A few more words about the meaning of prayer and the life of prayer

Петър Димитров

Abstract

The importance of prayer and the life of prayer is undeniable. This topic is relevant as is the Christian life. Therefore, we will focus on the meaning of prayer in the Old Testament and in the New Testament and will pay attention to the different types of prayer. This topic remains as relevant as life.

Key words: prayer, prayer life, Christian life, morality

***

Увод

Всички хора се нуждаят от молитва, повече отколкото дърветата се нуждаят от вода. Защото нито дърветата могат да дадат плод, ако не поемат вода през корените си, нито ние можем да дадем скъпоценните плодове на благочестието, ако не се храним с молитва. Затова, когато ставаме от леглото, трябва да очакваме слънцето, като служим на Бога; и когато сядаме да ядем, и когато се приготвяме за почивка. Или по-скоро, трябва да отправяме молитва към Бога всеки час, като по този начин изминаваме разстояние, равно на продължителността на деня, чрез молитва – свети Иоан Златоуст[1].

Животът и молитвата са напълно неразделни. Живот без молитва е живот, на който липсва най-важното му измерение. Това е „повърхностен“ живот, без дълбочина, живот в двете измерения на пространството и времето. Това е живот, който е доволен от видимото, който е доволен от ближните си, но ближни като явление във физическия смисъл, ближни, в които не откриваме цялата необятност и вечност на тяхната съдба. Смисълът на молитвата е, че чрез самия живот откриваме и установяваме факта, че всичко има измерение на вечността и че всичко има мярка на безкрайността. Светът, в който живеем, не е безбожен свят. Ние самите го правим профанен, но в същността си той е излязъл от ръцете на Бога, той е обичан от Бога. Неговата цена в Божиите очи е животът и смъртта на Неговия Единороден Син, а молитвата свидетелства, че знаем това, че знаем, че всеки човек и всяко нещо около нас е възвишено в Божиите очи: че Той ги обича и че те стават ценни за нас. Да не се молиш, означава да оставиш Бога извън границите на всичко съществуващо, и не само Него, но и всичко, което Той означава за света, който е създал, за този свят, в който живеем[2].

Църковното съзнание, в съответствие с православната вяра, съдържа догмата за молитвеното застъпничество на светиите пред Бога. Такава е била общата вяра на Църквата през първите векове; християните винаги са смятали това положение за безспорна истина и са вярвали в него през всички векове. Църквата, разбирана като Тяло Христово, включва всички, преродени чрез вяра – живи и мъртви, които са станали Тяло Христово.

Църквата включва не само онези, които са повярвали в Христос след Неговото идване, но и всички праведници, починали преди Закона и според Закона. Те са получили спасение, защото са чакали обещания Спасител на света. Според този възглед за Църквата, Църквата включва и счита за свои членове и членове на Христос всички праведници, започвайки от времето на Адам, които са повярвали в Него още преди идването на Исус Христос. Христовата църква е разделена на воинствуваща и тържествуваща. Воинствуваща църква наричаме църквата, която работи на земята, за да потвърди словото Божие и се бори срещу силите на разрушението. Торжествуваща наричаме тази, която пребивава на небето, след като се е борила, е триумфирала над врага и е била доведена в слава при инициатора на подвига, Христос.

Тези Църкви – както небесни, така и земни – представляват една неделима Христова Църква, Христовата невеста. Глава на тази Църква е Христос, обединяващ в едно Тяло небесната и земната Църква. Така, според православния възглед за Църквата, онези, които умират „в Христа“, бидейки свети членове на Църквата, са в неразривно единство с Църквата. Като членове на Църквата, те съчувстват на църковните служби, прославят Спасителя заедно с цялата Църква и се молят за воинствуващата Църква. Те се молят и за нейните членове, които са в духовни или физически неразположения, за онези, които не са постигнали съвършена добродетел, и по Божията благодат помагат на онези, за които се молят. Молитвите на тържествуващата Църква се съединяват с молитвите на воинствуващата Църква и небето и земята заедно прославят Господа и се молят за живота и спасението на света[3].

Изложение

Истинската молитва е тази, която не се разсейва от нищо и не е мечтателна, изпълнява се старателно, със съкрушена душа и със събрани мисли; молитвата се поправя не с възвишени думи, а с добри дела. Колесницата на молитвата е смирението. „Молитвата е знак за смирение. Осъзнавайки собствената си слабост, ние призоваваме Божествената сила[4]“.

Молитвата в Стария Завет

В Стария Завет откриваме историята за Авраам, който се моли на Бога за Авимелех: „И Авраам се помоли на Бога, и Бог изцели Авимелех, жена му и слугините му, и те заченаха“ (Битие 20:17). И Моисей се помоли за фараона: „И Моисей излезе от фараона и се помоли Господу. И Господ направи според словото на Моисей и премахна рояците мухи от фараона, от слугите му и от народа му; не остана нито една“ (Изход 8:30–31). И за еврейския народ: „И Моисей се помоли Господу, и огънят угасна“ (Числа 11:2), и за Аарон (Второзаконие 9:12, 20), и Самуил също се помоли за Израел; „Самуил извика към Господа за Израил и Господ го чу“ (1 Царе 7:8–9 ; вижте също 1 Царе 1:12-23, 12:23 ; 1 Царе 13:1-7).

В книгата Иов, Господ казва на теманеца Елифаз: „Гневът Ми пламна против теб и против двамата ти приятели, защото не говорихте за Мен това, което е право, както говори слугата Ми Иов. Сега, прочее, вземете си седем юнеца и седем овена и идете при слугата Ми Иов, и принесете жертва за себе си; и слугата Ми Иов ще се помоли за вас; защото само лицето му ще приема, за да не ви отхвърля… И те направиха, както Господ им заповяда, и Господ прие лицето на Иов“ (Иов 42:7-9).

Първосвещениците и свещениците, според разпоредбите на Моисеевия закон, се молеха на Бога за народа. В книгата Левит (Левит 9:7) Моисей казва на Аарон: „Приближи се до олтара и принеси жертвата си за грях и всеизгарянето си, и направи умилостивение за себе си и за народа, и принеси жертвата на народа и направи умилостивение за него, както Господ е заповядал.“

Призоваването на Бога в молитвата на юдейския цар Манасия: „Господи Всемогъщи, Боже на нашите бащи, Авраам, Исаак, Яков и тяхното праведно потомство…“ е образ на молитва, в която се появява молитвата на праотците към Бога. Защото той помни праотците и техните праведни потомци не за друго, освен за да посочи тяхната молитва към Бога за себе си и да призове (заради техните молитви) Божията милост върху себе си.

Освен това, от думите на Исаия към Езекия, който се моли на Бога да не умре, както му е било съобщено от Исая: „Така казва Господ, Бог на баща ти Давид: Чух молитвата ти, видях сълзите ти и, ето, ще добавя петнадесет години към дните ти…“ става ясно, че той е получил благодатта и милостта на Бог заради Давид, баща си, чието име Езекия е призовал в молитва (виж Исая 38:1–7). Също в четвъртата книга на царете (2 Царе 20:15) Езекия призовава Бога и Го нарича Бог на Израел. Това призоваване говори за молитва към Бога на Израел, тоест към Яков и неговите праведни потомци. В молитвата си при освещаването на Божия храм, цар Соломон призовава Бог да чуе молитвата му за храма и си припомня думите на Бог към баща си Давид, казвайки: „И сега, Господи, Боже Израилев, изпълни за слугата Си Давид, баща ми, това, което си му обещал…“ (1 Царе 8:25 ; 2 Летописи 6:16).

В тази молитва Соломон ясно моли Бог да си спомни за Израел и Давид и да чуе молбите му. Тази молитва е модел за призоваване на застъпничеството на светци, които са угодили на Бога. Откриваме молитви от този тип в целия Стар Завет. И от тях става ясно, че Старият Завет изповядва факта, че праведните, живи и мъртви, се молят на Бога[5].

Прочетете още „Още няколко думи за значението на молитвата и на молитвения живот*“ →