Проф. д-р Иван Панчовски

Всяка епоха от историята на човечеството е в някакво отношение къс и от нашето същество, понеже ние сме свързани с нея чрез по-близките и по-далечните си прадеди и в някаква степен сме обусловени от нея: от нейната съдба и успехи, изпитания и несгоди, падения и издигания. Затова не само исторически интерес, нито просто любопитство или любознателност ни подтикват с обич да се ровим в прашните страници на миналото, за да възстановяваме образите на неговите герои, да отгатваме движещите сили на неговото развитие, да вникваме в тайните на неговата култура и цивилизация. Несъмнено древността крие в себе си някаква първична идилия и вълнуваща романтика, с които ни привлича и примамва с неведома сила. Нашата съдбовна свързаност с миналото на човечеството и значителна обусловеност от него са действеният фактор, който ни подбужда и импулсира да изучаваме историята и да се поучаваме от нея. Дори в нашия модерен век, изпълнен с невиждана досега динамика и характеризиращ се с научно-техническа революция и със структурни изменения в обществото, редица забравени по произход и всмукани в живота духовни ценности, ръководни принципи и материални блага в много случаи и отношения продължават да служат като градивен материал, който постоянно използваме при съзиждането на съвременната духовност и култура. Следователно както в миналото, така и днес историята остава мъдра, дори непогрешима учителка на народите по зигзагите и спиралите на тяхното многостранно съществуване, развитие и прогрес.

Сега пред нас стои конкретната задача: да обрисуваме образа на библейската Рахил, който идва от далечната патриархална епоха на човечеството и носи следи от последния етап в развитието на първобитно-общинния родов строй. Наистина, нещо тайнствено и примамливо полъхва от този женски образ не толкова, че той принадлежи към екзотиката на Изтока, колкото че той е вграден в Свещената история на Израил и излъчващото се от него сияние косвено се отразява и върху Новозаветната история. Нима не знаем от Свещеното Писание, че образът на Рахил е вдъхновявал жените от дългата старозаветна епоха? При сключване брак старейшини, а също така най-близки и по-далечни сродници пожелавали на младоженеца, щото жената, избрана от него за съпруга, да бъде като Рахил, която заедно със сестра си Лия въздигнала дома Израилев (Рут 4:11). Но образът на Рахил може би най-силно се е врязвал в съзнанието на човечеството, понеже е свързан с една от тъжните страници на Новозаветната история – избиването на Витлеемските младенци от юдейския цар Ирод с цел да попадне сред тях и новороденият Иисус Христос. Колко силно Рахил е обичала децата, не само собствените си, но и на целия Израил, и на цялото човечество, щом като евангелистът в майчинския ѝ писък и в горкото ѝ ридание е обхванал и изразил безпределната майчинска мъка за безчовечно избитите 14,000 невинни деца от Витлеем и околността му. И днес не можем да четем или да слушаме тази печална история, без да долавяме нестихващия през хилядолетията безутешен плач на Рахил, идващ от Рама и проникващ в сърцата на християните по всички кътове на земното кълбо.Извънредно труден, но същевременно интересен е бил жизненият път на библейската Рахил. Той е тръгнал от шатрата на нейния баща в Месопотамия, преминал е през няколко пустини и е достигнал до Палестина, където бил издигнат надгробният ѝ паметник недалеко от Витлеем. Този дълъг път от люлката в степта между реките Тигър и Ефрат до гроба в свещената земя от гледище на промислителното ръководство представлява от себе си via sacra, а от гледище на изживяните човешки изпитания, горчивини и страдания – via mala. Прочее, да проследим главните етапи и моменти от този път, като се спираме предимно на духовия образ на библейската Рахил, на нейните душевни преживявания, на нейния характер, начин на постъпване и стил на живота с оглед на религиозните и нравствените потребности на нашето съвремие!

Животът на Рахил е описан в седем глави от първата книга на Библията – Битие (29-35) – във връзка с историята на старозаветния патриарх Яков. В езиково и литературно отношение тези глави се отличават с простота, безизкуственост и идилично красива форма на изображението, каквито белези е носил самият живот в далечната патриархална епоха. Историческата достоверност на представените там образи, на описаните събития на цялата географска и социална обстановка е безспорна, тъй като Библията отразява по същия начин онова далечно минало, както то е възстановено от съвременната наука въз основа на много литературни извори и археологически паметници.

Рахил е била дъщеря на арамееца Лаван, номадски княз от град Харан, намиращ се в северозападна Месопотамия. Нейният роден град е бил разположен на река Балих, приток на пълноводната река Ефрат.Той представлявал кръстопът на тогавашните пътища от изток към запад и от север към юг през известните в онова време бродове на реките Тигър и Ефрат. Харан е бил главен търговски център и водел особено оживена търговия с финикийския град Тир, разположен на източното крайбрежие на Средиземно море. Харан се намирал в живописна местност, покрита с вековни гори, прорязана от много реки и потоци и отличаваща се с голямо разнообразие откъм климат, почва, флора и фауна. Равнината, в центъра на която лежал Харан, се славела с чудното си плодородие. В религиозно отношение Харан е бил средище на езическия култ към Луната. Затова лунният бог Син бил титулуван като „Господар на Харан“ (Бел-Харан). Може би името на Лаван е било свързано с този култ, понеже първоначално е означавало „произхождащ от култа към Луната“.Сред тази природна, културна и религиозна обстановка се родила Рахил като втора дъщеря на Лаван. По-голямата ѝ сестра се казвала Лия. Самото име Рахил, което буквално означава „майка на овцете“, говори както за главното занятие на нейното семейство, така и за нейното занимание, в което протичал животът ѝ в бащиния ѝ дом. Известно е, че Рахил, подобно на много девойки от родния ѝ град по онова време, била пастирка, тоест тя пасяла голямото стадо от овце на баща си. В древно време, особено сред по-младите на Изтока, пастирската професия стояла обществено много високо. Дъщерите на номадските князе, принцесите на степта, не считали, че е унизително за тях и че се накърнява достойнството им, ако те с тояга в ръка и с наметната през рамо торба пасат стадата на баща си, които образували най-голямата част от тяхното имущество. Също и девойките от аристократическите кръгове на Мадиам, например дъщерите на свещеник Иотор, които защитил Моисей, били пастирки на бащините си овце (Изход 2:15-17).

От двете дъщери на Лаван – Лия и Рахил – по-малката била по-хубава: докато първата имала болни очи, втората притежавала стройна снага, красиво лице и изразителни очи. Очевидно тя била пъргава, здрава и смела девойка, щом като на нея било поверено стадото и с него тя обикаляла околността, в която имало диви зверове и върлували разбойници. Нека не си представяме, че пастирският живот в Харан по онова време бил приятна идилия, тъй като той протичал при тежки условия и бил свързан с редица трудности. Пастирите прекарвали денонощно под открито небе, изложени на резки промени на температурата през деня и нощта. На Изток денем температурата през лятото достига до 40° С, а нощем спада до 5° под нулата. Затова в Библията се говори за дневна горещина и нощен мраз (Иеремия 36:40). Изнуреният от дневната умора пастир не можел да се отдаде на почивка и спокоен сън през нощта, понеже трябвало да пази стадото си от хищни зверове (мечки, вълци и лъвове), а също и от крадци и разбойници.

Първият образ на Рахил, с който тя се явява на сцената на Свещената история, е този на млада и красива пастирка. Нея срещнал Яков след дългото си пътешествие от Палестина до Харан, където бил изпратен от майка си Ревека при вуйчо си Лаван. Той се пленил от нейната естественост, миловидност и красота; обикнал я от пръв поглед и свързал с нея съдбата си за цял живот. Оттук нататък образът на Рахил постоянно се съпътствал от този на Яков, бъдещия велик патриарх и родоначалник на израилския народ.След като получил благословението на баща си Исаак и чрез него наследил заветите на Авраам, Яков потеглил на север от Вирсавия към Харан. Вирсавия се намирала в южната част на Ханаан и била разположена по средата между Средиземно море и Мъртво море, а Харан – в далечна Месопотамия. Яков пропътувал по трудно проходими и опасни пътища около 1,500 км сам, без съдействието на водач и придружител. Изчерпил почти всичките си телесни сили, но с несъкрушим дух и крепка вяра в Божието покровителство, той най-после пристигнал „в земята на синовете на изток“ (Битие 29:1), в своята някогашна прародина, понеже от тези места води началото си родът на Авраам. Следвайки неотклонно указанията на майка си за разпознаване пътя и родния ѝ град, Яков съгледал кладенец сред полето, който бил последният знак, преди да стигне до целта на дългото си пътешествие. Около кладенеца били налягали три стада дребен добитък. Яков веднага запитал пастирите откъде са. Можем да си представим какво облекчение и задоволство обзели изнурения пътник, когато чул, че те са от Харан. Той с нетърпение почнал да разпитва пастирите за вуйчо си Лаван: дали го познават, дали е жив и здрав. Отговаряйки лаконично с „да“, пастирите насочили погледа си в далечината и казали: „Ето, дъщеря му Рахил иде с овцете“ (Битие 29:6).

Щом Яков видял Рахил, веднага се приближил до кладенеца, отвалил тежкия камък от отвора му и напоил овцете на хубавата пастирка. След това той я целунал и заплакал, вероятно от силно вълнение и голяма радост, че е видял своя близка сродница след толкова дълго пътуване в самота и сред чужди хора. В Месопотамия, Ханаан и Египет целувката била знак на почтителен и сърдечен поздрав. Яков през сълзи обяснил на обърканата Рахил, че те са близки сродници, че той е син на леля ѝ Ревека, а баща ѝ Лаван е негов вуйчо.

Първата среща на Рахил и Яков при кладенеца сред Харанското поле и заобикалящите ги стада наистина е представлявала идилична сцена. Библейският писател много пестеливо я е описал, но ние можем да си представим както нейната вълнуваща красота, така също дълбоките и нежни чувства, които Рахил и Яков изживели. Тази идилична сцена при кладенеца много пъти е била сюжет на живописта. Може би най-хубаво тя е изобразена от майсторската четка на Рафаел в така наречената Рафаелова библия.

Не само Яков, но и Рахил се зарадвала извънредно много на срещата си със свой близък сродник, дошъл от далечна страна. Неговото пристигане вероятно събудило в нея светла надежда, че домът ѝ ще се оживи и ще стане по-весел, че тя ще има млад и хубав помощник, събеседник, закрилник, а може би и нещо повече… Поради това пъргавата и жива по темперамент Рахил веднага се затичала у дома си и съобщила на баща си за пристигането на Яков, за неочакваната им среща при кладенеца, за първите впечатления от него, за сърдечното си вълнение…Като чул за пристигането на сестреника си, Лаван също се зарадвал, забързал с нетърпеливи крачки към кладенеца и го посрещнал с подобаваща тържественост, като го прегърнал и целунал. След това го отвел у дома си и го настанил като свой най-близък кръвен роднина.

Със свойственото на старозаветния човек трудолюбие и в изпълнение на Божията заповед за отдаване на труд Яков се включил усърдно в цялата стопанска работа на вуйчо си. Заедно с това той обаче не изпускал от очи хубавата Рахил, понеже според разказа на библейския писател я обикнал (Битие 29:18). Още при първия сгоден случай той поискал ръката ѝ от вуйчо си Лаван. Според тогавашното брачно право бракове между братовчеди били не само разрешени, но и препоръчвани, главно по икономически, родови и религиозни съображения: да се запазва целостта на собствеността, единството на рода и верността към отеческата религия. В изпълнение на предписанията на тогавашното брачно право, което изисквало мъжът скъпо да откупува избраницата си от родителите ѝ, Яков предложил на Лаван да му слугува седем години за по-малката му дъщеря. Очевидно голяма била обичта на Яков към Рахил, щом като дал най-високия откуп или подарък за красивата девойка: той предложил максималния срок за работа, през който евреите-роби били длъжни да работят при господарите си. Известно е, че Моисеевият закон предписва след изтичането на седемгодишен труд робите да бъдат пускани на свобода. Но със своята снажност, красота и миловидност Рахил ще е заслужавала тази висока цена и жертва от страна на Яков.

Пресметливият Лаван преценил, че предложението на Яков е изгодно за него по много съображения, и без да вземе съгласието на дъщеря си, веднага го приел. Той казал на Яков: „По-добре да я дам на тебе, отколкото другиму някому“ (Битие 29:19). Занизали се седем дълги години на усилен труд под знойния пек на източното слънце. Все пак според кратката, но много съдържателна бележка на библейския писател, тези седем години минали за Яков като няколко дни, тъй като те били подслаждани от дълбоката обич към Рахил. И наистина, кой не познава силата на обичта: тя с лекота понася най-тежкото бреме и „всичко претърпява“ (1 Кор. 13:7). Окрилен от пламенната и дълбока любов към Рахил, радвайки се на постоянното ѝ присъствие и очаквайки, че тя ще бъде негова жена, Яков работил с охота и уговореният седемгодишен срок изтекъл незабелязано.

Сега Яков обаче бил несправедливо, коварно и жестоко измамен. Лаван поканил всички хора от града на сватбено тържество и им дал богата гощавка. Като отпратил гостите си късно вечерта, той завел при Яков в шатрата му вместо Рахил Лия, забулена според тогавашния обичай. Едва на сутринта Яков установил измамата и реагирал пред Лаван с наболяла душа и справедливо негодувание: „Що стори ти с мене? Нали за Рахил ти слугувах? Защо ме излъга?” (Битие 29:25) Лаван оправдал постъпката си със съществуващия в Харан обичай първом да се задомява по-голямата дъщеря, а след това по-малката. На тази измама, която огорчила Яков и му причинила многогодишни страдания, се гледа от страна на тълкувателите на Свещеното Писание като на справедливо и вразумително наказание, понеже, както е известно, Яков измамил брат си Исав, като го лишил от законните му права на първородството.

Но сърдечното влечение на Яков към Рахил било толкова силно, че той за нищо на света не искал да се откаже и лиши от нея. Затова след като слугувал на баща ѝ седем години, сега се съгласил да му слугува още седем години за нея. Така се изпълнило голямото желание на Яков и той свързал съдбата си с Рахил. През целия си живот той проявявал към нея най-нежно чувство и голяма привързаност.

Първите години от брачния живот на Рахил протекли между полюсите на щастието и нещастието. И тогава, в далечното патриархално време, както и сега, в модерното време на най-голям напредък, животът на човека обикновено протичал между светлини и сенки и никога не се намирал само под сиянието на безоблачно щастие. Рахил била щастлива, че се омъжила за Яков и че той я дарявал с обич и обграждал с внимание. Но същевременно червеят на съмнението тайно разяждал сърцето ѝ и нещастието я плашило като все повече приближаващ се призрак, тъй като тя нямала деца и била лишена от светлите радости на майчинството. Известно е от Библията и от историята, че в древност, особено в Израил, на бездетството се гледало като на Божие наказание и на бездетката – като на провинена пред Бога и лишена от Неговото благословение и благоволение. Дори в очите на любещия я съпруг бездетната Рахил в противоположност на сестра ѝ Лия била едва ли не прокълната и забравена от Бога (Битие 30:2). Поради бездетството си Рахил може би също се бояла да не загуби любовта на съпруга си и положението си в дома и рода му. Тя знаела и от историята, и от заобикалящата я действителност, че съпругът понякога охлажда към жена си само защото тя остава бездетна. Нали Авраам обграждал с внимание египтянката Агар, робиня на жена си Сара, понеже му родила син!По тези, а може би още и по други съображения, Рахил изживявала тежко бездетството си през първите години от брачния си живот с Яков. Понякога тя достигала до толкова дълбоко отчаяние, че загубвала желание за живот и искала да се хвърли в студените обятия на смъртта. Намирайки се в такова състояние, тя веднъж казала на Яков: „Дай ми деца; ако ли не умирам“ (Битие 30:1). За да сподави дълбоката мъка от бездетството си, да задоволи непреодолимото си желание да има деца, да смъкне позора от себе си, да запази любовта на мъжа си и да заздрави положението си в дома му, Рахил осиновила двамата сина на слугинята си Вала. Тя ги приела като свои рождени деца, обичала ги с майчинска любов и полагала всички грижи за тях. Заедно с това продължавала усърдно да се моли на Бога да отключи утробата ѝ и да я дари и със собствени деца. Може би и заради усърдните ѝ молитви, и заради крепката ѝ вяра, и още повече заради майчинските грижи за осиновените от нея деца, Бог си спомнил за Рахил: тя заченала и родила син. Едва тогава тя могла да въздъхне с облекчение и да каже тържествено: „Бог отне от мене позора“ (Битие 30:24). Първият син на Рахил бил Иосиф, комуто било отсъдено да играе важна роля в историята на Израил.

След като Яков отработил още седем години на Лаван – всичко 14, за да вземе Рахил за своя съпруга, той отделил стоката си от тази на тъста си и в кратко време забогатял много. Това се дължало както на голямото му трудолюбие и похватност, така и на неотстъпното и мощно небесно покровителство, под което се намирал Яков. Обаче било вече крайно време Яков да се завърне със семейството си в родната ханаанска земя, при свидните си родители, за да изпълни задълженията си към тях и да се посвети на поетия завет (Битие 28:15). Той чул и гласа на Бога, Който го подканил и насърчил: „Върни се в земята на отците си и в отечеството си; и Аз ще бъда с тебе“ (Битие 31:3). Рахил била напълно на страната на Яков и го уверила, че ще го последва в далечната земя и ще му остане вярна докрай. Нейното будно чувство за справедливост ѝ подсказвало, че баща ѝ много пъти е проявявал въпиюща несправедливост не само към Яков, но и към самата нея. Тя се бунтувала срещу ненаситната алчност на баща си, която презряла и потъпкала всички родителски чувства и задължения. Заедно със сестра си Лия тя казала: „Не смята ли ни той за чужди? Защото ни продаде и дори изяде нашето сребро“ (Битие 31:15)? Това е тежко, но справедливо обвинение против Лаван. Нравствената ценност на това обвинение се издига неимоверно високо, като се вземе под внимание, че то е произнесено в патриархалната епоха, когато властта на бащата е била неограничена, дори абсолютна.

Възмутена от несправедливостта, алчността и лъжовността на баща си, Рахил напуснала родния си дом заедно с Яков, без да се обади на баща си и без да се сбогува с него. По това време Лаван не бил у дома си, а стригал стадата на полето, което отстояло на три дни път (Битие 30:36). Вероятно Рахил е страдала в душата си, че по такъв начин се разделя с родния си баща, ала не е имало друг изход при създаденото обтегнато положение.

Библейският писател разказва за една проява на Рахил при напускането на бащиния ѝ дом, която хвърля сянка върху нейния образ и характер в религиозно отношение. Очевидно Рахил все още е споделяла някои арамейски езически вярвания на своето семейство, щом като преди заминаването за Ханаан тайно взела със себе си идолите на баща си. Те ще да са представлявали някакви малки фигурки, които били почитани като пазители на домашното огнище и като покровители на дома и на семейното щастие. Вземайки ги със себе си, Рахил навярно ще се е надявала да има тяхното благоволение при трудното пътешествие и още повече да бдят над нейния нов дом в Ханаан. Когато Лаван установил кражбата и претърсил целия багаж, за да си вземе обратно идолите, Рахил си послужила с лъжа и измама, за да ги укрие и запази за себе си. С тази си постъпка тя се показала като истинска дъщеря на Лаван и едва под по-продължителното и плодотворно влияние на Яков и на неговата среда се освободила както от суеверието, така и от нравствените недостатъци, придобити в езическото обкръжение и в резултат на лошия пример в бащиния дом. През такъв религиозно и нравствено очистителен процес преминала не само Рахил, но и всичките ѝ домашни. Те доброволно дали на Яков езическите си идоли и амулети, които той по Божие внушение закопал в земята под един дъб близо до Сихем. Така Рахил изкоренила из душата си и последните остатъци от езичеството и изцяло прегърнала вярата в единия Бог.

Пътят на Рахил с Яков, децата, слугите и стадата бил извънредно труден, продължителен и изморителен. Керванът преминал река Ефрат и потеглил към планината Галаад. Именно тук, по билото на планината, Лаван настигнал изселниците. След драматично сблъскване и обяснение между тъст и зет мирът бил възстановен и между тях бил сключен съюз. На раздяла Лаван целунал дъщерите и внуците си, които продължили заедно с Яков пътя си за свещената земя на юг, източно от река Иордан. Особено трогателно е описана сцената, когато Яков се срещнал с брат си Исав. Като най-почтена Рахил последна се представила на Исав заедно със сина си Иосиф.

Ние се интересуваме и от по-нататъшния жизнен път на Рахил, обаче библейският писател не дава почти никакви подробности за него. Остава да се предположи, че Рахил е споделяла всички грижи и радости на обичния си съпруг, винаги е била до него, подкрепяла го е и го е вдъхновявала. Споменава се, че при слизането им на юг по посока към Витлеем, Рахил родила, но при раждането много се мъчила (Битие 35:16). Не е точно посочено мястото на раждането, но то е било близко до Витлеем, понеже библейският писател казва, че оставало още малко път до този свещен град. Когато Рахил се превивала от родилни болки и виждала да се доближава до нея смъртта, жената, която ѝ бабувала, се стараела да я ободри и обнадежди, като ѝ казала: „Не бой се, защото и то ти е син“ (Битие 35:17). Добре известно е колко голяма била радостта на майката в древност, когато роди син. Тази радост била особено силна за Рахил, понеже тя копнеела да има деца и то много деца, за да постави начало на голям род. Реален израз на този си копнеж тя дала при раждането на първия си син. Тя го нарекла Иосиф, защото си казвала: „Господ ще ми даде и друг син“ (Битие 30:24). Сега с раждането на втория син този ѝ копнеж се изпълнил.

Смъртта обаче все повече овладявала Рахил и нищо не можело да намали непоносимите болки, нито да я развесели. Обичната жена на патриарх Яков гаснела и доближила самия праг на отвъдния живот. В това състояние, когато силите я напускали, устните ѝ едвам отронили последното ѝ желание за името на дългоочаквания младенец. „И когато береше душа, понеже умираше – разказва печално библейският писател, – нарече името му: Бенони“ (Битие 25:18), тоест син на скръбта, на болката, на нещастието. В това име Рахил е отразила майчината саможертва пред великия закон за продължаване рода, вложен от Твореца в природата на жената (Битие 1:28; 3:16). Рахил осезателно чувствала и ясно съзнавала зова на Твореца и на природата си – да бъде майка. За да остане вярна на този зов, тя била готова да заплати най-високата цена – тази на собствения си живот. Произнасянето на името Бенони бил последният дъх на Рахил, който сложил край на изнурителния ѝ път от Харан до Ханаан и въобще на нейния живот, протекъл в борба за съпружеска обич и за нежна детска милувка.

Името Бенони, което било последната дума на Рахил, обаче има и друго значение, което не по-малко отговаряло на съкровеното и заветно желание на издъхващата прамайка на израилския народ. Това име означава още „син на моето същество“, „син на моята същност“. С него Рахил искала да утеши изпълнения със скръб Яков, като му внуши, че тя със смъртта си не го изоставя и лишава от щастие, тъй като продължава да живее в сина си, който въплъщава в себе си нейното същество и представлява нейната същност. И наистина, библейската история разказва, че връхлетялата върху Яков скръб била смекчавана от сина, с когото Рахил го дарила в последния час от земния си живот. От него Яков изживял сетната радост и последното щастие след смъртта на обичната си жена. Затова той нарекъл този син на Рахил с името Вениамин, което означава „син на щастието“ и по-ясно предава изтъкнатото второ значение на думата Бенони.

Скъпата покойница била погребана „на път за Ефрата, сиреч Витлеем” (Битие 35:19). Над гроба ѝ патриарх Яков издигнал голям паметник, който се забелязвал отдалече и просъществувал много години. Като светиня бил тачен гробът и от поколение на поколение било посочвано мястото, където почиват тленните останки на една от прамайките на израилския народ. Авторът на библейската книга „Първа царства“ (10:2) и пророк Иеремия (31:15) отбелязват, че гробът на Рахил бил във „Вениаминовите предели“: според първия в Целцах, а според втория в Рама. Вероятно при разпределянето на Палестина между 12-те колена Вениамин по бащина благословия или по собствено желание е получил в наследствен дял онази земя, в която почиват костите на скъпата му майка и която нямал щастие да види жива, но чийто вдъхновяващ образ носил непокътнат в душата си както по силата на наследената от нея природа, така и по силата на обичта към нея, която му предал баща му. Гробът на Рахил сега се посочва на поклонници и туристи на север от Витлеем, на половин час път по шосето за Иерусалим; на него се издига квадратна постройка с купол, изградена в ХII век.

Смъртта и вековете не посипали образа на Рахил с праха на забравата. Той останал жив в съзнанието на израилския народ и много старозаветни жени черпили от него вдъхновение в трудния път на своето майчинско призвание. Като майка, която откупила живота на своята рожба със собствения си живот, тя била тачена като мъченица на майчинското призвание и достойнство. Тя родила син на скръбта и с това станала Mater dolorosa на патриархалната епоха. Пък коя ли майка не познава родилните болки и не страда постоянно в сърцето си от страх за живота, здравето, бъдещето, благополучието и щастието на свидната си рожба! Много жени посещавали гроба на Рахил и го почитали като светилище на страдащата и саможертвена майчинска любов. В трудни времена на изпитания за младото поколение народът въплъщавал в образа на Рахил общата мъка за детските страдания. Когато в 586 година преди Рождество Христово шатрата на Яков била стъпкана и децата на Израил били откарани във вавилонския плен, пророкът, който описва и оплаква това трагично събитие на народното бедствие, казва, че чул глас в Рама, писък и горко ридание: Рахил плачела за децата си и не искала да се утеши за тях, понеже ги нямало (Иеремия 31:15). Когато пукнала зората на новозаветните времена и под омайното сияние на Витлеемската звезда се родил Божественият Младенец, юдейският цар Ирод извършил злодеяние, нечувано в историята на човечеството: избил всички деца от две години и надолу във Витлеем и околността му със злия умисъл да попадне под ножа на палача и новороденият Спасител на света. По този начин били посечени 14,000 невинни младенци. Много майчински сърца били обхванати от неутешима мъка: те ронели горчиви сълзи и горко плакали за загубените си рожби. Според разказа на евангелист Матей (2:17-18) над обзетите от предсмъртния писък на децата на скръбта и над оплакванията на майките на скръбта се отеквал плачът на Рахил, който излизал от гроба ѝ в Рама и достигал до Витлеем и всичките му предели.

Така по силата на безграничния си копнеж за деца и по безпределната си обич към децата Рахил и сред гробната тъма продължавала да преживява болките на народа и особено на майките, когато те са в голяма грижа и скръб. Според един художествен израз, като че ли гробните стени могли да заключат само тленните останки на библейската Рахил, но не и да служат за преграда на нейното велико сърце да долавя грижите, тревогите, стоновете и воплите на майките за техните деца на скръбта. Образът на Рахил представлява от себе си едно великолепно свидетелство, че участието на великите библейски жени в щастието и нещастието на народа е по-силно от смъртта и гроба. Между тях видно място заема Рахил, понеже нейното участие в скърбите на израилския народ е отбелязано през един огромен исторически период: от дните на древната патриархална епоха чак до изгрева на новозаветните времена.

Да завършим с една картина! Когато ангелският хор пеел над люлката на Витлеемския Младенец, ехото от неговото небесно славословие достигнало също до гроба на Рахил и поне за кратко време разпръснало нейната вековна печал по майчинските и детските страдания. По-късно Емануил минал по шосето от Витлеем за Иерусалим покрай нейния самотен гроб и Неговата божествена сянка паднала върху нейния надгробен паметник. Тогава тленните останки на Рахил може би са се раздвижили в гробната утроба и са тържествували от блажено вълнение, подобно на това както Иоан Предтеча се раздвижил в утробата на майка си, когато последната била посетена от Божията Майка. Безсмъртният дух на Рахил радостно приветствал Спасителя със спотаена вековна надежда, че Той ще донесе избавление не само на живите, но и на мъртвите, които са слезли в ада с крепка вяра и светла надежда за спасение. На този поздрав отвърнала сянката на Емануил, като приветствала мъртвата с думите, които Той казал на един Свой съвременник: И ти не си далеч от Царството Божие (Марк 12:34).

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 3, с. 13-21. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Първо изображение – авторът на статията, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.