Христо Попов

Песен за лозето на Възлюбения

Глава 5:1-7

Тук пророкът излага алегорична песен, в която изтъква пред своите сънародници – как Бог всичко направил в тяхна полза и как те дали само едни лоши плодове.

Възлюбеният насадил лозе на възвишено, изпъкнало място (в розе) и на плодородна почва (на месте тучне). Той оградил добре избраната местност, очистил я от камъни, изкопал (окопах) и посадил най-отбрани лози, а след това в средата на лозето построил кула (столп) за пъдарите и градинарите. Очаквайки добро плодородие от лозето, Възлюбеният предварително устроил в него точило с предточилие за изтискване и събиране на гроздовия сок. Но надеждите му не се оправдали: благородната лоза родила кисели зърна, трънки (по славянски терние), негодни за употребяване (стихове 1-2). Огорченият Владетел на лозето вика юдеите да разгледат делото му с лозето: не пропуснал ли е той нещо в своите грижи за него, където то така жестоко не оправдало надеждите му (3-4). Мълчанието на поканените съдии оправдава грижливия и изкусен стопанин на лозето, затова той решава да дигне от лозето оградата, като го предостави на дивите зверове да го опустошат да прекрати всякакви грижи за него, като предостави на тръните и билките да го изпълнят и, даже, като забрани на облаците да проливат на него благотворен дъжд (5-6). В заключение на песента пророкът от своя страна обяснява, че Възлюбеният – стопанинът на лозето, е Сам Господ Саваот, Негово лозе е израилският народ, а юдеите (част от целия израилски народ) са нов сад (лозе), възлюбен от Бог. От Своя избран народ Бог очаквал правосъдие, а той извършил беззаконие (стих 7).

Стих 1. Първата половина на този стих трябва да се преведе така: сега ще запея на възлюбеното лозе песента на моя Възлюбен (еврейската Библия: “Ще запея на моя Възлюбен Неговата песен за лозето Му). С думите в розе, на месте тучне пророкът указва местожителството на Божия народ – Палестина, която е страна планиниста, възвишена и някога е била твърде плодородна страна: течели мляко и мед (Изход 33:3; Числа 13:28).

Стих 2. Точило – кораб, стискало (менгеме) за мачкане грозде и изкарване сока от него. Предточилие – вкопана в земята голяма каца, в която чрез особено отвърстие се втича сокът от мачканите в точилото гроздови зърна. Когато се говори за точило, винаги се подразбира и предточилие и, обратно, когато се говори само за предточилие, се подразбира и точило, както и в този стих. Ограждането, изкопаването, насаждането с хубави лози, устройството на пъдарска кула и предточилие – всички тези действия в преносен смисъл означават изобщо Божиите грижи за избрания еврейски народ, за който Бог направил всичко, що е необходимо за временното благополучие и за вечното спасение. Частно, под ограда се разбира синайският закон, чрез който Бог оградил еврейския народ от вмъкване в средата му на езическо заблуждение и нечестие. Под окопание или, както е в еврейския текст, очистване от камъни се разбира очистването на Обетованата земя от езичниците хананеяни, които Господ поразявал и изгонвал пред лицето на Израил при завоюването на Ханаан. Такова подготвително очистване Бог направил в Авраамовото семейство, като отделил от него всички недоброкачествени членове (Лот, Исмаил, Исав и други), така че, патриарсите: Авраам, Исаак, Яков и Юда, от когото произлязъл Божият “любим сад” – юдейското царство (стих 7), представят онази “избрана лоза”, от която и бил насаден в Ханаан при Иисус Навин Божието лозе – народът от 12-те Израилеви колена (гледай Псалом 79:9; Иеремия 2:21). Кулата (столп) означава служенията на съдиите, царете и пророците, които охранявали теократичното устройство на Божия народ от вътрешни и външни врагове. Точило или предточилие указват на старозаветното свещенство и жертвеника, на който се проливала кръвта на животните за очистване от греховете.

Стихове 5 и 6. Бог известява на юдеите: 1) че Той ще ги лиши от Своето покровителство и те, подобно на лозе, лишено от ограда и стена, ще бъдат разграбени от други народи, и 2) че няма да им праща Своите дарове чрез пророците и свещениците (“облаком заповем… не одождити”), вследствие на което сред тях ще се развият греховни привички (терние якоже на лядине – тръни в пусто, необработено място).

Стих 7 – вопль – беззаконие, викащо за отплата. Това пророчество се изпълнило с разрушението на Израилското и Юдейското царства от асирийците и вавилонзините, с разграбванията на тези царства, извършени от сирийците (при Селевкидите), египтяните (при Лагидите), и римляните, и с отстраняването на евреите от Божието Царство (новозаветната църква), поради неверието им в Христос (Матей 21:43).

Тази песен повторил Иисус Христос пред първосвещениците и стареите на еврейския народ, които сами произнесли над себе си присъдата за отхвърлянето им от Бог (Матей 21:33-41).

Забележка. Нататък, до края на главата (8-30) пророкът подробно преброява онези беззакония, с които опетнили себе си юдеите и за които ги очаква страшен Божи съд.

Призоваване на Исаия към пророческо служение

Глава 6-та

През годината, когато умрял цар Озий, който в 4-та книга Царства (14:21 и 15:1-7) се нарича Азарий, пророк Исаия видял в храма Господ да седи на високо издигнат (высоще превознесенне) престол. Около престола Му се намирали шестокрили серафими, които с две криле прикривали лицата си от благоговение пред славата на небесния Цар, с други две прикривали нозете си от скромност и от съзнаване своите недостатъци, а с останалите две криле летели. Възбуждайки се един другиго към славословене Господ, те с висок глас запели: “свят, свят, свят, е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава” (1-3). Гръмливият глас на пеещите разтърсил горнището на храмовата врата (наддверие), и вътрешността на храма се напълнила с благовонен дим (стих 4). От лицезрение на Божията слава Исаия се разтреперил, понеже съзнал своето недостойнство и почувствал опасност от смърт. Тогава един от серафимите взел с клещи разпален въглен от кадилния олтар и се докоснал с него до устата на пророка, като му казал, че това го очиства от греховете. След това Исаия чул Господ да казва: кого да пратя, и кой ще отиде при тези хора? – и изявил готовност да бъде Божий пратеник (5-8). Тогава Бог му заповядва да иде при тези хора и да им каже, че те ще слушат, но няма да разберат, ще гледат, но няма да видят, защото сърцето им е огрубяло (одебеле) и с ушите си трудно (тяжко) слушат, а своята способност за слушане и духовно гледане те нарочно затъпяват в себе си, за да не видят (да не когда узрят очима) своето бедно, ниско духовно състояние и, по такъв начин, да се обърнат към Бог с покаяние, за да ги изцери (9-10). А когато Исаия попитал – докога ще се продължава това безчувствено неразкаяно състояние у юдеите, – той в отговор получил откровение за окончателното запустяване на тази земя (Палестина), защото Сам Господ ще отдалечи от нея евреите и даже, като остане десета част от населението ѝ на нея, тя пак ще бъде разорена. Но както плодът на теревинта и жълъдът от дъба, след като паднат от своята чашка (из плюски своея), служат за продължение на дървесната си порода, макар самите дървета да са отсечени, така и светият потомък (семя свято) ще бъде опора (стозиние) на юдейския народ (11-13).

Забележка. От това, където за призоваването на Исаия към пророческо служение се говори в 6-та глава, никак не трябва да допускаме, че първите пет глави Исаия е написал преди божественото призоваване. В книгата се говори по-късно за повикването – или защото 6-та глава е написана по-късно от първите пет, или пък защото пророкът, преди да говори за своето избиране и да укаже мотивите на своята проповед, пожелал да напише няколко глави, в които ясно да обрисува нравственото състояние на юдейското общество, за да оправдае суровия укор, съдържащ се в 6-та глава.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 1*“ →

Христо Попов

Пророк Исаия (от еврейски Господ спасява) бил син на Амос (Исаия 1:1; 2:1) и, според църковното предание (Четии Минеи, 9 май), произлизал от царски род: баща му Амос бил син на цар Йоас и брат на цар Амасия (4 Царства 14:1). Пророкът е бил женен и имал деца (7:3; 8:3). Пророческото си служение прекарал в Иерусалим (37:2; 38:1; 39:3) при юдейските царе: Озий, Йоатам, Ахаз и Езекий (1:1). На това служение той бил повикан в годината, през която умрял цар Озий. Според еврейското предание и свидетелството на древните отци, Исаия завършил пророческото си служение в царуването на Манасий, от ръцете на когото и приел мъченическа смърт. Преданието разказва, че, когато нечестивият Манасий, озлобен против пророка за изобличенията му, пратил да го хванат, пророкът се скрил в кухината на едно голямо дърво, но пратените забелязали това и, като прерязали дървото, заедно с него прерязали и пророка. Може би, това събитие има предвид апостол Павел, когато говори за старозаветните праведници, че някои от тях “претрени (с трион рязани) быша” (Евреи 11:37). Че Исаия е живял и след смъртта на Езекий, за това свидетелства писателят на книгите Паралипоменон, който указва на “видение Исаии сына Амосова” като на книга, в която са описани деянията и добродетелите на Езекий по-подробно, отколкото в книгите Паралипоменон (2 Паралипоменон 32:32). Предполагат, че в царуването на Манасий Исаия пророчествал само 8 години. По такъв начин той служил около 70 години: 1 година при Озий, 16 години при Йоатам, 16 при Ахаз, 29 при Езекий и около 8 при Манасий (759-690). Според преданието, пророк Исаия бил погребан в Иерусалим, близо до Силоам, за да не изсъхват водите му; при обсадата на Иерусалим той със своите молитви изкарал извор из под Сионската планина и чрез това се поддържала водата на Силоамския поток. В царуването на Теодосий Младши мощите на св. пророк Исаия били пренесени в Панеада (малък град във Финикия) и поставени в храма на св. Лаврентий. Паметта на св. пророк Исаия църквата празнува на 9 май.

В книгата на пророка ясно е обрисуван неговият духовен лик. Този лик поразява със своето величие. Исаия е напълно убеден, че Сам Господ (глава 6) го е повикал на високото му служение, и, по силата на това съзнание, навсякъде проявява най-предано послушание на волята Божия и безусловно доверие към Иехова. Поради това той бил свободен от всякакъв човешки страх и хорските интереси винаги поставял по-долу от исканията на вечната правда Божия. С голямо мъжество той се явява пред Ахаз и в лицето му осъжда цялата негова политика (глава 7), рязко изобличава Севна, министър на двореца, като му забранява да изсича гробница, понеже Господ ще го хвърли като топка в широка чужда земя, където и ще умре (глава 22), изобличава и другите юдейски управители, свещеници, лъжливи пророци и целия народ (глави 2, 3, 5, 28 и други). В изобличенията си Исаия е толкова смел, че си позволява беззаконните велможи да нарича “князе содомски”, а еврейският народ – “народ гоморски” (глави 1, 10). Открито и без да трепне той порицава политиката на Юдейското правителство при цар Езекий (глави 30-32) и не се бои да извести на самия цар, смъртно заболял, да си направи завещание, понеже скоро ще умре (глава 38). Без да се бои, че ще го обвинят в непатриотизъм, той предсказва на Езекий, че цялото му потомство ще бъде отведено в плен Вавилонски. И думите му, сами по себе силни и убедителни, придобивали все по-голямо и по-голямо значение с течение на времето, понеже някои от неговите пророчества се изпълнили още през време на пророческата му дейност, а също и поради това, че думите му се придружавали от необикновени личби (глави 38, 7).

Освен пророческата книга, пророк Исаия писал още и за делата на царете Озий и Езекий (2 Паралипоменон 26:23; 32:32), но тази негова втора книга не е дошла до нас. Едно древно еврейско предание приписва на Исаия събирането и привеждането в порядък на последните 7 глави от книгата Притчи Соломонови, което донякъде се подтвърждава и в самата тази книга (Притчи Соломонови 25:1).

Състояние на съвременното на пророк Исаия юдейство и езичество

При Озий, когато Исаия бил призван на пророческо служение, Юдейското царство в политическо отношение станало доста могъществено. С многочислената си и добре въоръжена войска Озий успешно воювал против съседите си и твърде много разширил пределите на своето царство: на юг той владеел до границите на Египет и Червено море, на брега на което превзел търговското пристанище Елат (2 Паралипоменон 26:2 и 8:4 Царства 14:22), на запад подчинил Филистимската страна (2 Паралипоменон 26:6), а на изток му плащали данък амонитяните (2 Паралипоменон 26:7-8).

Външното политическо засилване на държавата се придружавало с увеличаване на богатството в народа, което водело към разкош, а успехът на военното оръжие давал повод към самомнение и гордост. Вследствие на това, религиозно-нравственото състояние на юдейския народ е било на твърде ниска степен. Макар самият цар да бил религиозен, но той не разорил противозаконните места за богослужение по височините, където народът продължавал да принася жертви. Същото нещо е било и при Йоатам.

В царуването на Ахаз положението на работите силно се изменило към по-лошо. Царят не само не се грижел да поддържа истинското благочестие между поданиците, но и сам даже започнал открито да служи на идолите – принасял жертва в долината на Еномовите синове и прекарвал своите синове през огъня (2 Паралипоменон 28:1-4). Истинската религия в народа дотолкова изпаднала, че в неговото царуване Иерусалимският храм бил съвършено запустен: всесъжения в него не принасяли, с тамян не кадели, светилниците били изгасени и вратите били заключени, а идолослужението станало току-речи всеобщо и повсеместно (2 Паралипоменон 24:24-25; 29:3-7). Вместо добродетели, у народа в това време виждаме само едни пороци: обиди, притеснения на слабите от силните, подкупи, разкош, невъздържание, гордост, лицемерие и други. Но с упадъка на религията и нравствеността, се поклатило и политическото могъщество на Юдейското царство. Израелският и сирийският царе почнали против него своите враждебни действия и искали да лишат Ахаз от престола. Вместо да търси защита против враговете си от Бог, Ахаз потърсил такава от сирийските богове (2 Паралипоменон 28:22-23) и повикал на помощ асирийския цар Теглатфеласар, като купил тази помощ с цената на храмовите съкровища (4 Царства 16:7). Но сирийските богове не го защитили, а Теглатфеласар не му принесъл никаква полза: освободен с негова помощ от сирийския и израелския царе, Ахаз, вместо това, станал данник (васал) на самия Теглатфеласар, така че, последният, по думите на Писанието, не бысть на помощь ему, но токмо в печали его (2 Паралипоменон 28:21).

Синът и приемникът на Ахаз – Езекий, се отличавал с благочестие и вършел угодни в очите на Господ дела и на Него се уповавал (4 Царства 18:3-5): унищожил предметите на идолското служение и възстановил във всичка чистота поклонението на Иехова. Но нито личният пример на царя, нито неговите разпоредби против идолопоклонството са указали някакво дълбоко въздействие върху поданиците му: идолопоклонството и нечестието наглед само отслабнали за известно време и по-малко се хвърляли в очи, но народът не забравял идолите, и неговата нравственост не се подигнала. Навсякъде и във всичко преобладавали възгледи и нрави езически. На отеческата вяра юдеите гледали като на обичай, а не като на нравствена потребност; жертви принасяли, но лицемерно, без да разбират значението им и без да имат съответно душевно настроение. Оттук произлизала и голямата изменчивост на народа в религията: за него като че ли било все едно – да се покланя на Иехова или на Ваал. При такова нравствено религиозно състояние на юдейския народ и политическото негово могъщество не могло да бъде трайно. Още в царуването на Езекий Юдейското царство претърпяло ужасно опустошение от асирийския цар Сенахерим и било заставено ежегодно да му плаща голям данък (4 Царства 18:13-16). Заради възгордяването на Езекий (2 Паралипоменон 32:23-25) и заради нечестието на юдейския народ пророк Исаия предсказал нови и още по-ужасни бедствия (4 Царства 20:16-18).

Манасий, приемникът на цар Езекий, за своето крайно нечестие видял вече отчасти изпълнението на Исаините предсказания: при него, по Божията воля, асирийците отново нападнали Юдея, взели него в плен и, свързан, откарали във Вавилон и, само когато се разкаял, го освободили (2 Паралипоменон 33:10-13).

Такова било положението на Юдейското царство. Що се касае до Израилското царство, което при пророк Исаия изживяло последните си дни, то се намирало в още по-лошо състояние. Идолопоклонството, въведено от Йеровоам І (3 Царства 12:26-30), и съединеното с него нечестие тук не срещнали никакви прегради в своето развитие: израелските царе един другиго превъзхождали със своето нечестие и ревност към идолопоклонство; свещениците и левитите, излезли от средата на самия народ (3 Царства 12:31), не могли да стоят по-горе от него, а истинските пророци тук били гонени и убивани. От това идолопоклонството и нечестието тук се разпространявали по-широко и по-бързо, отколкото в Юдейското царство, където свещениците и левитите били потомци на богоизбраното Левиино коляно, където между нечестивите царе имало и много благочестиви и където поради това истинските пророци имали повече свобода в своята дейност. Ето защо, Израилското царство по-рано от Юдейското изгубило своята независимост: в 6-тата година на Езекий, юдейския цар, то било окончателно разрушено от асирийския цар Салманасар – в 722 година преди Рождество Христово.

Още по-безотрадна картина представял от себе си тогавашният езически свят. Най-силни съседи на юдеите тогава били: на юг – египтяните, на север – сирийците, на изток – асирийците и вавилонзините. Тези народи взаимно си съперничели и воювали един с друг. По отношение към еврейския народ всички те се стремели да го подчинят или, в случай на война със съседа, да го направят надежден съюзник. В религиозно-нравствено отношение те всички потъвали в суеверия и пороци. Езическият култ изгубил всякакъв смисъл, станал пуста формалност, изпълнявана само по привичка, и заради това престанал да има и онова слабо влияние, което преди указвал върху нравствеността на народа. Оттук – най-широк простор на всякакви страсти и пълна разюзданост на нравите.

На еврейските царе е бил необходим един особен ръководител в сношенията им с тези народи. Такъв бил пророк Исаия: той порицавал съюзите с езичниците, изобличавал народите в нечестие и пороци и предсказвал, по повод на различни политически събития, бъдещата тяхна съдба. Наред с пророчествата от изобличителен характер, той се стараел да проповядва и на езичниците за истинския Бог и да внедри в съзнанието им мисълта, че Бог на евреите е Бог и спасител на всички народи и че само в Него, а не в своите идоли, те могат да намерят спасение.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение*“ →