„Историкът е обречен да гледа на миналото от настоящето” отец Георги Флоровски

Павел Павлов

Abstract

The Drama of the Bulgarian Academic Theologian. The article analyses the specific challenges faced by academic theologians in Bulgarian society during the Pro-Soviet regime.

Keywords: Modern Orthodox Theology, Communist Regime, Academic Theology, Ecumenism, WCC, Church History

***

Въведение

Разбира се, историкът желае да знае миналото, но да го знае от перспективата на настоящето и дори на бъдещето. Това, което е било бъдеще за хората от миналото, вече е минало за историка. В този смисъл историците знаят за миналото повече от хората, които са живели в него. Няма история без поглед назад. Днес честваме двама преподаватели, допринесли всеки според силите си за продължаването на богословската традиция в България. Нито единият, нито другият са били мои преподаватели и лично не ги чувствам за мои учители (като г-н Ганчо Велев или професор Христо Стоянов например). Това ми дава възможност за един по-свободен и надявам се по-обективен поглед. Смятам че всяко лицемерие, дори твърде характерното академично лицемерие, което някои издигат в основен модел на поведение и подражание, е вредно за богословието.

Преди години Георги Каприев издаде том с най-доброто от творчеството на професор Богдан Филов и озаглави предговора към тази книга „Драмата на един академичен интелектуалец в България[2]“. Думите ми, посветени на паметта на епископ д-р Николай и на скоро отминалия си от нас професор Събев, са в подобен контекст, именно: Драмата на българския академичен богослов.

Второто поколение и другите

Дълго разсъждавах за това как най-полезно би могъл да се използва днешният повод, за да започне разговорът за българското богословие през ХХ-ти век. Далеч съм от мисълта да съдя и да поругавам памети на отминали от живота хора. От друга страна, смятам че най-добрият начин да почетеш паметта на някого е да поговориш честно за нещата, които са го вълнували и… да се помолиш за него. Тези въпроси имат екзистенциален смисъл. Отдавна търся ключ към отговора – какви хора са били нашите предшественици, които е трябвало да живеят в този най-бурен век. Поколението на двамата днес чествани носи морала и консерватизма на провинциалния българин, човек жилав, патологично трудолюбив, понякога дребнав, понякога сантиментален, но много жизнен и адаптивен – оцеляващият човек. Все добродетели и недостатъци, изграждани през вековете в българската провинция.

Какво различава българското богословие на ХХ-ти век от съседните богословия и изобщо от другите православни школи? Очевидна е липсата на образци, на съборни личности. Богословието винаги е космополитно. Може би Макариополският епископ д-р Николай и отец Стефан Цанков са най-известните богословски имена извън нашето твърде ограничено пространство. Другото известно име е на професор Събев, но по-скоро като църковен „политик“ и дипломат, като участник в икуменическото движение и Световния съвет на църквите. Ние си нямаме нито св. Николай Велимирович, нито отец Юстин Попович, нито отец Димитру Станилое, нито гръцките духовници и богослови от това време. Да не говорим за великите руски богослови в емиграция. Всички тях, подвластни на националния ни и провинциален комплекс, обикновено омаловажаваме или направо се държим все едно, че не съществуват. Нямаме и харизматични старци-космополити, които биха повели българина към висотите на Божието Царство още тук на земята. Днес нямаме духовник от мащаба на един отец Юстин Първу[3], който е духовният отец, молитвеник и лечител на румънското общество. Без тези неща обаче не може да има и здраво монашество, което да стабилизира формалната институция на Църквата. Очевидно отговорността на българското богословие е твърде голяма за всичко това, което се е случило и се случва. Да си скриваме главите като щрауси е глупаво и безсмислено. Независимо дали е осъзната или не, отговорността си остава.

Академична кариера

Витрината на всеки изследовател са неговите произведения. Витрината на професор Събев е голяма. Неговите текстове са създавани в продължение на повече от 50 години. Ние всички познаваме добре тези текстове. Знаем дори повече от самото послание на текста. Знаем защо са написани. Знаем дори как са написани. Но това пак не е достатъчно, често по-интересното е това, което не е можело да бъде написано. Християнството винаги е персоналистично. Важна е личността, тя е много повече от текста. Намирам твърде безсмислено критичното разглеждане под лупа на тези текстове в търсене на възможности за разобличаване. Текстовете носят белега на своето време. Като всяка витрина обаче всеки текст показва по-скоро желани образи, а не реалните образи на своите създатели.

Не очаквайте да говоря за професор Събев като за герой на социалистическия труд, заслужил деятел на културата или член на Съюза на научните работници в социалистическа България. Твърде много уважавам човека и пътя на Тодор Събев Тодоров – от селото, през Семинарията, Богословския факултет, Историческия факултет и нататък, за да си позволя подобно карикатуризиране. Когато говорим за професора е правилно, смятам, да потърсим човека. Как го постига, в какъв контекст живее и така нататък. Това, което веднага прави впечатление, е неговата академична кариера, която е най-бързата и най-лъскаво изглеждаща в новото българско богословие. На 27 години защитава дисертация, на 31 години вече е доцент, а на 38 професор. На 51 години той е избран за зам. Генерален секретар на Световния съвет на Църквите и отива на работа … в Женева, Швейцария. Годината е 1979-та. Проличава талант и умение за ориентация. Какво стои зад всичко това? Това ли е българската богословска мечта обаче, която се опитват да следват по-младите му колеги и следващото поколение богослови в Духовната академия, та чак и до днес? И какво следва? Какво означава да си професор по богословие? Това мисия ли е или функционерство? А след това? Животът стълбица ли е, по която можеш да се изкачваш до безкрайност или докато те търпят и конюнктурата ти позволява? Дали това не е драмата на всеки един от нас? За разлика от здравия консерватизъм на професор Събев обаче следващите поколения, продукт на развратения късен комсомол, нямат толкова силни инстинкти за самосъхранение.

Изворите

Във всичките си изследвания професор Събев държи на изворите, на тази изключително важна и тънко професионална работа на историка с архивите и изворовите текстове. По този почин, а и за да не се поддавам на характерното за нашите среди приповдигнато честване, реших да прегледам като извор за моя доклад протоколите на Духовната академия за периода от 1961 година (годината, в която доцент Събев е възстановен в нея) до учебната 1981/82 година, когато професорът вече окончателно напуска академията, за да се отдаде изцяло на икуменическото поприще. Още в протокол №1 от 2.09.1961 година доцент Събев е приветстван от Ректора Макариополски епископ Николай като нововъзстановен член на академичната общност и ръководител на катедрата по Църковна история (Писмо № 5780 от 22.07.1961 година). Избирам този период от протоколите и заради дядо Николай, който в този период е Ректор на Духовната академия[4].

В протокол №3 от 26.09.1962 година прави впечатление дългото изказване на доцент Събев в подкрепа на отец Николай Шиваров в конкурса за доцент по Свещено Писание на Стария Завет. Изказването е по-дълго от всички останали, взети заедно. А в протокол №4 от прочутото заседание на 24.10.1962 година, продължило пет часа и половина за избор на доценти по Догматическо богословие и Пастирско богословие, доцент Събев прави изказване „от висшия пилотаж”, което би трябвало да се публикува, за да служи за пример на неколегиалност. Там той нито подкрепя, нито отхвърля кандидата отец Серафим (Алексиев), а прехвърля отговорността за това на Светия Синод. На другия полюс е изказването на отец професор Радко Поптодоров и то ще остане паметно за всеки преподавател и изследовател, който реши да се зарови в старите протоколи от времето на академията.

През пролетта на 1963 година професор Събев заминава на специализация в Нюшател, Швейцария до пролетта на 1964 година. В заседанието на 29.05.1964 година Ректорът подканя професор Събев и отец Нанков да подготвят кратки доклади за командировките им, които да представят на следващото заседание. Такива са представени на заседанието от 27.06.1964 година. Изказана е благодарност „на Народната власт, която в лицето на Председателя и сътрудниците в Комитета по въпросите на Българската православна църква показа пълно разбиране за нуждите на Българската православна църква от икуменически връзки и отдаване възможност на научни работници от академията да бъдат изпращани на научна командировка в чужбина”. През юни същата година професорът отново е в чужбина. Прави впечатление, че само няколко месеца по-късно, още през септември в Академията гостува деканът на Нюшателския богословски факултет Жан Жак фон Алмен, който чете три лекции. Това означава, че доцент Събев си е свършил перфектно работата.

Прочетете още „Драмата на българския академичен богослов[1]“ →