Етикет: протоиерей сергий булгаков

32. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Като говорим за истинското, от православно гледище, величие на св. Дева Мария, не можем да не изтъкнем тук една често недовиждана, а при това най-съществена, най-градивна нейна добродетел – смирението ѝ, този най-красив цвят във венеца на нейната небесна слава. Св. Исаак Сирин нарича смиреномъдрието „одежда на Божеството” (Слова подвижническия, М., 1858, с. 336), понеже в него се е облякло въплътилото се Слово, за да дойде близо до нас и ни изкупи. Но това, което Го е унизило, то тъкмо Го е и възвисило. За Него Писанието говори, че Той „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име” (Филипяни 2:7-9).

Духовният опит е доказал многократно, че смиреномъдрието крие в себе си необикновено величие, че то води от низините на унижението към вечната слава и Царството небесно. Който се облича в смиреномъдрие, се уподобява на Учителя на смирението – Христос. Без смирение няма истинска добродетелност, защото по думите на св. Иоан Златоуст, то е основата, върху която „може да се изгради без опасност и всичко друго”. „Напротив, ако тази основа липсва, макар някой в своя живот да се възвиси до небето, всичко това лесно ще се разруши и ще има лош край” (Творения, том VІІ, кн. І, Спб, 1901, с. 150).

Добродетелите без смирение са блестящи пороци, които и дяволът може да поощрява, с цел да възгордява с тях. „Единствената добродетел, на която бесовете не могат да подражават, е смирението” (Св. Иоан Лествичник, Лествица возводящая на небо, изд. І, М., 1862, с. 282). Затова то с право е наречено неизказано богатство, съкровище, „царица на добродетелите” (пак там, с. 277).

Без смирение няма богоугоден живот, а без богоугоден живот няма спасение. Така смирението е предпоставка на спасението. Ето защо Божият Промисъл води всички спасяващи се по пътя на смирението или с други думи доставя на всекиго през живота му поводи и случаи да се смири, за да се спаси (Ср. Архиепископ Серафим (Соболев), Прот. Сергей Н. Булгаков как толкователь Св. Писания, С., 1936, с. 13-15).

Щом е така, нима можем да помислим, че Бог е допуснал предизбраната майка на Словото да не расте в тази най-важна основна добродетел? Или пък ще предположим, че тя е нямала нужда от смирение, когато Сам Иисус Христос го е поставил като основа в благодатния живот в Св. Дух (Мат. 5:3)? Не! Св. Дева Мария като човек е имала нужда от смирение, и Божият Промисъл не я лишил от възможността чрез разните случки от живота й, промислително допускани, да расте тя в смиреномъдрието, а чрез него и в благодатта. Ръководена от Божия Промисъл и послушна на Божията воля, тя все повече и повече се усъвършенствала в корена на добродетелите и е стигнала с непрестанен подвиг дo върха на смирението, или още по-вярно казано, до неговите неизмерими дълбочини. В това отношение тя е била най-близка до образеца на смирението Иисус Христос. Затова и нейното величие е най-голямо след Неговото величие. Защото висотата на духовното величие се измерва с дълбочината, постигната в смиреномъдрието.

За да разберем необикновеното смирение на св. Дева Мария и да го видим в цялата му духовна възвишеност, трябва да се доближим до тайната на нейното богомайчинство и до свързаните с него велики изкушения, способни да доведат до най-пагубно възгордяване. Да бъдеш близък сродник на някой известен големец е достатъчно обстоятелство, за да се почувстваш горд. А да бъдеш майка на Спасителя на света не е ли единствен по рода си, неповторим и най-страшен повод, за да се изпълниш със самочувствието на своето изключително превъзходство, което те поставя по-високо не само от човеците, но дори и от ангелите! А ето, св. Дева Мария въпреки великото си богоизбраничество да бъде майка на Богочовека Христа, е смирена – смирена от началото до края на живота си.  След като е удостоена с ангелското благовестие, че от нея ще се роди Спасителят на света (Лука 1:30-33), тя не възмечтава високо за себе си, не се възгордява, а се нарича „рабиня Господня”(Лука 1:38), готова да изпълнява всичко, което й се заповяда, и в изблик на благодарност праславя не себе си, а величае Господа, своя Спасител, задето Той милостиво погледнал на унизеността (смирението) на Своята рабиня (Лука 1:48). Но затова пък тя е толкова по-удивителна в смирението си, като образец на християнско духовно съвършенство!

Най-голямото доказателство за нейното необикновено смирение е мълчанието за себе си, в изгодните за прославянето й събития и проговорването й в случаите, които ѝ дават повод да се смири. Това мълчание се е отразило в повествованията на евангелистите, които пишат много за нейния Божествен Син, а за нея – никак или почти никак. Тя единствена е могла да дава и е давала на тези благовестници необходимите достоверни сведения и за себе си, на която се явил св. архангел Гавриил при благовещението, и за обстоятелствата около зачеването и раждането на Спасителя (Лука 1:26-38; 2:1-20), около обрязването и представянето Му пред Господа (Лука 2:21-38), както и сведения за важни случки свързани с детската Му възраст (Лука 2:41-52) и по-късното Му обществено служение. Всичко преживяно, всичко видяно и чуто около и във връзка с нейния Божествен Син тя е пазела най-грижливо в сърцето си (Лука 2:19, 51), където го е пазела като най-сигурна съкровищница. От сърцето й, от тази благодатна съкровищница, св. евангелисти, особено св. евангелист Лука и повереният й като син св. евангелист Иоан Богослов са могли да черпят богати сведения както за Иисус Христос до времето, когато сами Го видели и последвали, така и за нея самата.

Но колко малко те ни говорят за нея! Ако те ни говорят малко за нея, то е очевидно затова, защото тя не е пожелала да се говори повече за нея, освен само толкова, колкото е било крайно необходимо, за да не се премълчат най-важни случки от историята на Божественото новозаветно домостроителство, в което и тя взима дейно участие и които са свързани с нашата вяра и с нашето спасение.Извън тези спасителни за нас случки тя не е позволила да се пише нищо повече за нея.

А тя би могла да разкаже най-добре за себе си, за своите родители, за своя произход, за своето възпитание, за своята вяра, за своите живи месиански надежди и прочее, и прочее. Над всичко това обаче тя е спускала завесата на мълчанието. Всичко това тя е скрила под воала на дълбокото смирение! А тя ли не е имала какво да каже за себе си! Тя ли не е имала с какво да се похвали! Тя ли не е имала добродетели и високи нравствени качества, които да ни посочи поне за поука! Ала тя не е пожелала с нищо да се похвали. И с това най-много ни е поучила, понеже ни е научила на смирение. Единственото нещо, с което тя се е похвалила пред нас, това са немощите ѝ. Смирявайки се, тя не е пожелала да бъдат премълчани в евангелските описания неизгодните за нея сцени, които само тя знаела и за които следователно от нея зависело да бъдат оповестени, или да се прикрият. Никой освен нея не е могъл да знае за пророчеството на св. старец Симеон Богоприимец,  че на самата нея „меч ще прониже душата” (Лука 2:35), думи, които, както видяхме, св. Василий Велики отнася към нейните вълнения и изнемога, появили в нейното страдащо майчинско сърце пред вида на грозните страдания на невинния ѝ Син, очакван да се открие като славен Месия и победоносен земен Цар, а вместо това позорно разпъван на кръста като злодей! От нея само е могъл да узнае нейният приемен син св. Иоан Богослов за онзи лек упрек, който ѝ отправил Иисус Христос на сватбата в Кана Галилейска: „Какво имаш ти с Мене, жено” (Иоан 2:4) – упрек, направен ѝ очевидно насаме, тъй като не е мислимо, че св. Богородица ще да е имала нетактичността да излага публично сватбарите, съобщавайки гласно пред всички, че нямат вино (Иоан 2:3). От цялото св. Евангелие личи, че тя гледа да бъде все в сянка, за да изпъкне толкова повече нейният Божествен Син. Затова тя не иска да се говори за заслугите й, нито за добродетелите й. Когато пък проявява най-малка човешка слабост, тя не я премълчава, защото и по тези макар и крайно редки поводи тя се смирява, а нейният Син се явява още по-божествен, без всякаква слабост (Лука 2:49, Мат. 12:46-50, Иоан 2:3-8, Иоан 19:26-27), от което още повече изпъква разликата между Него – Богочовека и нея – човека.

А и Сам Спасителят, Който дошъл да научи всички човеци на съвършената Божия воля, да ги изкупи и спаси, като им посочи пътя към Царството небесно не е могъл да няма в тази насока грижи и за Своята майка. Той, Учителят на смирението, Който е казал: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29), Който е познавал най-добре опасностите на гордостта и преимуществата на униженията, чрез които човек добива смирение и расте в него, не е могъл да не използва разните поводи, за да води свята пречиста майка по най-сигурния път на спасението – благодатното смирение. Той, Който е обявил: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26) и още: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:14), Който не е пропуснал случая да смири великия Си и най-ревностен ученик св. апостол Петър, казвайки му: „Махни се от Мене, сатана!  Ти Ми си съблазън, защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко” (Мат. 16:23), Той, Който редовно е мъмрел и другите апостоли по разни поводи (Мат. 8:26, Марк 16:14), Той – въплътената любов, без друго ревностно е пазел Своята пречиста майка от изкушенията на гордостта и богомъдро се е ползвал от всеки удобен случай, за да я смирява (Мат. 12:46-50) и да я води чрез леките укори към все по-голямо и по-голямо съвършенство, верен на принципа Си: „Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам” (Откр. 3:19, Евр. 12:5-8).

Така можем да си обясним укорните думи на Христос, казани по повод на това, че майка Му и братята Му искали да говорят с Него, когато Той поучавал народа: „Коя е майка Ми и кои са братята Ми (Мат. 12:48)?”  Той искал, както богоозарено тълкува св. Иоан Златоуст, да смири майка Си и братята Си да не се тщеславят с Него. Той не се отрекъл от майка Си. Ако е казал горните думи, то е „не затова, че се е срамувал от майка Си или отхвърля онази, която Го е родила (ако Той се срамуваше, не би преминал през нейната утроба); но Той желаел с това да покаже, че от това (да си родител на Иисус Христос – скоби мои) за нея няма никаква полза, ако тя не изпълни всичко необходимо. Всъщност постъпката й произлиза от излишна ревност към своите права. На нея се искало да покаже пред народа своята власт над Сина, за Когото тя още не е мислила достатъчно високо… И така, ако Той би поискал да се откаже от Своята майка, би се отрекъл от нея тогава, когато го хулили иудеите. Напротив, Той така се грижи за нея, че и на самия кръст я поверява на най-любимия ученик и проявява към нея голяма загриженост. Но сега Той не прави това поради съобразителна любов към нея и братята. Понеже те мислели за Него като за прост човек и се тщеславели, Той изтръгва този недъг, без обаче да ги оскърбява, а само ги поправя… Той не искал да ги оскърбява, но да ги избави от мъчителната страст, да ги поведе полека-лека до правилно схващане за Неговата личност и да ги убеди, че Той е не само Син на Своята майка, но и Господ… Този упрек е и за Него твърде приличен, и за майка Му полезен, а заедно с това – съвсем кротък. Той не казал на напомнилия Му за майка Му: иди, кажи на майка Ми, че тя не е Моя майка, но му отговаря: Коя е Моята майка? Говорейки това, Той имал предвид и нещо друго. Какво именно? Това, че нито те, нито друг някой трябва да се осланя на родството и да остави добродетелта. Защото, ако за майка Му не би имало полза от това, че Му е майка, в случай, че тя не е била добродетелна, още по-малко би спасило роднинството другиго някого. Има само едно благородство – изпълнението на Божията воля” (PG, t. XLIV, col. 464; Творения, т. VІІ, кн. І, Спб., 1901, с. 462-463).

И така, според св. Иоан Златоуст, Иисус Христос чрез леките упреци, отправени към Неговата майка, се грижел за нея, да не се възгордява, а да напредва в най-важната добродетел – смирението. По този начин чрез утвърждаване Своята пречиста майка в смирението, Той осигурявал вечната й прослава на небето.

По думите на Филарет Московски Той „не е бързал в дните на Своя земен живот да открие славата на Своята майка, за да не изглежда като дело на естествената човешка любов онова, което е трябвало да бъде действие на „висока благодат” (Слова и речи, ч. І, М., 1844, с. 498).

Св. Дева Мария е трябвало не да бъде изкуствено поставена на висок и незаслужен пиедестал, а да се издигне съвършено законно и по всички правила на благодатния живот до онези божествени висоти, при които не се получава главозамайване благодарение на смирението, което предпазва от падане. Св. Дева Мария е стигнала, с помощта на своя Божествен Син, най-дълбоките низини на смирението. Затова е и била обогатена с най-изобилна благодат! Затова е и била толкова много прославена! Тя е най-прославената след Иисус Христос. Историята на Църквата е пълна с нейната дивна прослава. А и в небесата тя е най-близо до своя Божествен Син.

„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5), говори Писанието. А светите отци ни учат, че колкото по-дълбок е съсъдът на смирението, толкова повече благодат може да се излее в него. Сега ни става ясно, защо Господ Иисус Христос е смирявал пречистата Си майка, като се е ползвал и от най-нищожните случки, доставящи удобен повод за това. Той е искал да направи нея, благодатната, съвършен образец на смирението, за да може още повече благодат да излее в душата ѝ, благодат, която се дава съразмерно със смирението. Той е искал чрез поставянето й в сянка, чрез упражняването й в смирение, чрез поднасянето й да вкуси от чашата на униженията, която тя изпила под кръста на Голгота до край, да я утвърди в нейната издигнатост над всички човеци и ангели, да я прослави повече от всички твари и да я издигне навеки до Себе Си.

Така че, ако Бог е допуснал заченатата в грях като всички хора св. Дева Мария да не бъде и в личния си живот абсолютно безгрешна, за каквато неправилно я представят римокатолиците, а да има макар и малки някакви сенчици от грехове, това съвсем не е дръзко, хулно и нечестиво отношение към нея, както погрешно мисли протоиерей Сергий Булгаков (Купина неопалимая, Париж, 1927, с. 7, 10 и сл.). Иначе, в такъв грях срещу Преблагословената Владичица наша Богородица би трябвало да бъдат уличени такива съсъди на благодаттта, дълбоки и искрени почитатели на Пресвета Богородица и велики вселенски учители, като св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Иларий и др. Не! Това допущение –  и майката Божия да има някои сенчици от грехове – е било премъдро и промислително, за да не би удостоилата се с толкова великата чест – да роди Спасителя на света – да възмечтае високо за себе си, и, допринесла чрез послушанието си за спасението на другите, сама да се лиши от плодовете му. Божият благ промисъл се е погрижил, допускайки леки следи от човешки немощи в нейното пренепорочно девствено същество, да я предпази от възгордяване, за да остане тя вярна на смирението, в което е всичкото величие на всяка нова твар, облечена в „новия човек, създаден по Бога в правда и светост” (Еф. 4:24).

Св. Богородица е постигнала в най-висока степен тази светост чрез слизане до най-дълбоките бездни на смирението. Нейното смирение е толкова по-удивително, колкото по-големи поводи за себепревъзнасяне е имала тя. Никой – нито между човеците, нито между ангелите – не е имал такова благодатно предизбрание – да послужи на тайната на боговъплъщението по толкова съществен начин като нея. Тя е носела Невместимия, Безкрайния, Всесъвършения Бог в утробата си и Му е дала плът от своята плът! Тя е имала с какво да се похвали и въпреки това не се е похвалила, а е превъзнасяла Бога и унизявала себе си, казвайки: „Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя Мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си… Той показа сила с мишцата Си; разпръсна ония, които се гордеят с мислите на сърцето си; свали силни от престоли и въздигна смирени”… (Лука 1:46-52).

След Господ Иисус, Чието смирение е непостижимо поради несъизмеримостта на тези две величи – Бог и човек: Бог, Който е всичко и какъвто Той е, и човек, какъвто Той благоволи да стане зара ди нас, най-велико смирение е показала св. Дева Мария, която се е удостоила да роди Бога и въпреки това е била безкрай смирена. Имайки право да се назове Избраница на Бога, Невеста на небето, Царица на ангелите, тя не намира друго по-подходящо име за себе си, в отношенията си към Бога, освен смиреното „рабиня Господня” (Лука 1:38, 48).

Всичко това показва, колко тя е била по дух и добродетели подобна на своя Син!

Имайки като всеки човек образа Божи в себе си, тя е постигнала в пълна мяра заповяданото богоподобие, благодарение на своето Христоподобно смирение. Душата ѝ е била украсена с всички добродетели, поради което тя е заслужила да бъде още приживе ублажавана.

Сам Спасителят е потвърдил нейната висока добродетелност, но по един твърде предпазлив и скрит начин, за да избави смирението ѝ от тежките изкушения на всякога дебнещото човека тщеславие.

Когато една жена от народа издигнала глас и извикала: „Блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, които си сукал” (Лука 11:27), Той не отхвърлил обявяването майка Му за блажена като неуместно и неправилно, което Той би могъл да стори, ако смяташе, че тя не е блажена и не заслужава тази висока похвала. Тъкмо напротив, съгласил се с говорещата, което е силно подчертано в гръцкия оригинал с употребения в случая съюз μενσυν, който значи „без съмнение при отговори, когато този, който отговаря, се съгласява със събеседника си” (Вж. M. A. Bailly, Dictionnaire grec-francais, Paris, 1910, p. 1251). Но същевременно направил съществената корекция, че блаженството на майка Му не бива да се разбира в повърхностно житейски смисъл, че тя може да се чувства горда, задето е родила такъв всеизвестен, общоуважаван и велик Син, а в съвсем друг – дълбок, духовен смисъл. Как да се разбира блаженството й, Той е казал в продължението на мисълта Си, която гласи: „Блажени, които слушат словото Божие и го пазят” (Лука 11:28).

„С това – както справедливо отбелязва протоиерей Ал. Лебедев – Той е дал да се разбере, че в Неговото царство е важно роднинството не по плът, а по дух и със самото това е внушавал на слушателите да разбират и блаженството на Неговата майка духовно, вследствие роднинството по дух. Той като че ли така е говорел: вие считате Моята майка щастлива затова, че тя има такъв Син като Мене; но нейното блаженство не би било пълно, високо и съобразно както с Моето служение, тъй и с нейното достойнство, ако тя беше само по плът Моя майка, а по дух отстоеше далеч от Мене, ако не вникнеше в делото на Моето служение и в същността на Моята проповед и ако не навлизаше с подвига на вярата в разбиране на тяхната сила и дух; тя е истински блажена по своето духовно сродство с Мене; тя със смирение и преданост е приемала и приема Божиите думи и с покорност в мълчание ги слага в сърцето си, или което е същото – пази ги в себе си. А в такова блаженство може да участва всеки Мой слушател, който слуша словото Божие и го пази. Затова, ако Моята майка е блажена, понеже повече от всички съучаства в Моето дело и слово, блажени са и всички онези, който ѝ подражават – които слушат словото Божие и го пазят. Оттук е понятно, че истинското достойнство на Божията майка се състои не просто в нейното майчинство, но във вътрешната и съвършена нейна съобразност с духа на нейния Син, а този дух е дух на човеколюбие и на най-дълбоко смирение и самоунижение.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „33. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3

21. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

И покойният всерусийски патриарх Сергий вижда в приснодевството на св. Богородица нейното велико нравствено достойнство. Той казва: „Девството през време на раждане то на Богомладенеца е един божест вен дар. Дева Мария е превърнала този дар, през целия си живот в личен подвиг и с помощта на Божията благодат е достигнала до най-високото съвършенство”. Той пояснява по-нататък в какво се състои подвига на девството, като казва: „Разбира се, тук не се касае само за телесна девственост. Дяволът, който не е изложен на плътския грях, не е свет поради това. Тук се касае за една особена цялост на душата, която се е привързала към Бога по съвършен начин, така че тя не позволява на никакво желание, на никаква пристрастеност да се постави между душата и Господа, обичан от нея. Една такава дума живее изцяло и всякога с Господа и за Него”. Ето такъв е бил подвигът на девството на св. Дева Мария, поради който подвиг тя заслужено е тачена като най-света, чиста пренепорочна, единствена нескверна.

Че светата Православна църква никога не е считала майката Господня, въпреки че редовно я нарича в богослужебните си песни „пренепорочна”, за зачената без първородния грях, личи тъкмо пак от богослужебните ѝ песни, по-точно от онези, които римокатолическият автор М. М. е премълчал. Песнописецът Георги Никомидийски (ІХ век) например назовава светата Дева в канона на празника Въведение Богородично „болезни плодъ” (Песен 8, 9) и по такъв начин признава раждането ѝ извършено под всеобщото осъждане: с болки ще раждаш деца (Битие 3:16). Св. Андрей Критски (VІІ-VІІІ век), съставител на песнопенията в чест на зачатието на светата Дева от праведната Ана (9 декември) нарича рождението й рождение от тленных ложеснъ, противопоставяйки същото на рождението на Спасителя от нетленнаго чрева. „От тленньІх возсІяла еси, Дево, ложеснъ, въ нетленнемъ бо чреве славы солнце носила еси” (Песен 1, тр. 4). Св. Иоан Дамаскин, който е съставил повече от всички песнописци химни в чест на Богородица, я нарича произлязла от „чреслъ смертныхъ” и имаща „кончину сообразную с природою” (Канон на успение, песен 3, т. 1)… Всички тези и подобни изрази показват ясно, как трябва да се разбират хвалебните изрази, като например едина чистая, пренепорочная и така нататък. Те трябва да се разбират в смисъла, че св. Дева Мария не е била родена непорочна, а е станала такава. Тя е била „предочистена от Светия Дух”, за да бъде достоен и пречист храм на Спасителя Бога.

Имакулатистите, види се, смятат всяко назоваване на св. Дева Мария непорочна, нескверна, пречиста и пр., като равнозначно на непорочно зачената, нескверно зачената, пречисто зачената и др. Но тъкмо в това се състои и грешката им, защото, макар св. Богородица редовно да се нарича от св. Православна църква единствена нескверна, всенепорочна и пренепорочна, все пак тя не се счита от православната догматика за напълно безгрешна и още по-малко за зачената без първородния грях. Единствено безгрешен измежду жителите на земята е роденият от светата Дева Божи Син, на Когото св. Църква пее: „Воскресение Христово видевше, поклонимся святому Господу Иисусу, единому безгрешному”, и пред Когото изповядва: „Ты бо единъ токмо без греха” (из последованието на погребението). Той е безгрешен, защото е Бог и, макар да е бил роден в човешка плът, „подобна на плътта на греха” (Римл. 8:3), „грях в Него няма” (1 Иоан 3:5). Той е бил „изкушен като нас във всичко, освен в грях” (Евр. 4:15).

Единствен Той е могъл без притеснение да каже на противниците си: „Кой от вас ще Ме укори за грях?” (Иоан 8:46). Защото единствен Той „не стори грях, нито се намери в устата Му лъст” (1 Петр. 2:22). А св. Дева Мария е не Богочовек, а човек, Словото Божие пък ни разкрива, че всички човеци „са под грях” (Римл. 3:9), че „всички съгрешиха” (Римл. 3:23), че „Писанието заключи всички под грях” (Гал. 3:22) и че няма нито един човек, който да не е участник в Адамовия грях (Римл. 5:12).Вярно е, имало е и такива богослови в Православната църква, които са считали майката Божия за безгрешна в личния ѝ живот. Такъв е например протоиерей Сергей Булгаков, който в съчинението си „Купина неопалимая” (Купина неопалимая, Париж, 1927), въпреки че споделя общоправославното убеждение, че св. Дева Мария е родена в първородния грях, защитава личната ѝ пълна безгрешност (стр. 19 сл.). Там той се опитва и да обоснове това свое схващане, което впрочем сам той не смее да нарече иначе освен свое „частно богословско мнение” (стр. 7-18), с което ясно издава голямата отдалеченост на това мнение от официалното и твърдо учение на Църквата. Веднага обаче трябва да подчертаем, че това негово частно богословско мнение не е било допуснато да се шири като търпимо от Православната църква разбиране по въпроса, а е било решително отхвърлено и осъдено заедно с други тежки негови еретически заблуди и особено с основната му заблуда за Софията, като „творческо начало на света”, „божествена и идеална субстанция”, „душа на света” и четвърта ипостас в Света Троица, от архиерейския събор на Руската задгранична църква със специално Определение.

Светата Православна църква, поставяйки майката Божия на изключителна висота, все пак я счита не за напълно безгрешна, какъвто може да бъде единствено Бог, а за относително безгрешна. За такава я признават и гръцките съвременни православни богослови (Τρεμπελας, Δογματικη της ορθοδοξου καθολικης εκκλισιας, τομος δευτερος, Αθηναί, 1959), тачейки я иначе с най-голямо благоговение като παναγία, всесвета (там, 213-215).

Верен израз на относителната безгрешност на св. Дева Мария, като човек, която е наследила първородния грях и чувства следите му в своята човешка природа, дава руският догматист протоиерей Александър Лебедев, като от името на православието, казва: „Всички богослови са утвърждавали и утвърждават, че светата Дева е била очистена и осветена чрез въплъщаването на Божия Син, – но ще вземе ли някой да твърди, че следите на първородния грях в нейната душа са били съвършено изкоренени, че благодатта Божия е въздействала… върху свободата на Мария по външен, механически насилствен начин? Ние знаем ясното свидетелство на Божието слово, че макар благодатният огън на Светия Дух да е очистил светите апостоли и да ги подготвил за всемирна проповед, не ги е направил съвършено безгрешни… Така е и в дадения случай. Заради въплъщението на Божия Син ние изповядваме св. Дева Мария като най-съвършено, най-свято същество на земята, но в същото време признаваме…, че в Своето изкупление тя е подлежала на общия ред на спасението, установен от Бога за падналото човечество. Ние не разсъждаваме по това, дали светата Дева, след като е родила Спасителя Христа, е допуснала грехове, – защото от благоговение към Бога, по примера на блажени Августин, ние не искаме да разсъждаваме по това, но ние твърдим, че нейната свобода (на волята – скоби мои) още не е била неизменима, и следите на първородния грях – склонността към зло и вътрешните борби, както се изразява св. Василий Велики, оставали в нея до изкуплението чрез страданието и възкресението на Христа. Такова е нашето учение за светостта на Дева Мария”.

Св. Православна църква никога – нито в богослужебните си песни, нито в догматическите си определения и изложения – не е изключвала св. Дева Мария от първородния грях, разпрострял се чрез Адам върху всички негови потомци. Затова на Благовещение тя пее: „Да веселятся небеса и радуется земля: ибо Отцу соприсносущный, собезначальный и сопрестольный, щедротство приемъ и человеколюбную милость, Себе постави во истощание, благоволениемъ и советомъ Отчимъ; и во утробу вселися Девичу, предъочищенную Духомъ” (служба на Благовещение, 25 март, стихири на литии, 4).

Св. Богородица, по учението на Църквата, е била предочистена, тъкмо защото не е била чиста от първородния грях, а е трябвало да се очисти, за да стане „пречист храм Спасов” и „селение небесно” (кондак на Въведение Богородично, 21 ноември). Предочистена тук не може да се разбира в смисъл на очистена още преди вековете, когато е била предизбрана, първо, защото тогава още не е съществувала, второ, защото от контекста на песента следва, че тя е била предочистена тъкмо в деня на Благовещението, когато е слязъл над нея Светия Дух – „предъочищенная Духомъ”, и трето, предочистването й е било непосредствено преди вселяването на Сина Божи в нейната девическа утроба – „во утробу вселися Девичу, предъочищенную Духом”.

Че нашето тълкуване е правилно, се потвърждава от тълкуването, което св. Иоан Дамаскин дава на благовещенската случка. „И наистина, след като Св. Дева се съгласи… – казва той, – върху нея… слезе Св. Дух, очисти я ѝ даде сила да приеме божеството на Словото и да Го роди” (Точно изложение на православната вяра, С., 1996, стр. 131). Макар и считана за зачената в първородния грях, св. Богородица се тачи от Православната църква като непорочна, нескверна и единствена чиста, защото е станала такава. Нейният девствен живот е бил непорочен, а не нейното зачатие. Тя е изключително света и нескверна поради своите добродетели, а не поначало. Тя е добила тази светост чрез лични усилия с помощта на Божията благодат, а не я получила наготово, без никакъв труд от своя страна и съвсем незаслужено, както в желанието си да издигнат колкото се може повече в очите на вярващите св. Богородица, римокатолиците я унизяват, превръщайки я в автомат, в пасивно творение на Божията воля и всемогъщество, лишавайки я от най-ценното качество на разумните твари – от свободните постижения на свободната воля.

Кой няма да се съгласи, че „всеки заслужава хвала за стореното от него, а не за незаслужено полученото” (Димитър Витанов  Дюлгеров, Злоупотреба с православните богослужебни книги, ГБФ, ХVІІІ, 1940-41, С., 1941, стр. 114). От гледище на тази проста логика св. Православна църква с по-голямо право и с по-надеждно разчитане за нравствено въздействие, отколкото Римокатолическата, тачи св. Богородица като изключително света, единствена нескверна, всенепорочна и пренепорочна. Тя е в правото си да хвали и превъзнася със силни емфатични изрази и с най-възвишени суперлативи онази, която, преодолявайки греха, се е отличила като най-света и пречиста не само между човеците, но която чрез преуспяването в добродетелта и чрез удостояването си да стане майка на Господа се е издигнала по-високо от херувимите и е станала по-славна от серафимите. И като я величае толкова високо, св. Православна църква никога не забравя, че св. Богородица е човек, родена от земни родители, наследила като всички човеци първородния грях при зачатието си (Пс. 50:7). Иначе, ако тя вярваше в непорочното зачатие на св. Дева Мария, тя би отличила по някакъв начин в богослужебните си песни и в догматическото си учение нейната безгрешна природа от природата на останалите хора, раждащи се в грях. Например тя би я нарекла безгрешна първородна Божия дъщеря или нещо подобно. Но това св. Църква не прави. Ако тя вярваше в непорочното зачатие на св. Дева Мария, тя щеше ясно да го изрази още в своите древни символи на вярата, или в творенията на светите отци, тези пазители и изразители на Свещеното Предание, или в символичните си книги.

Вместо това, ние четем в православните символични книги следното: „Църквата учи, че и св. Богородица не е свободна от първородния грях, както и всички човеци, и че светите отци, когато тълкуват думите на ангела – „Дух Свети ще слезе върху ти”, отбелязват, че това предварително слизане върху нея става с цел да я очисти и направи достоен съсъд за вселяването на Словото. Защото и тя се е нуждаела от очистване”.  И проследяването на светоотеческата литература през вековете ни уверява, че в нея няма нито следа от учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, нито за нейната пълна безгрешност. Един такъв отличен познавач на светоотеческите писания, какъвто е архиепископ Серафим Соболев, магистър по богословие, твърди ясно и определено от висотата на своята научна ориентираност: „За доказателство на мисълта отнносно безгрешността на Божията майка в светоотеческата литература няма нито едно изречение”.

Затова и в богослужебните песни не е отразено никъде такова вярване. Ние никъде не срещаме при толкова разточителни възхвали и най-високи признания за качествата на св. Богородица, наричана толкова често „непорочна”, да се нарича нейното зачатие непорочно. Не срещаме това, защото св. Православна църква никога не е вярвала в него. В него не е вярвала и Римокатолическата църква, поне първите десет века, както в това се убедихме. Тя едва от 1854 година е започнала задължително да изповядва това ново вярване. Така че упрекът на католическия автор М. М., че Цариградската патриаршия, отхвърляйки непорочното зачатие, едва ли се явява правилен „тълкувател на истинското учение на Източната църква”, тоест че Цариградската патриаршия не познава православното верую, трябва да се обърне против римокатолицизма и да се каже, но вече не безоснователно, а напълно аргументирано, че всъщност римокатолицизмът не познава своето истинско и изначално верую, поради което се отклонява от него, вмъквайки в апостолската му древна общохристиняска същност нови и чужди елементи.

Ревността на имакулатистите не е могла да намери ясни, изрични и несъмнени доказателства за непорочното зачатие в богослужебните книги на Православната църква и затова е принудена да признае чрез някои свои по-трезви представители: „Един факт, достоен за отбелязване е, че богослужебните текстове, като отправят към всесветата най-прекрасни възхвали, рядко дават една задоволителна формула на учението за непорочното зачатие. Те остават почти всякога в неясността и неопределеността. Имплицитните свидетелства там изобилстват, но експлицитните са много редки… С други думи, повечето от текстовете, взети от богослужебните книги и разгледани сами по себе си, доставят само имплицитни формули на доктрината” (M. Jugie).

За нас, православните, това признание е достатъчно, защото ясно говори, че от литургическите и богослужебни книги, където учението за непорочното зачатие не се съдържа експлицитно (тоест ясно и несъмнено), то може да се извлича само по пътя на умозаключенията. А това значи, че само имакулатистът може да го открие, лутайки се в мъглата на „неясността и неопределеността” и осветлявайки пътя си със свещта на предубеждението. След казаното дотук става ясно, че М. М. напразно си е създал труд да направи толкова посочки от богослужебните книги на Православната църква, за да покаже само това, че във всички почти песни, посветени на св. Богородица, тя се нарича непорочна, нескверна, пренепорочна и пр. Той твърде прибързано е направил извода си в полза на римокатолическия догмат за непорочното зачатие, тъй като не е съобразил, както вече изтъкнахме това, че във всички посочени от него места не зачатието на св. Богородица е наречено непорочно, нескверно, пренепорочно, а самата тя! Това пък е съвсем друго нещо. Защото св. Богородица е могла, и зачената в грях, да стигне до непорочност, както това се е случило, по свидетелството на Словото Божие, и с много други праведници.

Не само св. Дева Мария е удостоена с прилагателните: αμωμος (безупрпечен, непорочен), ασπίλος (неопетнен). С тези прилагателни се удостояват и други богоугодни хора, без това да значи, че те са непорочно заченати. В това ни убеждава случаят с ефесяните, на които св. апостол Павел, наричайки ги „светии”, пише: „Благословен да бъде Бог…, Който ни благослови в Христа с всяко духовно благословение от небесата, както и ни избра чрез Него преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни (αμωμους) пред Него с любов…” (Еф. 1:3-4). Кои са били наречени „свети и непорочни”? Езичниците-ефесяни, които са само били родени в първородния грях, но за които св. апостол Павел изрично свидетелства: „Вас, мъртвите поради вашите престъпления и грехове, в които живеехте някогаш… съгласно с княза на въздушната власт, сиреч на духа, който сега действува в синовете на неверието, сред които и ние всинца живяхме някогаш според плътските си похоти…, Бог, богат с милост… оживотвори с Христа… и възкреси с Него… (Еф. 2:1-6).

И така, тънещите някога в мерзки грехове станали „свети и непорочни”. Ако при най-тежките грехове не е трудно за Бога да направи онова, което е станало – че не е станало, и съществуващото – несъществуващо, Той, Който може и обратното да „зове несъществуващото като съществуващо” (Римл. 4:17, Деян. 15:18, Дан. 13:42), – колко повече Той е могъл да заличи без следа неволно наследения първороден грях у св. Дева Мария, да я очисти и направи достоен съсъд за вселяването на Словото, така че тя, въпреки първородния си грях с още по-голямо право от ефесяните да може да бъде наречена света и непорочна! Тя действително е единствено света и пренепорочна, защото никога не е имала никакви тежки грехове, а винаги е била вярна на Бога, като се е подвизавала особено в подвига на девството, което преимуществено заслужава да бъде охарактеризирано с ангелското качество непорочност.

В Откровението на Тайновидеца четем за девствениците следното: „Тия са, които се не оскверниха с жени, защото са девствени; тия са които вървят след Агнеца, където и да отиде. Тия са изкупени измежду човеците, начатъци на Бога и Агнеца, и в устата им лъст се не намери: те са непорочни (αμωμοι) пред престола Божий” (Откровение 14:4-5). Непорочни са – с това ще се съгласят и самите римокатолици – не защото са непорочно заченати, а защото са станали такива чрез живота и подвига си. Светата Православна църква нарича по същата логика и св. Богородица непорочна, не защото е непорочно зачената, а защото е живяла непорочно.

И родителите на св. Богородица са живяли в непорочна чистота. За това свидетелства св. Иоан Дамаскин, който ги възпява така в едно свое слово в чест на Рождество Богородично: „О, най-чиста двойка от разумни гургулици – Иоаким и Ана! Като запазихте предписваната от закона на природата непорочност, вие се удостоихте с това, което стои над силите на природата. Вие родихте на света неизкусомъжната Божия майка; водейки благочестив и праведен живот в човешко естество, вие родихте сега дъщеря, която е по-високостояща от Ангелите, царица на Ангелите”.

Заради голямата праведност на св. св. Иоаким и Ана св. Църква, която толкова високо ги тачи, че ги споменава ежедневно в своите богослужебни отпусти, и към тях прилага тази рядко употребявана за други хора дума, – думата непорочност; като ги прославя в богослужебните си песни така: „Непорочно Богу пожившии, всехъ родисте спасение, богомудрии родителе Зиждителя рождшия и Бога нашего” (9 септември, песен 3). Можем ли обаче от това, че животът на св. св. богоотци Иоаким и Ана е наречен непорочен, да направим извод и за непорочното им зачатие? Сами римокатолическите имакулатисти чувстват несигурността на своя метод – от високите възхвали и суперлативни епитети, прилагани към св. Дева Мария, да вадят заключение за безусловната убеденост на православните химнописци в непорочното ѝ зачатие, поради което сами признават, че повечето епитети „сочат направо телесната девственост на Мария и нямат нищо общо с учението за непорочното зачатие. Не може да се даде голяма богословска значимост и на положителните или отрицателни епитети, говорещи за Мария, че тя е всесвета и всечиста, понеже гръцкото богослужение обсипва с тези епитети и други, освен майката Божия… В службата на 24(22) ноември в чест на св. Цицилия, тя е наречена „всесвето светилище на Христа”, „най-чист храм на Христа”, „затворена градина и запечатан извор”, „божествен и разцъфтян рай на Царя на силите”. Тя носи непорочна душа и чисто неопетнено тяло. Положителните или отрицателни епитети, употребявани антономастично с член като всесветата – η παναγία, всенепорочната η πανάχραντος – имат повече тежест, но биха могли строго буквално да се разбират като отсъствие на личен грях”.

При тези мисли на римокатолически автори струва ни се чудно настояването на мнозина други, че богослужебните песни със споменатите епитети говорят за непорочното зачатие. Ние твърдим (а от това наше твърдение не са далеч добросъвестните римокатолически изследователи), че цитираните песни нямат имакулатистично съдържание, освен ако се вложи в тях такова.

Но може би от римокатолическа страна ще ни се възрази: Ако в православните богослужебни песни съвсем не се говори за непорочното зачатие на св. Богородица, как са могли съставителите на тези песни така да се изразят: „Спасения всего начальницы, блаженнейший Иоаким и Анна славная, чистую и непорочную и пречистую Богородицу родиша” (9 септември, песен 1, Богородичен). Не е ли тук просто и ясно казано, че те са я родили непорочна! А понеже преди раждането си тя не е могла да има лични грехове, ясно е, че, за да бъде заявено, че тя е родена непорочна, трябва да се предположи вярата на църковните песнописци в нейното непорочно зачеване!

Но тези разсъждения са съвсем неправилни. Не бива да се забравя, че съставителите на химните възпяват св. Богородица такава, каквато я знаят от историята – с всичките ѝ превисоки качества и заслуги, които те обобщават, за да я възхвалят по най-достоен начин и с които те действително непрестанно и благоговейно я величаят, наричайки я ту непорочна, ту всенепорочна, ту пренепорочна, ту единствена света и пречиста, ту единствена нескверна. Те гледат на нея като историци, които, когато говорят за нея и каквото да кажат за нея, имат предвид целия ѝ живот, всичките ѝ придобити и утвърдени качества и затова свободно могат да подбират от тях най-типичните, чрез които да я възпеят или охарактеризират накратко. Когато например споменат „пречистата”, те достатъчно ясно определят, за кого става дума. Когато кажат: „Несть непорочны паче тебе, Владычице”, те ни насочват мислите пак към св. Дева Мария. Защото няма в историята на Църквата друга жена, която да е стигнала до такава непорочност, че да може да се каже за нея: „Благословена си ти между жените” (Лука 1:28) и „Радвай се, благодатна” (пак там), тоест изпънена с благодатните дарове на Св. Дух.

Според учението на св. Ефрем Сирийски, както споменахме, тя е наречена непорочна, защото винаги е била девица (Никодим Милаш, Славните апостоли Кирил и Методий и истаната за православието, стр. 136). А св. Епифаний Кипърски свидетелства, че името Дева е станало нещо като собствено име на майката Господня. Така че песнописците я наричали вместо Мария с нейния синоним Дева; наричали я вместо Мария с нейния синоним непорочна или пречиста, или нескверна и пр. Имена, които са равнозначни на Дева.

И така, песнописците я знаят от историята такава, и затова така я възпяват. С това те съвсем не искат да кажат, че тя е зачената такава, а че тя така е известна, защото се е издигнала до приснодевство, до непорочност, до пълна чистота.

Не така ли и ние обобщаваме, когато говорим за някои известни исторически личности. Например ние казваме: „Великият Нютон, откривателят на закона за гравитацията и на диференциалните изчисления, се е родил в 1642 година”. Значи ли това, че когато се е родил, той е бил вече велик и е направил вече откритията на закона за гравитацията и на диференциалните изчисления? Не. Но ние, които знаем от историята какъв е станал родилият се в 1642 година Исак Нютон, свързваме известните ни за него факти според желанието си, обобщаваме ги според намерението си и ги споменаваме в такъв ред, в какъвто си искаме съобразно с плана на нашето изложение.

Това предвзимане на бъдещи факти и свързването им със събития от по-раншна дата е твърде характерно за църковните стихири. Обобщаването може да се каже е въобще метод на химнописците. Между безбройните примери да вземем само два:

В първа песен на канона за 9 декември – зачатие на св. Ана, четем: „Анна славная ныне зачинает чистую, безплотнаго заченшую Господа преблагаго”. Този типичен обрат на поетичните съпоставки – „Славната Ана сега зачева чистата, заченалата безплътния преблаг Господ”, – означава ли, че когато Ана заченала св. Богородица, последната била вече заченала Господа? Не е ли явно, че стихотворците са комбинирали фактите, за да се изразят поетично?  Или на 21 ноември, когато се празнува въвеждането на 3-годишната св. Дева Мария в Иерусалимския храм, за да бъде тя духовно възпитавана там, се казва в стихирата след 50-ти псалом: „Днесь боговместивый храмъ Богородица в храмъ Господен приводися”… Тук в тази прекрасна поетична съпоставка се казва за 3-годишната Девица, че тя е боговместим храм и Богородица, каквато още не е, и каквато ще стане едва след 12 години. Но за историка тя е станала такава и затова той така я възпява.

И в Библията има такива обрати. Още в първите глави там четем: „И даде Адам на жена си име Ева (живот), защото тя стана майка на всички живеещи” (Битие 3:20). Значи ли това, че Ева е била вече майка на синове и дъщери, когато й е било дадено това име? Не! Но тук историкът Моисей съобщава един бъдещ факт като вече станал. Така и Евангелието, когато се говори за избора на 12-те апостоли и се споменава за пръв път името на Иуда, за да бъде той отличен от другия Иуда, наречен Иаковов, се казва за него „който и стана предател” (Лука 6:16; Мат. 10:4), макар че едва няколко години след избора на апостолите е станало предателството.

След направените разсъждения можем да разберем правилно смисъла на горецитираната стихира, говореща ни за това, че св. св. Иоаким и Ана родили „чистата и непорочна и пречиста Богородица”. Църковният поет не казва в тази песен, че св. богоотци родили непорочно, тоест без първородния грях, майката на Господа, а че те са родили непорочната Богородица, тоест онази девица, която станала непорочна и пречиста, свята и съвършена чрез съзнателния си подвиг и чистия си живот .Че така трябва да се разбира смисълът на тази, а и на всички други цитирани от М. М. църковни песни, се потвърждава от обстоятелството, че църковният поет нарича родената от Иоаким и Ана не само непорочна, но и Богородица! Според логиката на римокатолическите имакулатисти ще трябва да кажем, че щом прилагателното „непорочна” се отнася към зачатието на светата Дева и не е оправдано да се отделя от този момент, то и определението „Богородица” не бива да се отделя от момента на зачатието. А това ще рече, че когато Иоаким и Ана родили св. Дева Мария, тя била вече Богородица, точно така, както била непорочна по зачатие, тоест без първородния грях. Но не е ли смешно да се твърди подобно нещо! Как е могла тя да бъде Богородица, преди да е родила Бога! А щом названието Богородица не се отнася към зачатието й, и епитетът „непорочна” не може да се отнася към него.

Която и стихира да вземем от посветените на светата майка Божия все наблюдаваме това явление: църковните химнописци възпяват било по повод на зачатието ѝ, било по повод на рождението й все придобитите от нея високи качества: светост, непорочност, девствена чистота, а не нейното изключване от първородния грях. С това се обяснява и многозначителният факт, че хиляди пъти св. Богородица е наречена непорочна, докато зачатието й – нито веднъж не е наречено така. А колко би било лесно за църковните химнописци да кажат: „Еяже непорочное почтимъ зачатие”. Но това те не казват, защото не вярват в него.

Знаменателен е също и следният обрат на речта: в една от стихирите на Рождество Богородично четем: „Воспеваем ДевьІ всенепорочныя рождество” (8 септември, Слава на стиховните стихири на вечернята). Това значи: „Възпяваме рождеството на всенепорочната Дева”. Не е казано: „Воспеваем Девы всенепорочное рождество”, тоест „всенепорочното рождество на Девата”. Ако към рождеството на св. Богородица, преди което е могло да стане освещаването й в утробата на майка й подобно на освещаването още в майчина утроба на св. пророк Иеремия (1:5), на св. Иоан Кръстител (Лука 1:15), Православната църква се въздържа да прикачи епитета непорочно, колко повече тя не може да стори това за зачатието на св. Богородица, станало под знака на греха и преподало й първородния грях.

Оттук се вижда, колко е прав изводът: „Непорочността… на Пресвета Дева Богородица се отнася не до отсъствието на първородния грях в нейната човешка природа, а до нейното лично отношение към порока и греха и към нейната борба и победа над порока и греха” (Протосингел д-р Иустин, Догматика православне Цркве, Београд, 1935, с. 261).

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „22. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-77