(По случай 1200 години от Седмия вселенски събор)

(Бел. от авт. на блога – става дума за 1987 г.)

Иван Денев

Св. Теодор, наричан Студит, по името на Студитския манастир край Констатинопол, където живял и работил, е един от великите отци на Църквата през Средновековието, борец за Православие и страстен изобличител на иконоборците. По негово време в православна Византия били обсъждани животрептущи въпроси, които се оказали фундаментални за византийската ортодоксия (православие).

Преподобни Теодор Студит се е родил в 759 година в Константинопол в богато и знатно семейство. Баща му Фотин заемал длъжността ковчежник в двора на византийския император Константин V Копроним (740-775) и бил в роднински връзки с по-голямата част от столичната аристокрация. Майка му Теодора-Теоктиста също произхождала от видна византийска фамилия. Била родственица на подвижника Платон, игумен на манастир на планината Олимп във витино-мизийската област в Мала Азия. Искрена вяра и гореща любов към Бога, безукорна чистота на нравите, наклонност към аскетизъм, любов към близкия и към далечния – ето някои от основните черти на Теоктиста. В семейството си тя била извънредно авторитетна. Оказала изключително голямо влияние върху развитието и оформяването на сина си Теодор. При погребението на майка си св. Теодор произнася великолепна надгробна реч, в която описва високонравствения ѝ лик[1].

До 17-годишна възраст св. Теодор се възпитавал под ръководството на своята майка, която успяла да му внуши страх Божи – основно начало на византийското семейно възпитание. След това бил даден на учител, който го обучил на елементарна грамотност. Когато поотраснал и придобил повече разум, постъпил в светско училище.С голямо усърдие изучил гръцката граматика. Добил достъп до литературата. Занимавал се и с риторика. След това изучавал философия – етика, метафизика, догматика и диалектика. Завършил образованието си с изучаване на Свещеното Писание и творенията на св. отци. По такъв начин св. Теодор получил блестящо образование както литературно и философско, така и богословско, с които и завършвал цикъла на съвременното му византийско обучение.

Иконоборските идеи на Константин Копроним нанеси силен удар върху византийското просвещение. Увлечен от идеите си, той изгонил от Константинопол видни учители и столични монаси – дейци на просвещението. Ние не знаем имената на учителите на преподобния, но изглежда те са били строги последователи на Православието, каквото са успели да насадят и у самия него. В житието на св. Теодор Студит се отбелязва, че той отбягвал от общение с лица, които със своите софистични доводи разколебавали вярата у православните. Сам избягвал пустословията и словопренията, които биха могли да го увлекат в лъжливи разсъждения. Под влияние на своята майка и на просветените си учители св. Теодор придобил и прекрасно морално възпитание. Негови отличителни черти били: скромност, сериозност, грижа за нравственото му преуспяване. Вглъбен в себе си, той отдал всичките си сили в придобиване на добродетели – най-вече целомъдрие и мъжество, благоразумие и правдивост, кротост и въздържание. Посещавал често богослужението в храма, изнурявал плътта си с пост, бодърстване и трудове. И така подготвил себе си за църковнообществена дейност.

По негово време византийската църква изживяла голям смут от иконоборската ерес. По заповед на Константин Копроним от храмовете били изхвърлени св. икони, мощите и религиозните реликви, унищожена била фресковата и релефна живопис. На православните било забранено да се покланят на св. икони под заплаха от най-жестоки наказания. Същевременно било повдигнато кърваво гонение срещу византийските монаси, горещи защитници на иконопочитанието. Много манастири били закрити и разорени. Манастирското имущество било конфискувано. Св. Теодор бил свидетел на всичко това, което оставило неизгладимо впечатление в душата му.

При Лъв IV Хазар (775-780) иконоборската вълна поотслабнала, макар той да наследил мировъзрението на баща си Константин Копроним. Положението на иконопочитателите се облекчило още повече при съпругата му Ирина, която в 781 година поради малолетството на своя син Константин VI била избрана за императрица. Ревностна почитателка на иконите и монашеството, по нейно време в 787 година бил свикан Седмият вселенски събор, който възстановил иконо почитанието и осъдил иконоборците[2].

По времето на Лъв IV Хазар в Константинопол пристигнал игуменът Платон, който се ползвал с голям авторитет в столичното византийско общество – с намерение да се включи в борбата за иконопочитанието. Игумен Платон бил вдъхновен проповедник и радетел за монашеско любомъдрие. Привлякъл мнозина към монашески живот. Негови привърженици и последователи се оказали ковчежникът Фотин, жена му Теодора-Теоктиста, тримата му синове – Теодор, Иосиф и Евтимий, и дъщеря му, чието име остава неизвестно.

В 781 година Фотин раздал имуществото и парите си на бедните, дал свобода на робите си, отказал се от придворната длъжност и се отдалечил със семейството си във Витиния (Мала Азия), за да се отдаде на новия си монашески живот.

Св. Теодор бил на 22 години когато приел монашеско пострижение.

Отначало той се подвизавал в имението на баща си Воскитион в съседство с местността Сакудион до град Бруса. Тук се заселили баща му и братята му, а майка му и сестра му, както и някои други техни родственици се заселили в специални килии на малоазийския бряг на Босфора. Във Воскитион бил организиран манастир, наречен Сакудионски, под ръководството на игумена Платон. Св. Теодор изпълнявал най-точно монашеските си послушания, обогатявал познанията си с основно изучаване на словото Божие и творенията на св. отци. С особено голяма ревност четял аскетическите трудове на св. Василий Велики (330-379). Св. Теодор построил в Сакудион великолепен храм на името на св. Иоан Богослов. В житията на преподобния се отбелязва, че този храм се отличавал с изящен стил, с мозаични украшения и живописни изображения в купола и по стените. По настояване на св. Теодор в Сакудион бил въведен общежителен манастирски устав. Ръководейки се в личния си монашески живот от правилата на св. Василий Велики, св. Теодор бичувал своите съподвижници, които не споделяли принципите на киновията – послушание и нестяжателност. Някои от монасите в Сакудион, се занимавали с търговия, закупували домашни животни, даже и роби. За преп. Теодор такава нестяжателност била голямо препятствие за инока по пътя му към небето. Необходимо било изкореняването на това зло. С благословение на игумена Платон св. Теодор дал отпусни грамоти на робите, които живеели в Сакудион, а животните и излишните придобивки раздал на бедните.

Скоро след това преподобни Теодор бил ръкоположен в свещенически сан. В края на 789 година, заедно с игумена Платон, се отправил за Константинопол. Патриарх Тарасий го посрещнал с радост и приветствал желанието му да бъде ръкоположен за свещеник. Освен това патриарх Тарасий се нуждаел от здрави свещенослужители, почитатели на светите икони, какъвто бил игуменът Платон, участник в Седмия вселенски събор. Патриарх Тарасий положил върху му ръка и го посветил в презвитерски сан.

Между другото монашеското братство в Сакудион се умножило и стигнало до сто човека. Игуменът Платон, достигнал до дълбока старост, бил затруднен в делата по управлението на манастира. В 794 година той заболял. Предчувствайки края на земния си живот, той свикал манастирски събор и предложил на иноците да си изберат свой игумен. Въпреки противодействието му, бил избран св. Теодор.

В качеството си на игумен той започнал усилена дейност за благоустрояването на обителта във всяко отношение. С голяма любов и ревност той се заел да поучава и ръководи манастирското братство. Всички иноци в манастира били длъжни да откриват своите помисли на игумена, да споделят с него своите чувства и стремежи и да казват всички препятствия по пътя на тяхното вътрешно духовно възрастване. Тук преподобни Теодор показал своята мъдрост опитност на духовен водач. Наставленията си към монасите той предлагал в специални катехизически поучения, които произнасял три пъти през седмицата[3]. “Тези оглашения, по думите на един негов изследовател преводач на руски език, проникнати от гореща любов към иночеството, неговите идеали и подвизи, които биха могли да трогнат даже и каменното сърце, допринасяли на иноците голяма полза и им доставяли много умение и утешение“[4].

В 794 година във Византия настанал нов смут. Император Константин VI, като отстранил майка си Ирина от престола, преживял в брак със своята съпруга Мария, решил да се разведе и да се ожени за придворната дама и негова родственица Теодотия. В 795 година той изпратил жена си Мария в манастир. След това завел формално дело пред Константинополския патриарх Тарасий за развод. Патриарх Тарасий отказал да благослови брака му с Теодотия. В отговор императорът заявил, че ще поднови иконоборския смут в Църквата и отново ще повдигне гонение срещу св. икони, ако патриархът не се подчини на волята му. Патриархът пак отказал, но той намерил съмишленици между свещенството. Икономът на великата църква „Св. София“ иеромонах Иосиф по искане на василевса благословил брака му с Теодотия на 4.X.796 година в придворния храм „Св. Мамант“.

Незаконният брак на император Константин VI предизвикал голямо вълнение във Византия, известно в историята под името „михиански спор“[5].

Поведението на императора се оказало съблазнително за мнозина областни управители, началници на градове, както и за частни лица, които последвали неговия пример. Патриарх Тарасий, мълчал, за да не постигне ново бедствие Църквата.

Съвсем друго било обаче отношението на преподобни Теодор Студит към незаконния брак на императора. Поведението на императора предизвикало у св. отец голяма скръб и негодувание. Той излязъл с публичен протест срещу незаконния брак. Св. Теодор  осъдил и мълчанието на патриарх Тарасий. Отлъчил императора и последователите му от църковно общение и настоял иеромонах Иосиф да бъде лишен от сан.

Протестът на преподобни Теодор стигнал до Константинопол и произвел голямо впечатление. На неговите позиции бил и маститият авва Платон.

Императорът, като научил за дейността на преподобни Теодор и Сакудионските монаси, се разгневил много. Отначало се помъчил да разреши спора по дипломатически път. Но нито хитростите, до които прибегнали царедворците, нито подаръците, нито родството с преподобни Теодор не помогнали (Теодотия била братовчедка на преподобния). Опитът му за лична среща със св. отец бил осуетен.

Василевсът прибягнал до отмъщение. Той изпратил началника на придворната стража Вардан и стратега на опсикийската тема[6] Иоан със заповед да подхвърлят преп. Теодор на бичуване. Заповедта на василевса била изпълнена с най-голяма жестокост. Св. Теодор и трима иноци били подложени на изтезания, а Сакудионската обител била разгромена. Преп. Теодор (и 11 монаси) бил взет под стража и отведен в Солун (796 година), където бил поставен в тъмница. Престарелият авва Платон, като отхвърлил всякакво помирение, бил отдалечен от Сакудион и заключен в столичния манастир ,,Cв. Сергий и Вакх“, без право на общение с външния свят. Монасите, които останали верни на своя игумен, били също подхвърлени на едно или друго наказание: заповядано било да не ги приемат в другите манастири.

На 16.VII.797 година Константин VI бил свален от престола и заточен на един от Принцовите острови. На престола отново се възкачила майка му Ирина (797-802). Преподобни Теодор и сподвижниците му били освободени от тъмница. В Константинопол той бил тържествено посрещнат от императрицата и патриарх Тарасий.

Като се върнал в Сакудион, преподобни Теодор се заел да благоустрои разорената обител. Събрал край себе си разпилените монаси. Привлякъл и нови любители на иноческата философия и въвел в обителта строг киновиален устав.

Но св. Теодор не останал задълго в Сакудион. Честите набези на арабите по малоазийското крайбрежие го заставили да напусне Сакудион. В 798 година заедно с всички свои ученици той пристигнал в Константинопол. Императрица Ирина и патриарх Тарасий му предложили за подвижничество прочутия Студийски манастир, който още от времето на Константин Копроним бил в упадък. Братството му наброявало 10-12 човека. В манастира имало прекрасен храм, посветен на св. Иоан Предтеча.

Преподобни Теодор въздигнал Студийския манастир в прочута аскетическа школа и не само възвърнал нейната предишна слава, но популяризирал манастира и умножил манастирското братство, което по негово време достигнало до 1000. Съставил и устав, който бил използван и от другите манастири.

В 806 година отново избухнал михианският спор. Императрица Ирина била свалена от престола и на нейно място застанал ковчежникът Никифор I Геник (802-811). Той възстановил свещенството на иеромонах Иосиф и започнал гонение срещу преп. Теодор, игумена Платон и техните съмишленици.

Патриарх Тарасий се поминал (806 година). На негово място по искане на императора бил избран държавният секретар Никифор. Преподобни Теодор протестирал срещу вмешателството на императора в църковните работи. На патриарх Никифор той написал две протестни писма[7]. Писал протестно писмо и до императора[8].

Времето минавало. Патриарх Никифор, следвайки принципа на икономията, прекъснал преговорите си с преподобни Теодор по делото на иеромонах Иосиф. Император Никифор бил зает във война с арабите (806 година) и българите (807 година) и нямал време за преговори с преподобния.

Но преподобни Теодор не бездействал.Той и авва Платон, както и мнозина техни последователи се отделили от патриарха. Във Византийската църква възникнал разкол. Най-сетне с разпрата се заел император Никифор (809 година). Спорът завършил така: преподобни Теодор и авва Платон, солунският архиепископ Иосиф и другите студити били арестувани и затворени в манастира „Св. Сергий и Вакх“, а Студийският манастир бил охраняван от военни. В 809 година по искане на императора бил свикан събор, който одобрил дейността на патриарх Никифор и осъдил дейността на преподобния.

След събора преподобни Теодор,брат му Иосиф и авва Платон били затворени в манастира „Св. Мамант“, а след това изпратени на заточение в Принцовите острови – първият на остров Халки, вторият и третият – на островите Проти и Оксия. Студийският манастир, както по-преди, се охранявал от военен отряд, а по-бележитите монаси императорът заповядал да поставят в тъмница, разчитайки по този начин да разбие предаността им към техния игумен.

Преподобни Теодор останал на остров Халки до края на управлението на император Никифор. На 25.VII.811 година той паднал убит във война с българите[9]. На негово място на византийския престол временно се възкачил синът му Ставраки, аслед това – зет му Михаил Рангаве (811-813), който продължил политиката на императрица Ирина. Една от първите му задачи била да сложи край на михианския спор. Настъпило помирение между студитите и патриарх Никифор. Иеромонах Иосиф  бил лишен отново от свещенство. Преп. Теодор се върнал в Студийския манастир и започнал отново неговото благоустрояване.

И след Седмия вселенски събор обаче иконоборската партия оставала силна. Мирът в страната не останал за дълго. В 813 година Михаил Рангаве загубил войната с българите и бил свален[10]. На престола се възкачил Лъв Арменец (813-820). В 814 година той встъпил в открита борба с иконопочитателите. Патриарх Никифор свикал нощно време събор, на който присъствали 270 епископи, архимандрити и игумени. На събора присъствал и преподобни Теодор. Съборът решил: да се призоват всички верни на борба в защита на св. икони. Заседанията завършили с молитва в храма „Св. София“. Донесли на императора за нощния събор и още на следващия ден той повикал патриарха за обяснение. Всички участници в събора решили да съпроводят своя първоиерарх до двореца. Бил организиран кратък диалог между императора и неговите сподвижници-иконоборци, от една страна, и патриарх Никифор и участниците в събора, от друга. В края на дискусията преподобни Теодор произнесъл вдъхновено слово в защита на иконопочитанието. Всичко това разгневило императора. Чрез столичния епарх той забранил всякакви дискусии. Преподобни Теодор обаче продължил борбата.

Лъв Арменец  пристъпил към репресии. Патриарх Никифор бил поставен под домашен арест, а управлението на Църквата било поверено в ръцете на патриций Тома (светско лице). На 20.III.815 година императорът свикал събор от послушни нему епископи, който свалил патриарх Никифор и го изпратил на заточение в манастира „Агату“ на малоазийския бряг на Босфора, разбира се, по искане на императора. На негово място бил избран патриарх Теодор. На Неделя Вайя (815 година) св. Теодор организирал тържествена процесия със св. икони около Студийския манастир. Лъв Арменец, като узнал за студийското тържество, се разгневил. По искане на василевса патриарх Теодор свикал събор, на който да се обсъди въпроса за иконопочитанието. Съборът потвърдил решението на иконоборския събор от 754 година[11]. Решението на събора било изцяло насочено срещу иконопочитанието.

Като се запознал с деянието на събора, преп. Теодор с още по-голямо усърдие излязъл на борба в защита на св. икони. Той писал послания до близки и далечни места, в които разкривал идеите си за иконопочитанието. Учел монасите и правоверните християни на твърдост в защита на иконите.

Считайки го за водач на иконопочитателите, Лъв Арменец (815 година) го изпратил на заточение в град Метопу при Аполонидското езеро в областта Мизия, Мала Азия. Една година след това го преместил в крепостта Вонита в анатолийската тема[12]. Трудно е да се опишат страданията му тук.

През юли 819 година, по разпореждане на императора, св. Теодор бил отведен в Смирна. Пътуването му от Вонита до Смирна било много трудно. Но там го очаквали и други изпитания. Местният митрополит-иконоборец го поставил в подземието на митрополията и го лишил от най-елементарни условия за живот.

Във Византия станал преврат. Лъв Арменец бил убит и на негово място на престола се възкачил Михаил Травъл (820-828) – също иконоборец. По волята на василевса св. Теодор и неговите сподвижници били освободени от заточение (821 година). На път за Константинопол той посетил заточения патриарх Никифор на малоазийския бряг на Босфора, с когото дълго разговарял. Тук било свикано съборно съвещание на техните последователи-иконопочитатели. Св. Теодор не се върнал в Студийския манастир, който оставал все още в ръцете на иконоборците, а се отделил в местността Крискенция на Никомидийския залив, където основал нов манастир.

На събора при сваления патриарх Никифор било решено да се поиска аудиенция с императора. Съпроводен от други иерарси, св. Теодор се явил в двореца и дълго увещавал императора да се откаже от иконоборството. Императорът обаче останал безразличен. Преп. Теодор се върнал в Крискенция.

В 822 година, по време на въстанието на пълководеца Тома, той трябвало да се върне в Константинопол, където вероятно отново е поел управлението на Студийския манастир. Настроението в Константинопол оставало все още иконоборско. При настаналото след това политическо затишие преп. Теодор отново напуснал Константинопол и се заселил на полуостров „Св. Трифон“ (823 година) където основал нов манастир. Пред своите верни ученици той не преставал да обяснява истинността на иконопочитанието. Блажено починал на 11.ХI.826 година на 67-годишна възраст. Тялото му било погребано на остров Принкипи в Мраморно море. То останало нетленно. След победата над иконоборците при императрица Теодора (843 година и патриарх Методий мощите му били пренесени (845 година) в Студийския манастир и положени в гробница до неговите близки сподвижници – игумена Платон и брат му Иосиф, който бил солунски архиепископ[13].

Богато и разнообразно е творчеството на св. Теодор Студит. Тук ние ще се спрем на догматико-полемическите му съчинения и най-вече върху трите му слова срещу иконоборците[14]. Съставени умело и логично, по думите на житиеписеца, „те опровергават софизмите на иконоборците, притискат ги и не им позволяват даже да си отдъхнат и с истински догматически доводи опровергават лъжите им“[15].С тях той победил иконоборците, както Давид – Голиат, и избавил Църквата от най-тежък позор[16]. Първите две слова са изложени във формата на диалог между православен и еретик. Първият опровергава възраженията на втория. В първото слово се разкрива догматическата страна на иконопочитанието във връзка с истината за въплъщението на Сина Божи[17], а във второто става дума за почитането и поклонението на св. икони. В него авторът използва св. отци и решенията на поместните и вселенски събори, за да докаже древността на иконопочитанието[18]. В третото слово, състоящо се от четири глави, обосновава с логически доводи иконопочитанието. Преподобни Теодор използва както положителни, така и отрицателни доводи, за да доведе противниците си до абсурд (ad absurdum)[19].

В други свои творения преподобни Теодор опровергава нечестивите стихотворни произведения на еретиците-иконоборци Иоан, Игнатий, Сергий и Стефан, като им противопоставя учението на Свещеното Писание и творенията на св. отци за иконопочитанието[20].

В слово върху някои въпроси на иконоборците, които твърдят, че Господ наш Иисус Христос е неописуем по телесен образ, св. Теодор противопоставя учението на Църквата, както и доказателства на разума по този въпрос[21].

В съчинението си „Седем глави срещу иконоборците“[22]  преподобни Теодор опровергава еретиците, като разкрива, че иконопочитанието не е боготворене на иконите, нито пък идолопоклонство. Заедно с това обяснява защо в св. Евангелие не се говори пряко за изображения на Иисуса Христа и защо на св. Кръст трябва да се покланяме наравно със св. икони.

В специално писмо до игумена Платон[23], св. Теодор разкрива връзката между иконопочитанието и домостроителството Божие и обосновава догмата за иконопочитанието чрез светоотеческото учение по този въпрос.

Изобщо в догматико-полемическите си произведения св. Теодор Студит е изяснил и обосновал основно догматическата истина за иконопочитанието. В основата на своите мисли и разсъждения той е поставил вероопределението на Седмия вселенски събор и творенията на св. отци. Мислите му са силно изразителни. Владее удивително логиката и диалектиката. В своите догматико-полемически съчинения преп. Теодор е изобразил с необикновена яснота глъбината на своето библейско, светоотеческо и богословско виждане, силата на философската си мисъл и страстната си убеденост в правотата на иконопочитанието[24].

„Настана време, пише св. Теодор Студит да се говори всекиму, който що-годе се оказва в състояние (да възприеме, с. м.), а не да се мъчи, тъй като възникна ерес, възставаща против истината и с пустословието си внушаваща страх в душите на неутвърдените.Този, който говори, може да постигне полза в две отношения: разкривайки и събирайки в едно достоверните доказателства относно предложения предмет (иконопочитанието, с. м), той може и собствения си ум да укрепи, а и на други да окаже помощ, ако, разбира се, някой пожелае да го слуша. Затова и аз, макар и несъвършен и в двете отношения, все пак с ободренията и поощренията на св. отци ще се постарая да изложа свое по силите си разсъждение… Сега ще бъде предложено слово относно противоречията между нас и еретиците, щото подправеният и лъжлив образ на нечестието след направено сравнение и известен подбор (избор), да се представи напълно обособено (самостоятелно) от чистия и неподправен характер на истината. И Господ ще ви даде слово да благовестите с голяма сила (Псалом 67:12). Нека ми бъде позволено да отнеса тези слова към мене недостойния, започващ своята реч“ (I слово, увод)[25].

„И така, противници, възклицава св. Теодор, едно е у нас, християните, и вярата, и служението, и поклонението на Отца, Сина и Светия Дух; макар Покланяемото да е едно по природа Божество, все пак по ипостасни свойства ние разбираме три (Лица, с. м.). (I слово, 1)[26].

Нататък преподобния отец изгражда своя възглед за иконопочитанието върху идеята за Боговъплъщението.

Божеството, говори еретикът, е напълно необятно и неописуемо. „Бога никой никога не е видял“ (Иоан 1:18).

Към това, че Божеството е необятно и неописуемо, отговаря св. Теодор, аз се присъединявам, че То е безпределно, безгранично и няма външен образ. Когато обаче Син Божи, поради неизказаната Си благост към нас се въплъти и стана човек, приел човешки образ и стана подобен на нас, станало съединението на несъединимото, неописуемото с описуемото, неограниченото с ограниченото, вечното с временното. Затова Господ Иисус Христос се изобразява на иконите и невидимият става видим (I слово, 2)[27].

Но говорят, възразява еретикът, че Божеството не остава неописуемо, когато Христос се изобразява в телесен вид. Тъй като Божеството е съединено с плътта в ипостасно единство, то по необходимост при изписването на плътта (тялото) се изобразява и неограниченото, неописуемото Божество. Защото невъзможно е да се отдели едното от другото.

Отговор. — Съгласен съм с разсъждението ти, че необятното не може да остане такова в момента, когато се обема. Представи си, че Христос остава неописуем, когато се изобразява на иконите. Такива са различните Му свойства: едни са свойства на Неговата неописуема природа, Божествената, а другите – свойства на неговата описуема природа — човешката (1 слово, 3)[28]. Ако Христос би бил неописуем, то Той би престанал да бъде посредник между Бога и човека, съединяващ в Себе Си две свойства – Божествено и човешко (Писма, ч. II, 1)[29]. Нима Христос не е бил подобен нам по образ и по вид? Нима Неговото тяло не е било съставено от кости и мускули? Нима зениците на очите Му не са били оградени от мигли и вежди? Нима не е имал чувство за обоняние, уши – за слушане? Нима с устата Си Той не е ял и пил като нас и не е говорил? Нима не е изживявал чувство на радост, чувство на скръб и мъка? Безспорно Той е притежавал всичко това, което притежава всеки човек! При това не е ли заблуждение и дързост да се говори, че Христос, като станал във всичко подобен на нас, е неописуем? (Писма, ч. II, 33)[30]. Бидейки описуем и изобразим по телесен вид и образ, Господ остава неописуем по Божество, подобно на човека, който, описуем по тяло, остава неописуем по душа и не се разделя на две. Колко повече Господ Иисус Христос не може да се раздели на двете Си естества при изписването Му на икона (III слово, 12)[31]. Въобще Господ Иисус е истински Бог и истински човек. Той е неописуем по Божество и описуем по човечество. Ако ли някой отрича изобразимостта Му по плът, той отхвърля явяването на Бога в плът и руши тайната на домостроителството Божие. Христос не би бил Христос, ако не може да бъде изобразим на икона (Писма, ч. II, 158)[32]. И така, който не изповядва, че Иисус Христос е дошъл в плът и е описуем по плът, и неописуем по Божество, е еретик (I слово, 20)[33].

Въпрос. – Немислимо е да се говори, че Христос е прост човек – описуемостта е свойство на простия човек. Следователно Христос не е прост човек, поради което е и неописуем.

Отговор. – Струва ми се, че прекаляваш, опирайки се многократно на неописуемостта. Разбира се, Христос не се е родил като обикновения човек. По човешкото Си естество Той е видим, осезаем и изобразим. Но Той не е само обикновен човек, бидейки въплътил се Бог, поради което по Божество е неописуем (I слово, 4)[34].

Въпрос. – И така, кое става видимо? Изображението на Христа или Самият Христос?

Отговор. – Никой не би дошъл до това безумие да отъждествява лъжата с истината, първообраза с неговото изображение. Никой не бива да допуска, че Христос и Неговото изображение са едно и също нещо (I слово, 11)[35]. Далеч изображението и първообразът не са тъждествени по същество (Писма, ч. II, 65)[36]. Славата на първообраза е неотлъчна от изображението и се отнася към първообраза (I слово, 20)[37]. Покланяйки се на иконата на Христа, ние се покланяме на Самия Христа, Който е изобразен на нея (Писма, ч. II,8)[38].

Разбира се, почита се не веществото, от което е направена иконата, а оня, който е изобразен на нея; затова иконата на Христа се нарича Христова, разбира се, не в собствен смисъл на думата (като притежание, а в преносен (Писма, ч. II, 151)[39].

Накратко казано – божеско почитание се отдава не на иконата на Иисуса Христа, а на Самия Христа, Комуто чрез нея се въздава поклонението (Писмо до игумена Платон)[40].

Освен догматически основания, за да обоснове възгледа си за иконопочитанието, св. Теодор привежда и исторически доказателства. Аргументите му са от Свещеното Писание, творенията на св. отци (Псевдо-Дионисий Ареопагит, Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст, Григорий Нисийски, Кирил Александрийски и др.[41]) и решенията на поместните и вселенски събори[42].

Непостоянни са еретиците, говори св. Теодор, в учението си за св. икони. Те ту богохулно наричат изображението на Господа Иисуса Христа плод на заблуждение, ту не говорят това, а поддържат, че живописта е прекрасно нещо, но има значение за тълкуване и възпоменаване, а не за поклонение (II слово, увод)[43].

Иконопочитанието, според св. Теодор, има своите основания психологически и исторически. То е потвърдено от св. отци и узаконено от поместните и вселенски събори.

1. Тялото самò по себе си подлежи на осезание и има цвят, а това, което подлежи на осезание и има цвят е описуемо,тоест изобразимо на плоча. Такова е и тялото Христово. То е изобразимо.

2. С възнесението Христово цялата вселена представлява досточтима Негова икона, изписвана в св. храм. Какво по-силно доказателство от това? Защото убедително нещо са словата, но очите са по-достоверен свидетел от слуха.

3. Св. отци предписват на иконопочитанието църковно установление. Всички, които им се противят, са вън от Христовия двор.

4. Иконопочитанието е установление на вселенските събори (Писма, ч. II, 72)[44]. Отците на Седмия вселенски събор постановили: „Определяме: честнѝте и св. икони, нарисувани с шарки и направени от дребни камъчета и от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честнѝя и животворящ Кръст, в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одежди, на стени и на дъски, в къщи и по пътища, – както иконите на Господа, Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа, и на непорочната Владичица наша света Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото, колкото по-често те биват гледани изобразени на иконите, толкова повече онези, които ги гледат, биват подтиквани да си спомнят и да обичат първообразите, да ги почитат с целуване и почтително поклонение, – не с истинското богопоклонение, което, според нашата вяра, подобава само на божественото естество, но почитане като онова, с което се отдава чест на изображението на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други светини чрез кадене тамян и поставяне свещи, – какъвто благочестив обичай имало и у древните. Защото честта, отдавана на образа, минава върху първообраза, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото на изобразения на нея…”[45].

Разбира се, почитането е едно с поклонението. Нито един благоразумен човек не може да каже, че почитането не бива да се съпровожда с поклонение (II слово, 38)[46]. Нали почитането означава покланяне, прегръщане, целуване (II слово, 38)[47]. Когато св. Василий Велики говори, че „почитането на образа се отнася към първообраза“, той потвърждава,че поклонението на изображението се отнася към първообраза (II слово, 28)[48].

Св. Иоан Златоуст говори следното: „Както вие постъпихте с неговото име (става дума за св. Мелетий Антиохийски), така постъпихте и с неговото изображение. Мнозина изписвали този свят образ на плочи от пръст, на чаши, по стените на жилищното помещение и въобще навсякъде, щото не само да чуват това име, но и навсякъде да виждат телесния му образ, за да имат двойно утешение в разлъката си с него“ (Похв. беседа за Мелетий (II слово, 29)[49].

Ето и някои негови силогизми из третото му слово.

1. Ако Христос е неописуем, то Той не е бил подложен на страдания, защото безстрастието е равно на неописуемост. Но Христос е претърпял страдания, както свидетелства Свещеното Писание. Следователно Той е описуем[50].

2. Ако Христос е неописуем, защо пророк Исаия говори за Него: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи“ (53:3). То питам те: кое е приело страдание – телесното или безтелесното? Ако безтелесното, то знай, че то е призрак на духа. Ако ли телесното, то как да не е описуемо, след като се характеризира с трите измерения и може да понася страдания?[51]

3. Ако Христос е неописуем, то как говори за Себе си: „Гърба си подложих на биещите, и страните Си – на удрящите; лицето Си не скривах от поругание и заплюване“ (Ис. 50:6)? Всички тези неща са свойство на описуемостта. Ако Той наистина е страдал, то лъжец е онзи, който говори, че е неописуем![52]

4. Ако Христос е неописуем, защо говори така: „Защото псета Ме окръжиха сбирщина злосторници Мe обиколи, пробиха Ми ръце и нозе. Можеше да се изброят всичките Ми кости“ (Пс. 21:17-18)? Неописуемото не може да има такова естество. Когато Той говори, че ръцете Му били пронизани и костите Му биха могли да бъдат преброени, с това Той свидетелства описуемост![53]

5. Ако при изображението на св. Кръст се въздава поклонения на самия Кръст и няма две поклонения – на Кръста и на изображението му, то трябва да признаем, че няма двойно поклонение и тогава, когато Христос се явява поклоняем в Своето собствено изображение, защото не се покланяме на същността на материала, от който е направено изображението. Едно и също е поклонението на Христа – и в Неговото изображение, и в Самия Него[54].

Иконоборската ерес според св. Теодор Студит е една от най-лошите. Тя отхвърля Христа. Като отрича изображението и поклонението на иконата на Христа, иконоборството отхвърля въплъщението на Сина Божи и нарушава тайната на домостроителството Божие за нашето спасение (Писма, ч. II, 81)[55]. ”Що за безумие, възклицава св. Теодор, обхвана народа Божи! Чуй, изток и запад, как ослепя Византия, как тя оглуша!“ (Писма, ч. II, 75) [56]. Църквата наша падна в погибелта на нечестието (Писма, ч. II, 82)[57].

Встъпвайки в борба с иконоборците, преп. Теодор защищавал истината на Евангелието и правдата на Църквата Божия; отстоявайки православното разбиране за иконите, защищавал евангелските заповеди, църковните установления, стоял здраво върху православната ортодоксия. Животът и проповедническата му дейност е тясно свързана с историята на нашия народ. В една негова проповед (Малък катехизис, 83[58]) намираме важно сведение за гонението на християните по времето на хан Омортаг (814-831). Някои негови проповеди били преведени на старобългарски език и оказвали силно образователно и възпитателно влияние върху новопокръстения български народ[59]. Църквата възпява паметта му с чудно хубавия тропар: „Наставниче на православието, учителю на благочестието и чистотата, светилниче на вселената, богодухновено украшение на архиереите, Теодоре премъдри, с твоите учения всички си просветил, тръбо духовна. Моли Христа Бога да спаси нашите души!“ (8 глас).

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 10, с. 11-23. Понастоящем, юни 2011, авторът на статията е проф. д-р.

Тази статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Св. Феодор Студит, Творения, т. II, С. Петербург, 1908, с. 189-199; Migne, PG, t. 99, col. 884-901.

[2]. За дейността на събора по-подробно вж. Деяния вселенских соборов, т. 7, Казань, 1909.

[3]. Вж. издания на творенията му у Migne, PG, t. 99, col. 328-1668; св.Феодор Студит, Творения, т. I, С. Петербург, 1908; т. II, С. Петербург, 1908.

[4]. И.И.С., ПреподобньIй Феодор Студит, его церковно-общественная и богословско-литературная деятельность. – Св. Ф. Студит, Творения, т. 1, с. XXIII (23).

[5]. Пак там. с. XXIV (24).

[6]. Административна област, която обхващала провинциите Витиния и Пафлагония в Мала Азия, областите около древната Троя, и достигала до Бяло море, Халкедон и Босфора (Димитър Ангелов,История на Византия, т. I, София, 1965. с. 239).

[7]. Migne, PG, t. 99. col. 988-989; 1005, 1008; руски превод, т. II, с. 248-250, 259-260,

[8]. Migne. PG. t. 99, col. 960-961; руски превод, т. II, с. 231-233.

[9]. За гибелта на император Никифор вж. Theophanes Continuatus, Chronographia, 2 – увод, превод и обяснителни бележки от Ив. Дуйчев. – Извори за българската история, т. IX. Гръцки извори за българската история (ГИБИ), т. V, София, 1964, с. 108-109; Leo Grammaticus, Chronographia, 38 — увод, превод и бележки от В. Тъпкова-Заимова, — ГИБИ, т. V, с. 154; проф. Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, т. 1, ч. 1, София, 1970, с. 330-338.

[10]. Theophanes Continuatus, op. cit., 3.- ГИБИ, т. V, c. 109-111; Leo Grammaticus, op. cit., 39. – ГИБИ, т. V, 154-155; проф. Васил Златарски, пос. съч.,c. 348-349.

[11].За този събор вж. проф. М. Э. Поснов, История христианской церкви (до разделения Церквей – 1054 г.), Брюссель, 1964, с. 407-411.

[12]. Административна област, която се простирала от западното крайбрежие на Мала Азия и стигала дълбоко на изток (Д. Ангелов, пос. съч., с. 239).

[13]. Данните за живота и дейността на св. Теодор Студит даваме по двете му жития, които са стигнали до нас — първото, съставено от неговия ученик монаха Михаил (IX в.) (вж. Migne, PG, t. 99, col. 233-325; руски превод. — Св. Ф. Студит, Творения, т. I, с. 67-118) и второто пак от монах Михаил, а може би и от Теодор Давиопат (Х в.) (вж. Migne,PG, t. 99, соl. 113-232; руски превод. – Св. Ф. Студит, пос, съч, т. I, с. 1-66).

[14]. Migne, ibidem, col. 328-436; руски превод, т. 1, с. 119-190.

[15]. Migne ibidem, col. 153; руски превод, т. 1, с. 23.

[16]. Migne, ibidem, col. 265; руски превод, т. 1, с. 84.

[17]. Migne, ibidem, col. 328-352; руски превод, т. 1, с. 119-133.

[18]. Migne, ibidem, col. 352-388; руски превод, т. 1. с. 134-157.

[19]. Migne, ibidem, col. 389-436; руски превод., т. 1. с. 157-190.

[20]. Migne, ibidem, col. 436-476; руски превод, т. 1, с. 191-216.

[21]. Migne, ibidem, col. 477-485; руски превод, т. 1, с. 217-222.

[22]. Migne, ibidem, col. 485-497; руски превод, т. 1, с. 222-230.

[23]. Migne, ibidem, col. 497-505; руски превод, т. 1, с. 230-234.

[24]. И.И.С., пос. студия, c.CII (107).

[25]. Migne, PG, t. 99, col. 328-329; руски превод, т. 1, с. 119-120.

[26]. Migne, ibidem, col. 239; руски превод, т. 1, с. 120.

[27]. Migne. ibidem, col. 329, 332; руски превод, т. 1, с. 120.

[28]. Migne, ibidem, col. 332; руски превод, т. 1, с. 121.

[29]. Migne, ibidem, col. 1117; руски превод, т. 2, с. 325.

[30]. Migne, ibidem, col. 1205, 1208; руски превод, т. 2, с. 375-376.

[31]. Migne, ibidem, col. 396; руски превод, т. 1, с. 161; ср. Писма, ч. II, 72; Migne, ibidem, col. 1304; руски превод, т. 2, с. 431.

[32]. Migne, ibidem, col. 1496; руски превод, т. 2, с. 540-541.

[33]. Migne, ibidem, col, 351; руски превод, т. 1, с. 133.

[34]. Migne, ibidem, col. 332-333; руски превод, т. t, с. 121-122.

[35]. Migne, ibidem, eol. 341; руски превод, т. 1, с. 127.

[36]. Migne, ibidem, col. 1288; руски превод, т. 2, с. 422.

[37]. Migne, ibidem, col. 349; руски превод, т. 1, с. 133.

[38]. Migne, ibidem, col. 1132; руски превод, т. 2, с. 333-334.

[39]. Migne, ibidem, col. 1472: руски превод, т. 2, с. 527.

[40]. Migne, ibidem, col. 505; руски превод, т. 1, с. 233.

[41]. Migne, ibidem, col. 357, 360, 364, 365, 368, 373, 380, 381, 384, 455,1148, 1184; руски превод, т. 1, с. 137, 138, 141-142, 144, 147, 151, 153, 154, 197; т. 2, с. 343, 362-363.

[42]. Migne, ibidem, col. 380, 1136, 1304; руски превод, т. 1, с. 150-151; т. 2, с. 336, 432.

[43]. Migne, ibidem, col. 352: руски превод, т. 1, с. 134.

[44]. Migne, ibidem, col. 1304-1305; руски превод, т. 2, с. 431-432; ср. II слово, 38 Migne, ibidem, col. 380; руски превод, т. 1, с. 150-151.

[45]. Православен християнски катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра. Второ издание. Преработено, допълнено и редактирано от проф. д-р Тотю Коев, София, 1985, с. 234; Деян. всел. соборов, т.7, с. 284-285.

[46]. Migne, ibidem, col. 377; руски превод, т. 1, с. 150.

[47]. Migne, ibidem, col. 380; руски превод, т. 1, с. 151.

[48]. Migne, ibidem, col. 373; руски превод, т. 1, с. 147 (вж. св. Василий Великий, Творения, т. III, Москва,1891, с. 244).

[49]. Migne, ibidem, col. 373; руски превод, т. 1, с. 147 (вж. св. Иоан Златоуст, Творения, т. 2, кн. 2, С. Петербург, 1912, с. 568; Migne, PG, t. 50, col. 516).

[50]. Migne, PG. t. 99, col. 392; руски превод, т. 1, c. 159.

[51]. Migne, ibidem, col. 401, 404, 27; руски превод, т. 1, c. 166.

[52]. Migne, ibidem, cot. 404, 28; руски превод, т. 1, c. 167.

[53]. Migne, ibidem, col. 404, 29; руски превод, т.1,с. 167.

[54]. Migne, ibidem, col. 424, 6; руски превод, т.1,с. 181.

[55]. Migne, ibidem, col. 1321, 1324; руски превод, т. 2, с. 442.

[56]. Migne, ibidem, col. 1312; руски превод, т. 2, c. 436.

[57]. Migne, ibidem, col. 1324; руски превод, т. 2, c. 443.

[58]. Migne, ibidem, col. 220-224; руски превод, т. 335-337; вж. още Migne, ibidem, col. 1256-1260, 1481-1485, 1516-1520; руски превод, т. 2, с. 404-407, 533-535, 551-553.

[59]. Срв. проф. В. Златарски, пос. съч. с. 379-380.

Първо изображение: авторът Иван Денев. Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения- http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1wd

“Хората са ставали учени, защото са очаквали закономерности в природата; а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател„.                                                                                                                                       А. Н. Уайтхед

Димо Пенков

Алфред Норт Уайтхед (1861-1947 година) обикновено се счита за един от най-видните представители на англосаксонската философия в по-ново  време и това е напълно заслужено. Отец Александър Мен в монографията си “Истоки религии”[1] поставя А. Н. Уайтхед в числото на “най-големите мислители” на ХХ в., като го сравнява с интуитивиста А. Бергсон (1859-1941 г.), неотомиста Ж. Маритен (1882-1973 г.), екзистенциалиста К. Ясперс (1883-1969 г.), и “рицаря на свободата” Н. Бердяев (1874-1948 г.), които според автора “провъзгласяват висшата духовна ценност на религията”[2].

Философската традиция в България и особено нейната едностранчива насоченост до 90-те години на миналия век, игнорират напълно философското наследство на Уайтхед. Той остава почти непознат в България, за което допринася и фактът, че няма нито едно негово съчинение, издадено на български език. Тази публикация прави опит да въведе читателя в сложната философска система на Уайтхед и по-конкретно – в неговото учение за Бога.

Философията на Уайтхед е призната за “първата голяма систематична философия” на ХХ в., която “отвежда по естествен и постоянен начин към Бога на религията”[3].

“Не е ли време да уважим една философия, която твърди, че човек дължи на Бога своето определение и крайна цел, една философия, която обединява толкова близко човека с Бога и всички съществуващи реалности!” – пише неговия изследовател Аликс Пармантие[4].

Кратки биографични данни

Във всеки случай този оригинален мислител поразява със силата на своя дух. Неговият жизнен път е необичаен за философ. Той е роден на 15.ІІ.1861 г. в Рамсгейт, в семейството на англикански свещеник. Първоначално учи гръцка  и  латинска   литература  в   Шербърн,  а след  това  –  математика  в Кембридж[5]. После, в течение на тридесет години, преподава геометрия и механика. През 1911 г., на 50-годишна възраст, той получава длъжността лектор по тези дисциплини в Лондонския университетски колеж, а от 1914 до 1924 г. работи като професор по приложна математика в Имперския колеж в Лондон. Едва през 1924 г., на 63-годишна възраст, той става професор по философия в Харвардския университет, където преподава до 1937 г. Възторженият прием, оказан на Уайтхед в Харвард е несъмнено свързан с това, че той пристъпва към философско изследване удивително въоръжен с обширни знания в областта на математиката, логиката, теоретическата физика. Подобно на Чарлз Сандърс Пиърс (1839-1914 г.) той се стреми да съчетае тези знания с религията[6]. Като дълбоко религиозен човек[7] Уайтхед дава такова тълкувание на философията, в което религията се разбира като “изкуство и теория на вътрешния живот на човека…” За него “религията е реакция на устремената към Бога човешка природа”[8]. Умира на 30.ХІІ.1947 година в Кембридж, Масачузетс[9].

В неговите научни публикации ясно се раграничават три периода. От 1898 г. се занимава с изследвания по математическа логика, които завършват със създадения съвместно с Бертранд Ръсел (1872-1970 г.) фундаментален труд “Принципи на математиката” (“Principia mathematica”, 1910-1913 г.)[10]. По-нататък, занимавайки се с физика, Уайтхед публикува ред значителни работи по философия на физиката. Накрая, изявявайки се като метафизик, той публикува през 1926г. своя труд “Науката и съвременния свят” (“Science and the Modern World”), а три години по-късно  излага завършената система на своите възгледи в основното си съчинение “Процес и реалност”[11] (“Process and Reality”, 1929 г.).

Уайтхед е извънредно разностранен мислител. Крупен математик, един от основателите на съвременната математическа логика, той в същото време създава и философията на организма. Учен-естественик по специалност, той проявява жив интерес към историята и обладава широки исторически познания. Неговата система, изхождаща от физиката, съдържа множество биологически идеи и  в крайна сметка преминава във философия на религията[12]. В много от неговите произведения се намира разширен интерес към това, което той по-късно нарича съзерцателна философия, или метафизика, която се отнася до една концептуална рамка, обединяваща естествените науки с моралната и естестическата ценност, религиозното чувство и теологията[13].

Не е лесно да се отнесе Уайтхед към което и да е духовно направление. Както и Ръсел, той се счита за един от английските неореалисти[14], с когото го сближава аналитичния метод, реализмът и високата оценка за науката. Само по себе си неговото творчество представлява най-пълната от всички съществуващи философски оценки на резултатите от естествените науки. В същото време той е и платоник. Той обявява самият себе си за такъв, в пълния смисъл на тази дума, добавайки към това, че въобще най-вярната обща характеристика на западноевропейската философска традиция е в това, че тя се състои от “поредица бележки под линия към Платон”[15]. Но неговият платонизъм е достатъчно своеобразен. От негова гледна точка идеите не обладават актуалност, те са чисти възможности. По този начин в него се забелязват не малко следи от аристотелизма, проявяващи се най-вече в открития интелектуализъм.

Организмичната теория на битието

Организмичната теория на битието носи откровено идеалистичен и теистичен характер. Когато Уайтхед прави централно понятие на теорията на битието понятието за “организма” – това е свързано не просто с опита да подмени физическите понятия с биологически. Уайтхед уподобява “организма” не на биологически, а на психологически акт. Смисълът на организмичната теория на битието според Уайтхед можем кратко да изразим по следния начин. Вселената представлява  цялостен, единен, жив, творчески-развиващ се и целенасочен организъм. Тази теория е била приведена за решение преди всичко на вътрешните философски задачи – да даде тълкувание на битието, премахвайки всички традиционни антиномии и дихотомии, с които се сблъсквала философската мисъл – материално и идеално, теоретично и емпирично, ценностно и фактическо и т.н. Еднакво с това в нея имало и външна задача – да доведе философската теория на битието в съответствие със съвременните естественонаучни представи за света и философски да ги интерпретира. Уайтхед нееднократно изразява възмущението си, че “науката се преподава като нещо фиксирано и стабилно, а не като система от познания, чиито живот и стойност зависят от нейната подвижност и готовност да ревизира мигновено своите най-ценени конструкции, когато нови факти или нови възгледи подсказват възможността за алтернативни”[16].

Основният обект на критиката на Уайтхед е субстанциализмът. Още в “Понятие за природата” (The Concept of Nature, 1920 г.) той изказва мисълта, че основната заблуда на европейската философия е била системата от метафизични конструкции по модела на аристотеловото учение за субстанцията и атрибутите. Въведеният с тази цел от философията на новото време субективистичен принцип, на пръв поглед противоречащ на аристотелевия модел, в действителност се явява гносеологичен извод от този модел. Субстанциализмът се отхвърля от Уайтхед във всички негови форми. Но, главната мишена на неговата критика е механическият материализъм. Разработеният в по-ново време модел на света, в който в качеството на фундаментални категории влезли – пространството, състоящо се от нямащи измерение точки; времето, съставено от нямащи продължителност моменти; и материя, състояща се от точкови маси – въпреки че способствал в определени свои аспекти за развитието на механиката, в своята цялост, счита Уайтхед, е бил неудовлетворителен доколкото не е могъл да обясни феномена на съзнанието и знанието на човека. В ХХ-ти век той станал препятствие на пътя на развитие на науката. Според Уайтхед, “материализмът, тази повърхностна философия става съвършено невъзможна с появата на квантовата теория, изискваща органическо разбиране за самата материя”[17]. Като критикува механическия материализъм, и като доказва, че понятието за веществото губи своята основна позиция, Уайтхед се позовава на теорията на физиците-идеалисти, при които материята се редуцира до енергията, математическите символи – до усещането и така нататък.

Основното възражение на Уайтхед против материализма се състои в това, че в тази доктрина материята е статична и неодушевена, телесното в нея няма чувства, ценности, цели, понятието за организма не е станало централно. Способа за преодоляване на субстанциализма, според Уайтхед, се явява създаването на организмичната теория за битието, в която Вселената би била жива, творческа и одушевена. В своето съчинение “Науката и съвременния свят” Уайтхед доказва, че идеята за такова учение изтича от същината и тенденциите на съвременната наука, в която става преориентация от образа на знание, създадено под влияние на стремителното развитие на физиката, към образа на все повече ориентиращата се към биологията наука. По силата на това разбиране атомът трябва да бъде заменен от понятието за организма. “Науката приема нов оттенък, – пише Уайтхед – не явяващ се нито чисто физически, нито чисто биологически. Тя става изучаване на организмите. Биологията изучава големите организми… както физиката изследва малките организми.”[18] Оттук се прави извода, че и философията трябва да направи понятието за организма свое централно понятие.

Задължително следва да отбележим въздействието, което оказва теорията на относителността на А. Айнщайн (1879-1955 г.) върху космологията на Уайтхед. Някои изследователи дори считат, че цялата философия на Уайтхед трябва да се разглежда като реакция на онези трансформации, които внесла тази теория във физическите представи за реалността[19].

Организмичната теория на Уайтхед често се нарича “теория на творческия процес” или “доктрина на възникването” (на нещо в процеса на развитието). Основния тезис на доктрината за възникването се свежда към това, че реалността се състои от процеси. Смисълът на понятието “процес” – е не толкова в признаване на движението и развитието; това понятие има паненпсихически оттенък и означава, че реалността се състои от безкрайно число на възприемащи същности, на които е присъщо творчество и стремеж към осъществяване на определени цели.

Разглеждайки теорията на Уайтхед за творческия процес ние сме длъжни да се спрем на понятието за Бога – централната категория на творческия процес на Уайтхед и “финален принцип” на неговата философия. По отношение на понятието за Бога, както и на всички други философски категории, Уайтхед се стреми да даде свое собствено тълкувание, съответстващо на организмическата представа за реалността. Според него, за всички традиционни философски и богословски концепции за Бога е бил присъщ механицизма; Бог се е мислел като някакъв вид самодостатъчно, всемогъщо, всесъвършено битие, трансцендентно на света, но едновременно диктуващ на света порядък, съдържание, закони и така нататък. Иманентните теории за Бога не били нищо друго, освен субективистична реакция на такова представяне. В противовес на тях организмическата теория на битието изисква въвеждане на Бога в света, в процеса на творчество на света, в създаване на новото. Бог като такъв е “изначално сътворен факт”. Той сам се явява резултат от творчеството и е иманентен на процеса на творчество. Ето защо е неправилно да се приписва на Бога първичност във времето по отношение на творението. “Той не е преди творението, но е заедно с цялото творение”[20].

В представите на Уайтхед, Бог представлява сам по себе си не само космическо начало, което се нуждае от света за реализация на своите потенции, Той е едновременно с това и етическо начало, активно намесващо се в живота на света и направляващ космическия процес към целите на благото. “Бог, казва Уайтхед, не създава света, той го спасява. Или най-точно, Той е поет на света, леко и търпеливо ръководещ го в съответствие със Своите виждания на истината, красотата и благото”[21]. “Спасението” на света според Уайтхед се осъществява с помоща на многочислени и сложни функции – функциите на порядъка, оценките и целите. Творческия процес би се оплел в противоречия, а препълнените с творчески възможности “актуални събития” биха могли да станат каквото си поискат, ако не би съществувало регулиращо и организиращо Начало, превеждащо в хармония разнопосочните движения. Именно Бог е отговорен за определеността, систематичността за прогреса на творческия процес.

Учение за Бога

“Основание за метафизическата позиция, към която се придържам – пише Уайтхед – се явява това, че разбирането на действителността изисква позоваване на идеалното… Тези трансцендентни същности (принадлежащи към царството на идеалното) – наричат универсалии. Аз предпочитам да използвам термина “вечни обекти”[22] (eternal objects). Разяснавайки съдържанието на тези категории Уайтхед се позовава на Платон и неговото учение за идеите. По своите функции в световния процес “вечните обекти” съвпадат с “идеите” на Платон. По съдържание те пък са тъждествени с “идеите” на Дж. Лок (1632-1704 г.). Уайтхед се позовава на “Опит за човешкия разум”(1689 г.), където се говори, че хората имат в своята душа различни идеи, изразявани например с думите: белота, твърдост, сладкост, мисъл, понятие, движение, човек и така нататък. Тези думи изразяват, според Уайтхед и “вечните обекти”. Свойствата на вечните обекти и обектите във философията на науката на Уайтхед съвпадат.

Нека разгледаме какви съображения подбуждат Уайтхед да въведе понятието за Божество? Първо, необходимостта да намери място за “вечните обекти” в техния чист вид, до тяхното влизане в света на пространството и времето. Това изискване произтича от онтологичния принцип на неговата философия, съгласно който тя е длъжна да има действителна същност и в чийто опит се съдържа този или онзи елемент, влизащ във философската система. Съобразно това онтологичният принцип се преобразува в следното положение: “Фундаментът на вещите винаги следва да се търси в природата на определените действителни същности – в природата на Бога за основание на висшите абсолютности, в природата определените временни същности за основание, отнасящи се към частните факти. Онтологичният принцип може да бъде сумиран така: няма действителни същности, значи няма и основания.”[23]

Фактически Уайтхед тук повтаря довода на епископ Дж. Беркли (1684-1753 г.): “Да съществуваш – означава да бъдеш възприеман.”

Другото съображение е, че действителната същност се нуждае от някакво окончателно обяснение, което може да бъде намерено само в Бога. “Бог – това е последното ограничение, и неговото съществуване е последното ирационално… За природата на Бога не могат да се дадат основания, тъй като тази природа е основа на рационалността.”[24]

Казано иначе, Бог е ирационалната основа на всяко рационално обяснение и първата причина на всяка действителност; Той е “действителна същност”, обуславяща всички други, но необусловена от никаква друга. Тази “действителна същност” съдържа в своето субективно единство цялото царство на “вечните обекти” и стимулира възникването на всяко ново “събитие” в самото начало на формирането му като принцип за иманетна целесъобразност[25].

Уайтхед превръща и свежда Бога, Творец и Вседържител в християнската религия, само до “принцип на конкретизация”: “Вместо аристотелевия Бог – първодвигател – пише той – ние постулираме Бог, Който играе ролята на принцип на конкретизация.”[26] Бог, като принцип на конкретизацията, има за цел да примири определени противоречия в световния процес: безформеност и форма, изменение и постоянство и т.н.

Самата природа на Бога трябва, по логиката на Уайтхед, да се окаже противоречива. Ако, от една страна, Бог е вместилище на “вечните обекти” и затова Той трябва да бъде вечен и неизменен, заедно с това Той е действителна същност и като всяка действителна същност трябва да бъде изменчив. Уайтхед излиза от положението, признавайки, че и самия Бог има двуяка природа: “изначална” (primordial) – съставляваща концептуално понятийната страна на природата на Бога, и “производна” (consequent), представляваща “физическата” страна на природата на Бога. Това негово схващане става очевидно от следното положение, съдържащо се в една от статиите на Уайтхед: “Що се отнася до моите възгледи за постоянство и преход, то аз мисля, че вселената има страна, която е духовна и перманентна. Тази страна е този първичен концептуален порив, който аз наричам изначална природа на Бога… От друга страна, тази перманента страна преминава в преходна страна и е иманентна на нея.”[27] Бог, според Уайтхед, “ се изменя в своето отношение към изменящия се свят, не отслабвайки вечната завършеност на своята изначална концептуална природа.”[28]

Двойствената природа на Бога се свързва, според Уайтхед, също и с това, че както и всяка действителна същност, Бог трябва да има субективно-обективна структура, т.е. да има два полюса – “физически” и “духовен”.

В концепцията за двойствената природа на Бога пред нас се разкрива тайната на “спекулативната” космология на Уайтхед: всичко възможно и всичко действително представляват собствения Божествен опит. Изначалната природа на Бога е понятийно-концептуално схващане на “вечните обекти”, а производната е физическото схващане на “действителните същности”. Всяка “действителна същност” изтича от “концептуалния опит” на Бога и се приключва в Неговия “физически опит”. Природата изтича от Бога[29] и се възвръща у Бога; в това се състои и същността на процеса на развитие.

Световният процес, според Уайтхед е “опит на Бога”, в който “обектите” (универсалиите), преминавайки от идеалния свят (“изначалната природа на Бога”) във физическия свят (“производната природа на Бога”), качествено определят събитията.

От казаното става ясно, че Уайтхед е един религиозен мислител, но неговият Бог не е Този на християнското Откровение (добре е да отбележим този нюанс). Подчертавайки всичко това, не става въпрос дали да присъедим Уайтхед към “томизма”, нито дори към аристотелизма, той не би могъл да бъде присъединен към никоя християнска деноминация, нито дори към традиционната философия на Римокатолическата църква. Неговата религиозна и метафизична концепция имат естетичен вкус. Какъвто и да е, Уайтхед е един религиозен мислител и има три причини, които са достатъчни, за да го определим като такъв:

1.Според Уайтхед вселената не би могла да съществува без Бога (дори и Бог да не я е създал от нищо “ex nihilo”); без Бога съществуващата реалност е неразбираема. Без Бога една метафизика би била противоречива.

2.Уайтхед осъзнава, че религиозното чувство е основно човешко измерение, измерение без което той не би могъл да бъде напълно човек. Той разбира, че същността на религиозното преживяване е своего рода обожение (θέωσις)[30]. Очевидно това обожение при Уайтхед не е отправено към един Създател в истинския смисъл на думата; все пак човекът, според Уайтхед, не би могъл да съществува без Бога, и съзнанието за неговата връзка с Бога се преобразява в обожение.

3.Той усеща, че религиозността не е външната страна на метафизиката, и не само би могло, но и би трябвало да има взаимодействие между религиозната интуиция и спекулативния ум[31]. “Философията – пише той – се  освобождава от привкуса на безплодие благодарение на своята връзка с религията и науката. Своето висше назначение тя достига сливайки именно религията и науката в единна рационална схема на мислене“[32].

Философското учение за Бога е предмет на спорове сред религиозните мислители, като християнското богословие нееднозначно се отнася към възможностите за рационално осмисляне на идеята за Бога. В конфесионално разнообразния християнски свят винаги е имало идейни направления, според които познаваемия чрез разума Бог се възприема като съществена пречка по пътя на богопознанието. Този Бог се противопоставя на Бога, Който се познава чрез вярата[33]. Така и Блез Паскал различава “Бога на Авраам, Исаак и Яков от Бога на философите и учените”[34] .

Богословието на процеса представлява едно от най-значителните богословски движения през последните десетилетия на ХХ в., преди всичко в англоезичните страни. Идеите на Уайтхед за “Бог-процес” и “Бог-Творец” и днес се използват в качеството на аргументи за съществуването на Бога[35].

____________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2005, кн. 3-4, с. 78-87. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Уточнение: В настоящия момент (юни, 2011) авторът на статията, г-н Пенков, е доц. д-р.

[1]. Отец Александър Мен издава тази монография за пръв път през 1970 г. в Брюксел под псевдоним Эммануил Светлов. Тя претърпява второ издание през 1981 г. отново в Брюксел. В България е издадена през 1994 г. в гр. В. Търново под заглавието “Произход на религията”.

[2]. Вж. Мен, А. Произход на религията. В. Търново, 1994, с. 21.

[3]. Parmentier, A. La philosophie de Whitehead et le problème de Dieu. Paris, 1968, р.11.

[4]. Пак там, с. 537.

[5]. Parmentier, A. La philosophie de…Пос. съч., с. 9.

[6]. Богомолов, А. Буржоазная философия США ХХ века. М., 1974, с. 162-163.

[7]. Смъртта на най-малкия му син Ерик на фронта през Първата световна война усилва религиозните симпатии на философа. Срв. Encyclopedia of Religion. Volume 15. N.Y., 1987, p. 380.

[8]. Уайтхед, А. Избранные работы по философии. М., 1990, с. 253.

[9]. Вж. подробности за живота на А. Уайтхед в: The philosophy of Alfred North Whitehead. Edited by Paul Arthur Schilpp. Northwestern University. Second edition. N.Y., 1951, pp. 3 – 14.

[10]. Вж. Такстън, Ч., Н. Пиърси. Душата на науката. С., 2001, с. 157.

[11]. “Процес и реалност” е съчинение на Уайтхед по философска космология, написано въз основа на курс лекции изнесени в Единбургския университет през 1927-1928 г. То е единственото произведение от този род във философската литература на ХХ в., в което веднага след възникването на некласическата физика (теорията на относителността и квантовия модел на вътрешноатомните процеси) е направен опит да се изработи нова концепция за Вселената чрез своеобразно преобразуване (а не отхвърляне) на философската традиция. Цит. по Философски речник. Съвременни философи ХІХ – ХХ в. Школи и направления. С., 1996, с. 373.

[12].  Бохенский, Ю. Современная европейская философия. М., 2000, с. 185-186.

[13].  Макгрейл, И. Великите мислители на Запада. С., 2003, с. 871.

[14].  Неореализъм (Neurealismus), особено влиятелно съвременно течение в английската философия, възникнало в Кембридж и обосновано от Дж. Е. Мур (1873-1958 г.). То се бори срещу неохегелианството и е за неспекулативно изследване на отделните философски проблеми, които се опитва да решава с помоща на щателен анализ или с помоща на методите на естествените науки. Отхвърля се изграждането на философски системи. В центъра на философския интерес са логиката, теория на познанието, биология и физика. Този неореализъм се застъпва освен от Мур още и от С. Алегзандър (1859-1938 г.), Брод (1887-1936 г.), К.Л.Морган (1852-1936 г.), Б. Ръсел, А. Уайтхед и др. Цит. по Шмит, Х., Г. Шишков. Философски речник. С., 1997, с. 426.

[15]. Вж. Encyclopedic Dictionary of Religion. Volume (O-Z). Washington, 1979, p. 3738; Бохенский, Ю. Современная…Пос. съч., с. 186;  Шмит, Х., Г. Шишков.Философски … Пос. съч., с. 636; Вж. Гадамер, Г.-Г. Диалектическая этика Платона. С. Пб., 2000, с. 7.

[16].  Цит. по Маслоу, Е. Мотивация и личност. С., 2001, с. 361.

[17].  Бохенский, Ю. Современная… Пос. съч., с. 189.

[18].  Whitehead, A. The Concept of Nature. Cambridge, 1920, p. 49.

[19]. Юлина, Н. Проблема метафизики в американской философии ХХ века. М., 1978, с. 106.

[20]. Whitehead, A. Process and…Пос. съч., с. 405.

[21]. Пак там, с. 408.

[22]. Whitehead, A. Science and the Modern World. Mentor ed. N.Y., 1958, pp. 158-159.

[23]. Whitehead, A. Process and Reality. Mentor ed. N.Y., 1960, p.28; Вж. подробно за Бог и “вечните обекти” в интерпретацията на Ч. Хартшорн в: The philosophy of Alfred… Пос. съч., с. 555 – 559.

[24].  Уайтхед, А. Избраные работы по философии. М., 1990, с. 241.

[25].  Философски речник. Съвременни… Пос.съч, с.458

[26]. Уайтхед, А. Избраные… Пос.съч., с. 236.

[27]. Whitehead, A. Essays in Science and Philosophy. N.Y., 1947, p. 117-118.

[28]. Уайтхед, А. Избраные… Пос. съч., с. 285.

[29]. Тази му концепция е в противоречие с православното схващане, според което Бог е Вседържител, Творец на небето и земята. Не излияние, не еманация, не единосъщност на човека и Бога или на природата и Бога, а нещо съвсем различно. Между абсолютния Творец и творението – ние и всичко друго, което е създадено, лежи пропаст, защото ние сме сътворени, творение. И това е една от особеностите на християнският възглед за битието. Вж. Мен, прот. А. Вярвам… Беседи за Символа на вярата. С., 2004, с. 34.

[30]. Уайтхед разбира по-скоро обожението като висше достояние на заниманието с философия.

[31].  Parmentier, A. La philosophie de… Пос. съч., с. 537.

[32].  Whitehead, A. Process and… Пос. съч, с. 23.

[33]. Хубанчев, А. Карл Ясперс – вяра, познание, Откровение. ГСУ-БФ. Т.V. Нова серия. С., 2005, с. 88.

[34].  Вж. Паскал, Б. Мисли. С., 1987, с. 235.

[35].  Юлина, Н. Проблема метафизики… Пос. съч., с. 116.

Първо изображение: авторът Димо Пенков. Източник Гугъл БГ.

На всички останали изображения е поставен Алфред Норт Уайтхед. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1ua

(според първа книга на „Божествени наставления“ от Лактанций)

Росен Миланов

Разглеждайки световната история, християнинът не може да не забележи, че най-важният въпрос, стоящ пред човечеството, е този за избора между истината и лъжата. Именно от такава гледна точка става и единственото правилно разглеждане на тази история.

Несъмнено в световната история е имало немалко сблъсъци между истината и лъжата. Това е било очевидно в първите векове на настоящата епоха. Тогава на сцената са били езическата и християнската религия. Знаем имената на множество личности и от едната, и от другата страна.

Луций Целий (Цецилий) Фирмиан Лактанций е един от сравнително ранните апологети на християнската религия. Той е роден около 250 г. Негова родина е латинската част на Африка. Едни от най-ценните ни сведения за него са от съчинението на бл. Иероним За знаменитите мъже[1], в което той се разглежда сред християнските писатели. Негов учител по реторика бил Арнобий Старши. Както личи от съчиненията му, Лактанций бил много добре образован в античната литература. Той познава както митологията, така и древните философи. Най-често цитираните от него автори са Цицерон, Платон, Сенека, Евхемер (в лат. превод на Ений), Лукреций, Вергилий, Овидий, Варон. Както проличава от това изброяване, той се позовава на исторически, литературни, философски съчинения. Вижда се също така, че е бил запознат с възгледите на редица древни философи като Талес, Хераклит, Платон, Аристотел и с множество философски учения(на питагорейците,перипатетиците, епикурейците, стоиците).

Лактанций и сам се прочул като добър учител по реторика. Император Диоклециан дори му възложил преподаването на тази дисциплина в столицата Никомидия. Но след началото на гонението срещу християнската вяра през 303 г. той трябвало да напусне службата си и претърпял множество скърби, лишения и трудности. След тържеството на християнството това се променило. През 317 г. император Константин Велики му поверил възпитанието на сина си Крисп. Нямаме сведения за това, кога е настъпила неговата кончина.

Лактанций е известен християнски писател. Заради чистия си и правилен латински език той е наречен християнският Цицерон. От сведения на бл. Иероним знаем за няколко негови недостигнали до нас съчинения. От запазените му съчинения най-важното е Божествени наставления (в седем книги). Освен това, Лактанций е автор и на: За творчеството Божие; Извлечение от „Божествени наставления“; За гнева Божи; За смъртта на гонителите; За птицата Феникс[2].

Трябва да се има предвид следното. И Лактанций, както неговият учител Арнобий, не е усвоил в пълнота християнското учение и след приемането на християнството не се е бил освободил от влиянието на езическата философия. (…) При разкриването на основните нравствени истини на християнството Лактанций прави опит да свърже външно езическо-философски и християнски елементи. Намирал се е под влияние особено на стоическата философия[3].

Може би най-известно от съчиненията на Лактанций е Божествени наставления. То представлява същевременно една апология на християнската вяра с отявлена критика на езичеството и опит за систематизиране на християнското учение. Една от атаките срещу езичеството е свързана с разврата там. Но каква по-точно е тази критика? Как я провежда авторът? Изобщо, какви са възгледите му и какво стои зад думите му?

I. Критика на разврата в общите места от древната митология

От самия текст на Божествени наставления знаем, че причината за съставянето на това съчинение са появилите се атаки срещу християнството от страна на двама езически автори. Първият от тях бил философ, чието поведение било неморално. Той написал опровержение срещу християнството, което обаче заради безнравствения живот на автора и общата си слабост нямало голямо значение. Второто нападение било много по-силно. То дошло от един гонител на християнството, който, освен насилствените мерки срещу християните, вземани от него в качеството му на съдия, решил да се опита и по литературен път да разколебае християнската вяра[4]. Един немски изследовател пише за Лактанций: Тези атаки тъкмо го подтикнали към решението да напише една апология на християнството. При това обаче целта му била не само да опровергае двете назовани съчинения, но той желаел веднъж завинаги да отнеме всяка почва за всички отрицания на християнството. За да достигне тази цел, той не можел както Киприан в Testimonia да вземе за основа Св. Писание, но трябвало да изходи от всеобщи и философски доказателства[5].

Накратко минавайки през съдържанието на първа книга на Божествени наставления, можем да кажем следното. Тя започва с едно прекрасно предисловие, в което се говори за търсенето на истината. Ето думите на Лактанций: Мъжете с големи и превъзходни способности – когато от цялото си сърце се отдали на учението, – какъвто и труд да можело да се употреби, презрели всички дела – и частни, и обществени. И после те положили усърдие за намирането на истината, считайки за много по-славно да постигнат и знаят причината за човешките и Божествените неща, отколкото да се привързват към трупането на пари или събирането на почести. А с тези неща – понеже са нетрайни и земни и се отнасят само до грижата за тялото – никой не може да стане по-добър и никой – по-справедлив[6].

След предисловието Лактанций разкрива и още една своя задача: да извлече истината. Става ясно, че ще се търсят такива места у древните гърци и римляни, където се изразява тази истина. Естествено е привеждането при това положение на множество мнения на древни философи (най-много – на Платон и Цицерон). Това става особено в глава V. После се разглеждат и книгите на Сивилите.

В самото название „християнски апологети“ вече се съдържа идеята за защита на християнството. Но само отклоняване на нападения и пасивна защита ли е това? Постоянно чуваме да се казва, че най-добрата защита е нападението. Как са мислели християнските апологети? Един изследовател пише: От умелата защита на християнството и положителното разкриване на неговите основни истини, както и на висотата на нравствения живот на християните, апологетите преминавали към смела борба против езическите заблуди и суеверия, защото те виждали, че само по този начин ще могат да изтръгнат решителен успех и да спечелят пълна победа в тази борба. (…) Самата езическа митология според апологетите е школа на безнравственост[7].

В цялата първа книга на Божествени наставления Лактанций отправя упреци към езическите вярвания. Разбира се, въпросните упреци са свързани с различни страни от тези вярвания. Основавайки се на нравствения закон в човешката съвест, Лактанций критикува и осмива неговите нарушения, които срещаме в митовете. Той свързва всичко това с понятието за Бога като за висш нравствен идеал. Една от страните на нарушенията на нравствения закон в езическата митология е свързана с разврата в нея. в Лактанций не пропуска да спомене за различните страни на безнравствените деяния, приписвани на езическите богове и герои. Така например той насочва вниманието към раждането, резултат на прелюбодеяние, към прелюбодеянията сред самите богове, прелюбодеянията на богове със смъртни. Също така Лактанций говори и за свързаните с разврата осъдителни постъпки. Той се спира и на противоестествените действия.

Критиката срещу разврата в езическата митология започва в глава VIII на Божествени наставления. Като че ли първата открита атака срещу него е насочена към Херакъл (Херкулес): Херкулес поради силата си се смята за най-славен и за някакъв Сципион Африкански[8] сред боговете. А нима не осквернил той с разврат, прелюбодеяния, разпътство земята, която, както се разказва, пребродил и очистил? И нищо чудно, когато бил роден от прелюбодеянието на Алкмена. Какво божествено тогава могло да има в този, който, сам предаден на своите пороци, причинил и на съпрузи, и на съпруги противно на всички закони безчестие, позор, срам?! [9]

По-нататък в текста на първа книга от Божествени наставления Лактанций говори: Кастор и Полукс, докато грабват чуждите годеници, престанали да бъдат близнаци[10]. Тук става дума за случилото се при отнемането на Феба и Хилаира от техните братовчеди Идас и Линкей, за които те били сгодени. Тогава Кастор бил убит от Идас, а Полидевк (Полукс) убил Линкей. Според митологическия разказ Полидевк (Полукс) се отказал от половината си безсмъртие и на смени двамата братя прекарвали в подземното царство на Хадес и на Олимп, което е и един образ на смяната на деня и нощта. Сякаш Лактанций още веднъж, освен престъплението, иска да покаже безсилието на езическите богове и герои.

В първа книга на Божествени наставления се отделя особено място на атаката срещу върховния бог в гръцката митология – Зевс (Юпитер). Възмущението от безнравствените постъпки и деяния на този бог преминава в открито отрицание на неговата божественост. Как става това? Лактанций просто доказва, че Зевс (Юпитер) не е добър. А добротата е безспорно качество на Бога. Това много добре е доказал още Сократ[11]. Ето думите на Лактанций: Какво да се каже за бащата на всички тези – Юпитер, който в тържествената молитва се нарича Optimus Maximus[12]? (…) … след като те (титаните – скоби мои) били победени и бил подготвен вечен мир, той прекарал останалата част от живота си в разврат и прелюбодеяния. Пропускам девиците, които обезчестил, защото това трябва да се съди толерантно. Не мога да отмина Амфитрион и Тиндар, чиито домове напълнил със срам и безчестие. Но връх на нечестивостта и беззаконието е това, че похитил царския син[13], за да го обезчести. Защото изглеждало малко, ако с опозоряване и оскверняване наруши женското целомъдрие, а не постъпи беззаконно и към своя пол: но това е противоестествено прелюбодеяние. Ако този, който прави това, едва ли виждаме като Maximus, то без съмнение той не е Optimus – това име не подхожда на развратителите, прелюбодейците, нечестивците…[14]

Още една атака срещу божествеността на Юпитер представлява и самото негово поробване от похотта. Лактанций говори за един текст на древен римски поет: Понеже този, който не е причастен на добродетелта, който се побеждава от похотта и страстите, не на Купидон, както е измислил той, е подвластен, а на вечната смърт[15]. Разбира се, това е естествен психологически закон, формулиран както от някои древни философски учения, така и в Евангелието – Христос казва: Всеки, който прави грях, роб е на греха (Иоан 8:34). Очевидно е, че съществува огромна разлика между роба и господаря. А думата Господ в множество езици е етимологично свързана именно с думата господар, което изключва възможността онзи, който е в робско положение, да бъде Господ (господар).

На едно място Лактанций иронично допуска, че похотливите истории на Юпитер не са нещо лошо. Но тогава излиза, че и Цицерон се е заблуждавал, като е обвинявал Верес в прелюбодеяние и Публий Клодий (Клавдий) Пулхер в кръвосмешение[16]. По-нататък Лактанций изброява други любовни истории на Юпитер – любовта му към Тетида, Даная, Йо. Тук той се впуска и в тълкувания по метода на Евхемер, като директно се позовава на него.

Естествено е за човека да си представя всичко така, както е при самия него. Ксенофан добре изразява това, като казва, че етиопците си представят боговете чипоноси и чернокожи като тях самите и т.н. В приказките животните могат да говорят, също както хората. И защо да разглеждаме само отделни черти от измислиците? Те като цяло имат същия фон и същата обстановка, каквато притежава съответната реална действителност в определено време и на определено място. Това се отнася и за любовните отношения. Нямаше да хрумне на древните гърци, че някой от боговете би могъл да се влюби в юноша, ако на земята, сред хората, не съществуваха хомосексуални отношения. Естествено е един християнин като Лактанций да се възмущава от всичко това и да го критикува. Той не пропуска да спомене за престъпленията на Аполон: Какво да се каже за Аполон, неговия[17] баща? Нима поради любовта, от която бил обхванат, не пасял най-позорно чуждо стадо? (…) Пак той и докато обича красиво момче, го обезчестил, и докато играе, го убил[18].

II. Критика на разврата във вярванията на древните римляни

В глава XX на Божествени наставления Лактанций казва Стигам сега и до собствените вярвания на римляните, понеже за общите говорих[19]. Тези вярвания са му били несъмнено и по-познати. За какво става дума? Може да кажем, че по-нататък в текста на Божествени наставления се критикуват обичаи и празненства в Рим, свързани с някакви предания и съпровождани с разврат. Става дума също така и за историята за основаването на града, както и за някои негативни от нравствена гледна точка страни в бита на римляните.

Трябва да кажем, че критиката на Лактанций притежава особена сила и поради факта, че е насочена към особено важни събития и личности в историята на езическите народи. Ето какво казва авторът в споменатата глава XX на разглежданото съчинение: Кърмачката на Ромул, Лупа[20], е дарена с божествени почести, и бих понесъл, ако е самото животно, чиято фигура носи. Но Ливий казва, че тя е образ на Ларентина[21] – и при това не на тялото, а на ума и на нравите. Защото тя била съпруга на Фаустул и поради низостта на публичното си тяло сред пастирите била наречена Лупа, тоест блудница; ето защо се казва „lupanar“ (публичен дом)[22].

По-нататък Лактанций подлага на критика култа на богинята Флора. Според него тя била реална историческа личност —блудница. Той започва така: И не само тази блудница почитат римляните, но и Фавла[23], за която Верий[24] пише, че „била любовница на Херкулес“. Колко голямо пък може да се мисли това безсмъртие, което и блудниците получават?![25] След това Лактанций обяснява, че Фавла (Фавна) завещала на римския народ огромни богатства. Всяка година в Рим с особени празненства се чествал нейният рожден ден. На Сената това се видяло позорно и той дал на тази жена име на богиня – Флора. А нейните празници се съпровождали с разврат[26].

Едно изследване на критиката на Лактанций срещу разврата в езическата митология може да се разпростре върху най-различни теми. Такъв поглед може да бъде отправен и към историческата обстановка по негово време. Несъмнено е, че християнският морал се различава коренно от езическия. Други са изискванията, които поставя християнската религия пред своите последователи. И по времето на Лактанций в живота на християните ясно се е виждала висотата на християнската нравственост. Лактанций дава израз на това в своите думи. Неговата критика, разбира се, съвсем не би била убедителна, ако животът на християните не се е различавал от този, който се приписва на езическите божества.

Ето какво пише един изследовател по повдигнатия въпрос: Безспорно, най-силната и най-плодоносната защита на християнството през всички времена е бил и си остава преди всичко животът, личният пример на самите християни. (…) Нравствено-преобразяващата сила на християнството, твърдата и непоколебима вяра и възвишеният нравствен живот на последователите Христови са предизвиквали удивление и у най-непримиримите врагове на новата религия[27].

За да се разбере християнската критика на разврата в езическата митология, е необходимо добре да се вгледаме в самото християнско учение. Ето едно кратко изяснение на християнския възглед за произхода на многобожието: Истинското богопочитание, първоначалната религия на човека е просветлявала първите люде като светъл слънчев ден. По-късно тя била заменена с други религии, но все пак споменът за единия Бог останал да блещука като вечерна слънчева дрезгавина. У някои народи и тази дрезгавина взела постепенно да мъждее и за тях настъпва безпросветна нощ на езичество, когато почти нищо не остава от идеята за единия истински Бог, освен някакви смътни народни сказания и предания, и накрая се появява по-силно чувство на неудовлетвореност от съществуващите религии и стремеж към по-истинско общение с Бога [28].

Висок е нравственият идеал, начертан в Новия Завет за живота на християните! Той съществено се отличава от езическия възглед по този въпрос. От християнска гледна точка не може да се каже, че критиката на разврата в езическата митология е била измислена от някой и има автор. За тази критика има дълбоки основания вътре в самата човешка душа. Неин автор е самата човешка съвест, онова съзнание за доброто, красивото и истинското, което присъства поне в някаква степен у всеки човек (разбира се, докато с нежеланието за следване то не се заглуши). И не само християните са чувствали гнусотата на разврата (особено на онзи, който се приписва на някакви божества), а това е ставало и с най-добрите представители на езичеството.

Развратът в древния мит е опровергаван и дори осмиван още от древните философи. От християнска гледна точка това се дължи на факта, че те, макар и неясно, са чувствали и виждали някаква част от вечната и непреходна истина. Това много добре личи в думите на Платоновия Сократ, който би забранил в идеалната държава да се изобразява нещо безнравствено, разпуснато, низко и непристойно[29] и заявява, че към правилната любов не трябва да бъде отнесено нищо безумно и сродно с разпътството[30]. Той също така не позволява в същата идеална държава да се разказва за нравствените престъпления на езическите богове[31]. Ако този Платонов Сократ бе съзрял и приел по-голяма част от истината, той навсякъде и винаги би осъждал разпътството – както сред хората, така и по отношение на Божественото. Все пак трябва да се каже, че той дълбоко в себе си е чувствал това, понеже самата му представа, какво е Бог, изключва всякаква безнравственост за Него[32].

Връщайки се към по-нататъшния текст на Божествени наставления, трябва да споменем, че Лактанций негодува и срещу вредата от разврата в езическите вярвания за обикновения живот на хората. Той с негодувание говори, че в гръцките училища се поставят статуи на Купидон и Амор (Амур). Разбира се, Лактанций счита това за подтик към безнравственост[33].

Първа книга от Божествени наставления на Лактанций завършва по следния начин: А първата стъпка към мъдростта е да се разбира лъжовното, втората пък – да се познава истинното. И тъй, у когото това първо наше наставление, чрез което разкрихме лъжовното, донесе полза, той ще се подбуди да познае истинното (от това няма по-приятно удоволствие за човека) и вече ще бъде достоен за разбирането на небесното учение този, който с удоволствие и готовност е пристъпил към познаването на всичко друго[34].

Можем да кажем, че това е рамката, в която се движи първата книга на Божествени наставления. Въобще, трябва да се отбележи, че истината е основна тема на това съчинение – във всичките негови седем книги. По този начин Лактанций подчертава също, че той е избрал християнството, защото в него е истината, а не го защитава, защото го е избрал. Задача на притежаващите истината е да изобличават лъжата.

За разлика от философията, митологията е слаб противник за християнската религия. Най-добрите от философите, за които стана дума, са били и най-високо издигнатите хора на своето време, които със собствени сили и с помощта на естественото откровение са постигали някаква част от истината. Християнството винаги е уважавало и обичало тези хора, които не са задоволявали с повърхностния поглед върху живота и са търсели истината. Погрешно е обаче на възгледите на древните философи, съдържащи някаква част от истината и изпълнени с множество неверни твърдения, да се оказва пълно доверие. За съжаление, това е ставало и в древността, и по времето на Лактанций, и в по-късно време (както например знаем от историята на Византия след края на X в.). Именно това е предмет на Божествени наставления по-нататък: във втора книга се разглежда произходът на заблужденията, а в трета – лъжливата мъдрост на философите.

*     *     *

Един немски изследовател казва за Лактанций и неговото произведение Божествени наставления: Той бил първият на Запад, който се опитал да обхване християнския светоглед в едно завършено цяло[35].

При критиката на разврата в езическата митология в Божествени наставления Лактанций излага онова, което чувства. В това изложение присъстват много моменти, които намираме и в древната философия. За нас е важно обаче да разберем какъв е коренът на аргументите срещу разврата в езическата митология. Според християнския възглед техен автор е човешката съвест и онова съзнание за нравственост, което в поне някаква степен е останало сред човешкия род след грехопадението. Недопустимо е свеждането на великите прозрения за истинските свойства и дела на Бога до нивото на проста словесна еквилибристика! Не може да се разглежда нито позицията на Лактанций, нито позицията на когото и да било борец срещу разврата в езическата митология без съзнание за висшите нравствени ценности.

Трябва да се каже, че Лактанций не се спира на нивото на обикновената критика срещу разврата в езическите вярвания. Изхождайки от естествената човешка логика при построяването на твърденията си, той стига до отрицание на божествеността на една или друга митологическа личност. Обикновено следствие по-нататък е тълкуването по евхемеристичния метод за това, че тази личност е била действителен човек, живял някога на земята.

И най-накрая, каква оценка може да бъде дадена на критиката на Лактанций срещу разврата в езическата митология? При един поглед от християнска гледна точка трябва да се каже, че написаното от Лактанций е една много добра апология на християнството, която следва основния принцип за нападението като най-добра защита. Най-важното е, че думите на Лактанций извират от естествения нравствен закон, вложен в човека. А този нравствен закон има за свой извор вечната и непреходна истина, която не подлежи на никакво изменение.

___________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по Догматическо богословие в Богословския факултет при Софийския университет.

[1]. S. Eusebius Hieronymus. De viris illustribus 80 (Patrologiae cursus completus. Vol. 23, col. 726).

[2]. За авторството на последните две творения все пак съществува съмнение.

[3]. Цоневски, Илия. Патрология. София, 1986, С., c. 194–195.

[4]. Предполага се, че това бил един известен гонител на християнството, на име Хиерокъл.

[5]. Schanz, Martin. Geschichte der römischen Literatur bis zum Gesetzgebungswerk des Kaisers Justinian. Dritte neubearbeitete Auflage. Dritter Teil: Die Zeit von Hadrian 117 bis auf Constantin 324. München, 1922, S. 417.

[6]. Lactantius. Institutiones divinae. Liber I 1, 1-2 (Lactance. Institutions divines. Sources chrétiennes 326 (Livre I). Paris, 1986, P. 28-30).

[7]. Цоневски, Илия. Древните християнски философи и гръцката философия. – В: Годишник на Духовната академия 1957–58, Том VII (XXXIII), София, 1958 (с. 185–253), С. 202.

[8]. Лат. quasi Africanus. Става дума за Сципион Старши, победил Ханибал, и за Сципион Младши, разрушил Картаген – и двамата наричани „Африкански“.

[9]. Lactantius. Op. cit., 9, 1, P. 96.

[10]. Lactantius. Op. cit., 10, 5. P. 104.

[11].  Вж.  Платон. Държавата.  Превод от старогръцки, София, 1974.  Втора книга, XVIII. С. 96–98.

[12]. Всеблаг,  всемогъщ.

[13]. Ганимед.

[14]. Lactantius. Op. cit., 10, 10–13, P. 106–108.

[15]. Ibid., 11, 3. P. 110.

[16]. Ibid., 11, 3. P. 108.

[17]. На Ескулапий.

[18]. Lactantius. Op. cit. 10, 3.  P.  102–104.

[19]. Ibid., 20, 1–2. P. 192.

[20]. Лат. Lupa – вълчица.

[21]. Ака Ларенция, кърмачката на Ромул и Рем.

[22]. Lactantius, Op. cit., 20, 1–2. P. 192.

[23]. Друга форма на името на Фавна, отъждествявана с Bona Dea.

[24]. Марк Верий Флак – писател от времето на Октавиан Август.

[25]. Lactantius, Op. cit., 20, 5. P. 192–194.

[26]. Ibid., 20, 5–10. P. 192–194.

[27]. Цоневски, Ил. Древните…, с. 195–196.

[28]. Никодим, еп. и протойерей Цветан Попхристов. Апологетика (основно богословие). Второ допълнено издание. София, 1943. С. 116–117.

[29]. Платон. Цит. съч., трета книга, XII. С. 132.

[30]. Пак там, с. 135.

[31]. Пак там, трета книга, IV. С. 113–114.

[32]. Вж. Платон. Цит. съч., втора книга, XVIII. С. 96–98.

[33]. Вж. Lactantius. Op. cit., 20, 14–15. P. 196–198.

[34]. Lactantius. Op. cit., 23, 8–9. P. 242–244.

[35]. Bardenhewer, Otto. Geschichte der altkirchlichen Literatur. Zweite, umgearbeitete Auflage. Bd. II. Freiburg im Breisgau, 1914. S. 532.

Изображения: авторът Росен Миланов и Лактанций (240-320). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-18N