието (един от трите монашески обета).

[82]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[83]. Човек сам прави в себе си безмирие. Или си приятел, или си неприятел на себе си. Не трябва да обръщаме внимание на обстанов­ката, в която живеем. Нужно е човек да пази мира в себе си. В тази връзка свети Исаак Сирин казва: „Не трябва да даваш своя вътрешен мир за нищо на света. На всяка цена пази своя вътрешен душевен мир, ако си го постигнал. Помири се със самия себе си и с тебе ще се помирят небето и земята.“ Цит. по: Старец Ефрем Светогорец. Отечески съвети, Света Гора, 2007.

[84]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[85]. Клон от голям ставропигиален манастир на Атон със строг ус­тав; малък манастир. Но тук трябва да се предположи обосновано, че в наши дни някои от тези изброени атонски скитове вече не функцио­нират, тоест не са обитавани.

[86]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[87]. Това обикновено се постига при велика схима: – най строгата духовна степен на монашески живот, която изисква от подвижника големи ограничения, въздържание, безмълвие, голям духовен подвиг и пълно отричане от света.

[88]. Всички манастири на Атон плащат данък на правителството на Република Гърция.

[89]. През XIV век, както споменахме по-горе, със съдействието на ви­зантийския император Мануил Палеолог (и разрешението на Вселен­ския патриарх Антоний) се разрешава (1394 година, 1406 година, III и IV Атон­ски „Типикони“) общежитийните (киновийните) манастири да се пре­обръщат на идиоритмични. Към това същият византийски импера­тор разрешава на монасите и частната собственост.

[90]. Ресима – данък върху наследството.

[91]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[92]. За общото управление на Атонската гора ще се говори в обясне­нието за Карея (административен център на Св. Гора).

[93]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20-21.

[94]. Тленните останки на архиепископ Серафим (Соболев) са поло­жени в криптата на храм „Св. Николай Мирликийски“ (така наречената Руска църква), град София.

[95]. Изложеното тук мнение, макар и на почитан в България и Ру­сия архиепископ (да не забравяме, че дори и светиите са били хора грешни, но с послушанието, покаянието и др. добродетели са се удос­тоили с небесни дарове), относно определена „богоустановена власт“ в смисъл на даден социално-политически строй е в противоречие с цялостното учение на Православната църква, според което „всяка власт е от Бога“ (срв. Рим. 13:1; 1Тим. 2; 1 Петр. 2:13-14). Единното учение на св. Отци и учители на Църквата не застава зад никоя по­литическа система по думите на Господа: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан. 18:36), „Отдайте кесаревото кесарю и Божието Бо­гу“ (Мат. 4:20-21) и т. нат. Защото в Христос се побеждава всяка светска власт, подобно както властта на смъртта в Кръста Христов (срв. Γεωργίου Μαντζαρίδη, Χριστιανική ηθική, Εκκλησία και κρατική εξουσία, Θεσσαλονίκη 2000, σ. 370). Това, разбира се, не пречи за по- доброто проникване в Божиите истини да се заимстват понятия и картинни образи от този свят, защото всичко е създадено „твърде добро“, б. р.

[96]. В пределите на Византия е имало и други такива държави, су­бекти на тогавашното международно право. Тук трябва да се споме­не, че днес Света Гора Атон не е субект, а е обект на международното и европейското право.

[97]. Срв. www.agion-oros.net.

[98]. „Св. Кинотис в светогорския град Карея възникнал през XVIII век, като преди това е съществувал Съборът на старците (Мегали Меси) – Протата. Днешното управление в Света Гора се урежда от така наречената Атон­ска Харта (както вече споменах за нея) – Конституционна Харта, из­работена въз основа на старите правила и традиции и одобрена от гръцките законодателни тела през 1924 година. Така с този своеобразен органически устав се потвърждава старото положение, че целият Атонски полуостров е разделен между съществуващите днес 20 „цар­ски, патриаршески, ставропигиални и независими манастири“. В та­зи връзка само тези манастири имат право на собственост и могат да предприемат всякакво строителство на своя територия, без да искат разрешение от когото и да било. В наши дни Централната управа на Света Гора пак се нарича Кинотис и е съставена от 20 антипросопи – представители на главните манастири, които се избират по един от всеки манастир за едногодишен срок. Съборът на антипросопите (Кинотисът) заседава постоянно, с изключение на празничните дни. Той разрешава всички въпроси, засягащи живота на Света Гора – финан­совите и имуществените спорове между атонските манастири и меж­ду тях и подчинените им скитове и келии. Освен това днешният Ки­нотис се занимава и с нарушения на църковната дисциплина на даде­но монашеско братство и определя мерки за изправянето му; разслед­ва също така раздорите в самите монашески (атонски) братства и в това число взема съответните решения, често последвани от налагането на строги санкции. Всички антипросопи са равни помежду си и участват с еднакъв глас в гласуването на Кинотиса. Всеки от тях е длъжен да подписва надлежно протоколите от заседанията, макар и при особе­но мнение (както в съдебните решения на цивилните съдилища). Ан­типросопите се нареждат по йерархичен ред на манастирите, които представляват (първа е Лаврата, а последен е Констамонит, като Зог­раф заема девето място). Второто управително тяло в Карея е Епистасията, която упражнява изпълнителната власт на Света Гора. Епистасията се конструира по следния начин – 20-те основни манастира се разделят на 5 четворки, всяка една от които управлява по една година автоматично след всеки пет години – от 1 юни до края на май за календарната следваща година. За целта ежегодно се изпраща от все­ки атонски манастир от дадената четворка по едно лице, притежава­що необходимите качества за достойнството на епистасин. Първият по ред от всяка четворка носи титлата протоепистасин. Той председа­телства Епистасията и държи жезъла – емблемата на първия. Всички епистасини са равни помежду си и участват с равен глас – различават се само по йерархическия ред на манастирите в Света Гора. Протатон е катедралният храм в Карея, посветен на „Успение Богородич­но“. Освен това този храм е считан за съборен за цялата Света Гора и за най-стар на полуострова. Според атонското предание тази църква – храм посветен на Успение на св. Богородица – била основана от св. Константин Велики през 335 година, когато на Атон почти е нямало следа от монашество. През 362 година тази църква била изгорена от Отстъпника – Юлиян (Апостат), но през Х век след Рождество Христово отново била възобновена от византийския император фока, съвременник на св. Атанасий Атон­ски от Трапезаунд (Основателя на Великата Лавра на Света Гора)“. Срв. www.agion-oros.gr.

[99]. Срв. www.agion-oros.net.

[100]. Двадесетте манастира в Света Гора са подредени в стриктна йерархия. Вж. Приложение 1.

[101]. Виж по-долу тълкуванието на понятията „суверенност“ и „став- ропигиалност“ при атонските манастири.

[102]. Съгласно чл. 105 от Конституцията на Република Гърция.

[103]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 319.

[104]. Трябва еднозначно да се отбележи, че между общата църковна история свързана с каноните и догматите на едната Православна цър­ква и Вселенските събори и историята и настоящето на Света Гора (като „крепост и хранителка“ на православната вяра) съществува пря­ка, абсолютна канонична и духовна корелация (неразривност).

[105]. Ставропигия (от гр. σταυροπηγια) е манастир, който се намира под пряката юрисдикция на най-върховната църковна власт в дадената Поместна църква, в случая – Св. Синод на Вселенската патриаршия.

[106]. Вж. Γεωργίου Μαντζαρίδη, Πρόσωπο και θεσμοί, Η πραγματική και συμβολική επίδραση του μοναχισμού, Θεσσαλονίκη 1997, σ. 176-177.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ПЕТА

История на печатния новозаветен гръцки текст

Първата отпечатана книга след откриването на книгопечатането била латинската Библия (1450 година в Майнц). В 1462 година била отпечатана немската Библия, а в 1488 година – еврейската.Гръцкият новозаветен текст

За пръв път бил отпечатан от кардинал Ксименес, от Толедо в комплютенската полиглота, отпечатана в град Комплютен (днешния град Алкала в Нова Кастилия – Испания). Полиглотата била отпечатана в 1517 година, а пусната в разпространение (600 екземпляра) през 1520 година, когато била одобрена от римския папа Лъв Х. В нея бил поместен Новият Завет на гръцки, латински (по Вулгата) и Старият Завет на латински и еврейски. Изданието било старателно извършено въз основа на няколко не особено древни ръкописа.

Еразъм Ротердамски (в 1516 година в Базел), по желание на печатаря Флобен, издава на гръцки език Новия Завет – издание не научно, а търговско. Еразъм използвал ръкописи от XIII, XIV и XV векове; допуснал грешки, които впоследствие били поправени. От изданието в 1519 година се е ползвал Лутер за превода на немската Библия.

Това Еразмово издание легнало в основата и на изданието на печатаря Роберт Стефан – XVI век. В четвъртото издание, 1551 година, Роберт Стефан разделил гръцкия текст на стихове; това издание легнало в основата на изданията на Теодор Беза (втората половина на XVI век).

Роберт-Стефановото издание било използвано в изданията на Бонавентура и Авраам Елзевир (Лайден и Амстердам); първото в 1624 година; второто издание (1633 година) било наречено “текстус рецептус”, защото съдържало текст, възприет от всички; то било употребявано на Запад в течение на двеста години.Антверпенска полиглота (от 1569 година до 1572 година) – в осем тома. Издадена е, с подкрепа на Филип ІІ, от печатаря Христоф Плантинос, под ръководството на учения испанец Ариас Монтанус. Гръцкият текст бил отпечатан в пет тома заедно с Вулгата, сирийския текст и превода му. Гръцкият текст бил отпечатан на друго място (шести том) в превод от Ариас Монтанус, като преводът бил поставен между редовете.

В Париж била отпечатана от Мишел Льо Же третата полиглота от десет тома; Новият Завет бил поместен в два тома (1630-1633). В Лондон, от Брайън Уолтън, била издадена ІV полиглота (1657 година в шест тома). Гръцкия текст бил взет от третото издание на Роберт Стефан, придружен с превода на Монтан, Вулгата, сирийския, етиопския, арабския преводи и персийския – за евангелията.

От края на XVII и началото на XVIII век, мнозина учени почнали към текста “рецептус” да прибавят и разночетения на стари гръцки текстове, новозаветни цитати от древни църковни писатели и разночетения в древни преводи. Така се създал критическия апарат, въз основа на който някои учени почнали да правят изменения и в самия “текстус рецептус”. Учени от това време: Джон Мил (починал 1707 година), Герхард Маестрихт (починал 1711 година), Ветщайн, Гризбах и други. Имало и учени, които напълно отхвърляли текста “рецептус” и извеждали нов новозаветен текст от разни древни новозаветни ръкописи; например Ричард, Бинтлей. От XVIII век насам е извършен голям напредък в критичното издание на новозаветния гръцки текст. Учени, които най-много допринесли за това, са:

Карл Лахман (починал 1851 година), професор в Берлин. Отхвърля “текстус рецептус” и се труди да възобнови гръцкия новозаветен текст, подобно на блажени Иероним, чрез сравнение на други ръкописи, цитати от древни църковни писатели и преводи: Итала и Вулгата. От него има две издания: малко (1831 година) и голямо (1842-1850 година). Грешката на Лахман е, че той мисли, че колкото ръкописът е по-древен, толкова текстът му е по-точен.

Константин Тишендорф (починал 1874 година), професор в Лайпциг. Посветил живота си за възстановяването на новозаветния гръцки текст. Открил, изследвал и издал много новозаветни ръкописи, след като е обходил Гърция, Египет, Арабия и Сирия. Най-важното му откритие е Синайският кодекс. Рецензирания от него текст претърпял няколко издания, най-важното от които е осмото (1869 година), изададено след откриването на Синайския кодекс и снабдено с богат критичен апарат. Тишендорф работил по метода на Лахман.Самуел П. Тригълъс (починал 1875 година), знаменит английски филолог. От значение е критичното му издание на Новия Завет в 1857-1872 година. В това издание има голямо количество старателно сравнени древни новозаветни гръцки ръкописи и е обърнато голямо внимание на древните преводи и цитати у други църковни писатели.

Б. Ф. Уескот и Ф. Л. Хорт – професори в Кеймбридж. Работили тридесет години върху критичното издание на новозаветния гръцки текст, което се е появило в Лондон, 1881 година, в два тома. Първият том съдържа текста, а втория – критическия апарат. Това издание се счита за едно от най-добрите, защото е извършено старателно. В него се признават освен Александрийския, Синайския, Западния текст и “неутрален”, за какъвто се счита този във Ватиканския кодекс.

Б. Вайс (1890 година) прави опит да възстанови новозаветния гръцки текст въз основа не само на древни ръкописи, но и екзегетически.

Еберхард Нестле в 1898 година приготвил издание на новозаветния гръцки език за библейския институт във Вюртенбург. Дванадесетото издание (1923 година) било направено в Щутгарт. Ползвал се е от всички по-ранни издания. Б. Фр. Уеймаут (1886 година) сполучливо обединява изданията на Лахман, Тригълъс, Тишендорф и Вайс. Херман фон Зоден (починал 1914 година) обърнал главно внимание върху минускулните ръкописи. Различава три вида новозаветен гръцки текст: 1) палестинско-иерусалимски (J); б) исихийски (Н); в) антиохийски (К). Трудът му, състоящ се от два тома (1913 година), съдържа: първи том –  в три свитъка дава отпечатани изследванията на Зоден върху новозаветния гръцки текст; втори том съдържа рецензирания от Зоден текст, заедно с критически апарат.Между католическите богослови новозаветния гръцки текст са издавали: Райтмайер  (1847 година), Брандшайд (1922 година), Фогелс (1920 година) и други.

От всички тези старателни трудове,  с положителност можем да приемем, че днешния новозаветен гръцки текст е близък до оригиналния, въпреки че са  изминали около две хиляди години. Разночетенията са незначителни, а смисълът е запазен такъв, какъвто е бил вложен в свещените новозаветни книги от самите автори.

V. Възстановяване на първоначалния новозаветен гръцки текст

Теорията на Уесткот и Хорт. Според тях има три вида новозаветен гръцки текст:

Сирийски (антиохийски). Този текст е запазен в повечето майускули и почти във всички минускули; в цитатите на църковни писатели след V век; в преводи след 300 година. Нарича се сирийски, защото се е затвърдил в Сирийската църква около 300-та година. Родоначалникът му е презвитер Лукиан (починал 311 година), защото е рецензиран от него. Още преди 400-та година този текст бил възприет от Цариградската църква и станал общоупотребяван. През средните векове бил употребяван във Византия, а в XVII век – на Запад бил приет за “текстус рецептус”. Този текст Уесткот и Хорт поставят по значение на трето място.Западен текст. Запазен е в кодекс D (Codex Cantabrigiensis), в ръкописите на старосирийския и старолатинския превод; в някои минускулни ръкописи; в новозаветни цитати на най-древни писатели (св. Юстин, св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан). Уесткот и Хорт, по примера на Землер и Гризбах, го наричат Западен, защото действително бил запазен и употребяван на Запад, а родината му била в Сирия. Уесткот и Хорт намират изменения в западния текст, а именно: а) очевидни добавки; б) парафрази; в) преработка на новозаветни цитати; г) уеднаквяване на паралелни писма. Западния текст се поставя по значение на второ място.

Неутрален текст. Нарича се така, понеже в него липсват измененията и поправките, намиращи се в Сирийския и Западния текст, и е по-чист от тях. Този текст е запазен в кодекс В; Синайски; у Ориген; в бахаирския превод; намира се в неособено чист вид в някои майускулни кодекси и в някои минускулни ръкописи; у Климент Александрийски; Дионисий Александрийски и у Петър Александрийски. Родината му е Александрия, огнище на елинската филология, затова текста му се отличава с особена чистота. Но и тук са се вмъкнали изменения и се е появил така наречения Александрийски текст, който е клон на неутралния текст.

Уесткот и Хорт в своето издание на новозаветния гръцки текст се ръководели от неутралния текст, както той е запазен в кодекс В, като в някои случаи прибягвали и до Западния текст; по чистота те поставили неутралния текст на първо място. Мнозина учени възприемат теорията на Уесткот-Хорт, а именно: неутралния текст, запазен в кодекс В и отчасти в Синайския кодекс, трябва да се поставя в основата на новозаветния гръцки текст.Теорията на Херман фон Зоден. Прегледал около две хиляди новозаветни ръкописи и установил три вида новозаветен гръцки текст: 1.Исихиева рецензия. 2.Лукианова рецензия. 3.Памфилиева рецензия. За първоначален текст той приема този, който е еднакъв най-малко с две рецензии, при условие, че няма нищо общо с текста на Тациан. Зоден е толкова против текста на Тациан, че ако известен текст е сходен с трите рецензии, той е готов да го отхвърли, ако има нещо общо с текста на Тациан.

Теорията на Рудолф Кнопф. Той обръща внимание не на количеството, а на качеството на ръкописите. Счита, че във всички видове древен текст има изменение и допълнение, но по-важни са западния и неутралния текст. Според него, първоначалният новозаветен гръцки текст може да бъде възобновен въз основа на майускулни ръкописи: В, Синайски, D; на древните сирийски и латински преводи; на Вулгата; на двата египетски превода (бохаирски и сахидски); на новозаветни цитати у църковни писатели.

Слабата страна на някои западни учени е тази, че те обръщат особено внимание на западния и неутралния текст, оставяйки настрана антиохийския – възприет от Цариградската църква, който всъщност има древен произход и е най-близо до първоначалния новозаветен гръцки текст. При възстановяването на новозаветния гръцки текст трябва да се вземе под внимание текста, запазен и употребяван в св. Православна църква, защото в нея  най-чисто са  запазени Свещеното Предание и Свещеното Писание.

Има много учени, привърженици на “текстус рецептус”, в основата на който лежи антиохийския текст, възприет от св. Православна църква (Бургон, Миллер, Гуйлиам и други).

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Павел Евдокимов

За отците именно майчината функция на Църквата осъществява естествен преход към мариологията. Ако Словото в Неговото обективно съдържание, опиращо се върху самото Себе Си, е напълно самодостатъчно, то ние сме недостатъчни и се нуждаем от майчина закрила. Ние трябва да се разположим като деца на коленете на Цървата, за да можем да четем Словото.

„Самото име Theotokos (Богородица), майка Божия, съдържа цялата тайна на Домостроителството“, казва св. Иоан Дамаскин[1]. Аналогията между Ева, Мария и Църквата възхожда към св. Ириней[2] и оттогава за отците на Църквата Дева Мария е Жената – враг на Змията, Жената, облечена в слънце, вместилище на Божията премъдрост в самия ѝ принцип: целостта и целомъдрието на битието. „Има само една Дева-Майка и на мене ми е угодно да Я наричам Църква“, казва Климент Александрийски[3]: „Мария, Приснодева, την αγίαν εκκλησίαν[4]„. Ако Светият Дух, πανάγιον (Всесвети), персонализира самото качество на божествената святост (св. Кирил[5]), то Девата, агиофанията (светоявлeнието) олицетворява човешката святост. И именно тази архетипова цялост, целомъдрие, σοφροσύνη, я превръща в сърце на Църквата. Девствеността на самия строеж на нейното същество още преди всяко действие тържествува над злото и притежава неизразима власт. Самото присъствие на „Пречистата“ вече е непоносимо за бесовските сили. Битийно свързана със Светия Дух, Мария изпъква като животворно утешение и Ева-Живот, пазеща всяко творение и застъпваща се за него, и съответно – като образ на Църквата с нейната майчина закрила[6].„Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си“ (Притчи 9:1-2). Този текст, едновременно софиен и мариологичен, говори за молитвеното служение на Църквата. Марииното посвещаване на Храма, както е според преданието, и любовта ѝ към Бога стигат до такава дълбочина и сила, че зачатието на Сина се явява като божествен отговор, снизхождащ към дълбочината на нейния молитвен живот и прозрачността ѝ за енергиите на Светия Дух.

Като „венец на догматите“ тя хвърля светлина върху троичната тайна, отразена в човечеството: „Родила си без баща Син по плът, роден от Отца преди всички векове без майка[7]„. На божественото бащинство на Отец отговаря човешкото майчинство на Богородица и образът на майчината девственост на Църквата. Това е позволило на св. Киприян да каже: „Комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е Отец[8]„.

Въпреки че принадлежи органически на Адамовото потомство, Пресветата Дева е оградена от всяка лична нечистота и всяко зло, станало в нея недействено като резултат от последователната верига от пречиствания на прародителите, от особеното въздействие на Светия Дух и от собствения ѝ свободен подвиг. Именно този човешки отговор е подчертан в чудесните думи на Николай Кавасила, обобщаващи светоотеческата мисъл, че човекът не е можел да бъде спасен без свободното съгласие на неговата воля:

Въплъщението бе дело не само на Отца, Неговата благост и Неговия Дух, но също и на волята и вярата на Пресветата Дева. Без съгласието на Пречистата, без подкрепата на вярата ѝ този замисъл щеше да е точно толкова неизпълним, колкото и без намесата на самите три Божествени Лица. Само след като я е наставил и убедил, Бог я приема за майка и заимства нейната плът, която тя Му предоставя на драго сърце. Точно както е желаел да се въплъти, Той е желаел и майка Му да Го роди свободно, по своя добра воля[9].Изповядвайки нейното приснодевство[10], православието не приема представата за нейната изключителност, която се създава от католическия догмат за безгрешното зачатие на Божията майка[11]. Този догмат обособява Пресветата Дева, отделя я от общата за всички съдба и сочи възможност за освобождаване от първородния грях преди Кръста и следователно само по благодат. В този случай излиза, че за да има изкупление, то трябва да е било вече предварително налице и Девата да се е възползвала от плодовете му още преди то да се извърши. Подобно въздействие на Бога, което превръща Адам в праведник само чрез силата на благодатта, прави за Изтока неразбираемо самото грехопадение. За гърците първичната праведност не е дарувана привилегия, а „самият корен на битието“. Бог действа не върху човека, а в него. Той не въздейства на Девата чрез даруван superadditum дар, а действа във вътрешността на самото сътрудничество между Светия Дух и светостта на „праведните богоотци“. Всяко натрапено добро се превръща в зло. Само свободното подчинение на светостта е онова обективно човешко условие на Въплъщението, което позволява на Словото да дойде „при своите“. Благодатта изобщо не насилва и не принуждава природния ред, а го реализира. Иисус може да приеме човешка плът, защото човечеството в лицето на Дева Мария Му я дава и следователно Пресветата Дева участва не в изкуплението, а във въплъщението. В лицето на Девата всички хора казват: „Да, дойди, Господи“. И затова думите на Символа „въплъти се от Светия Дух и Дева Мария“ означават за отците на Църквата също и тайната на второто раждане на всеки вярващ, роден ex fide et Spiritu Sancto (от вярата и от Светия Дух). При това вярата на всеки верен се корени в подвига на Пресветата Дева, който има всеобщо значение, в нейното да бъде. Благовещението, наричано „Празник на Началото“ (св. Иоан Златоуст), отваря нов еон; и домостроителството на спасението възхожда към „мариологичния корен“, така че мариологията изпъква като органична част на христологията.

На „да бъде“ на Твореца творението отговаря „да бъде“ като „ето рабинята Господня“. Архангел Гавриил е сякаш въпрос, който Бог обръща към свободата на Своя блуден син: наистина ли той желае да приеме в утробата си Невместимия? В отговора на Пресветата Дева блясва чистият пламък на тази, която отдава себе си и поради това е готова да приеме. Действието на Светия Дух чрез линията на „праотците“ и чистотата на благодатното Вместилище в тяхната най-висша точка обезоръжават злото. Грехът остава действителен, но става недействен. Човекът донася в храма своя принос – хляба и виното, и Бог с царското Си действие ги превръща в Своя Плът и Кръв, храна на боговете. Човечеството донася своя най-чист принос – Девата, и Бог я прави място на Своето рождество и майка на всички живи, съвършена Ева: „Какво ще ти принесем, Христе? (…) Всеки принася нещо (…) ангелите пеене, небесата звезда, влъхвите дарове, овчарите чудо, земята пещера, пустинята ясла, а ние – Майката Дева“, пее Църквата в навечерието на Рождество. Много добре се вижда, че Мария съвсем не е „жена сред жените“, а пришествие на Жената, възстановена в своята майчина девственост. Цялото човечество ражда в лицето на Девата Бога и затова Мария е новата Ева-Живот и нейната майчина закрила, която е закриляла младенеца Иисус, закриля като с покров вселената и всеки човек. Думите, произнесени на кръста: „Иисус (…) казва на Майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти“ (Иоан 19:26-27) установяват достойнството на майчиния покров.Именно нейното човечество, нейната плът стават човечеството и плътта на Христос. Майката става „една кръв[12]“ с Него и осъществява първа крайната цел, заради която е бил сътворен светът: тя е „граница на тварното и нетварното“ (св. Григорий Палама[13])и чрез нея е „прославена Светата Троица“ (св. Кирил Александрийски[14]). Раждайки Христос като всемирна Ева, тя Го ражда за всички и следователно Го ражда и във всяка душа. Ето защо цялата Църква „се радва в лицето на благословената Дева“ (св. Ефрем[15]). По този начин Църквата се разкрива като мистична Майка, която продължава да ражда, като вечна Богородица.

Св. Максим Изповедник определя мистика като „този, в когото най-добре се проявява раждането на Господа“, защото съзерцанието прави „плодоносната душа едновременно и дева, и майка[16]„, а св. Амвросий добавя: „Всяка вярваща душа зачева и ражда Словото Божие по вяра и Христос е плод на всички нас, така че всички сме майки на Христос[17]„. Тези думи хвърлят сериозна светлина върху евангелския епизод (вж. Лука 8:19-21) и заличават онзи принизяващ смисъл, който му придава класическата протестантска екзегеза. Ударението се слага не върху Девата, а върху всеки човек: на всеки човек е дадена благодатта да ражда Христос в душата си и да се отъждествява с Богородица.

Христос е „Път“ и „Врата“, Богочовек. Той е единствен. Пресветата Дева е първата, тя върви пред човечеството и всички я следват. „Блага Наставница“, „Водителка“ и „Огнен Стълп“, тя води всички към новия Иерусалим. Тя първа минава през смъртта, омаломощена от нейния Син и затова канонът, четен в смъртния час на всеки верен, се обръща към нейното застъпничество: „В успението Си не си изоставила света, Богородице“. Църквата възпява в нейно лице света, вече станал „нова твар“: „Радвай се, венецо на догматите“ – божествена истина, реализирана в творението. Успението заключва портите на смъртта, печатът на Богородица ляга върху небитието, положен отгоре от Богочовека и отдолу – от първото възкръснало творение.

Католическият догмат за Възнесение Богородично (1950 година) отговаря на православния празник Успение[18] (κοίµησις), но неговото богословско обосноваване отпраща към съвсем друго учение за природата и благодатта[19]. Действително „безгрешното зачатие на Богородица“ отрича за Пресветата Дева общия закон за заразеността с първородния грях, което освобождава Мария от смъртта и обяснява мълчанието на католическия догмат за смъртта и възкресението ѝ. Противоположно на това православният литургичен празник Успение включва смъртта и погребението на Богородица, а след това нейното възкръсване и възнасяне на небето. В службата на празника Църквата пее: „Застани[20], Господи, на мястото на Твоя покой, – Ти и ковчегът на Твоето могъщество“ (Псалом 131:8); „следвайки своя Син, Ти се покоряваш на естествения закон и пак тъй възкръсваш след смъртта, пребъдвайки вечно“ (първа песен от канона на утренята); „О, Пречиста, от земята на небето си се пренесла днес“ (стихира от първи глас на вечернята).Паралелизмът (твърде характерен за „сродството“ на тези два архетипови върха на човечеството) на празниците в чест на Пресветата Дева и Иоан Кръстител се нарушава от празника Полагане на честната дреха на Пресвета Богородица (2 юли и 31 август), която Тя „оставя на земята вместо своето тяло“, докато от друга страна Църквата прославя три пъти мъченичеството на Иоан Предтеча, празнувайки „намирането на мощите“ му, които пребъдват тук на земята в очакване на вечната Пролет. Възнесението на Пресветата Дева се тълкува винаги като дар на Сина за Неговата майка. Св. Иоан Дамаскин нарича Господа „длъжник“ на Богородица и така сочи тайната на тяхната близост. Това обаче не изолира Девата от съдбата, обща за всички, като определянето на Нейната съдба е само съкратено във времето и предугажда Второто пришествие. Ако смъртта на Сина е била доброволна, то Пресветата Дева, напротив, минава съгласно всеобщия закон на падналата природа през портите на смъртта (канонът на празника, съставен от св. Козма Маюмски, много ясно изразява това) и възкръсва чрез властта на своя Син.

Литургичното и иконографско почитане сочи мистичния, тайнствен характер на това събитие. Това обяснява, защо то не е споменато в апостолската проповед; от друга страна, липсата на съответни текстове в Писанието го слага извън границите на догматическото учение, формулирано на съборите[21]. Четенето на Фил. 2:5-11 по време на службата на Успение подчертава кеносиса, който майката споделя със Сина и особено със Светия Дух, чиято божественост се провъзгласява едновременно с прославянето на Богородица. Но това почитане си остава работа на вътрешното самосъзнание на Църквата, нейна най-дълбока тайна, недостъпна извън опитно преживяната светлина на преданието[22]. Църквата празнува този празник като втора тайнствена Пасха и възхвалява първото обожено преди края на времето творение.На върха на църковната святост пребъдва Пресветата Дева и нейната девственост изразява esse, същината на Царството Божие, светостта in aeternum (във вечността), сватбената песен на Sanctus. Четенето на Притчи 8:22-30 на празника Зачатие на св. Анна отъждествява Пресветата Дева с пребивавнето на Божията Премъдрост и прославя в нея осъществената най-сетне цел на Божието творение[23].

Като „Пречистване на света“ и „Неизгаряща къпина“, „Оранта“, Пречистата Дева олицетворява служението на молитвата, харизмата на застъпничеството. Бидейки Невеста, тя говори заедно с Духа: „Дойди, Господи!“. На Съда Словото, Истината съди и оголва раните, Светият Дух „животвори“ и лекува. Тази страна на премъдростта, носена от Светия Дух, се изразява от служението на Пресветата Дева заедно със служението на Иоан Кръстител. Иконата Деисис ги изобразява като застанали до Съдията Христос и олицетворяващи молитвата на Църквата, застъпничеството на милосърдието и в един по-дълбок смисъл – сватбата на Агнеца и Църквата, на Агнеца и всяка християнска душа.

_______________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Точно изложение на православната вяра, ІІІ, 12, PG 94, 1029 C.

[2]. Против ересите. І, ІІІ, гл. 22, ном. 4.

[3]. Педагог. І, гл. 6, PG 8, 300.

[4]. Беседи (Hom.). IV, PG 77, 996.

[5]. За светата и неразделна Троица. Вж. V. Mahé, La sanctification d’après saint C. d’Alexandrie, In Rev. d’Hist. ecclés., 1909.

[6]. Иконата на Богородица с младенеца Иисус не е икона на Дева Мария, а икона на Въплъщението или икона на Църквата като съгласие на божественото и човешкото.

[7]. Догматик на третия глас.

[8]. За единството на Църквата. гл. 6.

[9]. Беседа на Благовещение.

[10]. Θεοτόκος, Deipara (Богородица), е Ἀειπαρθένος (Приснодева): „В рождеството си запазила девството си“. На иконите Пресветата Дева има на главата и на раменете три звезди, които свидетелстват за нейното девство до, по време и след Рождество и изразяват абсолютна целомъдрена цялостност. Догматическата настойчивост по въпроса за приснодевството подчертава реализираното състояние на „новата твар“ и завършената тайна на Църквата: „границата на тварното и нетварното“ (св. Григорий Палама, PG 151, 472 B), или на тварното, преизпълнено с благодат и напълно обожено.

[11]. Православният ритуал на венчанието (тайнството Брак) говори много ясно: „Благослови ги, Господи Боже наш, както си благословил Иакова и останалите патриарси, както си благословил Иоаким и Анна, както си благословил Захария и Елисавета“. Тази молитва слага раждането на Девата от нейните родители в единния ред на човешките раждания, подчинени на общия природен ред. От друга страна, вярно е, че Московският събор от 1666–1667 година е одобрил труда на Симеон Полоцки Жезълът на управлението, но той го е одобрил само като полезен и насочен срещу старообредците полемичен текст, без да каже нищо за латинстващото учение на Симеон за зачатието на Пресветата Дева. Проникналото римско влияние в богословието на Южна Русия през ХVІІ–ХVІІІ век (например у св. Димитрий Ростовски) обяснява някои инославни черти в благочестието на тази епоха. Според свидетелствата по време на явяването си в Лурд Пресветата Дева е казала: „Аз съм Непорочното Зачатие“; тъй като това е станало на Благовещение, 25 март 1858 година, Православната църква отнася тези думи към непорочното зачатие на Словото от Неговата Майка. За православните римският догмат принизява Пресветата Дева, превръщайки я в предопределен „инструмент на благодатта“; тя принизява нейното човечество и ѝ отнема битийното величие, което в подвига на своето смирение и чистота говори свободно от името на всички: да бъде.

[12]. Трябва да се разбере онази органична връзка, с която Богородица се е оказала свързана в благодатта на рождението и към която всички ние се присъединяваме в благодатта на евхаристията, която ни прави „кръвни роднини“ на Христос. Може да се каже също, че латинският култ към човешката природа на Христос е пренесен у православните върху почитането на Богородица.

[13]. PG 151, 472 B.

[14]. PG 77, 992.

[15]. Химн, преведен от E. Ammant в Le Dogme catholique dans les Pères de l’Eglise, p. 221.

[16]. Изложение на Господнята молитва, PG 90, 889 C.

[17]. Върху Евангелието от Лука, ІІ, 26.

[18]. Празникът има иерусалимски произход. Баумщарк (Baumstark. Liturgie comparée. 1939) намира указание за него в посвещението на една църква от средата на V в. в Катизма, разположена между Иерусалим и Витлеем. Разпространен върху цялата Византийска империя от император Маврикий през 588–602 година, празникът бил въведен в Рим от папа Теодор ІІ (642–649). В своите трудове св. Иоан Дамаскин обобщава елементите на местните предания (PG 96, 700-761).

[19]. Латинското учение за „чистата природа“ или „животинската природа“, към която се добавят благодатта и свръхприродният живот, не дава никаква догматическа основа за култа към Пресветата Дева, защото това би било възвеличаване единствено на благодатта. Оттук следва вътрешната догматическа и „изобретателна“ потребност да се формулира догмата за непорочното зачатие Богородично и в това „чудо“ (което Изтокът напълно отхвърля) да се предложи догматическо основание за католическото богородично поклонение.

[20]. В църковнославянския текст е „Возкресни, Господи“. Ковчегът на Завета, за който се говори в псалма, се тълкува от отците като предобраз на Дева Мария. – бел. прев.

[21]. През V век св. Ювеналий, патриарх Иерусалимски, казал на императрица Пулхерия: „В Свещеното Писание ние не намираме нищо за смъртта на Богородица, но сме получили всички сведения за това от много древно и много сигурно предание.“

[22]. Епизодът с Атония, изобразен върху повечето икони на Успението и литургически изтълкуван в тропара на третата песен на канона, сочи, че славата на Успението е достъпна само чрез вътрешния смисъл на литургичния живот.

[23]. „Termino fisso d’eterna consiglio“ на Данте („Предизбраният от промисъла връх“).

Превод: Андрей Романов

Из книгата на Павел Евдокимов „Православието“, ИК „Омофор“ 2010.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Павел Евдокимов (1902-1970) е руски религиозен философ, професор в Богословския институт “Св. Сергий” в Париж, директор на Центъра за православни изследвания. Творчеството му се счита за “богословски мост” между Изтока и Запада, поради способността му да анализира съвременната културна ситуация в светлината на светоотеческото наследство на Православната църква. 

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Света Гора – Градината на Пресвета Богородица

В южната част на Европа, под чисто и ясно небе, в прия­тен климат, посред вечно зелена природа лежи уединено един малък полуостров. Това е прочутият Атон, или Света Гора. Кое сърце, като се приближава към облачните височини на този връх, няма да се изпълни с радост и трепет? Кой вярващ православен християнин (пътувайки на кораба от Урануполи към светогорските пристани) няма да очаква по-скоро да ви­ди Атонската планина, която Божията Майка избрала за се­бе си, и която е населена изключително само с монаси, както се вижда от самите Божии храмове, направени при техните жилища[24]. Шум от световен и суетен живот на Света Гора не се чува, там е съвършено друг свят, представляващ особена небесна планета; навсякъде преобладава съвършена тишина и спокойствие; виждат се изключително само монаси, посве­тили се на строгите монашески подвизи за угождение Богу и спасение на душата си.

1.1. Географско положение и особености на Атонския полуостров

По географското си положение Атонската Света Гора се намира на източните брегове на Егейска Македония (на един от трите полуострова от състава на Халкидики[25]) и се вдава от трите си страни в бистрите води на Егейско море, което мие бреговете на архипелага. От северозападната си страна Атонският полуостров се съединява със сушата на Егейска Македония чрез една тясна ивица, прокопана от персийския цар Ксеркс, който водел война с гърците и затова отделил Атон от материка с канал, за по-лесно съобщение на военна­та флота, и съединил залива Монте Санто[26].

По своята площ и пространство Атонската Света Гора може да се обходи на дължина за около 18 часа, а на широчи­на от 5 до 6 часа. Най-голямата височина на Атон се намира на южния край на полуострова и е около 2033 метра над морско­то равнище[27].

Местността на Атонския полуостров е изпълнена с го­ристи и каменисти долини, които се пресичат в разни нап­равления, така че те много затрудняват пътниците. Почвата е камениста и суха, с малко извори, които животворно я на­появат. Само в полите на Атонската планина се намират мал­ки плодородни места, които се обработват от монасите.Климатът в Света Гора е устойчив; макар силно да се наг­рява лятно време от слънчевите лъчи, като от честото изпаре­ние на морето се прохлажда, защото Атон е заобиколен от трите си страни от бистрите изумрудени води на архипелага.

От изпарението на морето при самия Атонски връх[28] се сгъстяват тъмни мъгли, от които после се образува пороен дъжд. Сняг зимно време вали в Атонската планина, но той трае няколко дни или няколко часа, и то на самия връх, а понякога и на полуострова.

Горската растителност е разнообразна, но не изобилна, защото каменистата почва не е плодородна на растения; са­мо от югоизточната страна Атонската планина е повече го­риста; а от другата е с по-оскъдна растителност[29]. Измежду разновидните дървета забележителни са тъй наречените лав­рови и кипарисови, които с постоянната си зеленина покри­ват и украсяват голите каменисти скали. А в по-добрите и обработени места, особено около келиите на монасите се виж­дат и някои плодни дървета, като орехи, смокини, маслини, кестени, лозя и други, които се обработват от монасите.

По причина на оскъдната горска растителност тук няма не само диви зверове, но дори насекоми и птици. Рядко се забелязва по някоя дива коза между голите скали или пък сърна и други горски животни. Месоядни животни няма. Пче­ларството в Света Гора е съвсем незначително. Пролетно вре­ме прелитат по Атон в голямо количество славеи, които със сладкото си и очарователно пеене привличат вниманието на посетителите и представят Света Гора като райска градина[30], в която обитават блажените[31]. И лястовички прелитат там пролетно време, но те са временни гости, каквито са и по другите студени страни. Там скотовъдството е забранено, за­щото според Светогорския Устав[32] животни от женски род не се допускат на Света Гора[33].Атмосферата на Света Гора е обвита от тишина и уеди­нение и за светските хора времето сякаш е спряло или много протяжно. Жив глас рядко се чува, нищо не нарушава тиши­ната на атонската природа. Долавя се само вятър, който из­дава писклив глас по гората, както и шум от морските вълни по крайбрежието[34]. Разбира се, и тук неизбежно проникват белезите на съвременната цивилизация – електричество, тран­спортни средства. Не по-малко ще ви учуди обстоятелството, че някои часовници показват време, много по-различно от астрономическото – оказва се, че това е византийският час, който се отчита според сезона, тъй като започва да се брои от залез слънце, когато е 00,00 часа.

1.2. Свидетелства за предхристиянската цивилизация на Атон

По Божия воля условията на почвата на Атон не са дали възможност там да се развие и умножи обичайната житейс­ка дейност. В старо време там са се опитвали да създадат градове и села, но опитите им все оставали напразни. Земе­делските поселения скоро запустявали, а търговията нямала почти никакъв успех.

Атонската Света Гора по своята красота, уединение и без­мълвие предразполага човека към дълбоко умосъзерцание на природата и към благоговейно размишление за нейния премъдър Творец, защото от самия Божий промисъл е пред­назначена за висш духовен живот[35]. В езическите времена Атонският полуостров[36] бил известен под името Аполониада (от Аполоновото капище, което се намирало в нея и предс­тавлявало предмет на елинското богопочитание). По-близо до християнските времена той бил наречен Атос или Атон – от името на езическото прорицалище Атон, към което се сти­чали езичниците от околните страни за поучение от оракули­те, относно сърдечните си тайни, та дори и за самия си живот[37].

Има предание, че околността на Карея[38] в езическите времена била известна под името Пентаполис, или Петградие, и че там Александър Македонски почивал с войските си три дни, след благополучните си победи над елинските полиси[39]. Даже и някои от елинските мъдреци са отивали там за по-добро уединение, необходимо им за по-дълбоко философско размишление. Всичко това сочи, че Атонската Света Гора[40] и в най-далечните времена се е ползвала с осо­бено уважение от езичниците както поради прорицалищата си, така и по удобството на спокойния живот, който давал възможност за дълбоко размишление и съзерцаване тайни­те на природата[41].

Най-после, като минали тъмните векове на езическата заблуда, светлината на евангелската истина между другите просветени страни озарила и Атон. Тогава неговите идолски капища били заменени със светите храмове на истинския Бог, а езическите игри и зрелища – с молитви, кръстни литийни шествия, духовни песнопения и монашески подвизи.1.3. Християнството на Атон и възникване на монашеската общност на Света Гора

Светлината на евангелската проповед[42] просветила Атон много скоро след събитието на Възнесението Господне. Ето как станало това според църковното предание. След слизане­то на Светия Дух на Петдесетница, апостолите хвърлили жре­бий (в който Божията Майка пожелала да участва), кому как­ва страна ще се определи от Божия промисъл за проповед на християнската вяра. На Божията Майка се паднала Грузиния[43]. Но Ангел Господен предварително ѝ известил, че тази страна ще се просвети по-късно: „А тебе, казал ѝ ангелът, те чака друга страна, в която Сам Бог ще те проводи“. Между­временно, праведният Лазар, който някога бе възкресен от Христос, бил в това време епископ Кипърски и силно желаел да види Божията Майка, но се боял да отиде в Иерусалим по причини на гонението, което били повдигнали юдеите про­тив иерусалимските християни. Затова по нейното собствено желание епископ Лазар ѝ изпратил кораб и тя тръгнала за остров Кипър. Но духнал силен вятър и отнесъл кораба в прис­танището на Атон, който по това време бил препълнен с идо­ли. Там се намирал и Аполоновият идол, при който се бил стекъл тогава многоброен народ на поклонение и всеки по­лучавал от него отговор на питанията си. Щом се приближи­ла до брега Пресвета Богородица, всички идоли с висок глас извикали: „Человеци, прелъстени от Аполона, идете скоро на Климентовото пристанище и посрещнете Мария, Майката на великия Бог Иисус Христос“. Бесовете, които живеели в идо­лите, били принудени от Божията сила против волята си да кажат истината.

Народът като чул думите на идолите, останал изумен и побързал да отиде на брега. Като видели кораба и в него Бо­жията Майка, те я посрещнали с голяма почит и я попитали как е родила Бога и какво Му е името[44]. Тя разказала на хората всичко за Богочовека Иисус Христос[45]. Тогава всички паднали на земята и се поклонили на родения от нея Бог, а на нея отдали голяма почит, повярвали в Спасителя и прие­ли свето Кръщение. Много чудеса направила там Божията Майка подир покръстването им, а с нея били св. апостол Иоан Богослов и още някои от апостолите.Тя им оставила за учител един от апостолите, които би­ли с нея, и възрадвана душевно, казала: „Нека това място бъде моят жребий, който ми се дава от моя Син и Бог“. После благословила народа и пак казала: „Благодатта Божия да пребъде на това място и върху пребиваващите тук с вяра и благоговение и съхраняващите заповедите на моя Син и Бог! Всичко необходимо за земния живот те ще имат в изобилие и ще го придобиват с малко труд. И ще им бъде приготвен небесен живот и няма да прекъсне спрямо тях милостта на моя Син до свършването на вековете. Аз ще бъда застъпни­ца на това място и гореща за него ходатайка пред Бога“. Ка­то казала това, Пресвета Богородица втори път благослови­ла народа и тръгнала за остров Кипър. През VIII век Божията Майка отново удостоила Атон с посещението си, като се яви­ла на атонския пустинножител преподобни Петър и нарекла Атон свой жребий.

В житието на преподобни Петър Атонски се споменава, че този пустинножител преди постъпването си в Атонската гора имал за свой покровител св. Николай. Един път се сподобил да види в неизказна светлина Божията Майка и св. Николай, който стоял пред нея раболепно и я молeл да пока­же място на Петър за монашеско пребиваване[46].

Пресвета Приснодева Мария му отговорила: „В Атонска­та планина ще бъде неговият покой – това е моят жребий, даден ми от моя Син и Бог. Откъсвайки се от светските мъл­ви и притежавайки духовни подвизи с вяра и с любов, призо­ваващите моето име там временния си живот ще прекарат без печал и заради благоугодните свои дела вечен живот ще получат. Много обичам това място и искам да умножа иноческия чин и милостта на моя Син и Бог; служещите там да не се разоряват вовеки и да съблюдават спасителните запо­веди. Ще ги разпространя в тази планина на юг и на север и ще я притежават от море до море, и тяхното име в слънчева­та [планина] одобрително ще затвърдя и ще защитя тези, ко­ито там търпеливо на постничество ще се отдадат[47]„.

Каквито и превратности[48] да са ставали, в продължение на много векове Атон остава твърдо и непоколебимо пазилище на Православната вяра[49] и, както се доказва от предание­то, ще си остане такова до края на видимия свят. Света Гора ще бъде вечно неотменно монашеско достояние[50], независи­мо от опитите на различни светски фактори да се намесват във вътрешното ѝ устройство и начин на монашески живот.Затова, предвид достойнството на Пресвета Богородица, Протатон – катедралният храм в Карея, е посветен на „Св. Успение Богородично“. Този храм е съборният за цялата Све­та Гора и е най-старият на Атонския полуостров. Според атон­ското предание тази църква била основана от св. Константин Велики през 335 година, когато на Атон все още почти нямало монашество. В 362 година тази църква била изгорена от Отстъп­ника Юлиан (Апостат), но през X век отново била възобно­вена от византийския император фока, съвременник на св. Атанасий Атонски от Трапезунд – основателя на Великата Лавра на Света Гора.

1.4. Православни монашески обители на Света Гора

От този период нататък в Атонската Света Гора започ­ват да се заселват много монаси от различни народности. Забележително нещо за Атон става това, че там живеят само източноправославни монаси: гърци, руси, българи, сърби, ру­мънци, молдовци и грузинци[51].

Често пъти се е случвало царе да напускат царските си длъжности и в скромен монашески чин да се поселят на Све­та Гора за душевен мир и тишина. Тъй също се е случвало, както и сега, патриарси и епископи, кога явно и кога тайно, да се оттеглят надълбоко в атонските гори и да се подвиза­ват в строг монашески подвиг.

Св. патриарх Григорий, на когото мощите дълго време почиваха в Одеската поместна църква, неотдавна бяха пре­несени в Атина[52]. През живота си той два пъти е напускал светителската си длъжност и се е оттеглял в Атонската гора, където прекарвал в безмълвие като прост смирен монах[53].

Няма съмнение, че мирът и спокойствието на държавите имат голямо значение не само за развитието, успеха и нравс­твеното въздигане на народа, но и за самия монашески жи­вот[54]. През цветущите времена на Византия в Света Гора са съществували повече от сто манастира (без ставропигиален статут), между които били и така наречените монидриони, или скитове. Но след падането на Константинопол и целия Изток под нашествието на исляма значително намаляло как­то числото на манастирите, така и на монашестващите. Скитовете се преобърнали в манастирски келии, а някои дори съвсем изчезнали и от тях останали само развалини[55].

Сега в Атонската Света Гора се намират двадесет ставропиги­ални манастира, около дванадесет скита и сто отшелнически келии. Живущите в Света Гора монаси са на брой приблизително две хиляди и триста души[56], от които повечето са гърци, руснаци, сърби, ук­раинци и българи, а след тях идват румънци и грузинци[57].От гледна точка на поклонничеството (което е един дре­вен обичай), за да може поклонникът на Света Гора да си състави по-добра представа и пълно понятие за монашеска­та общност в историческо и аскетическо отношение, той тряб­ва да знае поне малко за устройството и общите канонични и административни правила на Атон[58].

Следователно всеки посетител – поклонник, преди да оти­де и да разгледа манастирите, скитовете и по-забележител­ните келии, е нужно преди всичко да знае как се делят манас­тирите и скитовете (на общежителни и необщежителни, или киновийни и идиоритмични); при това да му се даде още и възможност да разбере точно и подробно какво значи обще­житие и необщежитие и как се делят келиите – на келии и каливи.

Казаното за необщежитийните ставропигиални манасти­ри се отнася за периода към края на деветдесетте години на XX век, тъй като оттогава на Света Гора идиоритмии няма. Тоест, необщежитийните манастири (идиоритмиите) оттогава вече не съществуват. Последният идиоритмичен манастир[59] на Атон е бил Ватопедският манастир до деветдесетте години на XX век.

Когато поклонникът има предварително тези сведения за различните видове монашески обители и форми на аске­тизъм, той лесно ще се ориентира, когато отиде в някой ма­настир или скит. Там веднага ще си състави понятие за ха­рактера и достойнствата на вътрешния ред и устройството, типика и служението в съответната монашеска обител.

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 529. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[24]. Темелски, Хр., Пътеводител по Атонската Света гора и показа­тел на светите ѝ паметници, С., 2002, с. 13.

[25]. „Атон е най-източното разклонение на Халкидическия полуос­тров, което се мие от водите на Егейско море. Той е дълъг 60 километра, ши­рок 8-12 километра и заема площ от 30 квадратни километра. Северният ръкав на полуостро­ва се свързва със сушата чрез провлак с незначителна височина, коя­то постепенно нараства, за да завърши с връх, висок 2033 метра. Това е планината Атон, която дава името на целия полуостров – Атон (Све­та Гора)“. Срв. http://www.gtp.gr.

[26]. Монте Санто е залив в Егейско море на брега на Атон, където се намира манастирът „Св. Пантелеймон“. След завземането на Южна Русия от татарите (началото на XIII век), когато връзката между руския на­род и Атон става почти невъзможна, руското монашество на Атон намалява дотам, че става нужда то да бъде замествано от монаси от български произход. Така например, когато в 1309 година каталанци на­падат манастира и го опустошават, намират там монаси-българи. До­кументът, намиращ се в Рилския манастир, дето се уговаря между тия две обители – Рилската и Пантелеймоновската – да си разменят бра­тя и да бъдат едно, както са били в миналото, макар че е от XV век, все пак показва, че се касае за изпращане на братя от Рила в Русик. Има­ло е случаи, когато манастирът запустявал съвършено. Например в 1770 година поради нищета братята напуснали своята обител и се разпръс­нали. Чак към началото на XVIII век русите започнали да прииждат на Атон. Но сега вече те не се настаняват в обеднялата своя стара обител, а се насочват към морето. Тук до брега на залива Монте Сан­то, гдето някога се е приютила една малка манастирска келия и арсана с черква „Св. Възнесение“, на това място се започва (1803 година) днеш­ният величествен Пантелеймоновски атонски манастир, наречен още „Новий Русик“. Срв. http://www.svetagora.org.

[27]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 13-14.

[28]. Виж по-горе данните относно Атонския връх и географското по­ложение на Атонския Халкидически полуостров.

[29].Темелски, Хр., цит. съч., с. 14.

[30]. Разбира се, „Света Гора не е приказка или райски кът в абсолют­ния смисъл. Защото Света Гора е място на всекидневен труд – физически и духовен; място на непрестанен вътрешен духовен подвиг на монаси­те подвижници, място на сълзи и молитви за целия свят, за нас греш­ните. Всички, които се окажат на Атон, отначало обилно „всмукват“ изобилстващата Божия благодат. И никакви въпроси от историята на Света Гора не могат да затъмнят това първо впечатление с досега до светостта на Божията Градина на Пресвета Богородица“. Срв. www. svyat.com.

[31]. Темелски, Хр. Цит. съч., с. 14.

[32]. Уставът на Света Гора е нейна Харта (Конституция), която е съобразена и с основния закон, регулиращ отношенията между ма­настирите и монасите.

[33]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 14-15.

[34]. Пак там, с. 14-15.

[35]. Срв. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[36]. „Първите жители на Атон били тракийци и пеласги от остров Лимнос, а по-късно – преселници от Халкидики. Запазените руини и до днес свидетелстват, че на територията на полуострова някога е има­ло градове, сред които се споменават Сани, Урануполи, фисон, Клеонес, Акрофон (Аполония), Харадрия, Олофикс и Дион. Всички тези древни градове се появявали, развивали и умирали, а на самата атон­ска земя тепърва ѝ предстояло да намери нов живот след пришестви­ето в света на нашия Господ Иисус Христос. Получило се така, че самата Пречиста Негова Майка избрала тази земя за свой жребий навеки според Свещ. Предание“. Срв. Кратка история на Зографския манастир, Атон, 2005, с. 7.

[37]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 14-15.

[38]. Карея (административен център) в наши дни се намира в центъра на Атонс­ката гора и прилича на монашески градец.

[39]. Пак там, с. 15.

[40]. Срв. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[41]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 15.

[42]. Пак там, с. 15.

[43]. Днешна Грузия (наричана в миналото Грузиния).

[44]. Срв. http://www.agion-oros.de.

[45]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 15.

[46]. Пак там, с. 16.

[47]. Пак там, с. 16.

[48]. В днешно време манастирите на Света Гора са труднодостъпни и поради това те често претърпяват опустошителни пожари. Така например, поради същата тази недостъпност и невъзможност за каквото и да е приземяване през март 2004 година, когато избухва пожар в Хилендарския манастир, загива Александрийският патриарх Петър VII, заедно с още 16 души на разбилия се хеликоптер в Егейско море, близо до Атон, срв. http://www.gtp.gr.

[49]. Според еклисиологичните свойства на Църквата в Никео-Цариградския Символ на вярата, Църквата е „една, свята, съборна и апос­толска“, тоест не може да има много Христови Църкви.

[50]. Тук без голяма прецизност (на дати и конкретни имена), може да се спомене за „идеите“ на Европейския съюз, в частност на някои представители от неговите институции (Съвета на Европа, Европейс­ката комисия, Европейския парламент и други) относно желанието на много жени да посетят фактически Света Гора. Това обаче не е въз­можно и е недопустимо както според Свещеното църковно Преда­ние, така и според законодателството на Република Гърция (като една от 28-те страни-членки на ЕС). Освен това, опитът за посещение или самото посещение на Атон от жена е криминално деяние, според На­казателния кодекс на Република Гърция и се наказва с лишаване от свобода до една година.

[51]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 16-17.

[52]. Пак там, с. 16.

[53]. Пак там, с. 16.

[54]. „Монашеството превъзхожда естеството. Животът на монаха е свръхестествен, защото той в буквален смисъл се отрича от естество­то. И ето, той – монахът скъсва естествените връзки с родители и срод­ници, напуска ги с насилие над себе си и не с някакви користни цели, а само за да послужи на Бога, като Му се посвети изцяло“. Срв. Ста­рецът Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора. 2007, с. 96-97.

[55]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17.

[56]. Според официалните данни днес в ставропигиалните 20 манас­тира живеят около 2000-2500 монаси общо. Точният брой на келиотите на Атон освен живеещите иноци в скитовете и ставропигиални­те манастири е неизвестен.

[57]. Срв. Цанков. Ст., цит. съч., с. 303.

[58]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17-18.

[59]. В момента в Света Гора има само общежитийни манастири. Пос­ледният идиоритмичен манастир (Ватопедският) изоставя тази фор­ма в началото на 90-те години на миналия ХХ век. Столетия наред идиоритмията е била приемана, с нейното признаване на частната собственост на монасите и съответното видимо имуществено разсло­ение между тях. Според сега действащия Устав (ОУСГ) на Света Го­ра промяна може да става само в една посока – от идиоритмия към общежителност – или с други думи, общежитийната форма (киновийната) на ставропигиалните манастири изглежда неотменима (цимен­тирана) занапред.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.