Иван Г. Панчовски

Учението на материализма за човешката душа като продукт, резултат, свойство или функция на мозъчното вещество отдавна е отживяло времето си. Науката е доказала неговата негодност да обясни смислено произхода и същината на психическите явления. Въобще след появата на Кантовата философия, по думите на един виден учен, материализмът е анахронизъм. За нашето пък време той е научна безсмислица. След витализма на Дриш, след интуитивната философия на Бергсон, след корекцията на традиционната психология от страна на Ремке, след психологическите изследвания на Уилям Джеймс и след рефлексиологията на известните руски учени Владимир Михайлович Бехтерев и Иван Петрович Павлов да се поддържа материалистическото учение за душата значи да се отхвърлят резултатите на двувековно научно изследване в областта на психологията и да се връщаме към най-примитивната философия – материализма.

Днес твърдо е установено положението, че човешката душа е самостойно духовно начало в човека. Вдъхновено и в съгласие с науката говори за душата най-големият съвременен френски философ Бергсон: „Душата – това е пламъкът на живота, запален от Висшето начало”[1]. Колко близка е съвременната наука до библейския възглед за човека! Физиологията изследва човешкото тяло и идва до заключението, че то е съставено от елементите на земята. Психологията пък изследва психическия живот на човека и идва до заключението, че човекът е надарен с душа, която е пламъкът на живота, запален от Висшето начало. Не е ли това същата мисъл, но изказана с други слова, която четем в Библията: ”И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание на живот; и стана човекът жива душа[2]„?

Човекът съдържа в себе си две страни, две стихии. Тяло и душа – това са две различни същности. Едната е материална, а другата – духовна. Тялото е временно и е подчинено на смъртта, душата е вечна и е надарена с безсмъртие. Това са два извора, чиито струи съединени образуват пълноводната и преливаща от изобилни творчески импулси река на човешкия живот. От тялото изтичат струите на физическите и органически процеси, а от душата – струите на многостранните психически процеси. В душата се преплитат нишките на ума, чувството и волята, които представляват такава сложна мрежа, че тяхното отделяне е невъзможно. Те са свързани в организирана цялост, както звуците на една мелодия и както клетките на един здрав организъм.

Нейде в глъбината на душата, там, откъдето получава импулси целият човешки живот, се корени едно психическо ядро, което е най-първично по произход, но затова пък е най-мощно по жизненост и най-трайно по време. То е тайнственият копнеж, неудържимият устрем на човешката душа към Извора на живота, към Върховното битие – Бога. Религиозната потребност е вглъбена в човешката душа, ала тя е отправена към Всемирната душа, към Абсолютния дух. Тя често пъти се изявява в непонятна тъга, подобна на тъгата по родината на дълго скиталия се из чужбина. Тази тъга, тази носталгия на човешката душа по своето небесно отечество невинаги е осветена от светлината на съзнанието, но винаги, макар и покрита с мрака на подсъзнанието, дава на човека да чувства известна празнина в своя живот, известна незадоволеност само от естественото. В тази непрозирана глъбина се намира копнежът към свърхестественото, към надземното и към надсветовното. Из нея израстват и узряват най-нежните и най-благородните рожби на човешката душа.

Религиозният копнеж, както казахме, не е винаги осветен от светлината на съзнанието, а често пъти се къпе в мътните води на несъзнанието или плува в бурните вълни на „паразитното аз“, като се изразяваме с терминологията на Бергсон. Проявите на тялото със своя груб материален характер вземат стихийна форма, заглушават нежните душевни влечения към Бога, та човек дори не подозира тяхното съществуване. Тогава той се отдава на плътските страсти, които не позволяват на душата да прояви своя собствен, истински живот. Неговият ум се движи само в сферата на грубите материални интереси и не може да долови със своите материалистически очи духовните красоти на добродетелния живот. Неговото сърце, огрубяло и затлъстяло от плътски наслади и пресищания, е станало неспособно за по-възвишени и чисто духовни трепети. А религиозното чувство, сподавено нейде в глъбината на подсъзнанието, оковано от всички страни, бушува, но неговите вълни не могат да разбият яките му стени, за да изскочат в сферата на съзнанието.

Съвременната психология доказва, че в съзнателния живот на човека често пъти при така наречените психически конфликти става потискане, тоест изгонване от областта на съзнанието, на известни влечения и преживявания, понеже съзнанието не може да ги асимилира, да ги хармонира с основното си съдържание. Обаче тези потиснати, изгонени от областта на съзнанието, влечения и преживявания не загиват безследно, а се напластяват в областта на подсъзнанието, където се организират в едно особено аз, наречено от Бергсон „паразитно”, за разлика от „основното аз”. Оттук паразитното аз упражнява болезнен натиск върху основното аз, спъва неговата дейност и често пъти се стига до така нареченото раздвояване на личността, което води към психическо разстройство и заболяване.

В областта на несъзнателното могат да бъдат подтиснати не само осъдителни, нисши влечения у човека, но и благородни, възвишени. Това зависи от централното ядро на основното аз. Ако то е обладано предимно от зли, порочни склонности и влечения, всеки благороден стремеж на неговата природа се потиска, изтласква в сферата на несъзнателното. Организираните в несъзнанието благородни стремежи и влечения към Висшето добро – Бога, напират на съзнанието, и най-често техните вълни разбиват стените на господстващото основно аз, които са ги спъвали досега, и нахлуват в съзнанието. Тогава стихията на религиозното чувство залива целия съзнателен живот на личността. В такъв случай най-злият става най-добър, най-върлият безбожник става най-религиозен[3]. Резултатът на такива нахлувания в съзнанието на потиснатите в областта на несъзнанието религиозни импулси са така наречените  от Джеймс „религиозни обръщания”. Религиозното обръщане е прелом, прераждане на съзнателната личност, смяна на господстващата досега психическа нагласа с коренно противоположна на нея. В този смисъл Иисус Христос говори на Никодим: „Ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие[4]”, или „Ако някой се не роди с вода и Дух, не може да влезе в царството, Божие[5]”. Иисус Христос не изисква физическо, плътско прераждане, както погрешно го разбрал Никодим[6], а прераждане на духа, смяна на досегашния съзнателен живот, κъдето са господствали ниските страсти и влечения, с нови, с потиснатите благородни стремежи, които са вложени дълбоко в психическата природа на човека. Той иска насочване на човешкия дух не към земята, а към небето, освобождаването му от робуване на сатаната и заживяването му в Бога.

Потапянето във вода – кръщението – е външен символ за ставащата вътрешна обнова, за ставащото в същото време кръщение със Светия Дух[7]. Чрез кръщението става външно оплакване, омиване, очистване на тялото, но този акт, взет сам по себе си, няма никакво религиозно значение, ако не бъде съпроводен с вътрешно оплакване, омиване и очистване на съзнанието от грешните, плътските помисли и със заменянето им с духовни, възвишени. Само в този случай тайнството кръщение има обновително значение, само при такова вътрешно прераждане кръщението може да внесе успокоение на съвестта, понеже потисканите досега морални импулси, които са гнетели съзнанието, са осъзнати, влезли са в центъра на съзнателното аз и сега съставляват неговото основно ядро. Заради това в първите векове на християнството тайнството кръщение винаги било предшествано от тайнството покаяние[8]. Първо човек се е разкайвал за греховете си, променял е порочния си живот или, изразено с термините на съвременната психология, отхвърлял е досегашното съдържание на основното аз, в което е доминирал стремежът към злото, и е заживявал нов, добродетелен живот, или централно място в основното аз е заемал стремежът към доброто. Едва след тази психическа промяна, станала чрез покаянието, се е извършвало кръщението, което омивало греховете на разкаялата се душа. Едва след твърдата решимост на самия човек да се отклони от пътя към сатаната и да тръгне по пътя към Бога той получава чрез кръщението благодатта на Светия Дух, която, след като го очисти от греховете, укрепва го и подпомага в неговата борба за добродетелен живот. Без тази вътрешна решимост на покръстилия се, кръщението ще остане външен знак без никакво значение; то ще остане само обикновено омиване с вода на тялото, без да бъде облята с небесна светлина и душата; то ще остане само водно кръщение, без да може същевременно да бъде и огнено кръщение с Дух Свети.

От това става понятна цялата промяна на покръстилия се и истинската значимост на тайнството кръщение. Същевременно ние се убеждаваме в ненадминатата и с нищо незаменима ценност на религията от психологическо гледище. Тя играе вътрешно обновителна и церителна роля. Освобождава човека от гнета на несъзнанието, отстранява пагубното раздвоение на личността и я пресъздава за нов творчески живот, подхранван от благодатните сили на Светия Дух. „Религията, говори Джеймс, дава на хората душевна яснота, морално равновесие, щастие. Тя изцерява някои болести така добре, както и науката, а у известни личности дори по-добре, отколкото последната[9]”.

Потискане на религиозните влечения в една или друга степен става у всеки човек, ала то никога не може да бъде проведено докрай. Човешката душа по същината на своята природа е религиозна. Ако бъде лишена от възможност да изявява своята религиозност, в нея настъпва пустота. Тя става неспокойна, чувства, че ѝ липсва нещо съществено, без което не може да живее. Обхваща я от нищо неуспокоима тревога, лудешки бяг. В такова положение се намирал Ницше, известен богоборец и антихрист. Едва ли може да се намери по-гениален изказ в световната литература за пустотата и неспокойствието на отделилата се от Бога душа от този, който ни дава Ницше. Той говори, но не с устата си, а със своето разбито сърце кървавите слова: „Ах, къде да отида с моите неутолими желания?… От всяка планина търся бащина къща и майчина стряха… Къде е моят дом? Аз питам, аз търся и търся, но не го намирам никъде. О, вечно навсякъде! Ο, вечно никъде! О, вечно напразно[10]”!

Напразно хората се опитват да потъпчат копнежа на душата си към Бога. В нейната глъбина все ще остане една пламтяща искра, която нищо не е в състояние да загаси.Тя винаги ще свидетелства за Бога – вечната светлина[11]. „Човекът, пише Гьоте, не може да избяга никъде от Бога. Той може да се нарече атеист, но той не е в състояние да прогони от себе си тъгата по Бога, която не дава покой на душата му”. Дори някой, ако цял живот е давал преднина на телесния си живот и на нисшите душевни страсти, то в края на живота си, когато тялото изнемощее, когато силите му отпаднат и страстите утихнат, става едно просветляване, събуждане на религиозното чувство[12]. Тогава човешката душа литва към Бога. Тя едва на смъртния одър е могла да се почувства свободна и е доловила ясно копнежа по Бога в своята глъбина. Сега тя се отдава на блажен унес към Бога и пие неземна радост от бездънните извори на живота – Бога[13].

Човекът е създаден от Бога и се стреми към Него. Неспокойно е сърцето му и пуста е душата му, докато не се вслушат в гласа на собствената си природа, тоест докато не влязат в общение с Бога. Като илюстрация на казаното ще приведа високохудожествените слова, които известният съвременен руски писател-мистик Дмитрий Сергеевич Мережковски влага в устата на мъдреца Ямвлих Ефески: „Ние всички някога се намирахме в недрата на Отца в незрима светлина. Но веднъж погледнали от височината към тъмната, мъртва материя – всеки видял в нея своя собствен образ като в огледало. И душата казала на себе си: „Аз мога, аз искам да бъда свободна. Аз съм като Него (като Бога ск. м.). Нима не ще дръзна да отпадна от Него и да бъда всичко?” Душата като нарцис в поточе се пленила от красотата на собствения си образ, отразен в тялото. И паднала. Искала да падне докрай, да се отдели от Бога навеки, но не могла: нозете на смъртния се допират до земята, но челото му се възвисява в горните небеса. И ето, по вечната стълбица на раждане и умиране душите на всички същества низхождат от Бога и възхождат към Него. Опитват се да се отдалечат от Отца и не могат. На всяка душа се иска сама да бъде Бог, но напразно; тя скърби по Отеческите недра; за нея няма покой на Земята; тя жадува да се върне към Единия. Ние трябва да се върнем към Него и тогава всички ще бъдат Бог, и Бог ще бъде във всички[14].”

В тези слова високохудожествено е изразена същата истина, която Библията ни разкрива с така простите, но затова пък ненадминати по дълбочина, разкази за създаването на човека, за отпадането му от Бога и за изгонването му от рая. Там с божествена простота е предадено това, което човешкият ум в многовековни търсения едва е смогнал да долови и да се изясни. Днес и Библията, и психологията с различни думи изричат истината: в глъбината на човешката душа е вложен копнеж и тъга по Бога. Душата, колкото и да бъде робиня на тялото и на страстите му, колкото и да бъде обхващана от богоборчески стремежи, все носи върху себе си печата на Бога и все си остава в своята основа богоподобна, и като такава в една или друга степен винаги е религиозна, винаги се въззема към небесните висини и намира истинска сладост само в общението и единението с Бога.

___________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 1, с. 24-27.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Собр. сочинения, т. I, с. 123, Спб, 1925.

[2]. Битие 2:7.

[3]. Като пример могат да бъдат посочени св. Мария Египетска, блажени Августин, Дж. Папини и други.

[4]. Иоан 3:3.

[5]. Иоан 3:5.

[6]. Иоан 3:4.

[7]. Деяния апостолски 10:44-47.

[8]. Деяния апостолски 2:38; 3:19.

[9]. William James, The Varieties, etc. 122-123. Цит. по Эмил Бутру, Наука и религiя въ совр. философiи, с. 290, Спб, 1910.

[10]. Цит. по Т. Toth, Religion des jungen Menschen, S. 20-21, Freiburg, 1931.

[11]. Исаия 60:19; Яков 1:17; 1 Иоан 1:5.

[12]. Като примери могат да бъдат посочени Хайне, Волтер, Жорже, Д’Аламбер, Монтескьо, Бюфон и други.

[13]. Иоан 1:3-4.

[14]. Смерть боговъ, с. 72, Берлин, 1922.

Изображение: авторът, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987).