Дилян Николчев

Abstract:

Dilyan Nikoltshev, Beginning of the State Security Operations against Exarch Stefan during the 40^s of the 20^th Century.

The life of the third Bulgarian Exarch, Stefan, has been the subject of nu­merous studies. As the leader of the Orthodox Church, which was the main ideological opponent of the Communist state, Exarch Stefan was the target of many attempts at discreditation by the Communist Security Service of Bulgaria. He likely became a person of interest for state security from the very early days of the Communist regime in Bulgaria. This study aims to de­termine when the Security Service began its campaign against Exarch Stefan, based on extensive materials from the archives of the Ministry of Internal Affairs and other institutions in Bulgaria.

Keywords: Exarch Stefan, Communist Persecutions, Modern History, Com­munist State Security Services, Church History, Church and State Relationship

***

След приемането на Закона за достъп и разкриване на докумен­тите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия пред изследователите се откри широка възможност да проникнат още по-дълбоко в тайните на недалечното комунис­тическо минало, преди всичко в тези „страници“, които осветляват дейността на бившите специализирани репресивни органи, най-вече тази на Държавна сигурност (ДС). Интересът е многопосочен: както по отношение на методите на агентурни разработки, така и по отно­шение на събития, социални слоеве и лица, всички станали по една или друга причина обект на „внимание“, „разработване“ и контрол от страна на политическите тайни служби след 9 септември 1944 година. В частност днес интерес представляват тези доскоро строго секретни архиви, които съдържат ценна информация по отношение на Българската православна църква като цяло или за отделни нейни представители, превърнали се в жертва на комунистически репресии през определен период от своя живот.

Един от тях безспорно е Софийският митрополит и Български ек­зарх Стефан, на когото – в контекста на личното му досие в архивите на Държавна сигурност – ще отделя внимание на следващите страници. За основен из­точник на настоящото кратко изследване е ползвано разсекретеното още през 2003 година (с писмо 631/04.04.2003 година, вх. № 409/04.03.2003 година) не­гово полицейско досие, съхранено дотогава във фонд № 3, опис № 2 и съдържащо седем архивни единици – от 452 до 458. От 07.02.2011 година същото се съхранява и ползва от изследователи и обикновени чи­татели в Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Досието е с обем от 2308 листа[1] и това предполага нуждата от внимателен прочит и задължителна съпоставка на всич­ки детайли, на всички факти, които привличат внимание. Към този подход се придържаме и тук, за да отговорим на редицата въпроси, отнасящи се до съществуващата доскоро енигма по отношение нача­лото на оперативната разработка на екзарх Стефан от Държавна сигурност през 40-те години на миналия век.

За живота и делото на екзарх Стефан особено през последните години, бяха публикувани немалко материали. Голяма част от тях повтаряха вече публично известни факти около личността на Екзар­ха, за отделни периоди от биографията му, но се появиха и сериозни изследвания, чиито автори успешно са осветлили някои слабоизвестни страни от неговия живот с помощта на нови архивни документи[2].

За активна агентурна разработка от страна на комунистическите тайни служби, под кодовото име „Облак“ споменават двама изследо­ватели. Единият е Русалена Пенджекова в своя дисертационен труд „Личността и делото на екзарх Стефан в българската историческа па­мет“ (С., 2010) (включително и на базата на разсекретеното му досие в Държавна сигурност), а другият е разследващият журналист Христо Христов, който от години работи по темата за Държавна сигурност и в книгата си „Операция „Маратон“ – истината за кражбата на Паисиевата исто­рия от Държавна сигурност в „Зограф“ (С., 2012) също привежда доказателства за тази теза. И двамата автори обаче не разглеждат в дълбочина хронологическото развитие и движение на агентурното мероприятие на Държавна сигурност, насочено срещу екзарха[3].

В труда на Русалена Пенджекова самото кодово име „Облак“ се споменава едва два пъти и то все във връзка с периода, когато екзар­хът вече е заточен в село Баня[4].Същата авторка посочва, че „Инфор­мация за откриване на контролно досие на бившия екзарх Стефан намираме в рапорта на началник-отдел „Б“ Н. Трифонов[5] от 24 април 1949 година. В него той се аргументира така: „Поради заемане на ръководен пост и поради вражеска дейност, бе взет на активна агентурна разра­ботка при повереното ми отделение“. По-нататък в рапорта се казва, че след преселването му в село Баня, Карловско, водената разработка е прехвърлена на службата на Държавна сигурност в град Карлово. Като мотиви за от­криването на досието са съобщени и подбрани биографични сведе­ния, които представят екзарх Стефан като опасен вражески елемент. В заключение се обобщава следното: „Предвид големия пост, който е заемал, вражеската дейност, която е развивал и това, че е бил взет на активна разработка, която понастоящем е прехвърлена към след­ствие Държавна сигурност-Карлово, където е превърнато в отчетно-наблюдателно досие, налага се за същия да бъде открито в повереното ми отделе­ние контролно досие, като за постъпване редовно на материалите за дейността, която проявява бившия екзарх Стефан I в село Баня, ще бъде наредено на Държавна сигурност-Карлово да изпраща редовно препис на постъпили­те при тях материали… Предвид горното, моля разрешението Ви да бъде открито контролно досие, което ще носи псевдонима „Облак“. Горното предложение е одобрено на 28 април 1949 година от зам.-директора на Държавна сигурност Г. Ст. Ганев и началник-отдел I-ви на Държавна сигурност Ив. Бънзаров[6]“. От ци­тирания от Русалена Пенджекова архивен документ се вижда, първо, че „поради заемане на ръководен пост и поради вражеска дейност“ екзархът е „взет на активна агентурна разработка” от органите на Държавна сигурност, второ, че след преселването му в село Баня, Карловско, „водената разработка е прехвърлена на службата на Държавна сигурност в град Карлово“, където е превърната в „отчетно-наблюдателно досие“, и трето, предвид всички тези обстоятелства, че се пристъпва посредством отправена молба от страна на началника на отделение „Б“ Н. Трифонов, да бъде „открито контролно досие, което ще носи псевдонима „Облак“, „като Държавна сигурност-Карлово се задължава редовно да изпраща в София препис на постъпилите при тях материали[7]“.

В труда на Христо Христов пък тази агентурна разработка е мар­кирана в рамките на едно изречение: „Държавна сигурност го следи и контролира (авторът има предвид след изселването на и екзарха и неговото „изолиране“ в село Баня, Карловско – бележка моя) с разработката под кодовото име „ОБЛАК[8]“.

В така представената досега публична изследователска информа­ция по агентурната разработка срещу екзарх Стефан липсват обаче отговорите на няколко съществени въпроса: (1) кога е поставено на­чалото на неговото „контролиране“ от страна на Държавна сигурност – непосредстве­но преди отстраняването му от предстоятелската катедра (6 септем­ври 1948 година) или много по-рано, тоест още в първата, втората или тре­тата година след деветосептемврийския преврат?; (2) какви са били оперативните причини за „подвеждането“ на екзарха под активна агентурна разработка; (3) каква е причината разработката под кодо­вото име „Облак“ да преминава през различни фази на контрол: от „активна агентурна разработка“ през „отчетно-наблюдателно досие“ и откриването на „контролно досие“? Към тези три въпроса може да се прибави и още един: защо кодовото име на тази агентурна дейност на Държавна сигурност срещу екзарх Стефан носи името „Облак“?

За закриването на агентурната разработка „Облак“ срещу екзар­ха и предаването ѝ в секретния архив на Държавна сигурност ние разполагаме днес със сигурни данни, които посочват времето и обстоятелствата, свър­зани пряко с кончината на екзарха – тогава Държавна сигурност се „освобождава“ от този дългогодишен оперативен (и политически) ангажимент[9]. Може ли обаче въз основа на наличния агентурен архив, да получим отго­вор на въпроса кога се поставя началото на агентурната разработка на Екзарх Стефан от страна на политическата милиция след 9 сеп­тември 1944 година?

От няколко оперативни документа на Държавна сигурност, намиращи се в пап­ките от досието на екзарх Стефан, се вижда, че „Контролна активна разработка „Облак“ е заведена на бившия екзарх Стефан на 1.III.1948 година с цел разкриване и документиране вражеската му и шпионска дейност[10]“. Всъщност тази дата е важна, защото прави директна връзка с времето на неговото отстраняване от екзархийската катедра – само пет месеца след първомартенската дата – време, достатъчно за Държавна сигурност да организира осъществяването на „операцията“.

За това, че през март 1948 година Държавна сигурност активно разработва екзарх Сте­фан и старателно планира различни мероприятия по разработката свидетелства и предварително планираният „секретен разпит на некои близки на екзарха, като архимандрит Дамаскин, митрополитите Кирил Пловдивски и Паисий Врачански, както и домакина на екзар­хията Васил Стоянов Шоков[11]“; за архимандрит Дамаскин – датата 8 март 1948 година, за митрополит Кирил – 25 март, за митрополит Паисий – 30 март, за Васил Шоков – 8 март. В документа дори са определени и псевдонимите на двама от вербуваните агенти в лицето на главния счетоводител на Светия Синод – агент „Сенегал“, и архиваря на Синода – агент „Люляк[12]“.

В случая с планираната от оперативен работник Коста Апостолов среща-вербовка с митрополит Кирил интерес представлява следното обстоятелство. На 9 март същата година оперативния работник под № 368 Апостолов пише „Ра­порт за изучаване кандидата за вербовка“, в който се казва, че „съ­щия (има се предвид митрополит Кирил – бележка моя) ще ми бъде необ­ходим за обслужване на Светия Синод, подсилване воденето на разработката „Облак“ и създаване настроение и разцепление на членовете на Светия Синод отвътре, в самия Синод[13]“. От предви­дените за секретен разпит и изброени по-горе лица, засега факт е, че поне един от тях – архимандрит Дамаскин – е привлечен от Държавна сигурност, като през следващите години се изявява като един от най-дейните донос­ници на комунистическата тайна полиция[14].

По-ранни (от същата година) документи от досието на екзарх Стефан в Държавна сигурност обаче доказват, че активната разработка срещу него е започнала още преди съставянето на цитираният „План за агентурна разработка на обекта екзарх Стефан I и митрополит Софийски” – през февруари същата година. Изненадващо или не, но те са свързани с мило­сърдната сестра Галина Николай Алексиевич-Шумакова, която ня­колко години е полагала грижи за неговото здраве и е била близко до него. Тъй като обаче примерът с нея има пряко отношение към въ­проса за методите на Държавна сигурност по разработката на екзарх Стефан, както и обстоятелството, че документите за Галина Шумакова стоят в пряка връз­ка с въпроса доколко информацията от архивите на Държавна сигурност може да бъде достоверна и как тя трябва да бъде „разчитана“, то случаят с нейното вербуване с цел „да се засили и обезпечи агентурното наблюдение с цел пълно установяване дейността на обекта[15]“, тоест екзарх Стефан, ще бъде разгледан и анализиран в друго изследване.

Прочетете още „За началото на оперативната ДС-разработка на екзарх Стефан през 40-те години на миналия век – факти и хипотези*“ →

Димитър Христов

Когато сме в Перущица, естествено е да говорим за Априлското въстание, за жестокото му потушаване, но също тъй естествено е да продължим историята и по-нататък  – към Освобождението на България. Днес за Освобождението се изказват всякакви мнения, от хора с всякаква компетентност, много често с никаква. Интернет-пространството  дава лесна трибуна за произволни становища. Затова в настоящия доклад се дава място на един наистина компетентен глас, този на историка Иван Снегаров (1882-1971).

Снегаров не е свидетел на Освобождението, родил се малко по-късно от него, през 1882 година,  и то в Охрид, място, до което руската армия не достига, въпреки надеждите на охридчани. Още в детството си Снегаров си изгражда силен положителен образ на Русия, но истинската му среща с Освободителката се случва през 1908-1912 година, когато младият българин отива да учи богословие в Духовната академия в Киев. В началото охридчанинът изглежда се е чувствал неловко в новата среда, ако съдим по един негов непубликуван разказ с хумористично съдържание. Накрая обаче, когато завършва, той вече е истински свързан с руската страна и с нейните хора. Скоро след завръщането му, неговите симпатии са подложени на изпитание – заради про-сръбската линия в руската политика през 1913-1915 година много македонски българи изпитват разочарование от Русия. Снегаров, за разлика от тях, остава трезв реалист по въпроса и не се поддава на русофобски крайности. Той е на мнение, че България трябва да застане заедно с Русия на страната на Антантата, пък било то и с цената на известни отстъпки към Сърбия.

През следващите десетилетия Снегаров израства като най-авторитетният изследовател на българската църковна история. Като църковен историк, той е писал за българо-руските отношения много, и то при доста различни исторически обстоятелства. През 20-те години на ХХ-ти век Снегаров прави два изключително важни приноса в тази област[1]. Те засягат руската църковна и държавна дипломация по проблемите на Българската православна църква през Възраждането и след Освобождението, до началото на XX-ти век.  Забележително е, че работите са писани през 1928-1929 година, когато политическата конюнктура не налага подобни съчинения, нито в България, нито в международен план: България се опитва да се впише в реда на Западните Велики сили, а на мястото на Русия вече съществува СССР, където атеистичната политика е в своя апогей, както и ревизията на наследството на царската държава. Но тези изследвания, дело на почтено научно отношение, поставят в подчертано положителна светлина руската роля по отношение на българския църковен въпрос и отхвърлят някои насложени негативни мнения по темата в българската историопис.

Още по-интересен е отказът на Снегаров да се съобразява с политическата конюнктура в годините на Втората световна война. В годината на битката при Сталинград, когато България е в съюзни отношения с Германия, а немското военно надмощие изглежда непреодолимо, немският професор Ханс Кох представя пред българските читатели теорията, че Покръстването на Русия (988 година) е извършено не от Византия, както твърдят руските историци, а от Охридската патриаршия. В отговор на своя немски колега, Снегаров, най-авторитетният специалист по история на Охридската църква, тактично се дистанцира от подобна теза, която звучи ласкателно за историческата роля на България, но не е подкрепена от изворите[2].

Най-значимите работи на Снегаров за отношенията на българите с Русия са писани в периода след 1944 година. Това са „Духовно-културни връзки между България и Русия през Средните векове (X-XV век)” (1950)[3] и нейното продължение „Културни и политически връзки между България и Русия през XVI-XVIII век.” (1953)[4]. Да пишеш за българо-руските връзки през 1950-1953 година изглежда така, както ако сега пишеш за връзките между България и САЩ или България и ЕС. Но ако обвиним стария професор по църковна история в нагаждане към „удобни” теми няма да сме напълно прави. Наистина, той „пришива” към двете си съчинения кратки предговори с политически пригодими клишета в духа на „българо-съветската дружба от векове за векове”, но оттам нататък същинското му изложение е издържано напълно в духа на „старата школа”, позитивизма. Снегаров в тези свои работи се придържа напълно към методиката, с която е свикнал, марксизмът в тях изцяло отсъства.

Силните страни на Снегаров като изследовател на българо-руските отношения са неговото отлично познаване на руската история, на изворите за нея, и на историческата литература, създадена в дореволюционна Русия и СССР. За разлика от редица по-млади и амбициозни български автори от 50-те години на ХХ-ти век, той наистина владее руски език, и, което е по-главното, има самочувствие да критикува всяка теза, която му се струва неточна. В работите му има уважение към руските и съветските автори, но няма раболепие. Същото важи и за отношението му към най-авторитетните имена сред български историци. Към сполучливите му анализи може да се посочи въпросът за формирането на фолклорния образ на „Дядо Иван[5]”. Снегаров оборва становището, утвърдено от Юрдан Трифонов, че този образ възхожда към историческите фигури на московските владетели Иван III Василиевич (1462-1505) и Иван IV Грозни (1533-1584), и доказва, че образът се създава много по-късно. 

В споменатите работи на българския църковен историк могат да се открият и слабости. Един пример за това е странното отсъствие от изследването за най-ранните българо-руски връзки, на св. Михаил Киевски (починал 992 година), първият митрополит на новопокръстената Русия[6], за когото житийни извори посочват, че е българин.  Изглежда, че тук Снегаров се води от свръх-скептицизма на автори, които не признават споменатия духовник като първоиерарх на Руската църква, но поне трябваше да отбележи името му като обект на дискусии.

Позицията на Иван Снегаров, макар и понякога неприемлива или неточна, е много ценна, защото представлява независим глас. А традиционните вече научни конференции в Перущица се водят под надслов: „ Гласове от миналото, настоящето и бъдещето”. Именно затова си струва да се чуе един такъв глас от миналото, защото и днес, и в бъдеще, тенденциозните мнения и клишетата в историческата наука няма да свършат. Заблуждаващи и заблудени, и сега, и във всяко време, са преповтаряли и преповтарят мисли и думи, за които ще ни необходима противоотрова – гласът на независимата и честна мисъл. 

_________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Снегаров, Иван. Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяване на схизмата –  Църковен архив (приложение на Църковен вестник), №3-5 (1926-28), 172+2 с. Отд. отпечатък, С., 1929.; Снегаров, Иван. Руски опити за предотвратяване и вдигане на схизмата – Македонски преглед, 5, 1929, №1, 1-44; №2, 1-32.

[2]. Снегаров, Иван. Учредяването на Московската патриаршия (1589-1721 г.) и Охридската архиепископия – Македонски преглед, 13, 1942, №1, 3-12.

[3]. Снегаров, Иван. Духовно-културни връзки между България и Русия през Средните векове (X-XV в.), изд. Св. Синод, С., 1950, 96 с.

[4]. Снегаров, Иван. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI-XVIII в., изд. Св. Синод, С., 1953, 129 с.

[5]. Пак там, 10-26.

[6]. Толстой, Михаил Владимирович. История Русской церкви, Спасо-Преображенский Валаамский монастырь, 1991, 13-14.

Изображения: авторът Димитър Христов, Иван Снегаров (1882-1971) и корица на книгата му „История на Охридската архиепископия“, т. 1. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-drO