Иван Г. Панчовски

б) християнското учение за Божия промисъл

Християнското учение за Божия промисъл е необходимо и неразделно свързано с християнското учение за Бога като премъдър, всеблаг, вселюбящ и всемогъщ Творец. Бог, Който е сътворил света от безкрайна доброта и най-чиста любов, не може да не проявява грижа на запазване на света и за осъществяване на предопределената му цел. Следователно Бог не е само Творец, Който е сътворил света, оставил го е да съществува напълно самостоятелно и не проявява никакви грижи за него, както твърдят деистите, а е и Промислител, Който запазва света, управлява го, направлява го към неговата последна цел и му съдейства всемерно за нейното осъществяване. Св. Иоан Дамаскин пише: „Само Бог по природа е добър и премъдър. Като добър Той промишлява, защото не е добър онзи, който не промисля… Като премъдър Бог се грижи за съществуващото по най-добър начин[58].” Цялото Свещено Писание с право може да се нарече книга на Божия промисъл; то въздава нему възхвала, почти във всяка своя дума описва подробно и вдъхновено неговата непрестанна дейност и представя като негови дела историята на света и човечеството от сътворяването на всичко съществуващо до „оня велик ден на Бога Вседържителя[59]„. Ето някои от най-изразителните места от Свещеното Писание, в които се разкрива учението за Божия промисъл.

Целият свят във всичките му части и сфери и с всичките му промени и явления се намира непрекъснато в обсега на Божията промислителна дейност. Иов казва: „Кой, освен Него, промишлява за земята? И кой управлява цялата вселена?[60]“ Чрез Бога, според думите на св. апостол Павел, всичко се държи[61]. Бог Син държи всичко с могъщото Си Слово [62]. Премъдрият Соломон казва, че Бог „се грижи за всички[63]„. В обсега на Божията промислителна дейност влизат дори атмосферните промени. Бог събира водните капки, за да се изливат в множество на дъжд[64]. От духването Божие става лед и водната повърхност се свива[65]. Светкавицата и гърмът излизат из устата на Бога[66]. Промислителната дейност на Бога, насочена към природата и природните явления, има и своя по-далечна цел: запазването на живите същества. Бог напоява земята, за да расте трева за добитъка, и злак, и всякакви други храни за полза на човека[67]. В Божията ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът[68]. Бог дава на всички живот и дишане и всичко[69]. Той облича полската трева и полските кринове и храни небесните птици[70]. Без Божията воля не пада на земята ни едно врабче[71]. Човекът – запазването на неговия живот, неговото телесно и душевно развитие, неговият духовно-нравствен възход и най-главно неговото спасение – е специален предмет на Божията промислителна дейност; това е така наречената от западните догматисти providentia specialis в отклика от providenta generalis или universalis, чийто предмет е творението въобще. Бог устройва и изтъкава човека още в майчината утроба, извежда го от нея и непрестанно го закриля и покровителства[72]. Той непрекъснато премисля за облеклото, храната и здравето на човека, че дори и космите на главата му са преброени[73]. Промислителната дейност на Бога е насочена към всички люде: „Той е сътворил и малък и велик и еднакво премисля за всички[74].” “Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни[75].” Всеки миг от човешкия живот е под непрестанното действие на Божия промисъл; той го направлява към висшата му цел, подпомага го да се отклонява от пътя на злото и гибелта и да върви успешно по пътя на доброто и спасението[76]. Стъпките на човека се насочват от Господа[77]. Бог малко по малко изобличава заблудилите се и като им напомня в какво съгрешават, вразумява ги, та като отстъпят от злото, да повярват в Него[78]. Бог не иска смъртта на беззаконника, а да се обърне от пътищата си и да бъде жив[79]. Той дълго време ни търпи, понеже не желае да погине никой, а всички да се обърнат към покаяние[80]. Спасителят иска да се спасят всички и да достигнат до познание на истината[81]. Домостроителството на нашето спасение, насочено към всички, е също така дело на Божия промисъл[82]. Изкуплението и спасението на човешкия род чрез въплъщаването, учението и кръстната смърт на Бог Слово – ето висшата точка на Божията промислителна дейност[83]. Основаването на Църквата като проповедница на Христовото благовестие и съкровищница на благодатните дарове на Светия Дух и нейното функциониране в света са също специална проява на Божия промисъл. На вярващите в Бога и любещите Го Божият промисъл всичко съдейства към добро[84] и се грижи за тях[85], което дало основание да се говори за providentia specialissima.

Във връзка с естествения и свръхестествения начин на проявяване на Божията промислителна дейност говори се за естествен промисъл (providentia naturalis) и свръхестествен промисъл (pvodentia supranaturalis или extraordinaria). Естественият промисъл се извършва чрез вложените от Твореца сили и закони в природата и специално в човека като Божи образ чрез неговия разум и чрез неговото нравствено съзнание, чрез неговото падение и въздигане, чрез неговите сполуки и несполуки, чрез неговия страдалчески път и горчив опит в борбата със злото и чрез сладостта от службата на доброто и от вярата в Бога[86]. Свръхестественият промисъл се изразява в онези извънредни и чудодейни вмесвания в естествения ход на световното развитие и в живота на човечеството в неговата целокупност или в отделни негови членове като изявяване на Божията воля чрез старозаветните пророци, въплъщението, жизнения път и служението на Бог Слово, старозаветните и новозаветните чудеса, изкуплението на човешкия род и благодатните дарове на Светия Дух, чрез които Бог непосредно направлява света към предопределената цел – възстановяване на падналото човечество, спасението и освещаването му, възтържествуване на Божията правда и изграждане на Божието царство.

в) Божи промисъл и човешка свобода

За нас тук най-важно е да установим отношението на Божия промисъл към свободата на човека: дали Божията промислителна дейност оставя място за свободна проява на човека или обхваща, определя и извършва всичко и човек е само оръдие в Божите ръце? Самата представа на Свещеното Писание за Бога като свят личен Дух, като премъдър и всемогъщ Творец, като всеблаг и вселюбещ Отец, като саможертващ се Изкупител и Спасител на човечеството вече съдържа в себе си отрицателен отговор на този въпрос. Промислителната дейност на така схванатия Бог не може да протича в каузална или финална детерминираност, която не дава никаква възможност за свободно проявяване на човека. Съответно на святата лична същност на Бога „промисълът Божи е духовна сила”, а духовната сила при своите действия не унищожава дейността и борбата на естествените и нравствени сили[87]”.И действително, според свидетелството на Свещеното Писание, Бог като свят личен Дух е създал човека от любов по Свой образ, следователно създал го е свободна духовно-нравствена личност. Бог – според думите на премъдрия Иисус, син Сирахов, – „отначало сътвори човека и го остави в ръцете на произведението му. Ако желаеш, ще запазиш заповедите и ще завардиш благоугодна вярност.Той ти е предложил огън и вода: към което желаеш, ще простреш ръка. Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде[88].“ Чрез създаването на човека Бог не е искал да постави начало на робски същества, които да се подчиняват механически на природните закони и сляпо на своите инстинкти и да следват безпрекословно повелите на Божията воля. Бог е пожелал и създал духовно-нравствени личности, които съзнателно, чрез собствена преценка, да се вдъхновяват от доброто и от ценността и възвишеността на Божиите изисквания и свободно да ги изпълняват. „Към свобода сте призвани вие, братя – пише св. апостол Павел; – само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму[89].“ В цялото Свещено Писание вее дух на свобода. Всички отци и учители на Църквата пламенно и обосновано разкриват и защитават свободата на волята, „И Бог – пише св. Ефрем Сирин – създал човека свободен, като го е почел с ум и мъдрост[90].” Същата мисъл изказва и св. Иоан Дамаскин, като пише: „Бог украсил човека със свободна воля[91].”

Достойнството на човека, което го издига в безмерна висота в сравнение с неорганичната и органичната природа, с растителното и животинското царство, се състои в неговата съзнателност и свобода, чрез които той принадлежи към духовно-нравствената и божествената сфера. Съответно на това превъзходство на съзнателно-свободната човешка личност пред всички предмети и индивиди от неорганичното и органичното царство Бог придава висша ценност само на тези човешки прояви, които са изява на неговото съзнателно и свободно подбуждане, искане и решение. От любов към свободата, за нейно опазване и за нейно възрастване – тази висша духовна ценност, без която няма нищо ценно самò по себе си и всички религиозни и нравствени ценности се превръщат в миражна сфера, в призрачна действителност – Бог дори допуща време да се прояви „властта на мрака[92]“ и да се дойде до положението, че човешките мисли, не са Божии мисли и човешките пътища не са Божии пътища[93]. Така вследствие на свободата си човеците могат да се противят на Бога и да не изпълняват Неговата воля[94], чрез което се поставило началото на злото в емпиричния свят и на всичките му катастрофални последици. Поради злоупотребата с висшия дар на свободата “племената замислят суетни неща” и “князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник[95]”. И въпреки всички тези катастрофални последици от злоупотребата със свободата Бог я зачита и запазва, защото тя притежава безмерна значимост като предусловие на духовно-нравствените ценности въобще, на достойнството на човешката личност и на възвишен, творчески духовно-нравствен живот. За всекиго е „непосредно очевидно, че Божество, Което може да създаде свят от свободни същества и да им даде в някакъв обсег възможност, за самостоятелно искане и действане наред със Собственото Си господство, е извършило несъмнено по-велико, по-възвишено дело, отколкото Божество, в Чийто свят всичко протича само автоматично, както някога се е мярнало пред очите на Неговото „извънвременно” знание и Чието „всемогъщество” и „всезнание” биха били накърнени, ако би станало нещо, което не е точно и ясно предопределено в Неговата идея за света[96].“

Оттук се налага с логическа необходимост заключението, че Божият промисъл за човека не може да отиде в разрез с Божия замисъл за човека като свободно духовно-нравствено същество и следователно целта на Божията промислителна дейност за човека трябва и може да е насочена главно към запазване и осъществяване на човека като свободна, духовно-нравствена личност. Бог по Своята премъдрост, любов и всемогъщество е пожелал да създаде свободна личност, която да се проявява свободно и по лътя на свободата да се издига и възвишава към съвършенство и святост. Божият промисъл като проява на същите Божии свойства – премъдростта, любовта и всемогъществото – има за своя задача да съдейства всемерно за най-успешното осъществяване на този замисъл за човека. Божият промисъл е положителна, творческа, градивна духовно-нравствена сила, вследствие на което той нито унищожава свободата – най-възвишеното у човека,- нито я задушава, нито ѝ слага препятствия, нито я омаломощава, а винаги и навсякъде я запазва, въздейства за нейното правилно развитие и всестранно разкритие, подпомага я за непрестанен възход и за цялостно осъществяване като нравствена свобода, тоест като положителна, идеално добра свобода.

След това изяснение въпросът дали е възможно за Бога да остави място за проява на човешката свобода във всеобхватната, всепроникваща и всеуправляваща телеология на Своя промисъл – е несериозен, особено при мисълта за Бога като свободно и свято лично същество, което не е тъждествено с каузалния или с телеологичния ред в света, каквото е безличното божество на пантеизма. Нито Божието всемогъщество се подкопава и нарушава от относителната свобода на тварите, както погрешно мислели Сократ, Лутер, Калвин, Цвингли, Хобс и Джеймс, нито този, който задържа, макар и най-малка част от волята си за себе си, извършва грабителство у Бога, както твърдял Фенелон[97], нито пък Божието всемогъщество поглъща и унищожава човешката свобода. Всемогъщество не означава „всетворчество[98]”, а само съдържа в себе си възможност за всетворчество. Вследствие на това Бог поради всемогъществото Си има възможност да твори всичко и да не оставя място за никаква свободна и творческа проява на човека, но това трябва да бъде пожелано от Него като съгласно с Неговата премъдра, любеща и свята природа. Всемогъществото на Божията воля никога не може да бъде отделено от Неговата премъдрост, всеблагост, любов и святост. Божието всемогъщество не е изолирано от останалите Божии свойства; то се намира в пълна хармония с тях, винаги “действа в съгласие с тях и никога не се намира в противоречие с тях и не влиза в противодействие с тях. Бог – според думите на псалмопевеца – „върши всичко, що иска[99]„, но Той иска само доброто, защото е абсолютно добър (άγαθός)[100]. Според св. Епифаний, Бог може да върши всичко, що пожелае, ала Той върши само това, що е съгласно с божествената Му природа[101]. Щом Бог по Своята всеблагост и любов е поискал да създаде духовно-нравствени личности и да ги надари с относителна свобода – отблясък от Неговата абсолютна свобода, то Той иска и следователно може да огради и опази тази свобода и по отношение на всемогъществото на промислителната Си дейност. Бог като духовно-нравствена сила може да се самоограничи, за да даде възможност за съществуването и проявяването на людете като свободни същества. „Но чрез това самоограничение никак не се унижава величието и могъществото на Бога, а напротив се възвишава[102].“ Нещо повече. Божият промисъл, като проява на свято лично същество, на премъдър и всеблаг Творец и любещ небесен Отец, няма друга цел по отношение на човеците освен цялостно да им съдейства да се утвърждават, развиват и усъвършенстват като свободни духовно-нравствени личности за съзнателно и свободно извършване на доброто и за съзнателно и свободно богообщение. Божието промисляне, според видния представител на православното догматическо богословие епископ Силвестър, е “безкрайна Божия любов, която създала човека за вътрешно и свободно общение със Себе си, а затова и подир падението му не преставала да дири такова общение и единение с него[103]„.

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода – продължение 2*“ →

Иван Г. Панчовски

Всички неща и същества се отнасят към атман, както искрите към огъня, които принадлежат към неговата същност и изскачат от него. „От атман – се казва в Упанишадите – изтичат всички живи духове, всички светове, всички богове, всички същества“ (Brih. 2,1,20). Всичко се прониква от атман, всичко е негова проява, всичко участва в неговото блаженство. Няма действие, дело и постъпка, които да не се извършват от атман. Не само човеците, но и боговете действат единствено чрез силата, която той дава. Людете се подбуждат и към добри, и към зли дела от него. Всички промени в природата, всички чувства, мисли, влечения и постъпки на хората и боговете, целият светопорядък, се свеждат в края на краищата към атман (Вrih. З, 8, 9). В Упанишадите се казва изрично, че атман е „пазител на света, той е повелител на света“ (Вrih. 4, 4, 22), въз основа на което атман се признава за вседържител на света, който запазва всичко съществуващо, и за владетел на света, който всичко направлява, ръководи и управлява. Разбира се, атман в тази си функция не действа отвън, а отвътре. Той направо се нарича Ашагуатш (Вrih. З, 7), тоест „вътрешен ръководител“. Той пребивава вътре в нещата, той е тяхната душа, а те са неговото тяло; той ги направлява, ръководи и управлява отвътре. На много места (Вrih. 2, 5) атман се нарича „могъщ безсмъртен дух“, който обитава във всички космични и психични явления и чрез това прави възможно тяхното действие и взаимодействие.

Щом като целият свят, доколкото въобще съществува, е само саморазкритие, самоманифестация на Браман-атман, то ясно е, че не може да се говори за никаква свобода в световния процес и в човешките постъпки. Свободата би била възможна при предпоставката, че атман би бил друг, отколкото е. Според това пантеистическата система на Упанишадите застъпва строг детерминизъм. Боговете и човеците във всичките си прояви и постъпки само разкриват своята природа, своята същност, която е атман. Разбира се, Упанишадите говорят, че човек е свободен, че той може да живее в свобода. Тази свобода обаче не е нищо друго освен постъпване, което се изгражда върху познаване нашата тъждественост с вечно свободния атман и се състои във вярност на своята природа. Вечно свободният атман, който детерминира нашите постъпки, не е чужда, противоположна нам същност, а нашето собствено аз. Разбира се, тази метафизична свобода е ненарушима необходимост; тя не позволява никакво изключение и няма нищо общо с нравствената свобода, върху която се изгражда нравственото постъпване и която стои в основата на етиката. Тя се състои в необходимо саморазкриване на природата на атман[23].

В европейския културен кръг несъмнени наченки на подобно монистическо пантеистическо понятие за Бога се установяват във философската система на Хераклит Ефески (535-475 година преди Христа). При него се явява идеята за божествен Разум, който направлява, ръководи и управлява всичко, но не произволно, а закономерно и необходимо, защото неговото действие е резултат на разкритието на неговата собствена същност. Божеството обгръща в себе си всичко и чрез присъщия му закон за противоречието произвежда из себе си всичко като необходимо разкритие на своята огнена природа. Поради това Божеството се явява също като необходимост и справедливост, като световен ред и световен закон, който обуславя и предопределя всичко. Човек не прави изключение в това отношение. Той също е включен във всеобхватния световен процес на необходимото проявяване на божествената субстанция. Човешката душа идва от същото божествено дихание, което като топъл полъх излъчва из себе си целия свят; всички прояви на душата са изява на нейната първооснова. Ясно е, че в свят, който е необходимо разкритие на едната божествена субстанция и в който всичко става по необходимост, не може да се говори за нравствена свобода[24].

Философската идея за Божественото провидение получи значително по-завършен израз в монистическо-пантеистическата система на стоицизма. Стоиците схващали Божеството като активно, формиращо и оживотворяващо начало в света, което прониква пасивната, безформена и мъртва материя и твори всичко в нея. Светът се схваща като живо същество (ζώον), което във всичките си грубо материални части е проникнато от фино материалната световна душа – духа или божественото в света[25]. Божеството обуславя всяко съществуване и всяка промяна, понеже то, като разум (λόγος), всичко твори с предопределена цел и го ръководи към нейното осъществяване; оттук Божеството в всеуправляващо Провидение (Πρόνοια). Всичко обхващащият и определящ закон на Провидението действа като всепокоряваща сила, като ненарушима необходимост (ανάγκη), като неизбежна съдба (ειμαρμένη), състояща се от непроменлива редица от причини и действия. Нищо в света не става без предшестваща причина и следователно нищо не е случайно и произволно[26]. Човешката душа е живеещият в човека Бог, поради това тя има същите способности и също така е подвластна на закона на Съдбата. „Ние – казва Сенека – не може да изменим реда на нещата.“ „Нека човек смята, че всичко, което се e случило, е трябвало да се случи“, „като понася мъжествено ударите на Съдбата[27]„; Характерен е в това отношение и следният израз на Сенека: Volentem fata ducunt, nolentem trahunt[28].

Единственият извор на каузалния и финален детерминизъм стоическата философия е идеята за Божественото провидение, което не се разбира като грижа на съзнателно и лично същество, а като необходимост, съдба. По силата на това всичко е детерминирано, предопределено, и никой не е в състояние да измени нищо в течението на световния процес и на историческите събития. Светът възниква от божествения огън и се унищожава чрез „световен пожар”, за да се зароди отново по същия начин и да бъде точно копие на предишния. Тази оставаща вечно еднаква φύσις се развива съобразно със своята разумност и необходимост винаги по същия начин: в нея не може да се появи нищо ново. “Този, който вижда сегашното, видял е и всичко минало, що се е случило в течение на вековете, и всичко, което ще се случи някога в бъдещето. Понеже всичко е еднородно и сходно[29].” Ясно е, че в тази монистическо-пантеистическа система, гдето владее всепокоряващата и необходима съдба на Божественото провидение, няма място за никаква свобода на човека. Въпреки това стоиците твърдят, че Божеството и човекът са абсолютно свободни, като, разбира се, свободата се схваща от тях като природна и финална необходимост. Такова метафизическо понятие за свободата обаче е несъстоятелно и несъвместимо с етическото понятие за свободата: там, гдето пред човек е открит само един път – да се подчинява на природната каузалност и на съдбовното предопределение на Божественото провидение, не може да се говори смислено за нравствена свобода и за нравствен живот.

Философската идея за Бога придоби напълно завършена пантеистическа формулировка в системата на Барух Спиноза. Според него, Бог е абсолютно, безкрайно същество, тоест единствена субстанция[30]. Бог е всебитието, всереалното и извън Него нито съществува, нито е мислимо нещо[31]. Всичко, що е, е в Бога и нищо не може да съществува и да се мисли извън Него[32]. Отделните предмети, чиято сума образува света, са иманентно разкритие на божествената субстанция; те са само нейни начини на проявяване, нейни видоизменения, модификации[33]. Човек също така е само модус на божествената субстанция. Всички неща, събития, процеси и явления извират по вътрешна (логикоматематическа) необходимост от божествената природа. Бог действа само според законите на Своята природа[34], тоест абсолютно свободно, което е равнозначно с абсолютно необходимо. Поради това в природата няма нищо случайно; божествената същност определя по необходимост, що да съществува и как то да се проявява[35]. И така, Бог е единственото самостоятелно същество, а всичко друго е Негова необходима проява и следователно е зависимо от Него; Той като иманентна причина на всички неща обгръща ги в Себе Си и предопределя не само тяхното битие, но и начините на тяхното съществуване и проявяване[36]. Единственото нещо, което Бог не може, то е да създаде неща, които да са независими от Него. Божието творчество не е нищо друго освен саморазвитие на Бога[37]. Въпреки най-строгата детерминираност на всички природни промени и човешки постъпки от необходимостта на божествената природа, Спиноза съвсем не изключва свободата. Тя обаче е тъждествена с необходимостта, както бе в Упанишадите и при стоиците. „Такава вещ се нарича свободна – пише Спиноза, която съществува единствено само по необходимостта на своята собствена природа и се определя към действане само чрез себе си[38].“ В този смисъл свободата не се състои в свободното решение, а в свободната необходимост (libera necessitas)[39]. Волята не е свободна причина, а само необходима[40]. Оттук и „интелектуалната любов към Бога” е цялостно отдаване себе си на природата и пълна покорност на необходимостта. В нея липсва стремеж да се въздейсва върху Бог и да се предизвика изменение в необходимото съдбовно течение на природния и историческия процеси.

От това изложение е ясно, че пантеизмът на Спиноза е натуралиcтичен и механистичен, поради което той отхвърля всяка телеология и не говори за Божествено провидение. Все пак не подлежи на никакво съмнение, че щом Бог включван Себе Си всичко съществуващо като Своя модификация и всяка промяна е необходимо разкритие на Неговата субстанция, то нравствената свобода на човека е химера и етиката се превръща във физика или метафизика. И действително, етиката на Спиноза отрича основните етични категории добро и зло, тъй като в детерминиран свят всичко е необходимо и следователно се намира извън нравствената оценка[41].

Под несъмненото влияние на Спиноза се е намирало развитието на пантеизма от Шелинг и Хегел включително до Фридрих Паулсен и Вилхелм Вундт.Божественото провидение като необходима, всеобхватна, всеопределяща и всепокоряваща сила на Всеединното и Вседействителното според пантеизма, е единствената и последна причина на всяка вещ, на всяка промяна и на всяко явление в света. Каузалният и финален детерминизъм на пантеизма не оставя никаква възможност за нравствена свобода, защото всичко в света – неговата поява, неговото развитие неговите прояви – е необходимо видоизменение, модификация, на безличната божествена същност в процеса на нейното саморазкритие. Основната пантеистическа формула Deus sive Natura сочи, че Бог не e нещо отделно от природата и нейните закони. Той е постоянно присъщата и определяща сила на всичко съществуващо. Той е световна душа или воля, която всичко ръководи и движи само от себе си.

Пантеистическият бог е вседух и всеживот, който прониква всичко, движи го, оживотворява го; той е скритата зад всяко съществуване тайна и всемогъща сила, която направлява и ръководи всичко; той е безкрайният поток на историята, който всичко увлича и носи със себе си; той е всеобщият разум, който мисли във всичко; той е всъдеприсъстващата воля, която всичко определя и от която ние не можем да се отклоним; той ни прониква отвсякъде, изпълня ни със своя дух и ние, както и целият свят, сме само негова проява[42]. Накъсо казано, пантестическият бог е вседействителното, което обгръща в себе си всичко и което действа във всичко. Извън него не съществува нищо и без него нищо не се проявява. Quiquid est, in Deo est, et nihil sine deo esse neque concipi potest – казва Спиноза[43]. Индивидуалните духове, според професор Фридрих Паулсен, са включени във всеобемащата връзка на Божия живот и са само отделни брънки в нея[44]. Разбира се, при такъв възглед за отношението на човека към Бога не може да се говори смислено за самостоятелност и свобода на човека, макар професор Фридрих Паулсен, подобно на другите пантеисти, да се опитва да прави това. Всъщност извън Божията воля няма друга свободна воля и извън Божия живот няма друг самостоятелен живот. „Божият живот – пише професор Фридрих Паулсен – е мястото на всички цели, в него е поставен всеки момент на действителността с осмислена необходимост, неговото самоосъществяване или ентелехия е основата и целта на всички неща. За нашето сетивно познание природните закони са общата форма, в която се проявява Божията воля, природното течение със своята причинна законосъобразност е разкритие на вътрешната, телеологичната последовност на всички моменти в развитието на Божията същност. Или с Кантови изрази mundus sensibilis и каузалният закон са проява на mundus intelligibilis и на неговия естествен закон: нравствения закон[45]”. Професор Фридрих Паулсен, както и останалите пантеисти, не се смущава, че чрез този възглед, който отрича свободата на човека, в божествения живот необходимо трябва да се включи също лъжливото, извратеното и лошото. Според професор Фридрих Паулсен, неразрешената проблема за произхода на злото може да се разреши само чрез тезата, че „и в Божия живот не липсват вътрешни противоположности“, които, разбира се, се сливали най-после във великата хармония, която дори не достига до ухото на смъртния човек[46].

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода – продължение 1*“ →