„Най-лошата форма на неравенство е изравняването на нещата, които не са равни“ (Аристотел)

Магдалена Ю. Крайчева

Abstract:

Magdalena Kraycheva, “Woman in Priesthood” in Orthodox Judaism and Orthodox Christianity”.

The article focuses on the issue of ‘woman and priesthood relations’ in con temporary Orthodox Judaism and Orthodox Christianity. Modern societal trends are moving towards gender equality. The feminist movement of the 20th century had a significant impact on Judaism, particularly within the liberal branches of Reform and Reconstructionist Judaism. In Christian Or thodoxy, while there is no feminist movement, there have been discussions over the past few decades about the role of women in the priesthood. The ‘secret of gender’ is a central topic in these debates, especially among Chris tians, due to the central dogma of the Incarnation. While gender equality is not a Christian concept, the idea of Love transcends the Law, in which distinctions between men and women are rooted.

Keywords: Orthodox Judaism, Orthodox Christianity, Female Priesthood, Religious Studies, Interreligious Dialogue

***

Поводът за написването на тази статия е прочитът на историята на първата жена в света, ръкоположена за равин[1]. Както е трудно да си представим мюсюлманка-имам или християнка, отслужваща литургия, така бях изненадана да науча, че равинатът в последните десeтилетия не е лишен от служението на женския пол. Дали това присъствие се ограничава до либералния юдаизъм? Какво е становището на ортодоксалните евреи? Вследствие на влияние на феминисткото движение ли е това да има жена в свещенство при юдеите? Въпрос на промени ли е това в самия юдаизъм? Отговори на тези въпроси ще търсим в настоящата статия. Ще бъде направен и паралел с това как Църквата се отнася към ръкоположението на жени поради факта, че от древността Тайнството Свещенство стъпва на юдейския модел за свещенство.

Тук е необходимо да направим едно важно уточнение. В съвременния юдаизъм не може да се говори за свещенство в смисъла, в който то се разбира в християнството. За по-голяма точност изразът жена в свещенство ще бъде поставян в кавички.

С други думи: тази статия е опит да се въведе читателят в проблема „жена в свещенство”, който се оказва критичен за съвременния ортодоксален юдаизъм, но както ще видим, и за православното християнство днес.

Свещенството в миналото и сега

За свещенството може да се говори много. Още от древността във всички религии то се е изразявало в религиозно почитание към едно или повече божества, обичайно ръководено от определени лица. От древни времена и у всички народи е имало хора със специална функция. Това били жреците, магьосниците, мъдреците, шаманите и други, които имали способността и трябвало по най-добрия начин да осъществят връзката с отвъдния свят и да помогнат на другите в тази насока. Старозаветното свещенство обаче се откроявало от всички останали, защото Божият народ Израил живял като светлина сред езическите народи. Свещенството в Израил се оформило постепенно, започвайки от патриарсите Авраам, Исаак, Яков и Иосиф, докато се стигне до даването на закона при Моисей[2]. По-късно при идването на Иисус Христос, Който изпълнил закона и дал нова заповед на Своите ученици (Иоан 13:34), староза ветното свещенство[3] преминало в новозаветно[4].

„Ако старозаветният Израил спрямо останалите народи е свят народ и царствено свещенство, то същото се отнася и към новозаветния Израил – Църквата“[5]. Както пише св. апостол Павел: „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени“ (1 Коринтяни 12:13).

Важен за обсъждания въпрос факт е, че за разлика от езическите народи, Израил нямал женско свещенство. Напротив, ясно се казва в Изход 27:21, че „в скинията на събранието извън завесата, която е пред ковчега на откровението, ще го пали (светилникът, бел. авт.) Аарон и синовете му, от вечер до сутрин, пред лицето Господне. Това да бъде вечна наредба за поколенията на Израилевите синове“. Славчо Вълчанов пише по този повод: „Древният Израил, за разлика от другите семитски народи, не познава женско свещенство, поради което в старозаветната лексика липсва производна форма от kohen[6] в женски род[7].“ Макар жени-свещенослужители да е имало към храмовете на различни божества във всички древни цивилизации – египетската, вавилонската, персийската, гръцката, римската и други, Израил стои настрана. В това осветление отчасти може да се докоснем до сериозността на проблема „жена в свещенство“ относно съвременния ортодоксален юдаизъм.

По времето на Христос и апостолите повечето религиозни общности, с изключение на юдейската, са имали жени свещеници. „Ограничавайки свещенството до мъжете, ранната Църква – оставайки вярна на своето юдейско наследство – се е противопоставила директно на преобладаващия дух на заобикалящото я езическо общество[8].“

Критичност на проблема

През 1982 година израелският мислител Йешаяху Лейбовиц публикува кратка и малко позната статия, в която заявява, че проблемът, познат като „статусът на жените в юдаизма“, е много по-решаващ за бъдещето му, отколкото който и да е от другите непредвидени халахически проблеми, възникнали като резултат от неотдавна установеното независимо еврейско положение. Избягването на сериозен отговор на този проблем излага на опасност самото продължение на Тора и мицва[9] в света. Осемнайсет години по-късно той се оказва прав: статусът на жените в юдейската традиция е най-голямото настоящо предизвикателство към ортодоксалния юдаизъм[10].

В статията си „Теоретичните основи на равенството на жените в юдаизма“ Блу Гриинберг споделя: „Ние, които сме посветени в традиционния юдаизъм, стоим днес на кръстопът по въпроса за жените. Феминизмът обезпокои нашето предишно равновесие, като направи фундаментално твърдение за жените обратно на модела, създаден от Халаха (еврейският закон, бел. авт.)[11]“.

За Православната църква ръкополагането на жени за свещеници според мнозина не представлява предмет на обсъждане. Категорични изказвания като това обаче не изразяват мнението на православните богослови като цяло. Назрява конфликт, изискващ адекватно разрешение[12].

Съвременни тенденции

Промяната в статута на жените в съвременния свят е от огромно значение. Тя е свързана с промяна в поведението на мъжа и жената[13], „различно осъзнаване на тяхната „другост“, което може да доведе и до отричането на тази другост“[14]. Налага се възприятието, че жените все повече се доближават до мъжете и започват да изпълняват роли, които доскоро са били „мъжки“. В модерната западна цивилизация жените постепенно стават равни на мъжете по отношение на юридическата и фактическата си способност да поемат най-разнообразни отговорности в обществото и семейството. Тези промени са част от дълбока трансформация на положението на жените, както и на начина на мислене[15]. Въпреки че се сблъскват с редица препятствия по пътя от психологическо и социално естество, жените днес имат право да се стремят към материална независимост, към лична реализация в област, отговаряща на вкусовете и способностите им, към поемане на отговорности на всички нива в обществото и понякога даже в религиозната институция[16].

Как стои въпросът при „избрания народ“ на евреите? Успява ли съвременната цивилизация да повлияе на юдаизма, или напротив, съвременният ортодоксален евреин става дори още по-затворен в себе си и странящ от „идолопоклонството“ и „новостите на времето“? Какъв е статутът на жената в ортодоксалния свят на юдаизма и защитен ли е той от „нараняване“ и изменение в нормите и обичаите?

Ортодоксалният юдаизъм в сблъсък със съвременните тенденции

Въпреки че юдаизмът никога не е приемал кастова система като тази в Индия, не може да се отрече, че юдейската традиция се базира на иерархически възглед за обществото. Добър пример за това е функционалната разлика между свещениците (kohanim) и обикновените членове на Израил (yisreelim)[17]. В рамките на общественото положение обаче една от най-разделящите разлики е тази между мъжете и жените. Безкористният читател на обемното тяло на халахическата литература може лесно да достигне до заключението, че мъжът е избран да представлява евреите. Ролята и стойността на жените обикновено са формулирани и ограничавани от мъжките интереси и съображения. Мъжете се считат за част от minyan[18], жените не са. Мъжете са активната страна спрямо жените в брака и инициират развода. Те имат по-големи задължения при изучаването на Тора и изпълнението на мицвот[19] и по тази причина животът им взема преднина пред този на жените в най-критичните ситуации. Мъжете притежават по-големи права и привилегии от жените по всички въпроси от общественото водачество и авторитет. Те са официалните глави на семействата и обичайно единствените наследници на имущественото право. Не само че жените не са планираните слушатели на халахическите постановления, но на практика те нямат официално участие в законодателния и тълкувателен процес[20].

Бързо се установява, че този портрет на ролята на жената в еврейското общество стои в директно противопоставяне на западните демократични идеали, зачитащи природата на половите различия. Новата реалност е създала напрежение при официалното разпознаване на равенството на жените в закона, във финансовото възнаграждение и във възможностите за образование и водачество. Дори в по-строгото православие, или хареди, в отделите на обществото битува нова финансова реалност, където жената често не само е главният печелещ хляба, но също вземащият решения по въпроси на домакинството и на семейната политика. Това не така лесно подхожда на представата за жената, такава, каквато я намираме в традиционните източници. Въпросът е до каква степен тези две реалности могат да продължат да се противопоставят[21].

Феминисткото движение в юдаизма

Еврейският феминизъм става движение в САЩ през 1970-те, когато жените започват да искат равенство в синагогата[22]. Главните спорни въпроси били за включването на жените в minyan (основен молитвен кворум), призоваването на жените към Тора за aliyot (рецитал от благословения) по време на синагогалните четения на Тора, и ръкополагането като равини[23]. Съпротивата към такива промени била особено силна от ортодоксалните и консервативните движения, въпреки че Реформисткият[24] и Реконструкционисткият юдаизъм почти незабавно започнали промените. Въпреки това, феминистките настоявали за нови интереси: достъп до Тора и изучаването на Талмуда, коментари на Тората от жени; съчинени били нови феминистки ритуали. Били устройвани церемонии по назначаването на потомки, за да се даде възможност за общи церемонии като brit milah[25]; Рош Хадеш и Новолунието били празнувани като женски празници; била оповестена феминистката Пасха Хагадот; започнала да се изучава историята на еврейските жени. Може би най-важното – ревизирането на еврейските закони засягащи развода, които позволявали на мъжа да откаже развод на съпругата си, оставяйки я „прикована“ (agunah) за него, било осъществено от неортодоксални клонове на юдаизма, въпреки че ортодоксалните равини останали по-малко гъвкави[26]. Феминисткото движение подчертавало главните несъвършенства в централните текстове и поучения на Тора, повдигайки въпроси относно тяхното уместно правно положение. Товарът паднал върху еврейските мислители, които трябвало да обяснят защо юдаизмът е просмукан от патриархат, който феминизмът разобличил. Защо Бог ще разкрива Тора, която е нечестна към жените еврейки? Степента на исканите промени също повдигнала богословски въпроси: ако на жените е дадено пълно равенство, резултатът щеше ли да бъде радикално променен юдаизъм?[27].

В академичните среди

В академичните среди феминизмът също бил предизвикателство. Общото мнение на повечето учени феминисти е, че историята на жените ще трансформира основните категории, чрез които е бил разглеждан еврейският опит досега[28].

Приспособяването на халаха към реалността. Децентрализация на юдейския авторитет

Процеса на вземане на решение от равините е тежка процедура, която не е лесно да се обобщи с няколко сбити правила и предписания[29]. Несъответствието между идеологията и практиката станало особено очевидно, когато халахическите идеолози почувствали заплаха за запазването на целостта и непокътнатостта на системата и били подбудени към по-големи и строги тълкувания[30].

Значителен фактор, съдействащ за чувството на халахическо замразяване в модерния период, е децентрализацията на юдейския обществен авторитет. През средновековния период, когато на еврейските общности все още се позволявала пълна съдебна автономия, обхватът на халахическото вземане на решения бил много по-широк, включвайки всички аспекти от гражданския закон. С оттеглянето на местната автономия обаче повечето от решенията вземани от равини, били съкратени до ритуални въпроси като молитвата, спазването на съботата и фестивалите, и кашрут (kashruth – набор от еврейски закони за храненето)[31].

А в Израел, както също и в малцина общности от диаспората, където много членове от общността са „добре подковани” със стихове от халаха, функцията на вземане на решения от официалните равини понякога дори е по-малко ясно изразена от тази на същите правни източници, които служат на равините и са достъпни за образованите евреи. Липсата на формални централни институции, ограничената сфера на юрисдикция в равинските съдилища и разпространението на масовата комуникация, която когато се комбинира с всеобщата идеологическа фрагментация на модерното юдейско общество, му се отплаща с невъзможността да намери един равински авторитет, който е приет от всички – всичко това довежда до ситуация, където обхватът на халахическите обсъждания се състои от констатиране дали един определен случай се покрива от приетите кодекси[32].

Феминизъм-юдаизъм. Феминизъм-християнство

Феминизмът като движение възниква и се развива в условията на една „християнска“ цивилизация като прокламиращ едно изкривено разбиране на християнското „равенство“ между мъжа и жената, основано на свои феминистични принципи[33]. На принципите на феминизма, а не на апостолската изповед за Иисус Христос („Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ – Матей 16:17) се развива общият корен на новия „обединителен процес” между католици, протестанти и юдейски феминисти, пише Емил Трайчев[34]. Макар да не отрича изцяло боговъплъщението, феминизмът изхожда от друга отправна точка, която не е отправната точка на християнството[35].

Отговорът на юдаизма

В юдаизма „и мъжът, и жената са създадени по Божие подобие. Според много еврейски учени мъжът първоначално е създаден едновременно като „мъж и жена” (Битие 1:27), тоест с двоен пол, и по-късно е разделен на две – мъж и жена“[36]. Животът на всеки традиционен евреин, независимо мъж или жена, е ръководен, дори диктуван от mitzvoth (заповедите[37])… Голямата част от mitzvoth се прилага общо за мъжете и жените от универсалната забрана „Не убивай“ до строгите детайли от закона на kashruth и съблюдаването на съботата. Въпреки това има изключения от общото правило и те са две категории: онези mitzvoth, които са свързани с пола като приложими само за мъжете (като обрязването) или само към жените (като законите, регулиращи месечния цикъл), и mitzvoth, които не са директно свързани с биологичните разлики, но все пак са „пристрастни“ спрямо пола[38]. В Библията намираме заповеди и от двата типа[39].

Феминисткото движение[40], което започва през късните шейсет и ранните седемдесет години на XX-ти век поражда сериозна дискусия в съвременния юдаизъм, придружена с не по-малко сериозни промени. Много жени приемат феминисткия указ за равенство на жените в контекста на тяхната принадлежност към еврейския народ и еврейската общност и с това всъщност искат пълен достъп до една традиция, която рядко е считала жените като централни фигури в своята история, мисъл, религиозна практика или обществен живот. Родено във времето на бързо разпростираща се социална промяна, когато жените се изправят пред нови предизвикателства в сферата на семейната структура, възможностите за по-високо образование и професионален избор, увеличеното обществено възприемане на хомосексуалността и други алтернативни начини на живот, и широк кръг от възможности за религиозно и духовно изразяване и политически и цивилен активизъм, еврейското феминистко движение има значително влияние върху еврейската религиозна практика в редица области[41]. Егалитарното участие в богослужението и в ритуалните роли сега е считано за норма в повечето либерални и прогресивни форми на юдаизма. Друга видима промяна е възможността, предлагана на жените да предприемат равински обучения и ръкополагане за равини[42]. Макар и аргументите за ръкополагане на жени за равини да били винаги основани на традиционни източници, действителният натиск за женско ръкополагане бил резултат от юдейския сблъсък с феминизма и изследванията върху обичайните роли на жените в последната третина на XX-ти век[43].

Прочетете още “ „Жена в свещенство“ в ортодоксалните юдаизъм и християнство“ →

Радостин Марчев

Abstract

Този материал е написан в отговор на статията на Валентин Велчев „Жените и свещенството“, публикувана тук в блога. Виж Съдържание 4, публикация № 913.

***

Въведение

Всяко поколение християни се изправя пред особени проблеми, с които трябва да се бори и въпроси, на които трябва да даде отговор. Понякога те са просто добре забравено или леко маскирано старо. От време на време обаче Църквата се натъква на качествено нови богословски или практически предизвикателства, като Реформацията (XVI-ти век), атаката на Галилей към геоцентричния модел (XVII-ти век), еволюционната теория на Дарвин (XIX-ти век) или миграционния поток в наши дни. Едва ли има човек, който да смята, че тяхното пренебрегване е работещо решение. Какво обаче трябва да бъде действителното решение, е въпрос, който често се оказва много по-сложен.

Спорът за ръкополагането на жени е едно подобно предизвикателство за нашето време. В своята статия „Жените и свещенството”, публикувана в списание Християнство и култура[1], Валентин Велчев заема пределно ясна и твърда позиция – това е „нагаждане на Библията към актуалните за дадена епоха социални, културни, научни и прочее светски концепции”. Аз съм напълно съгласен с автора, че безрезервното приемане на всичко модерно единствено защото то е такова за момента, е твърде лош подход. Църквата трябва да черпи от даденото от Бога Откровение, от своя вековен опит и мъдрост и да използва здравия разум, разчитайки на водителството на Светия Дух. Правейки това обаче, тя трябва да вземе обосновано становище, а не да отхвърли въпроса просто защото е нов (в този грях през отминалите векове е бил виновен всеки един възникнал проблем). С други думи, ние трябва да работим с аргументи.

Съвременният дебат за женското свещенство е генерирал огромна по своя обем литература и може да бъде разглеждан от множество различни ъгли – иконичен, екзегетичен, традиционен, исторически, лексикален, прагматичен, мултидисциплинарен и дори есхатологичен[2]. Ограниченият обем на настоящата статия не позволява дори бегло да се докосна до всеки един от тях. Ще си позволя единствено да нахвърлям няколко кратки бележки относно аргументите, използвани от Велчев и ще се опитам да обясня защо за мен те не изглеждат толкова убедителни. Тъй като авторът се определя като член на Православната църква, ще се постарая моите собствени аргументи да бъдат разбираеми за тази християнска общност.

Три уточнения

Преди да разгледам самите аргументи срещу женското свещенство, следва да направя три необходими уточнения.

Първо, когато авторът пише: „Православната позиция по този въпрос е отразена по един чудесен начин в статията на митрополит Калистос Уеър „Мъжът, жената и свещенството на Христос”, той греши в своя прочит на действителното виждане на Уеър[3]. Митрополитът ясно казва, че за момента не е в състояние да изрази твърдо мнение по въпроса. Описвайки своята лична еволюция, той пише: „Що се отнася до настоящата статия, тя представлява разширена версия на една работа, която написах през 1978 година. Оттогава моите възгледи по този проблем се промениха. През 1978 година аз смятах ръкополагането на жени за невъзможно. Днес се колебая да бъда така категоричен. Аз съвсем не намирам за убедителни много от съвременните аргументи, приведени в полза на жени свещеници, но в същото време редица от доводите, издигнати от другата страна, сега ми изглеждат много по-неубедителни, отколкото ми се струваха преди двадесет години. Това, за което настоявам, е ние, православните, да започнем да гледаме на въпроса като на открит[4]”. Всъщност по-нататък той подлага на съкрушителна критика някои от основните аргументи, използвани срещу ръкополагането на жени, като мъжкия пол на Христос и специфичните за женския пол харизми. Това е начинът, по който следва да се чете статията на Уеър, на която Велчев толкова се осланя.

Второ, тази неопределеност по отношение на окончателно мнение следва да се разпростре върху цялата Православна църква, която никога не се е произнасяла официално по въпроса. Работата на православни учени като Елизабет Бер Сижел, Кириаки Фитцджералд, Валери Карас и други никога не е била повод за обвинения в неортодоксалност[5]. И докато в ранните консултации, като например тази в Родос, преобладават негативните нагласи, диалогът със Старокатолическата църква[6] и последната конференция Deaconesses, Ordination of Women and Orthodox Theology, проведена на 22-24.01.2015 в Солун, Гърция, сякаш достигат до различни изводи[7]. Всъщност в заключенията на последната се казва: „По отношение на въпроса за ръкополагането на жените смирено беше предложено, че от православна гледна точка богословските аргументи, използвани до този момент в междухристиянския диалог, следва да бъдат преформулирани[8]”.

Трето, начинът, по който г-н Велчев формулира своята теза, е до известна степен неправилен. Православната църква признава три чина на свещенослужение – епископ, презвитер и дякон, а исторически няма съмнение, че жените са били ръкополагани за дякони. Макар все още да се водят спорове по някои детайли, като цяло има научен консенсус, че това е била действителна хиротония[9], която се е извършвала в олтара и на практика е била равностойна на ръкополагането на мъжете-дякони[10]. До нас са достигнали стотици имена на дякониси[11] (в повечето случаи наричани именно „дякони” – мъжки род). Тази практика е била повсеместна за Църквата, като на Изток е продължила поне до XII-ти век и никога не е била отменяна, а днес Еладската православна църква е приела решение тя да бъде възстановена, макар да е направено твърде малко в тази насока.

Тези факти по никакъв начин не означават, че щом жени са били ръкополагани за дякони, то автоматично следва те да бъдат ръкополагани и за презвитери и епископи. Те обаче означават, че на въпроса признавала ли е Църквата за легитимно женското свещенство трябва да отговорим с „Да”. Това не е някакъв нов феномен, а практика, която води началото си от самото начало на християнството.

Аргументите

След като направихме тези уточнения, можем да се обърнем накратко към аргументите,приведени като доказателство, че женското свещенство е немислимо.

1.Първият аргумент на Велчев е свързан с пола на дванадесетте апостоли – те всички са мъже. По този начин Христос ясно посочва, че желае свещенството да бъде единствено мъжко. По-нататък възражението на егалитарите, че апостолите са не само мъже, но и евреи, не е валидно, понеже Новият Завет ясно показва, че Божият план включва хора от всички народи, но никъде нямаме указания, че включва свещеници и от двата пола.

Оставяйки настрана факта, че в своята основа това е аргумент, привеждан от противниците, а не от защитниците на женското свещенство, той е твърде слаб по две причини.

Първо, зад мъжкия пол (и еврейския произход) на апостолите стои причина, съвсем различна от това кой следва да бъде свещеник. Д-р Стенли Гренц изяснява въпроса по следния начин: „Все пак мъжкият пол на дванадесетте не дава достатъчна причина, от която да заключим, че всички ръкоположени служители трябва да са мъже… Комплиментарният аргумент пропуска да разбере и действителното значение на избора на Христос на дванадесет мъже. Значението на това дело не лежи в перманентното разграничение на ролите сред Неговите последователи основано на пола. Изборът на нашият Господ е едно символично действие, разбираемо единствено в контекста на историята на Израил. Неговият избор на дванадесет апостоли мъже, реминисценция на патриарсите, бил един есхатологичен знак, показващ, че Иисус обновява древния Божий народ… Дори повече от мъжкия пол на дванадесетте техният еврейски произход определя една връзка между Христовото ново общество и старозаветния народ. Следователно етническото наследство и в по-малка степен полът на първоначалните апостоли са богословски значими. Но щом веднъж фундаменталната връзка между Израил и Църквата била установена, новозаветните общности били свободни да разширят редиците на своите водачи, включвайки надарени хора от всички народи и от двата пола”[12].

Второ, слабостта на аргумента се вижда ясно от факта, че в ранната Църква е имало жени апостоли. В Римляни 16:7 четем за „Андроник и Юния… които между апостолите се считат за бележити”. През последните няколко десетилетия стихът се е превърнал в истинско бойно поле, но днес научният консенсус е на практика единодушен, че Юния е женско име и че граматически стихът най-вероятно казва, че тя е влизала в числото на апостолите (а не просто, че е била почитана от тях). Такова е единодушното свидетелство на отците поне до XII век[13]. Днес Еладската православна църква чества нейната памет на 17 май точно като жена апостол.

Тук си заслужава да направим още една интересна бележка. Освен непосредствения кръг на дванадесетте апостоли е съществувал и един по-широк от 70 (вероятно цифрата е закръглена). В православния църковен календар те се честват на 4 януари, като отделните поместни църкви ги изброяват поименно. В гръцката традиция (за разлика от руската) сред тези имена се срещат поне две жени – Юния и Апфия (срв. Филимон 1:2). С други думи, ние разполагаме с църковно свидетелство, че сред първите апостоли и ученици на Христос, които Той е изпратил да проповядват благовестието и да учат народите, имаме поне две жени. Разбира се, към историческата достоверност на подобни свидетелства трябва да се подхожда много предпазливо, но все пак те недвусмислено говорят за реално съществуваща традиция за жени апостоли, упълномощени и изпратени от Самия Христос.

2.Вторият аргумент, който Велчев разглежда, наистина е характерен за егалитарната позиция. Според него християнската история ни дава примери, при които в миналото Църквата е приемала за даденост определени отношения, които обаче в момента тя третира не само като неприемливи, но дори като греховни. Един подобен пример е робството. Новият Завет многократно съветва робите да се покоряват на своите господари и не съдържа дори намек за премахване на тази институция като греховна и несъвместима с вярата. В края на краищата обаче християните достигат точно до този извод и повеждат борба, която води до неговото отхвърляне и изкореняване – макар това осмисляне да е отнело векове. Егалитарите твърдят, че е възможно да се направи аналогия между робството и поставения на дневен ред в момента въпрос за женското свещенство. Велчев отрича възможността за подобна аналогия. „Както подчертава митрополит Калистос Уеър, няколко отци, и особено св. Григорий Нисийски, са се противопоставяли яростно на робството като зло – необходимо зло може би, но все пак зло. Но нито един отец никога не е говорил за ограничаването на свещенството до мъжете като необходимо зло”.

Прочетете още „Жените и свещенството – един втори поглед*“ →