Етикет: папа пий IX

24. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Тук ще разгледаме противоречия и несъобразности в римокатолическия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария

Ако пожелаем от гледище на изискванията на логиката за последователност и вътрешна непротиворечивост в мислите да разгледаме римокатолическия догмат за непорочното зачатие, ще открием в него много недостатъци в това отношение. Той се оказва изпълнен с вътрешни противоречия и несъобразности.

В част ІІІ на своето прекрасно съчинение „Разности церквей восточной и западной в учении о пресв. Деве Марии Богородице“ (с. 288-415) протоиерей Александър Лебедев разкрива по логически път много от тези противоречия и несъобразности. Той доказва, че учението за непорочното зачатие е изградено не върху Свещеното Писание и Свещеното Предание, а върху цяла редица от предположения, много от тях неправдоподобни, други направо неверни, и че то се получава от тях по пътя на логическите изводи, които естествено не могат да бъдат качествено по-добри от предпоставките си. Той доказва между другото с няколко примера много убедително грешките на римокатолическия начин на разсъждаване, при който не рядко мисълта, която следва да се докаже, сама се използва като доказателство (с. 332-333; с. 338, забележката; с. 356).

Всичко това, така добре схванато, така основно разкритикувано от него, ние няма да повтаряме тук. Ние ще се спрем на други противоречия и несъобразности, на които се натъкнахме в процеса на критичното разучаване на въпросния нов римокатолически догмат, и които струва ни се обогатяват съображенията за неприемането му.

Още в началото ние установихме вътрешната връзка на този догмат с римокатолическото схващане за първородния грях и последиците му. Тук ще доразвием разкриването на тази връзка, от което още повече ще проличи, че не може да бъде правилно изграденото върху неправилна основа.

Преди всичко римокатолическата догма официално учи, че първородния грях се предава от бащите на децата чрез естественото зачеване и раждане (Тридентски събор, заседание 5, правило 2). У Шеебен четем: „Както Адам като активен принцип на раждането е бил главата и коренът на своето поколение… и както действителното осъществяване на греха в неговите непосредствени наследници е могло да се извърши само чрез раждането, изхождащо от него, тъй може същият (грехът) да се появи за неговите непосредствени наследници… чрез туй, че последните да раждат от бащи, произхождащи от Адам. Съобразно с това основанието, защо Христос от гледище на произхода на Неговата човешка природа… не можеше да се подхвърли на първородния грях лежи в туй, че Той се е родил не ex semine viri и ex voluntate viri (Иоан 1:13)” (Scheeben, Handsbuch der Katholischen Dogmatik, zweiter Band, S. 654).

Но ето че св. Богородица е била зачената по естествен път “ex semine viri” и “ex voluntate viri”. А това значи, че тя е дошла в този свят по пътя, по който тъкмо се предава първородният грях от човек на човек. Оттук е ясно, че нейното зачатие не би могло, разсъждавайки логично, да бъде изключено от първородния грях общ за всички хора, идващи по естествен път на земята. По силата на логиката тя трябва да се счита следователно зачената в първородния грях; за нея няма никакви основания да бъде поставена на базата на безсеменно зачената, подобно на Иисус Христос, тъй като тя, както учат и самите римокатолици, не е зачената sine semine viri.

Как да се спаси учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария и да не се пожертва общохристиянското и богооткровено учение за разпространяването на първородния грях чрез естествения път на раждането, започвайки от прародителя Адам (Псалом 50:7, Римляни 5:12)? На помощ идва теорията за така нареченото пасивно зачатие. Тя се състои в следното:

Родителите зачеват тялото и това зачатие се нарича conceptio activа generativа, а Бог сътворява при зачатието на тялото душата, която в даден момент се съединява с тялото; това се нарича conceptio passivа adaequata, или conceptio spiritualis sive personalis (Шеебен, пос. съч., ІІІ Band, с. 530). Привилегията на св. Дева Мария да е непорочно зачената не се отнася към зачатието на тялото, а към това на душата, понеже според римокатолическото схващане грешно може да бъде не едно неодушевено тяло, а личността. Личността пък се поражда след вливането (infusio) на създадената от Бога разумна душа в тялото. Вливането става след зачеването на тялото, но кога точно, не се знае. По този въпрос римокатолическите богослови спорят. Папа Пий ІХ мисли, че двете зачатия стават едновременно. Ала според преобладаващото мнение вливането на душата не ставало едновременно със зачатието на тялото, понеже трябвало да мине известен период на подготовка и развитие, „блажената Мария се е радвала на тази привилегия от първия момент на своето човешко (лично) съществуване”.

И тъй, според римокатолическите богослови, трябва да се различават две зачатия: активно, на тялото и пасивно – на душата. Душата при всяко зачатие се създава непосредствено от Бога и се влива в тялото (Шеебен, пос. съч., с. 660). Това учение, известно под името креационизъм (създаване), се споделя официално от Римокатолическата църква, докато православието без да има догматическо определение по дадения въпрос е склонно да предпочете схващането, че и телата, и душите на Адамовите потомци се създават от Бога, но не непосредствено, както Бог създал първите човеци, а посредством Неговото неотменно благословение, което Той е дал на нашите прародители още в рая: „Плодете се и множете се” (Бит. 1:28). Това учение е известно под името генерационизъм или традиционизъм (в своята по-примитивна форма). Без да се впуска в любимите на схоластиката умувания по въпроса, православното богословие се ръководи принципно от решението на V Вселенски събор, който е осъдил лъжеучението на Ориген за предсъществуването на душите, и е определил ясно и просто: „Църквата, следвайки божествените слова, твърди, че душата се твори заедно с тялото, а не тъй, че едната се създава по-рано, а другото после, според лъжеучението на Ориген” (Митрополит Макарий, Православно догматическо богословие, т. І, изд. ІV, Спб, 1883, с. 440).

„Как да се разбира това сътворяване на душите?” – пита митрополит Макарий и обяснява: „Самата Църква не определя с точност това; но въз основа на… свидетелствата на V Вселенски събор, на блажени Теодорит и особено на св. Лъв, и в съответствие с другите догмати на Църквата, трябва да се предполага, че тук се разбира не непосредствено творение Божие, а посредствено, – че Бог твори човешките души, както и телата, със силата на самото това благословение: „Плодете се и множете се”, което Той е дал на нашите праотци още в началото, – твори не от нищо, а от душите на родителите. Защото, според учението на Църквата, макар че човешките души получават битие чрез сътворяване, обаче тъй, че върху тях преминава от родителите заразата на прародителския грях, – а това не би могло да бъде, ако Бог ги твореше от нищо” (пос. съч., с. 441-442).

Сътворяването на нашите души от Бога чрез родителите, споделяно от Православната църква, като много по-приемливо учение в сравнение с креационизма, но не и въздигано в степента на догмат, е в скритите си дълбочини тайна, непонятна за нас и известна само на Бога. Ала все пак, макар и неизяснима в истинската си същност, тази тайна, изразена в Православната църква, чрез теорията на генерационизма, най-много задоволява човешкия разум и най-добре обяснява както преминаването на първородния грях чрез телата и чрез душите на родителите върху телата и душите на децата, така и наследствените черти у децата, които се отнасят не само до физическата им прилика с родителите, но и до много душевни качества (дарби или недостатъци) и до много нравствени свойства, имащи корена си в душата.

Православното учение се радва и на подкрепата на Св. Писание. Там четем:

а) „Адам… роди син по свое подобие и по свой образ, и даде му името Сит” (Бит. 5:3).

Тези думи трябва да се разбират в смисъл, че Сит е син на Адам и по тяло, и по душа. Това следва с особена яснота от съпоставянето на израза: „Адам… роди син по свое подобие и по свой образ” (ст. 3) с казаните по-горе думи: „Бог сътвори човека… по подобие Божие (ст. 4) и с Бит. 1:26, дето Бог говори: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие”. Във всички тези случаи в еврейския оригинал за „подобие” е употребена все една и съща дума (demúth), както и за образ е употребена все една и съща дума (célem). Като имаме предвид, че образът и подобието Божие трябва да се търсят в душата на човека, а не в тялото, за да не се изпадне в грубото лъжеучение на антропоморфистите (Митрополит Макарий, Православно догматическо богословие, т. І, Спб, 1868, с. 98-101), ще трябва да се съгласим, че щом Адам е родил сина по свое подобие и по свой образ, родил го е не само по тяло, но и по душа. С това тълкувание са съгласни и някои римокатолически тълкуватели, които са споделяли генерационизма като най-правилен възглед, докато не е бил обявен креационизмът за общопризнато римокатолическо учение поради тясната му свързаност с догмата за непорочното зачатие.

б) в Иов четем: „Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!” Думите „зачена се човек” предполагат зачеването на цялостния човек в смисъла на генерационизма – и с тяло, и с душа! Защото тялото без душа не може да се нарече човек.То е труп на човек.

в) някои откриват в Евр. 7:9-10 потвърждение на генерационистичния възглед. Там е казано, че Левий, още когато бил в чреслата на баща си Авраам, дал чрез него десятък на Мелхиседек. А това не би могло да се каже точно така, ако децата не се раждаха и телом, и духом от бащите си.

Спасителят говори: „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Иоан 3:6). С думите „Роденото от плътта е плът”, Иисус Христос обозначава не само тялото на човека, но и душата му – цялостния човек, невъзроден още от благодатта на Св. Дух. Думата „плът” в Св. Писание често означавна целия човек: и с тяло, и с душа. Когато се казва: „Словото стана плът” (Иоан 1:14), се разбира, не това, че Божият Син е приел човешка само плът без човешка душа, а че е станал човек – с човешка плът и човешка душа – истински човек. Или когато св. апостол Павел пише, че чрез делата на закона няма да се опрадае пред Бога никоя плът (Римл. 3:20), той не подразбира, че душата ще се оправдае, а само плътта не, но твърди, че човекът въобще, който се състои от тяло и душа няма да се оправдае пред Бога, по делата на закона. И в думите на св. пророк Исаия: „Всяка плът ще види спасението Божие” (Ис. 40:5) плът също озчава човека въобще. В този смисъл и Спасителят говори: „Роденото от плътта е плът”. След грехопадението родителите могат да раждат само плътски хора, понеже са сами плът (σαρξ), и са ръководени от неурегулираните пожелания на своята паднала природа (ср. 1 Кор. 3:1-4), особено ст. 4, дето в едни кодекси стои ανθρωποι, а в други – σαρκικοι, което показва, че за християнското съзнание те са синоними, и че плътският човек не е само плът, в смисъл на труп, а жив човек, с жива душа, само че още необлагодатен). И така с думите „роденото от плътта е плът” Иисус Христос определя невъзродения човек, но цял по състав – с тяло и душа. А в думите „роденото от Духа е дух” се сочи пак целия човек, но вече обновен, благодатно възроден и по тяло, и по душа, за да могат изкупените от Иисус Христос да прославят „Бога в телата си и в душите си, които са Божии” (1 Кор. 6:20).

Думите на Спасителя „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Иоан 3:6) ни говорят следователно съвсем ясно за две рождения: едното плътско, а другото духовно. Или с други думи, те ни говорят за две състояния на човека: едното – състояние на греховност, а другото – състояние на възроденост. Плътското раждане става от родители сами родени в първородния грях, намиращи се под закона на греха и движени от своите чувствени похоти, вследствие на което и тяхното дете е дете на плътта и се намира под знака на осъждането; поради това то се нуждае от изкупление. Другото раждане – духовното – се извършва под тайнственото въздействие на Св. Дух, Който обновява падналото човешко естество със силата на благодатта, давана на изкупените в тайнството кръщение. Оттук е ясно, че в разглежданите думи на Христос под плътско рождение не може да се разбира раждането само на плътта, защото духовното раждане, за което говори по-нататък Иисус Христос и което е необходимо за всеки роден от плът, има предвид не само тялото, но преди всичко душата, нуждаеща се поради греховността си от възраждане. А това значи, че тя е вече налице в „роденото от плът”. Следователно тя идва чрез раждането от родителите заедно с тялото.

От всичко казано дотук се вижда, че според православното учение първородният грях се разпространява чрез раждането, което се отнася и до тялото, и до душата, създавани едновременно (Източните св. отци са вярвали в едновременното създаване на тялото и душата. Например св. Григорий Нисийски се обявява против двете противоположни доктрини – за предсъществуването на душите и за предсъществуването на телата, смятайки за единствено вярно учението за едновременното създаване на тялото и душата при зачатието. Неговото учение споделя св. Василий Велики. Преп. Максим Изповедник също изповядва вярата за едновременното зараждане на тялото и душата, като казва, че тялото не може да съществува преди душата. Тя го оживява, и без нея то би било мъртво). То обяснява най-задоволително наличието на греховни безредици както в тялото, така и в душата на Адамовите потомци.

Римокатолическите богослови, както видяхме, за да обяснят, обосноват и оправдаят учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария, са се свързали съдбовно с теорията за креационизма (прот. И. Малиновский, Очерк православного догматического богословия, изд. ІІ, част І, Сергиев Посад, 1911, с. 240), която не е била винаги господстваща в римокатолическия свят и според която Бог твори душата при зачатието на тялото, но не едновременно, а малко по-късно, когато заченатото тяло се окаже годно за вливането на душата в него. Това става между зачатието и раждането, според повечето богослови, много по-близко по време към зачатието, отколкото към раждането. Вливането на душата на св. Дева Мария е станало по същия начин след зачеването на тялото й. При това вливане на душата в тялото тя е била предпазена от заразата на първородния грях, тъй като Бог дал на душата й преизобилните дарове на благодатта, съответстващи тъй да се каже на дара на първобитната праведност, която получили първите хора в рая.

От тази теория на римокатолическите богослови за креационизма (респективно за пасивното зачатие) произтичат съвсем малко преимущества за обосноваването на техния нов неправилен догмат и много недостатъци и непреодолими затруднения по отношение логичността на учението им за първородния грях и за разпространението му. Поради това, това учение се оказва изпъстрено с такива логически противоречия и несъобразности, че и най-гениалните римокатолически умове са се оказали безпомощни да ги преодолеят.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „25.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7

10. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

За да не бъдем упрекнати, че представяме тенденциозно въпроса за самочинното обявяване на догмата за непорочното зачатие, определяйки това обявяване не като плод на съборната дейност на епископите, а като едноличен акт на папата, и че сме се ползвали само от православни и протестантски източници, ние ще прибегнем и към римокатолически автори.Най-отявлени привърженици на новия догмат като епископ Малу и други признават, че свиканите епископи нямали за задача да обсъждат въпроса, а само да присъстват на този празник. Кардинал Брунели, който председателствал събранието на епископите по време на четирите заседания, на които те били запознати със съдържанието на булата, ги предупредил, че папата съвсем не е възнамерявал да събере епископите на събор, нито да ги упълномощи да обсъждат основанието на въпроса или навременността на определението – две неща, решението на които той запазва за себе си.

Същото потвърждава и кардинал Гусе (Gousset), който е написал цяло съчинение, озаглавено „La croyance générale et constante de l’Église touchant l’immaculée conception de la bienheureuse Vierge Marie“ (Paris, 1855), имащо за цел да докаже не само правотата на новия догмат, но и мисълта, че епископите не са играли никаква роля при дефинирането му, и че то е дело само на папата. Ето и неговите думи: „При все че Пий ІХ се е съветвал със св. колегия и с епископите на християнския свят, но той си е задържал правото да произнесе окончателната присъда за догмата на зачатието на Дева Мария“. Със съчинението си Гусе е целял да издигне абсолютния авторитет на папската власт, но не е досъгледал, че със същия аргумент е унищожил валидността на догмата за непорочното зачатие, тъй като е признал, че той е дело не на цялата Римокатолическа църква, а само на първия неин епископ, папа Пий ІХ, който по този въпрос е влязъл в явно противоречие с много свои предшественици. Никога в Църквата до Пий ІХ не се е процедирало така – папата еднолично със своята власт да обявява известно учение за догмат, без да пита Църквата, без да я остави тя да се произнесе по същество.

Паризис, епископ от Арас, изтъкнат ултрамонтанист, в своето малко съчинение озаглавено „Les Impossibilités“, описва церемонията по обявяване непорочното зачатие така: „В определения ден папата, който въплъщава в себе си цялата Църква, застана на катедрата на непоклатимата истина пред своите събрани братя, с които той свободно се бе съветвал, но без да иска от тях нито тяхното съгласие, нито тяхната преценка. Той стана прочее и говори сам, и утвърди като член на вярата, за всякога и за всички, че Мария е била зачената без грях“.

Тези думи на този отявлен защитник на папската власт и на папските разпоредби са по-красноречиви и по-изобличителни за папското самовластие в Църквата от всички други обвинения на противниците. Епископите нито са били канени да обсъждат, нито са имали свободата да се произнесат. Папата сам е провъзгласил новия догмат. Съборността на Църквата като принцип за решаване на важните догматически въпроси е била съвършено погазена и папско-монархическото начало възтържествувало.

Че самочинно е било догматизирано, с цел да се затвърди папската абсолютна власт в Църквата, едно неправилно учение, с което се увеличава броят на папските актове, много от тях отхвърлени от самите римокатолици като погрешни, това личи от цялата опорочена процедура на обявяването на новия догмат. Без догматическа обосновка с преки свидетелства от Св. Писание и Св. Предание, без обсъждане на въпроса от страна на цялата Църква, без събор, а в присъствието само на поканените епископи, съчувстващи на нововъведението, но въпреки това определени не да обсъждат, а да присъстват и одобряват, догматът бил обявен, анатемата за неприемането му – произнесена, Църквата била свързана с вяра в лъжовното учение.

При цялото внимателно процедиране и при всички допитвания и обсъждания в разни комисии и конгрегации, пак не било съобразено, че под тази папска анатема ще попаднат неволно и знаменити папи, светци и учени богослови на Римокатолическата църква като папите Инокентий ІІІ, Инокентий V, Климент VІ, Пий V, Инокентий ХІ и др. и като светците и богословите Анселм Кентърберийски, Бернар Клервоски, Тома Аквински, Бонавентура, Хуго де сен Виктор, Петър Ломбард, Алберт Велики и други, които решително са отхвърляли непорочното зачатие на св. Дева Мария като заблуда, да не говорим за древните велики светители и поборници за православието, които нямали и понятие от това ново учение.

Самите участващи във формалните заседания в Рим са чувствали излишността на своето присъствие. Кардинал Маки, един от защитниците на непорочното зачатие, доайен на свещената колегия, подчертава решаващата роля на папската власт в догматизирането на новото учение, като преди церемонията по провъзгласяването на догмата се обръща към папата със следните думи: „Онова, което така горещо желае Християнската църква и проси всецяло, за преумножаване на хвалата, славата и почитанието на пресветата майка на Бога, е това, щото нейното непорочно зачатие да бъде определено и предписано от Вашата върховна и непогрешима власт“. А след обявяването на догмата кардинал Маки благодарил на папата за това, че той благоволил със своя собствен авторитет да определи и узакони непорочното зачатие.

Явно е, че този нов догмат е бил дефиниран от папата и неговите приближени и наложен насила на цялата Римокатолическа църква. Порочната процедура на неговото обявяване не е от естество да го утвърди като истинско учение; напротив, тя го разобличава като новост, която няма нищо общо с вярата на древната Църква и на светите отци.

Известният западен църковен учител от V век св. Викентий Лерински е определил много сполучливо, коя е истинската и изначална вяра на Църквата, а именно, „quod semper, quod ubique et quod ab omnibus creditum est“, тоест което всякога, всякъде и от всички е вярвано.

Католиците се хвалят, че по времето на обявяването на догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария цялата почти Римокатолическа църква е вече вярвала в него. Това е отчасти вярно, защото иезуитите векове наред употребявали неимоверни усилия да насаждат тази вяра у народа. Но дори да беше то и напълно вярно, пак този аргумент не би бил достатъчен, за да оправдае догматизирането на частното мнение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Защото, както добре изяснява безименният автор на прекрасното съчинение „Le nouveau dogme en présence de l’Écriture sainte et de la tradition catholique“, Църквата „не е християнското общество от този или онзи век,… но християнското общество от всички векове… Тази Църква – една, постоянна и идентична – е каналът, по който винаги е текла богооткровената истина, откакто Богочовекът й я е поверил. Богооткровената истина й е била дадена като залог.

Иисус Христос не ѝ е поверил мисията да я изработва (тоест сама да я измисля и съчинява – скоби мои). Във всеки век е имало в Църквата само погрешими хора, било пастири, било миряни; не е имало непогрешимост освен в постоянното свидетелстване на вековете, утвърждаващи всички заедно един догмат на вярата, вярван винаги и от всички. Когато в този или онзи век един догмат на вярата е бил оспорван или отричан, Църквата е свидетелствала за своята древна, постоянна и вселенска или повсеместна вяра. Епископите са били нейните органи, когато те са били отгласи на нейната вяра, респективно всеки за своята църква; но тяхното свидетелрство е било считано недействително, щом те са говорели лично от свое име“.

Ако латинските богослови, защитници на непорочното зачатие, се ръководят от често цитирания от тях принцип на св. Викентий Лерински, че „онова предадено учение трябва да се признава за истинско, което всякога, всякъде и от всички е било изповядвано като истинско“, те трябва сами да се откажат от новия си догмат, защото той не е бил изповядван „всякога, всякъде и от всички“. До ХІ век той е бил неизвестен. Много папи решително са го отричали. Цели католически страни дълго не са вярвали в него. Ако някои римокатолически автори се опитват да спасяват задължителността на новия догмат тъкмо с помощта на изтъкнатия принцип на св. Викентий Лерински, това е едно недоразумение.

Един например пише: „Викентий дава на всеки вярващ средство да узнава новото, внезапно появило се заблуждение като заблуждение, а именно, той предлага да се установи, дали то съответства на всеобщото съгласие на Църквата, или на свидетелството на древността“. Протоиерей Александър Лебедев, цитирайки тази мисъл, открива в думичката „или“ хитростта на автора, който се старае да избегне неумолимата присъда на принципа на св. Викентий Лерински със софизми. Протоиерей Лебедев казва: „Това, което у св. Викентий Лерински съставлява един признак с две части, то се разпада при латинския богослов на два независими признака. Според св. Викентий онова учение е лъжливо, което е и не древно, и не всеобщо, а според латинското тълкуване онова учение е лъжливо, което е или не древно, или не всеобщо. И обратното, според св. Викентий онова учение е истинско, което е и древно, и всеобщо, а според латинското мъдруване – онова учение, което е или древно, или в известен период всеобщо. Според принципа на св. Викентий, учението за непорочното зачатие е и не древно и не всеобщо, и поради това лъжливо; а според латинското представяне то, макар и да е ново, но в половината на сегашния (ХІХ-ти, в скоби мои) век е всеобщо, следователно е и истинско. Ето латинското извращение на принципа на св. Викентий“.

Непорочното зачатие не е било постоянна и повсеместна вяра на Църквата, понеже то не е нейно учение, а чужд елемент, привнесен отвън. А то не е нейно учение, понеже не е богооткровено, тоест не се съдържа в Св. Писание, нито е предадено на вярващите от апостолите и техните приемници по пътя на Св. Предание. Догматическата дейност на Църквата се е състояла не в откриване нови догмати, които не са били известни на предишните християнски поколения, нито в обявяването за догмат на вярата на някое благочестиво частно мнение, а в определянето на някоя оспорвана или отричана от еретиците богооткровена истина, която е била винаги и повсеместно вярвана като постоянен, повсеместен и изначален догмат на Църквата.

Така че папа Пий ІХ е извършил един своеволен и страшно отговорен пред Бога и пред историята акт, като, без да държи сметка за постоянната и повсеместна вяра на Църквата, е превърнал, злоупотребявайки с властта си, едно частно мнение, появило се на Запад едва в ХІ век, и за което предишните векове нищо не са знаели, в задължителен догмат на вярата. Така се приключило обявяването като богооткровено учение, винаги вярвано от Църквата на едно мнение, което в самите римокатолически богословски среди било предмет на оспорване повече от 800 години, тоест на едно мнение, което самата върховна римокатолическа власт не е смеела да обяви за догмат на вярата в продължение на дълги векове, а ту го обявявала за неправилно учение чрез някои свои папи (Инокентий ІІІ, Инокентий V, Климент VІ), ту го закриляла, забранявайки да се нарича то ерес (Сикст ІV), ту се е въздържала да се произнася по него (Павел V, Григорий ХV), като е заявявала, че „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“ (Григорий ХV).

Можем ли да си представим тъй нерешително да е процедирала Църквата по повод например на оспорваната от арианите божествена същност на Христа! Можем ли да си въобразим, че Църквата е могла да отлага решителното си произнасяне по този въпрос с векове, докато дойде сгодният исторически момент за това? Не! Църквата веднага е казала думата си и то твърдо и решително, защото тя не е защитавала едно колебливо мнение, а една положителна вяра, вяра, която е била винаги изповядвана от истинските членове на Църквата. По божествената същност на Христа вечната Мъдрост е казала думата си в Свещеното Писание и в Свещеното Предание. Затова Църквата винаги е вярвала в тази божествена същност на Христа! Ако по въпроса за непорочното зачатие на св. Дева Мария, по признанието на папа Григорий ХV, „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“, ясно е, че, неоткрита до ХVІІ-ти век, тя не може да бъде догмат на вярата и след ХVІІ-ти век, защото истините на вярата са открити от Христа още на апостолите и техните съвременници (Иоан 15:15). Иначе ще излезе, че днешните римокатолици имат по-богата по съдържание вяра отколкото светите апостоли!

Всичко това показва, че с обявяването непорочното зачатие за догмат на вярата Римокатолическата църква не е формулирала един винаги изповядван и застрашен от отричане изначален, богооткровен догмат на Църквата, а едно частно, колебливо и от гледище на Божественото откровение необосноваемо и затова неудържимо мнение. Тя е чакала то да се разпространи, да се закрепи в съзнанията на вярващите и чак тогава се е осмелила да го догматизира и то по подбуди не да подсигури спасението на вярващите чрез изповядването на една истина, отричането на която води към вечна гибел, а със скритата цел да се проправи пътят за провъзгласяването на догмата за папската непогрешимост и главенство в Църквата.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „11.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e