Ангел Н. Ангелов

XII. Отношение на исляма към света и към човека

В тази глава ще се опитаме да хвърлим един кратък поглед и да видим какво е отношението на исляма към просветата и науката, към жената, към труда, към брака и семейството, към търговията и финансите, какви са забраните на шариата и така нататък или всъщност какво е отношението на исляма към света и към човека.

1. Предписания на шариата, отнасящи се до брака и семейството.

Бракът (акд) се определя от шариата като сключване на договор, според който жената престава да бъде чужда, „забранена“ за мъжа, с който встъпва в брачен съюз. Обаче, само съгласието на мъжа и жената не е достатъчно за бракосъчетанието. Както за постоянен, така също и за временен брак трябва да се прочете формулата за бракосъчетание и да се сключи брачен договор. Тази формула четат както женихът, така също и невестата или техни доверени лица, които могат да бъдат мъже или жени. До сключването на брачен договор на жениха и невестата се забранява да се виждат помежду си, даже тайно. По принцип формулата при сключване на брак се чете на арабски език, първо от невестата и след това от жениха. Четенето на формулата от доверени лица става, като първо я произнася довереното лице на невестата, а след това -довереното лице на жениха. Временният брак, който се практикува от мюсюлманите-шиити, се осъществява в същата форма, но с посочване срока на брачния договор.

За сключване на брачния договор шариата изисква спазването на следните четири условия:

1) Формулата за бракосъчетаване трябва да бъде произнесена на правилен арабски език. Само като изключение (ако арабски език не знаят нито женихът, нито невестата, нито техните доверени лица) се допуска нейното произнасяне на друг език;

2) Произнасящите формулата (женихът, невестата или техните доверени лица) трябва да бъдат пълнолетни и със здрав разсъдък;

3) При произнасяне на формулата е необходимо да се споменат имената на невестата и жениха, за да не получи последния, неочаквано, друга невеста;

4) Женихът и невестата трябва да желаят този брак и да не са принудени за него. В шариата има особено правило, според което пълнолетна девойка трябва да получи разрешение  за брак от баща си или от дядо си по баща. Разрешение от майката и брата не се изисква.

Според шариата причина за разтрогване на брака могат да бъдат седем вида пороци и недостатъци (физически и умствени) у жените. Към тях се отнасят лудост, слепота, проказа, безсилие, парализа, афза (свързване на пикочния канал с менструалния) и такова устройство на половия орган на жената, което прави невъзможно половото сношение.

Жената също може да поиска развод, ако разбере след женитбата, че мъжът ѝ е ненормален или страда от полово безсилие, или е кастриран, или има болест, която прави невъзможна половата близост. Мъж или жена, които имат посочените физически или умствени недостатъци се разделят със съпрузите (съпругите) си без оформяне на развода (талак). Отчитайки етичните норми и психологичните фактори, шариата изисква разводите поради физически и умствени недостатъци да не се афишират. По законите на шариата мъжът има право да наказва жена си за непокорство, обаче, той няма права върху нейния махр (имущество, което мъжът предава на жената при сключване на равноправен брак – завадж), който е нейна собственост.

Временният брак е форма на брака, която е съществувала в ранния ислям и след това е била отхвърлена от правоверния сунизъм. Той няма широко разпространение даже при шиитите, у които се е съхранил. Обикновено такъв брачен договор сключват възрастна жена и старец, за да се грижат един за друг.

Пророкът на Аллах е казал: „Не се женете заради привлекателна външност, защото красотата може да бъде причина за нравствен упадък. Не се женете заради богатство, защото то може да стане причина за непослушание. Женете се в името на религиозното благочестие“ (хадис на ат-Тирмизи)[36].

2. Ислямът и жената

Всяка заповед в Корана, която касае мюсюлманите, се отнася еднакво както за мъжете, така и за жените. Те имат еднакви религиозни задължения и ще бъдат съдени един ден по едни и същи критерии.

Ислямът предоставя на мъжете правото на „превъзходство“ над жените само в определени, твърде ограничени аспекти. Мъжете, например, превъзхождат жените „със степента на своето достойнство“ (Коран 2:228), когато става дума за издръжката на семейството или за разтрогването на брака. Бракоразводните съглашения и законите за наследяване на имуществото в много ислямски страни се приемат, като се отчита материалната отговорност на мъжете.

Мюсюлманките имат право на осигурен живот и мъжете нямат право да ги принуждават да печелят пари като работят. Обаче, заедно с това никой няма право да забрани на жена си да работи, ако тя желае това, при условие, че тази работа е приемлива и достойна. Даже, ако жената се окаже по-богата от своя мъж, той е длъжен да я издържа без да разчита на помощ от нейна страна.

Пророкът Мохамед винаги е бил внимателен към нещастните жени, изнемогващи от непосилен труд: „Аллах, без съмнение, няма да остави безнаказан и най-малкия грях и в Съдния ден даже обида причинена от мъж на жена ще бъде наказана!“ (хадис на Муслим).

Всяка жена, която работи за да увеличи семейния доход има право на достойно заплащане и условия на труд. Ислямът не разглежда мъжете и жените като „едно и също“. Мъжете трябва да бъдат снизходителни и да защитават жените, тъй като те прекарват бременност, раждане, кърмене на младенците и така нататък[37].

Обикновено мюсюлманските жени покриват главите си с шал или кърпа и скриват ръцете и краката си с дълги одежди в пълно съответствие с изискванията: „О, Асма – казал пророкът Мохамед на по-малката сестра на една от жените си, – когато девойката достига полова зрелост, тя не бива да показва своето тяло, освен това и това“. И той посочил нейното лице и дланите на ръцете ѝ.

3. Ислямът, просветата и науката

В исляма образованието било няколко степени. Началната степен се наричала „куттаб“, това било първоначално училище, където децата се обучавали на азбуката и Корана. За помещение използвали стая или двора на някое обществено здание. В средните векове терминът „куттаб“ се е използвал в повечето ислямски страни, а днес главно на Арабския полуостров, в Египет и Тунис.

„Мактаб“ (място, където пишат; начално училище) се употребява като синоним на куттаб. През XVIII-XX век думата мактаб се употребявала най-често в Османската империя, Поволжието, Крим и Средна Азия, докато в арабските страни я заменяли с куттаб.

Мадраса или медресе (място, където се учат) е учебно заведение от втора степен. Най-ранните известия за медресе в страните, където е разпространен исляма се отнасят към Х век, териториално – към Хорасан (Иран) и Маверанахр (Средна Азия). От XI век нататък медресето станало основен тип учебно заведение. Дотогава обучението било слабо организирано и ставало в масджид (джамиите), в частни домове, а също така в ханове, библиотеки и болници. Медресетата се учредявали  и съществували за сметка на вакъф (имущество на частни лица, предавано за благотворителни цели). В медресето, на преподавателите и другите служители се изплащали заплати, учащите се получавали учебни принадлежности и жилище. Основен и нерядко единствен предмет за изучаване било мюсюлманското право (фикх). Първи били учредени шафиитските медресе, скоро след това – ханафитските и така нататък. По-късно възникнали медресе за преподаване на фикха по два, три или по всичките четири школи (мазхаби), всяка от които била представена с един преподавател (мударрис). Обучението се водело под формата на лекции, изучаването на определени книги и диспути. Програми в медресе нямало, допълнително можело да се изучават коранически дисциплини, арабски език и литература, хадисоведение, богословие, а така също аритметика, медицина и други. По принцип медресето било част от вакъфни учреждения, към него имало и библиотека.

Медресето оказало влияние върху възникването на системата от колежи в Западна Европа през XII век. Знаменити са медресатата Низамийа в Багдад и ал-Азхар в Кайро.

Преподавателят в медресе, мударрисът, обикновено бил специалист по фикха, познавач на етико-правните норми на исляма и на методиката на юриспруденцията. Мударриси наричали също така преподавателите по други предмети (хадисоведение, граматика и така нататък), но тогава трябвало да се уточни тяхната специалност. След възникването на държавните университети терминът мударрис се използва за щатен професор.

Третата образователна степен е университетската. В арабския език думата „джами“ означава петъчна масджид от една страна и учебно заведение от университетски тип – от друга. Джамията служела и за университет, където се преподавали както собствено религиозни, така също и известните, по-късно в Европа, като светски дисциплини. В света на исляма всички науки имали преди всичко духовна основа.

В 970 година Джаухар, фатимидския военачалник, който оглавил строителството на Кайро предната година, започнал строителството на Великата джамия ал-Азхар. Първоначално построена като масджид за новия град, ал-Азхар постепенно се превърнала в крупен център на богословието на ислямския свят, ставайки фактически средище на образованието и науката. Университетът ал-Азхар съществува и днес и в него се преподава вече повече от хиляда години. По-късно при джамиите и на други големи ислямски градове били създадени такива университети [38].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 7*“ →

Ангел Н. Ангелов

II. Първата ислямска държава – халифата

Смъртта на Мохамед изненадала мюсюлманската община. Тя не била подготвена за такова събитие. Въпросът за негов наследник, който да ръководи духовно и политически вярващите не бил обсъждан сериозно. Тази неустановеност довела след малко повече от двадесет години до разцепление в общината (ума). Когато Мохамед заболял, той назначил Абу Бакр да ръководи общите молитви и последният се оказал начело на общината, след смъртта на нейния ръководител. Повечето от мухаджирите начело с Омар, който по-късно станал  вторият халиф, призовали всички да се закълнат във вярност на Абу Бакр, като заместник (халиф) на Мохамед. Абу Бакр, от своя страна, предложил кандидатурите на Омар и Абу Убайда. Тогава ансарите от племето аус се съгласили да дадат клетва за вярност на Абу Бакр и това решило въпроса за приемника на Мохамед (9 юни 632 година). Халифът не бил носител на Божественото откровение, а само повелител на вярващите, който е призван да опази вярата. Според мюсюлманите-сунити първите четирима халифи: Абу Бакр, Омар, Осман и Али са известни като Праведните халифи (ал-хулафа ар-Рашидун) и тяхното управление се смята за Златен век в историята на исляма. Мюсюлманите-шиити смятат първите трима за узурпатори, които са лишили от власт единствения законен, според тях, халиф Али, а харидаситите, напротив изключвали Али, както и Осман и смятали, че халиф може да стане всеки достоен мюсюлманин, дори той да не е арабин и да е роб. В една от следващите глави ще разгледаме подробно въпроса за сунити, шиити и хариджити и какви са отликите между тях. Титлите на халифа били: халифа расул Аллах (замeстник на пратеника на Аллах) и амир ал-муминин (повелител на правоверните).

Според мюсюлманите целият свят се разделял на дар ал-Ислам, дар ас-Сулх и дар ал-Харб[10]. Дар ал-Ислам обозначавало съвкупността от мюсюлманските страни, намиращи се под властта на мюсюлмански владетели, където отношенията напълно се регулират от шариата. Това е територията на исляма.

Дар ас-Сулх (територия на мирния договор) означавало областите, чието население плащало данък на хазната по договор. Извън условията на договора продължавали да действат старите порядки.

Дар ал-Харб (територия на войната) били немюсюлманските страни, извън дар ас-Сулх, които били смятани от мюсюлманските прависти, като намиращи се в състояние на война с мюсюлманите, а отсъствието на военни действия се разглеждало като примирие.

През 633 година Абу Бакр организирал три армии по три хиляди души във всяка. Две от тях навлезли в Йордания, а третата – в югоизточна Палестина и около Газа разбила неголямата войска на местния византийски управител Сергий. След това поражение византийският император Ираклий (610-641) оценил сериозността на ситуацията и започнал да събира голяма армия. Двете войски, византийската и ислямската, се срещнали през юли 634 година при Аджнадайн, на около петдесет километра югозападно от Иерусалим и византийците били напълно разбити. Остатъците от тяхната войска намерили спасение зад стените на Иерусалим, но останалите селища в областта капитулирали едно след друго.

Скоро след тази победа халиф Абу Бакр починал през август и бил погребан редом с Мохамед в джамията на Медина. На смъртния си одър Абу Бакр назначил за свой приемник Омар[11].

Година по-късно, през март 635 година, арабите обсадили Дамаск, който капитулирал след шест месеца. В хода на тази капитулация  бил решен въпросът за отношението към немюсюлманското население на завоюваните територии. Бил сключен договор с жителите на Дамаск, християни и юдеи, който станал прецедент за разрешаването на  подобни ситуации в различните страни, а именно на капитулиралите без сражение се съхранявал живота, имуществото и местата за богослужение и им се гарантирало покровителство срещу плащането на данък.

С енергични усилия император Ираклий събрал около осемдесет хилядна армия от различни райони на империята и през август 636 година на река Ярмук, южно от Тивериадското (Галилейското) езеро, се състояла ожесточена битка, която продължила няколко дена и в която византийците били напълно разбити. Император Ираклий отчаян се завърнал в Константинопол , а съдбата на Сирия била решена и нейните градове един след друг преминавали в ръцете на мюсюлманите без съпротива.

Иерусалим бил обсаден и скоро след това неговият управител патриарх Софроний, назначен от император Ираклий, капитулирал. Християните приели покровителството на халифа и извършвали своите богослужения срещу заплащането на данък. Омар се въздържал от извършването на молитва в храма на Гроба Господен и тази християнска светиня не била превърната в джамия. Той посетил мястото на разрушения Иерусалимски храм, където Мохамед, пророка на Аллах, извършил Нощното пътешествие (ал-Исра) и наредил да започне строителството на джамия, която по-късно била неречена джамията на Омар. Тя не бива да се смесва с Куполът на Скалата (Куббат ас-Сахра), построена при халиф Абдал-Малик (685-705), която някои изследователи погрешно наричат джамията на Омар.

Скоро след смъртта на Мохамед шахиншах на Иран станал 16-годишния Йездигерд III (убит в 651 година). Иран по това време включвал Ирак и все още бил една от най-могъщите държави. Новият владетел, независимо, че бил твърде млад, организирал голяма армия под командването на пълководеца от знатен аристократичен род Рустам.

През 637 година край Кадисия се състояла битка между армията на сасанидски Иран и войската на мюсюлманите. Персите били разбити, Рустам загинал, а отстъпващата армия изоставила имперския щандарт, свещеното знаме на династията на Сасанидите. Ирак бил завладян от мюсюлманите.

Както споменахме по-горе при халифа Омар, в 639 година бил приет новия мюсюлмански лунен календар от дванадесет лунни месеци. За негово начало била приета датата 16 юли 622 година – първия ден от първия месец на годината на преселението (хиджра) от Мека в Медина.

В края на 639 година пълководецът Амр ибн ал-Ас преминал от Палестина в Египет, след което в средата на 640 година разбил византийците при Хелиополис (на няколко километра североизточно от днешно Кайро). Осъзнавайки опасността александрийският патриарх  Кир започнал мирни преговори и поискал мнението на император Ираклий по този въпрос, но в отговор получил обвиненията на императора в пораженчество и предателство. Скоро след това, през февруари 641 година Ираклий починал, а неговият син и приемник Константин III го последвал след четири месеца. На престола се възкачил 11-годишният Констанс II (641-668), син на Константин III. Всичко това попречило на Византия  да организира успешна съпротива срещу настъплението на мюсюлманите. Патриарх Кир подписал договор с Амр ибн ал-Ас през ноември 641 година, според който византийците се задължавали да напуснат Египет в срок от единадесет месеца. Местните християни и юдеи получили същите права, които по-рано били предоставени на „хората на Писанието“ (ахл ал-Китаб) в Сирия, Палестина и Ирак. Така завършило византийското владичество в Египет.

Персите били победени вече при Кадисия (Ирак) в 637 година, а три години по-късно в битката при Нехавенд (в Западен Ирак) Сасанидите претърпели окончателно поражение и Иран, с изключение на няколко източни провинции, капитулирал. Шахиншахът Иездигерд III избягал на Изток. Остатъка от живота си той прекарал като изгнаник, придружен от малка група верни привърженици и бил убит от местен жител в Мерв (днешен Туркменистан) в 651 година.

През същата година мюсюлманите завладели град Мосул в Северен Ирак и достигнали до Двин, главния град на Армения.

Халифът Омар се завърнал от поклонничество в Мека, каквото той извършвал всяка година и малко след това, на 3 ноември 644 година, бил ранен в джамията на Медина от един роб персиец. На 7 ноември халифът починал от раните си, като на смъртния си одър назначил съвет (шура) от шестима измежду най-старите сподвижници на Мохамед за избор на нов халиф[12]. За такъв бил избран Осман ибн Афан (644-656). Той бил богат търговец и приел исляма още в началото на проповедта на Мохамед. Осман се оженил за дъщерята на пророка на Аллах, Рукайя, още в 610 година, а след нейната смърт в 624 година негова жена станала Ум Кулсум, друга от дъщерите на Мохамед, която починала nпрез 631 година. Заедно с жена си Рукайя  той възглавил преселването на част от мюсюлманите в Етиопия през 615 година, а в 623 година бил вече в Медина. Преди избирането си за халиф Осман никога не играел активна роля  във военните походи и в политиката.

По време на неговото управление завършило завоюването на Иран  и се затвърдило положението на мюсюлманите в Кавказ (Армения и Грузия) и в Тунис. По инициатива на Осман бил утвърден каноничния писмен текст на Корана, а всички останали списъци били изгорени, за да няма различия и спорове. След това Коранът бил изпратен за преписване в по-големите градове – Мека, Дамаск, Куфа и Басра, а оттам бил разпространяван по всички области на халифата.

В отделна глава ще разгледаме как е бил оформен този писмен текст, от колко глави и стихове се състои Коранът, кои са официалните печатни издания и някои други сведения.

В последните години от управлението на Осман за пръв път възникнала опозиция на халифа. Най-сериозни били обвиненията в семейственост. На редица важни постове той назначавал свои близки и роднини, каквито били наместниците на Басра и Куфа. Обогатяването на халифа и неговите близки предизвиквало също така упреците на аскетично настроената част от мюсюлманите, които го обвинявали в отстъпление от начина на живот на Мохамед и двамата първи халифи.

В началото на май 656 година в Медина от Куфа, Басра и Египет пристигнали въоръжени групи, общо около петстотин души, които се разположили на лагер край вратите на града. Даже след убийството на Омар нямало необходимост от лична охрана на халифа и в Медина липсвала войска. Армията била съсредоточена в провинцията и по границите на халифата. Осман обещал на метежниците да смени своите протежета, но същевременно писал на египетския наместник, след завръщането им, да екзекутира бунтовниците. Това писмо било прехванато и метежниците поискали халифът доброволно да се откаже от властта. След като дворецът му бил под обсада в продължение на десет седмици се разнесъл слух, че в помощ на Осман пристигат войски от Дамаск (Сирия), където наместник бил неговият родственик Муавия, от рода Омейя. Тогава, на 17 юни, недоволните нахлули в двореца и убили халифа. Според преданието неговата кръв опръскала лежащия пред него Коран[13].Такъв Коран е имало в Самарканд (днес се намира в Музея по история на Узбекистан в Ташкент). Найла, жената на Осман, се опитвала да го защити и се лишила от част от пръстите си. Тя изпратила отсечените пръсти, заедно с окървавената риза на халифа, на братовчед си Муавия, в Сирия, с молба за помощ. Смъртта на Осман предизвикала дългогодишна междуособна война в халифата и разцепление в мюсюлманската община (ума).

Осем дни след смъртта на халифа Осман, за халиф бил избран и провъзгласен Али ибн Абу Талиб. Той дал съгласието си при условие, че го признаят сподвижниците на пророка на Аллах, Талха ибн Убайдулах и Зубайр ибн ал-Авам. Те се съгласили да го признаят, но по-късно заявили, че са направили това под натиска на привържениците на Али. Въпреки молбите на мнозина видни мюсюлмани, между които били Талха и Зубайр, да започне издирване на убийците на Осман, Али отказал да стори това. Талха и Зубайр напуснали Али, към тях се присъединила и Айша, любимата жена на Мохамед и техният отряд се отправил към Басра. През декември 656 година край този град се състояла „Камилската битка“ (ал-Джамал) между войската на Али и неговите противници. Тя е наречена така, защото Айша седяла върху камила. Али победил, но и от двете страни имало много жертви. Талха и Зубайр били убити, а Айша била изпратена под конвой в Медина, където починала в 678 година. Така за пръв път мюсюлмани влезли в сражение с мюсюлмани. Завръщайки се в Куфа, която станала новата столица на халифата, Али решил да отстрани Муавия от поста наместник на Сирия поради това, че последният отказал да му даде клетва за вярност. От своя страна Муавия също не стоял със скръстени ръце. След смъртта на Осман, той станал глава на рода Омейя и смятал, че той трябва да бъде халиф. Муавия бил наместник на Сирия почти двадесет години и през това време създал голяма и лоялна към него армия. Той сключил мир с византийците срещу плащането на данък от тяхна страна и така можел да разполага с войската  си по всяко време.

През пролетта на 657 година Али се насочил през Ирак на северозапад и се сблъскал с армията на Муавия на границата със Сирия, край Сифин (руините на римска крепост на южния бряг на Ефрат, около днешния град Рака в Сирия). Когато всички опити да сключи мир с Муавия пропаднали Али се решил на крайна мярка и се приготвил за бой. На 8 август 657 година започнало сражение, което било много ожесточено. Когато победата започнала да се скланя към Али, воините от армията на Муавия вдигнали на копията си листа с текста на Корана. Решено било да се прибегне до арбитражен съд. Така сражението завършило без победител.

За съдии били определени Амр ибн ал-Ас от страна на Муавия и Абу Муса ал-Ашари от страна на Али, които се установили в Думат ал-Джандал за изработването на съвместно решение. Това станало в началото на 658 година, седем месеца след битката при Сифин. Тъй като сроковете за обсъждане не били определени, делото се проточило. По време на примирието двете армии се завърнали в своите бази – съответно в Дамаск и Куфа. В същото време съдът в Думат ал-Джандал (днес Ел-Джауф в северната част на Саудитска Арабия, но някои мюсюлмански учени смятат, че той се е състоял в Азрух, северозападно от град Маан в днешна Йордания) взел куриозно решение. Абу Муса съобщил мнението на съдиите, че нито Али, нито Муавия са достойни да бъдат халифи и трябва да бъдат проведени избори за нов халиф. След него станал Амр и казал, че според него високият сан трябва да получи Муавия. Присъстващите били шокирани, но Муавия въз основа на решението на съдиите поискал клетва за вярност. Още от самото начало позицията на Али била губеща, Муавия не бил халиф и не можел да изгуби титлата, той бил метежник, който успял да се приравни по статус с действащия и признат халиф.

Междувременно, още преди решението на съда, от Али се отделили онези, които не били съгласни с арбитража. Дванадесет хиляди воини напуснали лагера край Куфа и се установили в селището Харура. Те били наречени хариджити (излезлите, отделилите се). Техният лозунг бил „Само Аллах има правото да съди“.

Али не признал решението на съда за законно. Той призовал хариджитите да се завърнат и да му помогнат да възстанови справедливостта. След дълги преговори част от тях се върнали, друга част се пръснала из Ирак, а най-непримиримите се противопоставили на Али с оръжие в ръка и били разбити от него в сражение на 17 юли 658 година.

В течение на следващите две години, в 658-660 година, отрядите на Муавия извършвали набези върху съседните на Сирия и Египет владения на Али, а в 660 година Муавия се провъзгласил за халиф и приел клетва за вярност от сирийци и египтяни. На Али останали верни Ирак и Иран. През януари 661 година, на излизане от джамията в Куфа, той бил ранен тежко от един хариджит и след два дена починал. Али бил погребан на десетина километра западно от Куфа, там, където по-късно възникнал град Неджеф. Това място станало една от най-почитаните светини за мюсюлманите-шиити[14]. Али бил четвъртия, последния от Праведните халифи (ал-хулафа ар-Рашидун).

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 1*“ →