Въпросът с „границите“ и „рамките“ на Откровението винаги е вълнувал и вълнува както редовия християнин, така и изкушения от неговата богословска страна изследовател. В дългите богословски спорове, особено след Реформацията, за това, как се е предавало словото Божие и по какъв начин е ставало това, са били издигани различни хипотези и предположения. Този въпрос по един или друг начин засяга и православното богословие и в частност библеистиката. Православната църква, съхранила от древната Църква наследието на Септуагинта, включва в своята Библия и книги, които не приема за канонични, но които имат определен авторитет и служат за употреба от вярващите.
1. Тук няма да бъде правен подробен анализ, само ще бъдат засегнати някои въпроси, които винаги са предизвиквали интерес и на които е отговаряно по различен начин. Най-важният според моето мнение се съдържа именно в това: доколко тези книги – неканоничните – носят Откровението или свидетелстват за него. Разбира се, преди да се говори за Откровението, трябва да се имат предвид изходните предпоставки: как то се разбира, какви са конфесионалните подходи и други. Без да навлизам в задълбочен анализ, с оглед поставените тук задачи, съвсем накратко ще се спра на някои мнения по отношение на Откровението, изказани от православни библеисти, за да продължа по-нататък с предложената тема. Още св. Иларион Велики подчертава, че „Писанието не е в четенето, а в разбирането“[1]. Според св. Иоан Златоуст вярата „хваща“, тоест разбира, тайните на Откровението[2]. Явно не текстът сам по себе си, а Откровението, заключено в него, има смисъл и води до спасение. За отец професор Георги Флоровски: „Свещеният характер на Библията се утвърждава чрез вярата… (следователно, бел. Димитър Попмаринов) книгата и Църквата не могат да бъдат отделени[3].“ Чрез Библията Бог навлиза в човешкия живот. По такъв начин не е необходимо за човека да преодолява времето и историята, за да влезе в отношение с Бога – Бог среща човека в историята. Централната точка на Откровението е срещата, великата тайна на единението между човека и Бога в момента на въплъщението. Следователно Въплъщението, Писанието и Църквата са така взаимообвързани, че всеки опит за тяхното изкуствено разделение води до отпадане от истината. За отец професор Теодор Стилянопулос „тайната на Христовата божественост продължава да се открива чрез Неговите действия като възкръснал Господ“. Той сочи мнението на св. Макарий Велики, според когото Библията трябва да се изучава при условие, че човек води праведен живот и е придобил чистота на душата[4].
От казаното дотук може да се заключи, че Откровението, според православното разбиране, се съдържа едновременно в Свещеното Предание и Свещеното Писание, тоест те са формата, а то е съдържанието. Откровението е неизменно самò по себе си, то е дадено веднъж и завинаги. Изменя се само човешкото отношение към него – в зависимост от времето, мястото, от различните социални и исторически детерминанти. Следователно отношението на вярващите към Откровението е динамично. Неговата неизменност и правилно тълкуване се гарантират от съборността на Църквата, от целокупното мнение на Църквата, обикновено взето на събор. Това обаче не ограничава отделния вярващ от възможността сам да тълкува Свещеното Писание, да има мнение по него и да изразява становища. Тук трябва изрично да се подчертае, че когато се казва „сам“, това не означава изолиран, защото всеки кръстен и вярващ христнянин е член на Църквата. В този случай той или тя не е никога сам – той или тя винаги е в общение чрез своите молитви както с Бога, така и със своите братя и сестри по вяра. От друга страна, Свещеното Писание винаги трябва да бъде разглеждано не като детерминиращ вярата на човека авторитет, а като водещо средство, като извор и коректив на вярата. Защото то винаги идва при нас разтълкувано, независимо от кого, къде и как[5]. То е средство за постигане на Бога чрез Църквата. Самото то не може да изрази истините на вярата без употребата си в Църквата, без нейното тълкуване. Или, както казва професор Теодор Стилянопулос:„От богословска гледна точка тайната на живия Бог не може да бъде отъждествена с буквата на Писанието“[6].
Разбирано по такъв начин, Откровението за православното съзнание има две свои страни – Свещеното Предание и Свещеното Писание. Свещеното Писание е записано Свещено Предание. По-широкото по обхват е Свещеното Предание, което има динамичен характер. То не е нещо, което се препредава само механически – набор от предания, старини, иконография, богослужения, обреди и така нататък. Затова то не е формално определяемо. То е динамическа проява на Откровението, негов постоянен прочит посредством действията на Светия Дух в Църквата. Свещеното Предание е истинско за Църквата дотолкова, доколкото, върху основата на действието на Светия Дух в нея, посредством тайнствата и участието в тях на пълнотата от вярващи, тя разпознава в него своето учение. Това е същото нещо, което се е случило в древността със Свещеното Писание – Църквата го е признала за свое – най-напред канона на юдейската синагога, а впоследствие и книгите на Новия Завет, – като е разпознала в тези книги своето учение, своята истина.
Смятам, че тук е особено важно да се отбележи, че подходът към Откровението в православното богословие и библеистика е различен, дори в някои отношения противоположен на методологията на библейската критика. Ето един пример как подхожда съвременната библейска критика към Библията. В своя предговор към читателя авторите на едно въведение в Библията съвсем съзнателно, като възприета от тях методология, се разграничават от религиозното съдържание на текста. Те заявяват: „За нашата цел е достатъчно, че Библията – както всъщност е – е забележителен човешки документ с огромно значение за културата и историята на съвременния свят, документ, който може да говори повече от всичко на хората за тяхната собствена човечност. За нас ще бъде неуместно да отидем отвъд този възглед, защото всичко отвъд него е в областта на личната вяра и предмет на сектантски противоречия. Каквото и друго значение да има, за целта на тази книга Библията е човешко произведение… До каква степен Библията може да отива отвъд времевото – надисторическото и свръхестественото, – то се отнася до отделния читател или до религиозния тълкувател, за когото ние не можем да говорим и не се опитваме да говорим.“[7] От посочения текст ясно се вижда, че на религиозното съдържание на Библията се отрича всяка обективност и то се извежда само до субективното усещане, до изживяванията на отделната личност. Откровението в нея се игнорира. На нея ѝ се отрича духовно съдържание, тя се свежда до психологически преживявания, до субективни настроения. Чрез този подход Библията се асоциализира, извежда се извън рамките на обществото и се свежда до частния живот на гражданина. На нея ѝ се отрича да има каквото и да е значение и влияние в обществото, нравствено приложение. То се предполага хипотетично, като възможност. Така рационалният подход, като игнорира Откровението, напълно измества вярата и минимализира нейното обективно значение.
Съвсем различен е подходът на вярващия човек. За православното съзнание първото нещо, от което се тръгва, е вярата, според думите на св. апостол Павел: „С вяра ходим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7). Вярата отваря ума за разбиране на Писанието (Лука 24:45), съответно и всички неща, свързани с него, което включва и резултатите от съответния научен анализ, емпирични факти и така нататък. Това не е докритично знание, както някои се опитват да опонират на този възглед. Напротив, критическите резултати на библеистиката се използват до възможния предел. Това обаче не пречи те да бъдат съчетани с вярата. Обратно, критическият подход предполага на пръв поглед неутралност и обективност. Те обаче са невъзможни в пълнота. Всеки тръгва от някакви предпоставки, аксиоми, които не се доказват, а се приемат на вяра. Критическият подход се доверява първо на разума, на анализа. Изводите на разума се превръщат в рационалистически догми и в края на краищата се стига до ирационални твърдения. Започва се от текста, той се анализира чрез различни методи, за да се стигне до сърцевината, до истината, за да се повярва. Ако разумът се колебае, тогава и вярата се колебае. И тъй като разумните основания постоянно трябва да се доказват – следователно те се колебаят, – се стига до нуждата от постоянно доказване. Това от своя страна води до фрагментиране и накрая до разпад на търсената или защитавана истина. При този подход вярата изпада в зависимост от разума, въпреки че самият той не може да гарантира истината, за която претендира. Следователно зависимата от разума вяра не може да постигне истината.
2. Поставени по такъв начин, нещата имат своето обяснение и за мястото на така наречените неканонични книги в Свещеното Писание. Както е добре известно, те са част от един по-голям корпус от книги, които в междузаветната епоха, а и по-късно са били създадени и някои от тях са имали претенции да придобият канонически статус[8]. И дотолкова, доколкото в тях, чрез Преданието, са влезли истини на Откровението, те са били приемани от древната Църква за авторитетни, за такива, от които може да се черпи истината за учението. Въпросът с техния авторитет няма формален характер. Той не се отнася до текста сам по себе си, а до съдържанието на истината в него. Дотолкова, доколкото Църквата разпознава в тях истини на своето учение, тя ги приема за полезни. Дотолкова, обаче, доколкото те не са изцяло достоверни и тя не среща своята истина в пълнота в тях, тя не ги препоръчва за формулиране на истини на Откровението, тоест за догматически формулировки. Тя ги препоръчва за обща употреба, за поука, за назидание. За да предпази вярващите от отклонения и съблазни, Църквата слага определена рамка, като установява своя строг канон на основа на юдейското предание. Това се приема поради различни причини, като някои от най-важните са: 1)фактът, че за Иисус Христос и Неговите ученици, за новооснованата Църква Свещеното Писание е Старият Завет – авторитетните книги на юдаизма по това време[9]; 2)Иисус Христос свидетелства за Себе Си, цитирайки дяловете на старозаветния канон (Лука 24:44 и други); 3) в първите десетилетия на Църквата още няма съзнание за свещено писание на Новия Завет.
Същевременно Църквата не слага някакви формални рамки пред Откровението. Тя го открива постоянно в Свещеното Предание[10], което понякога се среща записано и в книги, които днес не само не са влезли в каноничния сборник, в неканоничния корпус, а се приемат и за апокрифни. Общоизвестен е фактът, че има текст от апокрифната книга Енох, влязъл в каноничната новозаветна книга Юда 1:14. Това пряко свидетелство, някои парафрази или алюзии в новозаветните писания към такава апокрифна литература[11] показват какъв е бил подходът на древната Църква към избистряне на нейното учение и определяне на канона – а именно, там, където тя разпознава своето учение и своята истина, тя не се колебае да я приеме, защото намира Откровението. В този смисъл би могло да се каже, че мястото на неканоничната литература в библейския сборник на Православната църква не се определя от някаква случайност или в противоречие с древната истина, а, напротив – то е закономерно следствие от нейния вътрешноцърковен живот, духовен опит и предание.
За това, че Православната църква се осланя не на външни авторитети, а на опита на вярата, свидетелства и обстоятелството, че тя и до ден-днешен не е дала формално определение за канона. В тази връзка е и отношението към неканоничната литература. От една страна, през историческия период тя се е придържала повече към практиката на западната църква, която в лицето на Рим приема разширения „канон“ на Септуагинта, а, от друга – след Реформацията, под нейно влияние – по-краткия канон на синагогата. И до днес в Православната църква могат да се открият колебания по отношение на неканоничната литература. Факт е, че в различните православни църкви, макар и малки, съществуват разлики по отношение на неканоничната библейска литература. Потвърждение на тази даденост е и обстоятелството, че в предимно протестантско обкръжение православните вярващи не се чувстват обременени да ползват общоприети библейски текстове, в които липсва неканоничната литература – имам предвид преди всичко англоезичния свят. Много от богослужебните текстове са взети именно от тази липсваща в техните библии неканонична литература, но тези текстове, по непосредствен път, чрез Преданието, разливат светлината на Откровението пред вярващите.
Този опит в Свещеното Предание е всъщност и продължение на Свещеното Писание чрез Откровението в по-широкия кръг на отношения на Църквата със света, тоест създаване на определена култура. Така Свещеното Предание се превръща в културоформиращ, културоопределящ елемент на Църквата. По такъв начин културата се превръща в много широк израз на проява на божественото Откровение в света – начин за християнизиране на света и водене към спасение. И в цялата тази схема мястото на неканоничната литература може да бъде определено като изключително важно. Тя представлява преход от строго каноничното, тясно църковното, съзнателното отношение към Откровението чрез Свещеното Писание, към по-широкото, сакрализиращото действие на Откровението в света чрез Свещеното Предание и породената от него култура.
Следователно оплождащото действие на Откровението в пълнота се съдържа в каноничната литература, разпростира се в неканоничната и се проявява в апокрифната, като постоянно неговата истина се верифицира от действащата сила на Преданието. Днес се забелязва и сред някои протестантски среди по-умерено отношение към неканоничните книги. Както заявява един протестантски автор: „Тези книги за нас изглежда не са камък за препъване, но по-скоро мост между двата Завета. Определени учения, такива като възкресението на мъртвите, ангелологията, концепцията за въздаянието, се оформят в апокрифната (тоест неканоничната, бел. Димитър Попмаринов)[12] литература и се материализират в Новия Завет. В апокрифната (тоест неканоничната, бел. Димитър Попмаринов) литература стои отпечатъкът на Божието откровение в Библията;да се пренебрегне тяхното свидетелство, дори и второстепенно, означава да се поеме рискът да се прекъсне скъпоценна нишка в мрежата, която изгражда единството на Откровението. Поради тази причина едно връщане към практиката от Реформацията, когато апокрифната (тоест неканоничната, бел. Димитър Попмаринов) литература е била в края на Стария Завет, ни изглежда крайно желателна ”[13].
Междувременно от някои течения и представители на съвременната библейска критика се стига и до обратната крайност – апокрифната и неканоничната литература да бъдат изравнени с каноничната. Изходната позиция на този подход се корени в десакрализирането на Свещеното Писание и приемането му за обикновена религиозна литература – една от многото други.
Като заключение може да се каже, че според православното разбиране Откровението, като постоянен и неизменен Божи глас, се съдържа, макар и в непълнота, и в неканоничните книги на Свещеното Писание. То разкрива божествените истини и чрез тях, но е постоянно верифицирано посредством каноничните. Така неканоничната библейска литература и отделни събития и разкази от апокрифната носят Откровението посредством Свещеното Предание през вековете. То достига до нас предадено чрез духовния, богослужебния живот и опит на Църквата и е невидимото средство, посредством което вярващите общуват с Бога.
*Публикувано в Библията в България, С., 2007, с. 103-110.
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1].Цит. по: Georges Florovsky, Bible, Churh, Tradition: An Easter Orthodox View, Belmont, Massachusetts 02178, p. 17.
[2]. Омилия върху св. евангелист Иоан 4:2.
[3]. Georges Florovsky, op. cit., p. 18.
[4].Theodore G. Stylianopoulos, The Way of Christ, Brookline, Massachusetts 2002, p. 42.
[5].Най-малко предварителното знание, което всеки трябва да има за Библията е вече един вид тълкуване, мнение, съзнание за…
[6].Theodore G. Stylianopoulos, The New Testament. An Orthodox Perspective – Scripture, Tradition, Hermeneutics, V. 1., Brookline, 1999, p. 39.
[7].John B. Gabel, Charles B. Wheeler, Anthony D. York, The Bible as literature. An introduction, Fourth edition, New York-Oxford, 2000, pp. ix-x.
[8]. Димитър Попмаринов, Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, ч. 1, В. Търново, 2001, с. 142 нат.
[9]. Друг е въпросът, че канонът все още е неустановен и то най-вече в третия си дял, Писания.
[10]. Dimitar Popmarinov Kirov, The Unity of Revelation and the Unity of Tradition. In coll.: Orthodox and Wesleyan Ecclesiology, Crestwood, New York 10707, 2007, p. 112f.
[11]. James C. Turro & Raymond E. Brown, S. S., Canonicity, The Jerome Biblical Commentary, [67:40], v. 2, p. 523, col. 1.
[12].Според различния конфесионален подход обозначените като „неканонични” книги в Православната църква, в Римокатолическата църква се определят като „девтероканонични”, а в протестантските църкви като „апокрифни”. По-подробно вж. в Димитър Попмаринов, Кратко въведение…, с. 143.
[13]. E. Jacob, In: Le problème biblique dans le Protestantisme, ed. J. Boisset, Paris, 1955, pp. 81-82; Вж. още: S. Mowinckel, The Old Testament as Word of God, New York, 1959, p. 112. Свидетелство за новото отношение към неканоничната литература в протестантския свят е обстоятелството, че през 1990 г. в САЩ беше публикувано от Националния съвет на църквите изданието на Библията заедно с неканоничните книги (Holy Bible – The New Revised Standart Version. With Apocrypha, Nashville), поставени непосредствено след старозаветния канон. В предговора към неканоничните книги (Апокрифа) се отбелязва, че „Те съдържат важни учения, които християните през всички векове са признавали и които са били полезни в нашето израстване във вярата като личности”.
Източник на изображенията Яндекс РУ.
Първо изображение: авторът Димитър Попмаринов. Източник Гугъл БГ.
Живеем във време на динамични преобразувания, на небивал технически прогрес, на епохални открития в материалната сфера. Днешният човек не се задоволява да изучава и овладява само Земята, на която живее, той се стреми да овладее и Космоса. Разбира се, по принцип в това няма нищо неестествено. Парадоксалното е, че така технизираният съвременен човек се оказа духовно твърде леко облечен. (Естествено, тази констатация не се генерализира, не се дори и максимализира.) За мнозина днес религиозно-нравствените ценности са едва ли не излишно бреме, от което те се стремят да се освободят, за да бъдат „модерни“, „съвременни“ хора, чужди на „допотопни“ принципи и критерии.
От друга страна, има твърде много хора с нерегулирано религиозно съзнание, които възвеждат в задължителни норми личните си религиозни преживявания. Според тяхната убеденост всеки, който не мисли и не изповядва вярата си като тях, е далеч от истината, за него спасение няма.
Налице са две крайности: към първата спадат тези, които отричат вярата или са индиферентни към нея; към втората са своеобразно религиозните, тоест тези, които в своята религиозност не се съобразяват с нормите на Църквата, а прокламират своята вяра като истински църковна. Общото между тези две крайни мнения е наличието на субективен елемент, който е чужд на здравото религиозно чувство, регламентирано и правилно насочвано от Църквата.
Може би тъкмо поради тази сложна ситуация задължението на богословието днес е още по-голямо – именно да разкрива непреходните ценности на християнството като уникално религиозно учение. Тази негова уникалност има корените си в Божественото Откровение, което като Божествено има универсален и задължителен за вярващите характер.
По причини, познати на всички ни днес, ние знаем твърде малко, а в някои случаи почти нищо от нашата православна вероизповед. Поради това едни я отричат, а други я интерпретират неправилно.
В следващите страници ще направя опит да хвърля бегло светлина върху Божественото Откровение като извор на нашата вяра и регулатор на религиозното ни съзнание. Ще се опитам да разкрия учението на Православната църква по този въпрос, като ще акцентирам върху свръхестественото Божествено Откровение.
Преди да се разглежда темата по същество, е необходимо едно изяснение от принципен характер, което се свежда до следното:
В богословската литература както на Изток в православната, така и на Запад предимно в римокатолическата се говори за извори на вярата. Имат се предвид Свещеното Писание и Свещеното Предание. С употребата на израза „извори на вярата“ (в множествено число) се допуска съществена грешка. Обект на нашата вяра е Бог, Който Сам ни разкрива Себе Си чрез даденото от Него Откровение, което е едно, единствено и пълно. В него се съдържат истините на вярата. Следователно то е единственият извор на вярата. Значи има извор (единствено число), а не извори на вярата. Тук въпросът не се свежда до буквализъм, а до същността на Откровението. Когато потърсим Божественото Откровение, ние го намираме в Свещеното Писание и Свещеното Предание. Но Писанието и Преданието не са два извора на вярата, а само две словесни форми или два начина на запазване и разпространяване на Божественото Откровение. Свещеното Писание и Свещеното Предание заедно пазят неизменните по съдържание божествени истини. Ако ги разглеждаме като два извора на вярата, с това отричаме тяхната равностойност. Писанието и Преданието са една и съща величина, разглеждана по форма от две страни, а по съдържание – само от една страна, защото тази величина е Божественото Откровение, което е единственият извор на нашата вяра.
Общо за Божественото Откровение
Думата откровение (на гръцки αποκάλυφις) значи откриване или разкриване някому нещо. Наименованието пък „Божествено Откровение“ показва ясно, че то е дадено свише, от Бога. Сам Бог е открил Себе Си на хората, независимо от техните познавателни способности; открил се отначало чрез Закона и пророците, а по-късно – чрез въплътилия се Син Божи. „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина” (Евреи 1:1-2), Който „дойде и ни даде светлина и разум да познаем истиннаго Бога“(Иоан 5:20).
Първо, Бог открива на хората Самия Себе Си, дава им знание за Своето съществуване, разкрива им Своето величие, могъщество и творческа сила и второ, съобщава им свръхестествени религиозни истини, които са необходими за тяхното нравствено усъвършенстване и спасение.
Божественото Откровение е дадено за всички хора и за всички времена. То се възприема само от хората, защото само те са сътворени по Божи образ (срв. Битие 1:26-27) и са предназначени за вечен живот: „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие“(Премъдрост Соломонова 2:23); и още: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш отец“ (Матей 5:48). Затова стремежът на хората към богоуподобяване е съвсем естествен. Божественото Откровение като извор на жива вода задоволява този стремеж. Без Откровението вярващите щяха да се лутат в мрака на суеверието и нечестието. Но поради греховната повреда и произтичащата от нея немощ не всички са способни да приемат откровение директно от Бога. Поради това Той избрал специални вестители на Неговото Откровение, които го предавали на всички, желаещи да го приемат и да живеят според него.
Както личи от цитираните вече думи на св. апостол Павел (Евреи 1:1-2), в Стария Завет Бог откривал Своята воля много пъти – не изведнъж, защото не биха могли да я възприемат изцяло не само еврейският народ, но и самите пророци; откривал я на части: на едни откривал едно, на други друго. Бог откривал на пророците Своята воля по много начини: в сън, във видение, в пряк разговор, в символи. В Новия Завет Бог дал Своето Откровение в цялата му пълнота и съвършенство чрез Своя Син, „Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (Евреи 1:2).
В зависимост от времето, когато Откровението се дава, от формите и пълнотата му, както и от окончателното изпълнение на казаното в него, делим Откровението, макар и условно, на три: 1. подготвително, или Стари Завет, 2. централно, или Нови Завет и 3. окончателно, което хората ще получат, когато настъпи краят на света. В Стария Завет Бог дал на хората правила или норми на поведение. Неговото слово приело форма на учение и Закон (срв. Изход 20:1-17), към които те трябвало да се придържат в своя живот (срв. Второзаконие 29:29). В Новия Завет Откровението е съсредоточено в Иисуса Христа, Който едновременно е негов източник и негово съдържание. Тук се различават три етапа: 1.Сам Иисус Христос дава Откровението на Своите апостоли; 2.отначало апостолите го съобщават на повярвалите, а по-късно това върши Църквата под ръководството на Светия Дух и 3.то ще получи окончателен завършек, когато у хората познанието чрез вярата се замени с непосредствено съзерцаване на тайните Божии. Това ще рече, че краят или завършекът на Откровението е посочен в новозаветните свещени книги. Истините на вярата, които се съдържат в Божественото Откровение, са непостижими за ума, но са достъпни за сърцето. Те са открити от Бога и се проповядват по целия свят. Тази истина е изразил ясно св. апостол Павел с думите: „Проповядваме Божията премъдрост, тайна съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой от властниците на тоя век не е познал… А нам Бог откри това чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии“ (1 Коринтяни 2:7-8, 10). Със сърцето, а не с разума си приемаме тайната на изкуплението и обновата на света и човека, които са кулминацията в делото на Богочовека Христа, засвидетелствани ясно в Божественото Откровение.
Естествено Божествено Откровение
В зависимост от начините, по които Бог се открива на хората, различаваме естествено и свръхестествено Откровение.
От сътворението на света и досега Бог е давал и дава познание за Себе Си чрез видимия свят, гдето като в отворена книга хората могат да четат за Бога, за своя Творец и Промислител. Св. пророк и цар Давид възкликва: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта „(Псалом 18:1). Именно този начин на богопознание чрез разглеждане на творението, на хармонията и целесъобразността в него се нарича естествено Откровение. Видимият свят открива невидимия Бог и Неговите свойства. „Онова, що е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Римляни 1:20). Че създаденият от Бога свят съществува и се развива по определени и вложени в него закони, това се вижда, а творческата Божия сила, която промишлява за света, ние не виждаме. Обаче невидимите за очите признаци за съществуването на Твореца и Неговите свойства са видими за ума; за него те са ясно отпечатани върху Божиите творения. Когато разглеждаме света като цяло и в неговите части, ние долавяме творческата всемогъща сила, която е уредила цялото това необхватно множество разновидни твари, техния живот и дейност; долавяме свойствата на Бога, Който премъдро е устроил всичко; долавяме Неговата благост, която е дала на творението всичко необходимо за неговото хармонично съществуване и развитие.
Ако човек надникне в себе си, ще види, че и собствената му природа свидетелства за Бога. Бог „произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деяния на светите апостоли 17:26-28). Св. Василий Велики пише, че у нас преди вярата в Бога се явява мисълта, че има Бог; тая мисъл ние получаваме чрез разглеждане на тварите. Като разглеждаме света, ние познаваме премъдростта, благостта и другите свойства на Бога; познаваме, че Той е Творец на всичко, в това число и на нас. След това вече идва у нас вярата в Бога, а след вярата иде и поклонението[1].
Във връзка с въпроса за творението като убедително свидетелство за Твореца (естественото Божествено Откровение) внимание заслужава разсъждението на св. Григорий Богослов. Той пише: „Че Бог съществува и е творческа и поддържаща причина на всичко, на това ни учи и зрението, и естественият закон: първото – зрението, обърнато към видимото, което е утвърдено прекрасно и следва своя път, или, така да се каже, е неподвижно и постоянно се движи; второто – естественият закон, от видимото и благоустроеното стига до заключението за неговия Ръководител. Защото вселената как би могла да се създаде и да съществува без Бога, Който на всичко дава живот и всичко поддържа? Как би могъл този, който види красиво изработен музикален инструмент, неговото превъзходно устройство и разположение, или слуша музика на този инструмент, да не си помисли за създателя на инструмента или за изпълнителя на музиката, макар никога да не го е виждал и изобщо да не го познава? Така и за нас е явна творческата Сила, Която движи и запазва сътвореното, макар ние с нашия разум да не можем да Я обхванем. Твърде неблагоразумен е този, който, следвайки природните указания, не стига до това познание“[2].
От тази мисъл на св. Григорий Богослов е ясно, че разглеждането на творението води по позитивен път към Бога. Но творението се разглежда от човека-личност и с това и Бог се проецира като личност, и като личност Той е Творец. Тази истина е намерила израз в свръхестественото Божествено Откровение, което по-нататък е предмет на разглеждане.
Свръхестествено Божествено Откровение
Колкото и да са убедителни доказателствата за Бога и Неговата всемогъща сила, получавани чрез естественото Откровение, те не са достатъчни за нравственото развитие и съвършенство на вярващия човек. Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4), ни е дал и друго – свръхестествено Откровение.
Под свръхестествено Божествено Откровение се разбират Свещеното Писание и Свещеното Предание. Както вече се каза, те заедно са един извор на вярата, макар че за по-голяма прегледност се разглеждат поотделно.
а)Свещено Писание се наричат книгите, които са написани от богоизбрани мъже по внушение и съдействие на Светия Дух. Това определя тяхната боговдъхновеност[3]. Тези свещени книги, събрани заедно, носят името Библия, която съдържа 77 книги и се дели на Стари Завет – 50 книги, от които 39 канонически и 11 неканонически, и Нови Завет – 27 книги, всичките канонически.
Библейските книги не са обикновени човешки литературни произведения, нито пък религиозни паметници, а боговдъхновени свещени Писания (срв. 2 Тимотей 3:15-16), слово Божие (срв. Марк 7:13, Римляни 3:2; 9:6, 1 Солуняни 4:15, Евреи 13:7 и други).
За боговдъхновеността както на Стария, така и на Новия Завет има много библейски доказателства[4]. Тук ще бъдат споменати само някои от тях. Така например Сам Бог е дал Десетте заповеди, които са в основата на старозаветния закон (срв. Изход 20:2-17), а след това и други постановления относно вътрешния, обществения, религиозния и семейния живот на еврейския народ (срв. Изход глави 21-23; 25:31-34). Св. пророк и цар Давид пише: „Дух Господен говори в мене, и словото Му е на езика ми“ (2 Царства 23:2). За пророците е казано, че те са изпълнени с Дух Свети, че са получили откровение от Бога (срв. Исаия 59:21, Иезекиил 11:5, Михей 3:8). Бог е влагал в устата им Свои слова (ср. Исаия 51:16; 59:21; Иеремия 1:9; 5:14). Господ Иисус Христос нарича Стария Завет ”слово Божие “ (срв. Марк 7:13), „Божия заповед” (срв. Матей 15:6), „закон“ (Матей 5:18).
Относно боговдъхновеността на Новия Завет следва да се припомни, че Иисус Христос обещал на Своите ученици да им изпрати Светия Дух да ги „научи на всичко“ и да им „напомни всичко“, което Той е говорил (срв. Иоан 14:26; 16:13). И Той изпълнил това Свое обещание (срв. Иоан 20:22). Самите апостоли говорят, че те имат „ум Христов“ (срв. 1 Коринтяни 2:16), че тяхната проповед не е „като слово човешко, а като слово Божие, каквото е и наистина” (1 Солуняни 2:13). Св. апостол Павел пише: „(Ние) проповядваме Божията премъдрост, тайна съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава… Нам Бог откри това чрез Своя Дух… Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (1 Коринтяни 2:7, 10, 12-13).
Само в себе си Свещеното Писание носи незаличимия печат на своя божествен произход. На хората, които са способни да възприемат божествените истини, то свидетелства за своята боговдъхновеност чрез особено въздействие върху душите им. „Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч“ (Евреи 4:12). „То е сила Божия за спасение на всеки вярващ” (Римляни 1:16); има „думи за вечен живот” (Иоан 6:68); въздейства върху сърцето, ума и волята на християнина; преобразява го; прави го „нова твар“ (2 Коринтяни 5:17), защото е не човешко, а божествено.
Именно като „слово Божие“ свещените книги съдържат истините на вярата. Свещеното Писание е една от двете форми, в които е запазено неизменно и действено Откровението като непрекъснат Божи призив. То е писмен израз на това Откровение, изпълнено във и чрез Иисуса Христа. Свещеното Писание няма за цел да ни дава научни знания в която и да е област. Това е право и възможност на всеки мислещ човек да постигне такива знания по съответен научен път.
По своето основно съдържание Свещеното Писание е теоцентрично. То ни дава знания за Бога и Неговото отношение към света и по-частно към човека, а чрез това сочи и пътя на човека към Бога. Свещеното Писание разкрива силата на Христовите думи и дела и свидетелството на апостолите за извършеното от Него изкупление. Новият Завет е изпълнен изцяло с личността и делото на Иисус Христос, но той е продължение на Стария Завет. На него се позовава и Сам Спасителят. „Изследвайте Писанията (Стария Завет, скоби мои)… Те са, които свидетелстват за Мене” (Иоан 5:39), казва Иисус Христос. Той (Христос) е най-съвършеното Откровение на Бога. За нас Той е живото Слово Божие, в Него ние откриваме Бога. Тъй като Библията е единственото с нищо несравнимо свидетелство за Христа и в нея постоянно слушаме Неговия глас, Неговия призив към сърцето и съвестта ни, можем с пълно право да кажем, че тя е слово Божие. Това слово свидетелства, че Син Божи чрез Въплъщението, Възкресението и Възнесението Си се доближил до хората, за да ги въздигне към Себе Си и да им разтвори дверите на царството Божие[5]. Той е средоточие на религиозния живот, „Алфа и омега, начало и край” (Откровение 1:8); Той е „същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евреи 13:8). Чрез Свещеното Писание разбираме, че Иисус Христос е винаги с нас. „Аз съм с вас, казва Той, през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20). Неговите думи, които са „дух и живот“ (Иоан 6:63), са божествени и затова имат непреходна стойност. „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Матей 24:35, Марк 13:31).
Свещеното Писание свидетелства също за действията на Светия Дух в името на Иисуса Христа, за които действия се говори на различни места, особено в книгата Деяния апостолски и в много от посланията (срв. Иоан 14:26; 7:38-39. Лука 1:35; 24:49. Деяния на светите апостоли 1:4; 2:4; 17:19; 5:32; 8:29; 10:44-48; 20:22-23; 28:25-27; 1 Иоан 5:6-7; Римляни 8:11, 26; 1 Kopинтяни 2:10-11; 3:16. 2 Kopинтяни 1:22; 3:17. Ефесяни 1:13; 3:16; 4:30; 2 Солуняни 2:13. 1 Тимотей 3:16 и други).
Словото Божие съдържа обилни свидетелства и за живота на основаната от Иисус Христос Църква, която е осъществяващо се на земята царство Божие (срв. Матей 16:18. Деяния на светите апостоли 2:47; 8:1, 3; 20:17, 28; 1 Коринтяни 11:22; 12:28. Ефесяни 1:22; 5:23-27, 29, 32; Колосяни 1:18, 24; 1 Тимотей 3:16; Евреи 12:23 и други). На нея е поверено да пази и вярно да преподава словото на истината (срв. 2 Тимотей 2:15. Деяния на светите апостоли 20:28); тя самата е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15).
б)Свещеното Предание е другата форма, в която е запазено Божественото Откровение. В Православната църква не е установен окончателно обемът на писмените паметници, които включват в себе си елементи от Свещеното Предание. Това е така, понеже Свещеното Предание няма канон, какъвто има Свещеното Писание. Широкият обхват, разнообразието и богатството на Свещеното Предание в практиката на църковния живот не позволяват съставните части на неговото съдържание да се съберат или сведат в ограничен каталог от наставления, правила, постановления и описания. Това не е недостатък, а израз на пълнотата и разнообразието на религиозния живот. Една част от тази пълнота е отразена в решенията на вселенските събори и е получила общозадължителен характер.
Църквата като жив богочовешки организъм, движен и ръководен от Светия Дух, живее в Преданието. Историята на древния богоизбран народ е записана в Стария Завет и тя е завършена. Началото на Новия Завет е отразено в написаното от апостолите Христови, но този Завет не е завършен. Историята на новия Израил – Църквата, продължава и нейното развитие лежи в Свещеното Предание. То изразява и разкрива вътрешния и външния строеж на историята на Църквата в целия ѝ обем. Тук е основата на неразривното сродство и равноценност на Свещеното Писание и Свещеното Предание, които от времето на Христа и досега растат от един корен – Божия Дух, който ги храни и сгрява[6].
По време Свещеното Предание предхожда Свещеното Писание. Преданието е най-древният и първоначален начин за разпространяване на Божественото Откровение. От Адам до Моисей не е имало свещени книги. Иисус Христос също учил и наставлявал устно и с примери, но не е оставил нищо писмено. И апостолите отначало благовестели но същия начин. По-късно само някои от тях писали книги, в които не обхванали всичко, което проповядвали устно (срв. 2 Иоан 1:12, 3 Иоан 1:13). Дори и в четирите Евангелия не е записано всичко, което е казал и извършил Иисус Христос. Св. Иоан Богослов свидетелства: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (Иоан 21:15). Тези думи могат да се приемат като своеобразна хипербола, но независимо от това те отразяват истината, че не всичко казано и извършено от Иисус Христос е намерило място в свещените новозаветни книги, а и не би могло да намери такова място, защото божественото не може изцяло да се вгради в човешки рамки.
В продължение на 40 дни след Възкресението Си Иисус Христос се явявал на Своите ученици и им говорел „за царството Божие“ (Деяния на светите апостоли 1:3). Говореното не е записано никъде. Св. апостол Павел пише на ефеските презвитери: „Три години денем и нощем не преставах със сълзи на очи да поучавам всекиго едного от вас“ (Деяния на светите апостоли 20:38), но не всичко това е записано. Новозаветните свещени книги, са писани на различни места и в различно време. При това не отведнъж са станали достояние на цялата Църква. Десетилетия наред Христовото учение е било проповядвано и предавано от уста на уста. Дори чак по времето на св. Ириней Лионски – втората половина на II-ри век – „много варварски племена, които повярвали в Христа, имали своето спасение без хартия и мастило, написано (спасението, скоби мои) в сърцата им от Духа, и щателно спазвали древното Предание“[7].
Именно това Откровение Божие, което апостолите получили от Иисус Христос по внушение на Светия Дух, е в собствен смисъл Свещено или Апостолско Предание. За правилното възприемане истините на вярата Свещеното Предание като слово Божие има същата важност и значение, както Свещеното Писание.
Самото Писание поставя Преданието наравно със себе си. Св. апостол Павел съветва солунските християни: „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание.“ (2 Солуняни 2:15). „Заповядвам ви също… да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас.“ (2 Солуняни 3:6). На коринтските християни същият апостол пише: „Похвалявам ви, братя, че… държите преданията тъй, както съм ви ги предал” (1 Коринтяни 11:2). Своя ученик той увещава: „Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука“ (1 Тимотей 6:20). „Каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат“ (2 Тимотей 2:2). „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене” (2 Тимотей 1:13). Цитираните тук думи на св. апостол Павел ясно свидетелстват, че Преданието е равностойно на Писанието; че то трябва да се приема със същото уважение, твърдост и постоянство, както се приема Писанието.
С това съзнание Църквата живее от древност. По думите на Климент Александрийски: „От времето, когато Спасителят научил апостолите, чрез Преданието до нас започнало да достига и незаписаното в Писанието. По Божието всемогъщество то започнало да се записва в обновените сърца в съответствие с Новия Завет“[8]. В този дух между многото светоотечески свидетелства е и това на св. Василий Велики, който пише: „От запазените в Църквата догмати и проповеди едни са писмени, а други сме приели тайно от повереното ни апостолско предание. Но и едните, и другите имат еднаква сила за благочестието“[9].
Ако бихме отхвърлили Свещеното Предание, както това правят протестантите и търсим Божественото Откровение само в Свещеното Писание, твърде лесно и бързо бихме отрекли много от истините на Откровението, които в Свещеното Писание не са изразени в пълнота и яснота, а или се съдържат в него в недостатъчна осветленост, или пък се съдържат в други библейски истини, от които могат да се извлекат по умозрителен път. (Например за приснодевството на Божията Майка, за почитането на светиите и ангелите и за отправяните към тях молитви, за почитането на светите мощи и на светите икони, за отправяне молитви за умрелите, за седемте тайнства, за поста и други) Всички тези истини имат основанието си в Свещеното Писание, но са развити и обогатени в Свещеното Предание, което отразява живота на Църквата.
Би било напълно погрешно да се мисли, че Свещеното Предание и досега преминава устно от поколение на поколение. То също така е записано, при това е записано още в древност. Основните писмени паметници, в които се съдържа Свещеното Предание, са:
1.Древните кръщелни символи от първите три века, които били изработени от отделните християнски общини както на Изток, така и на Запад. Макар по форма те да не били напълно еднакви, по съдържание еднакво разкривали църковното учение, разкривали апостолската вяра. По-късно тяхното съдържание легнало в основата на изработения от първите два вселенски събора Символ на вярата, който има за Църквата неизменно значение и непреходна стойност.
2.Апостолските правила. Те не са написани от самите апостоли, защото датират от IV-ти век, но в тях е отразена църковната практика от апостолско време и това им придава особена ценност. Тяхното съдържание е дало отражение и върху правилата, изработени на поместни събори преди Първия вселенски събор (325 година).
3.Вероопределенията и правилата на вселенските събори и на тези поместни събори, чийто авторитет е признат от Шестия вселенски събор (681 година) с правило 2. Както при догматическите формулировки, така и при каноническите определения отците на църковните събори се основавали не само на Свещеното Писание, но и на Свещеното Предание, считайки и двете за равностойни.
4.Вероизповедните формулировки и правилата, написани от църковни отци и учители по различни поводи и получили съответен църковен авторитет поради това, че вярно отразяват учението на Църквата.
5.Древните литургически текстове, някои от които са от времето на апостолите. В много от тях се разкриват верови истини като например за Света Троица, за Боговъплъщението и Изкуплението, за приснодевството на Божията Майка, за благодатта и други.
6.Творения на светите отци и учители на Църквата, в някои от които са изяснени истините на вярата така, както още от древност учи Църквата, и тъкмо поради това те имат изключителна ценност.
7.Богослужебните книги, повечето от които имат древен произход и вярно отразяват не само ритуалната страна, но и вероучението на Църквата от ранния период и с това свидетелстват за чистотата на вярата.
8.Актовете на мъченици, особено от раннохристиянско време, в които очевидци са записали вероизповедите на страдалци, дали живота си за вярата.
9.Древните църковни истории на Сократ (не философа), Созомен, Евсевий Кесарийски и блажени Теодорит. В някои от тях са запазени предания от времето на светите апостоли, които съдържат вярата на древната Църква. Такива са например преданията за канона на свещените книги на Стария и Новия Завет.
10.Ежедневната практика на древната Църква. Тук спадат: свещените времена – пости, неделни и празнични дни; свещените места – храмовете; свещените действия – обреди и церемонии.
Сами по себе си изброените тук писмени паметници не са Божествено Откровение в точния смисъл на тази дума, а съдържат в една или друга степен и форма елементи от Свещеното Предание, респективно от едната част на Божественото Откровение. Те са сигурно ръководство за правилното изясняване и разбиране на Откровението, защото са свидетелство, глас или съзнание на Църквата още от времето на Христа и апостолите. Не отделни лица, а Църквата като цяло е тази, която определя Свещеното Предание и въз основа на особени признаци го отделя от неапостолските предания. Тези признаци са вътрешни и външни.
Вътрешните признаци са: а) по дух и съдържание Преданието да няма вътрешни противоречия, а също така да не е в противоречие с вече приетото и установено Предание; б) да бъде в пълно съгласие със Свещеното Писание.
Външните признаци са: а) древност, тоест Преданието да води своето начало от апостолско време и от църкви, основани от светите апостоли; също да е признато от свети отци от първите векове; б) всеобщност, тоест да е прието от цялата Църква.
Има разлика между Свещено или Апостолско Предание и църковно предание. Последното се е развило на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но в църковното предание са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и други, които не са задължителни за цялата Църква, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещеното Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай. Наличието на църковното предание предпазва вярващите от опасността да свързват всички прояви на религиозния живот със Свещеното Предание и така да им придават общозадължителен характер[10].
Отличителни признаци на свръхестественото Божествено Откровение
Св. апостол Павел свидетелства, че „всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата” (2 Тимотей 3:16). Това е така, защото Откровението не е човешко творение, а истинско слово Божие. За неговата божественост свидетелстват следните негови признаци:
1.Възвишеността на учението, което се съдържа в него. Тя свидетелства, че това учение не може да бъде дело на човешкия ум, защото то превишава неговите граници. Много от съобщените там истини, например за троичността на Бога, за въплъщението на Сина Божи, за изкуплението на човека, за освещаването му с благодатта на Светия Дух, за духовния свят, за вечния живот са толкова възвишени, че до тях човек не би могъл да достигне, ако Сам Бог не беше ги открил чрез Своето свръхестествено Откровение.
Авторът Тотю Коев (1928-2006)
2.Чистотата на богооткровеното учение и допадането му на човешката природа. Нравственото учение на Божественото Откровение развива най-чистите начала на доброто, защото самото то идва от абсолютното Добро – от Бога. То във всички времена е отговаряло и отговаря на потребностите на човешката природа, която се нуждае от очистване, изправяне и направляване. Това учение съдържа такива високи и съвършени начала на човешка нравственост, които превишават границите на човешкия разум. То има за цел да направи човека свет и духовно съвършен, като за идеал на това съвършенство сочи Бога: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Матей 5:48). Нравствените правила, дадени в Новия Завет, са доказателство, че това учение не е човешко, а е дадено от Бога, Който е най-висшият извор на светост и чистота.
3.Пророчествата, които се съдържат в Божественото Откровение. Те не могат да бъдат дело на човешкия ум, а са известни само на всезнаещия Бог. Например св. пророк Исаия няколко столетия по-рано предсказал, че Спасителят на човечеството ще се роди от Девица (срв. Исаия 7:14). Затова и св. евангелист Матей, като разказва за раждането на Христа, привежда споменатото пророчество и пише: „Всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: „ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил”, което ще рече: с нас е Бог” (Матей 1:22-23). Емануил не е собственото име на Сина, и не Девицата ще Го нарече така, а ще Го нарекат така народите, когато познаят, че в Негово лице с нас е Бог, тоест че Иисус Христос е Богочовек, както за пръв път Го е нарекъл Ориген (III-ти век). Именно като Богочовек Той предсказал Своите страдания, смърт и възкресение. Само всезнаещият Бог е могъл да знае и да открие на хората тези неща.
4.Чудесата, вършени от Бога и от хора в Негово име и с Негова сила. Сам Иисус Христос учи, че чудесата, които Той върши, свидетелстват за Неговото божествено пратеничество: ,,Делата, които Ми даде Отец да извърша, самите тия дела, що Аз върша, свидетелстват за Мене, че Отец Ме е пратил” (Иоан 5:36). Който от хората върши истински чудеса в името Божие и изпълнява Божията воля, угоден е Богу (срв. Деяния на светите апостоли 10:35); той действа със сила Божия. На такъв човек е свойствено да говори само истината, защото чрез него говори Сам Бог.
5.Неотразимото въздействие на свръхестественото Божествено Откровение върху човешките души. Ярък пример в това отношение са апостолите Христови – хора прости и неуки, които след слизането на Светия Дух върху тях на Петдесетница станаха смели вестители на новото учение и чрез проповедта на словото Божие приведоха към Христа учени и силни, богати и бедни и за кратко време разпространиха Евангелието сред тогавашния свят. Историята на разпространението на християнството показва как под влияние на Христовото учение човечеството се прераждало духовно, макар че това учение трябвало да води борба както с юдеите, така и с езичниците, представлявани от императори, жреци и философи. Това нагледно показва вътрешната духовна сила на свръхестественото Божествено Откровение.
6.Необикновената жизненост на словото Божие. Още Тертулиан (II-ри век) беше казал, че човешката душа по природа е християнка, което ще рече, че Христовото учение удовлетворява духовните потребности на всеки вярващ, независимо от неговата расова, културна, етническа и социална принадлежност. Записаното слово Божие (Библията) е книга за всички времена и за всички народи. Тя е преведена на най-много езици и има най-широко разпространение[11].
Четене на свръхестественото Божествено Откровение
Сам Иисус Христос казва, че Той има „думи за вечен живот” (Иоан 6:68). Тези думи са дадени в словото Божие (Библията), в благовестието Христово, което е „сила Божия за спасение на всеки вярващ” (Римляни 1:16). Но за да може това слово да въздейства спасително, вярващият трябва да спазва следните изисквания:
– да пристъпва към четенето му с благоговение и с молитва към Бога Той да му помогне да разбере правилно прочетеното;
– да го чете с искрено и чисто намерение, за да намери в него утеха и храна за душата си;
– при тълкуването на словото Божие да не се осланя само на своя разум, но да търси помощта и ръководството на Църквата и тълкуванието, което са направили светите отци и учители;
– да помни, че Библията не е научна книга. Тя не е написана с цел да дава отговори на научни въпроси. Нейната цел е да даде на човека знание за Бога, да му посочи пътя към спасение и да го подготви за царството Божие. С научните въпроси се занимава науката;
– при четенето на словото Божие не бива да се правят едни или други заключения от отделни изрази, откъснати от текста и нямащи връзка с предидущите и следващите мисли. Всяко изречение трябва да се тълкува в контекста на речта и във връзка с общото съдържание на словото Божие[12].
Правилното разбиране и отношение към Божественото Откровение изобщо и по-частно към свръхестественото, правилното разбиране на написаното слово Божие води вярващия по-близко до Бога, разкрива Неговото могъщество и величие, Неговата творческа и промислителна сила, разкрива му красотите на царството Божие, което „не е ястие и питие, а правда и мир, и радост в Светия Дух“ (Римляни 14:17). _____________________________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 12, с. 3-13. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[3]. Въпросът за боговдъхновеността на свещените книги е отделна тема, която тук не е предмет на разглеждане.
[4]. Тези доказателства се нуждаят от обективно осветление, за да се избегне тенденциозното в някои християнски среди интерпретиране.
[5]. Протоиерей Павел Яковлевич Светлов, Христианское вероучение в апологетическом изложении. Третье улучшенное, значительно дополненое и переработанное издание, Киев, 1910, с. 73 сл. сл.; Протоиерей Николай Платонович Малиновский, Православное догматическое богословие, т. I, Издание второе, Сергиев Посад, 1910, с. 77 сл. сл.; Протоиерей Сергий Николаевич Булгаков, Догмат и Догматика. В: Живое Предание, Paris, б. г., с. 12 сл. сл.; D. Staniloae, Orthodoxe Dogmatik, Zürich-Einsiedeln-Köln, 1985, S. 57 ff.; Prof. Dr. Vasilios Vellas, Die Reilige Schrift in der Griechisch Orthodoxer Kirche, in: Die Orthodoxe Kirche in Griechischer Sicht, Stuttgart, 1970, S. 121 ff.
[6]. Теодосий Георгиевич Спасский, Священное Предание в богослужебных книгах. В: Богословская мысль, Париж, 1942, с. 132.
[7]. Adv. Raeres., lib. III, c. 4, n. 2.
[8]. Stromata, lib. IV, c. 15.
[9]. Правило 91 (De Spiritu Sancto, c. 27).
[10]. За Свещеното Предание вж. по-подробно у: Протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., с. 170 сл. сл.; Протоиерей Николай Платонович Малиновский, пос. съч., с. 81 сл. сл.; Полный православный богословский энциклопедический словарь, т. II, С. Петербург, 1913, к. 1888 сл. сл.; Христо Гяуров, Въведение в православното догматично богословие, София, 1926, с. 58, сл. сл.; Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, Православното християнство. Неговата същина и неговият съвременен образ. ГБф, т. XIX, 6, 1941/1942, с. 26 сл. сл., 137 сл. сл. и посочената там литература; Протоиерей Сергий Николаевич Булгаков, Православие. Очерки учения Православной Церкви, Paris, б. г., с. 43 сл. сл.; Професор Владимир Иванович Талызин, Церковное Предание. В: Богословские труды, сб. 4, Москва, 1968, с. 221 сл. сл.; Професор Георги П. Царев, Православното разбиране за Свещеното Предание. Списание Духовна култура, кн. 11, 1981, с. 2 сл. сл.; D.Staniloae, поc. съч., с. 62 сл. сл.
[11]. Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра. Второ издание, преработено, допълнено и редактирано от проф. д-р Тотю Коев, София, 1985, с. 23 сл.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.