Виктор Димитриевич Кудрявцев

За да познаем един реален пред­мет, е необходимо: 1) този предмет да действа върху нас; 2) да остави впе­чатление у нас, тоест да имаме усеща­не за него; и 3) да мислим за пред­мета съобразно законите на нашия познаващ дух. Действието на предмета върху нас и полученото от него впе­чатление ни уверяват в съществуването на предмета; мисленето за предмета, което подлага на процеса на своята законосъобразна дейност впечатлението, ни дава познание за предмета, което, разбира се, може да бъде твърде раз­лично по степен на ясност и верност, в зависимост от степента на яснотата и силата на впечатлението, и в зависи­мост от мярката, с която участва и се проявява мислителната сила на духа. Прилагайки към идеята за Божеството този способ за придобиване познания за реалните предмети, ние идваме до заключението, че първоначалното и единствено основание за признаване съществуването на Бога (или иначе казано – за вярата в Бога) е усе­щането, съзнаването на действието на Божеството върху нашия дух; що се отнася до дейността на познаващата сила на човешкия дух (представи, ми­слене), то тя съставлява по-нататъш­но условие за нашето богопознание и определя за нас не толкова самата увереност в съществуването на Боже­ството, колкото качеството и достой­нството на тези представи и понятия за Него, каквито човекът може да си състави.

Но при атеизма не става дума за качеството на понятието за Бога; атеизмът не е някакво едностранно или лъжливо понятие за Него; безбожието отрича самото съществуване на Божеството; оттук е ясно, че основ­ната причина за неверието ще да се заключава във второто условие от три­те, които способстват да се образува религиозната идея, а именно в извън­редното ослабване на усещането за Бога. Само този може да отрича би­тието на Бога, който не усеща или съвършено слабо усеща в собствения си дух Божието действие.

Но по какъв начин може да произ­лезе в душата на човека такава нечувствителност към божественото, стигаща до отричане на Божието съществуване? Ако в човека има способност да усеща и да познава божественото начало, ако признаваме, че Бог не само може, но и действително непосредствено се от­крива на нашия дух, тогава как да си обясним такова отсъствие на възприемчивост към божественото, което стига до отричане на Божието битие? Самото съществуване на атеизма се представ­лява невъзможно, тъй като това би означавало отричане на човека от соб­ствената си природа, изчезване в него на най-съществената принадлежност на духа му – способността да усеща и познава сръхчувственото.

Що се отнася до пълното изчез­ване в човека на всякакво усещане за действието на божественото начало, ние сме готови да се съгласим, че това явление е невъзможно, и че атеизъм в най-точното значение на тази дума не съществува. Откритото и решително отричане на истината за Божието битие, изказвано от така наречените атеисти, тук още нищо не значи. Твърде е въз­можно това отрицание да съществува само на думи, основано на недоразу­мение, и всъщност засяга само едно или друго определено понятие за Бога, а не докосва най-дълбоката, никога неизличима основа на това понятие, която и не може да бъде изкоренена. Че е възможно такова теоретическо мнимо отричане на неотрицаемите фак­тически и в живота основни истини на нашето съзнание, примери за това ни дава историята на човешката мисъл. Субективният идеалист например отрича истината, че съществува външният свят, но на практика живее и действа така, както е възможно да живее само при условието, че признава неговата реал­ност; в действителност признава това, което на теория отрича и с това си противоречи. Абсолютният скептик, от­ричайки достоверността на нашето поз­нание, при самото отричане на позна­нието той мисли и разсъждава според същите закони на мисленето, които теоретически признава за недостоверни. Така е и с атеиста, който на теория отрича истината за Божието битие: и той в практическия живот проявява някои неща, които са възможни само при признаването на тази истина, само при допускането, че идеята за Божест­вото е съществена и неотемлема при­надлежност на нашия ум. И действи­телно, ние виждаме, че и атеистите, като другите хора, не са лишени от стремежи към висши, идеални цели в живота: най-добрите между тях се грижат за благосъстоянието на човече­ството, за разпространяване на знания и добро; в наше време мнозина от тях със всичката си искреност про­повядват вместо служене Богу, служе­не на идеала. Но биха ли могли да имат някакъв смисъл всички тези стре­межи и убеждения, ако атеизмът бе последователен, ако той напълно беше уверен, че не съществува нищо извън сетивното? За да се стремиш към идеала, необходима е вяра в идеала, че той действително съществува, съще­ствува нещо такова съвършено, към което човек трябва да се стреми, трябва да го търси. Ако идеалът не беше нищо повече от една пуста мечта, то­гава всички идеални стремежи биха били празно самозалъгване; за да не бъде той мечта, за да бъдат стреме­жите към него разумни и оправдани, необходимо е да се признае, че има нещо реално съвършено, към което, като към цел, трябва да се приближава човекът; а това реално съвършено може да бъде само Същество абсо­лютно съвършено. Затова, ако човек сериозно се стреми към някакво съвър­шенство, подбуждан от увереността в неговото истинско съществуване, то извор на този стремеж всъщност може да бъде само несъзнаваната от него ясно идея за абсолютно съвър­шеното Божество. Също трябва да кажем и за стремежите на човека към истината, доброто и правдата, които не са чужди и на атеистите; ако истина, добро и правда не са празни думи, а реални сили, които движат човека и човечеството, то трябва да съществува и реална субстанциална основа на тези сили – абсолютна истина, абсо­лютно добро и абсолютна правда; и ако човек, независимо от това какви са неговите теоретически убеждения за религията, повече или по-малко се стреми към тях, то това е възможно пак по силата на тайната и подсъзна­телна увереност в съществуването на реалната последна цел на неговите стре­межи, а именно – абсолютната истина, абсолютното добро и абсолютната прав­да. При по-дълбок анализ на понятията съвършенство, истина, добро, правда, излиза, че техен център и основа, а заедно с това и последната гаранция за тяхната реалност и задължителност за нас е идеята за Божеството. Бог е абсолютното съвършенство и добро, абсолютната истина и правда; затова и стремежът към усъвършенстване, към знание, към добро всъщност е един ясно неосъзнат стремеж към Бога. И ако сега този стремеж срещаме и у атеиста също така, както и у всеки друг човек, то, така да се рече, може в известен смисъл да кажем, че всъщ­ност няма атеисти, че самият атеизъм не е нищо друго, а  съдбоносно недоразумение, понеже атеизмът, отричайки на думи истината за Бо­жието битие, в своя практически жи­вот не може да се отрече от онези принципи, които предполагат тази истина и получават смисъл само с нейното признание.

Прочетете още „Основната причина на неверието*“ →

Христо Попов

Малахий (от еврейски ангел мой, известител мой) бил последен пророк на стария завет. За произхода и обстоятелствата на неговия живот никъде в Свещеното Писание не се споменава, а преданията са толкова разногласни, че някои, даже, самото име Малахий считали не собствено, а нарицателно, служещо за обозначаване пророческа дейност (в такъв смисъл Агей – 1:13 – употребява тази дума за пророците, а Малахий – 2:7 – за левитите), и пророка отъждествявали с Агей и със свещеник Ездра. В такъв смисъл и 70-те преводачи в надписанието на книгата (1:1), вместо “Малахий”, поставили “ангела его”. Други, според свидетелството на св. Кирил Александрийски, утвърждавали, че Малахий, по своята природа бил ангел, но по Божия воля се облякъл в тяло и станал пророк сред еврейския народ. Но нито първото, нито второто от тези мнения не може да се приеме. В 3-та книга Ездра 1:40 името на Малахий е поставено наред с пророците – които по природа били човеци, при това, към името на Малахий е прибавено: “иже и ангел Господень наречеся”; тази прибавка доказва, че Малахий е собственото име на пророка, а “ангел Господен” – неговото прозвище. Св. Ефрем Сирин, като указва произхода на Малахий от Завулоновото коляно, говори, че със своя благочестив живот пророкът удвилявал народа и последният, виждайки, че той по живота си е подобен на ангел Божи, нарекъл го Малахий, тоест ангел или известител. Светата Църква причислява Малахий към лика на светите пророци-човеци и паметта му празнува на 3 януари.

Времето на пророк Малахиевото служение можем да определим от съдържанието на неговата книга и от съпоставянето на последната с книгата на Неемия. От книгата на пророка се вижда, че той пророчествал, когато храмът бил вече построен, в него се принасяли жертви (Малахий 1:6-14; 3:10) и юдеите имали княз или особен управител (Малахия 1:8), който след Неемия не е могъл да бъде, защото след Неемия юдеите се управлявали от първосвещеници. Значи, Малахий е пророчествал след пророците Агей и Захарий, но не след Неемия. Понеже пророкът изобличава народа в същите злоупотреби и пороци, в каквито изобличавал и Неемия, именно: в бракове с жени езичници (Малахия 2:11-16; Неемия 13:23-30), в небрежно изплащане десетините (Малахия 3:3-10; Неемия 13:10-13), може да се мисли, че той започнал да пророчества при Неемия, около 427 година преди Рождество Христово като последен пророк на стария завет. От отците на Църквата Малахий се нарича печат на пророците.

Съвременно състояние на еврейския народ

В религиозно-нравствено отношение съвременните на пророк Малахий евреи стоели твърде ниско. Колкото много те се израдвали при вестта за освобождението от вавилонския плен и мечтаели за мирен и щастлив живот, толкова повече се разочаровали след връщане в своята разорена родина, където, вместо наследници на небесни обещания, те се оказали безприютни скитници, по-бедни, по-унижени и по-нещастни от своите съседи езичници. След тежките страдания в плена те считали себе си праведни и достойни за Божиите благодеяния и спасение, които, по предсказанията на пророците, трябвало да се осъществяват след вавилонския плен. Но се минали сто години и повече, откато се върнали от робската страна, а въжделените и с голямо нетърпение очаквани блажени времена все още не настъпвали. Те започнали да се съмняват в изпълнението на месианските обещания, и даже да отхвърлят Божия промисъл, въздаващ всекиму заслуженото, и говорели: “всеки, който върши зло, е угоден Богу, и Той благоволява към такива; и къде е Бог на правосъдието?” (Малахия 2:17). При такова неверие в Бога, те взели да считат условията на завета безполезни и да усвояват езически понятия и нрави (Малахия 3:14-15). Нужно е било животворно пророческо слово, което да повдигне този отпаднал духом народ, да оживи изгасващата у него искра вяра в божествените обещания и да вдъхне надежда в скорошното изпълнение на последните. В това, именно, се заключавала и задачата на пророк Малахий.

Прочетете още „Книга на пророк Малахий. Сведения за пророка и време на неговото служение*“ →

Христо Попов

Пророк Иона (от еврейски гълъб) бил син на Аматий (1:1). Тълкувателите обикновено го отъждествявали с онзи Иона, за когото се говори в 4-та книга Царства. Писателят на последната, повествувайки за царуването на Йеровоам ІІ, говори: “Той (Йеровоам) възстанови пределите на Израилското царство от входа на Емат до пустинното море (Мъртво), по думите на Господа, изречени чрез Неговия раб Иона, син Аматиин, пророк от Гетаховер” (4 Царства 14:25). Ще рече, пророк Иона по своя произход бил галилеянин, понеже град Гетаховер се намирал в Завулоново коляно; пророческото си служение прекарал в Израилското царство, където предсказал за щастливите войни на Йеровоам ІІ със сирийци и в Ниневия, столица на Асирийското царство. Понеже неговото пророчество за възстановяване древните предели на Израилското царство се изпълнило при Йеровоам ІІ, то, очевидно, било произнесено по-рано от това време, вероятно при Йеровоамовия баща Йоас, или пък в първите години от царуването на Йеровоам ІІ (царувал от 824-783 година), когато Израилското царство в продължителната война със сирийците не могло да вземе решително надмощие над последните и имало нужда от ободряване и подкрепване чрез някакво известие за благополучния край на започнатата война. Към това, именно, време (царуването на Йеровоам ІІ) тълкувателите и отнасят отиването на пророк Иона в Ниневия с проповед за покаяние. По предание, пророкът, след като изпълнил божественото поръчение за Ниневия, върнал се в своя роден град Гетаховер, където и умрял. Паметта на св. пророк Иона се празнува на 22 септември.

Състояние на Асирийското царство и Ниневия във времето на пророк Иона

Ниневия, в която пророк Иона бил пратен от Бог да проповядва, била столица на Асирийското царство. По свидетелството на книга Битие 10:11, тя била построена от Хамовия внук Нимрод, приблизително 2230 година преди Рождество Христово. По предание, записано от Страбон, Ниневия много по-късно (1230 година преди Рождество Христово), била отново построена, укрепена и украсена от Семирамида и Нин, които имали намерение да я построят така, че никой град в света да не може да се равнява на нея нито по обширност, нито по великолепие. Действително, книгата на пророк Иона представя Ниневия за много голям град (1:2; 3:3), в който само младенци, които не умеели да различават дясна ръка от лява, имало 120 хиляди (4:11). По свидетелството на Страбон, Ниневия била по-голяма от Вавилон. Над построяването ѝ се трудили 1½ милион работници в продължение на 8 години. Диодор Сицилийски говори, че това бил най-великолепният и най-обширният от древните градове, обкръжен с високи (до 45 аршина), дебели (три колесници наред могли по тях да вървят) и дълги (95 километра) стени, върху които имало 1500 стражарски кули. Благодарение на обичая у асирийци, по сила на който всеки нов цар бил длъжен да построи нов дворец, в Ниневия имало множество великолепни дворци, от които всеки бил укрепен с ровове и обкръжен с обширни разкошни градини.

Първоначалната история на Асирия още не е известна. Валаам в свое време говорел за асирийския народ като за самостоятелен (Числа 24:22-24). На асирийските паметници от X-ти и IX-ти векове преди Рождество Христово се споменават войнствени царе, при които Асирия била страшна за съседните народи, в това число и за израилтяните. Според асирийските паметници, в числото на 12-те царе, победени от Салманасар ІІ, бил и Ахав, израилският цар; върху обелиска на Салманасар е изобразен Ииуй, поднасящ му дарове. От това може да се заключи, че в политическо отношение Асирийското царство във времето, когато пророк Иона отишъл в Ниневия, се намирало в цъфтящо състояние. Но не такова било то в религиозно-нравствено отношение: “злодеянията му стигнаха до Мене” – говори Бог (1:2), и, навярно, те били големи, щом градът бил застрашаван от гибел. В книгата на пророк Иона не са указани греховете на ниневийци; според другите пророци корен на всички злини било гордото и самолюбиво съзнание на своето достойство и значение: “Аз съм, и няма други освен мене” (Софония 2:15), – казвал за себе си град Ниневия. За ниневийци нямало нищо свято и те в живота си се ръководели от груби инстинкти и страсти. По свидетелството на пророците Софоний и Наум, главните пороци на ниневийци били: изнеженост, разврат, грабителство, жестокост, угнетяване подчинените народи, безмерна жажда към завоевания (Софония 2:13-15; Наум 2:8-12; 3:1-6). С такива пороци, без съмнение, били те и във времето на пророк Иона; на тях кратко се намеква в разпоредбата на царя, щото ниневийци при поста и покаянието да се отвърнат “от своя лукав път и от неправдата на своите ръце” (3:8). Развратът и сладостратието били освещавани от самата религия – от култа (обожаването) на Ваал, Астарта и небесните звезди. По неопределеност на асирийски цар проповядвал пророк Иона в Ниневия. Повече от тълкувателите мислят, че това бил Сарданапал, понеже този цар по време е по-близък към израилските царе Йоас и Йеровоам ІІ, при които живял пророк Иона. При Сарданапал царувало най-голямо нечестие, пример за което подавал сам той, а поради това понятно става и изобличаването на ниневийци в нечестие или злоба, викаща до небето. Но нравственото чувство не съвсем заглъхнало у ниневийци: проповедта на пророк Иона предизвикала у тях искрено разкаяние, което временно ги е спасило от гибел.

Съдържание на книгата с изяснения

По съдържание, книгата на пророк Иона представя от себе си исторически разказ за отиването на пророка в Ниневия, именно – какво се е случило с пророк Иона по пътя за Ниневия и какво станало с последната. Книгата се състои от 4 глави: в 1-ва се изобразява Божият съд над неизпълнилия своето призвание пророк; във 2-ра се излага благодарствената молитва на каещия се пророк за своето спасение; в 3-та се говори, как спасеният пророк изпълнил своето назначение сред ниневийци, в 4-та се изправя понятието на пророка за Божията слава чрез чудо, извършено от Бог над тиквено растение.

Бог заповядал на пророк Иона да отиде с проповед в Ниневия и да извести гибелта на този град, в случай че жителите му не се покаят. След като получил тази заповед, пророк Иона решил да не изпълни Божието поръчение и избягал по море в Тарсис. По пътя Бог дигнал страшна буря в морето. Мореплавателите в ужас започнали да молят боговете си за спасение от смъртната опасност, след това разбудили заспалия Иона и него също заставили да се моли на своя Бог за спасение. Когато бурята и след това не се прекратила, всички дошли до мисълта, че Бог дигнал буря за греховете на някого от тях, затова те потърсили виновния с жребий и жребият се паднал на Иона. Пророкът чистосърдечно изповядал своята вина и сам предложил да го хвърлят в морето, за да утихне то. Въпреки това Ионино предложение, пътниците пак продължавали да се опитват да доближат към брега, но не могли. Тогава те хвърлили Иона в морето и бурята веднага утихнала (1-ва глава).

По Божие повеление, Иона бил погълнат от кит, в утробата на който той бил запазен жив чрез Божията сила. Тук, в утробата на кита, пророкът се обърнал към Бог с молитва, в която изобразява своето крайно бедствие и, в предсмъртна агония, моли Бог да му съхрани живота, като обещава след избавянето да Му принесе жертва с хвалебни песни и с изповядване Неговите чудеса и благодеяния. Молитвата на Иона била чута. След тридневно държане, китът, по Божия заповед, изхвърлил пророка на суша (глава 2-ра).

Тогава последвало второ повеление на Иона от Бог да отиде в Ниневия и да проповядва така, както му е било заповядано отпърво; пророкът, научен от опит – колко е пагубно да се противи на Божията воля, отишъл в Ниневия и започнал да проповядва. Проповедта му имала пълен успех: ниневийци още първия ден назначили всеобщ пост, всички се облекли във вретища и искрено се покаяли. Бог видял тяхното истинско разкаяние, тяхното решение да оставят предишния нечестив път и отменил определеното наказание (глава 3-та).

Иона не само не се зарадвал на това обръщение на ниневийци, но напротив – твърде много се огорчил и смутил, като се боял, да не излезе лъжепророк; но седейки в своята колибка срещу града, той все още очаквал гибелта на Ниневия. Бог вразумил Своя малодушен раб чрез едно растение, което, по Божия заповед, в една нощ израснало и със своите листа покрило колибата на пророка, а в другата нощ било подядено от червей и изсъхнало. Колкото пророкът преди се порадвал на растението, което го защитавало от слънчевия пек, толкова след това се огорчил, като го видял изсъхнало и себе си изложен на горещото слънце. Тогава Бог, за да вразуми напразно оскърбения пророк, му казал: ако тебе ти е жал да се лишиш от едно сенчесто растение, над което никак не си се трудил, как Аз да не пожаля Ниневия, такъв велик град, в който се намират 120 хиляди само невинни деца, неумеещи да различават дясна от лява, и грамадно множество безсловесни животни, непричастни във вината на хората? (Глава 4-та).

Глава 1:2. Взыде вопль злобы его ко мне – греховете на ниневитяни се размножили до крайност и гръмко, без думи, изисквали праведния Божи съд.

Стих 3-ти. Тарсис – финикийска колония в южна Испания; бежати от лица Господня – от изпълняване поръчението, дадено от Бог. Иоппия – Яфа в Палестина, пристанищен град на Средиземно море.

Стих 4-ти. Някои тълкуватели предполагат, че бурята в морето била само за кораба, в който плувал Иона, а другите кораби, които плавали по това време, спокойно се носели от попътни ветрове. “Да бе тази буря, казва блажени Теодорит, обща за всички, то мореплавателите не щяха да хвърлят жребий да узнаят причината на бурята, защото виновникът можеше да пътува и в друг кораб”. Но в свещения текст не се говори за други кораби и бурята се представя, че е била въобще в морето, но не и в някоя само негова част.

Стих 5-ти. На кораба се намирали от разни страни и от разни народности езичници, които имали своя религия и свои богове. Изметание сотвориша сусудов – изхвърлили в морето тежките вещи, както това обикновено правят мореплавателите във време на силна буря (срв. Деяния на светите апостоли 27:18, 38).

Стих 6-ти. Что ты храплеши – какво си се разхъркал? Да се спи в един такъв момент, когато предстои неминуема гибел и когато всички в ужас се молят за нейното отвръщане, е твърде оскърбително. Ето защо, сънят на Иона възмутил кормчията (началника на кораба), който, не без укор, разбудил пророка и го заставил да се моли на своя Бог за спасение от потъване и гибел. Угризван от съвестта, поразен от скръб, пророкът бил потърсил утешение в съня. Според блажени Теодорит, това не бил обикновен, прост сън, а такъв, какъвто бива след силни душевни смущения, от които нервите ослабват, тялото изнемогва и има нужда от дълбок сън за възстановяване силите. В такъв дълбок сън се намирали, според евангелист Лука и Христовите ученици в Гетсиманската градина, които спели “от печали” (22:45).

Прочетете още „Книга на пророк Иона. Сведения за пророка; време на неговия живот и отиване в Ниневия*“ →

Христо Попов

Връщане на Израил от плен и неговото нравствено обновяване. Глава 36

Когато израилският народ, поради своите големи грехове, изгубил отечеството си и се намирал в плен, езичниците, които и по-рано гледали със завист на неговото благоденствие, злорадно се смеели над неговото унижение и мислели, че Обетованата земя, опустошена от тях, завинаги ще си остане под тяхна власт и че Иехова не е в сила да спаси Своя народ от техните ръце. Пророк Иезекиил, в отговор на това злорадство на езичниците, произнася, по Божия заповед, пророчество за връщането на Израил от плен, като казва, че за Израилевите планини ще се прекрати позорът: те ще се покрият с растителност, ще бъдат населени от многочислен народ и ще се считат благословени планини (1-22). Бог, за прославяне на Своето свято име пред всички народи ще освободи Своя народ от плена, ще му възвърне земята, ще го очисти от греховете и ще прероди неговото сърце, като му изпрати Своя Дух, вследствие на което той ще изпълнява Божиите заповеди и ще бъде Божий народ. Господ ще изпраща изобилни блага и ще умножава Своя народ; израилтяните ще напълнят всички градове така, Иерусалим бива изпълнен със стада свещени овци през празниците. Езичниците, като видят всичко това, ще прославят името на Иехова (23-38).

Стих 17. По нечистоте месячная имущия бысть путь их – постъпките им пред Моето лице бяха като нечистотата на жена във време на месечното ѝ очистване. Стих 20. Оскверниша имя Мое святое – езичниците, сред които били разсеяни евреите, мислели, че Бог не е в сила да освободи Своя избран народ от тяхното иго и че езическите богове, поради това, са по-силни от Него. Стих 25-26. Воскроплю на вы воду чисту. Тук се предсказва, че Бог чрез поръсване с чиста вода ще очисти евреите от идолопоклонството и от съединените с него пророци. Под чиста вода се разбира благодатта на Светия Дух, очистваща душите от всякакви грехове: за даряването на тази благодат Давид молел Бог: окропиши мя иссопом и очищуся. Сердце чисто созижди во мне, Боже, и дух прав обнови во утробе моей (Псалом 50:9-12). Но това действие на благодатта Божия в Стария Завет било само предизобразяване на нейните новозаветни действия в тайнствата, особено в тайнство Кръщение, с чиято вода се омиват нашите грехове. Стих 26. И дам вам сердце ново. Да се даде на човек ново сърце, значи да се направи коренен преврат в неговата нравствена природа, защото сърцето, по учението на словото Божие, е средоточие на духовния живот, източник на всички помисли (Притчи Соломонови 4:23; Матей 9:4; 15:19). И отиму сердце каменное от плоти вашея, и дам вам сердце плотяно. Господ неведнъж изобличавал юдеите в жестокост, в упорно противоборство на Неговата воля. На тази именно жестокост се указва с израза “каменно сърце”. Вместо каменно сърце – кораво, грубо, студено, нечувствително, Бог обещава да даде на човеците сърце плотяное – меко, чувствително (срв. Иеремия 32:39), способно да приеме в себе си божествената благодат. Дух Мой дам в вас – ще излея от моя Дух (Иоил 2:28). Стих 38. Яко овцы Иерусалимли в праздниках – според 2 Паралипоменон 35:7, цар Йосия на празник Пасха дал 30,000 овци за принасяне в жертва.

Това пророчество започнало отчасти да се изпълнява след връщане на евреите от асиро-вавилонския плен при Зоровавел и Ездра: в плена израилският народ съзнал своите грехове и, след връщане от него, се отказал от грубото идолопклонство и започнал да изпълнява Моисеевия закон. Но това изпълнение на пророчеството е било само слаб предобраз на неговото изпълнение в бъдеще: пълно събрание на евреите в Обетованата земя не е имало, прераждане на сърцето чрез даване даровете на Светия Дух тогава не е последвало, и материалните блага, по свидетелството на пророк Агей (1:6-11), далече не се изпращали в такова изобилие, както е посочено тук в самото пророчество. Ето защо, самото пророчество трябва да се отнесе към новозаветните времена, и неговото изпълнение да се вижда над духовния Израил, тоест над повярвалите в Христос юдеи и езичници; то започнало да се изпълнява от деня Петдесетница, когато Дух Свети слязъл над апостолите и чрез тях в тайнствата се давал на вярващите. Благодатта на Светия Дух е, която произвела и произвежда коренен преврат в нравствената природа на човечеството; чрез нея вярващите се очистват от всички грехове, стават нова твар о Христе (2 Коринтяни 5:17; Галатяни 6:15) и Божии деца (Иоан 1:12). Окончателно ще се изпълни пророчеството, след като всички езичници влязат в Христовата църква и след като се обърне към Бог целия Израил.

Забележка. 36:24–28 служи за паримия в празник Петдесетница, понеже предсказаното в стихове 26–27 започнало да се изпълнява от деня, в който Дух Свети слязъл над апостолите, тоест от Петдесетница.

Възкресяване на Израил за нов живот и неговото обединение. Глава 37

В тази глава пророк Иезекиил чрез тайнствено видение узнава волята Божия за предстоящото завръщане на еврейския народ от плена и за възстановяване на неговата политическа самостоятелност. Пророкът, при въздействие на Божията ръка, бил изведен на поле, покрито с изсъхнали вече човешки кости. Тук той получил заповед от Бог да каже на костите да оживеят. Още с произнасяне на това пророчество, се вдигнал шум, станало някакво раздвижване, и костите взели да се съединяват една с друга, след което пророкът видял, как се появили жили, израстнала плът, отгоре се обтегнала кожа и, най-после, в сглобените кости влязал дух, те оживели, застанали на нозете си и образували многочислено събрание (1-10). След това Бог обяснява на пророка, че костите означават израилския народ (11-14). Нататък пророкът, по заповед от Бог съединява два жезъла с надпис – на единия Юда, а на другия Йосиф – и изобазява съеднението на Юдейското и Израилското царства в едно господарство, под владичеството на цар Давид, който ще бъде вечен техен началник и чрез когото Бог ще свърже вечен съюз със Своя избран народ (15-28).

Стих 3. Въз основа на предшестващите пророчества (Псалом 15 и Исаия 26), на пророк Иезекиил била известна истината за възкресението на праведниците, но той не знаел какви кости има пред себе си – на праведници или на грешници (Исаия 26:14), затова и отговорил на Бог: “Ти знаеш това”.

Стих 11-14. Тълкува се самото видение. Съдбата на еврейския народ е била най-печалната, сухи кости наша – казвали израилтяните, – погибе надежда наша, убиени быхом, тоест ние сме лишени от политически живот, от държавна самостоятелност, престанахме да съществуваме като отделен самостоятелен народ, нямаме надежда, доведени сме до невъзможността да си възвърнем предишния граждански живот, да получим предишната свобода: политическата смърт е вечна наша участ; бивайки разсеяни по лицето на земята, подобно на разхвърляните по полето кости, ние не можем да се съединим отново, както не могат да се съединят в предишния организъм разхвърляните кости. За разсейване на такива мрачни, гибелни мисли и за ободряване на отчайващите се, Бог чрез устата на пророка говори, че ако израилтяните действително дойдоха до такова безнадеждно състояние да представяха от себе си едни сухи и безжизнени кости, то и тогава Той би ги оживил; ако те даже действително бяха погинали и лежеха в гробовете, Той би отворил самите им гробове, би ги извел оттам и би ги заселил в отечеството им. “Ако, казва Бог, представящото се за вас по-трудно (тоест оживяването на сухите кости) е извършено от Мене, както показах Аз, твърде леко, то без всякакъв труд и с голяма леснина Аз ще направя това и, като че ли от някакви гробове, ще ви изведа от оковите на плена, ще ви върна в собственото ви отечество” (блажени Теодорит). – Това пророчество за политическото възкресяване на Израил отчасти се изпълнило при Кир, персийския цар, когато евреите получили свобода да се върнат в своята родина (1 Ездра 1:1). Но станалото при Кир било само предобраз на онова избавяне и възкресяване на цялото човечество, което било извършено от Иисус Христос. До идването на Спасителя в света всички хора били мъртви и като че ли се намирали в гробове, но, с идването на Христос, всички оживяли и станали Божии деца. Вярващите в Христос живеят тук на земята и умират телесно, но с надежда, че ще дойде време, когато техните мъртви тела отново ще оживеят (Иоан 5:25-28; 1 Коринтяни 15:35-55), и тогава за тях ще настъпи нов вечен живот. Тази надежда за всеобщо възкресение се и възвестява тук под образа на оживяване сухите кости. Отците на Църквата и повечето от тълкувателите считат изложеното видение класическо място в учението за всеобщото възкресение на мъртвите. Действително, тук с поразителна ясност е прокарана мисълта за възкресение на двусъставно същество – по тяло и душа. Ето защо, това място е положено да се чете като паримия на Велика събота, след заобикаляне с плащаницата около църквата; светата Църква ни учи, че и ние ще възкръснем, след като възкръснал Иисус Христос; ще възкръснем подобно на възкръсналите сухи кости.

Прочетете още „Книга на пророк Иезекиил. Сведения за пророка – продължение и край*“ →

Христо Попов

Пророк Иезекиил (от еврейски Божия помощ) бил син на свещеник Вузий (1:3). На 25-годишна възраст той бил откаран пленник във Вавилон заедно с цар Йехония, в числото на 10-те хиляди юдеи (4 Царства 22), и бил заселен в Месопотамия, на река Ховар, приток на Тигър, където били пръснати пленниците евреи от Израилското царство. На 30-тата година, тоест в 5-тата година от своя плен, той бил повикан на пророческо служение, като се удостоил да види “подобието на Господнята слава”; понеже последно откровение, както сам свидетелства (Иезекиил 29:17), той получил в 27-мата година от плена на Йехония, то неговото пророческо служение се продължавало не по-малко от 22 години тоест приблизително от 595 до 573 година преди Рождество Христово. Макар да е живял в Месопотамия, но със своя пророчески дух той се пренасял понякога в Иерусалим (8:1-3): от Месопотамия подробно видял обсадата на Иерусалим от Навуходоносор (24:1-27), вземането на Седекия в плен (12:1-20; 4:1-13) и предавал всичко това на пленниците, които се интересували от съдбата на своите еднородци. Месопотамските преселници, откарани тук веднага след разрушение на 10-колянното Израилско царство, вече 130 години оставали без ръководител и затова в нравствено отношение заприличали на трън и скорпион. Имайки предвид това нравствено състояние на пленниците, пророк Иезекиил с всичка строгост изобличава тяхното пристрастие към езическите обичаи, тяхното лицемерие и развала. Особено строго изобличавал пророкът жителите на Юдея и на Иерусалим, като им предсказвал скорошен плен на царството и разрушение на храма и на Иерусалим. Целта на пророка е била – да доведе и едните, и другите до съзнаване своите грехове и правотата на Божия съд, да ги подбуди към разкайване за греховете и изправяне на своя живот. За по-силно въздействане на народа и повдигане на неговия дух, пророкът предсказвал за свършването на плена и за настъпването на спасението. От неговата книга се вижда, че той имал жена, която умряла по-рано от него, по особено Божие определение, за което той получил откровение в навечерието на нейната смърт (24:15-24).

За по-нататъшната съдба на пророк Иезекиил в неговата книга няма никакви указания. Преданието говори, че той бил съдия при преселниците, спасил веднъж пленници евреи от халдейски разбойници, като провел първите през река Ховар по сухо, в безплодна година със своите молитви умножавал храните и че, за ревностното и силно изобличаване стареите в идолопоклонство, бил подложен на насилствена смърт. От една църковна песен се вижда, че той бил “люте истязаем, предписуя хотящее честнаго ради креста, быти миру спасение и избавление” (Стихира на пророка 2).

Паметта на св. пророк Иезекиил Църквата празнува на 21 юли.

Особености в изложението на книгата

От страна на изложението и езика книгата на пророк Иезекиил се отличава със следните особености:

1)С изобилието на символични видения и действия тя надминава всички книги на Свещеното Писание, освен Откровение. Символизмът и притъчният характер на речта правят самата реч тъмна и трудноразбираема, против което се оплаквали даже познавачите на еврейския език, например, блажени Иероним.

2)В нея се излагат дълбоки тайни, които само от съвършени в духовния живот хора могат безопасно да бъдат съзерцавани. Такава, именно, тайна представя изобразеното в първите три глави видение на Господнята слава и описаното в последните 8 глави благоустройство на храма и града Божий. На човеци, недостигнали 30-годишна вързраст, в старозаветната църква се забранявало да четат такива отдели.

3)Тази книга се отличава от другите пророчески книги и с тази особеност, че в нея пророк Иезекиил Бог нарича Адонай-Саваот или Господ Бог на воинствата, еврейския народ – Израил, дом Израилев, а самия себе си – син човешки. С името Адонай-Саваот пророкът, вероятно, указва превъзходството на Иехова пред халдейските божества, които, както вярвали в Месопотамия, живеели на звездите и съставяли военни отряди за охраняване на земята; Израил и дом Израилев изтъкват богоборството на евреите и тяхното противене на Божия закон; а смиреното наименование – син човешки, говори за робското състояние на пророка и неговия народ.

Деление на книгата по съдържание

Книгата на пророк Иезекиил по съдържание се дели на 3 части. В първата част (1-3 глава) се излага видението на Господнята слава и повикването на Иезекиил към пророческо служение. Във втората (4-32 глава) са изложени изобличителните речи на пророка към юдеите и езичниците, произнесени от него преди разрушението на Иерусалим. В третата част (33-48 глава) се съдържат утешителни речи за същите народи, произнесени от пророка след разрушението на Иерусалим.

По-важни места от книгата на пророк Иезекиил за особено обяснение.

Видение на Господнята слава. Глава 1:1-2:1

В тази глава пророк Иезекиил описва тайнственото съзерцаване образа или подобието на Божията слава, на което той се удостоил пред своето повикване на пророческо служение.

В петата година от плена на пророка, когато той бил при река Ховар, над него се отворило небето и той видял видения Божии. Идещ от север вятър носел със себе си голям светъл облак, в който, след приближаването му, пророкът различил четири животни: човек, лъв, теле и орел. Но тези животни били помежду си съединени и, като че ли, премешани, защото всяко едно от тях имало всички четири лица, тоест лице на човек, лъв, теле и орел. Техният външен вид приличал на разтопен метал (илектра) или на разгорели въглени (яко углия огня горящаго). Всяко едно от тях имало по четири крила, две ръце, две нозе и по едно колело, обсипано от двете страни с очи. Намирайки се в постоянно движение, животните блестели като зорница и като светкавица. Над главите на животните имало кристален свод, на който е стоял сапфирен престол. На престола е седял някой подобен, по външния вид на горната си част, като че ли на човек (подобие якоже вид человече сверху). От престола е излизало и се разпространявало по всички страни такова сияние, каквото е сиянието на дъгата в дъждовен ден (Иезекиил 1:1-28). “Това видение, завършва пророкът, е подобие на славата Господня”, тоест в такъв достъпен образ се явила нему недостъпната Божия слава; проникнат от дълбоко благоговение пред Божието величие, пророкът, при вида на Божията слава, паднал на земята (2:1).

Стихове 1-2. Тук се посочват две дати за определяне времето на видението: 1) 30-тата година, според едни, от живота на пророка, според други, от възцаряването на Набополасар, Навуходоносоровия баща, който основал самостоятелна вавилонска монархия, и 2) 5-тата година от пленяването на Йоаким; понеже цар Йоаким не е бил пленяван, то трябва да се чете Йоахим или Йехония. Видението, по такъв начин, е било в 595 година до Рождество Христово, защото тази дата е 30-тата година от ерата на Набополасар, който се възцарил в 626 година.

Стихове 4-28. Описва се самото видение. Нямайки възможност да го предаде с пълна точност, пророкът в описанието си служи повече със сравнения: яко, яко видение, яко подобие, подобие, вид. Стих 7. голени – нозе. Стих 14. Думата везеково, по обяснение на блажени Иероним е еврейска и значи светкавица. Под животни трябва да разбираме херувими – безплътни сили, принадлежащи към първия чин от небесната иерархия. Думата херувим, по обяснение на блажени Теодорит, значи – пълен със знания. В знак на многообемното знание на херувимите, те са представени с четири лица; ръцете и нозете показват тяхната готовност да изпълняват Божията воля, а крилата – на способността за бързото нейно изпълнение. Стих 16. Тарсис или топаз – драгоценен камък, доставян от Испания. Стих 22. Небесният свод (твердь) се уподобява на кристал, по своята необикновена чистота и прозрачност. Стих 26. Сапфир – драгоценен камък с небесносин, лазурен цвят, добиван в Етиопия и Индия.

Прочетете още „Книга на пророк Иезекиил. Сведения за пророка*“ →

Христо Попов

Пророк Варух (от еврейски благословен), по свидетелството на неговата книга, бил син Нириин, син Маасеев, син Седекиин, син Аседеев, син Хелкиин (1:1). Преброяването на прадедите до петото поколение, според Йосиф Флавий, говори за неговия знатен род. Действително, брат му Сарей при царя Седекия заемал висока длъжност – началник на даровете, тоест ръководещ събирането на данъците (Иеремия 51:59). Варух бил ученик, другар и помощник на пророк Иеремия. В 4-тата година от царуването на Йоаким той записал от устата на Иеремия пророчествата на последния и ги прочел в храма на народа; в следната година той съставил нов екземпляр от тях, понеже първият бил изгорен от Йоаким (Иеремия 36:1-2, 22, 32). Заедно със своя учител той бил преследван от съвременниците и понякога се е оплаквал от своята съдба (Иеремия 36:19-26; 43:3; 45:2-3). След превземането и разрушението на Иерусалим Иеремия, по свидетелството на Йосиф Флавий, издействал свобода и на Варух, който заедно с Иеремия останал в Юдея до убиването на Годолий, а после с него се преселил в Египет (Иеремия 43:6-7), където останал до смъртта на своя учител. След смъртта на Иеремия той пътешествал във Вавилон, където, по предание и умрял в 12-тата година след разрушението на Иерусалим. По друго предание, той се завърнал от Вавилон и умрял в Египет. Паметта на св. пророк Варух църквата празнува на 28 септември.

Произход на книгата. Време, място и цел на нейното написване. Отношението ѝ към книгата на пророк Иеремия и нейното неканонично достойнство

В надписването на книгата се говори, че когато юдеите, отведени във Вавилон от Навуходоносор още при първите преселения, узнали за превземането и разрушението на Иерусалим и за изгарянето на храма, в 5-тата година (от разрушението на Иерусалим) те решили да изпратят в Юдея на своите съотечественици, които били оставени за разработване на земята, заедно със събраните пари и свещените съсъди, послание или писмо. Последното написал пророк Варух от лицето на вавилонските пленници; той го прочел, в присъствие на пленения цар Йехоний, на всички живеещи във Вавилон юдеи и след това го изпратил по назначение. Това, именно, писмо и съставя “книга на пророк Варух”. Скръбното известие за разрушението на Иерусалим пленниците узнали по-рано, но парите и писмото са отправени в 5-тата година, защото в тази година пристигнал от Египет пророк Варух, който, като живял известно време след разрушението на Иерусалим в Юдея, могъл подробно да съобщи за печалната участ на своите едноплеменници в отечеството и да разположи пленниците към пожертвования в тяхна полза. По такъв начин, повод за написване книгата било пристигането на пророк Варух от Египет във Вавилон. Книгата е написана във Вавилон, в 5-тата година от разрушението на Иерусалим. Понеже юдеите във Вавилон още скърбели за разрушението на техния свят град и храм и понеже книгата първо била прочетена на тях, а после била изпратена в Юдея, то целта на написването ѝ била – да утеши и едните, и другите юдеи, тоест както намиращите се в плена, така и останалите в отечеството. От съдържанието се вижда в какво пророкът полага утешението за евреите. Той показва, че бедствията, които постигнали тях, не са следствие на окончателното им отхвърляне от Бог, а са само временно наказание за греховете на цял ред поколения от народа, че юдеите, поради това, трябва да се съкрушават не за плена, а за своите грехове, че след време Бог ще освободи народа от плена и за Иерусалим ще настъпят славни времена, когато Бог слезе на земята и се въплъти. Понеже книгата първоначално била прочетена на юдеите във Вавилон и се предназначавала за четене в храма във време на народните събрания, като ръководство към истинско покаяние (Варух 1:3; 4:14), то, очевидно, първоначално била написана на еврейски език. Но първоначалният еврейски оригинал е изгубен и до наше време тази книга е запазена само на гръцки език и в преводите, направени от гръцката Библия.

Макар книгата несъмнено и да е написана от пророк Варух, но отците на Църквата привеждат от нея изречения под името на Иеремия (например Василий Велики, Иоан Златоуст, Амвросий, Августин). В 60-тото правило на Лаодикийския събор, в посланието за празниците на св. Атанасий Велики и в 4-те огласителни поучения на Кирил Иерусалимски тя направо се съединява с книгата на пророк Иеремия; даже паримията от тази книга в навечерието на Рождество Христово (Варух 3:36-4:5) се чете под името на Иеремииното пророчество, и пророчеството на Варух за въплътяването на Бог (3:36-38) в кондака на пророк Иеремия се приписва на последния. Това се обяснява с близостта на пророк Варух към пророк Иеремия, близост на ученик към своя учител. Като ученик на пророк Иеремия, близко и добре запознат с неговите пророчества, Варух в своята книга повтаря не само мислите, но даже самите изрази, срещащи се в книгата на неговия учител (срв. Варух 1:12; Иеремия 29:7; Варух 2:23; Иеремия 7:34; 25:10; Варух 2:24; Иеремия 8:1; 29:19; Варух 2:2; Плач Иеремиев 4:10). Поради близостта на тази книга към Иеремиевите пророчества, някои от отците (Атанасий Велики, Кирил Иерусалимски), са я смятали даже за каноническа. Но каноническо достойнство тя няма, понеже отсъства от еврейската Библия. Блажени Иероним я смята за неканоническа.

Прочетете още „Книга на пророк Варух. Сведения за пророка*“ →

Христо Попов

В еврейската Библия тази книга се е наричала “Еха” (как, по какъв начин), по първата дума, с която започва; но по-късно равините я нарекли “Кинот” (плачевни песни), по нейното съдържание. В превода на 70-те тя се нарича “Θρη̃νοι Ιερεμίου” (плач по умрелите, плачевни песни на пророк Иеремия), а в славянската Библия – “Плач Иеремиев”. Книгата, наистина, съдържа пет плачевни или погребални песни, в които пророкът оплаква загиването на Иерусалим от халдеите. Но в гръцката и славянската Библии, освен този надпис, посочващ на автора, за какъвто всякога е бил признаван пророк Иеремия, има и друг такъв, по-странен: „И бысть, повнегда в плен отведен бе Исраил, и Иерусалим опустошен бяше, сяде Иеремия пророк плачущ, и рыдяше рыданием сим над Иерусалимом”. Този надпис, служещ като израз на древното църковно предание, освен за името на писателя, ясно говори още за времето, когато била написана книгата и за нейния предмет. Книгата е написана в онова време, когато Израил бил откаран в плен и Иерусалим бил опустошен, което се потвърждава и от нейното съдържание. Освен това, съдържанието на книгата свидетелства, че тя е написана под живото впечатление от извършилите се събития: писателят така живо рисува ужасите на обсадата и разрушението на Иерусалим, както и жестокостите на победителите, като че ли всичко това ставало пред очите му. От пророческата книга на Иеремия знаем, че военачалникът Навузардан, по заповед на Навуходоносор, освободил пророк Иеремия от окови и, като го снабдил с храна и дарове, предоставил му свобода да живее в Юдея; пророкът се заселил в Масифат, където живеел заместникът Годолий, поставен от вавилонския цар за началник над останалите юдеи (Иеремия 40:1-6), и тук прекарал няколко месеца до своето неволно заминаване в Египет. В това, именно, време Иеремия и ходел от Масифат на иерусалимските развалини и там, имайки пред очи разрушените порти на Иерусалим, запустелите улици и посърналите лица на останалите жители, проливал сълзи и съставил своята книга Плач. В онова време и други благочестиви юдеи посещавали с плач Иерусалим, носейки дарове и тамян. Вероятно, в опустошения и ограбен храм живеели тогава някои свещеници и извършвали там служение (Иеремия 41:5).

Особеност във външната форма на изложението ѝ

Книгата Плач Иеремиев е поетично съчинение, по своята форма единствено в Библията. Тя се състои от 5 глави; от тях първите четири са изложени в алфавитен акростих, тоест всеки стих на главата започва с буква от еврейския алфавит в азбучен ред, и числото на стиховете съответства на количеството на буквите. Последната глава (5-та) губи формата на алфавитен акростих, но количеството на стиховете ѝ е равно на числото на буквите от еврейския алфавит, тоест 22. Освен това, третата глава има на всяка буква от алфавита по три стиха и в нея, по такъв начин се съдържат 66 стиха. В алфавитен акростих са написани още Псалом 36 и 118. По мнението на блажени Августин, такова разположение на стиховете представя от себе си един древен вид високо, макар и своеобразно, народно творчество, с което свещениците си служели за измерване и поддържане висотата на своето религиозно чувство.

Преглед на нейното съдържание с някои обяснения

По предмета на съдържанието си книгата Плач представя от себе си скръбна песен (елегия), в която пророкът оплаква опустошението на Иерусалим. Всичкото ѝ съдържание се дели на 5 глави, от които всяка може да бъде разгледана като особена песен.

Глава 1-ва

Тук, както и в следващата глава (2-ра глава), се споменава за някои сърцераздирателни обстоятелства при нахлуването на неприятеля в Юдея и при откарването на народа в плен, особено във време на трите първи преселвания, от които първото е било в 4-тата година на Йоаким (Даниил 1:1; Иеремия 25:1), второто – в 11-тата година на същия цар (2 Паралипоменон 36:6-7), а третото – при Йехоний, три месеца след второто (4 Царства 24:15-16). Пророкът описва бедственото състояние на Иерусалим след завоюване на страната от Навуходоносор до самото разрушение на Иерусалим. Царственият град станал данник (васал) на страшен завоевател, и всички негови приятели (съседни народи) станали негови врагове. Юдеите паднали в тежко робство и се отвеждат в плен между езичниците. Останалите в Иерусалим горко плачат, особено свещениците, понеже не отиват в Сион богомолци през празниците, а езичниците се вмъкват за грабеж в самото светилище. Спомняйки си миналите щастливи дни, сега Иерусалим, наказан от Бог за своето крайно нечестие, пролива горчиви сълзи и жалко вика: “погледни, Господи, и виж, колко съм унизен!” (стих 1-11). След това пророкът олицетворява самия Иерусалим и от негово лице се обръща към минаващите, тоест към съседните народи, с пожелание те да избегнат тази негова печална участ, като обяснява нейните причини, и моли Бог милостиво да погледне на неговото жалко състояние и да отмъсти на враговете (13-22).

Стих 3. Тук се указва на това, че едни от юдеите, притеснявани и поробвани (ради смирения своего и ради множества работы) от своите врагове, сами почнали да се изселват от Иерусалим (преселися Юда) и се поселили между езичниците (седе во языцех), но не намерили спокойствие, а други пък насила били откарани в плен. Стужающих – притеснителите. Тук така са наречени онези езичници, от които юдеите чакали помощ и които, страхувайки се от вавилонзините, се отрекли от тях (гледай стих 2) и сами взели да ги притесняват. Стих 7. Дни смирения своего и отриновений своих – дните на унижението и отстъпването от Бог, тоест падането в идолопоклонство и нечестие. Стих 8. Грехом согреши – тежко съгреши. Стих 9. Не помяне последних своих – не размисли за своето бъдеще. Стих 15. Точило истопта – обезсили, строго наказа, порази (срв. Исаия 63:3). Стих 16. Очи мои излиясте воду – очите ми проливат сълзи като вода. Стих 19. Любите ли моя – моите съюзници; оскудеша – умряха (от глад).

Глава 2-ра

В тази глава пророкът описва бедствията на Иерусалим във време на последната обсада и началото на разрушението. Бог в Своя гняв помрачил славата на Израил: светия град предал на разрушение, а неговите жители – на смърт. Той не пощадил даже Своето жилище – храма, а го предал в ръцете на враговете. Не останали у Израил свои царе и князе, свои закони; прекратили се и откровенията на пророците, и това потопило всички в дълбока скръб (1-10). Очите се изтощили от сълзи, сърцето е възмутено при вида, как кърмачета деца умират на ръцете на майките си от глад. Пророкът се обръща към Иерусалим и го съветва да търси милост от Бог, да плаче денем и нощем пред Него с думите: погледни, Господи! възможно ли е, майките и момците да падат по улиците, а труповете на старците и младите да лежат по площадите (11-12)?

Стих 1. Подножия ногу Своею – Божие подножие се нарича цялата земя (Исаия 66:1), но в този стих така е наречен Иерусалим или, по-точно, иерусалимския храм. Стих 2. Вся красная – всичко, що служи за украшение на Израил. Стих 5. Умножи смирена и смирену – умножи в Иерусалим числото на угнетените мъже и жени (смирена, тоест мужа, и смирену, тоест жену). Стих 9. Несть закона – не съществуват вече законите (граждански), по които евреите досега се управлявали, защото вавилонзините им наложили своите закони. Думите “не видеша видения от Господ” говорят не за съвършеното прекратяване на пророческото служение между евреите (то се е продължавало през целия 70-годишен период на плена, даже, и след него), но за прекратяване през времето на плена на пророческите откровения собствено в Иерусалим. Стих 10. Иерусалимските стареи седят на земята, като си посипали главите с пръст и се облекли във вретища (дреха за жалейка и покаяние), понеже погребали (низведоша в землю) най-знатните (старейшини), иерусалимски девици. Стих 11. Вместо “излияся слава моя” в еврейския текст стои – сърце ми се къса. Стих 12. Внегда разслабленным быти им… – когато те (децата) отслабнали, като ранените на градските улици, и когато издъхвали в обятията на своите майки. Стих 15. Позвиздаша – подсвиркваха. Стих 19. В начале стражбы твоея – в началото на всяка стража през нощта. Първоначално евреите делели нощта (както и гърците) на три части (гледай Съдии 7:19), наречени стражи, като смятали по четири часа във всяка; а после, по примера на римляните, почнали да я делят на четири стражи, по три часа във всяка (Лука 12:38; Матей 14:25; Деяния на светите апостоли 12:4). В начале всех исходов – в началото или в края (по ъглите) на всяка улица. Стих 20. Отребление сотвори повар – от смет направи ястие готвачът. Стих 21. В ден гнева твоего сварил еси, тоест си ни приготвил ядене. Това ужасно действие се приписва на Бог в този смисъл, че ужасният глад, който принудил обсадените да употребяват за ядене човешка плът, постигнал Иерусалим по Божие допускане. За това ужасно бедствие предсказал още пророк Моисей (Второзаконие 28:53-57). Стих 22. Призвал еси яко ден празника пришельствия моя (παροικίας μου) – съседствата ми, тоест моите врагове, които живеят в съседство с мене, окрест – свикал си отвред като на празник моите съседи врагове. В еврейската Библия: “свикал си моите ужаси”.

Прочетете още „Книга Плач Иеремиев. Наименование и писател на книгата; време на нейното написване*“ →