Виктор Димитриевич Кудрявцев
За да познаем един реален предмет, е необходимо: 1) този предмет да действа върху нас; 2) да остави впечатление у нас, тоест да имаме усещане за него; и 3) да мислим за предмета съобразно законите на нашия познаващ дух. Действието на предмета върху нас и полученото от него впечатление ни уверяват в съществуването на предмета; мисленето за предмета, което подлага на процеса на своята законосъобразна дейност впечатлението, ни дава познание за предмета, което, разбира се, може да бъде твърде различно по степен на ясност и верност, в зависимост от степента на яснотата и силата на впечатлението, и в зависимост от мярката, с която участва и се проявява мислителната сила на духа. Прилагайки към идеята за Божеството този способ за придобиване познания за реалните предмети, ние идваме до заключението, че първоначалното и единствено основание за признаване съществуването на Бога (или иначе казано – за вярата в Бога) е усещането, съзнаването на действието на Божеството върху нашия дух; що се отнася до дейността на познаващата сила на човешкия дух (представи, мислене), то тя съставлява по-нататъшно условие за нашето богопознание и определя за нас не толкова самата увереност в съществуването на Божеството, колкото качеството и достойнството на тези представи и понятия за Него, каквито човекът може да си състави.
Но при атеизма не става дума за качеството на понятието за Бога; атеизмът не е някакво едностранно или лъжливо понятие за Него; безбожието отрича самото съществуване на Божеството; оттук е ясно, че основната причина за неверието ще да се заключава във второто условие от трите, които способстват да се образува религиозната идея, а именно в извънредното ослабване на усещането за Бога. Само този може да отрича битието на Бога, който не усеща или съвършено слабо усеща в собствения си дух Божието действие.
Но по какъв начин може да произлезе в душата на човека такава нечувствителност към божественото, стигаща до отричане на Божието съществуване? Ако в човека има способност да усеща и да познава божественото начало, ако признаваме, че Бог не само може, но и действително непосредствено се открива на нашия дух, тогава как да си обясним такова отсъствие на възприемчивост към божественото, което стига до отричане на Божието битие? Самото съществуване на атеизма се представлява невъзможно, тъй като това би означавало отричане на човека от собствената си природа, изчезване в него на най-съществената принадлежност на духа му – способността да усеща и познава сръхчувственото.
Що се отнася до пълното изчезване в човека на всякакво усещане за действието на божественото начало, ние сме готови да се съгласим, че това явление е невъзможно, и че атеизъм в най-точното значение на тази дума не съществува. Откритото и решително отричане на истината за Божието битие, изказвано от така наречените атеисти, тук още нищо не значи. Твърде е възможно това отрицание да съществува само на думи, основано на недоразумение, и всъщност засяга само едно или друго определено понятие за Бога, а не докосва най-дълбоката, никога неизличима основа на това понятие, която и не може да бъде изкоренена. Че е възможно такова теоретическо мнимо отричане на неотрицаемите фактически и в живота основни истини на нашето съзнание, примери за това ни дава историята на човешката мисъл. Субективният идеалист например отрича истината, че съществува външният свят, но на практика живее и действа така, както е възможно да живее само при условието, че признава неговата реалност; в действителност признава това, което на теория отрича и с това си противоречи. Абсолютният скептик, отричайки достоверността на нашето познание, при самото отричане на познанието той мисли и разсъждава според същите закони на мисленето, които теоретически признава за недостоверни. Така е и с атеиста, който на теория отрича истината за Божието битие: и той в практическия живот проявява някои неща, които са възможни само при признаването на тази истина, само при допускането, че идеята за Божеството е съществена и неотемлема принадлежност на нашия ум. И действително, ние виждаме, че и атеистите, като другите хора, не са лишени от стремежи към висши, идеални цели в живота: най-добрите между тях се грижат за благосъстоянието на човечеството, за разпространяване на знания и добро; в наше време мнозина от тях със всичката си искреност проповядват вместо служене Богу, служене на идеала. Но биха ли могли да имат някакъв смисъл всички тези стремежи и убеждения, ако атеизмът бе последователен, ако той напълно беше уверен, че не съществува нищо извън сетивното? За да се стремиш към идеала, необходима е вяра в идеала, че той действително съществува, съществува нещо такова съвършено, към което човек трябва да се стреми, трябва да го търси. Ако идеалът не беше нищо повече от една пуста мечта, тогава всички идеални стремежи биха били празно самозалъгване; за да не бъде той мечта, за да бъдат стремежите към него разумни и оправдани, необходимо е да се признае, че има нещо реално съвършено, към което, като към цел, трябва да се приближава човекът; а това реално съвършено може да бъде само Същество абсолютно съвършено. Затова, ако човек сериозно се стреми към някакво съвършенство, подбуждан от увереността в неговото истинско съществуване, то извор на този стремеж всъщност може да бъде само несъзнаваната от него ясно идея за абсолютно съвършеното Божество. Също трябва да кажем и за стремежите на човека към истината, доброто и правдата, които не са чужди и на атеистите; ако истина, добро и правда не са празни думи, а реални сили, които движат човека и човечеството, то трябва да съществува и реална субстанциална основа на тези сили – абсолютна истина, абсолютно добро и абсолютна правда; и ако човек, независимо от това какви са неговите теоретически убеждения за религията, повече или по-малко се стреми към тях, то това е възможно пак по силата на тайната и подсъзнателна увереност в съществуването на реалната последна цел на неговите стремежи, а именно – абсолютната истина, абсолютното добро и абсолютната правда. При по-дълбок анализ на понятията съвършенство, истина, добро, правда, излиза, че техен център и основа, а заедно с това и последната гаранция за тяхната реалност и задължителност за нас е идеята за Божеството. Бог е абсолютното съвършенство и добро, абсолютната истина и правда; затова и стремежът към усъвършенстване, към знание, към добро всъщност е един ясно неосъзнат стремеж към Бога. И ако сега този стремеж срещаме и у атеиста също така, както и у всеки друг човек, то, така да се рече, може в известен смисъл да кажем, че всъщност няма атеисти, че самият атеизъм не е нищо друго, а съдбоносно недоразумение, понеже атеизмът, отричайки на думи истината за Божието битие, в своя практически живот не може да се отрече от онези принципи, които предполагат тази истина и получават смисъл само с нейното признание.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 