Професор Христо Гяуров

ІІ. Понятие за науката “Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет“.

1.Название на науката “въведение” (исагоги). Това название за пръв път било употребено от антиохиеца Адриан, който около 450 година написал съчинението “Въведение в Божествените писания”. Това име “Въведение” или “исагоги” става общоупотребително през XVII и XVIII век.

Ричард Симон (починал 1712 година) разделя “Въведението” (”исагогика”) на две части: “Въведение в Новия Завет” и “Въведение в Стария Завет”. Но има богослови, които не правят това разделение: например Каулен в съчинението си “Въведение в свещените книги на Стария и Новия Завет” (1905 година, V-то издание).

2.Задача на науката. Задачата на “исагогиката” е да даде предварителни познания за свещените книги. Тия познания са: а) общи сведения – понятие за новозаветните книги; б) название, произход, писатели на новозаветните книги; в) боговдъхновеност; г) число на книгите, редът им; д) деление по съдържание, език и форма; е) деление на зачала, глави, стихове; ж) история на новозаветния гръцки текст; з) цитати у древните църковни писатели; и) история на преводите, на канона, на печатния гръцки текст; к) възстановавяне на първоначалния гръцки текст; л) произход на всяка новозаветна книга поотделно, автор, време, място, повод, цел на написване, съдържание, истинност, неповредност и древни свидетелства.

Тия предварителни познания можем да разделим на: общи относно всички книги на Новия Завет, и частни – относно всяка отделна книга. Имайки предвид задачата на исагогиката, ние заключаваме, че тя е историческа наука. За такава я считат и учените Ройс, Юлихер, Цан, Майнерц и други.

Има някои католически богослови (Хофман, Каулек), които считат, че главната задача на исагогиката е апологетическа, тоест да защити подлинността и боговдъхновеността на свещените новозаветни книги; по такъв начин те причисляват исагогиката към отдела Систематическо богословие.

Протестантският богослов Фердинанд Христиан Баур счита, че задачата на исагогиката е критично изследване на новозаветния канон.

Горните два възгледа за нас са неприемливи.

3.Деление на науката:

а) обща част, в която влизат въпросите: история на новозаветния гръцки текст; новозаветни цитати у древните църковни писатели, история на древните и нови преводи на Новия Завет; история на новозаветния канон; история на печатния текст и на възстановяването на първоначалния текст; б) специална част. В нея се разглежда произходът на всяка новозаветна книга и въпросите свързани с произхода ѝ: автор,  древни свидетелства, време и място на написването ѝ и други.

Тия две части на исагогиката се предшестват от увод, в който се разглеждат:

а) общи сведения за Свещеното Писание на Новия Завет; б) Понятие за науката исагогика.

Мнозина богослови, като П. Файне, М. Майнерц и други, делят исагогиката на три отдела:

а) произход на отделните свещени новозаветни книги; б) история на новозаветния канон; в) история на новозаветния гръцки текст.

Това деление не се счита за сполучливо.

4.Метод на науката. Исагогиката спада към отдела Историческо богословие. Методът ѝ е исторически, тоест изложените истини в нея трябва да почиват върху здрави и несъмнени исторически доказателства.

Като богословска наука, исагогиката се осланя върху вярата в Христос Изкупителя, и върху Църквата Христова, като носителка на истината. Относно реда на разглежданите въпроси в исагогиката няма единодушие между учените. Едни считат, че първо трябва да се разглежда специалната част, тоест  всяка отделна книга, а други – общата част. Ние възприемаме следния ред:

а) увод – общи уводни въпроси; б) обща част; в) специална част

При разглеждане на специалната част едни учени разглеждат книгите по хронологически ред. Други – по авторство, тоест от всеки автор всички негови книги – например, от апостол Иоан: евангелие, послания, откровение. Трети разглеждат новозаветните книги по отдели: евангелия, деяния, послания, откровение. При разглеждането на всеки отдел книгите му се подреждат по хронологически ред.

Това последно разглеждане е възприето и от нас.

5. Източници на науката:

а) вътрешни – свещените новозаветни книги; б) външни: Свещеното Предание; писмени и веществени паметници; църковни решения и определения, взимани при вселенски и поместни събори; произведения на древни църковни писатели. Помощни науки на исагогиката са: църковна археология, църковна история, история на древната християнска литература и други.

6. Самостойност на науката. Има учени, които считат, че исагогиката е част от науката “История на друга християнска литература” – Херман фон Зоден. Исагогиката, обаче, има ясно определен и разграничен предмет на изследване – новозаветните книги, които имат божествен, а не човешки произход; в тях се съдържа свръхестественото, божественото новозаветно откровение. Те са основата на християнската вяра и нравственост, на цялото християнство. Те са източници и на всички християнски богословски науки. Поради тази причина в богословските науки трябва да съществува специална самостойна наука, имаща за предмет източниците на богословската наука. На исагогиката от древност и досега се гледа като на една от най-важните богословски науки.

7. История на науката “Въведение в Свещеното писание на Новия Завет”.

Историята на науката започва от първите дни на християнството. Тя се дели на три периода: патристичен, средновековен и нов.

Върху развитието на науката са оказали влияние:

а) разните стремежи и интереси; б) развитието на християнската богословска наука изобщо. Тогава, когато богословите са обръщали внимание на тълкуванието, исагогиката е била слабо развивана.

I. Патристичен период (ІІ-VІ век).

В този период се обръща внимание предимно на тълкуванието на Новия Завет, но не и на произхода му. Има някои църковни писатели, които се занимават с исагогични въпроси, като специален предмет на изследване – например Климент Александрийски, Ориген, блажени Иероним, блажени Августин, св. Иоан Златоуст, Евсевий Кесарийски и други. Други църковни писатели се занимават с херминевтични въпроси: св. Ириней Лионски, Тертулиан, Ориген и други. Ориген различава: буквален, морален и мистичен (духовен) смисъл в Свещеното Писание. Александрийската школа обръща внимание върху алегоричното тълкувание на Свещеното Писание. Антиохийската школа – върху реалното; по-важни нейни представители са: Диодор Тарсийски, Теодор Мопсуестийски, св. Иоан Златоуст, блажени Теодорит Кирски и други. Специални изследвания върху херминевтични и исагогични въпроси, писани от древни църковни писатели: Мелитон Сардийски (починал 170) в съчинението си “Ключ” – незапазено до нас, дава правила за тълкуванието на някои места в Свещеното Писание. Св. Иполит Римски (починал 236) е автор на Мураториевия канон, в който се изброяват каноническите книги на Новия Завет и се дават сведения за тяхното написване. Този канон е част от произведението му “Песни” и с право може да се нарече “първо въведение в Свещеното Писание”. Тикониус (починал 390) – “Седем правила за търсене и намиране смисъла на Свещеното Писание”. Блажени Августин – “За християнската вяра”. Блажени Иероним – “За знаменитите мъже”.  Адриан от Антиохия – “Въведение в Божествените Писания” (450). Козма Индикоплевст, VІ век – “Християнска топография”; в V том дава сведение за писателите, целта и съдържанието на библейските книги. Юнилий Африкански – “Института регулария дивине легис”; в това съчинение той разлежда чисто исагогични въпроси, като: писатели, деления, характер, каноничност на библейските книги. Касидор (VІ век) – “Институционес дивинарум ет секуларум лекционум”.

ІІ. Средновековен период (VI-XVI век).

Богословската наука запада на Изток, а се развива на Запад и има предимно тълкувателен характер. Но все пак има богослови, които се занимават с исагогически въпроси.

На Изток: цариградският патриарх Фотий (починал 890) в съчинението си “Амфилекия” дава правила относно тълкуванието на Свещеното Писание.

Блажени Теофилакт (починал 1107) – охридски архиепископ; в предговорите към своите тълкувания дава исагогични сведения за произхода на новозаветните книги. Тези сведения на блажени Теофилакт са поместени в много старобългарски и църковнославянски новозаветни ръкописи.

На Запад: Алкуин (починал 804), Хюго (починал 1141), Бонавентура (починал 1274), Тома Аквинат (починал 1274), Николай от Лира (починал 1340). Последният дава обширни сведения за канона, съдържанието, произхода на новозаветните книги и правила за тълкуванието им.

Сано Пагнин (починал 1541) в съчиненията си говори за необходимост от изучаване на еврейския език; за канона; за гръцкия и латинския превод на Стария Завет; дава правила за тълкуване.

ІІІ. Нов период – от Реформацията до днес.

В началото на този период се е обръщало повече внимание на тълкуванието на новозаветните книги, отколкото на произхода им. Протестантите отхвърлили Свещеното Предание и се базирали само на Свещеното Писание. Между протестантските богослови почнало да се явява съмнение в подлинността и важността на някои новозаветните книги. Лутер, например, отхвърля посланието на апостол Яков и Откровението. Появилите се съмнения за подлинността на някои новозаветни книги дали повод на Католическата църква да определи на Тридентския събор – 1456 година канон на старозаветните  и новозаветните библейски книги.

Разработка на исагогиката през XVI и XVII век. По-важни католически богослови работили в областта на исагогиката са:

Сикст Сиенски (починал 1569) – “Библиотека санкта” (1566) – осем книги, в два тома; дълго време служила за ръководство и основа на мнозина учени по исагогични, апологетични и тълкувателни въпроси. Протестантски богослови: Матей Флаций – “Ключ на Свещеното Писание (1567); Бриан Валтон – “Апаратус библикус”(1677) – разглеждат се исагогични въпроси, главно текстът на новозаветните книги, древни преводи и други.

Нова насока, проведена от Ричард Симон в исагогиката.

Ричард Симон (починал 1712) – католически богослов; придава на исагогиката исторически характер, такъв, какъвто тя и до днес има. В своите съчинения: “Критическа история на Стария Завет” (1678), “Критическа история на текста на Новия Завет” – създава нова епоха в историята на исагогиката. Изследвайки новозаветния текст и преводи, той разглежда и исагогични въпроси. В борбата си с протестантите относно Свещеното Предание, той изпаднал в грешка, като придавал по-голямо значение на Свещеното Предание, отколкото на Свещеното Писание; в края на живота си се поправил.

А) Протестантска исагогика в XVIII век

Йохан Давид Михаелис (починал 1791) – работил в насоката на Ричард Симон. В съчинението си “Въведение в божествените писания на Новия Завет” Михаелис се занимава с въпроса за апостолския произход и боговдъхновеността на новозаветните книги, като намира, че има новозаветни книги небоговдъхновени, нямащи апостолски произход. С тия си възгледи Михаелис слага началото на рационализма в протестантската богословска наука.

1. Рационализъм

Привържениците му се придържат към изискванията на чистия разум. Вярата, Свещеното Предание, църковните определения – нямат важно значение. Основател на рационализма в исагогиката се счита Йохан Саломон Землер (починал 1791), който бил под влиянието на Хердер и Кант – “Свободно изследване на канона” (1771-1775). Библейския канон е човешко дело; в него боговдъхновено е само това, което помага за нравственото усъвършенстване на човека, постигнато по естествен път. Землер упражнил влияние върху Иохан Готфрид Айхорн (починал 1827). Във “Въведение в Новия Завет” прокарва мисълта за праевангелието – “Уревангелиум”, което уж послужило като основа на синоптическите евангелия. Лебрехт де Вете (1826) също счита, че подлинността на някои новозаветни книги е съмнителна. Карл Август Креднер – “История на новозаветния канон” – не оспорва подлинността на евангелието от Иоан. Противници на рационализма между протестантските богослови са: Х. Ф. Герике – “Историко-критично въведение в Новия Завет” (1843); Олсхаузен – “Библейски коментар върху новозаветните книги” (1830); Шлаермахер (починал 1834) – “Въведение на Новия Завет” (1843).

2.Тюбингенска школа.

Основателят ѝ Фердинанд Христиан Баур (починал 1860) твърди, че в борбата между павлинизма (универсално християнство) и петринизма (юдеохристиянство) се появяват новозаветните свещени книги. Тази борба утихва след появата на гностицизма (след 140 година). Той различава три периода в нея:

а) апостолски; б) след апостолски; в) католически – съобразно които определя произхода на свещените новозаветни книги.

В апостолския период, 1) на юдеохристиянска почва се появило евангелието от Матей;2) на павлинистична почва се появило посланието до Галатяни, 1 и 2 до Коринтяни, до Римляни и източникът на евангелист Марк.

В следапостолския период, 1)на юдеохристиянска почва се появило посланието на апостол Яков и универсалната преработка на евангелието от Матей; 2)на павлинистична почва се появили посланията до Евреи, Ефесяни, Филипийци, Колосяни, Филимон, преработката на евангелието от Лука, Деяния апостолски; 1 и 2 до Тимотей; 3)на неутрална почва – евангелието от Марк и 1 Петрово.

В католическия период: до Тит, 2 Петрово, евангелието и посланията на апостол Иоан.

Тези свои възгледи Баур излага в съчинението си “Критически изследвания върху каноническите евангелия” (1847) и “Християнството и християнската църква през първите три века” (1853). Негови последователи: А.Швеглер (починал 1857), Хилгенфелд, Пфлайдерер и други.

Протестантски богослови, противници на тюбингентската школа: В. И. Тирш, Ланге – “История на църквата” (1853), А. Ричл – първоначално ученик на Баур – “Произход на древната католическа църква” (1857). Други протестантски богослови заемат средно становище по отношение тюбингенската школа: Евалд, Мейер и други.

3. Краен критицизъм.

Отрича подлинността на новозаветните книги и изказва съмнение  относно съществуването на Христос. Бруно Баур, привърженик на философията на Фойербах, пише “Критика на Павловите послания” (1850-1852), като отрича подлинността на тези писания. Фолтер пише “Павел и неговите послания” (1905) и отрича подлинността на всички Павлови послания. Р. Стек пише “Подлинността на посланието до Галатяните, с критически бележки за Павловите послания” (1888). Иенсен, Древс, Рашке и други, отричат съществуването на Христос и подлинността на Павловите послания.

4. Умерена критична школа.

Отхвърля твърдението на тюбингенци и приема свидетелства на древното църковно предание и на църковната литература относно произхода на новозаветните книги. Между тях има такива, които отричат подлинността на някои новозаветни книги. По-видни представители, Холцман, Юлихер, Харнак и други пишат исагогически трудове. Към исагогиката допринасят още със своите умерени трудове Зоден, Кнорф и други; някои списания – Икспозитор (Лондон и други).

5. Раздробяване на новозаветните свещени книги.

Има някои протестантски богослови, които твърдят, че новозаветните книги не са цялостни, а компилативни произведения от разни части с разнообразен произход. Шпита пише “Евангелието на Иоан като източник за историята на Христос” (1910). Прокарва мисълта, че това евангелие се състои от много части от различен произход. Ед. Сиверс се труди да докаже компилативността на много новозаветни свещени книги.

6. Изследване на формата на новозаветните книги.

Има група богослови, които считат, че изследването на външната страна, формата на новозаветните книги ще хвърли голяма светлина за произхода им. Представители: Дибелиус, Шмидт, Вертран и други. В “История на най-древната християнска литература” (1926) от М. Дибелиус се излагат главните начала на това направление.

7. Ортодоксално направление.

То избягва рационализма и защитава боговдъхновеността на свещените новозаветни книги. Привърженици: Хофман – основател на “ерлангенската ортодоксална школа”; признава подлинността на всички новозаветни книги. Пише: “Свещеното писание на Новия Завет” (1862-1883), “Въведение в Новия Завет” (1881). Теодор Цан пише: “История на новозаветния канон” (1888 сл.) Грегори пише: “Въведение в Новия Завет” (1909). Файне пише: “Въведение в Новия Завет” (1913) – пето издание в 1930 година.

Б) Развитие на католическата новозаветна исагогика от втората половина на XVIII век

По това време започва да се развива влиянието на Ричард Симон. Дадената от него насока била бляскаво продължена и развита от Хуг (починал 1846). Произведението му “Въведение в Новия Завет” (1821) служи за главно ръководство по исагогика. Хуг се отличава със силен критичен ум и обширни познания; той обширно изследва произхода на новозаветните книги, като същевременно защитава подлинността им срещу нападките на протестантските богослови.

От времето на Симон и Хуг, католическата новозаветна исагогика запазва и досега своя исагогически характер. Според тях има три главни въпроса за разглеждане от исагогиката:

а) история на канона; б) история на текста; в) история на новозаветните преводи.

Католически богослови от този период, дали исагогични трудове, са: Шолц, Каулен, Корнели, Гутйар, Майнертц и други. Католически списания с исагогични материали са: “Ревю библик” (1912 сл.) и други.

В) Новозаветната исагогика в православната руска книжнина през XIX век и началото на XX век

В руските духовни академии специална наука исагогика не е имало; тя се разглеждала заедно с екзегетиката на Новия Завет. В 1896 година под ръководството на епископ Михаил е преведен трудът на протестантския богослов Хайнрих Герике: “Въведение в новозаветните книги на Свещеното Писание”. В руската богословска книжнина има ценни монографии по ред исагогични въпроси, например от В. Рождественский – “История на новозаветния канон”. От епископ Михаил – “За евангелията и евангелската история (1885), “Библейска наука”. От М. Д. Муратов (починал 1917) – „Новият Завет като предмет на православното богословско изследване” (1915). От Гр. А. Воскресенский (починал 1918) – той отпечатва много изследвания върху славянския превод на Новия Завет. От епископ Василий Богдашевски – “Евангелие от Матей” – критично екзегетическо изследване (1915). От Глубоковски (починал 1937) – автор на много исагогически трудове.

Руски богословски списания, в които има поместени исагогически изследвания, са: Християнское чтение, Богословский вестник, Православний собеседник, Душеполезное чтение, Странник и други.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.

Следва…