Архимандрит Павел Стефанов

Днес названието „монтанизъм“ не говори нищо на хората с изключение на малцината, които са изучавали или се занимават с църковна история. Монтанизмът е християнско апокалиптично движение, което възниква през втората половина на II век в Мала Азия. То получава името си от своя основател – фригиеца Монтан, който след покръстването си твърди, че получава откровения от Светия Дух да поведе като пророк Църквата, за да посрещне наближаващия край на света. Подпомогнат от две жени – Максимила и Присцила, Монтан започва да събира мнозина последователи, които проповядват за Страшния съд и нуждата от суров морал и покаяние. Те забраняват втория брак, налагат нови пости, отричат божествената същност на Църквата и отказват да простят грехове, извършени след кръщението. Монтан критикува църковната иерархия като корумпирана и неспособна и поставя на първо място харизматичното пророчество. За него единствено възможен християнски идеал е отшелничеството и презрението към света.

Отначало монтанистите търсят вътрешна обнова на Църквата чрез възраждане на религиозния ентусиазъм, който е характерен за най-ранната епоха на християнството. Но през III век те създават отделни разколнически общности, в които се дава еднаква възможност на жени и мъже да станат презвитери и епископи. По време на гоненията монтанистите съзнателно търсят мъченичество. Може би най-известният привърженик на монтанизма е Тертулиан в Северна Африка, окачествяван като „баща на западното богословие“. Като духовно и харизматично движение монтанизмът се очертава като явна опасност за църковната иерархия. Той е осъден от редица отци и събори и през IV-V век е изкоренен от държавната власт, но в някои части на Мала Азия продължава да съществува до VIII век. Една от последните податки за него е указ на византийския император Константин V Погонат (744-775), с който нарежда на последните групи монтанисти да приемат православието, но те предпочитат да се самоубият в църквите си[1].

Кои са причините, поради които този разкол, разтърсил Църквата преди 18 века, заслужава да бъде изследван днес? На първо място трябва да се подчертае, че наред с гностицизма той е най-ранният пример за основната дихотомия, двата диаметрални принципа, на които според Макс Вебер се подчинява църковната история – харизматичност и иерархичност, „вяра“ и „религия“, свобода и контрол, често свързвани с интересите на мирянството и духовенството. Гностицизмът и монтанизмът като протичащи едновременно явления си приличат с това, че поставят на първо място възможността за ново мистично откровение и налагат краен аскетизъм. Но докато гностицизмът отрича основните постулати на християнството и е отхвърлен като еретическа, крайно лява негова критика, монтанизмът приема християнските догми и в идейния спектър заема крайно дясна, консервативна позиция, която отрича възможността за еволюция в Църквата.

На второ място, редица автори забелязват явните паралели между монтанизма и петдесетничеството, което се появява в началото на XX век в САЩ и днес е най-бурно растящото разклонение на християнството. Пряка връзка между тях няма, но приликите са поразителни. Общи характеристики на „пророчествата“ на монтанистите от II век и петдесетниците от XX век са говоренето на „чужди езици“ и тяхното „тълкуване“, истеричният смях, припадъците, животинските звуци, сънищата и виденията, смятани за „изява“ на Духа, както и засилената роля на жените в техните общини[2].

На трето място, монтанизмът има съвсем локални, български проекции в ново време. Всички негови особености се повтарят в едно харизматично движение, което възниква и се разпространява у нас между двете световни войни. Става въпрос за добросамарянството, което е основано от жена – баба Бона Велинова, възприема Хитлер като месия и е ликвидирано след 1944 година. Това движение също създава „духовна“ иерархия, която е независима от църковната, и си спечелва популярност с възстановяването на „древни“ църкви и манастири[3]. Един от тях е манастирът „Св. Петър и Павел“ между село Златар и Ивански, Шуменско.

С какви извори за монтанизма разполага съвременната наука? Тъй като всички писмени следи от това движение са ликвидирани от Църквата и държавата, нашата информация за него се ограничава предимно с откъси, цитирани в произведенията на враговете на монтанизма, както и с немалобройните оставени от него лапидарни и други надписи предимно в Мала Азия и Северна Африка. Опити да съберат и анализират монтанистките пророчества правят редица автори като Адолф Хилгенфелд, Натаниел Бонвеч, Курт Аланд, Дейвид Ауне, но класическата сбирка принадлежи на френския латинист Пиер дьо Лабриол (1874-1940), който първи обнародва гръцките, латинските и сирийските извори за гностицизма. С този труд той става доктор по литература в университета на Фрибур през 1914 година[4]. Трябваше да изминат повече от седем десетилетия, за да се появи нов сборник с монтанистки оракули и свидетелства. Дължим го на Роналд Е. Хайни, който изпуска 96 от текстовете, използвани от Лабриол[5]. Достоверността на някои от тези текстове наистина е съмнителна, а други нямат формата и структурата на пророчества. Но снизходителното и дори отрицателното отношение към тях, проявявано от свърхкритично настроени учени е неправилно. Трябва да се има предвид, че повечето монтанистки извори са запазени в съкратен и силно редактиран вид, извадени са от контекста и, образно казано, представляват изгърмяни „амуниции“ в религиозната пропагандна война през II-III век.

По-многобройни и по-запазени са паметниците на монтанистката епиграфика. Тяхното задълбочено търсене и събиране започва през втората половина на XX век, което означава, че по-ранните изследователи не разполагат с ограничен брой oт тях. При надписите се открояват два проблема – хронологията, защото почти всички са от сравнително късна епоха, и атрибуцията, понеже при някои трудно може да се установи дали са монтанистки или са свързани с някое от многобройните разклонения на ранното християнство. Още в началото на XX век такива надписи публикува Уйлям М. Рамзи (1851-1939), следван от неговите ученици Уйлям X. Бъклър, Джон Дж. К. Андерсън и особено Уйлям Колдър. Първа прави опит да ги систематизира Елза Гибсън през 1978 година[6]. Но големият прелом в тази област прави църковният историк Уйлям Табърни. През 1978 година той защитава в Мелбърнския университет огромна по обем докторска дисертация „Опозицията на Църквата и държавата срещу монтанизма[7]„. Като се опира на предишните находки и своите дългогодишни изследвания в азиатската част на Турция, Табърни издаде след 19 години в САЩ пълен корпус на монтанистките надписи[8]. Този труд, в който текстът обхваща 722 страници, сам по себе си е монументален и уникален. Прави обаче впечатление прекалената предпазливост на автора, който се колебае в идентификацията на редица надписи, въпреки че те съдържат явно монтанистки титли и термини.

Тертулиан е единственият голям църковен писател от първите векове, който защитава монтанизма, но в края на живота си напуска и него, за да основе своя секта. Днес се смята за установено, че към монтаниститс спада и редакторът на житието на св. Перпетуа и Фелицитата, които са измъчвани и убити за вярата през 203 година в Картаген[9]. Монтанисти се отбелязват и в житието на св. Поликарп Смирненски, изгорен на клада през 156 година.

На другия полюс са произведенията на ангимонтанистката полемика. Те не са многобройни в сравнение с големия географски диапазон и продължителността на спора между православието и монтанизма. При това, както отбелязва Соаре, „някои от тях не издържат на кръстосан разпит”, тоест на взаимно сравнение[10]. Видни църковни отци, които пишат за монтанизма са св. Иполит Римски, Ориген, св. Eпифаний Кипърски, Дидим Слепеца, Филастрий Брешски, блажени Августин Ипонски и други. Този поменик завършва с името на св. Иоан Дамаскин (VIII век), който в труда си „За ересите“ (глава ХLIX) разделя неправилно монтанистите на две групи – катафригийци и пепузиани (по гръцки Пепуза – родното място на Монтан)[11]. Тази грешка подсказва, че св. Иоан не разполага с преки сведения за тях.

Като брой изследванията за монтанизма са по-малко от тези за св. Игнатий Антиохйски, гностицизма и юдеохристиянството. Такова пренебрежение към темата е странно, ако се вземе предвид голямото влияние, което монтанизмът оказва върху оформянето на църковното учение и организация. За мнозина темата е изчерпана и основните характеристики на това религиозно движение са установени. Въпреки това продължава да се проявява интерес към монтанизма и редовно се публикуват изследвания за различни негови аспекти.

Първите научни трудове, които в различна степен засягат и монтанизма, са църковните истории от XVI-XVII век на кардинал Цезар Бароний (1538-1607)[12], от чийто руски превод преписва два века по-късно преп. Паисий Хилендарски, и Себастиан Льонен дьо Тилмон (1637-1698)[13]. През XVIII век като критици на монтанизма се изявяват Готфрид Арнолд (1666-1714), Готлиб Вернсдорф (1668-1729), Кристиан Валх (1726-1784)[14], Йохан Лоренн Мосхайм (1693-1755) – канцлер на Гьотингенския университет и привърженик на обективната църковна история.

През XIX век настъпва епохата на либералното немско богословие, доминирано от новата Тюбингенска школа. Монтанизмът е засегнат в църковните истории на такива учени като Йохан Неандер (1789-1850), Албрехт Ричъл (1822-1889), Фердинанд Баур (1792-1860), Жан Ревий (1854-1908), Ернест Ренан (1823-1892), Карл Швеглер (1819-1857), Карл Георги (1802-1867) и, разбира се, X. дьо Соаре. Прилагането от Баур и неговите ученици на Хегеловата диалектика и техният суров рационализъм при изследването на раннохристиянската древност днес звучат анахронично[15]. Те представят монтанизма като съживен или оцелял вид „първоначално“ християнство, което води отчаяна борба срещу засилващото се православие и неговата църковна организация. Джон Уейл нарича монтанизма „изгубената петдесятна пролет на Църквата[16]„. Ернест Ренан го окачествява като „най-забележителното от тези съвсем естествени завръщания към апостолския дух“, а на друго място пише, че е „пресилване…, но като всички пресилвания е оставило дълбоки следи[17]„.

Неандер преувеличава значението на Монтан в историята и схваща монтанизма като реакция на извращаването на християнството от страна на гностицизма[18]. Доводите на Неандер се разработват от Ревий, Соаре и Ренан. В противовес на тях Баур и неговият ученик Швеглер виждат в монтанизма измислено име, с което се означават някои духовни течения през II век и по-късно. За Швеглер самото съществуване на Монтан е съмнително. Той предполага, че монтанизмът е юдеохристиянство, което се противопоставя на езическото християнство[19]. Затова опитът на Джон Форд да анализира монтанизма като „юдеохристиянска ерес“ съвсем не е нов[20].

На противоположното мнение е Ричъл, който търси корените на монтанизма не в юдеохристиянството, а в езическото християнство. Според него ентусиазмът на Монтан издава влиянието на древен езически, а не еврейски култ. Монтанистката съпротива срещу засилващата се иерархизация се дължи на убеждението, че тя не идва от апостолите. Според Ричъл хилиазмът и легализмът са общи черти на монтанизма и православието[21]. Уйлям Френд изразява мнението, че пророческият транс и екстазните откровения на монтанистите вероятно се дължат на езическите религии във Фригия[22]. Андрю Донтън-Фиър отива по-далеч и направо свързва буйствата на монтанистките пророци с култа към Аполон[23]. Но през последния половин век хипотезата за езическия произход на монтанизма започва да губи почва и такива възгледи се изказват все по-рядко. Повечето съвременни църковни историци го възприемат като християнско движение.

Със задълбочените си трудове за монтанизма Пиер дьо Лабриол остава може би ненадминат изследовател на това движение. Но той не е изчерпателен, защото не включва свидетелството на летописеца Михаил Сириец и епиграфските паметници, открити по негово време. Като примерен римокатолик Лабриол не е съгласен, че монтанизмът възстановява древното непорочно християнство. Според него въпроси пророческите си изблици, апокалиптичните очаквания и ригористичния отказ да предадат вярата, монтанистите са еретици, които се представят за въплъщение на „Утешителя“ (Светия Дух), обещан от Христос[24].

След възникването на социологията през XIX век западните църковни историци не закъсняват да усвоят нейния понятиен апарат и методология. Още в трудовете на Ренан и Харнак се проявява интерес към културните конфликти и политическото измерение на апокалиптическата мисъл. През XX век този аспект на монтанизма се разработва от В. Шепелерн, Курт Аланд и особено от Уйлям Френд. Като следва Фердинанд Баур и Ханс фон Кампенхаузен[25], Фредрик Клауитър в дисертацията си задава въпроса дали монтанизмът е пророческо реформаторско движение, което протестира срещу секуларизацията и духовния упадък в Църквата, или то е религиозна фасада на политически бунт на християнските мъченици срещу Римската империя[26].

Харнак и Ричъл отстояват позицията, че монтанизмът и гностицизмът са двете сили, които произлизат от християнството и постепенно стават негови врагове. Победата над тях утвърждава ортодоксията в ранната Църква. Почти всички изследователи смятат монтанизма и гностицизма за непримирими крайности, но има и изключения. Карл Фрьолих не приема така наречената от него „триъгълна теория“ на църковната история в хегелиански дух, която започва от Баур и е популяризирана от Харнак. Според нея Църквата се бори едновременно на три фронта – гностицизма, езичеството и монтанизма. Според Фрьолих монтанизмът и гностицизмът са близки със стремежа си към езотерично познание и крайния си аскетизъм[27]. Това мнение се споделя от Франсоаз Бланшетиер, която смята, че монтанизмът „има известно родство с някои гностически идеи[28].“ Но почти всички други учени отхвърлят евентуалната връзка между двете движения и смятат, че те са антагонистични.

Преди няколко години беше публикувана първата англоезична монография за монтанизма от 1878 година насам[29].Авторката Кристин Тревит от Уелския университет по убеждения е квакерка и фиминистка. Тя не крие убежденията си, когато подценява и иронизира православните позиции. Трудът на Тревит е разделен на четири глави, в които тя анализира отношението на Иполит Римски и Тертулиан към „новото пророчество“, монтанисткото учение, ролята на жените и съдбата на монтанизма. Въпреки претенциите за изчерпателност, книгата на Тревит не е съвсем обективна и може да бъде коригирана или допълнена в редица отношения.

През последния половин век науката преобладава мнението, че не е достоверно съобщението на ересиолозите за принадлежност на Монтан към религията на Кибела преди неговото покръстване. Напоследък Вера-Елизабет Хиршман основателно се противопоставя на тази свърхкритичност и търси приемственост между оргиастичния култ на езическата богиня, свързан със скопяване, и екстатичното пророкуване на Монтан, свързано с краен аскетизъм[30].

Най-новата монография за монтанизма принадлежи на полския римокатолически свещеник и патролог от Катовице Ян Катовице[31].

Православната богословска традиция досега не е създала монография за монтанизма. Популярният в продължение на десетилетия учебник но църковна история на Евграф Смирнов, издаден от Св. Синод, разглежда темата в една кратка и нелишена от противоречия глава. В първото изречение монтанизмът е нареден сред ересите от II и III век, а във второто се заявява: „Монтанисткото учение има характер не толкова еретически, колкото разколнически[32]„. Не се споменава, че преди покръстването си Монтан е жрец на Кибела или че някои разклонения на монтанизма изповядват монархиански убеждения, което ги превръща в еретици. Не отговаря на историческата истина и твърдението на Смирнов, че монтанизмът съществува „до VI столетие и дори по-късно[33]„.

Най-големият руски църковен историк Василий Болотов очдeля също внимание на монтанизма. Според него той заема средно положение между ерес и разкол, но същевременно го нарича „секта“. Болотов подчертава, че монтанизмът не е оригинално явление и намира основни различия между него и гностицизма. Същевременно той открива и някои външни прилики между тях – допълнителното откровение и новите писания, поставянето над църквата и обявяването ѝ за „ретроградна“ и „нисша“. Болотов, който ползва предимно труда на Бонвеч, се съмнява, че някои клонове на монтанизма изявяват монархиански тенденции[34].

В своята кандидатска дисертация българският църковен историк Тодор Събев има повод да разгледа монтанизма, но изложението му е лаконично и компилативно. Като се позовава на В. Болотов, М. Поснов и някои западни историци, той повтаря, че монтанизмът заема средно положение между ерес и разкол, защото не се отличава в догматическо отношение от църковното учение. Събев подчертава противоречието, че въпреки декларирания ригоризъм на монтанистите те са обвинявани често от своите противници в морални прегрешения[35].

Монтанизмът заслужава внимание и проучване, защото на първо място не е статична или изчерпана тема. За разлика от патрологията, в която откриването на нов извор граничи със сензация, днес непрекъснато се разкопават и публикуват нови монтанистки надписи. Това движение може да обясни редица от тенденциите и особеностите на ранното християнство, което е много по-богато на различни и дори противоречиви форми, отколкото се смята. То допринася за изясняване на полемиката около властта, харизмата, ролята на жените и миряните, развитието на библейския канон, оформянето на тринитарното учение в древната Църква. Уейл поставя монтанизма начело на дългата фаланга от „революционни хилиасти и мистични анархисти” от Средновековието (Йоаким Фиорски, флагелантите, квиетистите) през антиномистите и квакерите от XVII век до модерните адвентисти и мормони[36].  Енциклопедия „Колумбия“ включва сред „потомците“ на монтанизма дори модерни мистици като Емануел Сведенборг и Едуард Ървинг[37]. Неслучайно от монтанизма извеждат своята далечна генеалогия и към него изпитват афинитет някои от най-нашумелите течения в съвременното християнство – харизматичното и феминисткото. Монтанизмът заслужава да бъде проучен, но не с остарялата методология на позитивизма и либерализма от XIX век, а с прозренията на социологията на религията, психоисторията и психоанализата от XXI век.

________________________________

*Материалът на хартиен носител беше предоставен от автора, през 2011 година, но поради различни обективни причини не можа да бъде публикуван през 2011 и 2012 година.

[1]. Theophanes Chronographa. Ed. С. de Boor. Т. I. Leipzig, 1839, p. 401.

[2]. Nеo-Montanism [1901-present]. htpp://www.bible.ca/tongues-neo-montanism.htm; Robeck, Jr.,  C. M. Montanism: A Problematic Spirit Movement. – Paraclete, 15, 1981, № 3, 25-30.

[3]. Вълчинова, Г.,  Балкански ясновидки и пророчици от XX век. С., 2006.

[4]. Labriolle, P. de, Les Sources de l’Histoire du Montanisme: textes grecs, latins, syriaques. Paris, 1913, (Collectanea Friburgensia, 24) (reprint – New York, 1979); Idem, La Crise montaniste, Paris, 1913.

[5]. Heine, R., E., The Montanist Oracles and Testimonia, Macon (GA), 1989.

[6]. Gibson, Е., The ‘Christians for Christians’ Inscriptions of Phrygia: Greek Texts, Translation and Commentary. Missoula (MT), 1978 (Harvard Theological Studies, 32).

[7]. Tabbernee, W.,  The opposition to Montanism from Church and State (PhD thesis). Melbourne University, 1978.

[8]. Idem, Montanist Inscriptions and Testimonia: Epugraphic Sources Illustrating the History of Montanism. Missoula (MT), 1997 (Patristic Monograph Series, 16).

[9]. Издание: Salisbury, J. E.,  Perpetua’s Passion. London, 1997. Изследване: Habermehl, P., Perpetua und der Aegypter oder Bilder des Boesen im frühen afrikanischen Christentum. Ein Versuch zur Passio sanctarum Perpetuae et Felicitatis. Berlin und New York, 2. ueberarb. Aufl. 2004 (Texte und Untersuchungen zur Geschichte der altchristlihen Literatur, 140). Опит за тълкуване на мъченичеството от позициите на юнгианската психоанализа е книгата на Франц, М.-Л. ф., Мъченичеството на Перпетуа. Психологическо тълкуване на нейните видения. Плевен, 2006.

[10]. Soyres, H. de,  Montanism and the Primitive Church, Cambridge,1878 (reprint 1965), 4-5.

[11]. Руски превод – Иоанн Дамаскин, св., О ста ересях вкратце.       http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=6.

[12]. Baronius, C.,  Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198, T. 1-12, Roma, 1588-1607.

[13]. Tillemont, S. de, Histoire des empereurs et des autres princes qui ont regnè durant les six premiers siècles de l’Eglise, de leur guerres contre les Juifs &c. T. I-VI. Paris, 1690-1738.

[14]. Walch, C. W. F., Entwurf einer vollständigen Historie der Ketzereyen. Spaltungen und Religionsstreitigkeiten bis auf die Zeiten der Reformation. 11 Tle. Leipzig, 1762-1785.

[15]. Koepf, U., Historisch-kritische Geschichtsbetrachtung. Ferdinand Christian Baur und seine Schueler. Sigmaringen, 1994 (Contubernium, 40).

[16]. Whale, J. S., Montanus. – Expository Times. T. 45, 1934, p. 497.

[17]. Renan, E., Marc-Aurèle et la fin du monde antique (Histoire des origines du Christianisme. T. VII). Paris, 1891, p. 209.

[18]. Neander, A., A Allgemeine Geschichte der christlichen Religion und Kirche, 4. Ausg. Gotha, 1863-1865; Idem, Antignostikus. Geist des Tertullians und Einleitung in dessen Schriften. Berlin, 1849.

[19]. Schwegler, K., Der Montanismus und die christliche Kirche des 2. Jahrhunderts. Tuebingen, 1841.

[20]. Ford, J. M., Was Montanism a Jewish Christian Heresy? – Journal of Ecclesiastical History, 17, 1966, 145-158.

[21]. Ritschl, A., Die Entstehung der altkatholischen Kirche, Bonn, 1850: 2. Ausg. 1857.

[22]. Frend, W. C., Montanism: A Movement of Prophecy and Regional Identity in the Early Church. – Bulletin of the John Rylands University Library, 70, 1988, № 3, 25-34.

[23]. Daunton-Fear, A., The Ecstasies of Montanus, Studia Patristica, XVIII, 1982, 648-651.

[24]. Labriolle, P., de, La Crise montaniste, p. 134 ff., 156 ff.

[25]. Campenhausen, H. von, Kirchliches Amt und geistliche Vollmacht in den ersten drei Jahrhunderten, Tuebingen, 1953; Idem, Die Entstehung der christlichen Bibel. Tübingen, 2003.

[26]. Klawiter, F. C., The New Prophecy in Early Christianity: The Origin, Nature and Development of Montanism AD 165-220 (PhD thesis), University of Chicago, 1975. Idem, The Role of Martyrdom and Persecution in Developing the Priestly Authority of Women in Early Christianity: A Case Study of Montanism, Church History, 49, 1980, 251-261.

[27]. Froelich, K., Montanism and Gnosis, Orientalia Christiana Analecta, 195, 1973, 91-111.

[28]. Blanchetière, F., Le Montanisme original, Revue des sciences religieuses, 53, 1979, p. 19.

[29]. Trevett, C., Montanism: Gender, Authority and the New Prophecy, Cambridge, 1996, xiii. 299 pp.

[30]. Hirschmann, V.-Е., Horrenda Secta. Untersuchungen zum fruehchristlichen Montanismus und seinen Verbindungen zur paganen Religion Phrygiens, Stuttgart, 2005 (Historia. Einzelschriften. 179).

[31]. Slomka, J., Nowe proroctwo. Historia i doktryna montanizmu. Katowice, 2007 (SACH S. № 4).

[32]. Смирнов, Е., История на християнската Църква. Ч. I (от шестото поправено и допълнено издание на оригинала), Варна, 1899, с. 116.

[33]. Пак там, с. 119.

[34]. Болотов, В. В., Лекции по истории древней Церкви. Т. II. История Церкви в период до Константина Великого, М., 1994, 348-367.

[35]. Събев, Т., Из историята на християнската Църква (религиозното и нравствено състояние на християните през първите три века). С., 1958, 161-163.

[36]. Whale, J. S., op. cit., 496-500.

[37]. Montanism, The Columbia Encyclopedia, 6^th ed., 2001-2005; http://www.bartleby.com/65/Montanis.html.

Изображение: авторът на статията, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл БГ.