Христо Попов

Песен за лозето на Възлюбения

Глава 5:1-7

Тук пророкът излага алегорична песен, в която изтъква пред своите сънародници – как Бог всичко направил в тяхна полза и как те дали само едни лоши плодове.

Възлюбеният насадил лозе на възвишено, изпъкнало място (в розе) и на плодородна почва (на месте тучне). Той оградил добре избраната местност, очистил я от камъни, изкопал (окопах) и посадил най-отбрани лози, а след това в средата на лозето построил кула (столп) за пъдарите и градинарите. Очаквайки добро плодородие от лозето, Възлюбеният предварително устроил в него точило с предточилие за изтискване и събиране на гроздовия сок. Но надеждите му не се оправдали: благородната лоза родила кисели зърна, трънки (по славянски терние), негодни за употребяване (стихове 1-2). Огорченият Владетел на лозето вика юдеите да разгледат делото му с лозето: не пропуснал ли е той нещо в своите грижи за него, където то така жестоко не оправдало надеждите му (3-4). Мълчанието на поканените съдии оправдава грижливия и изкусен стопанин на лозето, затова той решава да дигне от лозето оградата, като го предостави на дивите зверове да го опустошат да прекрати всякакви грижи за него, като предостави на тръните и билките да го изпълнят и, даже, като забрани на облаците да проливат на него благотворен дъжд (5-6). В заключение на песента пророкът от своя страна обяснява, че Възлюбеният – стопанинът на лозето, е Сам Господ Саваот, Негово лозе е израилският народ, а юдеите (част от целия израилски народ) са нов сад (лозе), възлюбен от Бог. От Своя избран народ Бог очаквал правосъдие, а той извършил беззаконие (стих 7).

Стих 1. Първата половина на този стих трябва да се преведе така: сега ще запея на възлюбеното лозе песента на моя Възлюбен (еврейската Библия: “Ще запея на моя Възлюбен Неговата песен за лозето Му). С думите в розе, на месте тучне пророкът указва местожителството на Божия народ – Палестина, която е страна планиниста, възвишена и някога е била твърде плодородна страна: течели мляко и мед (Изход 33:3; Числа 13:28).

Стих 2. Точило – кораб, стискало (менгеме) за мачкане грозде и изкарване сока от него. Предточилие – вкопана в земята голяма каца, в която чрез особено отвърстие се втича сокът от мачканите в точилото гроздови зърна. Когато се говори за точило, винаги се подразбира и предточилие и, обратно, когато се говори само за предточилие, се подразбира и точило, както и в този стих. Ограждането, изкопаването, насаждането с хубави лози, устройството на пъдарска кула и предточилие – всички тези действия в преносен смисъл означават изобщо Божиите грижи за избрания еврейски народ, за който Бог направил всичко, що е необходимо за временното благополучие и за вечното спасение. Частно, под ограда се разбира синайският закон, чрез който Бог оградил еврейския народ от вмъкване в средата му на езическо заблуждение и нечестие. Под окопание или, както е в еврейския текст, очистване от камъни се разбира очистването на Обетованата земя от езичниците хананеяни, които Господ поразявал и изгонвал пред лицето на Израил при завоюването на Ханаан. Такова подготвително очистване Бог направил в Авраамовото семейство, като отделил от него всички недоброкачествени членове (Лот, Исмаил, Исав и други), така че, патриарсите: Авраам, Исаак, Яков и Юда, от когото произлязъл Божият “любим сад” – юдейското царство (стих 7), представят онази “избрана лоза”, от която и бил насаден в Ханаан при Иисус Навин Божието лозе – народът от 12-те Израилеви колена (гледай Псалом 79:9; Иеремия 2:21). Кулата (столп) означава служенията на съдиите, царете и пророците, които охранявали теократичното устройство на Божия народ от вътрешни и външни врагове. Точило или предточилие указват на старозаветното свещенство и жертвеника, на който се проливала кръвта на животните за очистване от греховете.

Стихове 5 и 6. Бог известява на юдеите: 1) че Той ще ги лиши от Своето покровителство и те, подобно на лозе, лишено от ограда и стена, ще бъдат разграбени от други народи, и 2) че няма да им праща Своите дарове чрез пророците и свещениците (“облаком заповем… не одождити”), вследствие на което сред тях ще се развият греховни привички (терние якоже на лядине – тръни в пусто, необработено място).

Стих 7 – вопль – беззаконие, викащо за отплата. Това пророчество се изпълнило с разрушението на Израилското и Юдейското царства от асирийците и вавилонзините, с разграбванията на тези царства, извършени от сирийците (при Селевкидите), египтяните (при Лагидите), и римляните, и с отстраняването на евреите от Божието Царство (новозаветната църква), поради неверието им в Христос (Матей 21:43).

Тази песен повторил Иисус Христос пред първосвещениците и стареите на еврейския народ, които сами произнесли над себе си присъдата за отхвърлянето им от Бог (Матей 21:33-41).

Забележка. Нататък, до края на главата (8-30) пророкът подробно преброява онези беззакония, с които опетнили себе си юдеите и за които ги очаква страшен Божи съд.

Призоваване на Исаия към пророческо служение

Глава 6-та

През годината, когато умрял цар Озий, който в 4-та книга Царства (14:21 и 15:1-7) се нарича Азарий, пророк Исаия видял в храма Господ да седи на високо издигнат (высоще превознесенне) престол. Около престола Му се намирали шестокрили серафими, които с две криле прикривали лицата си от благоговение пред славата на небесния Цар, с други две прикривали нозете си от скромност и от съзнаване своите недостатъци, а с останалите две криле летели. Възбуждайки се един другиго към славословене Господ, те с висок глас запели: “свят, свят, свят, е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава” (1-3). Гръмливият глас на пеещите разтърсил горнището на храмовата врата (наддверие), и вътрешността на храма се напълнила с благовонен дим (стих 4). От лицезрение на Божията слава Исаия се разтреперил, понеже съзнал своето недостойнство и почувствал опасност от смърт. Тогава един от серафимите взел с клещи разпален въглен от кадилния олтар и се докоснал с него до устата на пророка, като му казал, че това го очиства от греховете. След това Исаия чул Господ да казва: кого да пратя, и кой ще отиде при тези хора? – и изявил готовност да бъде Божий пратеник (5-8). Тогава Бог му заповядва да иде при тези хора и да им каже, че те ще слушат, но няма да разберат, ще гледат, но няма да видят, защото сърцето им е огрубяло (одебеле) и с ушите си трудно (тяжко) слушат, а своята способност за слушане и духовно гледане те нарочно затъпяват в себе си, за да не видят (да не когда узрят очима) своето бедно, ниско духовно състояние и, по такъв начин, да се обърнат към Бог с покаяние, за да ги изцери (9-10). А когато Исаия попитал – докога ще се продължава това безчувствено неразкаяно състояние у юдеите, – той в отговор получил откровение за окончателното запустяване на тази земя (Палестина), защото Сам Господ ще отдалечи от нея евреите и даже, като остане десета част от населението ѝ на нея, тя пак ще бъде разорена. Но както плодът на теревинта и жълъдът от дъба, след като паднат от своята чашка (из плюски своея), служат за продължение на дървесната си порода, макар самите дървета да са отсечени, така и светият потомък (семя свято) ще бъде опора (стозиние) на юдейския народ (11-13).

Забележка. От това, където за призоваването на Исаия към пророческо служение се говори в 6-та глава, никак не трябва да допускаме, че първите пет глави Исаия е написал преди божественото призоваване. В книгата се говори по-късно за повикването – или защото 6-та глава е написана по-късно от първите пет, или пък защото пророкът, преди да говори за своето избиране и да укаже мотивите на своята проповед, пожелал да напише няколко глави, в които ясно да обрисува нравственото състояние на юдейското общество, за да оправдае суровия укор, съдържащ се в 6-та глава.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 1*“ →

Христо Попов

Пророк Исаия (от еврейски Господ спасява) бил син на Амос (Исаия 1:1; 2:1) и, според църковното предание (Четии Минеи, 9 май), произлизал от царски род: баща му Амос бил син на цар Йоас и брат на цар Амасия (4 Царства 14:1). Пророкът е бил женен и имал деца (7:3; 8:3). Пророческото си служение прекарал в Иерусалим (37:2; 38:1; 39:3) при юдейските царе: Озий, Йоатам, Ахаз и Езекий (1:1). На това служение той бил повикан в годината, през която умрял цар Озий. Според еврейското предание и свидетелството на древните отци, Исаия завършил пророческото си служение в царуването на Манасий, от ръцете на когото и приел мъченическа смърт. Преданието разказва, че, когато нечестивият Манасий, озлобен против пророка за изобличенията му, пратил да го хванат, пророкът се скрил в кухината на едно голямо дърво, но пратените забелязали това и, като прерязали дървото, заедно с него прерязали и пророка. Може би, това събитие има предвид апостол Павел, когато говори за старозаветните праведници, че някои от тях “претрени (с трион рязани) быша” (Евреи 11:37). Че Исаия е живял и след смъртта на Езекий, за това свидетелства писателят на книгите Паралипоменон, който указва на “видение Исаии сына Амосова” като на книга, в която са описани деянията и добродетелите на Езекий по-подробно, отколкото в книгите Паралипоменон (2 Паралипоменон 32:32). Предполагат, че в царуването на Манасий Исаия пророчествал само 8 години. По такъв начин той служил около 70 години: 1 година при Озий, 16 години при Йоатам, 16 при Ахаз, 29 при Езекий и около 8 при Манасий (759-690). Според преданието, пророк Исаия бил погребан в Иерусалим, близо до Силоам, за да не изсъхват водите му; при обсадата на Иерусалим той със своите молитви изкарал извор из под Сионската планина и чрез това се поддържала водата на Силоамския поток. В царуването на Теодосий Младши мощите на св. пророк Исаия били пренесени в Панеада (малък град във Финикия) и поставени в храма на св. Лаврентий. Паметта на св. пророк Исаия църквата празнува на 9 май.

В книгата на пророка ясно е обрисуван неговият духовен лик. Този лик поразява със своето величие. Исаия е напълно убеден, че Сам Господ (глава 6) го е повикал на високото му служение, и, по силата на това съзнание, навсякъде проявява най-предано послушание на волята Божия и безусловно доверие към Иехова. Поради това той бил свободен от всякакъв човешки страх и хорските интереси винаги поставял по-долу от исканията на вечната правда Божия. С голямо мъжество той се явява пред Ахаз и в лицето му осъжда цялата негова политика (глава 7), рязко изобличава Севна, министър на двореца, като му забранява да изсича гробница, понеже Господ ще го хвърли като топка в широка чужда земя, където и ще умре (глава 22), изобличава и другите юдейски управители, свещеници, лъжливи пророци и целия народ (глави 2, 3, 5, 28 и други). В изобличенията си Исаия е толкова смел, че си позволява беззаконните велможи да нарича “князе содомски”, а еврейският народ – “народ гоморски” (глави 1, 10). Открито и без да трепне той порицава политиката на Юдейското правителство при цар Езекий (глави 30-32) и не се бои да извести на самия цар, смъртно заболял, да си направи завещание, понеже скоро ще умре (глава 38). Без да се бои, че ще го обвинят в непатриотизъм, той предсказва на Езекий, че цялото му потомство ще бъде отведено в плен Вавилонски. И думите му, сами по себе силни и убедителни, придобивали все по-голямо и по-голямо значение с течение на времето, понеже някои от неговите пророчества се изпълнили още през време на пророческата му дейност, а също и поради това, че думите му се придружавали от необикновени личби (глави 38, 7).

Освен пророческата книга, пророк Исаия писал още и за делата на царете Озий и Езекий (2 Паралипоменон 26:23; 32:32), но тази негова втора книга не е дошла до нас. Едно древно еврейско предание приписва на Исаия събирането и привеждането в порядък на последните 7 глави от книгата Притчи Соломонови, което донякъде се подтвърждава и в самата тази книга (Притчи Соломонови 25:1).

Състояние на съвременното на пророк Исаия юдейство и езичество

При Озий, когато Исаия бил призван на пророческо служение, Юдейското царство в политическо отношение станало доста могъществено. С многочислената си и добре въоръжена войска Озий успешно воювал против съседите си и твърде много разширил пределите на своето царство: на юг той владеел до границите на Египет и Червено море, на брега на което превзел търговското пристанище Елат (2 Паралипоменон 26:2 и 8:4 Царства 14:22), на запад подчинил Филистимската страна (2 Паралипоменон 26:6), а на изток му плащали данък амонитяните (2 Паралипоменон 26:7-8).

Външното политическо засилване на държавата се придружавало с увеличаване на богатството в народа, което водело към разкош, а успехът на военното оръжие давал повод към самомнение и гордост. Вследствие на това, религиозно-нравственото състояние на юдейския народ е било на твърде ниска степен. Макар самият цар да бил религиозен, но той не разорил противозаконните места за богослужение по височините, където народът продължавал да принася жертви. Същото нещо е било и при Йоатам.

В царуването на Ахаз положението на работите силно се изменило към по-лошо. Царят не само не се грижел да поддържа истинското благочестие между поданиците, но и сам даже започнал открито да служи на идолите – принасял жертва в долината на Еномовите синове и прекарвал своите синове през огъня (2 Паралипоменон 28:1-4). Истинската религия в народа дотолкова изпаднала, че в неговото царуване Иерусалимският храм бил съвършено запустен: всесъжения в него не принасяли, с тамян не кадели, светилниците били изгасени и вратите били заключени, а идолослужението станало току-речи всеобщо и повсеместно (2 Паралипоменон 24:24-25; 29:3-7). Вместо добродетели, у народа в това време виждаме само едни пороци: обиди, притеснения на слабите от силните, подкупи, разкош, невъздържание, гордост, лицемерие и други. Но с упадъка на религията и нравствеността, се поклатило и политическото могъщество на Юдейското царство. Израелският и сирийският царе почнали против него своите враждебни действия и искали да лишат Ахаз от престола. Вместо да търси защита против враговете си от Бог, Ахаз потърсил такава от сирийските богове (2 Паралипоменон 28:22-23) и повикал на помощ асирийския цар Теглатфеласар, като купил тази помощ с цената на храмовите съкровища (4 Царства 16:7). Но сирийските богове не го защитили, а Теглатфеласар не му принесъл никаква полза: освободен с негова помощ от сирийския и израелския царе, Ахаз, вместо това, станал данник (васал) на самия Теглатфеласар, така че, последният, по думите на Писанието, не бысть на помощь ему, но токмо в печали его (2 Паралипоменон 28:21).

Синът и приемникът на Ахаз – Езекий, се отличавал с благочестие и вършел угодни в очите на Господ дела и на Него се уповавал (4 Царства 18:3-5): унищожил предметите на идолското служение и възстановил във всичка чистота поклонението на Иехова. Но нито личният пример на царя, нито неговите разпоредби против идолопоклонството са указали някакво дълбоко въздействие върху поданиците му: идолопоклонството и нечестието наглед само отслабнали за известно време и по-малко се хвърляли в очи, но народът не забравял идолите, и неговата нравственост не се подигнала. Навсякъде и във всичко преобладавали възгледи и нрави езически. На отеческата вяра юдеите гледали като на обичай, а не като на нравствена потребност; жертви принасяли, но лицемерно, без да разбират значението им и без да имат съответно душевно настроение. Оттук произлизала и голямата изменчивост на народа в религията: за него като че ли било все едно – да се покланя на Иехова или на Ваал. При такова нравствено религиозно състояние на юдейския народ и политическото негово могъщество не могло да бъде трайно. Още в царуването на Езекий Юдейското царство претърпяло ужасно опустошение от асирийския цар Сенахерим и било заставено ежегодно да му плаща голям данък (4 Царства 18:13-16). Заради възгордяването на Езекий (2 Паралипоменон 32:23-25) и заради нечестието на юдейския народ пророк Исаия предсказал нови и още по-ужасни бедствия (4 Царства 20:16-18).

Манасий, приемникът на цар Езекий, за своето крайно нечестие видял вече отчасти изпълнението на Исаините предсказания: при него, по Божията воля, асирийците отново нападнали Юдея, взели него в плен и, свързан, откарали във Вавилон и, само когато се разкаял, го освободили (2 Паралипоменон 33:10-13).

Такова било положението на Юдейското царство. Що се касае до Израилското царство, което при пророк Исаия изживяло последните си дни, то се намирало в още по-лошо състояние. Идолопоклонството, въведено от Йеровоам І (3 Царства 12:26-30), и съединеното с него нечестие тук не срещнали никакви прегради в своето развитие: израелските царе един другиго превъзхождали със своето нечестие и ревност към идолопоклонство; свещениците и левитите, излезли от средата на самия народ (3 Царства 12:31), не могли да стоят по-горе от него, а истинските пророци тук били гонени и убивани. От това идолопоклонството и нечестието тук се разпространявали по-широко и по-бързо, отколкото в Юдейското царство, където свещениците и левитите били потомци на богоизбраното Левиино коляно, където между нечестивите царе имало и много благочестиви и където поради това истинските пророци имали повече свобода в своята дейност. Ето защо, Израилското царство по-рано от Юдейското изгубило своята независимост: в 6-тата година на Езекий, юдейския цар, то било окончателно разрушено от асирийския цар Салманасар – в 722 година преди Рождество Христово.

Още по-безотрадна картина представял от себе си тогавашният езически свят. Най-силни съседи на юдеите тогава били: на юг – египтяните, на север – сирийците, на изток – асирийците и вавилонзините. Тези народи взаимно си съперничели и воювали един с друг. По отношение към еврейския народ всички те се стремели да го подчинят или, в случай на война със съседа, да го направят надежден съюзник. В религиозно-нравствено отношение те всички потъвали в суеверия и пороци. Езическият култ изгубил всякакъв смисъл, станал пуста формалност, изпълнявана само по привичка, и заради това престанал да има и онова слабо влияние, което преди указвал върху нравствеността на народа. Оттук – най-широк простор на всякакви страсти и пълна разюзданост на нравите.

На еврейските царе е бил необходим един особен ръководител в сношенията им с тези народи. Такъв бил пророк Исаия: той порицавал съюзите с езичниците, изобличавал народите в нечестие и пороци и предсказвал, по повод на различни политически събития, бъдещата тяхна съдба. Наред с пророчествата от изобличителен характер, той се стараел да проповядва и на езичниците за истинския Бог и да внедри в съзнанието им мисълта, че Бог на евреите е Бог и спасител на всички народи и че само в Него, а не в своите идоли, те могат да намерят спасение.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение*“ →

Иван Спасов Марковски

По-нататък в 3-ти стих Михей се спира върху пакостната дейност на лъжепророците и силно ги изобличава. Той е първият от пророците писатели, който така остро изобличава своите съименници по професия за тяхното демагогство, за сляпото им, но напразно очакване, да дойде помощ от Бога. По-късно Иеремия (6:14, 19) и Иезекиил (13:10-19) също изобличават тия фалшиви пророци, но Михей е по-конкретен. Той ги обвинява, че те „въвеждат в заблуда народа”. Когато те имат какво да „гризят“ (ханнощехам от нашах=хапя, измъчвам), тоест да получават прехрана и да ощетяват народа чрез дарове, тогава му проповядват мир и благополучие, а който им не тури нищо в уста (не им „проповядва за вино и сикер“) против него война обявяват” (3:5). Но те причиняват на народа най-голяма пакост, като го заблуждават, думайки: „Нали Господ е помежду ни? Беда не ще ни постигне!” (3:11). Обаче тяхното слънце на измами ще залезе „и денят ще потъмнее над тях” (б-ти стих). Ще се засрамят ясновидци, ще бъдат посрамени гадатели, и те всички ще затворят уста, защото не ще има отговор от Бога” (7-ми стих). Обикновено пред важни събития, война и други, свещениците и пророците се допитвали до Бога, за да им открие, какъв ще бъде изходът. Но на нечестивци и на лъжепророци, които заблуждават народа, „не ще има отговор от Бога” и техните предсказания ще бъдат тъмнина, неизвестност, така те ще бъдат посрамени и изобличени.

Едно е безспорно, че поради престъпленията на ръководните съсловия: князе, водачи, пророци, свещеници и други, на които народът станал съучастник, за тях Божият съд и наказание са неизбежни: както Самария, така и Иерусалим ще се превърнат на купища развалини.

Като че ли 2:12 не съответства в реда на гореизложените мисли, затова при тълкуването има известно разногласие между екзегетите. Някои отрицателни критици са на мнение, че този стих е вмъкнат от някой по-късен редактор от послепленно време, тъй като тук се говори за събиране и съединение останките на Израил – „ще ги събера в едно като овци във Восор, като стадо в овча кошара; ще зашумят те от многолюдство”. Повечето от тълкувателите са на мнение, че тук имаме предсказание на Михей за онези времена, когато след Божия съд и преживените страдания народът след плена отново ще бъде събран и обединен за мирен живот и особено в по-далечните месиански времена. Такъв е обикновено начинът на изложението на пророците, особено на Исаия, Амос и Осия, които изхождат от миналото и настоящето и предсказват за бъдещето – за близкото или за далечните месиански времена. Така трябва да разбираме и въпросния 12-ти стих и следващия 13-ти без да има нужда от предполагаема интерполация. Това схващане се потвърждава и от следващите 4-та и 5-та глава.

4. Утешителни предсказвания за бъдещите месиански времена (4-та и 5-та глава)

Картината, която пророкът рисува в първите три глави, е твърде мрачна и тъжна. При това положение народът би могъл да се отклони от истинския Бог и да подири другаде спасение. Михей е трябвало да намери мехлем, както се изразява Велхаузен, за отворената рана в 3:12. Затова той от мрачното настояще преминава към светлото бъдеще и говори в тоя откъслек (4-та и 5-та глава) за „последните дни” (=беахарет хайамим), тоест за месианските времена. Ясен е есхатологичният характер на словото, което започва с думите: „Ето в последните дни планината на дома Господен (в Иерусалим) ще бъде поставена (високо) начело на планините“ и ще се издигне над хълмовете, за да бъде забелязана от всички народи, които ще се затекат към нея (4:1). Те ще познаят величието на истинския Бог и ще тръгнат по Неговите пътища, „защото от Сион ще излезе закон и слово Господне – от Иерусалим“ (4:2), или както казва Христос, по думите на св. Иоан, че „спасението (ще дойде) от юдеите” (4:22). Че пророк Михей говори за бъдещи времена се вижда и от казаното в следващия 3-ти стих: „ще прековат мечовете си на орала и копията си на сърпове: народ против народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война”. Тук ще трябва да се отбележи, че уводът 4:1 и нататък е предаден почти със същите думи у Исаия 2:2 и нататък. Някои тълкуватели смятат, че у Михей имаме оригиналния текст, други пък (Хициг, Ньолдеке, Кюнен и други) са на мнение, че тези изказвания принадлежат на някой по-стар анонимен пророк, от когото те са заимствани. Те били широко разпространени като обществено въжделение на народа у Израиля. Но от най-древно време пък и днес, когато най-много се говори за мир и против войната, мирът става вечен копнеж на народите. Според Христовото учение, немислимо е да се въдвори Царството Божие на земята без траен, вечен мир и да няма войни.

Много картинно пророкът рисува този мирен живот, когато „всеки ще седи под своята лоза и под своята смоковница“ (4:4). Тази мирна идилия се отнася не само за народите, но и индивидуално за всеки човек. На еврейски е употребена дума „иш“, тоест всеки, всеки мъж, всеки човек, като собственик на своя дом и имот свободно да разполага с тях, да живее в мир и благоденствие.

Смисълът на 7-ми и 8-ми стих не е много ясен, затова и различно е предаден в разните преводи. Българският превод не отговаря точно нито на еврейския оригинал, нито на славянския и на гръцкия. В българската Библия се казва: „И ще направя хромото остатък и далеко пръснатото – силен народ…” (4:7). На еврейски стои: „пвесамта ет-хаццолеа лашерит веханна-халаа легой ацум” = „И ще поставя (славянски: и положу) хромото (изтощеното, слабото) за остатък“. Следващата дума ханнахалаа различно се превежда, защото, според Новак, тя била повредена и видоизменена, затова той я превежда с „болното“ (das Uranue), а Марти – с измореното (das Ermudete). На славянски, както е на гръцки, стои отриновенную (apwsme,nhn), която дума не значи точно както е на български „далеко пръснатото”, което може да не бъде изгонено, отритнато. По-правилно, следователно, могат да се преведат тия думи така: „отритнатото (ще направя) силен наред”. В тоя стих са представени два момента: един по-близък и друг по-далечен, по-късен, тоест съдбата на израилския народ след плена, когато изтощеният, един вид окуцелият народ през време на плена, отново ще бъде събран и върнат в родната си земя. И тоя остатък ще бъде като ядка за образуването на силен народ, който ще устои на езическия напън, ще дочака дохождането на Месия и образуването на първата християнска Църква на Сион, „в която ще влезат различни народи, и Господ ще царува над тях довека”. Тук вече пророкът има предвид месианските времена, когато Господ ще владее, тоест ще бъде изповядан не само от Израиля, но и от множество народи. В тая част стихът има чисто есхатологичен, месиански характер.

На славянски 8-ми стих не е предаден много ясно: „И тый столпе паствы мгляный”… Какво значат думите: „Стълпе (куло) на стадото тъмно (мрачно)?” Така е на гръцки: pu,rgoz poimni,ou aucmw/dhz (8-ми стих). Повечето от тълкувателите (Рыбинский и други) са на мнение, че 70-те са прочели погрешно еврейската дума офел (=хълм) написано с айн, и я смесили с офел, написано с алеф, и значи гъста тъмнина, мъглявост; с това погрешно четене смисълът се е замъглил. Българският превод, следвайки руския, предава вярно оригинала: „Хълм на Сионовата щерка”, тоест дъщерите, жителите на Иерусалим, изобщо Юдея, както е казано у Исаия 1:8; 16:1 и други. Преводачите на 70-те не са разбирали този стих в есхатологичен смисъл и затова и прибавили след „царство”=basilei, a думата en babulw/noz, на славянски „из вавилона”, която дума липсва в оригинала.

В българската Библия, както в славянската, 4-та глава завършва с 13-ти стих, а 14-ти стих става начален на 5-та глава, както е в еврейския оригинал и на гръцки. Думите железни рога и медни копита (13-ти стих) са израз на сила, която Израил ще притежавал в борбата му срещу езичниците за тържеството на Яхве в последните дни.

Следващата пета глава съдържа предсказанието за бъдещия месиански Владетел от Давидовия род и за „остатъка от Яков”, който ще бъде благословен от Яхве и ще победи народите.

Месианският характер на откъслека 5:2-5 (според еврейския и гръцкия текст 5:1-5) е толкова ясен, щото той не се нуждае от особено разяснение. Отрицателната критика, която не признава предсказания и провиденциализъм в историята на народите, се старае да даде по-друг смисъл на тия думи във връзка с историята на еврейския народ. Пророкът предсказва раждането на Месия, на Иисус Христос във Витлеем. Нарича се Витлеем Ефратов, както той също така се нарича в Рут 1:2; 4; 1 Царства 17:12; Битие 48:7, като по-старо название на Витлеем Юдов за разлика от Витлеем в Завулоново коляно (Иисус Навин 19:15). В еврейския оригинал също стои: бет-лехем ефрата, и неоснователно Марти чете бет ефрата (дом Ефратов), като казва, че думата лехем била отпосле вмъкната. Роденият тука ще бъде Владетел (мошел) в Израел, тоест от Израел, но не в смисъл на земен владетел, цар, защото неговият произход е от вечни дни (миме олам). Но “докато роди Онази, която има да роди” (3-ти стих) Бог ще ги (израилтяните) остави под власт на чужденци. С тези думи Михей напомня за Исаия 7:14 – за раждането на Емануил от Девица. Роденият ще бъде „велик до краищата на земята”. Това може да се отнася само за родилия се Спасител във Витлеем Юдейски. Така е разбирал пророчеството на Михей и евангелист Матей, който почти буквално цитира стиха: „И ти Витлееме,…” (Матей 2:6), а също и евангелист Иоан (7:42).

В останалите стихове на 5-та глава се говори, как Бог ще подпомогне „остатъка от Яков”, тоест оцелелите израилтяни в месиански времена, за да се унищожи езичеството и целия му култ, който разните иноверни народи, особено асирийци, искали да насадят. С думите: „ще извадим против него (против Асур-асирийци) седем пастири и осем князе” (5:5), пророкът иска да каже, че не ще липсват водачи, избранници, в тази борба. Едва ли може да се подразбират тук седемте сина Мататиеви във време на Макавеите, както предполага Марти.

Прочетете още „Пророк Михей- продължение и край*“ →

Иван Спасов Марковски

1. Личността на пророка

Преди да дам кратка характеристика за личността на пророка, ще отстраня една грешка, в която са изпадали дори някои църковни писатели, като са смесвали двамата пророци, носeщи едно и също име – Михей. Има и друг пророк Михей, не писател, син Иемлиев, живял във времето на израилския цар Ахав и на юдейския Иосафат, през ІХ-ти век. За него се говори в 3 Царства 22:8 и нататък. Той, противно на 400-те лъжепророци, които всякога говорели за угода на царя, пророкувал недобро за царя, а само зло, затова Ахав го ненавиждал. Когато двамата царе заповядали да го повикат, за да го запитат, какъв ще бъде изходът от войната срещу сирийци в Рамот Галаадски, Михей бен Имла изобличил лъжливите пророци за техните неверни предсказания и изрекъл лош край за цар Ахав от тази война. Един от лъжепророците, на име Седекия, го ударил по бузата за това му предсказание, а царят заповядал да го затворят в тъмница и да го хранят оскъдно с хляб и вода (22:27). Неговото пророчество обаче се сбъднало. За по-нататъшната съдба на Михей Иемлиевия син, нищо не се знае. Той не е оставил никакъв писмен документ, затова се числи към пророците неписатели и е различен от Михей Мораститеца, от когото имаме книга под същото название – предмет на настоящото изследване.

За личността на пророк Михей имаме твърде оскъдни сведения както в самата книга, тъй и вън от нея, дори не се споменава и името на баща му. В уводния 1-ви стих се казва само, че той е Мораститец (хаморащи), а в 1:14 се дава по-точно определение, като тази местност се нарича Морешет-Гет (морешет гат), тоест принадлежаща наблизо до града Гат. Той е филистимски град, родно място на Голиат (1 Царства 17:4), и следователно Морешет е било провинциално село на югозапад от Иерусалим, между Газа и Хеврон. Михей, значи, е бил селски син, от народа; това се вижда и от картините, образите и сравненията, които дава в своята книга.

Михей, както Амос, принадлежи към селячеството и споделял със своя предшественик, пророк Амос, възмущението на селяните срещу разрушителната дейност на богатите в градовете. Алчните и властни, големци заграбвали къщите и нивите на бедните, отнемали майките на децата и ги предавали в робство. Изобщо пророк Михей бичува безнравствените деяния, където и да се намират те. Той е чужд на практиката, усвоена от лъжепророците, да се заглушава истинският глас Божи заради лични интереси и от светски съображения. От неговата книга ясно се вижда, че той е проповядвал във време на тежко бедствено положение, особено за широките маси, и при големи опасности от външни врагове. Обаче малцина са гледали на злото право в очите, и то се ширило във всички области. Основателно Михей отправя следния упрек: „Главатарите му съдят за подаръци, свещениците му учат за плата, пророците му предсказват за пари, а пък се осланят на Господа, думайки: „Нали Господ е помежду ни? Беда не ще ни постигне!” (3:11). Той е ту строг предсказвач за предстоящи наказания, ту пък е нежен и натъжен заради страданията, на които е подхвърлен неговият народ. Михей е убеден, че за основното превъзпитание на Юдея ще бъдат пожертвани и Иерусалим, и храмът, те не ще бъдат пощадени от развихрилите се бури, когато чуждият враг ще нахълта в страната. Тогава „Сион ще бъде разоран като нива и Иерусалим ще стане купище развалини, и планината на тоя Дом ще бъде гориста могила” (3:12). Изглежда, че тая заплаха Михей е изрекъл с такъв енергичен тон, щото тя дълбоко се е врязала в душата на слушателите му и на следващите поколения. След около един век по-късно същите тия думи се цитират от пророк Иеремия (26:18), за да се потвърди, че Михеевото пророчество за разрушаване на Иерусалим напълно се изпълнило. Макар че Михей рисува предстоящите и по-далечните бъдещи бедствия в много по-остра форма, отколкото Исаия, което отговаря на неговия темперамент, но и двамата пророци се уеднаквяват, когато говорят за очакваното блажено бъдеще, за месианските времена, които Михей рисува с особено блестяща светлина. Михей, както Исаия, ревностно се борил срещу експлоатацията и лошите отношения на големците и на силните спрямо бедните и слабите икономически. Особено силно изобличавал подкупните съдии и лъжепророци, които предсказвали само за угода на народа, на царе и князе. Обаче на Михей липсвала достатъчна ориентировка във външната политика, в която Исаия боравил с голяма компетентност като дворцов човек и столичен пророк. Мораститецът бил провинциален пророк, свързан с интересите на селското население. По силата на духа, по чистотата и дълбочината на богопознанието и на нравствените начала, той би могъл да се постави наравно с Исаия, с неговия старши събрат, който, според някои (Кittel), бил и негов учител. Така може да се обясни близостта на двамата пророци по език и идеи, но по размах и многостранност на идеите Исаия си остава ненадминат. Михей пък не отстъпва по величина на стила и умението да борави с езика. Неговата дейност, наистина, е по-ограничена, но от друга страна в него виждаме по-голяма сърдечност и идилично разкрасяване на картините; на места той ни напомня за прочувствените елегии на Иеремия.

За времето на пророческата дейност на Михей имаме твърде оскъдни сведения. В 1:1 се казва, че той проповядвал словото Господне във времето на юдейските царе Иотам, Ахаз и Езекия. Понеже по-горе посочих, че Михей встъпил в пророческа дейност, когато Исаия вече дълго време преди това пророкувал, и бил един вид негов учител, едва ли може да се приеме за начало на неговото призоваване времето на цар Иотам (740-736). По-скоро това са били неговите юношески години. Началото на неговата дейност следователно ще трябва да отнесем към последните години от царуването на Ахаз, например 725 година. Неговото пророческо служение протекло главно през времето на Езекия, но преди разрушаването на Самария и преди започването на култовата реформа на тоя цар, значи, малко преди 722 година, когато загинало северното израилско царство. Ако той говори съвместно за загиването на Самария и на Иерусалим, това не значи още, че то е станало в едно и също време, само съдбата на загиването е обща. За времето на неговата дейност и за политическото положение важно е и ценното свидетелство у пророк Иеремия 26:18, където се разказва, че на едно събрание „някои местни старейшини” цитирали точно думите на Михей Мораститеца, който пророкувал в дните на юдейския цар Езекия и предсказал разорението на Сион и на Иерусалим, както това е предадено в Михей 3:12. От тоя цитат се вижда, че неговата пророческа дейност се простира главно във времето на цар Езекия (720-692 или 698). По-малко положителни сме относно продължителността на неговата пророческа дейност, тоест докога трябва да се счита. Някои тълкуватели, като изхождат от Михей 6:6-8, където се прави намек за религиозния упадък и за езическото влияние при богослужението, вадят заключение, че едни от речите на пророка могат да се отнесат към времето на цар Манасия. Но от посочените стихове едва ли би могло да се направи такова заключение, тъй като и във времето на Езекия религиозността и морала не са били на нужната висота, затова и пророк Исаия като Михей предсказват загиването и на северното, и на южното царство заради техните грехове, обосновано не от политическа, а от религиозна гледна точка. Въобще за началото и за края на пророческата дейност на Михей не можем да боравим с точно определени дати, а с известна приблизителност.

От пророческите речи на Михей се вижда, че те отговарят на политическото и обществено положение през време на царуването на Езекия и малко преди това. След загиването на Самария положението на Юдея станало доста тежко, понеже тя се намирала вече на границата на силен съсед, каквато била Асирия. Предпазните прегради на Сирия и Дамаск рухнали, и Юдея лесно могла да стане плячка на мощните асирийци. Това е често явление в историята: големите държави поглъщат малките, особено като имат обща граница. Михей имал правилна представа за бъдещата съдба на своя народ и това още повече го издига като пророк и народен трибун. Голямото значение на пророческата дейност на Михей се състои главно в това, че ние виждаме тук, как един обикновен човек от народа, изхождайки от своя здрав смисъл за морал и право, дохожда до правилно заключение за последствията от лошото управление на ръководните среди. Затова той с такава сила и енергия се бори срещу приближаващото зло.

Прочетете още „Пророк Михей[1]*“ →