Етикет: св. св. кирил и методий

Редакция на Литургията на св. апостол Петър*

Публикувано на от Dragan Bachev

Галя Тодорова Господинова

В православната традиция са познати голям брой празници свързани с Христовите ученици. Някои от тях са посветени на всички апостоли, други на един или двама от тях. Паметта на двамата първовърховни апостоли Петър и Павел се чества на 29 юни. На следващия ден – 30 юни е празникът посветен на Събора на дванадесетте апостоли и прослава на св. апостол Павел. На 16 януари се извършва поклонение на честнѝте вериги на св. апостол Петър. На Запад съществуват и други празници, свързани с апостол Петър като датите 29 и 30 юни съвпадат, 18 януари е честване катедрата на светеца в Рим, 22 февруари – честване катедрата на св. апостол Петър в Антиохия, 1 август честване веригите на апостола. На Изток за честването на веригите се установява датата 16 януари; така е отбелязана в старите типици, като например този на Великата Константинополска църква (IX-X век) по ръкопис на Патмоската библиотека, в типика на Константинополския Евергетски манастир от XI-XII век ръкопис №788[1] и други. Култът към св. апостол Петър е бил голям, както приживе така и след мъченическата му смърт. Свещеното Писание ясно говори за това (Деяния на светите апостоли 5:13-5; Деяния на светите апостоли 5:26; Галатяни 2:1-9 и други). Св. Петър е от град Витсаида Галилейска. Според книгата Деяния на светите апостоли около 42-ра година е предприето гонение от император Ирод Агрипа, при което той е хванат и хвърлен в тъмница. Бил е окован с вериги (Деяния на светите апостоли12:6), но през нощта се явил ангел и освободил апостола. През 67-ма година светецът отново е окован във вериги от Нерон, който го осъдил на смърт.

Константинополският патриарх Фотий (820-891), доминираща фигура във византийския религиозен, обществен и политически живот, бил ”винаги готов да признае изтъкнатото положение на св. Петър сред апостолите[2]”. Често при кореспонденция, обръщения между него и други висши източни и западни свещенослужители и общественици се използват изрази подчертаващи особеното място и авторитет на св. Петър: „Все пак било, че искате да ви бъде ръкоположен патриарх, било архиепископ, било епископ, не можете да искате по-уместно от никого другиго такъв да ви бъде ръкоположен, освен от първосвещеника на престола на блажения Петър, от когото си е получило началото и епископството, и апостолството”[3] ”и блаженият Петър, който обитава своя престол и председателствува, дава на допитващите се истината на вярата[4]“. В писмото на българския цар Калоян до папа Инокентий III също се употребява подобен род словосъчетания и се подчертава апостолската приемственост на църквата. Настойчивото поддържане е с цел – представяне на една империя като Царство Небесно. Идеята, че една определена земна църква може да има „в пълния богословски смисъл по-голяма способност да запази вярата на Петър, е чужда на византийците[5]“. Престижът на Рим не се е оспорвал, но интерпретацията и настояването за авторитета на Вселенските събори е присъщо на Изтока. Предлагам един цитат на Йоан Майендорф, особено показателен за този случай. Това е едно обръщение на Николай Месарит към латинците от XIII век,”Вие се опитвате да представите Петър като учител единствено на Рим, докато божествените Отци говорят за обещанието, дадено му от Спасителя като за имащо католическо (съборно) значение и като отнасящо се до всички, които са вярвали и вярват, вие силом навлизате в тясна и лъжлива интерпретация, приписвайки го само на Рим…[6]”.

Част от литургичните чинове в Западната и Източна група носят имената на някои от апостолите или общо на апостолите, каквито са древната антиохийска литургия на светите апостоли превърнала се в основа на византийската литургия на св. Иоан Златоуст и етиопската литургия на светите апостоли.

По въпроса за така наречените апостолски литургии, трябва да споменем, че те са написани в духа на апостолското учение, което от своя страна е гаранция за тяхната приемственост. Тези литургии са минали през различни редакции, но въпреки това те носят белега на древността[7]. Истинските автори на тези литургии са неизвестни, тъй като ако те бяха излезли изпод перото на някои от апостолите, то щяха да намерят място в новозаветния канон.

Св. апостол Петър (1-67)

В “Беседа против богомилите” презвитер Козма дава следното много интересно свидетелство, за произхода на различните литургични чинове: ”Казвате, че не апостолите са установили литургиите и причастяването, а св. Иоан Златоуст; че от рождество Христово до Иоан са се изминали повече от триста години. Нима толкова години Божиите църкви са били без литургия и без причастяване? Та апостол Петър не създаде ли литургия, която и досега държат римляните[8]?” Очевидно презвитер Козма има предвид класическата римска литургия, а не латино-византийската, която е със същото име, защото е споменал само римляните. От това свидетелство се вижда, че представителите на Българската църква са познавали Литургията на св. Петър. По същото време тя вече е „официалната“ литургия в Римската църква. Заслужава внимание предположението на професор Смядовски: ”Козма има предвид в случая нещо, което е било прилагано някъде и някога по българските земи, а не само богослужението на славяните католици, хървати или чехи[9].”

До нас са достигнали три редакции на Литургията на св. апостол Петър.

Първата Литургия на св. апостол Петър е маронитска по произход. Известна е под наименованието „Sarar”[10]. По съдържание и структура тя е близка до източно-сирийските литургични чинове. Другата редакция на тази литургия е тази на Римската църква. В някои древни итало-гръцки молитвослови Римската литургия е написана като „литургия на св. Петър[11].” През VI-ти век св. Григорий (590) ревизира частите на литургията. Литургията на св. Петър е била използвана в Латинската църква до II-рия Вселенски събор (1969 година).

Радикалното отличие съдържащо се в основата на Римския канон е именно тази, че епиклезиса[12] предшества анамнезиса. Тази радикалност в литургическата наука се обяснява с две хипотези. Първата е на немския учен A. Baumstark изказана в 1904 година като в нея се предполага, че елемента на римската формула: епиклеза-анамнеза принадлежи на египетския вариант на традициите на св. Петър.

Прочетете още „Редакция на Литургията на св. апостол Петър*“ →

Св. Климент Охридски и неговата непримиримост към езичеството*

Публикувано на от Dragan Bachev

Здравко Кънев

„Със словата си поучи езичниците на Божията вяра,

а с делата си се възвиси до божествения безпечален живот“

(из тропара на светителя)

Настоящата статия е посветена на личността и делото на една знакова църковна личност, която умело съчетава у себе си монаха и епископа, учителя, пастира и богослова. Имаме предвид личността и делото на великия архиепископ на Охрид и пръв проповедник на Словото на разбираем български език – св. Климент (около 830-916), който е „ученик и сътрудник на великите славянски просветители светите братя Кирил и Методий“[1].

За неговата свята личност, която украсява небосвода на нашата българска святост, знаем от пространното му житие, което е съставено от „византийския книжовник Теофилакт Охридски“[2], както и от „Климентовото кратко житие написано от Димитрий Хоматиан, охридски архиепископ“[3]. От млада възраст, по примера на небесния си покровител от Рим, той започнал да напредва в четмо и писмо, а след покръстването на българския народ през 865 година и създаването на глаголицата[4], и последващата я кирилица[5], начева усърдна преводаческа дейност на Свещеното Писание и богослужебните християнски текстове на разбираем за времето си език.

Останал в историята като пръв епископ, който е проповядвал на български език и със славната титла на Велички епископ[6], св. Климент до сетния си дъх се бори да разпространи Словото Божие на достъпен език, стремейки се да даде на сънародниците си истинското знание и Словото, от което се нуждаели. С огромната си преводаческа дейност на свещените книги –  „евангелието, апостола, псалтира и Стария завет, които се четели на службата в празнувания ден“[7], както и на лични писания, проявени в слова, проповеди и „панегирици“[8], св. Климент достига до нас с изключително богато творчество[9]. Като писател работи главно в Охрид, където създава разнообразни в жанрово отношение творби. Автор е на „редица химнографски творби (общи служби, канони и други), като повечето от тях са в акростих; на поучителни и похвални слова, както и превежда Цветния триод; на пространните жития на Св. Кирил и св. Методий, както и служба за св. Кирил“[10].

Св. Климент Охридски и остатъците от езичеството  сред новопокръстения български народ

По отношение на езичеството и остатъчните вярвания у съвременниците си, св. Климент Охридски подхожда с търпение, отческа и учителска любов и загриженост към всеки един, който приемал истината на Христовата вяра.

Авторът Здравко Кънев

Изборът на темата за св. Климент и неговите слова срещу езичеството, е поради голямата значимост на делото, което той е успял да извърши, като „неуморно поучавал и винаги разпореждал, като поправил незнанието и безредието докарал в ред…“[11]. Делото му се оказва естествено продължение на всичко, което светите братя Кирил и Методий поставили като начало, защото чрез продължаването на това богоугодно деяние се доказва и„техният духовен, литургически и мисионерски принос, който….е постигнал целта си“[12].

Проблемът за остатъчното езичество у новопокръстения, но все още непросветен със знанието за Христовата вяра български народ, дълбоко е вълнувал св. Климент. Примери за това се откриват в някои от неговите наставлeния по случай празници на велики светци на Христовата Църква. Така например, когато поучава за празниците, светителят остро заклеймява хедонизма, който се среща както при езичниците, така и сред християните. В словата си той поставя върху същината на празниците, а именно „преди всичко да подражаваме на чистотата на светиите, на добрия им живот и на угаждането им на Бога“[13], което проличава в похвалните слова за св. Димитър Солунски и св. Николай Мирликийски[14]. В словото си в деня на св. Димитър[15] намираме безспорни доказателства – например, че св. Климент постоянно сравнява времето на великомъченика с времето, в което  той самият живее и проповядва. Оказва се, че общото в двете сравнения е резултат на отчуждението от единия истински Бог: „от Него те се отвърнаха и се прелъстиха, и се поробиха като обикновените човеци, и си направиха идоли. Вижте – имат уста, но не говорят; имат очи, но не виждат; имат уши, но не чуват; нозе имат, но не ходят[16]“, както и от труднопреодолимото упорство на народа, продължаващ да слави „идолите, дело на човешки ръце“[17]. Другата прилика, която откриваме, е гонението на християните и опитите за връщане към езическите обичаи. Ако по времето на св. Димитрий се наблюдава целенасочено упорство за връщане към езическите римски божества и култ към тях, то през ΙΧ-ти век стремежът е тези езически практики и обичаи, които нямат общо с християнството, да бъдат  изкоренени. Св. Климент в пълнота отдава своето сърце, за да катехизира българския народ в Христовата вяра и да премахне наличните остатъчни езически вярвани у него.

В похвалното си слово за св. Николай Мирликийски, св. Климент наред с прославяне живота и делото на този велик колос на Църквата, отправя поучения към новопокръстения народ, сред който все още се срещат остатъци от езическите обичаи. Светителят ги съветва да оставят всичко онова, което е било преди, напомня им за онези човеци, които в старо време са отвърнали глава от Божия закон и са ходели по своите прищевки, кланяйки се на лъжливи божества. Св. Климент е истински Божий служител, той е пример на истински пастир,  и затова неговата ревност по Бога не може да остави народа да тъне в непросветеност и незнание. С търпение и истинска любов той посочва „тесния път към Царството Божие“ (Матей 7:13; Лука 13:24), а не широкия път, който са избрали новопокръстените, защото той води към погибел.

Прочетете още „Св. Климент Охридски и неговата непримиримост към езичеството*“ →

История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 10

Публикувано на от Dragan Bachev

3. Исторически връзки между Грузинската и Българската църква

Християнизацията на България през ІХ век слага начало на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава „иберийците” сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език[265]. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден (Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир[266]. Когато св. св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Не е проучен въпросът за евентуалните успоредици между грузинската и глаголическата азбука.

В Зографската грамота на цар Иван Александър (1342) се споменава, че различни народи, включително и „иверите” (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон[267].

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен „Повест о иверех како приидоше в богоразумие”, се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи[268]

Българската преработка на апокрифното „Слово за Сивила” от ХІІІ век поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство и подчертава тяхната преданост към православието: „Вторият род са грузинците, кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи”[269].

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на ХІІ век, фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие – разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 година. Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи „кукумион” (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси[270].

3.1. Бачковски манастир

При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) в императорската иерархия се издигат двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, получава чин севаст и велик доместик на Запада (главнокомандващ войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско. През 1083 година. Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика: гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен[271]. За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в с. Стенимахос (дн. Асеновград) и една крепост също там. Той построява и замък до село Горни Воден[272].

С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладявенето на манастира от гръцкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят можел да бъде ромей (византиец). Този текст не може да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от Иерусалимския патриарх. Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 година, но волята му манастирът да бъде само грузински се спазва до края на ХІІ век. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Иоан Петрици (1050-1130)[273].

От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластична, разчленена с профилирани слепи аркади – едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява нов тип за Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния – параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на костохранилището, показват, че костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Иоан Иверопулец, който рисува фигурите на св. Иоан, Евтимий и Георги Иверски. През 1199 година. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава[274].

Изглежда, манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху сребърната обковка на известната Богородична икона има дарителски надпис от 1311 година от грузинците Атанасий и Окропир Егнатисшвили. Грузинци подаряват и кръста върху купола на главния храм на манастира, защото върху него има грузински надпис[275]. Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал[276]. Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Иоан Богослов на северната стена в притвора на костницата[277].

В скриптория на Бачковския манастир през ХV век двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се пази в Института за ръкописи „К. С. Кекелидзе” в Тбилиси[278]. През ХІV-ХV век в гръцки ръкописен Стихирар от ХІV век (сега в ЦИАМ № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на ХІІІ век в същата сбирка (ЦИАМ № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 година ахалцихски свещеник Иован Маркозашвили[279]. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” има друг грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 година[280].

Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковноисторическия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят 27 нотирани гръцки ръкописа от същия манастир, датирани от ХІІ до ХІХ век[281]. Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от ХІІІ век[282]. Също е ценен един Стихирар от началото на ХVІ век[283].

През 1706 година Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България[284].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 11″, който трябва да се активира).

__________________________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[265]. Сирадзе, Р., О староболгарско-грузинских литературньІх связях, Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1977, № 2, с. 63-64.

[266]. Пак там, с. 64.

[267]. Иванов, Й., Български старини из Македония, Фототипно изд. С., 1970, с. 588.

[268]. Текстът е публикуван по ръкопис № 56 на сбирката на Печката патриаршия, който е Стишен пролог от последната четвърт на ХІV век – Тъпкова-Заимова, В., Анисава Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България, С., 1996, с. 262-263, бел. 42.

[269]. Пак там, с. 272.

[270]. Привалова, Е. Л., Павниси, Тбилиси, 1977, с. 91-111. Ср. Raff, T., Der hl. Georg als Knabenretter, Műnchner Zeitschrift fűr Balkanstunde, t. 3, 1980, 111-126.

[271]. Издания: Типик на Григорий Бакуриани, Извори за българската история, т. 14. Гръцки извори за българската история, т. 7, С., 1968; Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971; Типик Григория Пакуриани, Комм. В. А. Арутюнова-Фиданян, Ереван, 1978; Gautier, P., Le typicon du sébaste Grégoire Pakourianos, Revue des études Byzantines, t. 42, 1984, 5-146.

[272]. Цончев, Д., Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околността, Известия на Археологическия институт, т. 23, 1960, с. 99-110.

[273]. Станимиров, Ст., Бачковският манастир от 1086 до 1402 година, Духовна култура, 1939, № 7-8, с. 238-251; Данков, Е., Средновековната философска школа в Петричкия (Бачковския) манастир, Философска мисъл, 1984, № 3, с. 96-105.

[274]. Бакалова, Е., Изображения на грузински светци в Бачковската костница, Известия на института за изкуствознание, т. 16, 1972, с. 87-108; същата, Бачковската костница, С., 1977; Panayotova-Piquet, D., Les peintures de Bačkovo – oeuvre d’Ivan le Géorgien, Bedi Kartlisa, t. 39, 1981, 182-215.

[275]. Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971, (Памятники древнегрузинского язьІка, 13), с. 362-364.

[276]. Ласков, Д., Грузински надпис от Бачковския манастир, Известия на Археологическото дружество, т. ІV, 1915, с. 268-270.

[277]. Бакалова, Е., Р. Сирадзе, Новоткрит старогрузински надпис в Бачковската костница, Музеи и паметници на културата, 1975, № 3, с. 7-10.

[278]. Описание грузинских рукописей Государственного музея Грузии, коллекция Н.ІV. Сост. и подг. к печати Е. П. Метревели, Тбилиси, 1950, с. 189-195.

[279]. Шанидзе, А., цит. съч., с. 48.

[280]. Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народната библотека „Кирил и Методий”, съст. М. Стоянов, С., 1973, с. 188, обр. 24.

[281]. Тончева, Е., Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир (Бачковска музикално-ръкописна сбирка – начални наблюдения), Музикални хоризонти, 1987, № 6, с. 54-70.

[282]. Същата, Новооткрит паметник на средновековната музика от ХІІІ в. в Бачковския манастир, Българско музикознание, 1984, № 3, с. 3-46.

[283]. Атанасов, Ат., Стихирар ЦИАИ 817 – музикален ръкопис от Бачковския манастир, Българско музикознание, 2003, № 1, с. 31-44.

[284]. Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. Съст. и ред. Б. А. Цветкова, С., 1975, с. 271.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-N