Иван Панчовски

Xристиянството е историческа религия в пълния смисъл на думата. Това не означава само, че то е проникнало в живота на човечеството като формираща културна и обществена сила и има своя история. В това отношение религиозният култ, утвърдил се за определено време, упражнил влияние върху съдбата на един или няколко народи и станал исторически фактор, има историческо измерение и може да бъде разглеждан от историческа гледна точка. Християнството е историческа религия преди всичко поради обстоятелството, че е основано от историческата личност на Иисус Христос и е култ към Него. Следователно, то се изгражда върху двойна основа: религиозната потребност на човешката душа и историческата реалност на Иисусовата личност, която притежава човешки и божествен или богочовешки характер. Съответно на това християнската вяра засвидетелства и обосновава своята истинност както религиозно, така и исторически.

Въз основа на същата теза, отрицание на християнството се изгражда върху две плоскости – философска и историческа.

На първо място се полагат старания да се докаже, че религиозната потребност има незакономерен произход и че тя не свързва човешката душа със свръхестествения и божествен свят. На такава обща и най-широка плоскост се отрича религията въобще, тоест религиозността във всички форми на нейното индивидуално и историческо проявяване. Тази философска аргументация е неубедителна за напредналия в духовния живот религиозен човек. За него религиозната потребност е насъщна душевна нужда, която заявява себе си в съзнанието му и изисква непременно да бъде удовлетворена. В противен случай той чувства духовен глад и духовна жажда, които, ако не бъдат задоволени, разяждат основното ядро на душата му, внасят смут в живота му, заплашват го с душевни разстройства и с вечна гибел. При това за такъв човек религиозната потребност не е обикновена проява, която носи безпредметен характер или има за свой предмет фалшиво отражение на емпиричната действителност в примитивното или непросветено човешко съзнание. Бог за него не е своеобразно отражение на природата или на Вселената, а свръхприродна духовна действителност, която той непосредствено възприема със своя дух и с която духовно общува.

Силата на религията обаче не се състои само в религиозната потребност и настройка на човешката душа. Религията придобива пълно разкритие и висша проява в християнството, тъй като тук метафизичното и историческото са се свързали и взаимно са се укрепили в човешкото съзнание. Някои представители на западноевропейското Възраждане и на просветителската епоха подчертават идеята: “Само метафизичното може да ни спаси. Историческото не прави човека блажен!”

Безспорно е, че спасението, за което копнее човешката душа и което търси в религията, може да настъпи само от метафизичното, разбрано в дълбокия му смисъл – не само като отвъдфизично, но и като свръхфизично, духовно и божествено битие. Но как може да дойде спасение от метафизичното, ако то не влезе по някакъв начин в допир с нашия свят и ако не стане действаща и преобразяваща сила в историята на човечеството? Следователно, метафизичното битие може да прояви своята спасителна сила, като се облече в одеянието на историческото битие, като се превърне в исторически факт и непрекъснато действа в историята като една от нейните ръководни сили. Само чрез християнската религия метафизичното битие е влязло в историята, придобило е исторически характер и действа също като историческа сила, тъй като тя е Евангелие за боговъплъщението в историческото лице на Иисус от Назарет. Евангелието от Иоан започва своя боговдъхновен разказ именно с това, че предвечният божествен Логос се е въплътил и станал човек. В лицето на Иисус Христос метафизичното и божественото битие влиза в историята и излъчва от себе си спасителни сили, достъпни на всеки човек, който чрез вярата отваря вратата на сърцето си за него, възражда се за нов живот, непрекъснато израства духовно и се обожествява чрез него.

Влизането на Бога в историята чрез въплъщението на Логоса в лицето на Иисус Христос е най-важният факт в религиозния живот на човечеството. Върху него се крепи християнската религия, която създаде нова ера в историята на човечеството и продължава да принадлежи към факторите на нейното прогресивно движение и културно издигане.

Оттук може да се разбере защо отрицанието на религията се изгражда на философска и на историческа основа. Ако документално и убедително се отхвърли историческият характер на Иисусовата личност, метафизичното, върху което се възлага надеждата за спасението, губи реално очертание и действена сила и християнската религия се лишава от твърда основа. Затова в ново време се предприеха множество грандиозни опити да бъде отречен историческият характер на Иисусовата личност, да бъде обявен Основателят на християнството за митично същество.

Едва в края на XVIII-ти век се появиха мислители, които започнаха аргументирано да оспорват и отричат историческото съществуване на Иисус Христос. Пръв такъв опит извършва французинът Шарл Дюпюи през 1781 година, а десет години след него – съотечественикът му Константин Волней. Оттогава досега теорията за митичния характер на Христовата личност придоби множество привърженици. Между тях заслужава да бъдат назовани поне някои, които са положили големи старания за обосноваване на тази теория и за нейното широко пропагандиране като Давид Щраус, Бруно Бауер, Алберт Калтхоф, Уилям Смит, Артур Древс, Джон Робертсон, Анджей Немоевски, Бенджамин Смит, Беннион Келерман, Самуел Лубински, Георг Брандес и Роберт Юрьевич Випер.

Привържениците на митологичната теория поддържат тезата, че Иисус Христос е мит, като за това привеждат основания, че е легендарна личност, че никога не е живял, не е проповядвал някакво учение, не е основавал някаква религия.

Ето в най-общи линии основните твърдения на митологичната теория. Християнската религия не води началото си от Иисус Христос, тъй като Той не е съществувал като историческа личност. Тя е възникнала като историческа необходимост поради борбите на робите против робовладелците в Римската империя. А историческата обстановка, сред която е възникнала християнската религия и която я е произвела като свое закономерно явление, е следната. През първия век преди Рождество Христово огромна част от робите в Римската империя водила открита борба срещу жестокостите на робовладелската класа. В тази борба робите увличали след себе си свободните селяни и занаятчии, които също били подложени на икономически гнет. Eдно след друго пламвали въстания, в които обезправените, измъчени и угнетени роби се опитвали със силата на оръжието да свалят от власт робовладелското малцинство и да извоюват свобода и условия за благополучен живот. От всички въстания, които по това време избухнали в Римската империя, най-голямо било това на робите в Италия през 73-71 година преди Рождество Христово. То било ръководено от Спартак, един от най-забележителните пълководци на угнетените народи в древността. Поради мощта на робовладелски Рим тези въстания завършвали с поражение; робовладелският строй утвърждавал държавната си власт и жестоко се разплащал с непокорните роби. Неуспехите в борбата против тираните създали разочарование сред народа. Тази обществена обстановка родила християнската религия; след кървавите и безуспешни сражения копнеещите за свобода роби не преклонили глава, а само сменили оръжието си – на мястото на грубата естествена сила те поставили вярата в свръхестествената сила, на мястото на реалната победа в този свят те издигнали идеалната утеха на задгробното възмездие и на вечното блаженство в небесното царство. На тази основа се засилила много и намерила най-широко разпространение вярата в Месия, тоест в божествен Помазаник (на старогръцки език “Христос”) и Спасител. Така безсилието на хората създало в съзнанието им вярата във всесилния Бог, с Чиято помощ те желаели да сринат омразната тирания на робовладелците. С помощта на Месия робите разчитали да постигнат окончателна и пълна победа.

Следователно, според митологичната теория вярата в Христос дължи своята поява на поражението на робските въстания в Римската империя, а не на исторически съществувалата личност на Иисус Христос. Митът за Спасителя бил създаден като свръхестествено оръжие на робите в борбата им срещу робовладелците и той победил, тъй като Спартак и много други пълководци на робите претърпели поражение. “Христос победи – говори съвременният френски историк Шарл Еншлен, привърженик на митологичната теория за произхода на християнството, – защото Спартак претърпя поражение.”

В този дух митологичната теория изяснява основното съдържание на християнската религия. Според нея то представлява обобщение на много древни митове и легенди на съществуващи по-рано религиозни и мистико-философски течения. Народите от източните части на Римската империя познавали много разкази за чудеса на спасители като египетския бог Озирис, фригийския бог Атис, вавилонския бог Тамуз и други, които се жертвали за щастието на хората, а впоследствие възкръсвали. Всеки един от тези спасители се представял като роден от непорочна дева; така представяли Иисус Христос и християнските предания.

Повечето поддръжници на митологичната теория твърдят, че от всички древни митични богове Иисус Христос стои в най-близко идейно сродство и в генетична връзка с персийския бог на слънцето Митра, чийто култ, митраизмът, бил широко разпространен в редица места на Римската империя. Разбира се, според привържениците на митологичната теория в образа на Иисус Христос като Месия и Спасител били внесени и много нови елементи, взети предимно от Стария Завет, от Филон Александрийски, от стоицизма и неоплатонизма, за да можел той да задоволи повишените изисквания на хората през новата епоха. Така библейският образ на Месия еволюирал, като бил обогатен с идеите на филоновото алегорично и мистично тълкуване на Стария Завет. Под влияние на Бруно Бауер се утвърдило схващането, че александрийският евреин Филон, който живял до 40-та година след Рождество Христово, е истинският баща на християнството. Стоицизмът в неговата вулгаризирана форма пък оказал силно влияние върху моралните възгледи на организаторите на първите християнски църкви. Римският стоически философ Сенека бива обявен за “чичо” на християнството. Посочва се като установено, например, голямото влияние на произведенията на Сенека върху посланията на св. апостол Павел. Под влияние на изменящите се обществени условия се изменял и развивал и образът на Иисус Христос. В първи век, когато свирепствала разрушителна социална криза, се създала идеята за “Второто пришествие”; Иисус трябвало да причини кървав разгром на богатите и насилниците и да предаде царството на бедните и кротки християни. През втори и трети век, когато социалната криза преминала, Христос започнал да бъде представян като мистичен спасител на хората в неясното бъдеще, когато щяло да стане възкресениете на мъртвите. В цялото историческо оформяне и укрепване на религиозния мит за Иисус Христос най-същественият фактор за неговата жизнеспособност през периода на всички класови общества бил сближаването и сродяването на този мит с жизнените интереси на експлоататорите, които залагали много средства за широкото му разпространяване сред народа. Завършвайки аргументацията си, привържениците на митологичната теория заключават: Иисус Христос не принадлежи към категорията на историческите личности; Той е чисто митично, фантастично същество, каквито са Зевс, Марс, Озирис, Атис, Кибела, и най-вече Митра.

Следва…(виж тук)

____________________________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 33-37. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d45