Под топлата и мека светлина на Христовото слово, в душата на Мария Магдалина се разпръсва лека-полека набралия се от дълги години мрак, из който изплуват най-сетне на повърхността богатите дарования и качества на тази душа.

Пред благия, но убедителен образ на Назарянина, Мария за пръв път почувства живителната сила на вярата, безграничната утеха, която тази вяра дава на човека.

И тук е, именно, чудото. Разгалената, жестокосърдечната кокетка, посветила дотогава целия си живот само на сладострастие и сласти, безпътната и суетна Мария захвърля бремето на цялото свое минало, напуска любовниците си, раздава на бедните несметните си богатства, прощава се с разкоша на своя живот и тръгва след Вестителя на Новото време, за да споделя несгодите и бедността на Неговия скитнически живот, за да излага живота си на постоянна опасност, която е дебнела всички онези, които са придружавали Христа в онази странна земя, която винаги е била враждебна спрямо своите собствени синове – вестители на истината.

Мария Магдалина, благодарение на своята тънка интуиция, се прониква бързо и напълно от живото слово на Христа, и често пъти това слово е намирало много по-чувствителен отзвук в нейната нежна и възвишена душа, отколкото в душата на някои Негови ученици, груби рибари от бреговете на Тивериадското езеро.

Вярата на Мария в могъществото на Този, Когото тя следва и в правдивостта на Неговата проповед, нейната готовност за самопожертвования в името на тази проповед, предаността ѝ към Учителя през време на Неговото земно битие и след смъртта Му, всичко това е най-съвършен израз на висша християнска добродетел, която, проявена от жена с минало като това на Мария, трогва, учудва, поразява!Мария Магдалина остава най-вярна спътница на Спасителя до последния момент на Неговите земни дни, които завършват така трагично на Голгота.

След страшното предателство, извършено от Юда, когато едни от най-верните ученици на Христа, като Петър от Капернаум, в момент на човешка слабост и страх, отричат делото на своят Учител и се укриват, Мария Магдалина безстрашно и беззаветно Го следва до края на Heroвото изкупително страдание. Последна тя приема угасващия поглед на Голготския мъченик, първа тя чува гласа на Възкръсналия от мъртвите…

Наистина, величава легенда на висша християнска любов и преданост! Безподобен пример за чудотворната възродителна сила на вярата!

***

Образът на Мария Магдалина, борбата на нейната неспокойна и копнееща душа, търсеща безпомощно утеха и спокойствие всред бурното и вечно неспокойно море на живота; прераждането, което става с нея след срещата с Назарянина и след съгряването на душата ѝ от животворните лъчи на вярата; могъществото на нейната вяра и най-сетне нейното преизпълнено с най-нежна любов сърце, – всичко това отдавна е привличало художествения усет на редица велики майстори на перото, които са съумявали да намерят в лаконичните текстове, посветени от Евангелието на Мария Магдалина, мотиви за едни от своите най-хубави и дълбоко художествени съчинения.

Морис Метерлинк ни е дал триактна пиеса „Мария Магдалина”[1], където може би е направен най-дълбокият и най-сполучлив досега художествено-психологичен анализ над душата на Мария от Магдала.

Тетмайер ни е дал пиесата „Юда”, където след героя, централна личност е пак Мария Магдалина.

Напоследък, френската писателка Марсел Виу е пък посветила цял роман на живота и личността на великата еврейка-куртизанка, по-късно най-пламенна последователка на Христа.

Този роман, написан във високо художествен и картинен език, има за основа почти навсякъде евангелската истина. Той ни прехвърля две хиляди години назад, всред средата на неспокойната Юдея, в момента, когато смелото и огнено слово на „някой си” Галилеянин, – проповядващ да обичаме даже и нашите врагове, учещ, че най-бедния просяк и последната паднала жена са по-близко до Царството на Бога, отколкото различните книжници и фарисеи, заявяващ, че е дошъл на земята, за да спаси, чрез собствената Си смърт човечеството, – изпълва с надежда душите на унизените и оскърбените и смущава отново спокойствието на държателите на Свещените Закони…

По това време се е оттеглила да живее в Иерусалим известната куртизанка от Магдала, Мария, позната по цялата страна със своята хубост, богатство и разврат. Презирана от всички евреи, защото Законът на Израил забранява куртизанството между дъщерите на Свещената земя, но покровителствана от магнагите на римската власт, Мария продължава и там да води своя разгулен живот, но известна умора, известно отвращение тегнат вече над душата ѝ. Тя често си спомня милите дни на своето детинство, прекарани безгрижно под високите палми на Магдала, и този спомен гори измъчената ѝ душа. Тя има едва двадесет и две години, а десет години вече изнемогва под бича на разврата. Примамена от някаква си скитаща се вещица, тя изгубва своята чистота още в дванадесетгодишната си възраст, откогато започва да минава от обятия в обятия на различни чужди мъже, които ѝ носят богатство и разкош, но които не могат да съгреят нейната нежна душа. Тя е обичала само един път, на 16 години, един роб, случаен неин спътник, когото тя откупва и с когото прекарва в уединение едно прекрасно лято и една тиха есен. Но скоро липсата на средства принуждава Мария да се върне към стария си начин на живеене, което и разрушава ефимерното ѝ щастие с Аристей, единственият обичан от нея мъж. След Аристей, нейното сърце не е било повече съгрявано от лъчите на чистата любов.Мария Магдалина е хубава. Нейните очи са „виолетово-сини, като цвета на море при вечерен здрач, големи като небесния покров, светли като отражението на месеца върху градинско езеро и нежни като любов, която се ражда в сърцето на девица”. Нейното малко лице „изразява такава меланхолична нежност, тялото ѝ притежава толкова грация, че, гледайки я само, душата на мъжете се топи в нега“. А косите ѝ са несравними по хубост: „светли и топли като зората в Низания, когато изплува иззад могилите, те са къдрави и така дълги, че, разплетени, покриват петите ѝ, а сплетени и навити около главата ѝ, стоят като корона по-хубава и от короната на Сабатската царица”.

Магдалина е хубава, богата, но тя страда; на нея ѝ тежи суетата на живота и тя чака… чака неизвестното.

В това състояние на духа тя чува да се заговаря около нея за Назарянина, за Неговата проповед, за Неговата благост, за Неговата неземна сила.

Назарянинът е в Иерусалим. Никодим, Иосиф Ариматейски, приятели на Мария, са Го чули вече да говори, са били при Него и те изказват впечатленията си пред Мария. При тези разкази едно смътно чувство обладава Мария: уплаха и желание да види новия пророк, Месията, както мнозина Го зоват…

И тя Го вижда, и тя Го чува: за пръв път, когато Той гони продавачите от Храма Господен; втори път, когато книжниците и фарисеите довеждат при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и когато Той изрича съкрушителните слова: „Който от вас е без грях, нека първи хвърли камък върху нея!”

След тази последна сцена на Мария ѝ се струва, че бива „озарена от една могъща светлина, при която тя вижда душата си така черна, че от страх бледнее цяла. Тя би искала да говори на Христа, да Го пита нещо, което сама не знае, за да се успокои, защото неизразима нежност я обхваща, когато тя Го вижда и когато Той започва да говори”.

………………………………………………………………………………………………………………….

„Мария изпада в такава голяма печал, че започва да плаче безспирно и забравя да се парфюмира и кичи. Tя, която не е отказвала никому своите ласки, и чието тяло, изгаряно от желания, не се е никога насищало, тя сега се плаши от сладострастието, както от смъртта“.

И тя тръгва да търси Спасителя. И най-сетне Спасителят я заговаря:

– Бъди добре дошла, Марио, – каза Той.

Тя сякаш се съживи при произнасянето на това някогашно име и можа да заговори:

– Ти, значи, ме познаваш?

– Аз те чаках от дълго време!

– Ти ме чакаше?

Тя скочи, приближи се бързо към Него и в сините ѝ очи блесна горчивата гордост на злото.

– Ти казваш, че си ме чакал? Мене? А! Знаеш ли Ти само коя съм аз?

– Ти си една заблудена овца – отвърна Той нежно, – и Аз съм дошъл твърде отдалеч, за да те търся.

……………………………………………………………………………………………………………………

– Успокой се! Успокой се! Аз не съм дошъл на земята за праведниците, а за да спася прегрешилите! Марио, Бог, Който вижда в съкровените кътчета на сърцето ти, Той ти е всичко простил, защото ти си само любов!

……………………………………………………………………………………………………………………

– Господи, при Тебе аз чувствам неземна нежност… Ти си Христос, аз виждам това… Прости ми греховете! Те нямат брой, защото всяко движение на тялото ми и всяка мисъл в главата ми бяха грях. Моли Твоя небесен Отец за мене, Господи, аз се покайвам за всичко сторено от мене…

– Тогава иди си с мир, Марио, всички твои грехове са простени.

От този час Мария започва да живее нов живот. Тя продава всичко, раздава парите на бедните и става спътница на Христа.

Тук са дадени от авторката редица много живи и трогателни сцени от живота на Христа и Неговите ученици до момента на предателството на Юда.

Авторката дава, като мотив за това предателство, любовта, която Юда има към Мария, която той е искал да вземе за жена и ревността, която вълнува душата му, мислейки, че в лицето на Христа се крие причината за неговото несподелено чувство.

Според авторката, Юда извършва предателството след сцената, в която Мария измива с драгоценно миро краката на Иисус и след това ги избърсва с косите си.

Юда, който седеше срещу Христа, позеленя. С коси причесани в руси къдри над челото си, той стана; гняв повдигаше хлътналите му гърди и гласът му изсъска през дебелите му устни:

– Защо да се не продаде това миро за триста динария и парите да се раздадат на сиромасите?

– Защото сиромаси всякога ще имате при себе си, а Мене не всякога! – отговори Христос.

Но Юда повече нито чуваше, нито виждаше. Кръв нахлу в слепите му очи и му се струваше, че се намира край брега на море в момент на буря. Той не можа да стои повече при другарите си и скоро излезе. Всичката любов, която той имаше към Мария Магдалина, всичката сурова нежност и вяра, които той хранеше към Учителя си, се превърнаха сега в омраза. Задъхващ се, той се отправи към Иерусалим…”

***

Разпятието на Христа, Неговата мъченическа смърт правят Мария неутешима. Нейните сълзи не изсъхват нито миг върху изнурените ѝ очи. Редовно тя ходи на Неговия гроб. Между другото, и една страшна мисъл я измъчва: че тя, поради любовта на Юда, е станала причина, макар и неволно, за смъртта на своят Учител…Една сутрин, обаче, Мария намира Христовия гроб празен… Тя пада на земята и започва да плаче безутешно.

– Жено, защо плачеш?

– Мислейки, че това е градинарят, тя не се обърна, но запита, треперейки:

– Ако ти си отнесъл тялото, кажи ми, къде си го сложил и аз ще го взема!

Но гласът полека каза:

– Марио…

Тя се обърна бързо:

– Учителю!

Една неземна усмивка οсия лицето ѝ и думи на безгранична нежност притиснаха края на подутите ѝ устни; тя се довлече до краката на Христа:

– Господи, това си Ти, Ти си жив, това си Ти, Господи! Ο, Учителю мой, Ти повече не ще ме оставиш…

……………………………………………………………………………………………………………….

Но градината, внезапно затихнала, опустя; Христос бе изчезнал.“

И… няколко дни по-късно:

„Лазар и Иоан стояха прави на прага на стаята, притекли се при звучния ликуващ вик. Мария не ги виждаше, тя се смееше и пееше:

– Ето Го! Той е зад стената! Той гледа през прозореца! Той гледа през решетката! А! Господи, нали Ти си радост и живот? Аз ида, Господи…

Тя падна отново върху възглавниците на леглото и прозрачните ѝ ръце се отпуснаха. Вятърът разклати розите около решетката и слънцето надникна весело през полуотворената врата. Една радостна усмивка озаряваше малкото трогващо личице и такава прелест красеше тази смърт, че тримата присъстващи не можеха да повярват, че Мария е умряла.

Пръв, Иоан разбра:

– Мир върху теб, възлюбена…

Марта започна да плаче шумно, облегната до стената на стаята; Лазар, неподвижен, се молеше гласно:

– Господи, ако Ти желаеш, тя ще има живот вечен… Приеми я в Твоето Небесно Царство, което Ти запазваше за смирените и бедните! Пази я, Господи! Тя Те обичаше повече от всички нас, окаяни хора, и не се съмняваше като нас, в Твоето могъщество… О, Иисусе, Ти, божествена доброта, Който дойде между нас, ние Те молим за нея…”

___________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1922, кн. 15, с. 66-72. Същият материал е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Преведена на български от г. Д. Божков, № 91 на „Всемирна Библиотека“, Ал. Паскалев.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.