Етикет: тимотей елур

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 15*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІV.1.2. Папа Анастасий ІІ

Новият човек, когото освободените вълни на дълго потисканата опозиция издигнали на катедрата – интронизираният на 24 ноември папа Анастасий ІІ (496-498), обърнал със същата енергия кормилото на римската политика в обратна спрямо тази на Геласий посока. На мястото на прекрасната изолация, в която той вкарал Римската църква, трябвало да се появи една спонтанна отзивчивост, която да породи атмосфера на доверие и да направи възможни преговорите. Тъй като общението между Римската и Константинополската църкви било прекъснато, налагало се новият столичен патриарх да бъде заобиколен и да бъде търсен директен контакт с императора, който и без това смятал църковната политика за свое лично дело. Спазваното дори от Феликс и Геласий задължение да известяват императора при встъпването си в длъжност, предлагало една удобна възможност да се разчисти пътят за преговори. За да могат те да започнат веднага, писмото[746], с което папата се представял на императора, било предадено от двама епископи, а не според обичая – от нисши клирици. Формално то не издавало липса на достойнство и самоувереност. Пред „владетеля на всички народи” папата се представял като заемащ катедрата на св. Петър, комуто Бог е признал първенството над цялата Църква. Станалата вече нарицателна претенция за изваждането от диптихите на името на Акакий била повторена и тук, но вече не като следствие от продължаващата да действа с неотслабваща острота анатема от 484 година, а като една отправена към личното благочестие на императора молба, да не търпи повече „неделимият хитон на Христа”, тоест Църквата, да бъде заплашвана от разделение заради името на един мъртвец. Тук тонът бил променен. Втората молба – императорът да върне Александрийската църква към православната вяра – се доближавала до същността на въпроса повече от когато и да било дотогава. Правното основание на Феликс и Геласий при проклинането личността и паметта на Акакий било, че той влязъл в общение с Петър Монг, без да го е грижа, че дълго преди това Римският папа, а и той самият са го били отлъчили. Така че, каквото и да би направил императорът, Акакий не е трябвало да приема Петър Монг в разрез с вече издадената от Рим присъда. Папа Анастасий поел риска да се откаже от тази осветена от римската традиция още от папа Лъв І безкомпромисна последователност. На базата на това, че един императорски едикт (Енотиконът) събрал отново църквите на Константинопол и Александрия, той смятал, че един новоиздаден подобен императорски едикт би могъл да върне александрийците към Православието. Подобно на Енотикона, и в този едикт следвало да се разгледат въпросите на вярата. В тази връзка папата заявява, че е готов да предостави едно изложение на вярата (expositio fidei) – предложение, което в Константинопол би трябвало да бъде разбрано в смисъл, че папата няма, подобно на предшествениците си, да се задоволи с едно диктаторско препращане към неизменния Халкидонски символ, а е готов на разумен компромис.

С императора не можело да бъдат водени преговори без разрешението на римския сенат, което пък зависело от волята на Теодорих. Остготският крал се възползвал от възможността да постигне това, което през 493 година пропаднало заради църковния въпрос – да бъде удостоен от императора с владетелските регалии, което би го легитимирало пред проимператорски настроените римляни. Освен това обединението на църквите, ако въобще се стигнело дотам, не трябвало да стане без неговото участие. Ето защо той поставил принцепса на сената Фест, който още през 490 година бил изпращан от него в Константинопол начело на делегацията, към която били причислени и двамата папски легати. Цялата тази подготовка изисквала време. Вероятно те пристигнали в Константинопол в началото на лятото на 497 година.Фест започнал дипломатическата кампания с блестяща маневра. Той успял да издейства в столицата да бъде въведен и почетен с подобаващата тържественост смятаният дотогава за чисто римски празник в чест на паметта на св. св. апостоли Петър и Павел на 29 юни 497 година[747].

За преговорите на делегацията на папа Анастасий ІІ с императора е известно само това, че е било постигнато толкова слабо споразумение, колкото и с александрийците. Новият патриарх Македоний не можел да изпрати в Рим синодика, в която, освен за встъпването си в длъжност, да покаже, че иска да възстанови общението си с Римската църква[748]. Но така завързаните връзки не били прекъснати. Имало желание да бъдат продължени преговорите с надеждата, че ще доведат до добър край. Това издава не само тонът на доклада, който александрийските апокрисиарии връчили на легатите, но най-вече успехът на Фест. Императорът признал Теодорих за крал и му върнал обратно регалиите, които Одоакър бил изпратил в Константинопол[749]. С това той му осигурил неговия най-голям триумф. Това Анастасий не би направил – да постави църковните си стремежи толкова високо над държавно-политическия разум, ако не бе почерпил от поведението на римските легати надеждата, че Фест не е обещал твърде много, когато му обрисувал приемането на Енотикона от страна на папата като един примамлив изглед за бъдещето, който би могъл да изчезне, ако арианинът Теодорих не бъде спечелен за единението на Православната църква чрез кралската титла. Трябвало е да бъде предотвратен евентуален провал на делегацията на Фест. След 498 година обаче повече не бил правен никакъв официален опит за възстановяване на църковното общение между Рим и Константинопол[750].

Най-трудни се оказали преговорите на Фест с александрийците. Апокрисиариите, които представлявали[751] останалите църкви в Константинопол, били на разположение, но от римска страна бил необходим посредник, който достатъчно добре да разбира и говори и гръцки език, за да бъде способен да се справя при дискусиите и да отговаря на догматическите и канонически въпроси на останалите апокрисиарии. Римската църква не разполагала с подходящо обучен клирик, на когото би могла да бъде поверена тази отговорна задача. Предприемчивият папа обаче не се изплашил от това. Той влязъл във връзка с Андрей Тесалоникийски с такъв успех, че този привърженик на Константинопол, който не угодил на Феликс и Геласий да прекъсне общението си с Акакий и столичната църква, наредил в храмовете на Тесалоники и в други църкви на провинция Македония да бъде прочетено гневното послание на Геласий до дарданските епископи от 1 февруари 496 година[752], резултатът от което бил, че местните клирици проклели Акакий, което вече означавало най-малкото скъсване с Константинопол. Това било един успех за папата при преговорите му с императора. Сред твърдите халкидонисти измежду източноилирийските епископи били силни опасенията, дали възстановяването на общението няма да бъде заплатено с догматически отстъпки. Епископът на Лихнида Лаврентий[753] напомнил с думи на загриженост на папата за неговия дълг „до известна степен да предаде медицината на вярата”[754] на илирийските епископи, изявява също и желанието една римска делегация да обиколи илирийските провинции[755]. Подобно писмо написал и дарданският епископ Урсицин[756]. Имало е обичай папата да прибавя по едно изложение на вярата към писмото, с което той известявал подчинените си италийски и илирийски епископи за встъпването си в длъжност. Същото направил и Геласий в първото си адресирано до Илирик писмо[757], когато с императивен тон полемизирал „против учението на Евтихий”, съобразно с римския начин на изразяване, като онези, които не приемали Халкидонския символ като неизменна формула на вярата, той наричал „евтихиани”. Анастасий не спазил този обичай и не изпратил expositio fidei след възкачването си на катедрата, тъй като искал да преговаря с Константинопол и не смеел предварително да се обвързва. В определена и настойчива форма, напомняща римската традиция, той представил една догматическа декларация[758], която в никоя точка не накърнявала Халкидонския символ и съдържала израза εν δυο φυσεσιν[759].

Молбата да бъдат изпратени легати в Илирик била отхвърлена от папата. Това би могло да стане, ако преговорите в Константинопол завършат успешно. Скоро след като това писмо отпътувало за Илирик, в Рим се появил изпратеният от Андрей Тесалоникийски негов дякон Фотин, който говорил само лично с папата, без при това да присъства нито един римски клирик, а след това заминал по негова поръчка за Константинопол, за да подпомага там римските легати при воденето на преговорите с александрийските апокрисиарии, тъй като вледеел и двата езика[760]. Той им разказал забележителни неща за своите тайни разговори с папата. Според него последният поддържал съответствието на Tomus Leonis с Никейския символ, което александрийските монофизити оспорвали от самото начало, но признавал, че в гръцкия му превод са се промъкнали грешки, така че атаките срещу превода още не могат да се смятат за удар срещу Православието[761]. Апокрисиариите попитали легатите дали този доклад относно възгледите на папата е точен. Те отговорили предпазливо, но по принцип не отрекли, че съществуващите грешки в превода липсват в латинския оригинал. Въз основа на това александрийците предали на легатите официалното изложение на вярата на тяхната църква. То не било нищо различно от Енотикона, с изключение на една догматическа маловажна и замислена като знак на любезност към Рим забележка, че папа Целестин е одобрил осъждането на Несторий на ІІІ Вселенски събор[762], както и с една поправка, която вече означавала една значителна отстъпка: в израза παντα δε τον ετερον τι φρονησαντα η φρονουντα η νυν η πωποτε η εν Χαλκηδονι η εν οιαιδηποτε συνοδωι αναθεματιζομεν (Който е мислил или мисли нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор, анатемосваме)[763] вместо η εν Χαλκηδονι (на Халкидонския) било поставено in quocumque loco (на което и да е място)[764]. Легатите официално приели документа за сведение и уверили, че искат да го представят на папата. Той бил готов, в случай, че александрийска делегация бъде изпратена в Рим, да ѝ предостави информация за това, как лично се отнася към представеното изложение на вярата. Те добавили още, че Диоскор, Тимотей Елур и Петър Монг са били противници на това изложение и техните имена би трябвало да бъдат извадени от александрийските диптихи. На тези претенции александрийците противопоставили изискването или легатите да се погрижат за човек, способен да докаже тези твърдения, или в случай че не успеят да намерят такъв, да се задоволят с тяхната декларация, че споменатите трима патриарси са смятали това изложение за православно, него са проповядвали и са предали на катехумените. Легатите не се впуснали в обсъждането на този въпрос, тъй като не били упълномощени. С това преговорите приключили. Александрийците изготвили един доклад по въпроса, в който включили и представено от тях изложение на вярата, снабдили го с претендиращо да бъде историческо въведение и всичко това предали от името на Александрийската църква на Фест и двамата епископи, за да го предадат на папа Анастасий, така че той чрез писмо до Александрийския патриарх или чрез посредник да изрази своето мнение по въпроса. Те били готови, ако папата се придържа (тоест допуска се, че той не е отстъпил от нея) към православната вяра (тук се визира Енотиконът), да изпратят в Рим легати за преговори за възстановяване единението на църквите[765].

ІV.1.3. Папа Симах и Лаврентиевата схизма в Рим (498-506)

Изглеждало, че започва нова ера за Православната църква, която обаче скоро и завинаги приключила. На 19 ноември 498 година, непосредствено преди завръщането на Фест и папските легати, папа Анастасий починал. След смъртта му се стигнало до двоен избор. Дякон Симах (498-514), който произхождал от Сардиния и бил роден като езичник[766], бил ръкоположен в Латеранската базилика на 22 ноември. Непосредствено след това[767], недоволните от този избор клирици поставили в базиликата „Санта Мария Маджоре” по-старшия по ранг клирик на Римската църква – архипрезвитера Целий Лаврентий (498-506)[768]. Едно такова противопоставяне изисквало време, за да могат спорещите страни да мобилизират силите си. Противниците на папа Анастасий, пробудени, изглежда, от тайните преговори с тесалоникийския дякон Фотин, вече били активизирани, когато овакантяването на катедрата предложило възможността привържениците на покойния папа да бъдат изненадани и да се прокара кандидатът на опозицията. Лаврентий не бил нещо повече от благочестив клирик, комуто тази роля се паднала заради старшинството, но не му прилягала. Привържениците на двамата претенденти си противодействали така ожесточено, че общественото спокойствие в Рим било застрашено. Теодорих ги поканил в своя двор в Равена и решил спора в полза на Симах, а Лаврентий бил обезщетен с епархията на Нуцерия[769]. С това мирът изглеждал възстановен. На базата на безредиците при избора му, Симах успял да прокара в Римския събор от 1 март 499 година нов избирателен ред[770], а в празнична процесия със сената и народа излязъл да посрещне[771] Теодорих, когато той посетил Рим през 500 година[772]. Под пепелта обаче продължавал да тлее огънят на раздора. От конфликта между традиционната, доведена до крайност от Геласий, папска политика и новия рискован курс на папа Анастасий се появило разделение между хората на две групи, което засегнало не само италийските епископи и римския клир, но и сената. Там, поне в началото, мнозинство имали лаврентианите под ръководството на патрициите Фест и Пробин. Властен и безскрупулен помощник на симахианите пък бил тогавашният министър на официите Фауст. Като определящ фактор се прибавяла и мъдрата и обмислена политика на Теодорих.

От небрежност или незнание папа Симах определил деня на Пасхата за 501 година според отдавна излязлата от употреба книга supputatio Romana[773] за 25 март, докато непряко подчинените на Рим провинции празнували Великден с 4 седмици по-късно, съобразно съставената под покровителството на папа Лъв І през 457 година Пасхалия на Викторий[774]. Стигнало се дотам Римската църква да не празнува Великден заедно с останалите християни. По оплакване на лаврентианите Теодорих наредил на папата да замине за Римини и там да чака да бъде поканен за преговори в Равена. Едва Симах напуснал Рим, придружен от презвитери, дякони и други нисши клирици, и бурята се разразила. Той бил обвинен в непристойни деяния с жени, а лавлентиански настроената част от римския клир отказала общение с прелюбодееца. Обвинения в този смисъл били изпратени и в Равена. Теодорих водел разследване и по този повод и наредил жените, с които папата бил обвинен, че е съгрешил, също да дойдат в Равена. Папата, който все още чакал в Римини да бъде поканен, при сутрешната си разходка видял отправилите се на път свидетелки и още същата нощ избягал с един придружител в Рим, където потърсил азил в една пристройка на храма „Св. Петър”. Неговите изоставени спътници се предали в двора и уверили краля, че нищо не са знаели за това бягство. Теодорих им заповядал да се завърнат в Рим и да известят сената и останала част от клира за бягството на папата. Лаврентианите, ръководени от Фест и Пробин, предприели третия си удар, като обвинили Симах в разпродажба на безценица на църковно имущество, което според каноните се наказвало с отлъчване, и наложили запор на църковните имоти и храмовете, с изключение на „Св. Петър”. Вероятно тогава те наредили на Лаврентий да остави епархията си и да дойде в Рим. Той обаче не поел ролята на антипапа, след което Теодорих бил помолен да изпрати Петър, епископ на Алтина, като визитатор, който на мястото на папата да води църковните дела и да доведе празнуването на Великденските празници[775]. Те се надявали, че едно бързо разследване от страна на кралския съд ще свърши останалото и Симах ще бъде победен. Неговите привърженици обаче прибягнали до рискованото в случая средство да искат свикването на събор. Това искане минало през сената и симахиански настроената част от клира го подкрепила. И двете спорещи страни настоявали пред краля да свика събор. Теодорих изпратил искания епископ за визитатор и свикал епископите от подчинените му провинции на събор, който трябвало да се проведе след Пасха (14 април) 502 година[776] в Рим. Съгласието на папата той си бил подсигурил предварително. Освен това той определил, че клирици, които са обвинявали Симах пред него в Равена, не могат да участват в събора, както и че предадените от тях на разпит роби от противниковата партия не трябва да бъдат подлагани на изтезания[777].

Как би протекъл един предоставен сам на себе си синодален съд, не е могло да се предвиди, защото никога не липсвали възможности делото да се протака. На симахианите и на самия папа този събор се струвал като котва, на която засега те можели да закачат своя кораб. Епископите от провинциите Лигурия, Емилия и Венеция, които били далеч от раздора в Рим, виждали тежко нарушение на традицията в това, че главата на Западната и първи по ранг епископ на цялата Православна църква трябвало да бъде изправен на съд пред подчинените му епископи[778]. По тази причина, на път за Рим те се отклонили и отишли до Равена, за да склонят краля да ги освободи от участие в събора. Те обяснили, че са стари и болнави и се опасяват да участват в един събор, който не е свикан от папата, а напротив, основание за който са обвиненията на неговите лични врагове, въз основа на които на него той трябвало да бъде съден. Когато кралят им отговорил, че папата е одобрил свикването на събора, те поискали да им бъде показана кореспонденцията, което и станало. Така те трябвало да се примирят и да отпътуват за Рим.

През лятото на 502 година съборът, известен още като synodus palmaris, започнал работа в Юлиевата базилика “Sancta Maria in Trastevere”. Докато още се съвещавали как и дали изобщо трябва да се преговаря, Симах се появил в залата, благодарил на краля, че е свикал събора и декларирал, че присъщият на папата авторитет с това е бил зачетен, след което настоял визитаторът веднага да напусне Рим, а църквата и имуществата му да бъдат върнати. Едва тогава той щял да се яви на разискванията и ако прецени за правилно, ще отговаря на обвиненията[779]. Дори и симахианите били готови да заплатят тази цена за продължаване на преговорите, тъй като визитаторът бил вече назначен от краля. Така съборът одобрил решението на краля[780], което гласяло, че Симах първо трябва да се оправдае пред синодалния съд, а после да бъде одобрено неговото възстановяване в предишния сан (restitutio in integrum). Тъй като, от своя страна, папата отхвърлил това изискване, работата на събора се затегнала и се появила опасност той да се саморазпусне. Симахианите не били далече от идеята да принудят папата да се яви на заседанията, за да не могат лаврентианите да прокарат срещу него задочна присъда[781], каквито присъди били издадени от съборите срещу Несторий и Диоскор. Гласувания и решения per majora (с мнозинство) били изключени,тъй като синодалните присъди, като боговдъхновени, по принцип трябвало да бъдат единодушни[782]. Нестихващото напрежение сред публиката било подходящо, за да предизвика смутове, и не липсвали елементи, които се възползвали от ситуацията[783]. Така епископите и от двете страни започнали да напускат Рим, но понеже това бягство не било всеобщо, тримата най-старши по ранг от тези, които останали – Лаврентий, епископ на Милано, Марцелиан, епископ на Аквилея и Петър, епископ на Равена – се обърнали към краля. Марцелиан бил лаврентианин, а Лаврентий Милански – на страната на Симах, на когото дори помогнал и финансово, но както и Равенският архиепископ, се придържал към коректността дотолкова, че от започването на съборните заседания суспендирал църковното си общение с обвинения папа. Епископите молели краля да премести събора в Равена. Той отговорил с обща заповед от 8 август 502 година[784], че всички епископи трябва да се съберат отново на 1 септември същата година в Рим. Тя била последвана от един доклад на сената и на Марцелиан, като представляващ събора[785], който съобщавал, че съборът ще изпълни кралската заповед, но изразявал мнението, че ще бъде трудно да се проведе съдебно дирене. Освен всички други неудобства било необходимо и личното присъствие на Симах. В своя отговор[786] до събора от 27 август кралят още веднъж настоявал да бъдат прекратени всички спорове и нещата да бъдат доведени докрай. Тъй като му било обещано, че съборът ще продължи на 1 септември, кралят вече не говорел за своето посещение в Рим, за което споменавал в писмото си от 8 август в случай, че съборът не може да се справи, но изисквал, ако епископите отхвърлят съдебно разследване, то мирът между сената, клира и народа да бъде възстановен. За да може Симах да се яви на събора без притеснения за своята сигурност, кралят изпратил двама от своите майордоми и един комес от най-висш ранг в Рим.

Още преди остготските чиновници, носещи кралското писмо, да били пристигнали в Рим[787], съборът се събрал, според заповедта, на 1 септември в базиликата на сесорианския дворец, наречена „Иерусалим”. Обвинителният акт бил прочетен и започнали дебатите по него, но били прекъснати. Без да изчака обсъждането, Симах нахлул в залата, заобиколен от група клирици, но присъстващите там лаврентиански епископи безцеремонно го изхвърлили навън. Когато впоследствие, съобразно с каноните, бил трикратно призован, той отказал да се яви и държал на този свой отказ, докато при четвъртото си призоваване не бил лично придружен от пристигналия междувременно остготски комес. На лаврентианите тази игра вече била омръзнала и те напуснали събора[788]. Самият Лаврентий заминал за Равена. Другите му привърженици се отказали от започналата чрез прочитането на обвинителния акт и призоваването на Симах съдебна процудера. За да бъде по някакъв начин изпълнена кралската заповед, били изпратени делегати в сената с молба да не се изисква продължаване на съдебното дирене. Освен това лаврентианските клирици били призовани, естествено напразно, да възстановят общението си със Симах. Един доклад до краля[789] разказвал какво се е случило след 1 септември и завършвал с молба за разпускане на събора, като се посочвало, че работа на краля е да се грижи за възстановяването на целостта на Римската църква и спокойствието в Рим и в провинциите. Теодорих обаче не отстъпвал и със заповед от 1 октомври 502 година изисквал от епископите, със или без процесуално разследване[790], да постановят заключителна присъда, за която те били отговорни пред Бога, но само и само с това мирът да бъде възстановен. За да придаде още по-голяма сила на тази своя заповед, кралят изпратил един сановник с писмо със същото съдържание в Рим, което трябвало да бъде прочетено пред събора, когато той отново започнел да заседава. Така на епископите не оставало нищо друго, освен на 23 октомври същата година да се съберат за последен път. Отново чрез делегати те помолили сената да не настоява за продължаване на процеса, а после била приета изискваната от краля sententia (присъда)[791] в следния смисъл: папа Симах, заемащ апостолската катедра, би следвало, доколкото това зависи от хората, необременен от обвинения да преподава тайнствата във всички църкви, подчинени на катедрата му, и да си възвърне църковните имущества във и извън Рим. Тъй като делото е предоставено на Божията присъда, всички били приканени заради мира да приемат от папата своето причастие. Римските клирици, които отпаднали от него, трябвало, след като се смирят пред него, да бъдат приети по милост в клира и да бъдат възвърнати в църковните си достойнства. Който след това съборно определение отслужи света Литургия в римска църква без одобрението на папа Симах, подлежи, като схизматик, на каноническо наказание.

Политиката, която „арианският” остготски крал провеждал спрямо Православната църква, имала същия успех като тази на некръстения император Константин Велики. Теодорих оставил на епископите да възстановяват разпадналото се църковно единство, като предоставял средствата на своята власт и на двете страни, но последователно отказвал своята лична намеса. След като не достигнал до общо решение, съборът се саморазпуснал и останал в очакване на кралското решение. Теодорих се бил постарал това да не стане по начин, който да не го принуждава да прибързва. При двойния избор през 498 година решението му било в полза на Симах. Не трябвало да се пропуска възможността да бъде доведена докрай политиката, която Фест водел с тесалоникийския довереник (дякон Фотин) на папа Анастасий в Константинопол. Впоследствие Теодорих нямал намерение да допусне падането на Симах и неговата партия, без значение дали обвиненията срещу него бъдат доказани, или не. Той само не желаел омразата на лаврентианите и техните могъщи покровители в сената да се обърне повече срещу него, отколкото срещу симахианите. Това не станало благодарение на неговата безпартийност дотолкова, че за своето надмощие той се нуждаел единствено от продължаване на благоприятстващия го раздор. Така възможността за Фест да продължава своята политика била изключена. Теодорих оставил Симах спокойно да действа, когато той, заедно с един римски събор от 6 ноември 502 година[792], непосредствено след palmaris, издал декреталия, с която се забранявала продажбата на църковно имущество, принадлежащо на Римската църква. Успоредно с това обаче кралят удовлетворил молбата на клириците и сенаторите, които не били в общение със Симах, да разреши на Лаврентий да се завърне от Равена в Рим, както и да не отзовава визитаторът Петър, епископ на Алтина. Така Симах оставал, както и дотогава, ограничен в храма „Св. Петър”, а Лаврентий заел Латеран и неговият клир отслужвал богослужението в римските храмове. Никой не се съобразявал с декреталията на Симах относно църковните имущества.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Това състояние на нещата продължило около 4 години. Двете страни се сблъсквали, със или без кръвопролития, и последователно молели краля за защита. Едва през август 506 година на Симах му се удало да убеди Теодорих да му бъдат върнати от водача на лаврентианите Фест римските градски църкви. Лаврентий се оттеглил в едно от селските имения на Фест и там завършил битието си в спокойствие и строга аскеза. Сенатът въздигнал издадената на 6 ноември 502 година декреталия на Симах в ранг на свое решение, а на 11 март 507 година взел и съгласието на краля за това[793]. Спорен остава въпросът: какво освен това е постановил Теодорих, за да бъде удовлетворена и петицията на Симах за слагане край на схизмата? Тази петиция му била връчена от един александрийски емигрант на име Диоскор, който бил приет в римския клир като дякон заедно с бъдещия папа Хормизд. Той бил довереник и движел делата на Симах. През 519 година той бил включен в делегацията, която водела преговорите в Константинопол по прекратяване на Акакиевата схизма[794], където се изявил като енергичен дипломат, безусловно отстояващ Халкидонското православие[795]. Диоскор бил предвиждан от император Юстин за Антиохийски, а от папа Хормизд за Александрийски патриарх[796]. От тези намерения не се получило нищо, а през 530 година той докарал нещата дотам, че бил избран за антипапа на Бонифаций ІІ, но починал 28 дни по-късно[797]. Едновременно фанатично и лукаво, поради омразата на емигрантите към Константинополската църква и император Анастасий, и познавайки взаимоотношенията там така добре, както никой друг в цяла Италия, Диоскор успял да повлияе на Теодорих, който също от опит познавал константинополския двор и отношенията там, повече, отколкото представителите на спорещите римски страни. Освен това той се стараел да угажда на капризите на краля.

Смъртта на склонния към компромиси Анастасий, напразната и завършила с пълно поражение борба на лаврентианите, както и нарастващото укрепване на властта на Теодорих, изтласквали все повече Италия от влиянието на Източната империя. Старанията на императора като крайна цел да съедини отново двата Рима под своя скиптър чрез раздаване на отличия на знатни римски емигранти с цел да ги спечели за тази кауза, не довели до желания резултат. Докато силите на империята били ангажирани в една променлива тригодишна война (502-505) срещу персите, Теодорих си възвърнал панонската гранична крепост Сирмиум, като нанесъл през 504 година тежко поражение на съюзените ромеи и прабългари[798]. Разграбването на крайбрежните градове в Долна Италия от ромейската флота през 508 година[799] било проява на едно закъсняло и непълно отмъщение. Фактът, че през същата година Теодорих изпратил в Константинопол една делегация с предложение за мир, бил във връзка с войната с франките. По повод Акакиевата схизма не били водени преговори на официално ниво за възстановяване на църковното общение между Рим и Константинотол.

Лаврентианско-симахианската схизма, която през 506 година била прекратена само официално, парализирала експанзионистичните сили на папството дотолкова, доколкото водената от Геласий политика по отношение на Илирийския викариат не могла да бъде продължена от Симах. След избухването на споровете около Трисагиона в Константинопол, папската политика изведнъж отново се активизирала, дори станала по-смела от всякога. Геласий успял с помощта на отделни и предани му дардански епископи да възстанови връзката с Илирик, но не съвсем успешно. Той се обърнал със своето послание само към епископите, докато неговият приемник с умишленото и съзнателно прекъсване на едно дълго мълчание[800] вече изпратил не енциклики до своите събратя по сан, а един призив, който визирал клира, манастирите и всички миряни[801]. В него се казвало, че халкидонската традиция се потъпква от тези, които искат да възстановят ереста на Евтихий[802], съществува заплаха от преследвания, необходима е съпротива, тоест трябва да бъде избягвано всяко общение с привържениците на Енотикона. Докато истинското единство, именно чрез Халкидонския символ, а не чрез Енотикона, не бъде възстановено, без съмнение отново ще се появяват вирусите, които са заразили Константинополската църква. Накрая папата се обръща към илирийците с декларацията, че Римската катедра ще бъде в общение само с онези, които се разграничават от „отровата” на Евтихий, Диоскор, Тимотей Елур, Петър Монг и Акакий, тоест от официалната столична църква[803]. Папската пропаганда обаче не се ограничила само с илирийците, а искала да стъпи и сред монасите в Константинопол, които преди близо тридесет години се отрекли от Акакий, подкрепили схизмата с всички сили, а сега водели борба против въведената от Севир и неговите привърженици добавка към Трисагиона. От тази възможност се възползвал Симах, който дотогава не бил влизал в никакъв контакт с императора, за да му се оплаче от това, че със сила заставя благочестиви хора, които от дълго време предпочитали да стоят настрана от омърсяване от неверници, сега да встъпят в една престъпна общност[804]. Въпреки изопачаването на обстоятелствата е ясно, че става въпрос за въстанието от 512 година.То било предизвикано от монасите-халкидонисти от същите манастири, които преди това се борили против Акакий, и било жестоко потушено[805]. Ако това е така, следва да се предположи, че писмото до императора е било написано по време на папската енциклика до двете илирийски провинции, като двата документа са част от една политическа акция, което е толкова изненадващо и така малко пасва на отслабената поради Лаврентиевата схизма позиция на папата, че е по-вероятно да бъде приписана на един човек, който от обикновен римски клирик се издигнал до водач на папската политика, тоест на архидякон Хормизд, в чието лице още тогава бил виждан приемникът на Симах[806]. От само себе си се разбира, че една такава агресивна стъпка, като това оплакване до императора, не е могла да бъде предприета без одобрението на Теодорих. И двете – широката, насочена срещу Анастасий офанзива и тясното сътрудничество с краля на остготите – са сред характерните черти на политиката, която като папа провеждал Хормизд.

Анастасий[807] парирал с ответен удар – ръкоположението на Симах било притивозаконно. По-нататък той повтарял това, в което вече бил упрекнал римския сенатор Фауст, когато той бил при него, за да иска признаването на Теодорих, че папата осъдил вярата на императора и сенатът се присъединил към него. В действителност обаче нито Симах е отлъчвал императора, нито пък той го обвинявал в това. Отговорът на папата бил не по-малко остър[808], но това си останала само една словесна престрелка.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[746]. Anastasius, Ep. 1 ad Anastasium imperatorem (ed. Thiel), S. 615; Coll. Avell., Ep. 102.

[747]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 16.

[748]. Ibid., cap., 17. Читателят трябвало да остане с впечатлението, че халкидонистки настроеният Анастасий е искал да се свърже с естествено защитаващия Халкидонския символ папа Анастасий, но бил възпрепятстван за това от императора-еретик Анастасий. Това е едно тенденциозно извъртане. Както сам Theodorus Lector свидетелства, Македоний подписал Енотикона, а папа Анастасий, за разлика от предшествениците си, е бил готов да обсъжда Халкидонския символ.

[749]. Anonymus Valesianus, Chronica, p. 322.

[750]. Според една забележка в Theodorus Lector, Fragmente (ed. F. Diekamp), S. 555, дякон Силван от диоцез Ориент се потрудил много за православната вяра, пътувал и до Рим, за да допринесе за църковното единение, но не бил приет от папа Симах. Това наподобява преразказаните от Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 61, думи на александрийския монах Доротей, който бил написал едно съчинение за Халкидонския събор и разпространявал преписи от него в диоцез Ориент и Константинопол.

[751]. Официалният израз αποκρισιαριοι, обикновено означава една постоянна длъжност, а не легация по определен повод.

[752]. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Beroll., Ep. 41.

[753]. Ср. Marcellinus, op. cit., p. 99.

[754]. Coll. Avell., Ep. 81, р. 225; 228.

[755]. Ibid., р. 228.

[756]. Ср. АСО ІІ 5, р. 14; Coll. Avell., Ep. 81.

[757]. Coll. Avell., Ep. 79; Coll. Berol., Ep. 39.

[758]. Coll. Avell., Ep. 81; Coll. Berol., Ep. 37.

[759]. Coll. Avell., р. 226: in utrisque substantiis. Ощe Marius Mercaror. – In: ACO I 5, 26-27, поставя заедно като равнозначни синоними substantia и natura, също както и Геласий, ср. Coll. Avell., Ep. 79, р. 221.

[760]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 229.

[761]. Coll. Avell., р. 470.

[762]. Ibid., p. 471.

[763]. Ср. Schwartz, Ed., Codex Vat. gr., 1431, p. 54.

[764]. Coll. Avell., р. 472.

[765]. Coll. Avell., Ер. 102.

[766]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 230. Писмото на Симах до император Анастасий вж. ibid., S. 154.

[767]. Тъй като Симах бил ръкоположен по-рано, лаврентианите го сравнявали с Исав, който по своя вина се лишил от предимствата на своето първородство, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 230.

[768]. Родовото име Caelius се среща в списъците на присъстващите и сред подписите на епископи и клирици със значението на фиктивно титулуване, както императорът и висшите сановници се стараели да наричат с името Flavius. Ср. Mommsen. – In: MGN auct. antiqu., t. 12, p. 490, където като най-стар пример трябва да се допълни подписът на Caelius Felix, in: Coll. Veron., Ep. 5, p.7.

[769]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 231.

[770]. Ср. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 399.

[771]. Anonymus Valesianus, op. cit., p. 324.

[772]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 231.

[773]. Ibidem.

[774]. Ibidem.

[775]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 232.

[776]. Pfeilschifter, Theodorich der Grosse…, p. 71.

[777]. По принцип е било недопустимо роби да свидетелстват против господарите си, въпреки че се срещали и изключения.

[778]. В източната част на империята един такъв свикан от императора събор би бил валиден, докато на Запад това било немислимо. Лаврентианите обаче не признали възражението по принцип на симахианите против синодален съд на папата.

[779]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 427.

[780]. Ibidem.

[781]. Ibid. р. 423.

[782]. Schwartz, Ed., PS, S. 234.

[783]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 419-420.

[784]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 168.

[785]. Ibidem.

[786]. Ibidem.

[787]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 429.

[788]. Ibid., р. 422; 425.

[789]. Ibid., р. 422.

[790]. Ibid., р. 424.

[791]. Ibidem.

[792]. Ibid., р. 438.

[793]. Ibid., р. 392.

[794]. Coll. Avell., p. 594.

[795]. Ср. Coll. Avell., Ер. 216.

[796]. Coll. Avell., Ер. 175.

[797]. Ср. АСО ІІІІ 2, р. ХVІІІ.

[798]. Ср. Bury, Hist. of the later Rom. emp. 1, p. 460.

[799]. Marcellinus, op. cit., p. 97.

[800]. Coll. Avell., p. 487.

[801]. Coll. Avell., Ер. 104; Coll. Berol., Ep. 47, от 5 март 513 година.

[802]. Ibid., p. 489. Тук се имат предвид Севир, Тимотей Константинопоски и императорът.

[803].  В инструкцията, която папа Хормизд дал на своите легати през 515 година, се приемало като възможно и това, че императорът може да отвори дума и за писмото на папа Симах, ср. Coll. Avell., p. 516.

[804]. Schwartz, Ed., PS., S. 156.

[805]. Malalas, op. cit., p. 408.

[806]. Това показват приложените от Pfeilschifter, op. cit., p. 138, писма на Енодий до него (Ер. 410, 417).

[807]. Schwartz, Ed., PS., S. 153

[808]. Ibid.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7j

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 8*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

II.2. Целесъобразност на църковната политика при Константинополския патриарх Акакий

ІІ.2.1. Акакий Константинополски

Времената, когато епископът на Константинопол бил въздиган или свалян от Александрия, били безвъзвратно отминали. Генадий бил последван на столичната катедра в последните години на император Лъв І от презвитера на Константинополската църква Акакий (472-489). Той бил кандидат за поста още при избора на Генадий, но тогава не бил избран[313]. Акакий бил въздигнат в презвитерско достойнство при патриарх Анатолий, като му била възложена и грижата за сираците. Патриарх Акакий се борил против Василиск и Тимотей Елур, към които поне в началото не се държал враждебно[314]. С последващите си действия обаче те застрашили дадените в Халкидон привилегии на катедрата му. Той оглавил халкидонистката фракция след реставрацията на Зинон, за да принуди разбунтуваните патриарси на Александрия и Антиохия да изпълняват волята му, а и за да държи императора под контрол. Политиката му била последователна и по отношение на това, че направил само минимални отстъпки пред антихалкидонския фанатизъм.

Акакий бил човекът, който чрез столичните монаси, които изкъсо контролирал, затворил за Тимотей Елур църквите в града през 475 година. Освен това той се осмелил да не подпише Енцикликата на Василиск. Когато, вследствие на нея, катедрата му е трябвало да бъде лишена от признатите ѝ в Халкидон и потвърдена от императорите Маркиан и Лъв І привилегии, той прибягнал към по-груби средства. Първоначално разбунтувал монасите, като разпространил мълвата, че животът му е в опасност. Когато впоследствие Василиск се опитал безрезултатно да го обвини пред св. Даниил Стълпник, той променил подхода си и чрез най-видните столични архимандрити помолил светеца да напусне своя стълп и да защити Църквата и нейните пастири от „дивите вълци”. Светецът изпълнил молбата му и отишъл в храма „Св. Софѝя” в столицата, където Акакий го посрещнал с голяма тържественост. Василиск безуспешно се опитал да се скрие извън града в своя дворец в Евдомон. Св. Даниил бил придружен дотам от една безкрайна народна процесия и изрекъл гневни думи към дворцовите чиновници, които се опитали да го отпратят. Той се завърнал в столицата като победител. В следващите дни узурпаторът разиграл в храма пред Стълпника сцена на помирение с патриарха, като заедно с това наредил на секретаря си да прочете от амвона един документ, с който тържествено се прокламирало неговото православие[315]. Тези мерки обаче не удовлетворили Акакий.

Застрашен от дворцови интриги[316] и предупреден от магистъра на официите Теоктист, Тимотей Елур напуснал станалата опасна за него столица. По пътя си той минал през Ефес, където възвел на архиепископския престол Павел, „който – според Евагрий – макар вече и да бил ръкоположен според древния обичай от епископите на тази епархия, оставал низвергнат от своя престол”[317]. Като противник на Халкидонския събор Тимотей не искал да признава нищо от неговите определения. Той възстановил правата на местния архиепископ[318] да ръкополага митрополитите на подчинените на Асийския диоцез провинции, отменени в Халкидон. Свикан бил събор, на който Енцикликата на Василиск била представена на участниците за подпис. С някои дребни уточнения[319] анатемата срещу Халкидонското вероопределение е разпростряна и срещу „нарушаващите каноническия ред на Църквата определения”, тоест тези от последното заседание на Халкидонския събор, с които на катедрата на Новия Рим е дадено правото да ръкополага провинциалните митрополити в диоцези Асия, Понт и Тракия (28-о правило). Освен това бил добавен и един пасаж, който изрично признавал Разбойническия събор. След този привидно блестящ успех, който бил подчертан още повече и от заявленията до Василиск на събраните в Ефес епископи и други клирици, Тимотей Елур продължил пътя си към Александрия, където влязъл триумфално[320]. Тимотей Салофакиола избягал в манастира на тавенисиотите в Каноп-Метания, в който бил получил монашеското си пострижение и откъдето се бил появил на историческата сцена[321]. От Египет Тимотей Елур изпратил на Василиск молба за свикване на нов вселенски събор, който да утвърди изложената в Енцикликата вяра на узурпатора. За място на провеждането на този събор той предлагал Иерусалим. Носели се слухове, че на този събор Акакий ще бъде свален и заменен от египетския монах, който бил брат на магистъра на официите Теоктист[322].

Акакий се обърнал към римския папа Симплиций с цел да бъде предотвратено свикването на нов вселенски събор, което не можело да стане без съгласието на последния. Той не му писал лично[323] за поведението на Тимотей Елур в столицата и Александрия, а накарал това да сторят константинополските архимандрити, като била отправена молба и за свикване на поместен събор в Рим[324]. Писмото пътувало доста дълго време. След като го получил, папата писал на 10 октомври 476 година до Василиск, Акакий и столичните архимандрити[325], че Тимотей трябва да бъде отстранен от Александрия. Той се позовавал на писмото на папа Лъв до император Лъв, в което се казвало, че и дума не може да става Халкидонската вяра да бъде поставяна на преразглеждане от нов събор. Скоро след това по една делегация, водена от патриция Орест[326], папата повторно изпратил писмо до Акакий със сходно съдържание[327].

В синодиката, с която Салофакиола известявал папа Симплиций, че след смъртта на Тимотей Елур отново се е върнал на катедрата си[328], той правел всичко възможно, за да отстрани натрупалото се към него недоверие[329]. С покаен тон той писал, че през време на предишното си патриаршестване от страх е внесъл в диптихите името на Диоскор, но сега вече то е извадено оттам. Писмено било добавено и изповедание на Халкидонското вероопределение[330], по-нататък бил приложен за одобрение и екземпляр от формулата за покаяние, предлагане за подпис на клириците, ръкоположени от Елур и Монг, които изявявали желание да се завърнат в лоното на Православната църква[331]. Като цена за това покайно смирение папата бил помолен пряко, а и посредством столичния патриарх, да повлияе на императора да изпрати Петър Монг в изгнание, далече от Египет. В своето писмо Акакий го нарича „еретик, прелюбодеец и син на тъмнината”[332]. Папата също споделял това желание[333]. Петър обаче не се оставял да бъде заловен, а опитите на Салофакиола с мекота и снизхождение да преодолее фанатизма на монофизитите имали минимален успех[334]. Като цяло опитите на Православната църква и държавната власт за намеса в делата на египетските монофизити срещнали решителния отпор на народа и местното монашество.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Когато Трокунд през лятото на 476 година завзел Антиохия, докато брат му Ил и Зинон напредвали към столицата, Петър Гнафей се осмелил на литургия да спомене Василиск като законен император[335]. След падането на узурпатора той вече не можел да се задържи на катедрата. Като помагач на Василиск в бунта и при завземането на трона той бил осъден на заточение в град Питиуса, откъдето успял да избяга в Евхаита[336]. Освен от императора Гнафей бил осъден и низвергнат също и с общия глас на архиерейския събор на диоцез Ориент. Неговото място на Антиохийската катедра заел първо Иоан Кодонат, епископ Апамейски, ръкоположен от него самия по време на първото му пребиваване на Антиохийската катедра, но след три месеца[337] той също бил заточен като еретик. Акакий[338] предупредил папата за двамата престъпници. Те никога повече, дори и след покаяние, не трябвало отново да бъдат приемани в общение[339]. На мястото на Петър, след редовно и канонично предложение от страна на клира и миряните[340], бил поставен благочестивият Стефан ІІ (477-479), който бил последователен халкидонист. Привържениците на Петър го обвинили пред императора, че е „несторианин”, но един събор в Лаодикия го признал за невинен[341]. С поименен указ Зинон го възстановил на Антиохийската катедра[342]. Скоро Стефан ІІ починал. Тогава патриарх Акакий по заповед на императора ръкоположил на негово място Стефан ІІІ (479 година) Ръкополагането на Антиохийския патриарх от столичния в този случай било предизвикано от факта, че в Антиохия еретиците били доста силни, поради което Зинон и Акакий се опасявали от насилия и изблици на народно недоволство. Тези опасения скоро се оправдали. Монофизитите били недоволни от новия патриарх и въстанали против него, нападнали го в кръщелната на св. мъченик Варлаам, където го убили със заострени колове, след което хвърлили трупа му в река Оронт[343]. На негово място поставили повторно Иоан Кодонат. Заради дързостта им императорът отхвърлил техния избор и заповядал патриархът на Антиохия отново да бъде ръкоположен от Акакий. Изборът на последния се спрял на напълно православния и предан на Халкидонския събор Каландион[344] (479/482-484), който, встъпвайки в управлението на антиохийското паство, побързал да анатемоса Тимотей Елур и Енцикликата на Василиск, като призовавал и всички останали да сторят това. Иоан Кодонат, след като дал православно изповедание на вярата си, бил назначен на катедрата в град Тир, считана за прототрон, тоест за първата катедра на Антиохийския патриархат[345]. В своите писма до императора Каландион наричал Петър Монг „прелюбодеец”, като твърдял също, че докато последният бил в Александрия, дори анатемосал Халкидонския събор[346]. Както и предишните мерки, предприети за възстановяване на Православието в Антиохия и Александрия, така и тези били съобщени от императора и Акакий на римския папа[347] с подчертано уверение, че неканоничната процедура по ръкополагането на Антиохийския патриарх от столичния няма да доведе до създаването на прецедент. Симплиций отговорил на тези писма на 22 юни 479 година[348], от което следва, че убийството на Стефан и изборът на Каландион са станали в началото на същата година. Доста по-късно (15 юли 482 година) с посредничеството на Акакий папата получил синодиката на Каландион[349] с известието, че най-после, с голямо закъснение, той фактически е поел своя патриархат. Вероятно след убийството на Стефан в Антиохия е властвала бъркотия и поддръжниците на Петър Гнафей все още са били толкова силни, че Каландион не е можел да встъпи в длъжност[350].

В края на 481 година, най-късно в началото на 482 година, в двора се явила една делегация от клирици на Православната александрийска църква, изпратена от Тимотей Салофакиола. Тя била водена от презвитера и иконом Иоан[351], по прякор Талая, монах от същия манастир на остров Тавена, от който бил и Тимотей. Те връчили на императора петиция с искането след смъртта на Салофакиола за негов приемник на Александрийската катедра да бъде избран православен, тоест халкидонист, из средите на александрийския клир. Докато пребивавал в Константинопол, той успял да спечели благоволението на Ил. Като го отрупал със скъпи подаръци, Талая успял да изкопчи от него обещание за помощ в стремежа му към Александрийската катедра. В същото време той се отнесъл с пренебрежение към Акакий, като към човек, който за него няма никакво значение при такава силна светска подкрепа.

Зинон одобрил петицията с едно писмо до Салофакиола и един mandatum[352], който бил връчен на делегацията. В него се казвало, че изборът на приемник се предоставя на Тимотей, а водачът на делегацията бил възнаграден с похвали и комплимента, че е заслужил да му бъде гласувано по-голямо доверие, като например управлението на църковните имоти в Александрия[353]. Иоан обаче трябвало да се закълне пред императора, Акакий и сената, че никога няма да претендира за епископския престол [354].Той се домогвал до благоразположението на Ил вероятно заради това, че го смятал за най-влиятелен в двора, но не го е посвещавал в плановете си, които и за самия него все още не били узрели. Връзката му с Ил веднага възбудила недоверието на Зинон, който решил на всяка цена да предотврати избора на Талая за Александрийски патриарх. Тази клетва поставяла последния пред алтернативата, или да се откаже от амбициите си, или да се самоизобличи като клетвопрестъпник и бунтовник. Във всеки случай за Ил той вече бил един ненужен инструмент. За да постигне клетвата целта си, тя трябвало да бъде положена пред значими свидетели, каквито били патриархът и членовете на сената[355]. Вероятно и Акакий е бил посветен в плановете на императора. Ил е бил омразен на патриарха заради това, че покровителствал езичника Пампрепий. Акакий съзнавал, че ако поддържа омразата на Зинон към Ил, сам би могъл да се чувства сигурен. След като напуснал столицата, Талая се преместил на служба от Тавена в Александрия, за да бъде по-близо до центъра на събитията. Скоро след завръщането на делегацията в Египет, през февруари 482 година [356] Тимотей Салофакиола починал. Подлъган от императорския декрет, александрийският клир избрал за патриарх Иоан І Талая (482 година). Според свидетелството на Захарий Ритор, приведено от Евагрий, за целта бил използван и подкуп. Той влязъл в устроения му от императора капан и приел посвещението[357]. Един набързо свикан събор от египетски епископи и александрийския клир, които се числели към Православието, изпратил в Рим синодика[358] от 15 юли 482 година с известието, че Тимотей е починал, а за негов приемник единодушно е избран Иоан. В нея се изразява и молба за признаване на избора от страна на Рим. Новоизбраният патриарх изпратил и в столицата по своя апокрисиарий обичайната грамота (ενθτρονιστικ), чрез която новите патриарси известявали останалите свои колеги за встъпването си на съответната катедра, както и за изповядваната от тях вяра[359]. Но той му заповядал да не губи време да я предава на Акакий, а да се свърже първо с Ил и след това за всичко да постъпва според указанията му. Последният в това време се намирал в Антиохия, където го последвал и довереникът на Талая. Така изминало доста време, а грамотата все още не била доставена по предназначение. Това не можело да не оскърби Акакий, който в качеството си на столичен патриарх, естествено очаквал, че известието за патриаршеската смяна преди всички останали трябвало да се връчи на него, а не на някакъв си велможа, бил той и могъщ.

В Александрия не подозирали какво са направили. Престъпената от Иоан клетва послужила като доказателство за Зинон, че той и Ил кроят заговор, и че Халкидонистката църква на Александрия и Египет не заслужава подкрепата на императора, благодарение на когото тя все още съществувала.

Следва…(виж тук).

__________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[313]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13.

[314]. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop. 63; Zacharias Rhetor, op. cit., p. 185.

[315]. Подробно тези събития са описани във Vita Danielis, 187-200, откъдето може да се разбере колко неразривна е била връзката, която свързвала императора и Църквата, както и огромното влияние на монасите и аскетите в случаите, когато действали в синхрон с епископата.

[316]. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 216.

[317]. Evagrius, op. cit. III, cap. 4.

[318]. Предположението на Zacharias Rhetor, op. cit., p. 207; 216, че Павел Ефески е бил прогонен заради това, че не е искал да подпише Халкидонското вероопределение и че е бил възстановен от Тимотей, не се съгласува със съобщеното от Severus Antioch, Ep. 1, 60 (ed. Brooks), p. 201, а се опровергава и от Деянията на Халкидонския събор, където стои подписът на предшественика му Стефан Ефески, ср. Деяния…, т. ІV, с. 156.

[319].  Ср. редактирания текст, предложен първо на епископите в Ефес, в Cod.. Vat. gr. 1431 (ed. Schwartz), p. 49; 134. Непромененият първоначален текст, даден на Тимотей в Константинопол, вж. у Evagrius, op. cit. III, cap. 4.

[320].  Zacharias Rhetor, op. cit., p. 213.

[321].  Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 64; Theophanes, op. cit., p.121; Evagrius, op. cit., III, cap. 11; Liberatus, Breviarium cap. 16; Coll. Avell., Ep. 99, p. 447; ACO II 1, p. 217.

[322].   Zacharias Rhetor, op. cit., p. 219; Coll. Avell., Ep. 56, p. 128; 131-132; Ep. 59, р. 134.

[323].   Ср. Coll. Avell., Ep. 59, p. 135.

[324].   Coll. Avell., Ep. 58, p. 130.

[325].   Coll. Avell., Ep. 56; 58; 59.

[326].   Баща на последния западно-римски император Ромул Августул (31 януари 475-23 август 476 г.); ср. Chronica minora 1, 308-309.

[327].   Coll. Avell., Ep. 57 от 31 януари 476 г.

[328].   Coll. Avell., Ep. 62; 63 от 8 октомври 478 г.

[329].   Coll. Avell., Ep. 61, р. 139.

[330].   Coll. Berol., Ep. 20, p. 66.

[331]. Coll. Avell., Ep. 63, р. 144.

[332]. Evagrius, op. cit., III, cap. 21; Liberatus, Breviarium, cap. 16; 17; 147-148.

[333]. Coll. Avell., Ep. 62-63 от 8 октомври 478 г.; Ер. 64-65 от 21 октомври 478 г.

[334]. Liberatus, Breviarium, cap. 16; Zacharias, op. cit., p. 220.

[335]. Malalas, op. cit., p. 379.

[336]. Theophanes, op. cit., p. 194; Cedrenus, op. cit., 1, p. 618.

[337]. Theophanes, op. cit., p. 125; Nicephorus, op. cit., p. 131.

[338]. Coll. Avell., Ep. 99.

[339]. Освен писмото на Акакий, ср. още Theophanes, op. cit., p. 125; 128; Malalas, op. cit., p. 380; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 22; Coll. Veron., Ep. 7.

[340]. Ψηφωι κοινηι προβληθείς. – In: Theophanes, op. cit., p. 194; Evagrius, op. cit., III, cap. 10.

[341]. Theophanes, op. cit., p. 126.

[342]. Theophanes, op. cit., p. 195.

[343]. Ibid, p. 128; Malalas, op. cit., p. 381; Evagrius, op. cit., III, cap. 10; ср. по-нататък Coll. Avell., Ep. 66; 67.

[344]. Vita Petri Iberi, p. 81.

[345]. Theophanes, op. cit., 198-199; Evagrius, op. cit., III, cap. 10; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 46.

[346]. Evagrius, op. cit., III, cap. 16.

[347]. Ср. Coll. Avell., Ep. 66, p. 147; Ep. 67, p. 149.

[348]. Coll. Avell., Ep. 66; 67.

[349]. Ср. Coll. Avell., Ep. 69, p. 154. Занесена е в Рим заедно с едно писмо на Акакий от сирийския епископ Анастасий.

[350]. Coll. Avell., Ep. 69.

[351]. В Coll. Veron., Ep. 11, p. 33, той неточно е наречен апокрисиарий.

[352]. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 224.

[353]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

[354]. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 223; Evagrius, op. cit., III, cap. 12.

[355].  Съобщението на Захарий се потвърждава индиректно от намека в писмото на Зинон до Симплиций. – In: Coll. Avell., p. 152; Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 18; Ep. 11, p. 33.

[356]. Liberatus, Breviarium, cap. 16: anno episcopatus sui XXIII mense VI. Не е пресмятано по пълни години, а според александрийските календарни години; направено по този начин, изчислението показва като първа година на Тимотей на катедрата 30 август 459-29 август 460 година, а като негова двадесет и трета година – 30 август 481-29 август 482 година. Така 6-ти месец от 23-тата му година е февруари 482 година.

[357]. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 222; Evagrius, op. cit., III, cap. 12.

[358].  Coll. Avell., Ep. 68, p. 151; втора синодика била изпратена на Каландион в Антиохия, ср. Liberatus, Breviarium…, cap. 17.

[359].  Ср. Курганов, Отношения…, 118-119.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7n

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 6*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ. Задълбочаване на противоречията. Начало на схизмата

ІІ.1. Политически компромиси – причина за кризата

Император Зинон (474-491), според описанието на летописците, съвместявал в себе си всички пороци на развратен гуляйджия и твърде малко добродетели. Кедрин го причислява към ереста на „безглавите” (акефалии), които сливали двете естества на Иисус Христос[236]. Но той едва ли твърдо се е придържал към някакви определени убеждения. Силно мургав, космат и нестроен на външен вид, той бил отвратителен и по вътрешните си качества: гневлив, злопаметен и завистлив. На сладострастието се отдавал докрай и открито развратничел, като смятал, че ако тайно се отдаваш на порока, не си никакъв самодържец. Към това се прибавят и неговата слабохарактерност и страхливост[237]. В самото начало на управлението му страшни бедствия се стоварили върху империята: Месопотамия била нападната от сарацините, а Тракия – от хуните на Теодорих Стари[238], които опустошили страната. Това, което останало след нашествието на варварите, Зинон насила иззел и похарчил за своите удоволствия. С това той станал особено ненавистен на поданиците си.

ІІ.1.1. Превратът на Вaсилиск

След смъртта на малолетния император Лъв ІІ (ноември 474 година), Верина и част от синклита влезли във връзка с нейния брат Василиск, който се намирал в град Ираклия, диоцез Тракия. Той и неговите роднини[239], които в лицето на Зинон виждали само един амбициозен провинциалист, решили, че вече е настъпил техният час и въстанали против него. Василиск провъзгласил себе си за император, сина си Марк – за цезар, а жена си Зинонида – за августа. Летописците не говорят подробно за това, как точно е протекло въстанието, но последвалите действия на Василиск водят до извода, че главни действащи лица в бунта били противниците на Халкидонския събор – монофизитите. С предупреждения за заговори и заплахи от наемни убийци Верина успяла да внуши на зет си такъв страх, че, въпреки зимата, на 9 януари 475 година[240] Зинон заминал през нощта с жена си Ариадна и майка си за Халкидон, а оттам, без да спира, с пощенски коне продължил за Исаврия[241].

Василиск влязъл в Константинопол[242] без сражение и се провъзгласил за император в двореца в Евдомон, противно замислите на сестра си Верина, която възнамерявала да даде короната на своя любовник, магистъра на официите[243] Патрикий. След като Василиск го ликвидирал, тя започнала да интригантства против него в полза на зет си Зинон и дори ѝ се наложило да търси азил от гнева на брат си във Влахернската църква „Св. Богородица” [244]. В началото узурпацията на престола била популярна; в цирка народът се нахвърлил върху исаврийците и станало голямо кръвопролитие[245].

По своите нравствени качества Василиск не бил по-добър от Зинон. Подбуждан от жена си Зинонида и някои други изявени монофизити, които му били помогнали да узурпира трона[246], Василиск предприел мерки за преследване на православните.

Както след смъртта на император Маркиан през 457 година, така и сега, след смъртта на Лъв І, монофизитите в Александрия използвали смяната на върха за нова атака против Халкидонския събор и изпратили една делегация от монаси в Константинопол. Тя трябвало да връчи на Зинон петиция, с която се искало връщането на Тимотей Елур от заточението му в Херсон. Вместо Зинон обаче тази делегация заварила Василиск на трона. Към това се прибавила и случайността, че лекарят Теоктист, александриец по произход, когото Василиск направил магистър на официите, бил брат на един от тези монаси [247]. Освен това новата императрица Зинонида, една светска жена, която изневерявала на императора с неговия племенник Армат[248], също симпатизирала на еретическата опозиция[249]. Подложен на разностранен натиск, узурпаторът Василиск разрешил на непримиримия фанатик Тимотей Елур да дойде в Константинопол. Това предизвикало противоречиви реакции. Намиращите се в града александрийски моряци превели смятания за тях патриарх Тимотей през града, пеейки: „Осанна Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне! Осанна във висините!” (Матей 21:9). Вратите на църквите в града обаче останали затворени за тях и той можел да служи литургия само в затворен домашен кръг[250]. Пристигайки в Константинопол, Тимотей Елур започнал да убеждава Василиск да издаде грамота против определенията на Халкидонския събор[251]. Предчувствайки победата си, той решил да организира тържествена религиозна процесия, но неочаквано паднал от магарето, което яздел, счупил крака си и засрамен се прибрал в своята квартира. Императорът изпълнил молбата на Тимотей и демонстрирал своята благосклонност към монофизитите с това, че провъзгласил Тимотей Елур за легитимен патриарх на Александрия, а Петър Гнафей – на Антиохия[252]. При заминаването си за епархиите те били снабдени с грамоти с особени пълномощия (μετ τúπον).

Следвайки препоръките на Тимотей Елур, императорът обнародвал от свое име окръжно послание (Енциклика, εγκúκλιον)[253], предложено от един от египетските монаси, в което като единствена норма на вярата признавал Никео-Цариградския символ и проклинал Халкидонското вероопределение и Tomus Leonis. В заключение заповядал на всички епископи да го подпишат. Който занапред се осмелявал да изповядва „халкидонските нововъведения” или дори само да ги споменава, е в нарушение на едикта, издаден от император Теодосий ІІ непосредствено след Разбойническия събор (449 година) и приложен[254] към Енцикликата. Същността на съдържанието му се заключава в следното: заявявайки предварително, че приема напълно законите, издадени от предишните императори и ги признава като свои закони, че благочестието и ревността по Бога и Спасител наш Иисус Христос той предпочита пред всяка друга грижа за човешки дела, и че съгласието на Христовото паство представлява спасение както за него самото, така и за всеки поданик на държавата, по-нататък утвърждава и признава за основание на вярата Никео-Цариградския символ и определението на ІІІ Вселенски събор. „А това, което е нарушило единението и реда в светите Божии църкви и мира в целия свят – продължава той – като: книгата на Лъв и всичко, постановено в Халкидон за определяне на вярата, или изложено в символи – всичко, казано в смисъл на тълкувание, или учение, или разсъждение, и стореното, като нововъведение, против гореспоменатия символ на 318-те свети отци – всичко това, както тук, така и навсякъде, във всяка църква, където бъде намерено, заповядваме на намиращите се навсякъде светейши епископи да предават на анатема и на огъня”. „Нека с всички нововъведения, допуснати в Халкидон, въпреки божествения символ, да бъде анатемосана ереста на тези, които не изповядват, че Единородният Син Божи истинно Се е въплътил и въчовечил от Духа Светаго и Света Приснодева Богородица Мария, а говорят, че Той е имал тяло или небесно, или призрачно и мнимо. Въобще нека бъде анатемосана всяка ерес и всичко, което, когато и да е, както и да е и където и да е във вселената, мислено или словесно е въведено като новост в нарушение на този божествен символ. А тъй като за царската загриженост е свойствено с далновидност да утвърждава спокойствието на поданиците – не само за настоящето, но и за бъдещето, то ние нареждаме на намиращите се навсякъде светейши епископи да се подпишат под тази наша свещена окръжна грамота…, анатемосвайки всяко положено в Халкидон затруднение за православния народ и изгонвайки го напълно от светите църкви като действително препятствие за обществото и нашето благоденствие”. Императорът наричал това свое послание „съгласно с волята Божия” и издадено „по примера на предишните императори”. Затова непокорните, отхвърлящите това послание, той подвеждал под цялата строгост на законите, издадени от предшествениците му срещу еретиците[255].

Всеки читател, малко запознат с всички тънкости в богословските спорове, безспорно би намерил това послание на Василиск за напълно православно. И действително, ако си представим, че Халкидонският събор не е бил провеждан, то в посланието не би могло да се намери нищо, което би могло да бъде осъдено от православна гледна точка. Императорът приема определенията на първите три вселенски събора и изповядва, че Иисус Христос е истински Син Божи по Божество, истинно въплътил се от Дева Мария и по човечество. Всичко това не било осъдено и от Халкидонския събор. По-нататък, разглеждано от държавническа гледна точка, посланието на Василиск би могло да се оцени и като мъдър държавен акт. Правителството е загрижено за благото на поданиците си и за спокойствието в държавата. Енцикликата на Василиск преди всичко била приета от Тимотей Елур и Петър Гнафей, но така също и от приемника на Ювенал Иерусалимски – Анастасий (458-478). Броят на всички епископи, които отхвърлили посланието на папа Лъв и Халкидонския събор и приели Енцикликата, достига до 500 души. Когато впоследствие започнали да обвиняват източните епископи, че те от страх пред императора са я приели, те се събрали на събор в Ефес, от името на който изпратили до Василиск молба със заявлението, че неговото окръжно послание е подписано от тях „със съвършена радост и готовност”[256].Западните писатели, както католически, така и протестантски, при анализа на този факт обикновено упрекват източните епископи и въобще цялата Източна църква в раболепие пред императорите; това надали е справедливо. Част от епископите, както е видно от хода на събитията, са се подписали под Енцикликата затова, защото тя в известен смисъл е техен собствен продукт и била в услуга на покровителстваните от тях ереси; други, възможно е, от раболепие и страх пред императора; но мнозинството сторили това с убеждението, че Енцикликата не съдържа нищо неправославно. Каквато и да била истината, все пак звучи невероятно такъв голям брой епископи да са били ръководени само от робски помисли и чувства пред императорите[257].

Халкидонистите, от своя страна, разглеждали Енцикликата на Василиск от съвсем друга позиция. Авторитетът на Халкидонския събор бил важен именно поради това, че е дефинирал точната и определена истина, така че, който отхвърля събора, с това отхвърля и утвърдената от него истина. Тържественото заявление на императора, че признава в Христос както истинското Божество, така и истинското Му въплъщение от св. Дева Мария, по своята неопределеност съдържало и скритото намерение на еретиците да подменят на всички църковни постове православните с монофизити и вместо православното учение за неслитно, неразделно, неизменно и неразлъчно съединение на двете природи в Иисус Христос, на базата на Енцикликата да въведат навсякъде учението за сливане на двете природи в Богочовека след Въплъщението, тоест монофизитството. Православните отхвърлили Енцикликата като еретическа, безбожна и накърняваща правата вяра.

Столичният патриарх Акакий (472-489), който получил от узурпатора заповед да подпише документа по примера на останалите източни патриарси, вместо да се подчини, побързал да консолидира православните монаси и жителите на Константинопол срещу Василиск като еретик и враг на правата вяра[258]. Цялото столично население с жените и децата, клира и монасите се събрали в храма „Св. Софѝя” и с внушителното си множество възпрели Василиск да извърши каквото и да било насилие над осмелилия се да му противодейства патриарх. Виждайки тази подкрепа, Акакий решил да привлече народа още по-плътно до себе си. Той покрил олтара с траур и жертвеника и тържествено обявил от амвона Василиск за еретик, при което не пощадил и Зинон. Разбуненият народ заплашвал да опожари целия град, ако Василиск се осмели да продължи да преследва православната вяра и Халкидонския събор. Заплахата от унищожаване на града с огън направила много силно впечатление на узурпатора, още повече че едновременно с описваните събития в Константинопол действително избухнал страшен пожар, който изпепелил най-богатия квартал на столицата и прибавил още една към многото причини за всеобщата ненавист срещу него. Изплашен от народното възмущение, той избягал от града. Отдалечавайки се, за да запази реда и собственото си достойнство, Василиск издал заповед, с която забранил на всички членове на сената да влизат в общение с патриарха. В същото време срещу него се опълчил и знаменитият със светостта и чудесата си отшелник Даниил, който, подобно на св. Симеон, се подвизавал на стълп в Анаплус. Той събрал около себе си множество православни монаси, отправил се с тях в лагера на Василиск и с удивително безстрашие го изобличил. От придружаващите го монаси особена смелост проявил и Олимпий[259].

Императрица Верина и членовете на сената влезли във връзка със Зинон, който още се укривал в Исаврия. Когато той станал съимператор на малолетния Лъв ІІ, около него се навъртал ивериецът Ил, който от дълги години бил на служба при император Лъв І. Той командвал една военна част и се бил поставил в услуга на армията на краля на готите Теодорих Стари[260]. Посредством големи обещания Василиск успял да го спечели на своя страна. Ил и брат му Трокунд били натоварени с преследването на Зинон, тъй като изглеждало разумно войната против избягалия в родните си планини император да бъде водена от познаващите страната исаврийци. Те успели да заловят майката и брата на Зинон и ги затворили в едно разбойническо леговище[261]. Това обаче не заставило Зинон да капитулира, а и Василиск не удържал на обещанията си. Тогава двамата братя преминали на страната на императора-сънародник и го окуражили да нападне узурпатора, вместо да се крие от него в родината си. През лятото на 476 година Трокунд завладял Антиохия[262], а Ил и Зинон настъпили към столицата. Една голяма армия, командването на която Василиск поверил[263] на любовника на жена си Армат, ги пресрещнала около Никея. Зинон искал да избегне сражението, но му било обяснено, че не се нуждае от битка, а може да постигне целта си с подаръци и обещания за високи постове. Това средство се оказало ефикасно. Пълководците на Василиск преминали на страната на Зинон и той безпрепятствено наближавал Константинопол.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Заплашен от всички тези събития, Василиск отменил Енцикликата с издаването на един нов едикт, наречен Антиенциклика (αντεγκúκλιον; κατ των εγκυκλίων)[264], който в неясна форма отразявал неговото нежелание за този акт. С него той отменял всички свои предишни разпореждания против Халкидонския събор и осъждал както ереста на Несторий, така и Евтихий и останалите еретици. Заедно с това се възстановявали привилегиите на Константинополския патриаршески престол, дадени му в Халкидон и отнети с предишните разпореждания и действия на узурпатора. „Вярата на отците, която досега бе изповядвана, а също и по време на нашето господство се изповядва, трябва да остане”, се казва в началото. „Ето защо, издадените по време на нашето господство енциклики са невалидни”. Това е обяснено с нещо, което не се нуждаело от оттегляне, тъй като и двете страни били единодушни по въпроса за анатемата срещу Несторий и Евтихий. „По този въпрос не е необходимо свикването на никакъв събор”, с което пък се отхвърляло искането на Тимотей Елур. „На патриарх Акакий следва да бъдат възстановени правата да ръкополага (митрополитите на диоцези Понт, Асия и Тракия – скоби мои), но по такъв начин, че вече ръкоположените епископи да запазят катедрите си, без от това да възниква прецедент в ущърб на правата на ръкоположение на Константинополската катедра след смъртта им”. Текстът за отмяната на 28-мо правило, касаещо привилегиите на Константинопол, бил внесен от Тимотей Елур в полза на митрополит Павел Ефески. Трябвало само да бъде предотвратено свалянето на вече ръкоположените на това основание от Павел епископи, както и да се формулират ненакърнимите по принцип привилегии на Акакий. Халкидонското вероопределение, което в Енцикликата било категорично отхвърлено, в Антиенцикликата въобще не е споменато. Противно на „яснотата, с която със сакрата се възстановяват привилегиите на константинополската катедра”, на поданиците, „се предоставя да проверят защо онези, които си издействаха този документ (тоест Акакий, Даниил Стълпник и столичните архимандрити – скоби мои), са обрекли на забрава Никейския символ”. Това е една силна атака срещу Халкидонското вероопределение в контекста на тезата на Тимотей. Той, който заедно с Диоскор принудил Разбойническия събор да осъди Флавиан, винаги отстоявал мнението, както в изпратения през 457 година libellus до император Лъв, така и по-късно в две свои обширни произведения, че Никейският символ трябва да остане единственото вероопределение, към което (съобразно постановлението на ІІІ Вселенски събор) „нищо не може да бъде прибавяно”, и че Халкидонският символ, особено съдържащите се в него изрази от Tomus Leonis, представлява една недопустима прибавка от такъв вид. Именно за тези, влизащи в противоречие с Никейския символ, „нововъведения” Василиск снема от себе си отговорността в Антиенцикликата. Той вече се бил обявил единствено за Никейския символ в прочетения при помиряването му с Акакий mandatum[265], като заявил тържествено, че като неримлянин[266] и военен не е сведущ в „дълбините на вярата”, а в заключение добавил едно пророческо предупреждение: „За да не би някак това управление на беззаконника (ср. 2 Солуняни 2:6-7) да отстрани от пътя запазеното (Никейския символ – скоби мои)”. Като беззаконник (ανομος) най-вероятно е бил визиран Зинон. Действително се съобщава[267], че Василиск склонил да издаде Антиенцикликата едва при вестта, че Зинон настъпва с армията си към столицата. Но за покаяние било вече твърде късно.

В края на юли 476 година, след 20-месечно отсъствие, императорът влязъл в Константинопол [268] и бил радостно приет от сената и народа, а Василиск със семейството и децата си потърсил азил в храма „Св. Софѝя”. Зинон ги подмамил да излязат оттам с обещанието, че няма да ги обезглави. След като те се подчинили, той ги заточил в крепостта Лимне в Кападокия, където, заключени в една кула, били оставени да умрат от глад. Зинон сметнал, че така е спазил клетвата си[269]. Скоро и Армат бил застигнат от подобна участ.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[236]. Cedrenus, op. cit., p. 615.

[237]. Ibid., Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 1; 3.

[238]. Malchos. – In: Exc. de leg. Rom., p. 165; Malchos. – In: Exc. de leg. gent., p. 572; Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[239]. Ср. Vita Danielis, p. 286, където са споменати Армат, братовчед на Верина, зет ѝ Зус и Маркиан, син на западноримския император Антемий, който се оженил за Леонтия, обещаната на цезар Патрикий втора дъщеря на Лъв І. Според Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 28, комплотът бил организиран в Ираклия, където Василиск се оттеглил след катастрофалното поражение на флота в африканската кампания през 468 година.

[240]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 132.

[241].  Vita Danielis, p. 286.

[242]. Theophanes, op. cit., p. 186; 194; Evagrius, op. cit., III, cap. 2; 3; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 28; 29; Cedrenus, op. cit., 1, 615-616.

[243]. Magister officiorum е висш сановник, който стоял начело на отделните ресори на управлението, ср. Ангелов, Д., Византия. Политическа история, с. 40.

[244]. Vita Danielis, 186-187; Candidus. – In: Photius, op. cit., 79.

[245]. Candidus, ibid; Marcelinus, op. cit., p. 90.

[246]. Cedrenus, op. cit., 1, р. 618; Theophanes, op. cit., p. 194;

[247]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5; Vita Danielis, p. 198.

[248]. Suidas, Αρματος. – In: Lexicon, alpha, 3970, 1-20; ср. Schwartz, PS, S. 185.

[249].Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 29; Zacharias, ibid.; Vita Danielis, p. 194.

[250]. Coll. Avell., p. 126; 131; 134.

[251]. Evagrius, op. cit., III, cap. 4.

[252]. Според Malalas, op. cit., p. 379, това е станало през 8-ия месец на узурпацията, тоест август 475 година.

[253]. Текстът вж. в Codex Vaticanus gr. 1431 (ed. Schwartz), S. 49 ff.

[254]. Ср. сбирката на Rusticus. – In: ACO II 3. Текстът е запазен в латински превод и присъединен към 3-тото заседание (против Диоскор) на Халкидонския събор.

[255]. Evagrius, op. cit., III, cap. 4.

[256]. Evagrius, op. cit., III, cap. 5.

[257]. Учудващо е, че Neander, Allgemeine geschichte…, IV, p. 261, който като цяло изпитва отвращение към точните догматически определения, в случая негодува срещу византийските епископи и вижда в постъпката им само робско следване на богословското направление в императорския двор.

[258]. Evagrius, op. cit., III, cap. 7. Евагрий пряко свидетелства, че монасите и народът на Константинопол били подбудени срещу Василиск от патриарх Акакий. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 32, твърди, че Василиск не бил в състояние да принуди Акакий да приеме и подпише Енцикликата затова, защото „целият град – мъжкият и женският пол, стичайки се в храма, въстана против Василиск”. В съгласие с това пишат и Theophanes, op. cit., p. 188; Cedrenus, op. cit., I, 617-618. Но от тези сходни помежду си свидетелства още не следва да заключим, че Евагрий говори неистина, като утвърждава, че Акакий е бил в основата на бунта. От тях става ясно единствено, че той е намерил поддръжка сред народа и монасите. Тук не трябва да се пропуска и следното негово съображение: отмяната на Халкидонския събор се свързвала и с принизяване на Константинополската патриаршеска катедра, въздигната именно там. Акакий, като умен и горд човек, дори само затова е щял да въстане против Енцикликата и да употреби всички средства, за да я омаловажи. От последвалите събития е известно, че в борбата си с римските папи, както столичните патриарси, така и народът на Константинопол, твърдо защитавали честта на Акакий и въобще не били съгласни да го признаят за еретик, което не би било възможно, ако той наистина е бил такъв. И накрая, по характер Акакий въобще не бил от хората, които имат страх от тълпата. Фактите сочат, че когато той е бил убеден в нещо, не се е страхувал от нея и непоколебимо преследвал целите си.

[259]. Theophanes, op. cit., 188-189; Evagrius, op. cit., III, cap. 7; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 32; 33; Cedrenus, op. cit., 1, p. 598; 616; 618.

[260]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[261]. Brooks, E. W., The Emperor Zenon and the Isaurians, p. 217.

[262]. Malalas, op. cit., p. 379.

[263]. Според Theophanes, op. cit., p. 121, в качеството на magister militum per Thraciam, а според Malalas, op. cit., p. 379 – в качеството на magister militum praesentalis.

[264]. Текста вж. в Codex Vaticanus gr. 1431 (ed. Schwartz), S. 52.

[265]. Ср. началото на този документ във Vita Danielis, p. 199.

[266]. Ibid. Тези автентични думи показват, че Василиск и всички роднини на Верина били с германски произход, но принадлежали  към Православната църква, което тогава е било по-важно от произхода. ср. Schwartz, PS, S. 189.

[267]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5.

[268]. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 21.

[269]. Theophanes, op. cit., 192-193; Evagrius, op. cit., III, cap. 8; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 34; 35; 36; Cedrenus, op. cit., 1, p. 617; ср. Византийските василевси, с. 105.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7t

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 5*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.3.2. Ситуацията в Антиохия

Антиохийската църква била коренно противоположна на силно централизираната Египетска. Редица способни и умни иерарси, от Мелетий (360; 362-365; 378-381) нататък, отново издигнали на висота патриаршията на диоцез Ориент; последният от тях Иоан І (429-442) – се изявил като яростен противник на св. Кирил Александрийски, с което насърчил усилията на Ювенал Иерусалимски да се отдели от Антиохия и обособи една нова патриаршия в Светия град. Изкушен от примера на александрийците, Иоан Антиохийски мечтаел за иерархическа династия в Антиохия и с тази цел направил племенника си Домн ІІ (442-449) свой приемник на катедрата. Неговото управление не било на висота. На Разбойническия събор Ювенал Иерусалимски отнел от Антиохийската патриаршия не само трите Палестини, но и двете Финикии и Арабия. Ето защо на Халкидонския събор на Домн му било отказано възстановяване на катедрата, за която бил предпочетен Максим І (450-456). Той, подобно на Анатолий Константинополски и Ювенал Иерусалимски, дължал този пост на преминаването си от Диоскор към Православието. В Халкидон на Антиохия била направена отстъпка само дотолкова, че ѝ били върнати двете Финикии и Арабия.

Докато в Палестина и в самата столица на Източната империя опасността от противниците на Халкидон изглеждала премахната, монофизитството спечелило около 455 година нарастваща подкрепа в Антиохийската патрирашия. Особено в Сирия то намерило фанатични привърженици сред монасите и аскетите. Който си мисли за това, че съвсем доскоро Антиохия е била център на противоположното богословско направление – несторианството, може само да се чуди на този обрат. Във всеки случай не подлежи на съмнение, че епископите, които дотогава се придържали към Несторий и през 431 година осъдили св. Кирил Александрийски, вече не изразявали единодушното мнение на своите пасоми[202]. За този обрат особена вина имат монашеските тълпи около архимандрит Варсума, който, в качеството си ревностен монофизит, бил поканен от Диоскор Александрийски за участие в Разбойническия събор. Още преди Халкидонския събор той създавал проблеми в Сирия, събирайки около себе си хиляди свои единомишленици-монаси[203].

Скоро след възкачването си Максим, по лични причини, станал неспособен да управлява[204]. Следващите двама негови приемници – Василий І (456-458) и Акакий (458-459) – починали след краткотрайно управление. Мартирий (459-471) имал големи затруднения от страна на монофизитите.

След като пристигнал в Антиохия заедно със Зинон, честолюбивият Петър Гнафей си поставил за цел да овладее патриаршеския престол на диоцез Ориент. Той се постарал да спечели доверието на исавриеца. След това започнал да събира около себе си „аполинариански”, тоест антихалкидонски настроени монаси и ги фанатизирал в полза на литургическия текст „распныся за ны” в Трисветата песен и да буни клира и народа срещу законния патриарх Мартирий. Той предавал на анатема всеки, който отричал, че Бог е разпнат. От това произтекли смутове и безпорядък сред народа, насочени срещу патриарха. Мартирий бил принуден да замине за Константинопол и да докладва на императора. Милостиво приет и изслушан, вследствие ходатайството на столичия патриарх Генадий[205], той се завърнал в Антиохия с надеждата, че въоръжен с императорския авторитет, ще съумее да възстанови своя собствен, но там той заварил такива раздори и вълнения, че в храма публично се оттеглил от катедрата с думите: „отричам се от клира непокорен, от народа непослушен, от тази църква, изгубила чистотата си, а оставям за себе си само достойнството на свещенството”[206]. Гнафей решил, че вече е постигнал целта си. С подкрепата на Зинон той принудил един свикан в Селевкия събор да го ръкоположи за патриарх на Антиохия[207]. За да си възвърне обратно Сирия Втора, той провъзгласил Иоан, наречен Кодонат[208], един низвергнат константинополски презвитер, за митрополит на Апамея, но без успех, тъй като апамейците изгонили неканения владика. Действията му не се харесали в Константинопол. Информиран от патриарх Генадий за тази явна несправедливост, императорът осъдил узурпатора на антиохийската катедра на заточение в оазиса в Горен Египет и постановил, че легитимен приемник на Мартирий става Юлиан (471-475)[209]. Петър Гнафей успял да избяга в Константинопол. Там той бил скрит в намиращия се на източния бряг на Босфора и известен като халкидонистки настроен манастир на акимитите[210], където продължил еретическата си дейност. На Юлиан пък, когото енергичната намеса на патриарх Генадий поставила на мястото на най-после осъдения Петър, се случило по-лошо: той починал от гняв[211] заради преврата на Василиск, който върнал Гнафей обратно на Антиохийската катедра (475 година).

1.3.3. Бунтове в Египет

Преди всичко обаче Египет е бил мястото, където още през управлението на Маркиан се събирали злокобни буреносни облаци, които предвещавали катастрофа с непредвидими последици. Още по време на преговорите в Халкидон станало ясно, колко тежко и дори невъзможно ще бъде да спечели Египетската църква за каузата на Православието. Диоскор Александрийски, свален от събора като главен виновник за злото и ръководител на Разбойническия събор, бил изпратен от императора на заточение в град Гангра в Пафлагония. Тринадесет от дошлите с Диоскор на събора египетски епископи твърдо отказали да се подпишат под Tomus Leonis. Те не можели да направят това, докато не бъде избран нов Александрийски патриарх, с чиято воля, съгласно местната традиция, те във всичко трябвало да се съобразяват. В противен случай при завръщането им техният живот щял да бъде застрашен[212]. На овакантената Александрийска катедра, по искане на египетските епископи и по общо определение на целия събор, бил избран и ръкоположен от четирима от отпадналите от Диоскор епископи Протерий (451-457), човек кротък, снизходителен и със съвсем православен начин на мислене. Така спокойствието в Александрия могло да бъде запазено по-дълго, отколкото в Палестина, въпреки че при хиротонията на новия патриарх се стигнало до кръвопролития и убийства[213]. Една малочислена групировка, сформирана вследствие бруталната твърдост и остротата, с които режимът на Диоскор преследвал роднините и приятелите на св. Кирил Александрийски, застанала доброволно на страната на православните и допринесла за падането на Диоскор на Халкидонския събор. Начело на нея стоял бившият презвитер и иконом на Александрийската църква Несторий, който впоследствие станал епископ на Фрагония в провинция Втори Египет[214]. Тази именно малка група дала на императора възможността да запази в Египет поне рамките и статута на Православната църква дотолкова, че да стане възможно встъпването в длъжност на новия патриарх. Макар Протерий Александрийски да бил протопрезвитер и довереник на Диоскор, част от монасите и паството го смятали за натрапник, който трябва да бъде отбягван. Преди това той се славел като непоколебим противник на събора, но това сега не го ползвало с нищо[215]. Срещу него се образувала силна опозиция от презвитери, монаси и миряни, които не били в общение с него и в своите манастири служели отделно богослужение[216]. Скоро тази борба между спорещите страни прераснала във всенародно въстание.

Протерий Александрийски можел да изпълнява задълженията си единствено под закрилата на императорските войски, което още повече дразнело наранената национална гордост на неговите противници от александрийските гилдии и еснафи, които твърдо отстоявали иерархическия абсолютизъм на Александрия на Изток. Опитът му чрез внимателно формулиране на халкидонските определения да бъде усмирена монофизитската опозиция се разбил в нейния фанатизъм. Този опит само породил недоверието на Рим към него и папа Лъв го принудил да признае безусловно Tomus Leonis, което направило невъзможно каквото и да било сближаване на патриарха с клира и народа не само в Александрия, но и в цял Египет[217]. Протерий и малцината епископи и клирици, които го подкрепяли, дължали не само църковните си доcтойнства, но и живота си на военачалника на Египет Дионисий и неговите гарнизони, благодарение на които той успял да потуши избухналото въстание[218]. Народът се надигнал яростно срещу магистратите и войниците; много от последните изгубили живота си, след като преустроеният в църква храм на Серапис, в който те се били оттеглили, бил запален над главите им. Освен това те спрели и доставките на пшеница от Александрия за Константинопол. След доклада на префекта на града Флор за случилото се, Маркиан наредил пшеницата, транспортирана по река Нил, да се складира не в Александрия, а в град Пелусия, откъдето да бъде изпращана в столицата. Флор забранил безплатното раздаване на хляб на александрийците, затворил баните и театрите[219], а за възстановяване на реда императорът изпратил подкрепление от две хиляди редовни войници от Константинопол[220]. Притиснати по такъв начин и измъчвани от глад, жителите на града сами започнали да молят императора да върне Протерий и прекратили бунта. Последният встъпил в изпълнение на задълженията си и се заел с устройване на силно разстроената Александрийска църква[221].

В провинцията обаче халкидонската кауза била изгубена. В началото не по-малко от десет епископи, включително влиятелни личности като епископа на Оксиринх, се обявили срещу Диоскор[222], но не успели да убедят населението и монасите в справедливостта на акта на свалянето му от епископската катедра[223]. Самият Протерий щял да спечели жителите на Оксиринх, ако не била намесата на Петър Ивериеца, изпратен там в изгнание[224]. Той се застъпил за правата на своята епархия, доколкото можал, например в продължителния спор с папа Лъв по въпроса за датата на Пасхата през 455 година, който той спечелил за голямо разочарование на мнозина от Запад[225]. Още през 453 година в театъра се чували възгласите, инспирирани, както се твърдяло, от божествени сили: „Диоскор – обратно в града! Православните – обратно в града! Изповедникът – на неговата катедра! Изгорете костите на Протерий! Изпратете Юда в изгнание! Изгонете Юда!”[226]. Диоскор бил представян като велик изповедник, който се осмелил да се противопостави на императора и да отлъчи неблагочестивия папа Лъв, заради което сега плащал „данъка” за своята правота. Неговата смърт на 4.ІХ.454 година в Гангра предизвикала веднага спад на доверието към антихалкидонската кауза, но Протерий се оказал неспособен да се възползва от това. След като Диоскор вече не бил на сцената, императорът се надявал, че отношенията в Александрия ще могат да се уредят по мирен начин.

Протерий Александрийски не бил господар в собствения си дом. Обкръжението му се състояло предимно от аристократи и държавни чиновници[227]. Благодарение на тях най-твърдоглавите фанатици – Тимотей Елур и Петър Монг, вече отлъчени от Църквата, били принудени да напуснат Александрия. Някои от по-упоритите провинциални епископи, също били свалени от катедрите им. След смъртта на Диоскор монофизитите, за които той продължавал да бъде единственият законен Александрийски първопредстоятел, били в невъзможност да изберат негов приемник. Голямото мнозинство в Египетската църква се било отделило от Протерий с отвращение. Те го наричали мелхит[228] и не искали да го признават за свой патриарх. Възгласите на тълпата в Александрийския театър отразявали правдиво народните настроения и надежди за мъст. За съжаление, не им се наложило да чакат дълго.

Новината за смъртта на император Маркиан († 27 януари 457 година)[229] веднага насочила събитията в друга посока. Със смайваща бързина от укритията си изскочили свалените и осъдени епископи и клирици и заедно с множество монаси заплашили Александрия. Управителят на Египет, Дионисий, от отсъствието на когото се възползвали бунтовниците, след завръщането си в града не бил склонен безрезервно да поддържа Протерий и самоволно да се меси в политиката на новия император. Той се опитал да им въздейства по мирен път, като ги убеждавал временно да напуснат града. Тимотей Елур, когото преди години св. Кирил Александрийски взел от пустинята и направил презвитер[230], настройвал египетските монаси против патриарха. Според свидетелствата на летописците, за да бъде сигурен, че ще достигне патриаршеския престол, Тимотей се явявал през нощта пред килиите на анахоретите и викал всекиго поименно. Когато събуденият монах питал кой го вика, Тимотей отговарял: „Аз съм ангел и съм изпратен от небето да ви възвестя да прекъснете общението си с Протерий и Халкидонския събор и да изберете за епископ на Александрия Тимотей Елур”[231]. На него му се отдало да осигури мощна подкрепа в тези кръгове и най-вече сред монасите в Енатон, Октодекатон и Икостон. Това били манастири, отдалечени съответно на девет, осемнадесет и двадесет мили от Александрия[232]. Той бил подпомаган и от Петър Монг (Заекващия), който като дякон на Диоскор присъствал на свалянето на своя епископ в Халкидон и оттогава станал непримирим противник на събора[233].

Авторът д-р Александър Омарчевски

Вълненията прераснали в открит бунт. Недоволните завладели главната църква в града, а двама от свалените епископи поставили Тимотей Елур за патриарх[234]. След това, предвождани от него, нападнали Протерий в храма по време на службата в първия ден на Пасха (20.ІІІ.457 година). Протерий избягал от тях в кръщелната – място, почитано като най-свещено и недостъпно за извършване на злодеяние. Бунтовниците го последвали там и го убили заедно с придружаващите го шестима клирици. След като това им се сторило недостатъчно, те започнали по най-зверски начин да издевателстват над трупа на убития патриарх, „показвали го на всички и викали: Протерий е убит”. После влачили трупа му из градските улици, нанасяйки му всевъзможни удари, като в яростта си даже започнали да ръфат вътрешностите на свещеномъченика. Накрая изгорили останките му, а пепелта разпръснали по вятъра. Православните епископи и клирици избягали в Константинонол, където подали доклад-жалба[235] до император Лъв, в който подробно изложили всички насилия, извършени от еретиците над православните. Доклад до императора изпратили и самите еретици, в който молели за утвърждаването на Тимотей на патриаршеската катедра. Необезпокояван повече от държавните власти, узурпаторът се държал като легитимен патриарх, а управлението му в Александрия продължило малко повече от две години (457-460). Първостепенната задача, която той си поставил, била да очисти Египетската църква от халкидонските „нововъвъдения”. Той се справял отлично с нея до началото на 460 година, когато по заповед на император Лъв І бил заточен в Гангра.

Следва…(виж тук).

_______________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[202]. Ср. Bardy, G., – In: Fliche-Martin, op. cit., p. 287.

[203]. Ср. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 7.

[204]. Nikephorus, Historia syntomos (ed. de Boor), p. 131: εξεβλήθη δι πταισμα; ср. Leo, Ep. 85 от 11 май 455 година до Юлиан от Кос.

[205]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13, 15-16.

[206]. Ibid., cap. 20-22.

[207]. Johannes Diakrinomenos. – In: Miller, Melanges, 1, p. 66.

[208]. Theophanes, op. cit., p. 128.

[209]. Nikephorus, op. cit., 131; ср. Schwartz, Ed. PS, S. 182, 3.

[210]. Има две съобщения за този първи период в бурното битие на Петър Гнафей: в едно писмо до Акакий от Рим от 476 година, in: PS, S. 121, и у Theodorus Lector: I, cap. 20-22, които не съвпадат във всички подробности; ср. още: Cedrenus, op. cit., 1, 611-612; 617; Theophanes, op. cit., 175-176; 187: και Πέτρον Γναφέα κρυπτόμενον εν τη μονη των Ακοιμήτων, откъдето може да се заключи, че сред монасите-акимити се срещали и монофизити.

[211]. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Parisiensia 2, p. 105; Theophanes, op. cit., p. 121.

[212]. АСО ІІ 1, 2, 112-123.

[213]. Liberatus, Breviarium, cap. 15. – In: ACO II 5, p. 123; Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[214]. Ср. АСО ІІ 1, р. 215. Той принадлежал към египетските епископи, които през 457 година избягали в Константинопол и там агитирали за задължителното въвеждане на Халкидонското вероопределение, ср. Leo, Ep. 100 и подписите в Cod. Encycl., L IIII 897; M VII 530. Още през 453-454 година дворът го използвал за една дипломатическа мисия в Рим, за да повлияе там в полза на Протерий, ср. АСО ІІ 4, 83-84.

[215]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 и Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 99.

[216]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 (ed. Brooks 1), p. 106, 22-25.

[217]. Vita Petri Iberi, p. 61.

[218]. Ср. Theophanes, p. 106; Theodoros Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 31.

[219]. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 5; ср. Курганов, пос. съч., с. 177.

[220]. Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[221]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 11.

[222]. През 458 година папа Лъв адресирал своето Ер. 160 до 15 епископи, които били дошли в Константинопол, за да представляват интересите на Протерий.

[223]. Ср. Chron. ad ann. 846 (ed. Brooks-Chabot), p. 163.

[224]. Vita Petri Iberi, 61-62.

[225]. Leo, Epp. 121; 129; 133; 137; Jalland, St. Leo the Great, 350-358.

[226]. Vita Petri Iberi, р. 59.

[227]. Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 98; Michael the Syrian, Chronica VIII, cap. 12, p. 91; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2. ; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2.

[228]. Muralt, op. cit., p. 65. Оттогава египетските монофизити започнали да наричат всички православни мелхити (тоест „царски”, лоялни към императора), а техните патриарси – мелхитски патрираси.

[229]. Ср. Theodorus Lector (ed. Cramer), p. 109.

[230].  Schwartz, Ed., PS, S. 172. Според хрониката на Иоан, епископ на Никиу (88, 14), Тимотей е бил преди това иеромонах в манастира Калмон; ср. Cronicle of John, Bishop of Nikiu (ed. R. H. Charles), p. 110.

[231]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 8, in: PG 86, cols. 169-172; ср. и бележката на Valesius, ibid., col. 170, 6. Посоченото там значение на прозвището „Елур” в смисъл на котка, невестулка, тъй като Тимотей подобно на тези животни през нощта обикалял нагоре-надолу, е несъстоятелно; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., IV, cap. 1. (ed. Brooks), p. 118.

[232]. Ср. Vita Petri Iberi, 64-65; Cauwenbergh, P. van, Etude sur les moines d’Egypte, p. 69. От едно писмо на Диоскор от мястото на заточението му до монасите в Енатон са запазени фрагменти, ср. Lebon, J., Monophysisme severien, 85-86.

[233]. Gesta de nomine Acacii. – In: Coll. Avell., p. 445.

[234]. Ср. Поснов, М., История…, т. 2, с. 277.

[235]. Codex Encyclios, cap. 7-8; ср. Coll. Avell., ep. 99. Докладът, който избягалите епископи и клирици връчили на император Лъв и на Константинополския патриарх Анатолий относно този бунт, е издържан фактологически. В пълно противоречие с тях са по-късните интерпретации на противниците им, ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5, р. 169, и за ръкоположението на Тимотей; Severus, Ep. 2, 3, p. 252. Малко по-различно са представени нещата от Johannes Rufus, Vita Petri Iberi, p. 64: фалшифицирани, тези източници се опитват да прехвърлят вината за отвратителното убийство на Протерий върху войниците, както и да представят ръкоположението на Тимотей Елур като неоспоримо от каноническа гледна точка. Evagrius, op. cit., II, cap. 8, е бил запознат с докладите и на двете страни, но предпочита да се придържа към православните източници.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7s

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 3

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.2.2. Император Лъв І Тракиец (457-474)

На 7 февруари същата година бил коронясан приемникът на Маркиан – император Лъв І, по произход тракиец от племето беси[72], който тогава заемал длъжността трибун. Той бил наречен от своите съвременници „Велики”, за разлика от своя внук Лъв ІІ или „Малки”. Лъв І бил човек разсъдлив, с достатъчно твърд характер, който се вслушвал в общественото мнение, изразявано под формата на общите вярвания. Той първи от византийските императори бил коронясан от ръката на патриарх Анатолий[73]. При неговото управление Източната римска империя вече определено получила онзи религиозен характер, който служи като нейна отличителна характеристика. От негово време коронацията на императора от ръката на Константинополския патриарх станала неизбежно задължение[74].

Провинциалните православни египетски епископи и александрийските клирици, които се били обявили решително в подкрепа на Протерий, предвождани от Несторий, епископ на Фрагония, избягали в Константинопол и се обърнали с молби към него и към патриарх Анатолий, в които те настоявали императорът да свика предстоятелите на катедрите в Рим, Антиохия и Иерусалим, Тесалоники, Ефес и други, които намери за добре и да постави пред тях въпроса за каноническото осъждане на Тимотей заради узурпация на катедрата и убийството на Протерий[75], и ако този съд го намери за виновен и осъди, императорът да го отстрани от Александрия и насрочи избор за православен приемник на катедрата. Тимотей Елур, избран от монофизитите за Александрийски патриарх на мястото на убития Протерий, от своя страна също изпратил в Константинопол делегация, в състава на която освен духовници влизали и представители на народа, гражданството и сенатори[76], с петиция, в която с горда лаконичност се стараел да изиска утвърждаването си, като в края ѝ заявявал, че Александрийската църква не приема Халкидонския събор[77]. Преди нея Тимотей изпратил и друга, с молба за свикване на вселенски събор, който да отмени решенията от Халкидон.

Императорът отхвърлил тези дръзки претенции[78], но и не бил склонен бързо и окончателно да се определи към една от спорещите страни. Той решил да действа възможно най-предпазливо. Макар предишното правителство да било признало за истинска вяра определенията от Халкидонския събор, той не можел да подмине факта, че преобладаващата част от неселението на някои провинции били монофизити, които се придържали към определенията на Разбойническия събор. Ето защо, да застане направо на страната на Халкидонския събор и да предприеме строги мерки срещу еретиците, не му позволявало политическото благоразумие. След като наказал само незнатните бунтовници, през есента на 457 година молбите на двете страни с придружителни писма от императора[79] били разпратени до всички патриаршески катедри, оттам до всички епископи в римската империя и до най-знаменитите и уважавани от всички монаси – Симеон Стълпник и сирийците Варадат и Яков. Казвайки предварително, че „александрийското простолюдие и чиновниците, и гражданите, и моряците искат за епископ Тимотей Елур”, и че „александрийците въобще не са съгласни да приемат определенията на Халкидонския събор”, той след това умолява всеки епископ и монах свободно, по съвест, като пред Божия съд, да изкаже своето мнение, както за Тимотей Елур и за Халкидонския събор, така и дали има нужда от свикването на нов вселенски събор[80]. С оглед взимането на по-правилно решение той моли всеки патриарх да разгледа случая в поместния си събор. Всички епископи, както и всички запитани монаси почти единодушно се изказали против Тимотей и в полза на Халкидон. Изключение по отношение на Тимотей били мненията на Амфилохий Сидски и критските епископи, които обаче признавали авторитета на Халкидонския събор. Пергският събор, от своя страна, признал Халкидонския символ за точен израз на православната вяра, но се изказал против изравняването по значимост на неговия орос с Никейския символ[81].

Преди още да били пристигнали всички отговори, императорът предложил на папа Лъв да изпрати един легат, който да преговаря с представител на Тимотей по повдигнатия догматически въпрос. Папата категорично отхвърлил дори и мисълта, че е възможно Халкидонското вероопределение да става предмет на обсъждане с еретици, но изразил готовност да изпрати двама легати, които да защитават истинския догмат[82]. След известно време те наистина отпътували [83], снабдени с така наречения Втoри Tomus Leonis (Leo, Ep. 104) и един сборник от светоотечески цитати. Тъй като планът на императора за религиозен диспут пропаднал, той изпратил по силенциария Диомед римския Tomus на Тимотей в Александрия с нареждане за отговор; скоро в Константинопол пристигнало негово писмо, в което Тимотей заявявал, че не може да приеме като православен изпратения му папски Tomus[84]. Тогава императорът наредил метежът в Александрия да бъде потушен с военна сила и осъдил Тимотей на заточение в Гангра, където през 451 година бил изпратен Диоскор. Около 464 година Тимотей Елур, наклеветен от епископа на Гангра, бил заточен още по-далече – в Херсон Таврически[85]. Както самият той твърди, императорът започнал още веднъж преговори с него, но без резултат. Той оставал изгнаник, като използвал времето си за съставянето на две обширни и изобилстващи със светоотечески цитати книги против Халкидонския събор.

През 458 година починал Константинополският патриарх Анатолий[86]. За негов приемник императорът препоръчал столичния презвитер Генадий (458-471), ревностен халкидонист, когото несторианите проклинали, защото внесъл в диптихите израза Богородица (θεοτóκος).

Дори и след като всички отговори на епископите на анкетата от 457 година били вече пристигнали, а папа Лъв и Тимотей Елур били изложили обширно своите догматически противоречия като „спирачка” срещу старанията на Генадий Константинополски да докаже, че ръкоположението на Тимотей Елур е незаконно, а случилите се с Протерий безобразия следва да бъдат наказани, действал патрицият Аспар, на длъжност magister militum praesentalis, на когото император Лъв дължал короната си. С алански произход, той, подобно на съплеменниците си от времето на Улфила нататък, изповядвал формулата[87], съставена на Константинополския поместен събор (360 година). Относително независимите германски владетели на Запад, както и генералите на имперска служба се придържали към тази отдавна отречена формула не толкова по догматически съображения или от симпатии към някакво неподдаващо се на прецизно дефиниране арианство, а най-вече защото в лицето на Православната църква те виждали една институция, от която искали да останат повече или по-малко независими[88]. Още по-малко догматико-богословски основания имал Аспар, когато се застъпил за Тимотей Елур пред императора; него го интересувало единствено чрез този ход да отслаби Православната църква в лицето на Константинополския патриарх, който не гледал на него с добро око, защото бил арианин. Този интерес ръководел Аспар и след смъртта на Протерий, тъй като размириците в Александрия поставяли императора пред вземането на трудни решения. Лъв, от своя страна, следвал бавно, но последователно своята собствена политика. Чрез окръжното си писмо-анкета до водещите епископи и техните отговори той си извоювал недосегаема за нападките на арианите позиция. Затова, след смъртта на св. Анатолий, той поставил на катедрата още по-решителния халкидонист Генадий. Това, че римските легати останали в столицата много по-дълго време, отколкото изисквала мисията им, станало най-малкото не и против волята му. В началото на 460 година управителят на Египет получил заповед да отстрани Тимотей Елур от Александрийската катедра. Благодарение отново на усилията на Аспар на него му било разрешено да дойде в Константинопол, от което Генадий бил толкова загрижен, че изпратил римските легати обратно в Рим с писмо до папата[89], в което го молел да се обърне към императора. Изглежда обаче, легатите не отпътували толкова бързо, тъй като, когато писмото на папа Лъв[90], написано в отговор на молбата на Генадий, пристигнало в столицата, Тимотей вече отдавна бил заточен след безплодни преговори с императора[91]. Вече била изпълнена и втората част от заповедта до управителя на Египет – да се погрижи за приемник на Протерий. Пет месеца след като Тимотей Елур напуснал Александрия[92], православният Тимотей Салофакиола (σαλοφακίολος), наричан още Белия (λευκóς), човек кротък и миролюбив, заслужил уважението дори и на еретиците[93], бил ръкоположен за патриарх на Египет. Неговата синодика пристигнала в Рим малко преди 18 август 460 година[94].

Преди да станат императори, и Маркиан, а след него и Лъв, били за известно време доместици на Аспар[95], което допринесло за стабилната позиция на последния в продължение на дълги години[96]. Неговият син Ардавур бил повишен от Маркиан в magister militum per Orientem[97]. Да води политика генералът-еретик не можел и не искал. Без Аспар обаче Лъв нямало да получи короната; кофликтът между волята на владетеля и постоянните претенции на Аспар за благодарност продължил доста дълго време, като се стигало и до сблъсъци[98]. Положението на Аспар в двора било силно разклатено от донос, който през 466 година направил един исавриец. В него най-големият му син Ардавур, който и при Лъв запазил своя сан[99], бил обвинен, че е подтикнал персите „да въстанат против римския ред”, като им обещавал помощта си. Границата на империята никога не била така добре подсигурена срещу персийски нападения, както по това време, но императорът представил в свещения консисториум приложените като доказателствен материал писма на Ардавур до баща му. Старият генерал запазил самообладание: „аз предупреждавах достатъчно често моя син да не допуска никакво увреждане на душата си[100], но той не обърна внимание на това; отстрани го от служба и нека дойде тук да се защитава”[101]. Ардавур бил обявен за недостоен за всякаква militia[102] и получил заповед веднага да се яви в Константинопол, но там не бил подлаган на никакви други съдебни процедури. Неговият пост на главнокомандващ диоцез Ориент получил comes stabulorum Йорданес (също с германски произход), който скоро преди това спечелил императорското доверие чрез преминаването си от арианството в Православието[103]. Исавриецът-доносник получил cingulum[104] на комес на доместиците[105]. Неговото варварско име Тарасикодиса, син на Русумбладеот[106], било твърде трудно за изписване на гръцки език. Ето защо той скоро приел името на един magister militum per Orientem[107] при император Теодосий ІІ, наречен Зинон (Ζήνων), за когото съплеменниците му пазели спомена, че въпреки лошата им слава, той не се страхувал да ги използва за лична охрана[108].

Дори и под римско владичество исаврийците оставали верни на разбойничеството и пиратството, за което им помагали труднодостъпните планини и изпълненото с удобни скривалища крайбрежие на Исаврия и Киликия. Необичайно било един такъв незаразен от цивилизацията провинциалист да се постави на разположение на императорския двор, за да прави кариера, но още по-необичайното било, че това му се отдало. Самият император Лъв І, който бил слабо образован, бил щедър с доверието си, когато преследвал някаква цел, и преценил, че е по-добре да има около себе си този произхождащ от вътрешността на империята православен поданик, който нямал нищо общо с водачите на германските войски и дължал всичко на него, отколкото надменните, побелели в служба на двама императори, еретици-алани. Той търпял, а вероятно дори и негласно го насърчавал да привлича своите сънародници на тълпи в столицата и да ги назначава сред схолариите и екскувитите. Оттук далеч не следва, че Лъв искал да повери военната власт на Зинон и неговите хора с цел да предотврати германскатха заплаха. Като стар офицер той бил наясно, че в Зинон не се крие воинът[109], а неговите недисциплинирани съотечественици в открита битка били безполезни[110].

Авторът д-р Александър Омарчевски

След убийството на Валентиниан ІІІ (425-455), последният легитимен август на Запада, претенциите за императорското достойнство или за избирането на западен император се върнали обратно при източноримския валилевс. Но Константинопол бил твърде далече, за да може да попречи на германския magister militum или на вестготския крал при поставянето на нов западен император. Ето защо император Лъв признал в началото на управлението си Майориан (457-461) за император на Запада, както преди него това сторил Маркиан по отношение на Авит (455-456), въпреки че и двамата били въздигнати на престола без допитване до Константинопол. Когато германският пълководец Рицимер свалил Майориан и поставил на трона Ливий Север (461-465), от Константинопол дошъл отказ за утвърждаването му. През 465 година западният трон отново се овакантил. След безплодни преговори с краля на вандалите Гайзерик (Гензерих), който искал короната за Олибрий, и за да наложи волята си, опустошил крайбрежията на Италия, Сицилия, а накрая и на Пелопонес, император Лъв се решил да заяви претенциите си към Западната империя и през 467 година предложил патриция Антемий, зет на неговия предшественик Маркиан, за император на Запада. Това било съобщено на Гайзерик заедно с ултимативното искане да прекрати грабителските набези на своя флот. Отговорът му бил, че се готви за война[111]. За да го накаже, Лъв въоръжил една огромна флота от 1100 кораба, което погълнало огромни средства[112], поверил ръководството ѝ на Василиск[113], брат на императрица Верина, с цел престижът от една евентуална победа да остане в императорския дом. Командването на последния обаче било толкова некадърно, че след първоначалния си успех експедицията накрая завършила (468 година) с такава катастрофа, че се появили подозрения за предателство. Плановете за кариера на Василиск за момента пропаднали. Благодарение убежището (азила), предоставено му от храма „Св. Софѝя” и ходатайството на императрицата той успял да запази поста си на председател на сената (princeps senatus)[114].

Император Лъв имал две дъщери. След като неговият шурей Василиск бил изключен като престолонаследник, той бил принуден да търси чрез някой от зетьовете си възстановяване престижа и осигуряване бъдещето на династията си. Патрикий, вторият син на Аспар, предугадил ситуацията и след като още преди това преминал към Православието, сега подтикнал и баща си да стори същото. Този ход му донесъл назначението за кесар. Като такъв той бил изпратен в Александрия, за да покаже, че и след поражението от вандалите империята продължава да съществува[115]. Заедно с това той бил сгоден за втората дъщеря на Лъв – Леонтия, която, родена около 457 година[116], още не била дорасла за женитба. По-голямата ѝ сестра Ариадна получил за жена Зинон едновременно с избирането му за консул през 469 година и назначаването му за magister militum per Orientem[117]. Императорът съзнавал, че масовото струпване в столицата на исаври представлява заплаха[118], но не искал да остави своето протеже да се провали. С това назначение той по един достоен начин го отдалечил от столицата и му предоставил командване, което за момента не го изправяло пред тежки военни предизвикателства.

В Антиохия Зинон бил забъркан в църковните спорове от един константинополски клирик, който се сближил с новия сановник, за да може под негово покровителство да възстанови на чужда почва своето компрометирано в столицата битие. Петър Гнафей (γναφεúς, fullo, тепавичар), презвитер и парамонарий при храма на св. мъченица Васа в Халкидон, а същевременно и архимандрит в един от местните манастири, избягал в Антиохия от църковно наказание за ерес. Тук той се появил скоро след пристигането на Зинон. След като успял да привлече на своя страна богословски непросветения исавриец, Гнафей започнал да създава неприятности на антиохийския патриарх Мартирий.

Възстановеното разбирателство между императора и Аспар, след въздигането на Патрикий в кесар, не продължило дълго. Както изглежда, то било нарушено от истинските или предполагаеми интриги на Ардавур[119]; във всеки случай Зинон бил командирован от Антиохия в Тракия със специална задача[120], като от постоянно пребиваващата в столицата войска (exercitus praesentalis) били отнети някои подразделения и придадени под неговото главно командване. Тези части се разбунтували против омразния им исавриец и искали да го убият. Зинон избягал в Сердика, а оттам, заобикаляйки столицата, в Пилай в Източна Пропонтида, докато намерил сигурно убежище в Халкидон[121], откъдето привидно безучастно наблюдавал последвалото стечение на обстоятелствата.

Тъй като бунтовниците принадлежали към ръководените от Аспар войски, върху него паднало подозрението, че той ги е подбудил към бунт. Това се прибавило към доносите срещу Ардавур и така се оформила картината на съзаклятие на Аспар и синовете му срещу императора. Лъв не желаел да се стига до съдебен процес. Аспар и Ардавур били умъртвени в двореца от наемни убийци, а кесар Патрикий успял да се възстанови от раните си, но изчезнал от политическата сцена в сянката на частно битие. Най-малкият син на Аспар – Арменарих, който тогава не бил в двореца, се спасил и по съвета на Зинон избягал в Исаврия. Когато последният станал император, той му се отблагодарил с донос за едно готвено срещу него съзаклятие[122]. Във войната против Ил през 484 година Арменарих командвал един контингент от руги[123].

Когато се разчуло за убийството, един от готските офицери на Аспар се разбунтувал и с хората си щурмувал двореца; трудно отблъснат, той побързал да избяга при вожда на готите Теодорих Стари, син на Триарий и шурей на Аспар. Те опустошавали провинция Тракия дотогава, докато императорът не се съгласил да плаща на готите висок годишен данък. Освен това той назначил Теодорих за командващ конницата и пехотата (magister eqitum et peditum), направил го приемник на длъжността на Аспар и го признал за крал на готите[124]. Дали убийството на Аспар е могло да спаси империята от германската опасност? Последвалите събития показват, че то не е постигнало целта си[125].

Император Лъв І умрял на 3 февруари 474 година на 73-годишна възраст. Тъй като нямал пряк мъжки наследник, малко преди смъртта си той назначил за свой приемник внука си Лъв ІІ, син на Ариадна и Зинон, който, според едни, бил едва на шест, а според други – на шестнадесет години. Начело на империята останали две жени: съпругата му Верина и дъщеря му Ариадна. И двете не блестели с особени умствени качества, но били честолюбиви, развратни и се придържали към съмнителни религиозни убеждения. Веднага след смъртта на императора те поправили неговата грешка. Когато Зинон, бащата на малолетния император Лъв ІІ, дошъл в цирка, където по традиция се обявявало на народа за встъпването на престола на нов император, то момчето, подучено от майка си, възложило на главата му императорската диадема, като по този начин заедно с Лъв ІІ за съимператор бил провъзгласен и баща му Зинон. Десет месеца по-късно Лъв ІІ починал и Зинон останал самодържец на цялата империя[126].

Трябва да споменем като знаменателен факт, близък по време до управлението на Лъв І, унищожаването на Западната римска империя през 476 година. От това време Източната римска империя започнала да живее свой живот, политическият и църковен център на който бил Константинопол [127]. Ето защо някои смятат, че управлението на Лъв І представлява пределът, с който завършва обособяването на Източната римска империя, предначертано от Константин Велики, и започва нейното битие на самостоятелна държава[128].

Следва…(виж тук).

__________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[72]. Παπαρρηγóπουλος, Κ., Ιστóρια του ελληνικου εθνους, t. II, 772-773; Hergenroether, Photius Patriarch von Constantinopel, Bd. 1, S. 110.

[73]. Така смятат повечето от изследователите на Източната римска империя; но Παπαρρηγóπουλος, op. cit., p. 773, оспорва това мнение, твърдейки, че съществуват някои свидетелства, според които и Теодосий ІІ бил венчан за царството си от Константинополския патрирах.

[74]. Παπαρρηγóπουλος, op. cit., p. 773-774; Theophanes, op. cit., p. 170; Cedrenus, op. cit., 1, 607-608; ср. Поснов, История…, с. 277.

[75]. Тези събития са разгледани подробно в следващата точка.

[76]. Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9.

[77]. Относно съдържащото се в нея неприемане и на Константиполския (ІІ Вселенски) събор, ср. Theodorus Lector. – In: Excerpta Vatopediana (ed. Papadopulos-Kerameus), p. 18.

[78]. АСО t. II 4 96-99; 103-104; 109.

[79]. От тези писма е запазено само това до патриарх Анатолий, in: Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9; в него се споменава за συνοδος ενδημουσα. В писмото до папа Лъв І се съдържа покана да посети Константинопол, ср. Leo, ep. 97.

[80]. Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9.

[81]. Ср. Поснов, История…, т. ІІ, с. 278.

[82]. Leo, Ep. 97 от 1 декември 457 година; Ep. 99 от 21 март 458 година.

[83]. Leo, Ep. 103 от 17 август 458 година;

[84]. Вж. подробно в Schwartz, Ed. Codex Vaticanus gr. 1431, p. 128.

[85]. Theodorus Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 44.

[86]. Като презвитер на Александрийската църква и апокрисиарий на Диоскор при двора в Константинопол, Анатолий станал свидетел на свалянето, заточението и смъртта на Флавиан. Изборът на негов приемник Теодосий ІІ, който като император притежавал правото да посочи епископа на столицата, предоставил първоначално на константинополския клир, а след като той не стигнал до единодушие (както това вече се било случвало при изборите след смъртта на Аттик и Сисиний), на поместния събор (συνοδος ενδημουσα), на който жребий определил Анатолий измежду много кандидати, както той самият пише в Синодиката си до папа Лъв, ср. АСО ІІ 4, р. ХХХХV. Ръкоположен бил през юни 450 година, ср. Leo, Ep. 29; 30. Два месеца след това той бил изправен от Маркиан и Пулхерия пред алтернативата или да напусне поста си, или да подпише Tomus Leonis, което означавало да се включи в борбата против своя предишен владика и учител Диоскор. Той предпочел второто, след като му е било обещано, че на катедрата му ще бъдат дадени привилегиите, които действително били признати на последното заседание на Халкидонския събор за епископа на Новия Рим. На следсъборната църковна политика на Маркиан той почти не се противопоставял, защото тя била на негова страна в спора за привилегиите на катедрата му и посредничела за поддържането поне привидно на мира с Рим. Съвсем разбираемо е, че Анатолий не застанал на страната на Тимотей Елур в проведената през 457 г. императорска анкета, а се изказал в полза на Халкидон, тъй като от авторитета на събора зависели и дадените му привилегии.

[87]. Тази формула не била чисто арианска, тъй като омиусианите не приемали никейския термин омоусиос. След възстановяване ролята на Православната църква при Теодосий І и въздигането на никейската вяра, германските привърженици на тази формула били причислявани към арианите.

[88]. Франкът Хлодвиг и вестготът Рекаред са демонстрирали чрез възприемането на православното изповедание, че не се страхуват от империята. Противно на това, гонението на православните от краля на вандалите Хунерик и неговите ариански епископи е било рожба на страха не толкова от империята, колкото от опасността народът му да бъде асимилиран от римското население, което било православно. Числеността на вандалите (около 80,000 души, ср. Victoris Vitensis, Historia persecut. Vandal., 1, 1) е била твърде недостатъчна за огромната територия, която те успели да завладеят; освен това, в културно отношение те стояли значително по-ниско от местното население. Оттук идвала и омразата им, изразила се в жестокост.

[89]. Ср. Coll. Avell. Ep. 52.

[90]. Coll. Avell. Ep. 51 от 17 юни 460 година.

[91]. Schwartz, Ed. Codex Vaticanus gr. 1431, p. 128.

[92]. Ср. Victor Tunnunensis. Chronica minora 2, p. 186.

[93]. Evagrius, op.cit., lib. II, cap. 8-11; Theodorus Lector, op.cit., I, cap. 8-9; Cedrenus, op.cit., 1, p. 608; Theophanes, op. cit., 170-173; 187; Liberatus, Breviarium, cap. 16.

[94]. Coll. Avell. Ep. 53-55.

[95]. Procopius, De bello Vandalico, 1, cap. 4.

[96]. Макар и арианин, Аспар успял да повлияе на император Теодосий ІІ да не сваля блаж. Теодорит Кирски от катедрата, както било постановено на Разбойническия събор, ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 139.

[97]. Ср. Schwartz, Publizistische Sammlungen (PS), S. 179.

[98]. Ср. Candidus. – In: Photius, Bibliotheca 79; непосредствено след големия пожар в Константинопол; в Chronica Paschalia (ed. L. Dindorf), p. 595, е дадена точната дата – сряда 2 септември ІІІ индикт = 464 година; датировката по консулите за 465 година, ibid., p. 594; Marcellinus. Chronicon (ed. Th. Mommsen), p. 88, се основава на неточно сравняване с годината от индикта; заради енергичната си намеса при потушаването му, ср. Zonaras, Annales seu Epitome Historiarum (ed. L. Dindorf), 14, cap. 1, p. 252, Аспар получил обещание от Маркиан за префект на столицата (praefectus urbi) да бъде назначен негов съплеменник, но императорът не удържал на обещанието си, ср. Cramer, Anecd. Paris, 2, p. 312; Schwartz, PS, S. 179

[99]. Ср. Lietzmann, Das Leben, S. 76; Malalas, Chronographia (ed. Ludwig Dindorf ), p. 369; Suidas, Σευηριανóς. – In: Lexicon, sigma, 180, 1-54.

[100]. Той е бил замесен в безнравствените театрални представления в отдавна опасния за римските гарнизони сирийски провинциален център Антиохия, ср. Suidas, Αρβαβουριος. – In: Lexicon, alpha, 3803, 1-10.

[101].101. Цитирано според Schwartz, PS, S. 179.

[102]. Ολοπαγανóς, militia, тогава е обхващала както военните, така и цивилните длъжности.

[103]. Ср. Vita s. Danielis Stylitae (ed. Delehaye), p. 167.

[104]. Пояс, в смисъл на отличителен белег на достойнството на съответния сан.

[105]. Evagrius., op. cit., II, cap. 15; ср. Vita Danielis, р. 173 sq. Тук съобщението за първата поява за неизвестния дотогава Зинон е представено образно и живо. Разказът може да се смята за автентичен, тъй като императорът представил новоназначените сановници Йорданес и Зинон на светеца-стълпник, който бил и в постоянна писмена връзка с императора, ср. Schwartz, PS, S. 180.

[106]. Ср. Божилов, Ив., Ив. Билярски, Хр. Димитров, Ил. Илиев, Византийските василевси, с. 100.

[107]. Консул през 448 г. Той не е бил исавриец по произход, а високообразован мъж, познат на блаж. Теодорит Кирски, ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 65; 71.

[108]. Evagrius., op. cit., lib. II, cap. 15; Priscus. – In: Experta de legat, Rom., p. 146.

[109]. Ср. Malchos. – In: Excerpta de leg. Rom., p. 164.

[110]. Това станало видно при въстанията през 484 г. и 492 г., когато исаврийците се оставили да бъдат победени и избягали в планините, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; 142; Marcellinus, op. cit., p. 94.

[111].Priscus. – In: Experta de legat, Rom., p. 154.

[112]. Тъй като това начинание не било популярно в Константинопол заради станалите непосилно високи данъци, за да има оправдание, Лъв разпространил слуха, че Гайзерик възнамерява да превземе Александрия, която била основният снабдител със зърно на столицата. Чрез един камериер императорът споделил тези свои опасения и с Даниил Стълпник, както и намерението си да изпрати една армия в Африка. Светецът предал да му отговорят, че нито Гайзерик, нито негов приемник някога ще стъпят в Александрия, но ако императорът желае да изпрати армия в Александрия, то това зивиси от неговото благоволение, ср. Delehaye, Vita s. Danielis Stylitae, 186-187; Мутафчиев, П., Лекции…, с. 124.

[113]. Procopius, De bello Vandalico, 1, 6. Той наследил на този пост Рустиций (консул през 464 г.), когото Лъв назначил за magister militum в началото на своето управление, ср. Suidas, Βασιλίσκος. – In: Lexicon, beta, 163, 1-3; Zonaras, op. cit., (ed. Dindorf.), 14, I, p. 253; с това се свързва и неговият консулат през 465 г. От Priscus. – In: Exc. de legat. gent., p. 589, може да се заключи, че той и неговият предшественик били magistri militum per Thraciam, както подчертава и Theophanes es., op. cit., p. 113; дори годината (463/464) е приблизително точна, докато датировката от същия период за назначаването на Зинон за magister militium per Orientem е твърде ранна, ср. Византийските василевси, с. 101 (469 г.). Временно командването на Тракия, вакантно поради издигането на Василиск за главнокомандващ на африканската експедиция (467 г.), получил Анагаст, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 129.

[114]. Ср. Delehaye, Vita s. Danielis Stylitae, 186-187.

[115]. Theophanes, op. cit., p. 116 за 5961 г. (468/469 г.).

[116]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 37; Evagrius, op. cit., III, cap. 26.

[117]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79; Vita Danielis, p. 184; Theophanes, op. cit., p. 113; Византийските василевси, с. 101.

[118]. Ср. Codex Iustinianus (ed. Krueger), 9, 12, 10 от 28 август 468 г.

[119]. През 469 година въстанал magister militum per Thraciam Анагаст, но после прекратил въстанието и заявил, че е бил подтикнат от Ардавур, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 130. Добре осведоменият исавриец Candidus. – In: Photius, op. cit., 79, разказва за един опит на Ардавур да привлече на своя страна исаврийците в столицата, за което Зинон бил направил донос.

[120]. Според Codex Iustinianus, 1, 329, това командироване трябва да е станало на 1 юни 471 г. Според другия извор – Johannes Antiochenus,– In: Exc. de ins., p. 130, Йорданес е станал приемник на Зинон като magister militum per Orientеm по време на своя консулат (470 г.).

[121]. Theophanes, op. cit., 116-117.

[122]. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 352a.

[123]. Източногерманско племе, ср. Johannes Antiochenus,– In: Exc. de ins., p. 135.

[124]. Ср. Мутафчиев, П., Лекции…, с. 126.

[125]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 184.

[126]. Evagrius, op. cit., II, cap. 17; Theodorus Lector, op. cit., I, I, cap. 24; 27; Theophanes, op. cit., p. 185; Cedrenus, op. cit., 1, p. 614.

[127]. Константинопол в описваната епоха се превърнал в нещо като Пантеон на Византийската империя. Императорите отвсякъде събирали в града свещени предмети, мощи на мъченици и подвижници, с което го правели притегателен център за вярващите, ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 61-65; Cedrenus, op. cit., 1, p. 614.

[128]. Παπαρρηγóπουλος, op. cit., II, 786-789.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7q