Архимандрит Павел Стефанов 

Abstract:

Archimandrite Pavel Stefanov, Tertullian and the Montanism. Montanism is a popular ancient Christian movement. Its most ardent followers were in Phrygia, Asia Minor, but during the first eight centuries it spread all over the Mediterranean world. The first Latin Doctor of the Church, Tertullian, was under serious suspicion for sympathies towards the heresy of Montanism, especially in his later years. Many features in his later works align with the montanist conceptions of free emotional expressions of faith and anticlericalism. However, in the actual sources, there is no convincing evidence that he was a heretic or that there was a schism in Carthage during his life. It is likely that his rigorist community was a very small “church” within the framework of the Catholic Church of Carthage.

Keywords: Early Christianity, Montanism, Tertullian, Latin Patristics, Late Antiquity, Church History

***

Монтанизмът (пепузианството) е масово движение, което е естествена, но в някои отношения пресилена реакция на секуларизирането на Църквата и отслабването на дисциплината сред християните през втората половина на ІІ-ри век. То възниква сред юдеохристиянски общини в дълбоката провинция на Фригия и прави обречен опит да върне колелото на историята към харизматичната и есхатологичната същност на най-ранното християнство. Монтанизмът защитава непрекъснатостта на Божието откровение, което граничи с пълен субективизъм, създава паралелна иерархия, смятана за „по-духовна“ и „по-свята“ от църковната, засилва ригоризма на християнската дисциплина, разтрогва бракове и отказва достъп до Църквата на хиляди вярващи, отпаднали при гоненията. Разклонението на пепузианството в Рим възприема монархианството и отрича троичността на Бога. На късен етап се стига дотам, че край Анкира в Галатия (Мала  Азия) се посвещават църкви на името на фригийския селянин Монтан, който основава движението и неговите сподвижници – пророчиците Присцила и Максимила. Те се схващат поне като светци. В някои надгробни надписи Монтан се отъждествява буквално със Светия Дух (Параклита) и се почита като едно от лицата на Светата Троица. Това изпадане в идолопоклонство завършва логично със самоизгарянето на последните разколници във Византия в началото на VІІІ-ми век.

До известна степен e куриозно, но и закономерно, че изследванията за монтанизма често се превръщат в изследвания за Тертулиан. Квинт Септимий Флоренc Тертулиан (около 150-225 година) е първият латински Doctor Ecclesiae[1]. Сянката на великия мислител от Картаген продължава да тегне над темата за Новото пророчество. Необходимо е да се анализира неговото учение и дело и да се установи кои елементи в тях са типични за монтанизма в Мала Азия и кои са привнесени на северноафриканска почва. Задачата е с повишена трудност, защото Тертулиан използва и променя посланието от Фригия за постигането на собствените си цели и защото в нашите знания за монтанизма от Мала Азия и Северна Африка остават редица бели петна поради оскъдността на изворите. Той представлява интерес дотолкова, доколкото неговият вариант на пепузианството има отношение към малоазийския оригинал.

В Adv. Marc. III. 24, 4; IV. 22, 4; De resur. mort. LXIII.3 той го нарича „Ново пророчество“ (nova prophetia). Това наименование е същото, което използват и ортодоксалните писатели на Изток. По всяка вероятност за Тертулиан то означава „пророчество на новия (третия) завет[2]“. Възможно е наименованието да е използвано от самите фригийски пророци, в чието учение „новостта“ е задължителен фактор. Тертулиан не се свени да пише за монтанизма като „обновление“. По времето, когато достига Северна Африка, разколът вече е дълбоко вкоренен на много места и е осъден на събори в Мала Азия. Затова картагенският профетизъм представлява втора фаза в историята на неговото развитие. Повечето данни за него в Северна Африка са пречупени през призмата на Тертулиановия светоглед, но за щастие той не е единствен свидетел. Важен извор е „Мъченичеството на св. Перпетуа“, което заслужава отделно разглеждане. Освен него запазени са позовавания на монтанизма в блажени Августин, Анонимния автор, който е известен като Предестинат и отчасти разчитащ на Августин, и епископ Оптатий Милевски. Но фактът, че Новото пророчество успява да спечели на своя страна мрачната исполинска личност на Тертулиан, му създава такова видно място в раннохристиянската история, каквото то не би имало без него.

Тертулиан е начетен и своеобразен човек. Както по рождение, така и по образование той спада към интелектуалните кръгове в Картаген[3]. Семейството, от което произхожда, е езическо. По всяка вероятност е мирянин. Добре запознат с гръцките и латинските източници, Тертулиан се отличава с проницателен ум и владее блестящо ораторското изкуство. Мнозина приемат, че той е адвокат. Но същевременно Тертулиан несъмнено е буреносен и вироглав гений, страстно привързан към собствените си съждения. В нравствено отношение Тертулиан е максималист, който е недоволен от релативизма и разложението на римската провинция, търси по-висок идеал и го намира в християнството.

Тертулиан може да бъде наречен монтанист по инстинкт. В много отношения за него преходът към монтанизма не е неочаквана и радикална стъпка. Той му предоставя ново свидетелство за християнската традиция, която до голяма степен е характерна за Северна Африка. За съжаление, не са запазени много данни за християнството в Картаген преди Тертулиан. Все пак не трябва да се поставя знак за равенство между картагенската и фригийската традиция. Пророчеството от Мала Азия е ново откровение и Тертулиан се привързва към него не само защото то съвпада с неговия стремеж за постигане на святост и ригоризъм.

Тертулиан сигурно е монтанист и не са прави учените, които се съмняват, че в Картаген съществуват последователи на монтанизма. Той категорично противопоставя „ние“ (новите пророци) на „те“ (казионните християни). Но от друга страна не може да се твърди, че Тертулиан познава всички подробности от учението на пепузианството. Едва ли в Картаген се оформя разколническа новопророческа община. Светогледът на Тертулиан остава напълно ортодоксален. Г. Л. Брей смята, че той не агитира за монтанизма и не напуска Църквата[4]. Първото не е вярно, но второто е. Новото пророчество в Мала Азия има напълно правоверен характер и е прогонено насила от местните църкви. Ако познанията на Тертулиан за монтанизма произхождат главно от Изток, което не изключва получаването на сведения и от Рим, редовите християни в Картаген биха възприели новото движение. Но ако си представяме малоазийското пророчество като смахната истерия и Монтан като богохулен претендент за ролята на превъплътения Параклит, трудно е да повярваме, че рационален човек като Тертулиан ще му се поддаде и местните християни няма да го изгонят от общината си[5]. Монтанизмът не прави от Тертулиан еретик.

Заслужават разглеждане следните въпроси: а) кога и откъде Новото пророчество прониква в Картаген; б) кои трактати на Тертулиан датират след неговото обръщане към монтанизма; в) какво е отношението на пророчески настроените християни, включително „тертулианистите“, към другите християни в Картаген?

Картаген не е забравен от Бога и хората. Той е главен град на важна провинция на империята[6]. Когато апостолите приемат Светия Дух на празника Петдесетница, в Иерусалим са дошли на поклонение юдеи от римските провинции на Северна Африка (Деяния на светите апостоли 2:10). Дали някои от тях се покръстват и дали пренасят новата си вяра в родните си места остава неизвестно. Произходът на християнските общини в Северна Африка e неясен. Най-вероятно те възникват сред юдейската диаспора в Картаген, която поддържа тесни търговски връзки с морските центрове в Сирия и Египет, местното население и Рим. В еврейското гробище, открито в Хамарта, недалеч от Картаген, са намерени паметници от християнски произход, на които се виждат изображения на котва – символ на кръста и на гълъб, който олицетворява душата, изкупена чрез кръщението[7].

Прочетете още „Тертулиан и монтанизмът*“ →

Десислава Пулиева

В Галатяни 4:3 св. апостол Павел казва: „Така и ние, докле бяхме нев­ръстни, бяхме поробени под стихиите на света“, а в Галатяни 4:9 той недоумява: „Как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?“ Смисълът на използваното в тези два стиха понятие τα στοιχεία се интерпретира различно от тълкувателите на посланието. То се схваща било като обозначе­ние на природните елементи и сили[24], било като алтернативно на­именование на юдейския[25] или на езическия закон[26]. Междинно положение заемат тълкуванията, според които в Галатяни 4:3 св. апостол Павел визира юдейските религиозни норми, а в Галатяни 4:9 – езичес­кото поклонение пред стихиите, изграждащи видимата вселена[27]. Към постигането на възможно най-точно разбиране на понятието τα στοιχεία, както и на Галатяни 4:3, 8-10 като цяло, трябва да се върви със съзнанието за подчертаната тематична обособеност на тези стихове (и на началото на 4-та глава изобщо). Ако в по-голямата част от посланието апостолът полемизира с галатяните заради това, че те не стояли твърдо в свободата, дарувана от Христос (срв. Галатяни 5:1), а се поддавали на влиянието на юдействащи проповедници, то в Галатяни 4:3, 8-10 той разглежда християнската духовна свобода в контекста на езическото минало на своите читатели. Възобновя­ването от тяхна страна именно на някои езически култове и съб­людаването на езически празници провокират тревогата на св. апостол Павел, който пише: „Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви“ (Галатяни 4:11). Връщането към почитането на природните стихии, за което говори апостолът, очевидно касае езическите практики на галатяните, защото тяхното религиозно минало било свързано с езичеството, а не с юдейската вяра. Исто­рията на Галатия съдържа достатъчно категорични доказателст­ва за това. Следователно най-логично е τα στοιχεία да е било упот­ребено от св. апостол Павел като означение на природните елементи и явления, които били обожествявани от келтите в изключително голяма степен.

Келтски бог Дагда, почитан от жители на римската провинция Галатия по времето на св. апостол Павел

От дистанцията на времето религиозните колебания на га­латяните изглеждат по-разбираеми, като се имат предвид, от една страна, непостоянството на галския характер[28], и, от друга стра­на, устойчивостта на устната друидска традиция, която, без съм­нение, е била важен фактор в религиозния живот на Галатия[29] и през I-ви век. Водещи в друидското учение били анимистичното почи­тане на природата, вярата в предопределението и в силата на ма­гията. Със сигурност сред галатяните бил съхранен типичният за келтите суеверен страх от необикновените природни явления и вяр­ването в свещеността на елементите огън, въздух, земя, вода, на небесните тела и явления, както и на представителите на живо­тинския и растителния свят. Келтите се страхували от морските приливи[30], от лунните еклипси[31] и от това – небето да не падне върху главите им[32]. Същевременно природата била считана от кел­тите за благодетелка. Затова соларните символи неизменно при­състват като религиозна украса върху археологическите находки от всички келтски територии. Огънят играел централна роля в друидските ритуали. Чрез него друидите очиствали и лекували хора­та и животните, отбелязвали началото на Новата година (ирландски Samhain – край на лятото, 1.XI.) и чествали всички останали голе­ми празници: зимното слънцестоене (21.XII), Imbolk (от ирландски „очистване“; или Oimelc, от ирландски „празник на млякото“, 1.II.), про­летното равноденствие (21.III.), Beltain (от ирландски „огньовете на (бог) Бел“, 1.V.), лятното слънцестоене (21.VI.), Lugnasad (от ирландски „игри, събрание на (бог) Луг“, 1.VIII.), есенното равноденствие (21.IX.). Земята и водата притежавали ореола на богини-майки и никой не можел безнаказано да ограбва оброчните места, определени в тях­на чест[33]. Сьомгата, бикът, конят, еленът, глиганът, кучето, гар­ванът и лебедът били едни от най-почитаните от келтите животни и птици. Името на най-великия владетел на Галатия, Дейотарус, означава „Божествен бик“ (галски Dejotarus), което показва, че тра­диционният галски култ към определени животни бил пренесен от галатите в Мала Азия и бил запазен дълго след настаняването им там. Същото се отнася и за келтската почит към дъба. Съобще­нието на Страбон за съществуването на обществено-религиозен център в Галатия, носещ името Друнеметон („свещена дъбрава“, „дъбово светилище“, „друидско светилище“), е потвърждение за устойчивостта на келтската религиозна традиция в един чужд на нея етнокултурен регион. Съчетанието между анимизма и вярата в предопределението ражда келтската номистична система от ин­дивидуални и обществени религиозни забрани (гейси, ирландски geis(s)i или geasa), които са тясно свързани със „стихиите на света“ (Галатяни 4:3 – τα στοιχία τού κόσμου). Гейсите отразяват фаталистичното келтско чувство на абсолютна зависимост от природните закони и „знаци“, по които друидите нерядко се опитвали да разчитат бъдещето. Системата от гейси имала ключово значение за функ­ционирането на келтската езическа религиозност. Чрез нея келтското съзнание си обяснявало съществуването на страданията и не­избежността на смъртта. Поради това се налага изводът, че гей­сите направлявали мисленето и поведението и на галатяните, доколкото келтската им идентичност го предполага. Така става по-ясно защо св. апостол Павел отделя специално внимание на поробва­щото въздействие на стихиите върху живота на галатяните (Галатяни 4:3) и призовава духовните си деца да се опомнят.

Келтски бог Таранис, почитан от жители на римската провинция Галатия по времето на св. апостол Павел

Че в Галатяни 4:3, 9 апостолът е имал предвид езическите суеве­рия на галатяните, а не юдейския закон, личи от смисловата връзка между Галатяни 4:8 и 4:9, където стихиите се идентифицират с лъж­ливите езически богове: „Но тогава, понеже не знаехте Бога, слу­жехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като поз­нахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?“ „Келтските богини и богове представлявали първичните сили на природата[34]“. А „галатяните са впечатляващ пример за келти, запазили във висока степен етническата си иден­тичност[35]“, без да губят връзка с родните си религиозни тради­ции[36]. Това дава основание да се мисли, че в Галатяни 4:8 св. апостол Павел е визирал конкретни келтски божества, но не ги е назовал поимен­но, тъй като те са били добре известни на галатяните. Да се каже какви имена са носили тези божества, днес е много трудно, тъй като, с едно-единствено изключение, те не са оставили писмена информация по този въпрос. На историците и писателите от древ­ността се налагало, подобно на Юлий Цезар, да дават своя интер­претация на келтските божества, почитани в Галатия. Така Плутарх разказва, че в средите на галатите имало жреческа фамилия, която служела на Артемида. В чест на богинята жрицата Кама извършвала върху олтар възлияния с медовина[37], която била най-популярното келтско питие[38]. Кое келтско божество може да е визирал Плутарх, използвайки името на гръцката Артемида? Но­минално и функционално тя стои най-близо до келтската богиня Артио, покровителката на мечките, дивите животни, горите и пло­довитостта (култът към Артио бил особено силен сред келтите, населявали района около днешния швейцарски град Берн, в чийто съв­ременен герб образът на мечката присъства неслучайно). Арха­ичният майчински аспект на Артемида е друг критерий, по който може да се търси нейното приблизително келтско съответствие. Трудно е да се посочи определено име, тъй като почти всички кел­тски богини са притежавали силни майчински характеристики. Твърде е вероятно сред галатяните един от най-доминиращите да е бил култът към deaes matres, богините-майки, който да е изгу­бил триадната си форма, характерна за Галия, и да е приел монадна форма в съзвучие с изключително популярния местен култ към Кибела[39]. Фактът, че засега в Галатия няма открити надписи или монети, посветени на Артемида[40], потвърждава предположение­то, че Плутарх е имал предвид келтска богиня, която нарекъл с гръцко име.

Прочетете още „Св. апостол Павел и келтските вярвания на галатяните – продължение и край*“ →

Десислава Пулиева**

Интердисциплинарното разглеждане на редица спорни въп­роси е добър залог за извършване на задълбочени анализи и за формулиране на обективни научни изводи. В този смисъл допъл­ването между историко-религиозните и богословските методи на изследване е многообещаващо. Надявам се, че в тази статия изка­заното твърдение намира своето потвърждение.

В следващите редове се прави историко-религиозен анализ на посланието на св. апостол Павел до галатяните, глава 4, стихове 3, 8-10, с цел да се потърси и намери връзката между келтската рели­гия[1] и апостолската критика към връщането на галатяните към техните езически вярвания и ритуали. Тук не се извършва цялост­но тълкуване на посланието, а се анализират само пасажите, кои­то имат отношение към темата на настоящата статия, тоест в нея се прави опит за частично реконструиране на критикуваните от св. апостол Павел галатийски езически култове, като се лансира тезата за наличието в тях на устойчив келтски елемент.

Много са причините, заради които въпросът за това кои точ­но култове е визирал св. апостол Павел в Галатяни 4:3, 8-10 досега не е бил детайлно разработен. Сред основните причини могат да бъдат по­сочени следните:

Авторът Десислава Пулиева

1.Общият характер на посланието, който е подчинен на апос­толската полемика с привържениците на едновременното комп­ромисно съблюдаване на християнското благочестие и юдейския закон.

2.Даденото от св. апостол Павел твърде лаконично описание на езическите обичаи на галатяните.

3.Липсата на по-конкретни светоотечески тълкувания на разглежданите новозаветни стихове. Тази липса може да се дължи на слабото познаване на отмрелите или отмиращите в периода след IV-ти век езически култове в централна Мала Азия. Възможно е те да не са били подробно анализирани от християнските тълкуватели и поради нежеланието на последните да описват в детайли езичес­ките практики с цел да възпрепятстват тяхното разпространение. Не бива да се забравя и това, че основният стремеж на новозаветните тълкуватели е бил да акцентират върху неповторимото сотириологическо значение на описаните в Новия Завет събития, а не да правят обстоен преглед на езическите увлечения на младия хрис­тиянски свят.

4.Съобразяването на съвременните богослови с авторитет­ната светоотеческа тълкувателна традиция също е от значение. Към този фактор може да се добави и това, че са много малко богосло­вите, които имат задълбочени знания в областта на историята на езическите религии. Затова анализирането по същество на новозаветните текстове (включително Галатяни 4:3, 8-10), свързани с критиката на езическите вярвания, се възприема като трудна задача, която се изтласква в периферията на богословските изследвания.

5.От своя страна, историците на келтската религия, поради недостатъчните си богословски познания, също се въздържат от по-задълбоченото разглеждане на Галатяни 4:3, 8-10. Тези от тях, кои­то споменават въпросната глава от посланието до галатяни, я из­ползват единствено като допълващ щрих в обрисуването на рели­гиозния портрет на келтите. Затова съвременните историко-религиозни коментари на този новозаветен откъс са повърхностни и плахи в поставянето на преден план на въпроса за вероятното съществуване на келтски пласт в езическите вярвания на галатяните.

Авторът Десислава Пулиева

Правеният тук анализ на Галатяни 4:3, 8-10 се обляга както върху достиженията на келтоложката наука, така и върху завоеванията на раннохристиянската и съвременната новозаветна херменевтика.

Малоазийската област Галатия (Γαλατία, Galatia) дължи името си на навлезлите в нея след 278 година преди Рождество Христово галски племена – толистобоги, тектосаги и трокми. Те били наричани Γαλάται (Galatae) подобно на своите братя по народност, останали в своя­та европейска родина Галия. Галското нашествие в Мала Азия било финалът на голямата келтска експанзия на изток, която го­дина по-рано (279 година преди Рождество Христово) се проявила в атакуването на Делфи и в завладяването на част от Югоизточна Тракия[2]. Като причини за походите на водените от Леонорий и Лутарий гали (галати) към Мала Азия Тит Ливий изтъква липсата на свободни пло­дородни земи в Галия и жаждата за плячка[3]. Страбон отбелязва етническото родство между толистобогите, тектосагите и трок­мите, но не може да каже с точност от коя част на Келтика са тръг­нали те. Това, което се знае за тектосагите, е, че те живеели около днешния френски град Тулуза[4]. Но това не означава, че малоазийските келти задължително произхождали от Южна Галия. Не е изключено те или някои от тях да са емигрирали от север на юг и да са се установили в района на Тулуза. За възможен северен произход на трокмите, толистобогите и тектосагите индиректно говори твърдението на блажени Иероним, според което през IV-ти век в Галатия все още се говорел келтски език, близък до този на север­ното галско племе тревери[5], което живеело в областта около днеш­ния немски град Трир. Страбон е категоричен, че трите племена говорели един и същ език и не се различавали по нищо[6]. Най-вероятно той има предвид езика, за който говори и блажeни Иероним, и който е оцелял далеч от родината си в продължение на 6-7 века.

Когато навлизат от Тракия през Византион в Мала Азия, трокмите нападат нейната северозападна част, толистобогите гра­бят земите между Пергам и Ефес, а тектосагите водят битки близо до Милет и Дидима[7]. След множество военни съюзи и конфликти с различни малоазийски царе около 275 година преди Рождество Христово галатите би­ли изтласкани от Антиох I Спасител към централния планински регион на Мала Азия. Около 260 година преди Рождество Христово те оформили царст­во с главен град Анкира (днес Анкара, Турция). От този момент нататък то започнало да се нарича Галатия[8]. Религиозният цен­тър на галатите се наричал Друнеметон (Δρυνέμετον – свещена дъбрава, дъбово светилище, друидско светилище)[9]. Там се провеждали традиционните келтски асамблеи, по време на които се оформяла политиката на царството, извършвало се съдопроиз­водство и се състоявали едни от най-тържествените религиозни церемонии. Основни действащи лица в тези събрания били жре­ците и съдиите, тоест друидите, без които функционирането на келтското общество било немислимо. През 189 година преди Рождество Христово Галатия претърпяла първото си поражение от Рим. Макар римското влия­ние върху политиката ѝ да се засилвало, през следващите сто и петдесет години Галатия съществувала като самостоятелно царс­тво. Предпоследният ѝ независим и най-бележит владетел – Дейотарус (починал 40 година преди Рождeство Христово), бил близък приятел с Юлий Цезар[10]. При­емникът на Дейотарус – Аминтас, разширил още повече граници­те на Галатия. Те достигнали Западна Киликия, обхванали част от Ликаония с Дервия и част от Фригия[11]. През 25 година преди Рождество Христово Аминтас бил убит и Галатия станала официална римска провин­ция. Процесът на териториалното ѝ разширение продължил и през I-ви век, когато в нейните рамки влезли още много градове, между ко­ито и Антиохия Писидийска. Столица на Галатия продължила да бъде Анкира, а представителното общо събрание запазило важ­ните си обществени функции[12]. От това следва, че друидското със­ловие в Галатия също съхранило част от влиянието си така, както и след покоряването на Галия от Рим друидите продължили да играят водеща роля в живота на галите. Като се има предвид, че в завладените от галатите централни земи на Мала Азия практи­чески нямало гръцки градове[13], и че в следващите векове Рим не отнел автономната свобода на Галатия, става ясно защо за келтското население там било възможно да съхрани своята национал­на и религиозна идентичност[14]. Разбира се, междувременно про­тичали и процеси на взаимни влияния и етническо смесване (глав­но със завареното фригийско население). Но съобщението на блажeни Иероним за живия по негово време келтски език в Галатия показ­ва, че в края на IV-ти век и началото на V-ти век келтският етнически еле­мент бил все още силен там. Три столетия по-рано, когато св. апостол Павел написал посланието си до галатяните[15], келтскоговорящите и практикуващите келтската религия трябва да са имали още по-значимо присъствие в етно-културната мозайка на малоазийския регион.

Авторът Десислава Пулиева

Прочетете още „Св. апостол Павел и келтските вярвания на галатяните*“ →