Любомир Тенекеджиев

Християнството е начин на живот. Единствено в него е посочен верният път, водещ не към измамни химери, а непосредствено към абсолютния Бог.

Всички постижения на човешкия гений имат временен характер и са зависими от особеностите на своята епоха. Тяхната ценност е подвластна на разрухата и както всичко земно, по един или друг начин, те се загубват в далечните предели на историята. Те са път през пустинята, който минава покрай прекрасни миражи, но не води никъде. Понякога логическите заключения предлагат трапеза за тялото, но често тя е отровва за душата. Колкото и привлекателно да изглеждат, не привеждат в хармония психо-физическата човешка природа.

Християнството е живот в Бога, който извежда човека извън ограниченията на времето и пространството. Тленното преобразява в нетленно, невъзможното – във възможно. В него има баланс между материята и духа и дава обилна храна не само на тялото, но и на душата.

Основата на тази хармония е любовта. Абсолютната любов е само Бог. Но богоподобната човешка природа също е призвана към безкрайните предели на това прекрасно чувство. Християнинът целенасочено се стреми да обладае все по-големи широти на Божествената любов, насочвайки я към Твореца, човешкия род и цялото творение. В стремежа към съвършенство се заражда копнеж за общение с Бога. Вече не е достатъчно подражанието и комуникацията чрез молитва. Любовта подтиква вярващия в търсене на живо общение с Бога. Християнството предоставя възможност да бъде задоволена и тази потребност на човешката душа. Чрез тайнството Евхаристия човекът реално приема Богочовека и става причастен на божествената Му природа.

Тайнството Евхаристия е установено от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря, малко преди Неговите кръстни страдания. В Евангелието на св. евангелист Матей това събитие е отразено по следния начин: „Когато ядяха, Иисус взе хляба и като благослови, преломи го и раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Матей 26:26-28). След като причастил апостолите, Спасителят им заповядал да извършват това за Негов спомен.

Евхаристията има невидима (вътрешна) и видима (външна) страна. Невидимата страна съчетава обективния и субективния аспект на тайнството. Обективно в нея хлябът и виното се претворяват в истинско тяло и истинска кръв Христови, макар да запазват външните характеристики на първоначално вложените при нея вещества. Това става по необясним начин, със силата и действието на Светия Дух. Човешкият разум не може да прозре тайната на този факт, но липсата на логическо обяснение не е достатъчен аргумент за неговото отхвърляне. Тук може да бъде направена аналогия с тайнството Кръщение. При него кръщаваният благодатно се претворява в нов човек, макар да излиза от водата видимо същия. Той носи всички осезаеми белези на предишния човек и всички негови качества. Но кръстеният реално вече е ново творение, с нови склонности и потенции. По сходен начин се претворява веществото и при тайнството Евхаристия. И тук видимите характеристики се запазват, но има реална, същностна промяна. Вярващият приема истинското тяло и истинската кръв Христови под формата на хляб и вино. Църковната история потвърждава това с редица чудеса.

Начинът на претворяване също остава недостъпен за човешкия разум. За християнина е достатъчно да знае и усети със сърцето си, че това се извършва от Светия Дух. В творчеството на много изтъкнати богослови от ранния църковен период се препоръчва да не се губят напразни усилия за разгадаване на тази велика тайна.

Субективният аспект в невидимата страна на тайнството Евхаристия се свежда до това, че чрез причастяване със светите тайни вярващият влиза в действително единение с Иисус Христос и става съучастник във вечния живот. При това приобщаване с тялото и кръвта на Спасителя човек не се доближава или докосва до Бога, а реално Го възприема. Сам Иисус Христос е обещал на онези, които Го приемат, че ще имат вечен живот и ще пребъдват един в друг (Иоан 6:54, 56). Вярващият не подлага това обещание на съмнение. За него личното преживяване при вземане на причастие е най-силното му потвърждение.

Видимата страна на тайнството Евхаристия се свежда до веществото, което се използва при извършването му – богослужението, по време на което се извършва, и думите, при които хлябът и виното реално се претворяват в тяло и кръв Христови.

Основни вещества за извършване на тайнството са хлябът, виното и водата. Съществуват определени изисквания относно качествата на тези елементи. Спазването им е изключително важно, защото точното изпълнение на видимата страна на тайнството е една от предпоставките за неговата действителност.

Хлябът трябва да бъде квасен и омесен от чисто пшенично брашно. В оригиналния евангелски текст за хляба на Евхаристията е употребен термин, който има значение на квасен, а не на безквасен хляб. Древната традиция от апостолско време повелява същото. Трябва да се има предвид още, че юдеите по времето на Спасителя употребявали в ежедневието си пшеничен хляб. Именно с такъв пшеничен, при това квасен хляб Иисус Христос установил тайнството на Тайната вечеря.

При извършване на Евхаристията се използва и червено вино, приготвено от грозде. То напомня с цвета си Христовата кръв, пролята за греховете на цялото човечество. Такова вино използва Спасителят при установяване на тайнството. Освен това по онова време то било характерна напитка в живота на юдеите. Църковната традиция относно Евхаристията от апостолско време също потвърждава това. Виното по време на извършване на тайнството се размесва с топла вода, защото, когато проболи ребрата на Спасителя, оттам изтекли кръв и вода.

Тайнството Евхаристия се извършва по време на света Литургия. Тя е обществено богослужение с древен произход. По съдържание и характер обособява три части – Проскомидия, Литургия на оглашените и Литургия на верните. Всички те изграждат едно хармонично и красиво богослужение, изпълнено с много символика. Литургията има дълбоко сакраментално съдържание, но въздейства силно и на молитвеното предразположение на вярващите. Самото тайнство Евхаристия се извършва в третата част на богослужението – Литургията на верните. Тази част носи названието си поради факта, че в нея взимат молитвено участие само имащите право на причастие.

В нея се произнасят думите на Господ Иисус Христос, които изрекъл при установяване на тайнството: „Вземете, яжте: това е Моето тяло… Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет…“ (Матей 26:26-28). Певците запяват „Тебе поем“, а свещенослужителят благославя кръстообразно хляба и казва: „И сотвори убо хлеб сей честное тело Христа Твоего“. След това благославя виното и изрича словата: „А еже в чаше сей, честную кров Христа Твоего“. В края на песнопението свещенослужителят благославя заедно хляба и виното и произнася: „Преложив Духом Твоим Святим“. Именно в този момент хлябът и виното се претворяват от Светия Дух в истинско тяло и истинска кръв Христови.

Живото приобщаване с Бога посредством тайнството Евхаристия изисква съответна подготовка от вярващия. То е предназначено само за хора, приели веднъж и завинаги свето Кръщение независимо от пол и възраст. Подготовката на децата включва разясняване от страна на техните родители и възприемници важността на предстоящото събитие. Те трябва да бъдат запознати с основните истини на вярата и възпитани в любов към Спасителя. По-големите от тях постепенно биват въвеждани и в по-сериозните изисквания, предназначени за зрелите членове на Църквата.

Св. апостол Павел препоръчва възрастните да изпитват себе си, преди да пристъпят към причастие. Според думите му, който приема тялото и кръвта Христови недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1 Коринтяни 11:28-29). Това показва, че приемането на причастие трябва да се предхожда от пост, молитва и дълбоко покаяние. В нашето съвремие Църквата препоръчва на вярващите да се причастяват поне четири пъти в годината. Тя е отредила и съответен пост с различна продължителност. Онези, които изпитат вътрешна потребност, могат да приемат причастие и по-често според гласа на своята съвест. Древните християни са пристъпвали към великите тайни на Евхаристията всяка неделя, но те са имали значително по-чиста и неподправена вяра, която оделотворявали в истински нравствен живот.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 122-127. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев и Установяване на тайнството Евхаристия от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-67J

Любомир Тенекеджиев

Земният живот на човека протича в границите между физическото му раждане и физическата му смърт. Този кратък период е предназначен да го подготви за вечността. Но всяка личност като носителка на Божия образ има възможност да избира. Тя може да се движи по пътя на живота – към Бога, но може да избере и другия път – на преходни наслади и порока. Правилно насочената свободна човешка воля има уникалния шанс да го доведе във вечността, а изборът на злото – до гибел. Затова всеки християнин се старае да изпълнява изискванията на Свещеното Писание и да се вслушва в повелите на съвестта си. Тези два закона са в пълна хармония, защото са дело на един Законодател – Бога. Той сътворил човека по Свой образ, като по този начин му задал и нравствени критерии. А в промислителните Си грижи за грешния човек облякъл в словесна форма чрез Свещеното Писание конкретни норми, водещи до освещаване. И ако често се забелязва разминаване между заключенията на съвестта и изискванията на Писанието, това е следствие на деформациите на първия грях. Те до такава степен затъмнили Божия образ и разстроили хармонията в човешката природа, че поставили отпечатък както върху възприемането на божествените истини, така и върху правилното отношение към света. Именно поради това за човека е трудно със собствени сили и въз основа на заключенията на деформирания си мироглед сам да постигне своето спасение. Независимо от усилията, които полага, и от добронамерените позиции, от които изхожда, склонността към грях променя в съзнанието му образа на заобикалящата го житейска картина. Явно е необходима външна подкрепа за немощния, която да тушира склонността към грях, да изглажда душевния му дисбаланс и да насочва в правилна посока свободната му воля. В Христовата Църква тази функция е предоставена на светите тайнства, които преподават спасителна благодат.

Всички тайнства имат огромно значение за спасението на човека. Всяко от тях е носител на специфична спасителна благодат. Поради своята универсалност и значимост за спасението те не могат да бъдат степенувани по важност. Въпреки това тайнството Кръщение има особено място сред седемте тайнства, практикувани от Православната църква. Тази особеност се обуславя от факта, че то е врата за влизане в Христовата Църква и условие за участие в благодатния ѝ живот. Следователно, за да може човек да се ползва от спасителните дарове, трябва да е кръстен на останалите тайнства. Чрез тайнството Кръщение той става жив член на Църквата, която е Тяло Христово.

В дохристиянския свят езичниците влагали в думата тайнство разбирането за тайни култови действия и церемонии, в които взимали участие само посветените. Това съответствало на практикуваните от тях мистерии. Мястото на човека в извършването им се ограничавало до изпълнение на определени култови действия, които според тях привеждали към магическо единение с Бога. Душевно разположение, чистота на сърцето и нравствени усилия не били необходими. Единствено значима била ритуалната чистота.

Привидно тайнството Кръщение наподобявало мистериите. При тях се произнасяли клетви и обещания за вярност, а новопосветените често се обличали в бели дрехи. Формално обличането в бели дрехи на кръщавания и произнасянето на кръщелната формула създавали погрешното впечатление за равнозначност. Може да се предположи, че именно тук се корени причината още в началния период от съществуването на Църквата Кръщението, наред с някои други свещенодействия, да бъде определено като тайнство. Освен това според контекста на старозаветните и новозаветните книги и символиката в тях юдейското обрязване на момчетата, което се извършвало на 8-я ден, може в известен смисъл да бъде определено като предобраз на християнското тайнство Кръщение. Но нито езическите мистерии, нито юдейското обрязване притежават благодатната същност на християнското Кръщение.

За Кръщение се говори на различни места в новозаветните свещени книги. В Евангелията според св. евангелисти Матей, Марк и Лука, както и в книга „Деяния на светите апостоли“, се разказва и за проповедта на св. Иоан Предтеча, който извършвал кръщение в река Йордан. Но тук все още не можем да говорим за тайнство. Това действие на св. Иоан Кръстител предшествало тайнството Кръщение. То имало локални измерения и било покайно, водно кръщение, което не предавало специфичната за тайнствата благодат, а само подготвяло за кръщение със Светия Дух и огън.То изисквало дълбоко нравствено преосмисляне и покаяние за греховете. Затова се нарича покайно, Иоаново кръщение, а св. Иоан Предтеча – Кръстител.

В тази гранична епоха и за да се изпълни всяка правда, Иисус Христос приема покайното Иоаново кръщение. С това Сам Той показва, че не нарушава старозаветния закон, а по-скоро стриктно го изпълнява, като влага ново съдържание в него. По този начин Той не само парира юдейските нападки, но действително поставя Себе Си в средата на грешниците. Макар да е безгрешен, приема умиване от грехове и се подготвя за кръщението в кръстната Си смърт, като поема вината за греховете на цялото човечство.

По време на кръщението в река Йордан Бог се открива на хората в трите Си лица. Иисус Христос е във водите на реката, Дух Свети слиза като гълъб и се спуска над Него, а от небето се чува глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:17). Син приема Кръщение, Дух Свети слиза над Него, а Бог Отец удостоверява синовството на Спасителя. Така още в началото на обществената проповед на Иисус Христос било възвестено ясно съдържанието на неизследимия за човека християнски догмат за Света Троица. Този акцент на Свещеното Писание има изключително важно значение в живота на християнина и ненапразно е обвързан с Кръщението. Той посочва безусловната необходимост за всеки встъпващ чрез тайнството Кръщение в Църквата от вяра в единия по същност и троичен по лица Бог.

Но в този догмат се отразява и конкретното отношение на Бога към човечеството. От една страна, чрез Боговъплъщението се разкрива Божията любов, а от друга – безкрайната Му милост, по силата на която чрез Богочовека Иисус Христос се извършва осиновяване на вярващите в Него.

Тайнството Кръщение е установено от Иисус Христос след възкресението Му, когато изпраща учениците Си на проповед: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19); „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). То е духовно-благодатно средство, чрез което човек се възражда чрез вода и Дух за нов, праведен живот. Често се казва, че в тайнството Кръщение човек умира за греха и се ражда за вечността. Посредством получаваната в тайнството Кръщение благодат грешният човек се умива от греха си, става член на Църквата Христова и придобива възможност да се ползва от благодатта, съдържаща се в останалите църковни тайнства. Чрез благодатната подкрепа и личното усилие човек може да постигне своето спасение.

Обвързаността на личните усилия за придобиване на Царството Божие и благодатната Божия подкрепа чрез тайнствата не е само логическо умозаключение. Тя е изискване, изрично подчертано от Спасителя, Който изтъква това още преди тайнството да бъде установено от Самия Него. В разговора Си с Никодим Той посочва безусловната необходимост от Кръщение за придобиване на Царството Божие, като казва недвусмислено, че ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие и ако се не роди от вода и дух, не може да влезе в царството Божие.

Тези Христови думи показват колко важно е тайнството Кръщение. На пръв поглед те поставят акцент върху безусловната необходимост от него за постигане на спасение. В този аспект не остава възможност за съмнения и коментари. Но освен това те посочват, че тайнството Кръщение, наред с всички други тайнства, има две страни – благодатна (вътрешна) и видима (външна).

Благодатната страна на Кръщението се свежда до това, че чрез него човек се очиства от греховете си и се ражда за нов, духовен живот. Видимата му страна пък се свежда до водата, в която трикратно се потапя кръщаваният, както и произнасяната кръщелна формула.

Въпросът за неделимото единство на благодатната и видимата му страна надхвърля възможностите на човешкия разум. За християнина е достатъчно да знае само, че благодатните дарове на Кръщението (вътрешната страна) се получават чрез видимо посредничество  (външна страна) и благодатта въздейства не само на душата, но и на тялото, защото човекът е психо-физическо същество.

Най-важните условия при всяко тайнство са неговата действителност (обективна страна) и неговата действеност (субективна страна). Когато се говори за действителност на тайнствата, се има предвид, че в тях под видимите знаци действително се съдържа и преподава невидима Божия благодат на тези, над които те се извършват. Относно тайнството Кръщение обективната страна съставлява комплекс от задължителни и съпровождащи действия, оформящи цялостно чинопоследование.  

Както всяко тайнство, така и Кръщението трябва да бъде извършено от иерархическо лице. За разлика от всички останали тайнства, които задължително изискват извършителят им да бъде презвитер или епископ, при екстремни обстоятелства тайнството Кръщение може да бъде извършено и от мирянин (член на Христовата Църква). Това се отнася за случаи, когато смърт заплашва некръстен човек. В такъв случай мирянинът потапя (в краен случай дори поръсва) трикратно болния във вода и произнася кръщелната формула. След оздравяване на кръстения свещенослужител довършва неизвършеното от християнина.

Критериите за действителност на тайнството Кръщение изискват още кръщаващият да произнесе кръщелната формула: „Кръщава се Божият раб (или Божията рабиня)   (името) в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ . Освен това кръщаваният трябва трикратно да бъде потопен във вода от свещенослужителя (по веднъж след произнасяне на името на всяко от лицата на Света Троица).

Тези изисквания не са дело на човешкия разум, а имат своето основание в Свещеното Писание. Още в началото от съществуването на Църквата те стават задължителна практика в нейния живот. Затова можем да твърдим, че Църквата от първия ден на своето съществуване стриктно ги изпълнява. 

Макар спазването на тези задължителни изисквания да гарантира действителността на тайнството Кръщение, Църквата е изградила едно дълбоко мистично, красиво и изпълнено със символика чинопоследование, което включва и други елементи. Вплетени хармонично в едно цяло, те отговарят на значимостта и тържествеността на това събитие. То е празник както за приемащия тайнството и неговите близки, така и за цялата Църква.

На първо място сред тези допълнителни елементи е отричането от дявола. Този акт не е само една волеизява и самоопределяне на кръстения. Тогава той реално се освобождава от властта на дявола и придобива способност да разполага със своята воля независимо от него. Това се постига в името на Иисус Христос, по силата на даденото обещание в Негово име да бъдат прогонвани и бесове.

Кръстът, който се подарява на кръстения, и кръстообразното благославяне имат не само символично значение, но притежават реално мистично съдържание. Кръстът притежава силата на Христовото име и е реално благодатно средство за подкрепа на вярващия. Той е сигурно духовно оръжие срещу злите духове.

Белите дрехи, в които обикновено се обличат кръстените, символизират духовната чистота, към която трябва да се стремят. Запалените свещи и трикратното обикаляне около купела пък напомнят за доброволно избрания път на светлината и духовната радост.

Когато разсъждаваме за действеността на тайнствата, акцентът се поставя върху действието, което дадената благодат произвежда у човека в негова полза за спасение. Новото му раждане в Кръщението представлява реална промяна на природата му. Греховните склонности в природата му биват заменени с нови. Именно поради това Кръщението се приема като смърт за злото и раждане за доброто, пълно обновяване, ново раждане или възкресение за освободения от греха. Кръстеният е роден за нов свят живот с Бога. Обективно той е освободен както от вината за първородния грях, така и от всички лични грехове, извършени от него до този момент, ако е възрастен.

Действието на благодатта, съдържаща се във всяко тайнство, е в пряка зависимост от свободната човешка воля. Бог изпраща на човека благодатни дарове, но за да породят добри резултати, той трябва да пожелае да ги приеме и оползотвори. Възможно е човек да отхвърли Божието благодеяние.  Тогава съдържащото се в тайнството благо не е действено. То е нереализирана потенция. Свободното приемане от човека на предлаганото от Твореца е израз на хармония между Божествената и човешката воля, което не може да се третира като отнемане на свободата. Тъкмо обратното. В дадения случай има изява на идеалната форма на общение, когато двете страни са в пълно единомислие. Това напомня хармонията в отношенията между лицата на Света Троица.

Хармонията между Божията и човешката воля дават конкретен резултат – реална промяна в природата. При извършване  на тайнството Кръщение тя се изразява в склонност към добродетелност. Но тя не отнема правото на свободен избор и поради това кръстеният може отново да греши. Съпротивата на свободната воля срещу потребността от добродетелност е последица от липсата на любов и измамните примки на демона. Най-често той поставя като уловка в тях временни наслади, които атакуват пряко основния човешки порок – горделивостта. Новата нагласа на съзнанието, придобита чрез тайнството Кръщение, е крехка и подвластна на естествените закони, по които се развива всяка човешка личност. Тя е като квас, която не механически и отведнъж, а постепенно обхваща цялото. Затова и грижите за новия член на Църквата трябва да бъдат по-големи. Независимо от придобитите нови склонности той все още е лесна плячка за лукавите измами на демона. Още неукрепнал в добродетелта, той не е подготвен без помощта на приемника (кръстника) да различи ясно истината от измамата. В процеса на нравственото израстване на личността основен катализатор е любовта към Христа Спасителя.  Поради това задължение на приемника е да напътства кръщелника си в основните християнски добродетели и да разгаря искрата на любовта в сърцето му.

За създаване на благоприятна почва за духовно израстване още от древността наред с възрастни Църквата е кръщавала и малки деца. В Свещеното Писание са разкрити случаи, когато поради вярата на един, Бог извършва благодеяние на друг. И в този случай заради вярата на родителите и възприемника детето получава благодатта като възрастен. Вярно е, че Кръщението трябва да се предхожда от покаяние. Но към децата то не е строго изискване, защото те нямат лични грехове.

Църквата признава още един вид особено Кръщение. По време на жестоките гонения на християните мнозина вярващи са претърпели мъченическа смърт заради вярата си в Богочовека, преди да се кръстят. Тяхното мъченичество се приема за кръщение с кръв. Основание за това са думите на Иисус Христос, Който нарекъл Своите страдания кръщение и обещал небесна слава на всички, които пострадат мъченически за Него. 

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.21-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев, св. Иоан Кръстител, Христос в река Йордан и Дух Свети, и Света Троица.  Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5YP

Професор ставрофорен протоиерей Благой Чифлянов

Проблемът не е нов. Той крие своите корени в първите векове на християнството. Еретически секти, най-вече гностиците, се опитали да допуснат жени до това тайнство. Против това нововъведение се опълчили св. отци. До нас са стигнали възраженията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, Фирмилиан Кесарийски, Ориген и Епифаний Кипърски. Дидаскалията (III в.), Апостолските постановления (IV в.) и Египетските канони отразяват апостолската практика, която е изключвала жени от това служение. Св. Иоан Златоуст, коментирайки гл. 21 на Иоановото евангелне, подчертава, че жени не се допускат до свещенството не поради тяхната природна негодност, а защото Сам Господ Иисус Христос ги е изключил от това служение, като добавя: „дори повечето мъже били изключени от Иисуса от това огромно задължение“.През цялото средновековие няма сериозен богослов, който да пледира за възможността жени да бъдат допуснати до свещенството. Изключенията, които проявяват колебания по този проблем, са повлияни от факта, че древната Църква е ръкополагала своите дякониси.

Въпросът получи ново направление в петдесетте години на нашия век. През 1958 г. Лутеранската църква в Швеция реши да допусне жени до пасторско достойнство. Въпреки че това решение в началото предизвика отрицателни коментари и дори в протестантски среди, в продължение на няколко години то почна да печели терен. Най-напред националните синоди на протестантите във Франция взеха положително отношение към тази инициатива. Тогава Хонг-Конгският англикански епископ с решение на своя синод ръкоположи три жени в презвитерски сан (1971 и 1973 г.). На следващата 1974 г. Епископалната църква във Филаделфия ръкоположи 11 жени за свещеници, чиито ръкоположения бяха обявени по-късно за невалидни от Камарата на епископите. През юни на 1975 г. Генералният синод на Англиканската църква в Канада, а през юли на с. г. Генералният синод на Англиканската църква в Англия взеха положително становище към поставения въпрос.

Както е известно в Протестантските църкви и изповедания няма тайнство свещенство и апостолска приемственост, затова Православната църква и Римокатолическата църква първоначално приеха съобщението по този въпрос като информация. Когато обаче Англиканската църква взе горните решения и Кентърбърийският архиепископ д-р Koган информира папа Павел VI, че „бавно, но сигурно в Англиканската общност се разпространява убеждението, че няма основни пречки в принципен план за ръкоположението на жени в свeщенство“, ортодоксалните Църкви разбраха, че се касае за едно нововъведенне, което засяга природата на Църквата и нейната еклезиология и че мълчанието по този въпрос ще окуражи привържениците му дори и в техните среди, а диалогът с Англиканската църква ще се сведе до точката на замръзването.

В Православната църква изказванията по това явление бяха неофициални, но заангажиращи. Още през юни на 1975 година Тиатирският митрополит на Цариградската патриаршия в Англия Атинагорас обърна вниманието върху сериозността на въпроса и неговите изказвания срещу това явление бяха публикувани в списание „Епискепсис“ и официоза на Ватикана „Осерваторе Романо“. Делегацията на Руската православна църква, която от 23 до 28 юни 1975 година водеше богословски разговори с Римокатолическата църква в Тренто, подчерта единомислието на Православните поместни църкви по повдигнатия въпрос. В същия дух се изказаха и някои богослови на Гръцката църква. Православната църква като цяло не издаде официална декларация по този въпрос.

В Римокатолическата църква, където след Втория ватикански събор се забелязва едно разхлабване на традициите и тенденции към нежелани от Върховната власт крайности, разглежданият въпрос стигна до Ватикана. Папа Павел VI в две писма до Кентърбърийския архиепископ изложи становището на Римокатолическата църква, като между другото му писа: „Ваша милост очевидно е в течение на позицията на Католическата църква по тази материя: тя поддържа, че не е приемливо да се ръкополагат жени в свещенство, и то по причини наистина основни“. Проблемът бе разгледан в Свещената конгрегация по учението на вярата и тя излезе с една „Декларация по въпроса за приемането на жени в свещеническото служение“, утвърдена от папа Павел VI и публикувана в „Осерваторе Романо“ от 1 февруари 1977 година.

Декларацията се състои от въведение и шест точки. Във въведението се разглеждат причините за издаването на Декларацията: че някои християнски общини, произхождащи от Реформацията на XVI-ти век, позволиха жени да бъдат приети в свещенството и, понеже се касае за проблем от вселенско значение, Католическата църква сметна за свое задължение да съобщи схващането си по този въпрос, още повече че общественото мнение чака от нея отговор на въпроса дали и тя няма да промени своята практика по тази материя.

В първата точка се разглежда Преданието на църквата по този въпрос, като се подчертава фактът, че Съборната църква никога не е ръкополагала жени за свещеници и че само еретически секти от първите векове са се опитали да сторят това, но се натъкнали на противодействието на светите отци. Един от важните аргументи, които излагат съставителите на Декларацията е, че изначалната практика се е запазила в Източните църкви, които макар че по други въпроси са приели едно голямо многообразие, по този въпрос са единомислени и отказват на жената възможността да бъде ръкоположена за свещеник.Във втората точка се излага отношението на Господ Иисус Христос по този въпрос и се подчертава фактът, че Господ Иисус не повика нито една жена в числото на дванадесетте апостоли и то не за да се приспособи към схващанията на Своите съвременници за жената, защото Неговите схващания по отношение на жената се отличават коренно от техните (този пункт се илюстрира с Иоан 4:27; Матей 9:20-22; Лука 7:37 и сл.; Иоан 8:11; Матей 10:2-11 и Матей 19:3-9), като я поставя наравно с мъжа било в отговорността ѝ, било в правата и задълженията ѝ в брака.

В третата точка се разглежда практиката на апостолите по този въпрос, като се подчертава фактът, че Апостолската църква остана вярна на това отношение на Господа Иисуса към повдигнатия въпрос. Като аргумент служи обстоятелството, че не Св. Дева Мария бе повикана да заеме мястото на отпадналия апостол, а се пристъпи към избор между двама мъже и за дванадесети апостол бе избран св. апостол Матия; че въпреки важната роля, която играят жените при и след възкресението, проповедта за изпълнението на пророчествата в Иисус се произнася от св. апостол „Петър с единадесетте“ (Деяния на светите апостоли 2:14).

В четвъртата точка се разглежда постоянната ценност, която има в Църквата становището на Господа Иисуса и на апостолите. Тук се задава въпросът: дали това становище на Иисуса и на апостолите, смятано от цялото Предание до наши дни за нормативно, може да бъде изменено от съвременната Църква. Някои отговориха положително на този въпрос.

Техните аргументи са, че Иисус и апостолите били повлияни от средата и епохата си и че Църквата в нашата епоха има съзнанието, че в областта на тайнствата, макар и основани от Христа, има известна власт. Съставителите на Декларацията по първия аргумент препращат читателя към възраженията от точка втора и прибавят, че едно такова обществено-политическо влияние не щеше да бъде възможно да задържи апостолите всред гръцка среда, където тази дискриминация по отношение на жената не е съществувала, а на втория аргумент възразяват, че тази власт, макар и съществуваща, остава ограничена: не бива да се забравя, че тайнствените знаци не са условни. Дори да се допусне, че те са до известна степен природни знаци, защото отговарят на дълбокия символизъм на действията и предметите, те не са само това; тяхното главно предназначение е да свържат човека на всяка епоха с факта на историята на спасението, да му дадат възможност да разбере посредством цялото богатство на педагогиката и на библейския символизъм какъв вид благодат изразяват и преподават. Така например тайнството евхаристия не е само една братска вечеря, а и знак, който актуализира тук и сега Христовата жертва и нейното принасяне от Църквата; свещенството не е само едно обикновено пастирско служение, а е и осигуряване непрекъснатостта на служенията, поверени от Христа на дванадесетте, и на властта, която се отнася до тях. Приспособяването към цивилизациите и към епохите следователно не може да отмени в съществените им точки тайнственото приношение при основоположните събития на християнството и при Самия Христос. Тази практика на Църквата следователно приема нормативен характер: във факта на преподаването на тайнството свещенство само на мъже съществува едно приемствено през вековете предание, универсално както на Изток, така и на Запад, което се основава на примера на Христа и се следва, защото се счита съгласно с Божия план за Църквата Му.

В петата точка се разглежда свещеническото служение в светлината на Христовата тайна, като се подчертава, че християнското свещенство има тайнствена природа; свещеникът е знак, чиято свръхестествена ефикасност произтича от приетото ръкоположение. Този знак обаче трябва да е понятен и вярващите ще трябва да са в състояние да го разбират лесно. Наистина тайнствената икономѝя се основава върху природни знаци, върху символи, вписани в човешката психология: „Тайнствените знаци, казва Тома Аквински, представляват онова, което означават чрез едно природно сходство“. Същият закон на природното сходство е в сила както за лицата, така и за предметите: когато се наложи да се преведе тайнствено ролята на Христа в Евхаристията, това „природно сходство“, което трябва да съществува между Христа и Неговия служител, не би съществувало, ако ролята на Христа не се предаваше от един мъж, иначе трудно би могло да се види в лицето на служещия образа на Христа. Защото Христос Сам бе и остава мъж. Наистина Христос е първороден на цялото човечество, както на жените, така и на мъжете: единството, което възстановява след греха, е такова, че няма юдеин, ни елин, ни роб, ни свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото ние всички сме едно в Христа (Гал. 3:28). И при все това въплъщението на Словото стана според мъжкия пол: това разбира се е факт, но този факт, без да съдържа едно мнимо превъзходство на мъжа над жената, е неразделно свързан с домостроителството на спасението – той е действително в хармония с Божия план, такъв, какъвто Сам Той го откри, и чийто център е тайнството на Завета. Защото тайната, която Бог принася на човеците, единството с Него, към което те бяха повикани, с една дума, Заветът още от Стария Завет, при пророците, е представен под образа на „брачната тайна“: богоизбраният народ става за Бога горещо любима невеста; на тази мистична интимност традицията — както юдейската, така и християнската — откри дълбочината, четейки постоянно и препрочитайки Песен на песните; божественият Жених ще остане верен дори и когато невестата ще предаде любовта Му, когато Израил бъде неверен на Бога (срв. Осия 1:3, Иеремия 2). Когато настана „пълнотата на времето“ (Гал. 4:4), Словото, Синът Божи, прие плът, за да обнови и да подпечати новия и вечен Завет с кръвта Си, „която се пролива за мнозина за прощение на греховете“: Неговата смърт ще събере пръснатите Божии синове; от прободеното Му ребро ще се роди Църквата, както Ева – от реброто на Адама. Тогава ще се осъществи напълно и окончателно брачната тайна, възвестена и пята в Стария Завет: Христос е Женихът; Църквата е Неговата невеста, която обича, защото я придоби чрез Неговата кръв и я направи славна, свята и без петно, и от която во веки ще бъде неразделен. Тази брачна тема, която се изяснява от Посланията на св. апостол Павел (вж. 2 Кор. 11:2; Еф. 5:22-23) до Иоановите писания (вж. по-специално Иоан 3:29; Откр. 19:7 и 9), намираме дори в евангелията на синоптиците (Мат. 22:1-14; Марк. 2:19). Чрез езика на Писанието, изцяло изтъкан от символи, който изразява и докосва мъжа и жената в най-дълбоката им същност, ни е открита тайната на Бога и на Христа, тайна, която сама по себе си е непостижима. Именно затова не може да се пренебрегне фактът, че Христос е мъж. Ето защо, ако желаем да зачетем значението на този символизъм за икономѝята на Откровението в действия, които изисква характера на ръкоположението и в които се явява Сам Христос, Създател на Завета, Жених и Глава на Църквата, Който упражнява Своето служение на спасението – какъвто е в най-висока степен случаят с Евхаристията, ще трябва да признаем, че Неговата роля трябва да бъде изпълнявана от мъж.В шестата и последна точка се разглежда свещеническото служение в тайната на Църквата, като се подчертава, че е уместно да се припомни, че проблемите на еклезилогията и на богословието на тайнствата, най-вече когато се касае за свещенството, както в случая, биха могли да намерят своето разрешение само в светлината на Откровението. Човешките науки, макар че техният принос е твърде ценен, не са достатъчни тук, защото те не могат да схванат реалностите на вярата: чисто свръхестественото съдържание на последните убягва от тяхната компетентност. Ето защо трябва да се подчертае, че Църквата е общество различно от другите общества, оригинално в своята природа и в своята структура. Пастирското служение в Църквата е нормално свързано с тайнството ръкоположение: то не е едно обикновено управление подобно на властите в Държавата. То не се дава чрез спонтанния избор на хората, дори когато включва посочване по пътя на избор; възлагането на ръцете и молитвата на приемниците на апостолите гарантират избора от Бога; Св. Дух, даден чрез ръкоположението, дава правото на участие в наместничеството на Върховния пастир Христос (срв. Деян. 20:28). То е служение и любов: „Ако Ме любиш, паси Моите овци“ (Иоан 21:15-17). Ето защо не може да се види как е възможно да се предлага приемането на жени в свещенството по силата на равенството на правата на човешката личност, равенство, което важи също така и за християните. За тази цел ползват някога текста, цитиран по-горе от посланието до Галатяните (3:28), според който няма вече в Христа различие между мъжа и жената. Но този пасаж съвсем не се отнася до свещеническите служения: той само уверява универсалното призвание към божественото синовство, което е същото за всички. Свещенството не се преподава за честта и предимството на този, който го приема, а като служение на Бога и на Църквата; то е обект на едно специално призвание, давано напълно даром: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих“ (Иоан 15:16; срв. Евр. 5:4). Христос избра „тези, които Сам искаше“ (Марк 3:13). Не бива да се забравя, че свещенството не се отнася до правата на личността, а произтича от икономѝята на тайната на Христа и на Църквата. Равенство не означава тъждественост. Църквата е диференцирано тяло, където всеки има своя роля; ролите са различни и не бива да бъдат смесвани, нито пък да стават повод за превъзходство на едни над други и да доставят претексти за ревност; единствената превъзходна дарба, която може и трябва да бъде желана, е любовта (срв. 1 Кор. 12 и 13 гл.).

Съставителите на Декларацията приключват с пожеланието на Църквата „жените християнки да осъзнаят напълно величието на тяхната мисия: ролята им ще бъде капитална днес за обновлението и вчовечаването на обществото и за откриването отново между вярващите на истинското лице на Църквата“.

Декларация, засягаща въпроса за ръкоположението на жени, издаде и Старокатолическата църква. В нея между другото се казва, че „Международната конференция на епископите старокатолици от Утрехтския съюз, в съгласие с древната единна Църква, декларира своята опозиция да се ръкополагат жени в съборно-апостолската тайна на дякон, свещеник и епископ. Христос, Господ на Църквата, избра чрез Дух Свети дванадесет мъже, за да бъдат те Негови апостоли с мисия да продължат Неговото дело за спасението на света. Съборните църкви от Изтока и Запада са призовавали само мъже на апостолско свещенослужение. Въпросът за ръкоположението на жени засяга основния ред и тайната на Църквата“.

През декември 1975 г. Световната асамблея на Световния съвет на църквите в Найроби постави този проблем пред всички свои членове, задължавайки ги да го разгледат и да изразят своето принципно становище. Това ни кара да мислим, че този проблем ще получи по-обилна светлина когато и Православната църква в своята цялост излезе с декларация по него, декларация, както винаги, в духа и буквата на Свeщеното Писание и Свещеното Предание.
________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 4, с. 15-19.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Виж справка за автора на адрес: http://www.pravoslavieto.com/histor/20/1923_prof_Chifljanov/index.htm

Първо изображение: авторът ставрофорен протоиерей Благой Чифлянов (1923-2018). Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2ll

Иво Янев

Професор ставрофорен протоиерей д-р Христо Димитров се ражда в град Карлово през 1891 година. Съществуват  три различни версии за точната дата на неговото рождение. Според Макариополски епископ д-р Николай[1] той е роден на 25 декември, според професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков[2] на 12 ноември, а според професор Илия Цоневски[3] на 23 ноември. На този етап нямаме данни за действителната дата на неговото раждане. През 1911 година завършва Софийската духовна семинария и постъпва в Черновицкия Богословски факултет (сега в Украйна), където учи през учебната 1913-1914 година. Продължава учението си в Санкт Петербургската духовна академия, където следва І, ІІ и ІІІ курс. Там го заварва Октомврийската революция (1917 година) Това събитие прекъсва неговото учение в Русия и той се връща в богословския факултет в Черновиц, където и завършва висшето си богословско образование през 1922 година[4].

След завръщането си в България заема длъжностите писар при архиерейските наместничества в Пазарджик (1911-1912 година) и Карлово (1912-1913 година). През годините 1918-1920 и 1924-1928 преподава  в Пловдивската духовна семинария. От 1922 до 1928 година е енорийски свещеник в Пловдив[5]. По това време отец Христо Димитров разгръща усърдна пастирска дейност. Създава се енорийско братство „Св. св. Кирил и Методий” към едноименния храм, което просъществува до 1945 година[6]. От 1928 година до пенсионирането си на 01.01.1961 година е преподавател в Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски”[7] (от 1950 година преименуван в Духовна академия). На 15.06.1928 година е избран за доцент, а от 11.02.1932 година е професор по Пастирско богословие, Катехетика и Омилетика и завежда катедрата по Практическо богословие (Пастирско богословие, Катехетика и Омилетика) в Богословския факултет при Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски” (по-късно Духовна академия към Св. Синод на Българската православна църква). С решение на Св. Синод от 23.03.1958 година е назначен за преподавател и по Литургика. През годините 1924-1931 е главен редактор на списанието „Православен пастир”[8]. Декан е на Богословския факултет през учебните 1930-1931, 1935-1936 и 1943-1944 година[9]. Владее немски, руски, френски, английски, италиански, румънски, сръбски, унгарски и новогръцки езици[10]. Умира след продължително и тежко боледуване на 23 февруари 1973 година. Опелото, в енорийския му храм – „Св. Преображение Господне”, извършва лично ректорът на Духовната академия Макариополски епископ д-р Николай (Кожухаров) в присъствието на колегите му от Духовната академия и семинария и многоброен народ.

През време на своята преподавателска, енорийска и научна работа професор протоиерей Христо Димитров написва повече от петдесет студии и монографии и над триста статии и проповеди от областта на Богословието – Пастирско богословие, Религиозна педагогика и Омилетика, и друга публицистика.

Тук основно ще разгледаме творчеството на протоиерей Христо Димитров в областта на Пастирското богословие. След професор протопрезвитер Г. Шавелски, първи отец Христо Димитров изследва академично и преподава в областта на Пастирското богословие. Той издава редица важни за тази дисциплина съчинения и статии и учебник. Ще разгледаме някои от тях.

Най-важна част от неговото творчество е издаденото в София в две части „Пастирско богословие” (Наука за специално душепастирство) – първа част през 1955 година, а втора през 1957 година. Двете части са преиздадени от „Университетско издателство” през 2005 година под редакцията на професор д-р Иван Денев. Този учебник е плод на близо 30-годишната преподавателска и изследователска дейност на автора. Тук отец професор Димитров разработва двата основни въпроса в пастирското богословие – за общото или енорийско душепастирство и личното или индивидуално душепастирство. Според него, в широк смисъл, Пастирското богословие е наука, която излага принципите и правилата, съгласно които се извършва служението на пастира в три насоки – като учител-проповедник, свещеник и душепастир. Задачата му на учител-проповедник се разработва в Катехетиката, на свещеник в Литургиката и на душепастир в Пастирското богословие – в тесен смисъл[11].

Първата част на своя учебник, озаглавена Общо или енорийско душепастирство, отец Христо Димитров разделя на два отдела – Душепастирът и Паството – енорията. Изобразен е Спасителят като единствения и вечен Пастир на човечеството. Всеки пастир след св. апостоли е сътрудник на Христос. Тук авторът дава пример с притчата за Добрия пастир и пастирът наемник-лъжепастир. По-нататък професор Димитров разглежда призванието като първа и основна необходимост за пастирско служение. После посочва нуждата от щателна подготовка, образование и лични качества на кандидата за свещен сан. Разкрива личния и семен живот на пастира.

Във втория отдел се разкрива мястото на енорията или паството като жива част от общия организъм на Църквата. Обрисувано е християнското семейство като обект на душепастирство. Енорийската катехизация и вътрешната мисия се разглеждат като основен момент от пастирската дейност. Авторът посочва богослужението, празниците и проповедта като най-важни в енорийския живот, а Енорийската дякония като неразривно свързана с тях.

Втората част на учебника, посветена на индивидуалното душепастирство, е разделена на три отдела – душепредпазно, душелечебно и душелечебно-ръководно пастирство. Като третия отдел обхваща изповедта с нейното историческо значение, видовете изповед. Проследени са психологическите, историческите и практическите страни на изповедта (тази част е взаимствана от студията в три части „Изповед и душепастирство – пасторологическо изследване”).

Този учебник, въпреки че е остарял в много отношения, все още е един от малкото цялостни трудове по Пастирско богословие, издадени на български език, и който все още се използва в преподаването по тази дисциплина във висшите богословски школи в България.

Друг важен труд на отец Христо Димитров е хабилитационното му съчинение върху пастирското служение на св. апостол Павел – „Св. апостол Павел като пастир” (Пловдив, 1928). В него е представен живота и делото на апостола. Разкрито е божественото му призвание като пастир, неговата подготовка за пастир и грижата му към пасомите през целия негов живот. Допълнение към този труд е и статията „Велик момент в пастирската дейност на св. апостола Павла” ( Духовна култура, 1951, кн. 7-8).

В произнесената на 27 октомври 1928 година встъпителна лекция на тема „Нови задачи на пастирска дейност”[12], отец Христо Димитров разкрива някои свои основни мисли за развитието на Пастирското богословие в България. Той призовава да се изпълни първоначалната и най-важна задача на пастирското служение – „да улесни свободното сношение между човека и Бога, за да се създаде общение между Него и човешката душа”[13]. После описва християнското разбиране за греха и борбата на пастира с него. Според автора, не може да се извършва пастирската дейност по същите начини като преди хиляда години. Според него „…новите условия на живот и човешката душа имат нови нужди. Тя е изложена на нови изкушения и опасности”[14]. Именно заради това идват и новите задачи и нови методи за решаването на тези проблеми. Съвременните пастири трябва да имат това предвид и да наблягат основно за решаването на профилактични или предпазни задачи. Пастирът трябва да изпълни своята социално-профилактична задача най-вече в училището, като пази душата на учениците от безверие и от ширещите се грехове.

Най-голямото изследване на професор протоиерей Христо Димитров, в областта на Пастирското богословие, е студията му в три части „Изповед и душепастирство – пасторологическо изследване”[15]. В първата част със заглавие „Религиозно-исторически основи на изповедта във връзка с душепастирстването”, авторът чрез исторически факти от историята на различни нехристиянски народи (от Мексико, Перу, Япония, Китай, Египет, Вавилон, Древна Гърция и Римската империя) доказва повсеместността на изповедта. След това разглежда библейско-християнските основи на изповедта и накрая говори за изповедта в Православната и Римокатолическата църква. Във втора част, озаглавена „Психологически и педагогично-пасторологически основи на изповедта”, професор Христо Димитров представя психологическата потребност от изповедта и предмета на сакраменталната изповед. Следват психологическите моменти при изповедта и тяхното значение за служението на пастира – себеизпитване, себепознание, разкаяние, изповядване и решение. Следва интересно сравнение на психоанализата и сакраменталната проповед и отражение на изповедта в художествената литература. В третата част с тема „Изповедта и душепастирът” протоиерей Христо Димитров изследва личноста на пастира-изповедник. В първа глава пастира е изобразен като баща, който се грижи за духовното развитие на пасома си, като учител, който вярно обучава вярващите в истините на Православието, като лекар, който лекува душевните рани и болести на енорията, като съдя, който с любов вижда грешките и отсъжда епитимията, чрез която да се възстанови съвестта на християнина. Във втора глава се разглеждат длъжностите на пастира, според вътрешното положение на каещите се. В трета глава авторът разкрива личността на изповедника, изкуството и техниката за изповядване.

В студията „Митрополит Климент (Друмев) като пастир и пасторолог”[16], протоиерей Христо Димитров обрисува жизнения път от най-ранни години до митрополитското служение на този наш бележит духовник. Очертана е пастирската дейност и личните качества на митрополит Климент. Неговата любов и всеотдайност към повереното му паство и чувството му за дълг към родината и Българската църква. В студията са представени извлечени от статии и речи възгледите на митрополита за пастирското служение.

В студията си „Душепастирство за душепастиря”[17], протоиерей Христо Димитров говори за необходимостта от душегрижие за самия пастир. Мнозина приели свещен сан смятат, че подкрепени от Божията благодат са предпазени от всякакви изкушения и опасност от грешки. Затова пастира никога не трябва да забравя да проси за подкрепа от Великия Душепастир – Господ Иисус Христос. Според автора, свещеника трябва редовно да чете Свещеното Писание и да се възползва от неговите поуки, винаги да помни притчата за добрия пастир и да внимава в живота и служението си той дали е добрия или наемника пастир. По-нататък авторът разглежда личността на пастира, нейното влияние и значение при душепастирското му служение. Разглежда призванието, като първото и най-важно условие за успешно пастирското служение. Накрая авторът накратко представя самообразователната и квалификационна система на свещенството в Румънската православна църква от негово време (1954 година).

Студията „Самообразованието на душепастиря”[18] е своеобразно продължение на предходното разгледано съчинение. В нея протоиерей Христо Димитров разглежда необходимостта, средствата и системите за проверка на самообразованието на пастира. Представя цитати от св. Отци и Учители на Църквата, които задължават пастира да има добро образование и никога да не спира в подготовката си. Главното средство за това е непрестанното, методично и системно четене.

Ценна е студията на професор Христо Димитров  „Душепастирят и душевно страдащите”[19]. В нея той показва значението на религиозно-нравственото въздействие при душевното страдание. С цитати от Свещеното Писание доказва силата на молитвата и вярата. Следва същината, причините и методите на някои душевни страдания и болести, като: невропатологични (неврози, истерия, депресия и други) и психопатични (хипохондрия, меланхолия, алкохолизъм и др.) състояния. По-нататък отец Христо Димитров споделя общи пастирски методи за предпазване и лечение при такива болести. Редовното посещение на болния на богослужение в храма, ползване на Тайнствата на Църквата, труд (според силите и възможностите на болния), и подкрепа на цялата енория. Пастирът, според професор Христо Димитров, не трябва да пренебрегва и грижата на телесния лекар и винаги да насажда в енорията доверие към телесната медицина, като дар от Бога.

Научната, преподавателската, а и не на последно място – пастирската дейност на професор протоиерей Христо Димитров поставя на стабилна научно-богословска основа Пастирското богословие в България. Въпреки обвиненията на някои негови колеги в прекалено осланяне на Римокатолическото и Протестанското богословие и схоластика, неговата дейност е общопризната. Той е един от най-бележитите преподаватели и учени в областта на Пастирското богословие у нас. Неговият учебник и студиите му и досега са основни пособия в тази област. Живота на професор ставрофорен протоиерей Христо Димитров остава труд и дейност в Христа, в проповед, учение, служение и пастирска грижа за всички онези, които са били под негова опека.

__________________________________________________

*Доклад, четен на 15 декември 2010 г. в аудитория № 8 на Богословския факултет при Софийския университет, по време на научна сесия, под название „Развитие на църковното право и пастирското богословие в България – история и съвременни проблеми”.

Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по Пастирско богословие в Богословския факултет при Софийския университет.

[1]. Еп. Николай, Неуморен научен труженик и примерен душепастир. ЦВ., бр. 6, 1973, с. 6.

[2]. Цанков, протопр. Ст. Богословският факултет у нас, ГСУ-БФ, т. ХІ, 1933-34, С., 1934, с. 41.

[3]. Цоневски, Ил. Тридесет години Духовна академия, ГДА, т. V (ХХХІ), 1955-1956, С., 1956, с. 496.

[4]. Еп. Николай, Цит. съч., с. 6.

[5]. Пак там.

[6]. Срв. Паралингов, Е. Енорийски православни братства в Пловдив до 1944 г. ; http://synpress-classic.dveri.bg/06-2002/Emil.htm

[7]. Срв. Цанков, протопр. Ст. Цит. съч., с. 41.

[8]. Пак там.

[9]. Срв. Цоневски, Ил., Цит. съч., с. 509.

[10]. Срв. Еп. Николай, Цит. съч., с. 7.

[11]. Срв. Димитров, Хр.  Пастирско богословие. ч. 1, С., 2005, с. 5.

[12]. ГСУ-БФ, т. VІ, 1929. С., 1929.

[13]. Срв. Димитров, прот. Хр. Нови задачи на пастирската дейност. ГСУ-БФ, т. VІ, 1929. С.,  1929, с. 3.

[14]. Пак там, с. 6.

[15]. І ч. ГСУ-БФ, т. ХІ,7, 1933-34. С., 1934; ІІ и ІІІ ч.  ГСУ-БФ, т. ХІІ,4, 1934-35. С., 1935.

[16]. ГДА, т. І, 8, 1950-51. С., 1951.

[17]. ГДА, т. ІІІ, 2, 1953-54. С., 1954.

[18]. ГДА, т. ІV (ХХХ), 1954-1955. С., 1955.

[19]. ГДА, т. VІ, 7, 1956-57. С., 1957.

Изображения: авторът Иво Янев, протоиерей д-р Христо Димитров (1891-1973) и първи и втори том от неговото изследване „Пастирско богословие (Наука за специално душепастирство)“. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1p5