Марио Коев

1.Християнство и наука – полета на взаимодействиеВъпросите, които ще се опитаме да поставим в тази статия, без изобщо да ги изчерпим, са свързани най-вече с отношенията между съвременното православно богословие и научните теории, факти и идеи. В този смисъл може да се каже, че темата е предимно методологическа, въпреки че без поне принципно изясняване и на същността, и на актуалните носители на тези отношения никаква методика в строгия смисъл на думата не би била възможна. Доколкото говорим за богословско отношение обаче, можем да приемем, че най-малкото откъм историко-философското поле на догматиката (която тук е и аксиоматичната ни основа) притежаваме подходящия и завършен сам по себе си инструментариум. Следователно проблемът, както ни изглежда на „първо четене”, е да открием начина/начините за коректна интерпретация на научното през призмата на християнското учение за битието, за мястото и значението на човека в него, за смисъла на живота и така нататък.

Ако погледнем исторически взаимодействията между наука и религия през последните най-малко двеста години, ще установим, че те са „концептуално неравностойни”. Какво имаме предвид? Преди всичко факта, че по същество богословието е поставено в ролята на защитаващия се, което означава, че то по необходимост „стеснява” идейните си хоризонти в рамките най-вече на апологетиката. От една страна, това е логично и естествено, от друга обаче, поради това и апологетиката постепенно възприема определени, наложени ѝ отвън и повече или по-малко чужди за нея концептуални и методически инструменти, а това значи чужд за нея език и съответна светогледна парадигма. Така тя лесно може да се превърне или в своеобразна „противонаука”, или, обратно, в някакъв „интелектуално-мистичен” конформизъм, променящ се непрестанно според развитието на науките. И доколкото апологетиката не е нещо само по себе си, на практика в тази роля бива поставено християнството изобщо и в частност mравославието. А същинският проблем е, че не научното, а неговите интерпретации са теоретичното поле, което следва да бъде собственият предмет на апологетичното усилие и на християнското осмисляне.

Как обаче да разделим научното от неговата интерпретация, и то с презумпцията, че те непременно си противоречат? Разбира се, че това е и невъзможно, а и дълбоко погрешно. От своя страна веднага можем да се запитаме – има ли и изобщо такова нещо като „наука-в-себе-си”, съществуваща независимо и извън интерпретацията. Тези и подобните на тях въпроси са, разбира се, от компетенциите на философията на науката, а не собствено на отделните научни дисциплини. Следователно диалогът между християнството и науките би трябвало да се разгръща в тази плоскост. В противен случай и никакъв диалог не би имало, защото богословският дискурс не може да взаимодейства едновременно с всички научни дисциплини и с всяка от тях поотделно, а и това изобщо не е работа на християнското богословие самò по себе си.

Прочетете още „ПРАВОСЛАВНОТО ХРИСТИЯНСКО БОГОСЛОВИЕ И НАУКИТЕ. НЯКОИ ОСНОВОПОЛАГАЩИ ПРОБЛЕМИ*“ →