Етикет: слънце

Библия и наука, религия и наука*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ейбрахам Креси Морисън

Първата глава на Битие (от Библията) съдържа същината на повестта за съз­даването на света и в основата си тя не е оборена от науката. Това твърде­ние ще предизвика у някой учен усмивка и недоверчив поглед, а у искрено вяр­ващия – задоволство. Разногласията се отнасят повече до подробностите, за които не заслужава да се спори. Нека разгледаме фактите, както те са пре­дадени в тази забележителна първа глава на Библията:

„В начало Бог сътвори небето и земята.

А земята беше безвидна и пуста“.

Това е първоначалният хаос над една неоформена земя.

„Тъмнина се разстилаше над безд­ната“.

Океаните тогава са се намирали най-вече на небето във вид на непро­ницаеми облаци, и никаква светлина не е могла да проникне до земята.

„И рече Бог: да бъде светлина И биде светлина.“

Облаците се изчистват, земята поизстива, въртенето ѝ отбелязва нощ и ден.

„И рече Бог: да има твърд по­сред водата“.

От водите, които покривали цялата земя, се издигат материци, и се явява сухата земя, а над земята атмосфера.

„И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе“…

Забележете, че растителността е спо­мената преди животните!

„И създаде Бог две големи све­тила… Създаде и звездите“.

Слънцето и луната стават видими през облаците, а когато облаците се изчистват напълно, появяват се и зве­здите.

И рече Бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да поле­тят над земята по небесната твърд“.

Всичко живо, което има свойство да се движи, започва във водата, а небесната твърд – това е атмосферата.

„И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, доби­тък и гадини, и земни зверове според рода им“.

Явяват се животните на земята, след като биват населени моретата.

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше по­добие… и да господарува над всичко живо… И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се“.

Всичко това се е изпълнило, и човекът владее.

„И дадох за храна всичкия злак тревист“.

Ето едно твърдение в областта на биологията, което ни изненадва, като имаме предвид времето, когато е изказано. То е вярно и в пълно съгласие с научното знание. Истинността на твърдението за зелената трева бе доказана едва, след като бе открит синтезът на хлорофила и така в нау­ката стана известно, че животът на всичко живо зависи от „всичкия злак тревист“. Така се очертава развитието от хаоса до човека и до неговото владичество. Може ли науката да по­сочи нещо невярно в тази така къса повест, изказана някога на света? Цялата световна история, предадена в няколко реда! Всичко останало е под­робност. Трябва да отдадем почит на писателя… и с пълно смирение да се преклоним пред неговата мъдрост и да признаем вдъхновението му. Пред факта на една просто изказана мисъл няма защо да спорим върху подроб­ности, които се обуславят от човеш­кия фактор; или пък върху въпроса, как Бог е извършил Своята работа, или пък колко време е отнело това. Кой може да знае? Фактите, тъй както са предадени и преминали през вековете, са факти.

Ние можем да развиваме теории, как всяко нещо, което е получило живот, се е развило от първичната клетка, но науката спира дотук. Мо­жем да се съгласим с най-големите умове, които с неуморните си изслед­вания са ни дали истинска картина на физическите факти в материалния свят, но ние не сме длъжни да спрем там, където те спират, без да могат да съзрат ръката на Бога. Ученият нито доказва, нито може да отрече съще­ствуването на Дух или на Висш разум, но вътре дълбоко в себе си той чув­ства присъствието на съвест, мисъл, памет и идеи, които се излъчват от една същина, която наричаме душа. Той съзнава, че вдъхновението му не идва от материята. Науката няма пре­тенция, нито пък право на последна дума по въпроса за Върховния разум дотогава, докато не стигне до състоя­ние да може да произнесе такава дума окончателно и завинаги.

Фактът, че човек навсякъде и през всички времена, от начало и до днес е чувствал подтик да се обръща към Същество, което вярвал, че представ­лява нещо по-висше и по-силно от самия него, показва, че религията е вродена и трябва да се признае като даден факт. Дали човекът е влагал в някакъв изваян образ своите представи за съществуващата вън от него Сила за добро и зло, не важи в този случай. От значение е фактът, че той има съз­нание за Небесен баща. И ние, които имаме достъп до науката за света, не бива да гледаме с укор на грубите вярвания на онези, които в миналото или пък които и сега не са се издиг­нали още до истините, които ние познаваме. По-уместно е да стоим с бла­гоговение, удивление и почит пред всеобщия стремеж на човечеството да дири и вярва в едно Висше Същество. Всъщност човешката душа се чув­ства подобна на Висшия разум. От­тук е религиозното чувство, което е присъщо само на човека. Съществува­нето на това чувство е също така едно доказателство за целта на Върховния разум, както е и материалният по естество, но удивителен по своята служба човешки мозък, в който оби­тава съзнанието.

Никой атом или молекула никога не са притежавали мисъл, никое съче­тание от елементи никога не е раждало идея, никой природен закон никога не е изграждал една катедрала; но под­чинен на известни жизнени стремежи, един жив организъм е бил създаден така, че е бил надарен с нещо, на което на свой ред материални частици са се подчинявали, и плод на това са чудесата на цивилизацията. Кое е това живо същество? Атоми и молекули ли е то? Да! Но и нещо повече от това. Нещо неведомо и толкова по­-висше от материята, че владее над всичко, и толкова различно от мате­риалното, от което е съставен светът, че не може нито да се вижда, нито тежи, нито се измерва. Доколкото се простират знанията ни… душата на човека е „господар на своята съдба“, но съзнава своето отношение към Върховния извор на своето съществу­ване. Душата съществува и се проя­вява чрез делата си, чрез саможертвите, чрез господството си над материята и най-вече чрез силата си да издига ма­териалния човек над човешките сла­бости и заблуждения и да го поставя в хармония с волята на Висшето Съще­ство. Това всъщност е и Божията цел. Към това е насочен вроденият копнеж на човека да общува с нещо по-висше от самия себе си. В това се разкрива същината на религиозното чувство. Това, именно, е религия.

Науката признава и отдава голямо значение на човешкия стремеж към възвишени цели… В догмите на многочислените вероизповедания вижда пъ­теки, които водят към Бога. Това, което науката признава и което всички хора виждат, е голямото значение, което всеобщата вяра в едно Висше Същество има за човечеството.

Напредъкът на човека в областта на морала и развитието на чувството на дълг е плод на вярата в Бога и убеждението в безсмъртието на душата. Окриляна от религиозни вдъхновения, душата на човека се издига стъпка по стъпка, докато почувства Божието присъствие. Вроденият вик на човека: „Боже, помогни ми!“ е естествен, и най-простата молитва дори издига чо­века по-близо до Създателя.

Благоговейното чувство, велико­душието, благородството на характе­ра, нравственото съзнание и всичко онова, което може да се окачестви като божествена добродетел, не може да се извлече от безбожието и от­рицанието, които представляват стран­на форма на самопоклонение, което поставя човека на мястото на Бога. Без вяра цивилизацията би пропаднала, редът би се превърнал в безредие, себевъздържанието и себевладението биха изчезнали и злото би надделяло. Нека, следователно, държим здраво вярата си в един Върховен Разум, лю­бовта към Бога и братството между човеците, като се стремим да се изди­гаме по-близо до Него, като изпълня­ваме Неговата воля, както я познаваме като укрепяваме своето съзнание за отговорност и като вярваме, че сме Божии създания и сме под Неговата грижа.

Квасът на нравствения напредък бавно, но сигурно издига човека до по-съвършено съзнание за отношенията му към ближния и поставя идеали, към които човечеството най-после ще се приближи.

Сравнено с вечността, човешкото съществуване на земята е много краткотрайно. Сегашните несъвършенства на човека са само епизод в развитието му. Висшето Същество ще даде на човека време, а в нашия път, отправени все напред и напред, ние можем да възнесем най-искрената молитва, която е по силите ни:

О, Боже, води ни по пътя, начертан от Твоя велик план. Издигни ни да бъдем в духовна хармония един с друг. Дай ни сила да участваме в напредъка към духовно съвършенство. Посвети ни да служим на Тебе и ни направи оръдия за изпълнение на Твоята воля!

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 2-3, с. 19-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e7Y

Слънцето и луната като символи в книгите на Новия Завет за прехода от човешкото към божественото, от плътта към духа*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Резюме

В настоящето изследване се установява, че в книгите на Новия Завет слънцето и луната се използват като символи за онагледяване на прехода, който се случва между събития, но не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в нова твар в Христос.

The Sun and the Moon as symbols in the books of the New Testament for the transition from the human to the divine, from the flesh to the spirit

Еva Kovacheva

Abstract

The present study finds that in the books of the New Testament the sun and the moon are used as symbols to illustrate the transition that occurs between events, but not in linear, historical time, but outside it – for the changes that occur in the inner spiritual plan on a vertical axis – from the flesh to the Spirit, from the earthly to the heavenly, related to stages of the spiritual transformation of man from the Spirit into a new creature in Christ.

Въведение

В настоящето изследване се установява, че слънцето и луната – двете светила в комбинация се употребяват десет пъти като символи в различни книги на Свещеното Писание на Новия Завет – три пъти в Евангелията, един път в книга Деяния на светите апостоли, един път в Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни и пет пъти в книга Откровение на св. Иоан Богослов, както и че те не се описват по един и същ начин от съставителите на новозаветните книги. Целта на изследването е въз основа на анализирането на наличните стихове в Новия Завет, в които се съдържат споменатите символи, тълкувания на светите отци и коментари на съвременни учени и изследователи върху Свещеното Писание да се отговори на въпросите: 1) какъв е смисълът и значението, които се влагат в тях; 2) той еднакъв ли е, или различен в посочените места и ако не е еднакъв, в какво се изразяват разликите; 3) къде и как се ситуира предсказаното събитие в последователността на изложените други събития в Новия Завет. Тъй като затъмняването на слънцето и луната не е необичайно явление според астрономията като наука, тоест затъмненията се случват периодически постоянно (Kher, 2022)338, с това се поставя и последния въпрос 4) дали затъмняването на светилата в текста на Свещеното Писание трябва да се разбира в буквален или преносен смисъл.

Тезата, която се отстоява, е че светилата – слънцето и луната се употребяват в книгите на Новия Завет като символи за онагледяване духовното състояние на човека при прехода, който се случва между събития, не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в „нова твар“ „в Христос“: „и тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17**).

Изложение

Констатира се, че стиховете в книгите на Новия Завет, в които се употребяват слънцето и луната като символи, са следните: 1) „и веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят“ (Мат. 24:29); 2) „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си“ (Марк 13:24); 3) „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лука 21:25); 4) „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“ (Деян. 2:20); 5) „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41); 6) „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12); 7) „затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, за да потъмнее третата им част, та третата част на деня, както и на нощта, да не свети“ (Откр. 8:12); 8) „и яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди“ (Откр. 12:1); 9) „и градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът“ (Откр. 21:23); 10) „и нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков“ (Откр. 22:5).

При разглеждането на стиха Деян. 2:20 в неговия контекст като част от старозаветното пророчество на Иоил за настъпването на последните дни и на славния ден Господен, който се предхожда от затъмняване на светилата: „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“, се установява, че според св. апостол Петър това събитие се случва „сега“ – на Петдесетница „в настоящето“, с което минало (пророчеството), настоящето (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деян. 2:15-21) (Попов, 1991, с. 437-438). От стиха в Евангелието според Лука „и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лук. 23:45) се констатира, че затъмняването на физическото слънце се случва, когато Христос премахва преградата между земния и духовен свят, между хората и Бога, между човешкия и божествения свят (рая), на което храмовата завеса е символ. Блажени Иероним Стридонски тълкува, че настъпването на мрак в човешкия свят и затъмняването на слънцето, което хората виждат с физическите очи, се затъмнява от светлината на Божествения свят, в който Самият Бог представлява най-силната светлина и Самият Той осветява всичко. Това е светлината, която не се вижда с физическите, а с духовните очи (Иероним Стридонский, 2022). Според друг (анонимен) коментар чрез нощта естествено се въвежда между два дни, защото трябва да се роди новият ден – денят на възкресението. И тези дни трябва да бъдат разделени, за да не изглежда, че природата на този век и на онзи век е една и съща, тъй като човек умира в плът, а възкръсва в духовно тяло (Анонимен коментар, 2022). Лопухин смята, че думата „веднага“ в Мат. 24:29, която означава също и „внезапно“, „скоро“ или „незабавно“, има както миниатюрно така и обширно космическо значение (Лопухин, 2022а).

Следващият стих, в който се говори за затъмняване на светилата, е: „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят. Тогава ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма“ (Марк 13:24-26). Св. Амвросий Медиолански тълкува този стих не в буквален, а в преносен смисъл. Той е на мнение, че в съответния стих се говори за духовното състояние на човека – както в месечния цикъл луната изчезва от поглед, когато земята застане между нея и слънцето, така е и когато греховете на човека преграждат пътя му към небесната светлина, и той не може да получи сиянието на Божественото Слънце, което e Христос. Според същия тълкувател любовта към този свят (земния живот) затъмнява в голяма част Божествената светлина (Амвросий Медиолански, 2022). Сбъдването на събитията описани в Евангелието според Лука: „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лук. 21:25 и сл.) Лопухин свързва с настъпването на Божието царство. Той се позовава за това на стиха „кога видите това да се сбъдва, знайте, че е близо царството Божие“ (Лук. 21:31). Посоченото състояние у хората на земята (σσνοτὴ ἐθνῶν ἐν ἀπορίᾳ) същият тълкувател свързва с безнадеждното състояние на духа им (Лопухин, 2022b).

В стиха „има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните; един е блясъкът на слънцето; друг е бля- съкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41) св. апостол Павел говори за различните тела – земните и небесните като ги съпоставя с блясъка на светилата и звездите. Според блажени Теофилакт светлината на различните тела означава различната степен на греховност и праведност на хората (Теофилакт Български, 2022). Апостолът разяснява в следващите стихове за разликата между душевното и духовното (1 Кор. 15:44-48). Св. Теофан Затворник смята по подобен начин, че различната светлина на небесните тела е индикация за разликата в бъдещите тела на хората според моралното им състояние (Теофан Затворник, 2022).

Св. Андрей Кесарийски пише, че затъмняването на светилата в стиха „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12) не се разбира в буквален смисъл, а по отношение на хората: „чернотата – слънчевата и тъмнокървавият вид на луната означават… душевния мрак на застигнатите от Божият гняв. Звездите паднаха… означава, че ще се срути значението на онези, които смятат себе си за светила на света“ (човешките авторитети)339 (Андрей Кесарийски, 2022, с. 63). Тиоконий твърди, че в този стих се говори за заслепените умове на хората, които не са огрени още от светлината на благовестието на славата на Христос, който е образ на невидимия Бог (срв. 2 Кор. 4:3) (Тиоконий, 2022). Налични са и две места в Новия Завет, в които не се споменават конкретно двете светила – слънцето и луната, но се говори също за унищожаване влиянието на стихиите при идването на Господа: във Второ съборно Послание на св. апостол Петър се описва, че при идването на деня Господен, „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат“ (2 Петр. 3:10,12), а в Посланието си до Галатяните св. апостол Павел пише, че когато човекът приеме Духа на Христос в себе си, се освобождава от робството на „стихиите на света“ (Гал. 4:3). Под „стихиите на света“ (τὰ στοιτεῖα τοῦ κόσμοσ) в Гал. 4:3 Лопухин твърди, че се разбират елементите, от които е изградено всичко, влиянието на небесните светила, ангелите като духове, които управляват светилата, материалните и природни закони (Лопухин, 2022с). От изложеното става ясно, че според двата стиха, въпреки, че в първия от тях се говори по-общо за „идването на деня Господен“, а във втория – за „идването на Христовия Дух в човека“, посоченото събитие се съпровожда с прекратяване въздействието на стихиите върху него.

Прочетете още „Слънцето и луната като символи в книгите на Новия Завет за прехода от човешкото към божественото, от плътта към духа*“ →