Костадин Нушев

Личността на Петър Дънов (1864-1944) и неговото „духовно учение“ са известни и познати, в една или друга степен, на почти всеки пълнолетен българин. Те са едно типично за своето време, и характерно за съвременния свят явление, което носи както специфични и чисто български черти, така и някои всеобщи особености и глобални религиозно-философски тенденции. Около личността и учението на Петър Дънов у нас периодично възниква известно оживление или повишен интерес, които са свързани с различни поводи, исторически годишнини или спорадични вълни на популяризиране на нови религиозни движения, окултни теории, теософски учения и езотерични идеи.

Такива поводи имаше през изминалата 2024 година, когато се изпълниха 80 години от земната кончина и 160 години от рождението на основателя на Бялото братство – две кръгли годишнини дали повод за множество издания на книги с негови мисли и беседи, тематични броеве на списания, инициативи за ремонт на къщата, в която е живял Петър Дънов в столицата, и нейното превръщане в културен център и духовно средище за разпространяване на неговите идеи сред нашите съвременници.

Такива кампании, като тази преди години на БНТ за „великите българи“, водят у някои наши съвременници до повишен интерес и ентусиазъм към Петър Дънов, търсене на поводи за национална гордост или преклонение пред личността на „Учителя” на Бялото братство, разпространение на нови издания с негови беседи или засилване на интереса към духовните практики на пеневритмия на Седемте рилски езера. А след това, напълно закономерно, се засилват и противоположните критични настроения, водещи до скептицизъм или до по-краен критицизъм, а не рядко и до категорично отричане и пламенно отхвърляне на „дъновизма”.

Независимо от всички тези крайни мнения и полярни оценки все още у нас има много хора, и никак не малък брой наши съвременници и сънародници, които се интересуват живо от личността на Петър Дънов, прекланят се пред него, гордеят се с духовното му учение, което оприличават на модерна версия на богомилството, и го почитат като духовен „учител” и „велик посветен”. Други, дори да не споделят окултните принципи на дъновизма, го приемат като „един от най-великите българи”, допринесъл чрез своето теософско учение до издигане на „духовното ниво на българите“, а трети се опитват да разберат по-добре естеството и характера на неговите възгледи като ги изследват критично и проникнат по-дълбоко в същността и идейните основи на неговото „ново учение“.

Независимо дали харесваме и одобряваме учението на Петър Дънов, или го считаме за някаква „нова ерес” – за окултно учение или ново религиозно движение, които се отклоняват от християнството, ние трябва да познаваме колкото е възможно по-добре, за да можем да се ориентираме правилно и безпогрешно в неговите особености.  Във връзка с това основно изискване и днес продължават да възникват множество въпроси, свързани с учението и практиките на дъновизма или с характера на религиозната общност от негови последователи, наречена „всемирно бяло братство“. Някои от тези важни въпроси се свеждат до опитите да се даде задоволителна характеристика на дъновизма чрез използване на утвърдените дефиниции за „езотерично християнство“, окултно или теософско учение или ново религиозно движение.

Всички тези въпроси са сериозно предизвикателство и изпитание за всеки един съвременен човек, който търси съзнателно истината за Бога, стреми се към познание на света и човека като Божии творения (Битие 1:26-31) и се интересува от духовния път на израстване и усъвършенстване на своята личност.

Отговорите на тези въпроси, от своя страна, имат един по-особен характер и ключово значение за християните, които вярват в Бога, приемат боговдъхновения характер на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, изповядват истината за Личността на Иисус Христос като Син Божий, Учител и Спасител на човешкия род и търсят спасение и духовна просвета чрез вярата и благодатния живот на Църквата.

Обективният и безпристрастен поглед при анализа и оценката на такива окултни учения или нови религиозни движения е изключително важен и необходим, но той е същевременно и много труден. За да проникнем в дълбочина и да се ориентираме относително ясно в сложната плетеница от религиозни, философски, теософски и окултни принципи и практики на едно подобно учение, ние би следвало да се придържаме към определен набор от духовни критерии и принципи за безпристрастно научно и систематично проучване. Научното и критично изследване на този тип религиозни и теософски учения, окултни практики и „духовни феномени” изискват специална подготовка и умение за комбиниране на различни изследователски методи и подходи.

В този кратък очерк ще бъдат маркирани само някои основни проблемни постановки около тези въпроси и ще бъде даден кратък критичен обзор по набелязаните теми.

Езотерично християнство или нехристиянско религиозно учение

Какво представлява „духовното учение” на Петър Дънов и как можем да характеризираме общността от неговите последователи и ученици? Що за феномен е „дъновизмът” като учение и култова практика – дали това е религия, езотерична религиозно-философска система, теософска доктрина или окултна неогностическа школа? Дали в случая с дъновизма става дума за някаква „езотерична форма” на християнството или по-скоро можем да говорим за нова гностическа религия или нов окултен синкретизъм?

Богословско-систематичният обзор на поставените въпроси е изключително труден и следва да обхване едновременно критичен анализ на учението на Петър Дънов и поглед върху приложението на доктриналните му принципи и възгледи в живота и общността на последователите на „Всемирното бяло братство“. 

Как Петър Дънов достига до своето учение? Роден в семейството на свещеник той учи в духовното училище на мисионерите методисти в България.

В това богословско училище в Свищов, където продължава своето обучение, Петър Дънов се подготвя за пасторско служение и с тази цел по-късно е изпратен да придобие по-високо образование в Съединените американска щати като попада в Бостънската висша теологическа школа – едно от водещите духовни средища на тогавашните протестантски мисионери.  

Отдаден вероятно на мистични търсения, и попаднал под влиянието на духовните движения, свързани с методизма и другите протестантски деноминации в Америка в края на ХІХ-ти век, Петър Дънов постепенно се увлича от крайностите на мистицизма. Той попада все повече под влиянието на теософските възгледи на Елена Блаватска и Ани Безант и се увлича от антропософските учения на Рудолф Щайнер, които са били модерни по това време в Америка и в целия западен свят.

В Бостънския университет младият Петър Дънов завършва теология и посещава курсове по медицина като постепенно поставя идейните основи на онзи особен синтез между науките за духа и естествознанието, който ще кристализира по-късно в собственото му езотерично учение и духовно-мистична практика.

Окултна школа и разновидност на теософското общество

Какъв е характерът на „Всемирното бяло братство” – окултно общество или религиозна общност от „посветени” следовници на „новата шеста раса”? Дали адептите на дъновизма от бялото братство са „вярващи християни” или са привърженици на нова религия – „посветени” в някаква тайна доктрина и последователи на „всемирните учители на планетата”?

При завръщането си в България за известно време той е учител, но отказва да приеме назначение като пастор на методистката християнска общност и постепенно скъсва окончателно с християнството. От 1895 година започва да се вълнува от принципите на духовното образование и религиозно възпитание и търси начин да организира общност от духовни просветители и будители на българския народ с мисия за подготовка на новата епоха, която се задава на историческия хоризонт с наближаването на новия ХХ-ти век.      

Формирането и развитието на дъновизма като обособено и самостоятелно религиозно-философско учение и духовна общност от адепти преминава през няколко важни етапа, които са свързани с дейността на Петър Дънов и постепенното организиране на общността от негови ученици и последователи в рамките на „Бялото братство”.

Окултната школа на Бялото братство, която Петър Дънов създава в България, се възприема като част от световното теософско движение и носи името „Всемирно бяло братство“. По своите основни характеристики това учение е близко до теософията на Елена Блаватска и антропософията на Рудолф Щайнер и с основание се разглежда от много изследователи и специалисти като част от религиозно-философското движение на теософията. Теософското движение през този период е свързано с едно особено мистично търсене на духовно пробуждане, насочено към придобиването на свръхрационално познание и изпитващо вдъхновение от източните религиозни традиции и западния езотеризъм.

Прочетете още „Учението на Петър Дънов и Всемирното бяло братство – езотерично християнство, окултно учение или ново религиозно движение?*“ →

Иван Ж. Димитров

Живеем във време, когато хората в различни части на света вече са запознати с феномените на мултиетничността и мултирелигиозността, така че те почти не правят впечатление. И все пак едно друго модерно явление със сигурност тревожи хората в нашето общество. Това е нахлуването и опасната дейност на т.нар. разрушителни култове, които бързо навлизат и особено се интензифицират в страните от Централна и Източна Европа след падането на комунистическите режими там. И докато правителствените институции в тези страни възприемат нахлуването на сектите като нещо нормално, свързано с демократичните норми в обществото, някои обществени сдружения и преди всичко традиционните религии в нашите страни са загрижени за случващото се. Това е така, защото както гражданските, така и религиозните представители възприемат сектите като заплаха не само за своята религиозна идентичност, но и за етническата идентичност на населението. А това не е без причина. В сравнение с други социални или медицински проблеми хаосът, създаден от разрушителните култове, е най-неизследваният, пренебрегнат и пренебрегван (на световно равнище) проблем на психичното здраве на индивида и на обществото. „Ако симптомите, проявени в бившите членове на култа, се дължат на вируса, той ще се разглежда като глобална епидемия… Проблемът със сектите е толкова често срещан, че шансовете член на семейството ви да се присъедини към секта са по-големи от това да хване варицела и са 4 пъти по-големи от това да се зарази със СПИН, 90 пъти повече – от морбили, и 45 хиляди пъти повече – от инфекция с полиомиелит[1].“ И на фона на грижите, които обществото и държавните власти във всяка една страна полагат за предпазване от въпросните заразни болести, буди недоумение безразличието към опасността от сектите.

Българският народ се състои от около 85% българи, 8% турци, 5% роми и 2% други етноси. Що се отнася до религиозната принадлежност на хората, 86% се идентифицират като православни християни[2], 10% – като мюсюлмани, протестанти – над 3%, католици – под 1%. Данните идват от преброяването на българския народ през 2011 година и те са ясни. Отделен въпрос е дали всички идентифицирани в преброяването като принадлежащи към определена религия са активни вярващи. И всеки, който е запознат с този въпрос, знае, че далеч не 100% от вярващите са активни, дори и в религиите със строг контрол над своите последователи. Към тази група неактивни вярващи сектантската пропаганда всякога е насочена, но това е видно особено днес. Неактивните вярващи не познават достатъчно добре своята вяра, така че би било лесно да ги заблудят с чуждестранни религиозни реклами. Те често стават последователи на секти, които са привлекателни по една или друга причина и най-важното, са вредни за физическото и психическото здраве на човека.

Секти в България

От края на 80-те години на ХХ-ти век в България се появяват много нови религиозни групи. Забранени в много страни, те у нас са получили държавна регистрация и свободно извършват дейността си на територията на страната ни. Немалък брой хора, които преди това са били далече от всяка религия, се отзовават на призивите на мисионерите, които разпространяват нетрадиционни за нашия народ учения. Така някои от сънародниците ни са нанесли сериозни щети на живота си. Примерите на социален риск от сектите стават все по-чести.

Както и в други източноевропейски страни, след политическите промени през 1989 година десетки нови религии и секти дойдоха в България буквално от всички страни на света и започнаха да работят. От Америка идват харизматиците, но също и мормони, сциентолози и муунисти, а от Изток дойдоха при нас всички видове източни секти, изградени на основата на будизма и други хиндуистки вярвания. С помощта на нов и твърде либерален закон за вероизповеданията (приет през 2002 година) са регистрирани повече от сто нови вероизповедания, някои от които пряко могат да се окачествят като секти. Регистрацията по новия закон се извършва от Софийския градски съд. Досега тя е била отказана само на няколко секти, сред които са муунистите и сциентолозите. Въпреки това и те действат в нашата страна под прикритието на различни „граждански сдружения“, фондации и така нататък, а религиозната им дейност се провежда неформално.

Това, което ни е особена грижа, е възраждането на „нашите“ секти, възникнали на българска територия, като дъновизма, или „Бялото братство[3]“. Тази секта винаги е била насочена към интелигенцията и има привърженици сред държавната администрация, в обществените медии, между дейците на училищното и университетското образование. Дори в някои училища се практикува паневритмия – религиозната гимнастика на „Бялото братство“. Разбира се, в програмата тя се представя просто като вид гимнастика, тоест крие се нейният религиозен произход и характер.

Отдавна у нас се е формирала група от последователи на псевдопророчицата Ванга (Вангелия Гущерова)[4], която е доста известна и в Русия. През по-голямата част от живота си тя живя и действа в град Петрич, Югозападна България. И това, което е много важно: Ванга винаги е получавала подкрепа от някои представители на духовенството на Българската православна църква. А защо? Защото в своите „предсказания“ и съвети често говорела на тези, които ходеха при нея, за Иисус Христос, за Божията Майка, за светиите, съветвала хората да отидат за молитва в определен храм или манастир на Православната църква. От тези нейни препоръки имаха полза някои свещеници, които подкрепят положителния образ на „пророчицата“. При нея са ходили и доста свещеници, дори някои епископи – като „клиенти“. Или – по-добре да кажем – като жертви. А най-неприемливото са открити изявления на свещеници от град Петрич, че тя трябвало да бъде обявена за светица!

На фона на тези и подобни случаи сред православните българи ни се струва излишно в ограниченото време на доклада да се спираме на дейността у нас на източните култове, като Шри Шри Рави Шанкар, Шри Чинмой, Шри Матаджи Дева, Сатя Сай Баба и други; или на руските секти „Градът на слънцето“, „Анастасия“ и редица други.

Защото в последно време набира популярност и се възражда една малко позабравена „вътрешноцърковна секта“ – тази на добросамарянството, или „Обществото на добрия самарянин“. Разбирате, че е оксиморон такова определение – „вътрешноцърковна секта”, защото „секта“ означава нещо отсечено или отсякло се от цялото. А добросамарянството кротко, но активно битува в православните среди у нас. То започва своята дейност в началото на 20-те години на XX-ти век в България, като се появява, разпространява се и работи в руслото на Православието, присвоявайки си атрибутите на православната святост. Основна теза в техните проповеди е, че българският народ е богоизбраният народ на мястото на стария Израил. Централна идея в добросамарянските вярвания е скорошното настъпване на хилядагодишното Светийско царство. Царят на българите и неговите наследници (през първата половина на XX-ти век България е царство) щели да бъдат царе на Светийското хилядагодишно царство. Тъкмо в тези хилиастични вярвания на добросамарянската общност е основното противоречие с православното учение. По тази причина Светият Синод на Българската православна църква отказва да им даде благословението си и да регистрира устава и правилника им като вътрешноправославно движение въпреки многобройните опити за това. През 1936 година Светият Синод дори ги определя като извънцърковна, неправославна секта. Но те продължават да съществуват, поддържани от някои свещеници и дори архиереи, защото десетилетия наред, особено при атеистичната власт в България (1944-1989), добросамарянците пълнеха храмовете и поддържаха религиозния живот.

От самото начало, водено от хора с „видения“ и „откровения“ (предимно жени, но и някои мъже), добросамарянството се родее с основното течение на широко котиращите се в съвремието врачки, контактьори и всякакъв вид „духоносци“. Днес добросамарянството намира може би най-силно проявление в култа към така известната „преподобна“ Стойна[5], живяла от 1913 година до смъртта си през 1933 година в село Златолист, съседно на село Катунци, община Сандански, в притвора на селския храм „Св. Георги“. Показателно е, че Ванга я смята за своя духовна сестра. Известни са нейните „примирания“ – седмици наред тя лежала неподвижно и това безсъзнателно състояние по-скоро напомняло колапс или кома. Но затова пък, когато била в съзнание, тя наставлявала идващите при нея, дори – забележете! – изповядвала и прощавала грехове от името на св. великомъченик Георги, разпространявала псевдоцърковна литература като „Сънища на света Богородица“, а нейните духовни послания имали магично-ритуален характер (от типа на „целуни тоя камък и ще оздравееш“).

Култът към личността на Стойна се поддържа вече близо век и той показва жизненост, която се крепи на ниската религиозна култура на народа, отсъствието на системна църковна просвета, а и на недоверие към гласа на официалната Църква, особено когато се намерят свещенослужители, които „предават фронта“, като в случая с Ванга – било поради убеденост, било поради интерес (избягвам апостолското обяснение „заради гнусна печалба“, Тит 1:11). Но тъкмо еклектичният характер на култа към тази жена с нездрава мистичност десетки години след смъртта ѝ печели симпатии, не на последно място сред художествените среди у нас. Например, един известен художник става негов пропагандатор не само у нас, но и в чужбина, поканен и на официална вечеря в двореца на английската кралица Елизабет II през пролетта на 2017 година, каквото и да означава това[6]. В английската столица той разнася историите, свързани с „преподобна“ Стойна, като преди това му се отключили особени „харизми“ в резултат на оказаната му чест да легне на леглото на „преподобната“: получил видение в „жълто-оранжева светлина, която минава като скенер през тялото му, и тогава се появяват изображения на светци воини, преминаващи като на кинолента“ и така нататък. Религиозен, но непризнаващ църковните правила (канони), както сам се определя, той е един пример на тази „духовна всеядност“, в която се вливат в един „духовен поток“ (според собствените му думи) астрология, дъновизъм, почит към Баба Ванга, ясновидство, парапсихологията и прочее. За голямо съжаление този мътен поток излиза извън границите на сектантските общности и става някаква „духовна емблема“ на  определени интелектуални кръгове. Още по-тревожен е фактът, че „иконографията“ на такива творци, непризнаващи канона[7], може да бъде видяна на места в някои по-отдалечени храмове. Такъв тип е и изображението на св. Георги от въпросния художник на входа на храма в село Златолист. Иконите с изображенията на „преподобна“ Стойна не само са естетически отблъскващи, но от тях лъха и нещо ужасяващо. Когато обаче в същия маниер се изобразяват велики православни светци и тези „икони“ се възприемат като помагащи и лекуващи, има сериозен проблем с разбиранията на такива хора, смятащи се за православни християни.

Прочетете още „Секти в България*“ →