Н. Шиваров

През VIII и VII век преди Христа асирийската империя достигнала голяма мощ. Военната ѝ машина, преустроена гениално за онова време от Теглатфаласар III (745-727)[1], се наложила в Близкия изток и издигнала престола на асирийските царе на господстващо място. В продължение на повече от сто години Асирия водила успешни войни на север в Урарту, на изток – в Мидия и Елман, на юг – във Вавилония и на запад – в Сирия и Палестина. В 722 година преди Христа нейният цар Саргон II сложил край на северното, израилското царство[2], като след близо тригодишна обсада столичният град Самария бил превзет. Страните, където стъпвал кракът на жестокия асирийски войник, бивали разорявани и плячкосвани. Тъй били натрупани несметни богатства. Името на Асирия станало синоним на всичко зло. Покорените и измъчените васални народи много пъти правели безуспешни опити за освобождение от асирийско иго. Това довело мнозина от поробените жители на Близкия изток, като се почне от Мидия и Елам чак до Египет, до изгубване на надежда, че някога техните отечества ще се видят свободни. Точно в този момент на възход на Асирия издигнал пророчески глас неизвестен мъж в малкото иудейско царство, който предрекъл гибелта на поробителката и на нейния столичен град. Този мъж бил св. пророк Наум.

Св. пророк Наум бил родом от Елкош. Местоположението на родното му място и до днес не е установено с абсолютна точност, защото в книгата на този Божи пратеник не са дадени никакви указания за това. Блажени Иероним, св. Кирил Александрийски, блажени Теофилакт и други считат, че трябва да дирим Елкош някъде в Галилея, а Исидор Испалийски е на мнение, че родното място на пророка се е намирало на изток от река Иордан[3]. Всеки случай въз основа на книгата на пророк Наум (2:11) можем да заключим, че той е живял и действал не малко време в иудейското царство и то някъде в южната част на Иорданската долина. Въз основа пък на 3:8 можем приблизително да определим кога пророкът се е явил на историческата сцена. На това място се споменава за падането на град Но-Амон[4], като за нещо станало неотдавна. Следователно пророк Наум ще е наченал своята проповед не много след 663 година, когато този египетски град паднал под ударите на Асурбанипал Асирийски.

Пророк Наум обявил на всеослушание невероятното: Ниневия ще падне, асирийският цар ще загине. Но малцина ще да са били тези от неговите слушатели, които ще са повярвали на думите му, макар че, навярно, всички желаели сгромолясването на асирийската империя. Та нали в този момент угнетителката е била на върха на своята мощ!

Времето течало. Натрупалите богатства от грабителства на завладените страни довели Асирия до голямо благосъстояние, което подготвило и загиването ѝ. Благосъстоянието било не за целия асирийски народ, а за господстващите класи, които, опиянени от благополучието, се отдали на разпуснат живот. Асирийските владетели не били вече в състояние да държат в покорство, завладените страни и васалите си. От североизток и от юг се надигнали опасни врагове в лицето на мидийците и вавилонските халдейци. Мидийското племенно обединение под ръководството на цар Фраорт влязло в съюз с Вавилония. Последните дни на Ниневия и Асирия настанали. Обаче неочаквано за всички часът на гибелта на световната завоевателка бил отложен. Многобройни скитски племена нахлули от североизточна Мала Азия на юг и като бурен поток причинили разрушения и мъки на населението на Предна Азия чак до Египет и дезорганизирали държавните апарати. И Мидия изпитала тежестта на скитските набези. Асирия се посъвзела. Обаче, след скорошното оттегляне на скитите от историческата сцена в този край на Азия, Асирия отново се оказала изправена пред лицето на старите си врагове. Сега вече начело на мидийските племена стоял синът на Фраорта – Киаксар. Асирийският цар се опитал по дипломатически път да се спаси. Той потърсил помощта на неотдавна подвластния на Асирия Египет. Фараон Нехо II склонил да влезе в съюз с Асирия, понеже се боял от нарастващата мощ на мидийци и вавилонци. Но помощта от далечния Египет закъсняла. Мидийци и вавилонци обединили своите усилия и един ден светът ненадейно узнал вестта за гибелта на Ниневия.

Как е станало това? Ниневия била голяма крепост. Би трябвало да се очаква дългогодишна обсада, докато може да падне в ръцете и на най-мощния враг. Основните източници, които хвърлят светлина върху този важен исторически момент, са «Хрониката на Гед»[5] и най-вече предсказанието на пророк Наум.

Според запазените редове на «Хрониката на Гед», войските на вавилонския цар Набополасар и армията на Киаксар Мидийски се срещнали, както изглежда, в долината на Дияла и оттук се втурнали срещу Ниневия[6]. През времето приблизително от месец юни до август 612 година преди Христа произлезли три сражения под стените на асирийската столица. Накрая през месец август щурмуващите неочаквано влезли в града. Ето какво говори за тази последна атака на града и пророк Наум:

«Щитът на юнаците му[7] е червен; войниците му са в багрени дрехи; огън пускат колесниците в деня, когато се готвят за бой, и гора от копия се вълнува. По улици търчат колесници, гърмят по стъгди; блясъкът от тях е като от огън; святкат като светкавица. Той[8] зове юнаците си, ала те се спъват в хода си; припкат към градските стени, но обсадата е вече стъкмена» (2:3-5).

Приведените думи на пророка недвусмислено свидетелстват за изненада. Съюзниците ненадейно са се отправили срещу столицата и я обсадили преди асирийският цар да може да струпа своите войски, за да даде сериозен отпор на мидийци и вавилонци. Изглежда в Ниневия не е имало достатъчно силна армия, която да е в състояние да излезе на сражение извън градските стени и да не допусне да се стигне до обсада.

По това време Ниневия представлявала голям четириъгълник. Западната ѝ стена, която се миела от водите на река Тигър, имала дължина 4.7 км, северната – 2 км, южната – 800 м и източната – 5 км. Според един надпис на асирийския цар Сенахерим (Синахериб) (705-681) върху осемстранна глинена призма[9], стените на Ниневия били дебели «40 глинени тухли» (тоест около 12-13 метра) и високи «180 глинени тухли» (тоест около 18 метра). Истинността на този надпис се потвърдила през миналия век от археолога Billerbeck, който открил там, гдето някога са били източните стени на града, два почти 18 метра високи хълма руини, които се оказали останките на някогашни стражеви кули на асирийския престолен град[10].

Не ще и съмнение, че обсадата на такава мощна крепост е било нещо грандиозно за онова време. При това стените откъм сушата са били обградени с дълбок ров пълен с вода. Затова и въпреки изненада гарнизонът на Ниневия дал силен отпор. Съюзниците, както се спомена, предприели в продължение на три месеца три безуспешни щурма. Обсадителите се уверили най-сетне, че по такъв начин крепостта е непревзимаема за дълго време. Наложило се да се търси друг способ, който да улесни проникването в града, където по-многочислените мидо-вавилонски войски без друго ще победят. Такъв бил и открит. Той бил възвестен от пророк Наум години преди това. Пророческото око видяло намерения изход от обсадителите, като нещо ставащо в негово присъствие.

«Речните порти се отварят, и дворецът се разрушава», говори светият Божи пророк (2:6).

Следователно, в онова далечно минало се намерили изкусни военни инженери и инженерни войски, които разрушили някой бент и водната стихия стремително нахлула в града, рушейки всичко, което се изпречвало на пътя ѝ.

Няма никакво съмнение,че това свидетелство на книгата на пророк Наум за начина, по който врагът е влязъл в Ниневия, отговаря на фактическото положение. «Всички наши основни източници, казва видният ориенталист И. М. Дьяконов… са съгласувани в това, че щурмът (на Ниневия, в с. м.) се удал благодарение на изкуствено наводнение, вероятно, което подринало глинената стена на града[11]. Както изглежда, обсадителите са разрушили бента на река Хусар, която, идвайки от изток, протичала почти през средата на града. Нейните води подкопали и основите на царския дворец, както ни сочи гореприведеното място от книгата на пророк Наум. По такъв начин в Ниневия един силен опорен пункт на обсадените бил изведен от строя – известно е, че в древност дворците са били крепости и последно убежище на защитниците на градовете, в които тези се намирали. На асирийския цар Синщаришкун-Сарак не останало друго освен да запали останките от двореца си и да се хвърли в пламъците му[12].

В града се развила жестока битка. «Чува се плющене на бич и трясък от въртещи се колела, цвилене на кон и тропот от скачаща колесница. Припка конница, блеска меч, и блещат копия! Много убити и купища от трупове! Труповете край нямат – препъват се о тях» (Наум 3:2-3).

Дошъл и краят. Не останал жив защитник на столицата на някогашната велика империя. И това всичко я постигнало, заради престъпленията на нейните жители. Пророк Наум сравнява Ниневия с лъвска бърлога, където лъвовете замъкват своята кървава плячка. И сега, когато с духовните си очи вижда това грабителско леговище разрушено, той издига ликуващ глас: «Де е лъвът, който грабеше, за да насити своите щенета и давеше за лъвиците си и който пълнеше с плячка пещерите си и леговищата си с ограбено»(2:12)? Разбира се, това сравнение има своето основание. От редица стари паметници се вижда, че асирийците имали обичай да украсяват входовете, стените, съсъдите, оръжията си и пр. с образи на лъв. Лъвът е бил любим символ за тях. Това е лесно обяснимо. Асирия била най-силната империя в Предна Азия, тъй както лъвът е силният в животинския мир. От всичките краища на необятната асирийска държава се стичали в столицата ѝ заграбени скъпоценности и други имущества, подобно както лъвът отвсякъде влачи в своето леговище всевъзможна плячка. Но за престъплението има наказание. «Ето Аз съм против тебе, казва Господ Саваот, и ще изгоря в дим твоите колесници, и меч ще погълне твоите лъвчета, и ще изтребя от земята твоята плячка, и вече не ще се чува гласът на твоите пратеници» (Наум 2:13).

И действително, скоро мидо-вавилонските войски завладели остатъка от Асирия и тази държава загинала безвъзвратно.

«Ликуването на пророка… не е… злорадство на един иудеин, възрадван от погрома на езически и враждебен народ[13]». Действително всички са се радвали, когато Ниневия паднала. Та нали асирийците изгаряли на масови клади децата на победените, издигали пирамиди от главите на пленниците си, вършели изобщо големи жестокости, които не се свенели дори да увековечават, като възпроизвеждали по стените на дворците и храмовете сцени, представящи тези техни «подвизи[14]»! Въпреки това радостта на пророка не почива върху видението за отмъщение за жестокост, а върху съзерцанието на Божията сила и справедливост, която извършва съд над угнетителя, който се самозабравя. Това е разбирането въобще на старозаветните пророци. Св. пророк Софоний например допълва думите си «Господ ще простре ръката си на север, ще унищожи Асур и ще обърне Ниневия в развалини, в место сухо, като пустиня» така: «Ето, какво ще стане тържествуващият град, който живее безгрижно (в отрицателния смисъл на думата, б. м.) и казва в сърце си: «аз съм и няма друг освен мене» (2:13, 15).

Приведените думи на св. пророк Наум ни характеризират този библейски мъж, като истински Божи пратеник, чийто духовен взор преодолял десетилетия и можал да съзерцава загиването на асирийската империя и на престолния град, като събитие съвременно нему. Напълно справедливо е заключението, че «непредубеденият подход към четене на «Книгата на Наум» привежда към извода, че това е поетическа реч на тържествуващ очевидец на гибелта на Ниневия[15]… Действително в книгата на св. пророк Наум историческата наука има надежден източник относно събитията около падането на въпросния световноизвестен град и неговата държава. «Тази книга, както бележи академик Тураев,… дала на полковник Билербек, известния изследовател на военната история на древността, материал за специална работа върху Ниневия, като крепост и обект за обсада[16]» А за вярващия тя е още и доказателство за Божията справедливост и сила.