Христо Попов

Известно е, че на прародителитe след грехопадението, за да не паднат в отчаяние, още в рая им било дадено обещание за идването на спасител. Проклевайки змията, Бог ѝ казал: „ще всея вражда меж­ду тебе и жената и между твоето се­ме и нейното семе; семето на жената ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Битие 3:15), тоест ще има борба, борба за живот и смърт, между злото и между по­томството на жената, и в тази борба ще победи семето на жената, което ще порази злото в главата, а злото ще гледа него да ужили, и ще го ужили, но без вреда, защото ще го ужили в петата, чрез която не ще може да вкара отрова в кръвта. Под „семе“, като се вземе прекият смисъл на тази дума, би могло да се подразбира потомство, потомството на Адам и Ева, цялото човечество. Ала по-нататъшните откровения и обещания за това семе не допускат такова раз­биране. Нататък, както ще видим, под „семе на жената“ се подразбира едно потомство, лице от мъжки род. Затова и 70-те тълкуватели, които превеждали Библията от еврейски на гръцки, това място превели изтълкувателно: „ще всея вражда между тебе и жената и между твоето семе и ней­ното. Той (вместо то – семето) ще те поразява в главата…“ В славянската Библия, която е буквален превод от гръцки, това място стои: _пИ враждy положу между тобою и между женою, и между семенем твоим и между семенем тоя: Той твою блюсти будет главу, и ты блюсти будеши его пяту” (Битие 3:15). С тази дума 70-те тълкуватели ясно показа­ли, че „Семето на жената“ е лице, мъж. А това лице, по думите на апостол Павел (Галатяни 3:16), е Иисус Христос, Който е „Семе на жената“, а не семе на мъжа, защото се е родил от неомъжена жена.Могло да се предполага, че това Семе (Христос) ще се роди скоро, до­като още раните от rpexa на праро­дителите били пресни, неподлютени, докато отровата на греха не успяла още да проникне така дълбоко. Така предполагала и нашата прародителка Ева. Като се родил първият ѝ син, тя се зарадвала, понеже помислила, че той е обещаното „Семе“ – мъжът, който ще поразява змията въ главата, и му дала името „Каин”, което значи придобивка. Но сама видяла, че се из­лъгала, защото Каин бил недобър. И когато се родил вторият ѝ син, за да изрази своето разочарование, тя му дала името „Авел“, което значи суета, пустота. При все това Адам и Ева продъжавали да чакат обеща­ния потомък.

Не само Адам и Ева чакали обе­щаното Семе. Него го чакали, чакали го с нетърпение и всички техни по­томци, всички народи в продължение на дълги векове. Изминали се били пове­че от 3,800 години, а „Чаянiе языков“ (Очакваният от народите), както патриарх Иаков нарекъл обещания Спасител, все още не идвал. Вековете продължавали да си текат, и човечеството продължавало да очаква и да се пита, защо Изкупителят се бави, защо още не идва. И едва след 55 столетия от сътворението на света, в началото на 56-тото столетие, Иисус Христос се явил на зе­мята да спаси човечеството.Човечеството в продължение на хиляди години чакало и си задавало въпроса – защо се бави да дойде обещаният Потомък? И ние също така недоумяваме – защо Спасителят дошъл така късно на земята? На този въпрос, на това недоумение дава ясен отговор св. апостол Павел. Егда nрiидe кончина лета (когато се изпълни вре­мето) – казва той, – посла Бог Сына Своего Единороднаго (Галатяни 4:4). Тайна­та на изкуплението, според неговите думи на друго място, била извършена, когато настъпило изпълнението на времето (Ефесяни 1: 10), и Иисус Хри­стос умрял в определеното време (Римл. 5:6).

Ще рече, у Бога Промислителя имало божествена икономѝя, смотрение, домостроителство или, казано на съвременен език, план за спасение на човечеството, план дивен, мъдър и съвършен, в който всичко било предвидено и наредено и за кой­то ние постоянно Му благодарим, ка­то му пеем: слава смотренiю Твоему, Человеколюбче.

В какво се състоял този мъдър план, какво е било това определено време и кога се то изпълнило? Кому е би­ло нужно то, и защо е било това прота­кане, тази отсрочка на спасението?

***

У Бога не липсвали нито сили, нито средства да извърши изкуплението вед­нага след  грехопадението, като по­даде на падналия човек ръка и го издигне от бездната, в която се бил той сгромолясал. И ако това не ста­нало, не е станало по вина на самия човек. Разговорът между Бога и прародителите в рая веднага след грехопадението напълно подтвърждава това. Ако Адам и Ева, вместо да бягат и се крият между райските дър­вета, бяха веднага се явили с разкая­ние и изповед пред Бога, ако бяха паднали на колене със сълзи да Го молят за милост и прощение злото, навярно не е щяло да бъде така голямо и страшно. Милостивият Бог направил всичко, за да предизвика у тях разкаяние, но те не били спо­собни да оценят Божията любов, по­неже грехът опустошил у тях всич­ко: и ума заслепил, и съвестта притъпил, и сърцето ожесточил, като го направил нечувствително. В своето умопомрачение и сърдечно оже­сточение те, както знаем, взели Бога да обвиняват за своя грях. Необходими били, значи, мъките и страдания­та, в края на които чакала смъртта, за да ги вразумят, за да ги направят да се опомнят и убедят в своя­та виновност, та да се обърнат ис­крено към Бога за помощ и спасе­ние. А за тази цел е било необходимо време, дълго време – столетия и хилядoлетия.

Но за да поиска човечеството спасе­ние от Бога, най-напред нужно му е било предварително да знае – как­во е това спасение, в какво ще се състои то, и кой ще го извърши и кога. Поради това именно благата вест, дадена на прародителите в рая, че семето на жената ще смаже главата на змията, се е нуждаела от по­яснение, от определение, от допъл­ване с конкретни черти.

Това и било правено през тече­ние на определеното време.

Така в обещанията, дадени на патриарсите на еврейския народ, Се­мето на жената, под което, по пре­кия смисъл на думата би могло да се разбира, както казахме, целият чо­вешки род, който щял да произ­лезе от първата жена – майка на всички живеещи, в обещанията на па­триарсите това Семе на жената по­точно се определя не като семе на всички Адамови потомци, а като Семе на Авраам, Исаак и Иаков, с при­бавка, че в него – в това семе – и чрез него ще получат благословение всички народи на земята (Бит. 12:3, 18:22, 18:26, 4:28, 14;), а след то­ва туй семе се определя като потомък само на един от Исааковите синове – на Юда (Битие 49:10).Още по-голяма определеност по­лучава това благословено семе в обе­щанието, дадено от Бога на един от Юдините потомци – Давид: „ще въздигна след тебе твоето семе – казва Бог на Давид – и ще закре­пя царството му. Ще утвърдя престо­ла на царството му довека. Аз ще му бъда баща, той ще Ми бъде син, и престолът му ще пребъде довека” (2 Цар. 7:12-14; 1 Парал. 17:11-14).

Това величествено обещание на свой ред величествено се разкрива в псал­мите, наречени месиански. По изображението на Давид, Месия (Христос) е най-прекрасният от синовете човешки, Който излива благодат от устата Си, обича правдата и мрази без­законието (Псалом 44:3-8). Но заедно с това Давид Го признава за свой Гос­под (Псалом 109:1) и направо Го на­рича „Син Божи“ в изключителенъ смисъл (Псалом 2:7).

По-пълно и по-ясно благовестието за Месия се разкрива в пророческите писания. Пророците едва намират думи, образи и багри, за да изобразят величието на бъдещия Давидов Потомък и на Неговото царство. Според техните предсказа­ния, в този Потомък по някакъв чудесен начин се съчетават небето със земята, божественото с човешкото. Той е младочка от Иесеевия пън (Исаия 11:1), младочка от Давид (Иеремия 33:15), но заедно с това е младочка Господня (израстваща от съществото на Самия Бог), младоч­ка прекрасна и величествена (Исаия 4:2). Името на този потомък е: „Господ – оправдание наше“ (Иеремия 33:16). Негова майка ще бъде земнородна Де­вица, но Той ще носи божественото име Емануил (Исаия 7:14), заедно с други имена, приличащи само на Бога: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира (Исаия 9:5-6). Негова родина ще бъде Витлеем, но заедно с това произходът Му е от край-време, от вечни дни (Михей 5:1-4), тоест Него­вото битие е безначално, вечно. Той е „Син Човешки“, но в същото време като Бог, шества на облаци небесни, окръжен от десетки хи­ляди служебни ангели. Нему е дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и царство­то Му не ще се разруши (Даниил 7:13-14).Без да се пускаме в подроб­ности, ще забележим, че по изобра­жението на пророците, Месия ще съвмести в Своето лице всички теократични достойнства, ще бъде и цар, и първосвещеник, и пророк. Всич­ки високи черти на нравствено служение у органитe и представителите на старозаветната теокрация в Него едничкия се сливат и взимат характер не само идеален, но и свръхестествен, издигат се до свръхчовешки свойства.

Така обещанието за Месия, да­дено в самото начало на човешкия род, постоянно и постепенно се уяснявало, разкривало и допълвало с течение на времето. Най-накрая в пи­санията пророчески ние имаме пълно предочертание на евангелската исто­рия – кога ще дойде Спасителят да спаси човечеството, в какво ще се съ­стои това спасение и как ще бъде извършено, имаме предочертание даже и на историята на църквата в най-съществените нейни моменти, понеже пророцитe говорят не само за таки­ва бъдещи събития, които ще станат в края на старозаветните вре­мена и в началото на новозаветните, но и за такива, които ще се извършат в продължение на цялото новозаветно време или даже само в края му. В съзнанието на пророците епохите като че ли се сливат; в слят вид те представяли бъдещето, както у нас се сливат предметите, даже далеч намиращи се един от друг, когато ние гледаме в далечината.

***

Ако многострадалният еврейски народ не е паднал под бремето на бедствията, които го измъчвали цели векове, ако е запазил вярата си в Бога чиста, това той дължи на благовестницитe на Сион – пророцитe: той живеел с надежда в бъдещия възстановител на теокрацията; далеч в бъдещето му е сияел светлият образ на Месия и Него­вото царство, начертан от пророци­те. Когато обещанието за Месия би­ло разкрито в необходимата яснота и пълнота, пророчеството замлъкнало. Но минават повече от 400 години преди да се яви на земята Месия. Тези години се дават на избрания на­род, за да проникне той по-дълбоко в пророчествата и да се сближи с тях, а от пророческите книги да ги пренесе в своето съзнание и живот, да се прилепи към тях с вяра, с упование, с желания.Така и станало. Към времето на Христовото идване очакването на Месия между юдеите било всеобщо, и било толкова по-живо и по-напрег­нато, колкото по-печално било вън­шното тяхно политическо състояние: Давидовият дом отдавна вече се бил лишил от престола; Юдея била под повече или по-малко теж­ко за тяхното патриотическо чувство покровителство на езически царе, до­като, най сетне, тя станала една от провинциите на Римската империя. Затова именно, когато се явил Иоан Кръстител, при него веднага отишли пратеници да го питат – не е ли той Месия? Ето защо за скорошно­то идване на Месия (Христос) знаят даже и самаряните (Иоан 4). Едно от обикновените, общоупотребителни в онова време названия на Месия било „Грядый“ (ό έρχόμενος), Оня, Който има да дойде, Чието идване от всички се очаква. „Ти ли си Оня, Който има да дойде – пи­тали Иисуса Иоановите ученици, – или другиго да чакаме?“ (Матей 11:3; Лука 7:19; Иоан 6:14; Евреи 10:37).

***

Но още преди Син Божи да се роди от Дева Мария и да се яви на земята като основател на Новия завет, Той вече се бил явил в сила и действие във времената на Стария Завет. Цялата старозаветна история в своята най-съкровена същност е история на постепенното слизане на Сина Божи към човечеството. Всич­ки богоявления, за които разказва Старият Завет, са явявания на Сина Божи; цялата старозаветна теокрация (богодържавие) е Негово дело. Той давал законите, ръководел съдбините на Израил; чрезъ Неговата сила се извършвали чудесата. С Неговия Дух, Духът „Христов“, били изпъл­нени пророците (1 Петр. 1:11). Напра­во за Сина Божи не се говори в Стария Завет в този смисъл, в който за Него се говори в Новия: това щяло да бъде неблаговременно и могло да доведе до страшни недо­разумения. Напротив, в Стария За­вет настойчиво се прокарва мисълта за безусловното единство на Бога_, също както и за Неговата невидимост и непристъпност. От Моисей до Давид посредник между Бога и хората, устроител на старозаветната теокрация се явява Ангел Господен. Той много пъти вече се бил явявал на патриарсите на еврейския народ, постепенно ръководел избрания на­род, поразявал враговете на Из­раил, приписвал на Себе Си сключ­ването на завета с израилския на­род, направо се е наричал глава на старозаветното богодържавие. Този Ангел, според тълкуванието на св. От­ци, е Син Божи на път към Свое­то въплотяване, явяващ се предвари­телно в очертанието на бъдещото Свое въплъщение в човекообразен вид. Че Той не е служебен тварен дух, се вижда от това, дето Той явно се отделя от сонма на служеб­ните ангели по Своята природа, власт и достойнство, представя се техен Началовожд (Навин 5:14; 6:1; Битие 28:11-12; срв. 31:11); нещо повече – уеднаквява Себе Си с Господа, винаги говори и действа, както сам Господ, и направо нарича Себе Си Бог и Господ (Иехова), има божествени свойства и извършва бо­жествени действия. Обаче Той не се слива с Иехова в една ипостас, но има отделно от Него самостоя­телно битие. Ясно е, че този отличен от Иехова, но в същото време равночестен Нему устроител и ръководител на старозаветната теокрация, е Христос – Син Божи. Затова евангелист Иоан, като говори за Сина Божи (Словото) преди въплъщаването Му, казва, че Той дошъл „у Своите Си“ (Иоан 1:11), а апостол Павел (1 Кор. 10:9) казва, че Христос предводителствал евреите, когато те отивали в Обетованата земя, и бил изкушаван от тях в пустинята.По такъв начин свещените книги на Стария Завет ни представят постепенното приближаване на Сина Божи към човечеството: отпърво, в началния период на теокрацията, Той се явява на старозаветните праведници отвън в образ на човек, чиято природа Той щял да възприеме при въплъщението, а после, в пророческия период, Духът на Христа се вселява у пророците и говори чрез тях. Ако си спомним още, че целият състав на старозаветното богослужение имал значение не само символическо, но и предобразователно, служел като „сянка и образ на бъдещето” (Евреи 10:1, 8:5; Колосяни 2:17; 1 Петр. 1:12), че целият закон водел към Христа, възпитавал в него (Галатяни 3:24), то ясни ще ни станат бележитите думи на бл. Августин: novum testamentum in vetere latet, vetus in novo patet (Новият Завет се крие в Стария, а Старият се изяснява в Новия).

Нa постепенното слизане на Божеството към човечеството съответствало постепенното възхождане на човечеството към Божеството в лицето на „светото семе” (Исаия 6:13), което се съхранявало сред избрания народ и заради което бил запазван този народ. Пророк Исаия (1:9) го­вори: аще не бы Господ Саваот оставил нам семене, яко Содома убо были быхом и яко Гоморру уподобилися быхом. Бог от векове виждал всички безчислени родове на синовете на падналия Адам и предвидил и избрал един род, който, ако не във всички свои лица бил достоен, поне в някои запазил останките на първосъздадената доброта, по-малко се поддавал на греховната зараза, пре­димно разположен бил към прие­мане и вярно пазене благодатта, способен бил, най-после, при постепен­ното благодатно очищение, да отрасти чистата Девица, която да може да бъде _„прiятелище“ (вместилище) на въплотяваното Божество. Когато тази цел била достигната, изпълнило се, дошло предопределеното време – npiидe кончина люта – и Бог пратил Своя Син, раждан от жена (Галатяни 4:1).

***

За да поиска човечеството спасе­ние, не е било достатъчно само да знае – в какво ще се състои това спасение и кой ще го извърши, а нуж­но било и да почувства нужда то само от това спасение, като познае себе си, като се огледа и види своето действително положение, като се убе­ди в своето пълно безсилие и стане способен да получи помощ от Бо­га. Защото, както видяхме, още вед­нага след грехопадението Бог прострял Своята спасителна десница към съгрешилите прародители, но те, зашеметени от грозното падение и лишени от възможност да се огледат и опомнят, отблъснали тази дес­ница. След страшното сътресение, кое­то първият грях предизвикал в духовната структура на човека, и след голямото разрушение, което той е извършил в цялата му природа, необ­ходимо е било дълго време, за да мо­же човечеството напълно да дойде в себе си и да потърси Бога, като стане способно да получи Неговата помощ.Затова, цялата история на човеш­кия род от грехопадението на Адам и Ева до идването на Иисуса Христа не е нищо друго, освен под­готвяне на човечеството да приеме обещания Изкупител и получи от Него спасение. И обещаният Спасител дошъл тогава, когато нуждата от Него се е почувствала, когато очакването Му станало всеобщо.

Месия вече очаквали всички.

Богоизбраният еврейски народ, който се радвал на богооткровена религия, пълна с обещания за идването на Спасителя и ясно изтълку­вана от пророците, очаквал с не­търпение Иисуса Христа. Само че, под влияние на тежките политически об­стоятелства – поробването му от еги­птяни, от сирийци и, най-после, от римляни, по-голямата част от еврей­ския народ преди времето на Христо­вото идване, взели да виждат в обещания Изкупител само необикновен цар-завоевател и освободител на евреите от чуждоземното иго, кой­то ще основе велико земно царство и ще даде слава и блясък на еврейския народ. Горд със своята истинска ре­лигия, която той едничък имал, еврейскиятъ народ очаквал и Месия са­мо за себе си едничък, като народ избран. В такъв смисъл евреите тълкували и разбирали пророческите предсказания за Месия. Явявали се да­же лъжовни пророци, които говорели, че било настанало време да се освободят евреите от чуждото иго. За Месия в унижен вид, за Месия духовен цар евреите не иска­ли и да чуят. Само твърде малка част от тях, които съставяли „све­тото семе“, правилно разбирали проро­чествата и имали истинска представа за Месия и Неговото царство. Но ед­но е положително, че еврейският на­род, въпреки разните религиозни течения и секти в него, очаквал обе­щания Спасител.

Езическите народи, които, без да бъдат изключени от Божия промисъл, били оставени от Него да ходят по свои пътища, с още по-голямо нетърпение очаквали Месия. Отдавна те са нямали истинско богопознание. Понятията за единия истински Бог, предадени на всички хора от първобитната религия, с течение на вековете, окончателно се затъмнили у тях. Езичниците си създали разни религии, по които се обоготворявала цялата природа, или само някои ней­ни части, сили и явления. В гръко-римския свят господстваща рели­гия била тази, която допускала да се обоготворяват хора. Но с развитие на просвещението тази религия взела да се разклаща.Така философията в Гърция под­ложила народната религия на критика и я отхвърлила. А когато възгледите на философите върху религията взели да се разпространяват в народната маса, тогава и в последната се въз­будило недоверие към боговете. На­родната религия постепенно отпадала. Народът изгубил всякаква вяра в боговете си, макар да изпълнявал религиозни обреди, по навик към старината и по привързаност към бляскавите религиозни церемонии, които задоволявали естетичното му чувство.

Същото станало и с религията на римляните. С разпространение на гръцката философия и на философcките възгледи върху религията, и рим­ляните – висши и нисши класи –  престанали да вярват в отечестве­ните богове. Боговете и техните похождения се осмивали на театралните сцени, и театърът се явявал проводник на неверие между простите народни маси. Самите представители на религията – жреците, били зара­зени от общото неверие. Те дотол­кова били изгубили вяра в своите богове, че при извършване на рели­гиозни обреди, не могли без смях да гледат един на друг. Самото римско правителство, в желанието си да господарува над цял свят, под­копало уважението на народа към отечествената религия, като взело и съ­брало в така наречения пантеон ста­туите на боговете на всички завоювани народи и им дало право на гражданство. Това нещо направило римския народ да изстине към собствената религия и да усвои убеждението, че може да държи коя да е религия, по­неже всяка една от тях имала пра­во на уважение.Философията само подкопала на­родните религии, но вместо тях сама нищо положително не могла да даде. Нито една от философските системи, нито епикурейската, нито стоическата, нито тази на платонизма, и неоплато­низма (еклектизма), които рязко се различавали помежду си и отричали ед­на друга, не могли да заместят рели­гията у човека, не могли да удовлетворят вродения в душата му религиозен инстинкт и да унищожат вкоренения в сърцето му стремеж към истината. Мислещите хора, у кои­то идеята за религия била още силна, усещали една вътрешна пустота у себе си и се мятали от една система на друга, но никъде не намирали удовлетворение, и стигали до пълно отчаяние. Народ­ните маси не знаели философия и, при липса на определени вярвания, се хвърляли в противоположната крайност – суеверията. Самият въпрос, който Пилат с един лек и презрителен тон задал на Иисуса Христа – „Що е истина?” – само този едничък въпрос ни говори достатъчно за голя мото разочарование у просветените то­гава хора и за отчаянието им да се доберат до истината.

***

С упадъка на религията паднала в гръко-римското общество и нравствеността. Вярата в Бога и отговорността пред Него за своите дея­ния слагат юзда на низките страсти на човешката природа. Щом из­губи човек религиозната вяра, за проявяване на неговата порочност не съществуват повече никакви прегра­ди. Всички станали роби на своите пороци и страсти. Добродетелите у хората отстъпили място на личния егоизъм, користолюбие, разкош, плътоугодие и крайна изнеженост. Пи­сателите от епохата преди Христа рисуват с най-мрачни бои нравствеността на римското общество. „Навсякъде – казва философът Сенека – толкова много пороци и злодеяния се извършват, че е невъзможно из­правяне; кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват, кой кого да надмине в нечестие. Стремежът към доброто, към това, което тряб­ва да бъде, напълно е изчезнал: похот – ето какво е написано на ли­цето на всеки човек. Сега престъпленията вече не се скриват: те са пред очите – всички непозволени неща се извършват публично; всеки е убеден, че невинността не само е рядко нещо, но е неестествено и не­възможно“. Апостол Павел в посла­нието си до Римляни още по-ясно ни рису­ва безотрадната картина на нравствено­то разтление на езичниците. „Те – пише за тях апостолът – са изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба, завист, убийство, разпри, измама, злонравие; те са клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, не­дружелюбни, непримирими, немилости­ви“ (1:28-31).За езичниците било повече от очевидно, че загиват. Повечето от тях, не виждайки никаква надежда в настоящето и загубили всякаква вяра в бъдещето, задушавали се от духовна пустота и търсили за себе си изход или в безумни оргии, или пък в самоубийство, което тогава станало обикновено явление. Изправе­но пред бездната и съзнало напълно своето безсилие, да се освободи от робството на греха, човечеството на­дало тревожен, отчаян вик: „Нещастен аз човек! Кой ще ме из­бави от тялото на тая смърт“ (Римл. 7:24), тоест от това страшно зло – греха?

По-добрите измежду езичниците, наблюдавайки от една страна мрач­ните страни на политическия и обществен живот на човечеството, а от друга – всеобщия упадък на рели­гията и нравствеността, съзнавали ясно, че това ненормално положение не може повече да продължи. Под влияние на това съзнание, в езиче­ските среди взело да се съживява преданието, запазено от първобитна­та религия, за златния век, когато човек се намирал в блажено не­винно състояние; явила се дори мисъл, че е възможно да се възвърне, човечеството към това честито време. Но за това нещо, по мнението на по­-добрите хора, се изисквало свръх­естествена, божествена помощ. Та­кива убеждения още повече се закре­пили сред езичниците, когато между тях взели да се разпространяват вярванията на евреите в Месия – на евреите, които Провидението в разни времена било пръснало в раз­лични страни. Идеята за Месия, който щял да избави от всякакви злини и да даде най-добри наредби за жи­вота, била особено привлекателна за страдащите и угнетените, които на брой били толкова много в езиче­ския свят. Под влияние на тези вярвания и очаквания на евреите, бележитият философ Платон, още преди 400 години до Рождество Христово, писал: „На земята може да настъпи ред само тогава, когато някой необикновен божествен случай го въ­двори между хората. Само Бог, скрит под образ на човек, ще ни раз­ясни и нашите отношения към Него, и нашите взаимни обязаности един към друг“. Както свидетелстват римските историци Светоний и Тацит, между римляните и другите ези­чески народи широко била разпро­странена мълвата, че „изток скоро ще получи необикновена сила, и от Юдея ще излезе върховен завоевател на света“. Римските поети възпявали идването на избавителя. Виргилий в бележитата си четвърта еклога възпял младенеца, който тряб­вало да възстанови златния век. Този младенец, според него, щял да слезне от небето, и на земята щял да зацари мир.Всичко това показвало, че било настъпило времето да се яви обещания Изкупител на света. Него Го очаквали евреите, на които неведнъж било давано обещание за Него. Него очаквали и езичниците, които яс­но виждали, че със свои сили не ще могат да излязат от страшната ду­ховна криза. Цял свят очаквал Спасителя и Той трябвало вече да дойде.

***

Месия трябвало да дойде не само затова, защото всички Го очаквали и подробно е било разяснено кой е Той и какво ще извърши, не само затова, защото по-разумните, по-добрите и по-внимателните към себе си измежду езичниците въздишали и се измъчвали, като гледали окаяното нравствено състояние на човека, и изповядвали, че действена помощ за избавяне мо­же да дойде само от небето – ако Сам Бог дойде и донесе спасение, но още и защото били подготвени условията и пътищата за разпростране­ние и приемане на това спасение. Про­роческите предсказания за това вече започнали да се изпълняват. Седемдесетте седмици, тоест 490 години, за кои­то пророк Даниил предсказал, че ще се изминат от указа на персий­ския цар Артаксеркс за построяване стените на Иерусалим до извършва­не на изкуплението от Христа Старейшина, вече били към своя край. Про­рочеството на патриарх Иаков, че царският скиптър няма да се отнеме от Юда, докле не дойде очакваният Примирител, и то било взело да се изпълнява: на юдейския престол от 30 години вече седял чужденец иноплеменик – Ирод идумеянин. Съновидението на Навуходоносор, из­тълкувано от пророк Даниил, сънови­дение за приемственото появяване и изчезване на четирите велики всемир­ни монархии (Даниил, глава 2), отдавна било почнало да се сбъдва.

Това пророческо съновидение в по-голямата си част се било сбъднало към времето на Христа и продължа­вало още да се сбъдва. Мисълта на Навуходоносор за съединение на раз­личните народности, племена и царства по земята в една велика монархия, която да обхваща цялата вселена, вече била към реализация. Чрез Рим­ската империя, която се простирала от индийските реки до Испания и от Ефрат до Рим, отчуждените досега едни от други и враждебно едни срещу други настроени народи се съединили в едно цяло, и между тях се установила една връзка и едно известно взаимообщение, което преминало после и в областта на общата култура. Всичко това способствало да се втълпи и закрепи в духа на човеците идеята за едно-ед­ничко царство, за една монархия, коя­то да събере в едно по-възвишено единство разнообразните народи и нрави, та да подготви човечеството към възприемане великата мисъл на християнството за царството Божие, което със своята вечна нравствена си­ла ще съкруши грубата сила на све­товните царства и чрез една-едничка религия напълно ще обедини разпо­късания човешки род. Същата Рим­ска империя, която цяла се подчи­нявала на едно общо право, изглаж­дала предварително и пътищата, по които Евангелието имало да стигне до западните народи; същите пътища, по които римските чиновници и вой­ски пътували от Рим за провинции­те и, обратно, от провинциите за столицата, както и водните пътища, послужили и на християнските пропо­ведници, за да проникнат свободно с животворното евангелско слово в онези пространни страни, в пределите на които в онова време се развива­ла всемирната история. За това именно, не са без значение тук и думите на евангелист Лука: „през ония дни излезе от кесаря Августа заповед -да се направи преброяване по цяла та земя (по цялата вселена)“ (Лука 2:1); обилна светлина хвърлят върху тази мисъл и думите на една рождестве­нска църковна песен: Августу единоначальствующу на земли, многоначалiе человеков преста; а Тебе вочеловечшуся от Частыя, многобожiе идолов упразднися, под единем царством мiрским грады быша, и во едино вла­дычество Божества языцы вероваши (Слава на вечернята на Рождество Христово).

***

След всичко казано дотук, все­ки може лесно да си отговори на въ­проса: защо нашият Спасител до­шъл така късно на земята? Ако да е зависело само от Него, Той е могъл, както казахме, да дойде веднага или скоро след грехопадението на прародителите. Но без предварител­но точно и подробно обяснение – кой ще дойде, кога и за кого, без пред­варително подготвяне за достойното Му посрещане, човечеството не е могло да Го приеме. С постепенното сни­шаване на небето, нужно било и посте­пенно издигане на земята; с посте­пенното слизане и приближение на Си­на Божи към човека, нужно било и постепенното подготвяне, постепенно­то изкачване и приближаване на са­мия човек към Бога. А всичко това се извършило в продължение на 5508 години. И егда npiидe кончина лета, когато се свършили тези години, когато настъпило определеното време, когато грешният човешки род излъчил от себе си свето семе и в лицето на пресвета Дева Мария приготвил престол херувимски за Не­бесния Цар, прiятелище (приемно мяс­то) Нестерпимаго, вместилише на Невместимия, тогава Бог пратил Сы­на Своего Единороднаго, раждаемаго от жены.

____________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1938, кн. 1, с. 1-17. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.