(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)
Бисер Божков
Въведение в историческия аспект по темата за феминизма
„Една от най-важните идеи, които формира масовата култура и социалния живот в Западна Европа и Америка през втората половина на ХХ-ти век, става феминизмът. В периода между 60-те и 70-те години той дори престава да бъде само идеология, която претендира за абсолютна правота по въпросите за правата на жените и равенството на половете, и се превръща в начин на мислене и живот, в лайфстайл, който трябва да продуцира идеала на съвременната жена. Нещо повече, феминисткият начин на мислене и живот се пренася и в областта на религиозния опит и прави неистови усилия да диктува решения за мястото и ролята на жената в религиозните институции, и дори да утвърди някакъв специфично „женски“ тип религиозност. През последните десетилетия Православната църква също се сблъска с културата на феминизма – главно по две причини: първата, поради все по-осезаемото присъствие на Православието в Западна Европа и Америка, и второ, поради настаняването на феминизираната масова култура и в страни, където Православието е традиционна култура (и религия)[28].“
Ние православните християни знаем, че: „сред християнските народи жената заема достойно място и се смята равноценна на мъжа. Този факт обуславя положителното отношение към нея и е гарант за успешен личен и обществен живот.“ Затова, когато говорим за феминизма, ще отбележим, че християнството защитава човешките достойнства и права на жената и заедно с това отдава дължимото на нейните специфични особености, обусловени от различията на половете.
Въз основа на тези особености християнството определя отношението на жената към мъжа, нейното положение, участие и значение в църковно-обществения живот, който пък от своя страна се обуславя както от закона за любовта, така и от възгледите на Господ Иисус Христос за нейната достойна човешка личност. Тълкуването и разрешението на този богословски проблем – различието на половете и как това различие се съпоставя с Единството Божие, чиито образ и подобие са мъжът и жената, твърде отдавна вълнуват съзнанието на всички православни християни и най-вече на жените-християнки, желаещи да вземат активно участие в живота на Църквата. И днес, когато жената участва наравно с мъжа в културно-обществения живот и се съревновава с него, тази тема добива актуалност, въпреки сложността на проблема, който може би е прекалено дълбок, за да проникне лесно по него човешкото съзнание. От историческо-културна гледна точка, а и от пастирска, особен интерес представлява навлизането на жената в сферата на обществения, професионалния и политическия живот, като не по-малък интерес за съвременната християнка представлява и участието ѝ в църковния живот на древната и днешната Църква, където тя може да намери прекрасни примери за подражание.
В исторически план проблемът за правата на жените се поставя като аспект на по-общия проблем на човешките права. Преобладаваща е позицията, която изхожда от факта, че движението за защита на човешките права се заражда в Западна Европа след Реформацията и защитава мнението, че основна предпоставка за формулирането на първоначално отделните идеи, а по-късно и на цялостните концепции за правата на човека е християнската религия.
По отношение на тази позиция е необходимо да се подчертае, че в действителност християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за основните човешки права, тъй като тези права (особено „индивидуалните“) са издигнати в култ от идеите на криворазбрания либерализъм и хуманизма. Последният според нас – казахме, – не е православна категория. Защото според учението на Православната църква човекът, както и всичко в света, е Божие творение, неговото съществуване и съществуването на обществото, в което живее, е подчинено на Божия промисъл.
(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)
Бисер Божков
Мнозина грешат, като употребяват термина „протестантска църква”. Протестантите са едно религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори – ministres. Последните се предлагат или от вярващите, или от ония лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи.
Църквата като Богочовешки организъм не може да се отъждестви с нито един политически порядък, дори с демократичния, който е станал „мит“ и идеал на света. През „всички епохи тя в по-малка степен е приспобявала институциите си към светските и едновременно с това постоянно е подчертавала своята различност и особеност в сравнение с тях. В живота на Църквата постоянно се проявява антиномията да бъдеш в света, а не да бъдеш от света.“ Защото „като Богочовешки организъм, Църквата притежава не само тайнствена същност, неподвластна на стихиите на този свят, но и исторически обусловена същност, влизаща в съприкосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата. Тя от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройството на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и взаимодействие с Църквата. Взаимоотношенията между държавата и последователите на истинската религия са се променили в хода на историята. Следователно възникването на земната държава (като устройство и система) трябва да бъде схващано не като изначална Богоустановена реалност, а като предоставена от Бога възможност на хората да организират своя обществен живот, изхождайки от тяхната свободна воля, за да може това организиране, като отговор на изкривената от греха земна реалност, да помогне за избягването на още по-голям грях, чрез противодействането срещу него от страна на светската власт.“ Въз основа на това осветскостяването на света става причина християнските ценности, добродетели и празници да бъдат заменяни със светски такива. Какво означава думата вместо?
Българската дума вместо, на гръцки език е αντί, тоест затова и секуларизирания свят предлага вместо християнски празници – анти (християнски) празници. И така в края на XIX-ти век и в началото на XX-ти век се появява един вместо-християнски празник за денят на жената и майката (8 март), който се празнува в миналото и днес, независимо, че Св. Благовещение е християнски празник за денят на жената и майката, който по своето еклисиологично-богословско съдъ-ржание има дълбок духовен смисъл…
За празника Св. Благовещение (25 март)
За установяване началото на почитането от християните на празника Благовещение може да се съди по достигналите до наши дни предметни изображения не само в иконописта[21] и монументалната живопис (икони, фрески, мозайки и други), но и в миниатюри на ръкописи, в скулптури и саркофази, в бродерии на тъкани и други църковни утвари и одежди.
Кратки еортологични[22] данни за празника Св. Благовещение
Във византийската традиция датата 25 март има огромно значение – това е ден не само на Благовещение, но и на сътворението на света и Възкресението на Христа; от нея се отчитат датите на другите празници: Рождество Христово, Зачатие и Рождество на св. Иоан Предтеча. Денят на Благовещение нерядко се считал за ден на началото на църковната или даже на гражданската година както на Изток, така и на Запад. На Запад са били известни два способа за отброяване на годините от Благовещение: calculus Florentinus (латински Флорентински ред), имащ широко разпространение чак до ХVІІІ-ти век и по-малко известния calculus Pisanus (Пизански ред). Убеждение за съвпадението на историческата дата на Възкресение Христово с 25 март довежда до това, че този ден получава наименованието „Кириопасха“ (Кириопасха – Господствена, тоест истинска, нормална Пасха; понякога се среща неправилна етимология Господня Пасха). В днешно време Кириопасха наричат случайното съвпадение през няколко години на празниците на Пасха и Благовещение. По думите на древeн автор от IX-ти век, света равноапостолна Елена (живяла IV-ти век), майка на св. равноапостолни император Константин, се отправила в Назарет и като открива дома, в който пресвета Богородица чува от св. Архангел Гавриил: „Радвайсе, благодатна, Господ е с тебе!“, там тя построила на това място удивителен храм на Богоматер. Към същото време се отнася и издигането на друг храм на Богоматер – на мястото на кладенеца, откъдето Пресветата Дева, както и другите назаретски жени, черпели вода.
В Православната църква Благовещение на Пресвета Богородица се счита за един от най-важните празници с пълното название: „Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария“.
(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)
Бисер Божков
Предисловие
Настоящото четиво под формата на тази малка книжка е насочено или адресирано до широк кръг читатели от всички сфери на обществото. Разчитам и се надявам на това, че всеки, който чете следващите страници ще намери нещо, което представлява интерес за него от различните гледни точки за джендърните стерeотипи и феминизма, като социални феномени. Идеята на това четиво се роди след една беседа от 03.03.2016 година „За феминизма” в Енорийския център при храм „Св. св. Кирил и Методий“, град София. Повечето правни, социологически, екзистенциални, психологически, еклисиологични, антропологически и други проблеми в книжката са разгледани в светлината на Православната вяра.
В тази връзка се надявам искрено, освен като хуманитарна научна информация, четивото да послужи на читателя да опознае себе си, респективно придобие познание за апостасията (от гръцки: αποστασία, „вероотстъпничество“), истинската жива вяра в Бога и някои аспекти на нравствения закон.
„Неверието е един вид умопомрачение. Става дума за мъчителна страст на душата, която трудно се лекува. То като страст ужасно потиска оногова, когото е обладало. Така става причина за множество негови страдания, като по този начин се оказва вредно не само за него самия, но и за околните[1]”.
„Блажени Теофилакт, казва: „Вярата, която върви с любовта, е всичко. С други думи, тя е длъжна винаги да е действена и жива чрез любовта в Христа. Следователно, знай, че вярата явява делата си в любов и така тя се показва жива. Когато обаче няма любов, тя е бездейна.” Подобно е евангелското място, в което се говори, че вярата без дела е мъртва (срв. Иаков 2:17). Истинската вяра в Христос, води човека към блаженство и го поучава, че в любовта, която чувстваме към Бога и ближния, можем да открием многожеланото благо. Тази вяра носи даровете на Светия Дух. Той просветлява чрез Своето посещение ума на верния и му дава мъдрост, съзнание, доброжелание, познание, истина и свещен страх от Бога. Истинската вяра сътворява наново човека, който е бил разложен от греховете, и го възвръща в първата му хубост, в древната му красота. Тя го освещава, прави го да благоухае и го води към съвършенство. Тя разтваря широко очите му, за да вижда той всичко онова, което се не вижда, откривайки му тайнствата. Предоставя му нравствена сила и мъжество за отърсване от малодушието при житейските изпитания. Дава му неизчерпаема сила, дързост, смелост, великодушие, велика смиреномъдрена разумност, милосърдие и цяло множество добродетели[2].”
***
Темата за джендърните стереотипи[3] и апостасията (гръцки отстъплението) от Бога, в контекста на феминизма, като едно от неговите проявления е сложна, защото е многоаспектна и интердисциплинарна по своята същност.
Ще допълним, че настоящия анализ е изграден изцяло съгласно философията на Конституцията на Република България, православната еклисиология и съгласно учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната църква.
Лингвистичен анализ
При първи рационален поглед върху джендърната теория, се вижда, че е налице лингвистична „игра на думи” относно понятието „равенството между половете” (английски Sexual equality), тъй като джендърните теоретици го наричат на английски: Gender equality, което в превод означава „джендърно неравенство[4]”.
Почти никой интелигентен човек, дори живеещ в англосаксонския свят не знае значението на това понятие, макар че то вече е завладяло умовете на мнозина и е повлияло силно върху национални и международни институти.
Периодично в публичното пространство се развихря дебат между християни от различни евангелски общности относно възможността жените да бъдат ръкополагани за свещеници. Православната позиция по този въпрос е отразена по един чудесен начин в статията на митрополит Калистос Уеър, Мъжът, жената и свещенството на Христос[1]. В първата част на настоящата публикация ще се опитам да доразвия неговия аргумент, изложен в точката „Позоваване на Преданието”. Целта ми е както да подкрепя онези протестанти, които не са преклонили коляно пред Ваала (Римляни 11:4), така и да дам още няколко довода в ръцете на православните вярващи, за да се чувстват по-добре подготвени, когато се изправят пред подобни предизвикателства.
Постмодернизмът в Църквата
На по-будните християни няма как да не е направило впечатление, че винаги се намират богослови, които твърде „успешно” нагаждат Библията към актуалните за дадена епоха социални, културни, научни и прочее светски концепции. По думите на либералния германски теолог от ХІХ-ти век Албрехт Ричл християнството трябва да се адаптира към новите научни и философски начини на мислене, без да счита това за отстъпление[2]. Подобна тенденция се очертава особено ярко в редица от западните протестантски общества (и отчасти в римокатолицизма) през последните две столетия:
1. В края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век в теологията се появява принципът на униформизма и начаса теологът от Свободната шотландска църква Т. Чалмърс в една своя лекция формулира така наречената „теория за паузата”, според която Земята е на милиарди години[3].
2.Когато през 1859 година излиза книгата на Чарлз Дарвин Произход на видовете чрез естествен отбор, реакцията не закъснява и цял куп богослови, с най-значима роля между тях на Пиер Тайяр дьо Шарден, развиват учението за „теистична еволюция[4]”.
3.Също към средата на ХІХ-ти век светът се запознава с идеите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а християнските писатели започват да говорят за „религиозен социализъм” и „социално евангелие”, които по-късно служат като идеологическа основа на национал-освободителните движения в Латинска Америка[5].
4.Не дълго след зараждането на феминизма (като организирано движение) в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век се стигна и до нова концептуална парадигма в херменевтиката, според която ״Бог е Майка”, ״Христос е сексист”, а ״мъжете – единствените грешници[6]”.
5.Когато през четиридесетте години на XX-ти век в САЩ вече отшумяват последиците от Голямата депресия, все по-широко се подема пропагандирането на ״американския начин на живот”. Жаждата за успех, власт и финансов просперитет води до засилени консуматорски нагласи, които намират своето ясно отражение в ״Евангелието на благоденствието[7]“.
6.В резултат от дейността на движенията за граждански права малко след средата на ХХ-ти век в редица протестантски църкви са ръкоположени жени, а в началото на XXI-ви век – и хомосексуалисти за свещеници, като, за съжаление, тази тенденция значително се засилва напоследък[8].
7.През втората половина на XX-ти век поради глобализацията и миграцията доста по-настойчиво се прокарва и становището за религиозен плурализъм. Според англиканския професор Джон Xик макар в различните религии да се използват различни концепции и имена за Бога, то в онтологичен смисъл всеки вярващ човек по земята се покланя на една и съща свръхестествена Реалия[9]. Не е трудно да се схване, че по такъв начин мнозина съвременни философи и богослови ефикасно полагат основите за създаването на ״единна световна религия”.
Разбира се, списъкът е непълен и може да бъде продължен, но нека приемем, че и в този си вид той е достатъчно показателен. (Ще напомним още, че през въпросния период адептите на масонството, окултизма, теософията, дъновизма, метафизичните култове и прочее, и прочее също много убедително прилагат Библията в защита на своите учения).
Изброените по-горе „църковни” доктрини имат претенцията, че са базирани на една задълбочена екзегетика и са подкрепени с огромен брой библейски цитати. Но действително ли чрез Библията можем да докажем всичко, което си поискаме, дори еклектични становища? Не стигаме ли в крайна сметка до обикновен постмодернизъм?
Какъв отговор намират възраженията на поборниците за женско свещенство?
Ще се спрем на трите най-важни техни аргумента, след което ще ги коментираме:
Валентин Велчев, Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма
1.Наистина, Христос избра само мъже за апостоли; но те бяха също така обрязани евреи. Ако Църквата е изоставила Христовата практика, като е започнала да приема езичници за апостолското и свещеническото служение, дали не може да започне да приема и жени? Ако примерът на Христос не може да се третира като нормативен в първия случай, защо трябва да го смятаме за такъв във втория?
Нашият Господ отвърна на сирофиникианката, че е пратен до изгубените овце от Израилевия дом (Матей 15:22-28), което означава, че в изпълнение на пророчествата Той е трябвало да се роди, да живее, да умре и да възкръсне сред еврейския народ. Затова избраните дванадесет апостоли са единствено евреи, с които споделя: Истина ви казвам, че във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, тоже ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена (Матей 19:28).
Иисус обаче многократно е споменавал, че Неговата жертва е за всички хора по целия свят:
На Никодим отговаря: Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него (Иоан 3:17).
На самарянката край кладенеца заявява, че поклонението на истинския Бог ще бъде всеобщо: Жено, вярвай Ми, че иде час, когато нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца (Иоан 4:12).
На Тайната вечеря говори на учениците Си, че ще обедини вярващите от всичките народи: И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един Пастир (Иоан 10:16).
Преди да се възнесе, заръчва на последователите Си: Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал (Матей 28:19, 20).
От книгата Деяния на светите апостоли научаваме, че първо на апостолите Петър и Павел, вече съвсем явно, е разкрита тайната, че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло, и са съпричастници на обещанието в Христа Иисуса чрез благовестието (Ефесяни 3:4-6). Когато апостол Петър се моли на покрива на една къща в Иопия, изпада в духовно изстъпление и Бог му подсказва, че трябва да посети дома на римския стотник Корнилий. Още докато Петър излага благовестието, върху всички събрани слиза дарът на Светия Дух, след което те са кръстени с вода в Христовото име (Деяния на светите апостоли 10). На пътя за Дамаск на апостол Павел се явява сам Иисус Христос, малко след което пророк Ананий му съобщава, че Господ ще го изпрати да прогласява името Му пред народи и царе и пред израилтяните (Деяния на светите апостоли 9:15). Десетки години по-късно апостолите Павел и Варнава ще разказват как Бог е извършил чудесни дела чрез тях и е отворил врата за огромен брой езичници да повярват и да се присъединят към Църквата (Деяния на светите апостоли 14:27; 15:3).
Дали след отхвърлянето на задължителната сила на Моисеевия закон вече не е имало никакви пречки поне сред езичниците, освен мъжете и жените да стават свещеници? Не са ли извършвали апостолите огромна несправедливост, като са лишавали християнките от църковен сан и са препятствали тяхната пълноценна духовна реализация? Тук закономерно изникват следните въпроси:
Авторът Валентин Велчев
а)Щом Иисус е посочил толкова много указания за присъединяването на всичките народи към вярата, защо не е дал нито едно наставление за ръкополагането на жени?
б)Защо Бог не е съдействал за възприемането на женското свещенство, както е способствал например за утвърждаването на езичниците – изливал е над тях Светия Дух, отварял е врати за обръщането им в християнството и прочее.
в)Поради каква причина Светият Дух не е поправил апостолите, след като Иисус изрично заявява, че след Неговото заминаване Утешителят постоянно ще ги упътва на всяка истина (Иоан 16:13)?
Апостол Павел е бил наставляван свише с премного откровения (2 Коринтяни 12:7) чрез пророци (Деяния на светите апостоли 21:9-11) относно ученията, които излага в своите послания (1 Коринтяни 14:37) (за твърде малко от тях заявява, че няма заповед от Господа – 1 Коринтяни 7:25). Нещо повече, когато казва, че познава човек, който е бил занесен до третото небе и в рая (2 Коринтяни 12:1-5), той явно говори за себе си. Възможно ли е дори на небето Бог да не го е коригирал, ако действително е имал някакви грешки в проповедта и служението си?
В края на жизнения си път апостол Иоан се грижел за църквите в Мала Азия. Поради своята дейност около 90-та – 100-та година след Христа той бил заточен на остров Патмос. Там Господ Иисус Христос му се явил във видение и му дал послания до седем от тези църкви (Откровение 1; 2; 3). В тях има изобличения за допускането на ереси (ученията на николаитите и на Валаам), за търпението към „блудницата“ (по-точно „чародейката“) Езавел, за охладняването на вярващите и други, но никъде не се съдържа упрек, че християните-ръководители („ангелите на църквите“), за повече от половин век не са посветили в епископско или презвитерско достойнство дори една-единствена жена.
Най-показателният пример обаче ни е представен в Деяния на светите апостоли 11:1-18, когато апостол Петър се изправя пред укоряващите го апостоли и братя да отговаря за това, че е общувал с езичници. От думите му всъщност се разбира, че Бог го е подтикнал да отиде при стотника Корнилий, а после чрез изливането на Светия Дух му е дал недвусмислено да разбере, че трябва да кръсти целия му дом. Накрая Петър възкликва: … кой бях аз, та да можех да възпрепятствам на Бога? Това свидетелство е било най-силната апология на неговите действия, която е послужила моментално да престанат възраженията на юдеите-християни. По същия начин Бог можеше да инициира, да подкрепи и да защити женското свещенство, ако това Му беше угодно!
2.Все пак какво да кажем за робството? За почти всеки съвременен християнин е самоочевидно, че практиката едно човешко същество да притежава и продава други човешки същества е напълно несъвместима с християнското разбиране за достойнството на човека. Но ако не през деветнадесет, то на всяка цена поне през седемнадесет или осемнадесет века повечето християни са приемали институцията на робството за нормална житейска практика. Ако на Църквата бяха нужни осемнадесет века, за да признае порочността на робството, защо след още един-два века тя да не може да приключи с неоправданата дискриминация по отношение на жените? Ако християнската общност имаше право на ״нововъведения“ в един случай, защо да няма право и в друг?
В своите книги и статии поддръжниците на женското свещенство описват сърцераздирателно ужасяващите картини на робството, като по някакъв начин се стремят да ги свържат с дискриминацията на жените. Намираме един такъв подход, при който ״се свири на тънката струна на нашата душевност“, за изключително манипулативен. Целта е не само да бъде предизвикано състрадание, но и да се стигне до вменяване чувството на вина у християните (за дълготърпението им към робството), която им се внушава, че е необходимо да изкупят вината си, като допуснат жените до свещен сан. Налага се да споменем обаче, че положението на жените никога не е било сравнимо с робството, а и те вече се ползват с всички граждански права и това дали ще бъдат свещеници или не, не прибавя или отнема нещо от техните привилегии в обществото. В тази връзка ще изтъкнем няколко довода, които много умело се заобикалят или премълчават:
а)Разликата между мъжа и жената е вътрешно присъща на човешката природа във вида, в който тя е сътворена от Бога (тоест тя е нещо добро), докато тази между свободните хора и робите е следствие от злото, навлязло в света след грехопадението. Апостол Павел съветва робите при удобен случай да променят своето неравностойно положение: ако можеш и свободен да станеш, по-добре използувай случая (1 Коринтяни 7:21), но никъде не призовава жените да се стремят към свещенство. Към мъжете обаче той съвсем недвусмислено отправя такъв апел: Вярно е това слово: Ако се ревне някому епископство, добро дело желае. Прочее, епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена… (1 Тимотей 3:1, 2).
Както подчертава митрополит Калистос Уеър, няколко отци, и особено св. Григорий Нисийски[10], са се противопоставяли яростно на робството като зло – необходимо зло може би, но все пак зло. Но нито един отец никога не е говорил за ограничаването на свещенството до мъжете като необходимо зло.
б)На едно място Господ отговаря на фарисеите: Поради вашето коравосърдечие Моисей ви е оставил да си напущате жените; но отначало не е било така (Матей 19:8). Първите четири заповеди от Декалога са свързани със знанието и служението на Бога, тоест към тях се отнасят и всички действия, които извършват свещениците в храма – принасянето на жертви върху олтара, каденето на тамян, очистванията, умиванията и така нататък. Вторите шест заповеди обуславят нормалния живот в обществото и те обхващат още гражданските, правните, етичните, санитарно-хигиенни и други норми, дадени за доброто на хората.
Когато определя социалните взаимоотношения, Бог взема предвид нашата сърдечна нагласа, тоест доколко сме допуснали любовта в своя живот. Затова неправдите между мъжете и жените, господарите и робите, белите и цветнокожите трябва да се преодолеят в непрестанната борба с егоистичното ни плътско естество, докато цялото общество узрее и в него победи справедливостта. Но що се отнася до сакраменталното, там редът е постановен единствено от Бога и никой не може да го променя.
в)Българското законодателство е съобразено с всички международни декларации и конвенции за правата на човека (в това число и правата на жените). В Закона за защита от дискриминация е записано:
Чл. 7. (1) Не представлява дискриминация:
……………………………………………………………………………………………………………….
3.Различното третиране на лица на основата на религия, вяра или пол по отношение на занятие, осъществявано в религиозни институции или организации, когато поради естеството на занятието или условията, при които то се осъществява, религията, вярата или полът е съществено и определящо професионално изискване с оглед характера на институцията или организацията, когато целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането ѝ[11]…“
Дори според каноните на светското законодателство недопускането на жените до свещенство не представлява дискриминация, което говори, че обратните претенции са изява на някаква радикална форма на феминизъм.
3.Христос никъде не дава наставления на своите ученици да ръкополагат жени, но Той също така никъде не им забранява да правят това. Същото, продължава този аргумент, се отнася и за следващите векове: може да няма нищо, което експлицитно да постановява ръкополагането на жени за свещеници, но нима има и експлицитна забрана срещу това?
Богословие, което се базира на аргумент за липсваща забрана, е не само слабо и нищожно (понеже излиза, че е лишено както от практическа, така и от теоретическа подкрепа), но е възможно то да се окаже и изключително опасно. Ще си послужим с един пример. В Новия Завет никъде не откриваме забрана за кръвосмешение и според горната логика инцестът би трябвало също да се въведе като практика в Църквата. Но едно добро богословие е необходимо да огледа всички страни на даден проблем, за да му намери най-подходящия библейски, църковноисторически, а за нашата съвременност – дори научен отговор. И за да не се подведе някой, че е възможно християнството да подкрепя подобно явление, ще се наложи да направим малко отклонение, за да разясним този въпрос.
Вярно е, че първите синове на Адам и Ева трябва да са били женени за сестрите си (поради липсата на други жени освен тях), но с умножаването на човечеството тези родствени връзки са ставали все по-далечни. Наистина хиляди години по-късно Авраам също е бил женен за своята полусестра Сара, но от контекста на повествованието се разбира, че това е било някакво изключение, а не общоприета практика. Когато е странствал в чужди земи, той я е представял за своя сестра, за да не помислят, че му е жена, и да го убият заради нея (тоест в съзнанието на хората от онова време сестрата не би трябвало да е жена) (Битие 12:10-20; 20:11-13). Примерът с Лот отново не е показателен – дъщерите му първо са се наговорили да го напият, защото явно са знаели, че в трезво състояние той никога не би се съгласил да участва в техния план, колкото и благочестиво да е изглеждало намерението им да продължат неговия род (Битие 19:30-38). Но понеже земните племена и народи не са имали строги нормативни уредби относно кръвосмешението, в Закона, даден на Моисей, категорично се забраняват браковете между кръвни роднини (Левит 18:1-20). В тринадесета глава на 2 Царства е описан кроежът на Амнон да легне с полусестра си Тамар, но тя отказва да го направи, защото подобен акт вече се третира като престъпление. Последвалото изнасилване води до неговото убийство от брат ѝ Авесалом, който не е наказан, понеже е извършил въздаяние според Закона (Левит 18:29).
В тази връзка за нас от съществен интерес представлява разрешението на случая, споменат в 1 Коринтяни пета глава: Дори се чува, че между вас имало блудодеяние, и то такова блудодеяние, каквото нито между езичниците се намира, именно, че един от вас има бащината си жена. Най-вероятно обаче тук не става въпрос за инцест, а по-скоро това е била втора жена на бащата, с която синът е прелюбодействал, а по-късно се е оженил за нея. Апостол Павел счита случилото за много тежко прегрешение, като очевидно се позовава на моралните норми от Стария Завет: освен постановлението в Левит 18:8 за подобно нещо още на Рувим е била отказана благословията на първородния син (Битие 49:4), а Авесалом става омразен на баща си Давид (2 Царства 16:20-23). Затова апостолът нарежда християнинът, извършил този грях, да бъде отлъчен от Църквата (жената явно не е била вярваща) – защото аз, ако и да не съм телесно при вас, но като съм при вас с духа си, като че ли съм при вас, – осъдих вече, в името на нашия Господ Иисус, оногова, който така е сторил това… да предадем такъв човек на сатана за погубване на плътта му, за да се спаси духът му в деня на Господа Иисуса (Когато забранява на жените да говорят в църквите, което обезсмисля всякаква литургична дейност, апостол Павел също се позовава на Закона – 1 Коринтяни 14:34, а не на светски разпоредби от неговото време, като да речем Римското право, както ще видим в следващата точка, че правят защитниците на женското свещенство).
В своята история Църквата е постановила, че при определени родства (кръвни или основани на отношения, свързани с християнската вяра) не се позволява (и/или не е приемливо) сключването на брак.
Св. Иоан Кръстител открито изобличавал цар Ирод за престъпната му връзка с братовата му жена (Лука 3:19; Марк 6:18). А св. Теодор Студит обявил император Константин VI за отлъчен от Църквата, понеже принудил жена си да приеме монашество и се оженил за своя близка роднина.
В науката е доказано, че при близкородственото размножаване (английски – инбридинг) в поколенията се стига до намаляване на генетичното разнообразие. Съпътстващото увеличение на хомозиготността на рецесивните белези с времето най-често довежда до инбридингова депресия, в резултат на която се наблюдава влошено здравословно състояние, намалена приспособимост и фертилност, както и засилена смъртност[12].
Макар да не съществува изрична забрана за инцеста, внимателният богословски анализ показва, че такива деяния се класифицират като неморални (защото дори според Новия Завет Законът служи за разграничение между доброто и злото – Римляни 7:7), отричат се от дългогодишния опит на Църквата и според науката водят до твърде тежки аномалии в поколенията (по сходен начин бихме могли да разсъждаваме и за други подобни явления – педофилия, многоженство, наркомании, хазарт и така нататък).
Аргументът за липсваща забрана, когато е част от едно неиздържано и манипулативно богословие, създава изключително тревожен прецедент, който може да послужи за привнасяне в християнството на твърде опасни учения и практики.
Борба за равенство
Оказва се, че по-голямата част от протестантските деноминации, които първоначално допуснаха женското свещенство, много скоро след това възприеха и хомосексуалното свещенство – ангкликани, лутерани, епископални, презвитерианци и други. Но ако за първото някои от техните богослови ״благочестиво” се опитваха да намерят библейски основания (макар и както се убедихме, твърде спекулативни и повърхностни), то относно второто и Старият, и Новият Завет са категорично против (Левит 18:22; Римляни 1:27), което неопровержимо потвърждава, а и те самите признават, че в основата на тези съвременни „църковни” феномени не е Свещеното Писание, а „борбата за равенство”.
В своите Дневници протоиерей Александър Шмеман на едно място изтъква следното: Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия ״изначален” опит ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни” – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. ״Всички хора са равни” – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и прочее). Всяко ограничение е репресивно.
Докато самите християни приемат всички тези ״принципи” и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и прочее – лъжливи именно в своята отвлеченост, ״измисленост”. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки.
Девизът „Свобода, равенство, братство” е издигнат от безбожната Френска буржоазна революция, която стимулира развитието на либералните движения, като стремежът е традицията и иерархията на Църквата да бъдат заменени със секуларните идеали на Просвещението. Не е трудно да се досетим защо протоиерей Александър Шмеман обаче намира борбата за равенство, обусловена от светската ценностна система, за демонична. Нека проследим какво казва Библията по въпроса:
В основата на падението на дявола е било желанието му да се уподоби (в някакъв смисъл „изравни”) на Бога: Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите; А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, Ще възвиша престола си над Божиите звезди… Ще бъда подобен на Всевишния (Исаия 14:12-14).
При изкушението на Ева в Едемската градина Сатана също ѝ подмята, че ако ядат с мъжа си от забранения плод, ще бъдат като Бога: Никак няма да умрете; но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога” (Битие 3:4, 5).
Когато се укрепил на престола, цар Озия решил, че короната му е недостатъчна, и пожелал да се изравни със свещениците (изглежда смятал, че заради служението им пред Бога те стоят по-високо от него). Той влязъл в храма, за да покади пред олтара, но бил възпиран от свещеник Азария (заедно с осемдесет негови събратя), който се опитал да го вразуми с думите, че само Аароновите потомци са посветени за тази цел. Накрая сам Господ се намесил и възпрял неговото нечестиво намерение: А Озия, който държеше в ръката си кадилница, за да кади, разяри се; и като се разяри на свещениците, проказата избухна на челото му пред свещениците в Господния дом, близо при кадилния олтар. И първосвещеник Азария и всичките свещеници погледнаха на него, и, ето, бе прокажен на челото си; и побързаха да го извадят оттам; и даже сам той побърза да излезе, защото Господ го беше поразил. И цар Озия остана прокажен до деня на смъртта си; и живееше в отделна къща като прокажен, понеже беше отлъчен от Господния дом (II Летописи 26:16-21). Така и днес, когато желаем да вземем на себе си нещо, което не ни е дадено от небето (Иоан 3:27), биваме обладани от надменност и гордост, които, също като живеница, непоправимо разлагат нашата духовна обхода в Христа.
Валентин Велчев, Вяра и наука
Крайният феминизъм се опитва да внуши на последователите си, че щом жените не упражняват всички професии наравно с мъжете, тогава не може да има истинско равенство между двата пола. Но както справедливо отбелязва една православна християнка, онези, които не се бунтуват срещу това, че няма жени миньори, остро се бунтуват против това, че няма жени свещеници[13]! Ако се съди по горните библейски цитати, стремежът към такъв вид „равенство” явно е разпалван от нечестив светски дух, който се стреми подмолно да наруши установения от Бога ред в Църквата и както ни уверява протоиерей Александър Шмеман, представлява скрит сатанизъм (при хомосексуалното свещенство сатанизмът вече е съвсем открит, защото по думите на св. Иоан Шанхайски, когато беззаконието стане норма, тогава нищо вече не може да те извади от тинята на греха. Тоест в този случай напълно се премахват границите между доброто и злото, грехът става неразпознаваем, а оттам покаянието, освещението и спасението – невъзможни).
За да онагледи думите си, че дарбите, службите и действията са различни, но Бог е същият, апостол Павел е представил един много удачен пример с членовете на човешкото тяло, които не са взаимно заменяеми, например ръцете не могат да изпълняват функцията на очите, а нозете – на главата, и прочее, но всички заедно изграждат единството на организма (1 Коринтяни 12).
В Стария Завет никъде не е писано, че войници трябва да бъдат единствено мъжете, но от контекста на стихове като Второзаконие 24:5 и много други това категорично се подразбира (аналогично е със свещенството в Новия Завет). Например пророчицата Девора, когато избухнала война, извикала Варак да застане начело на войската, а не е предвождала израилтяните подобно на съдиите, които са били мъже (Съдии 4:4, 6).
Женската биология изисква постоянни грижи, свързани с месечния цикъл, зачеването, износването на плода, раждането, кърменето и отглеждането на децата, поради което недопускането на жените до определени служения всъщност е проява на загриженост от страна на Бога. Затова онези, които искат да надянат хомота на свещенството на шията на жените, не само се противопоставят на Божиите разпоредби, но и не проявяват никаква милост към тях. Православното богословие тълкува думите на св. апостол Павел, че жените ще се спасят чрез чадородието, ако пребъдат във вяра, в любов и в светост с целомъдрие (1 Тимотей 2:15), като ״майчинското свещенство на жената”.
На мъжете не е дадено да раждат, а на жените – да свещенодействат, като по такъв начин те взаимно се допълват в единната цялост на Христовото тяло, тоест Църквата. С други думи, тук е изпълнен принципът за единство в многообразието, без да е нарушен принципът за равенството (никой пол не е по-висш от другия), засвидетелстван, както отбелязахме, още в Битие 1:27.
Христос наставлява жадните си за власт ученици с думите: Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга (Матей 20:25-27). Феминизмът, който обвинява християнството в сексизъм, всъщност изпуска, че ръководната роля на мъжа в семейството и Църквата е свързана не с облагодетелстване, а с една непрестанна грижа за съпругата и децата, както и за цялото паство.
И за да се убедим, че ценностната система на светите отци е диаметрално противоположна на светската, нека си припомним още, че в Православната и Католическата църкви Пресвета Богородица се смята не само за най-видната представителка на човешкия род, но и за издигната над ангелските чинове – почтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите (Божествена литургия от св. Иоан Златоуст). Преданието нарича Дева Мария новата Ева, понеже тя е извършила онова, което първата Ева не е успяла – да бъде жена образец, пример за подражание на всички жени както по отношение на покорството към Бога (Лука 1:26-38), така и в майчинската ѝ отдаденост при раждането и отглеждането на Човешкия Син (Лука 2:40-50[14]). По думите на сръбската психоложка Александра Янкович църковното, библейско и евангелско разбиране за жената не само не дискриминира нейния капацитет и свобода, но ѝ придава такова достойнство, каквото не е идвало наум и на най-свободното феминистко въображение!
Има голям брой дяконии (служения), които са отредени за жените – благовестие, пророчество, съветване на други жени, възпитание на децата във вярата, грижа за бедните и немощните и много други. Затова християнките трябва да са винаги уверени, че са равни на мъжете във всичко, и да не се поддават на феминистките провокации за промяна на Божия иерархичен ред в Църквата.
Заключение
Женското и хомосексуалното свещенство са феномени на последното време и са прояви на една политическа и религиозна коректност от страна на множество църковни лидери, които по такъв начин твърде удобно избягват конфронтацията със секуларната идеология на западните правителства и общества. За разлика от тях християните, отстояващи библейските принципи, се натъкват на все по-ярко очертаваща се тенденция на преследване и наказателна отговорност. По думите на юриста Пол Колман: Тези, които изразяват непопулярно мнение или такова, което е встрани от политически коректната общоприетост на европейското общество, могат да загубят работата си, да бъдат глобени или дори да се окажат в затвора[15].
Либералните доктрини, навлезли напоследък в християнството, водят до много тежки следствия:
1) Теистичната еволюция разрушава базисните догмати на вярата.
2) Допускането на женско и хомосексуално свещенство подкопава моралните устои на Църквата.
3) Учението за плурализма полага основи за създаването на единна световна религия.
За разлика от Албрехт Ричл обаче ние считаме прегръщането на светската ценностна система за едно богословие на отстъплението, което е в състояние да превърне Църквата в „Голямата блудница” от седемнадесетата глава на книгата Откровение и да я доведе до присъединяване към единната световна религия на идещия Антихрист.
_________________________________
*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[4]. Милард Ериксън на едно място отбелязва: „Опитайте се да измените доктрината за Сътворението по какъвто и да е начин, и ще сте променили и всички останали аспекти на християнската вяра”. (Ериксън, М. Християнско богословие. С., Нов човек, 2000, с. 370). Правдивостта на неговото заключение може да бъде отнесена в пълна степен до концепцията за „теистична еволюция“, чиято качествено нова интерпретация на Сътворението коренно видоизменя и ученията за Грехопадението и Изкуплението. В крайна сметка се оказва, че тя подкопава и разрушава базисните догмати на християнската вяра: Вж. Теистичната еволюция и православното богословие: http://www.pravoslavie.bg/Философия/Теистичната-еволюция-и-православното-богословие
[7]. Макконъл, Д. Р., Друго благовестие, Велико Търново, АБАГАР, с. 170.
[8]. Протоиерей Александър Шмеман изтъква, че действителната причина за приемането на женското и хомосексуалното свещенство не се крие в библейската обосновка. Всъщност това е продължение на борбата за тяхното „равноправие” (схващано обаче според светската ценностна система), което либералните протестантски теолози желаят да им осигурят във все повече от своите деноминации. http://dveri.bg/xhx8u.
[9]. Hick, John, An Interpretation of Religion: Human Responses to the Transcendent, Palgrave, 2004; 2-nd ed., 33.
[10]. Homoly 4 on Ecclesiastes (PG 44:664C-668A; ed. Jaeger-Alexander, 334-8).
[14]. Но въпреки че според светите отци Пресвета Богородица е издигната на най-високото стъпало сред сътворените същества, на нея също ѝ е отказана свещеническа благодат. Ще приложим цитат от статията на митрополит Калистос Уеър, точка „Позоваване на преданието“: Св. Епифаний Кипърски изследва подробно възможността за жени свещеници. „В Новия Завет, макар че откриваме жени пророци (Деяния апостолски 21:9), няма жена сред апостолите, епископите или презвитерите. Сред близките следовници на Христос има много жени – майка Му Мария, Саломия и други галилейки, сестрите на Лазар Марта и Мария, – но на никоя от тях Той не повери апостолство или свещенство. ״Безспорно, в Църквата съществува чинът на дяконисите, но на тях не им е разрешено да изпълняват никаква свещеническа функция.“ Освен дяконисите в Църквата има също чинове на вдовици и на възрастни жени, но ние никога не откриваме ״жени презвитери или свещеници“. След толкова много поколения християните не могат сега да започнат за пръв път да ръкополагат жени за ״свещенички“. Такова е заключението на Епифаний относно жените и свещенослужението: ״Бог никога не е определял за това служение никоя жена на света“.
Валентин Велчев е роден в град Оряхово (1963 година). Магистър по биология и химия, както и по богословие. Автор е на книгите: Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма (2003 година) и Вяра и наука (2010 година).
За любовта между мъжа и жената в брака може да се говори от много различни позиции и гледни точки, затова ще направя няколко уговорки. Първо, под брак разбирам онова съчетание на мъжа и жената, което е осветено чрез св. Тайнство Брак на Православната църква, без да навлизам в същината на тайнството, но като имам предвид мястото и значението му за живота на православния християнин. Второ, тъй като изложеното по-нататък може да бъде интерпретирано в различни контексти, подчертавам, че тук разискването на любовта се отнася само до брака. Трето, разбирането на любовта е ограничено единствено до отношението между мъжа и жената, но с ясното съзнание, че то рефлектира върху родителската (бащинска и майчинска), синовната и братската любов, както и че търпи влияние от тях[1].
Човешкото съществуване се осъществява на три нива и се характеризира с три особености, които могат да се нарекат и „екзистенциални задачи” на човека. Първите две равнища всъщност се отнасят до всяко едно съществуване, доколкото „всяко съществуване е пребиваване, сиреч даденост, наличност, и същевременно то е присъствие, което ще рече, че освен налични нещата са и функционални, тоест проявяват своето съществуване в отнасянето към другите съществуващи неща.
Пребиваването и присъствието са равнища, които характеризират всяко отделно съществуване. Като такива, те са нива и на човешкото съществуване. То обаче не се изчерпва само с тези две равнища. Зад тях, а това значи в дълбочината на човешкото съществуване, в неговото ядро, има нещо, което „улавя” и „регистрира” пребиваването и присъствието. Това равнище, което е недостижимо за останалия предметен свят, е преживяването. Всъщност преживяването е способността пребиваването и присъствието да бъдат „регистрирани” отвътре, което им придава едно друго – субективно, измерение.
Ето защо човек е наличен не само като телесност и функциониращ като организъм, той е причастен към собствената си наличност и функциониране.
Тези три нива на човешкото съществуване се проектират и в любовта. Любовта, като екзистенциална необходимост, се изразява в три взаимно-свързани аспекта, които се отнасят до трите нива на човешкото съществуване: телесно пребиваване, социално присъствие и духовно преживяване.
Любовта на ниво „пребиваване” (слятост)
Този аспект е свързан с предметната наличност на човека и с необходимостта от възпроизводство и продължение на рода. Той стои близо до инстинкта и нагона и се изразява в телесната (сексуалната, половата) любов.
Телесната любов обаче не е само инстинкт и нагон, тя е влечение и желание за сливане с другия. Човек е сътворен като „мъж и жена” (Битие 1:27); заповедта и благословението на Бог към тях е: „плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я…” (Битие 1:28). Констатацията „ще бъдат (двамата) една плът” (Битие 2:24) е препотвърдена в Евангелието: „Но в началото на създанието Бог ги сътвори мъж и жена. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът; тъй че те вече не са двама, а една плът” (Марк 10:6-8).Любовта като слятост предполага, че в нея човек „загубва” себе си. Слят с другия, аз вече не съм себе си, а двамата сме „една плът”. Това не означава „отказ” от себе си, а „забрава” на себе си, докато си „в едно” с другия. Да, аз съм там и мога да се саморазлича в своята „нагонност”, но „отвъд” нагона, в любовта си (именно „плътската”) аз съм неразличимо слят с другия в брачната връзка. Затова и „… телесното единение на двама обичащи се не е начало, а пълнота, предел във взаимоотношенията им[2].” Респективно „откъсването” от другия е „връщане” и „припомняне” на себе си, но заедно с това разпадане на целостта, „разлом” на хомогенността. Този аспект на любовта в брака има висок смисъл (именно заради възможността съществуването да придобие цялостност), но в конкретно-индивидуален план сливането е нетрайно и мимолетно. Защото връщането при себе си по същество е отдалечаване от другия. Аз се „прибирам”, но не при нас, а само при себе си. Няма как да бъда завинаги и изцяло слят с другия, това е осъществимо само в акта. В своята осветеност (чрез тайнството Брак) актът ни слива, но в своята ограниченост той и ни разделя. С края на акта аз като че ли напускам другия, отдалечавам се от него, преставам да бъда с него „една плът”, ставам недостатъчен. Това е първият проблем на любовта като слятост: желанието да съм „една плът” с другия и невъзможността да бъда такъв (изцяло и завинаги); необходимостта да се слея и неизбежността на „отделянето” ми от него. Аз съм любещият и напускащият любимата (изневеряващият).
С несравнима сила и пълнота св. Максим Изповедник обрисува възложената на човека мисия. Последователните „отделяния“, чрез които се извършва сътворението, съответстват в неговото описание на „съединявания“, синтези, осъществявани от човека благодарение на „синергията“ на свобода и благодат. Основното разграничение, където се корени цялата реалност на тварното битие, е противопоставянето между Бога и сътворения свят, сътвореното и несътвореното.
След това сътворената природа е разделена на небесна и земна, умозрителна и сетивна. В сетивния свят небето е отделено от земята, на повърхността ѝ е оформен раят. Накрая обитаващият рая човек е разделен на два пола – мъжки и женски.
Адам трябваше да превъзмогне тези деления със съзнателна дейност, да съедини в себе си съвкупността на тварния космос и заедно с него да постигне обожението. Преди всичко той бе длъжен чрез чист живот, чрез по-съвършен съюз от външното съединяване на половете, да преодолее делението им в целомъдрие, което би се превърнало в цялостност. През втория етап бе призван да обедини рая със земния космос с помощта на любовта към Бога, в която да се отрече от всичко и същевременно да обеме всичко: носейки винаги рая в себе си, да превърне в рай цялата земя. Трето, духът и тялото му биха възтържествували над пространството чрез съединяването на съвкупния сетивен свят – на земята с небесната ѝ твърд. След това човекът трябваше да проникне в небесния космос, да живее като ангелите, да възприеме тяхното разбиране и съчетае в себе си умозрителния и сетивния свят. И накрая космическият Адам, безвъзвратно отдавайки се на Бога, би Му поднесъл цялото творение и би получил от Него любов по благодат – всичко, което Бог има по природа; така, с преодоляването на първичното деление между сътворено и несътворено, би се осъществило обòжението на човека и чрез него – на целия космос.
Вследствие на грехопадението човек се оказва под своето призвание. Но Божественият план не се променя. Мисията на Адам е изпълнена от Небесния Адам — Христос, но Той не заема мястото на човека (безпределната Божия любов не може да замести съгласието на човешката свобода), а отново му предоставя възможността да извърши делото си, отново му посочва пътя към обòжението — висшия синтез между Бога и сътворения свят, оделотворен от човека и представляващ същността на цялата християнска антропология. И така, за да може човекът след грехопадението да стане Бог, е трябвало Бог да стане човек. Трябвало е Вторият Адам, след като преодолее цялото разделяне на предишната твар, да стане Начало на новата. Факт е, че с раждането Си от Дева Христос превъзмогна делението между половете и откри два пътя за изкуплението на „ероса“, които се сливат само в една личност — Мария, Девата, Майката: това са пътят на християнския брак и пътят на монашеството.На кръста Христос съчета земния космос с рая, защото след като позволи на смъртта да проникне в Него, та да я унищожи, чрез съприкосновението с Божеството Му, дори най-мрачното място на земята стана светозарно, не остана прокълнато място. След възкресението самата плът на Христос, преодолявайки пространствените ограничения, свърза в Себе Си небето и земята в целостта на сетивния свят. С Възнесението Си Христос един ѝ небесния и земния свят, ангелския хор и човешкия род. И накрая, като седна отдясно на Отца и въздигна човешкото естество над ангелските чинове, го въведе като първи плод на космическото обòжение в Самата Троица.
Значи, пълнотата на природата, дадена на Адам, можем да получим отново само в Христа – Втория Адам. Но за да разберем по-добре тази природа, трябва да засегнем два трудни и при това свързани помежду си проблема — за пола и смъртта.
Биологичното състояние, в което се намираме в момента, съществувало ли е преди грехопадението? Бидейки свързано с трагичната диалектика на любовта и смъртта, не се ли корени в райското състояние? Тук мисълта на отците, без да може да си представи райската земя по друг начин, освен като прокълната, е заплашена да изгуби цялостната си пълнота и да попадне под влиянието на нехристиянското мислене, което би я направило пристрастна.
Възниква дилемата: ако в рая е съществувал биологически пол, което следва от Божията повеля да се плодят и множат, то Божият образ в човека не е ли бил по-блед поради присъствието на животинско начало, предполагащо размножаване и смърт? Ако пък за райското състояние е недопустимо каквото и да било животинско начало, то грехът е в самия биологичен живот: и тук залитаме в своего рода манихейство.
Без съмнение, отхвърляйки учението на Ориген, отците отхвърлят и второто разрешение на дилемата. Коствало им е много обаче да разяснят първото положение. Като изхождат от неопровержимата връзка между пола и смъртта в падналия свят, между животинското и смъртното начало, отците се питат: сътворението на жената, предизвикало биологичното условие, тясно свързано с ограничеността на битието, не е ли заплаха за потенциалното безсмъртие на човека в рая? Тази негативна страна в обособяването на двата пола привнася сякаш известна погрешимост и човешката природа от този момент става уязвима, а падението – неизбежно.
Св. Григорий Нисийски, привърженик по този въпрос на св. Максим Изповедник, отхвърля евентуалната неизбежна връзка между разделянето на двата пола и грехопадението. Св. Григорий казва, че създавайки пола, Бог предвижда възможността – но наистина само възможността – за грях, за да съхрани човечеството след грехопадението. Половата поляризация осигурява на човешката природа известна защита, без да ѝ налага някаква принуда; по същия начин снабдяват пътуващия по вода със спасителен пояс, което съвсем не значи, че той е длъжен да се хвърли зад борда. Тази възможност става актуална чак от момента, когато в резултат на греха, сам по себе си необвързан с пола, човешката природа пада и загърбва благодатта. Само в падналото състояние, в което разплатата за греха е смъртта, възможното става необходимо.
Тук в правата си влиза тълкуването на Филон за „кожените ризи“, в които Бог е облякъл човека след грехопадението: „ризите“ са сегашната ни природа, грубото ни биологично състояние, тъй различно от прозрачната райска телесност. Формира се нов космос, който се брани от ограничеността си чрез пола, и така се въвежда законът за раждането и смъртта. В този контекст полът не е причина да сме смъртни, а дори е известна противоотрова срещу смъртта.
Не можем да се съгласим със св. Григорий Нисийски обаче, който на базата на тази „бранеща“ пола страна твърди, че делението на „мъжко“ и „женско“ е своеобразно „допълнение“ към образа. Вярно е, че не само разделените полове, но и целият разделен сътворен свят става след грехопадението разлъчен и смъртен. И човешката любов, страстният стремеж на любещите към абсолютното, при цялата фаталност на своето поражение не престава да таи мъчителната тъга по рая, която ражда героизма и изкуството. Изцяло вътрешно единосъщната райска сексуалност с нейното необичайно „размножаване“, призвано да запълни всичко и, естествено, без особена необходимост нито от множественост, нито от смърт, е почти напълно непозната за нас: защото грехът, обективирайки телата („те видяха, че са голи“), превърна двете първи човешки личности в две отделни природи, два индивида, между които съществуват външни отношения. Но новата твар в Христа, Втория Адам, разкрива пред нас дълбинния смисъл на разделянето, в което безспорно няма нищо „допълнително“: мариологията, любовта на Христос и Църквата и тайнството брак хвърлят светлина върху пълнотата, възникваща със сътворението на жената. Но ние виждаме тази пълнота само отчасти, само в единствената личност на Пресветата Дева, защото все още пребиваваме в падналото си състояние, и за да изпълним човешкото си призвание ни е нужно и възстановяващото човека целомъдрие на брака, и (а навярно и най-вече) възвисяващото го целомъдрие на монашеството.
* * *
Уместно ли е да се твърди, че в райското си състояние Адам е бил истински безсмъртен? „Бог не е създавал смъртта“, казва книга Премъдрост. За древното богословие, например в тълкуването на св. Ириней, Адам не е бил нито необходимо смъртен, нито необходимо безсмъртен: неговата възприемчива, богата на възможности природа е могла непрестанно да се обогатява с благодат и до такава степен да се преобразява, че да стане способна да преодолее всяка опасност от старост и смърт. Възможности да бъде смъртен са съществували за човека, но единствено за да ги направи той невъзможни. Това е било изпитанието на Адам в свободата.
Да, дървото на живота в средата на рая и плодовете на безсмъртието са предоставяли някаква възможност: в нашата християнска църковна действителност такава е Евхаристията, тя ни лекува духовно и телесно, храни ни и ни укрепва. Трябва да се храним с Бога, за да постигнем свободно обòжението. Именно това лично усилие не е могъл да положи Адам.
Какъв е смисълът на Божията забрана? Тя поставя двустранен проблем: за познаването на добро и зло и за забраната като такава.
Нито знанието изобщо, нито познанието за добро и зло в частност са сами по себе си зло. Но самото различаване вече предполага по-ниско екзистенциално ниво, състояние на грехопадение. В състоянието на греховност ние, разбира се, трябва да разпознаваме доброто и злото, за да творим първото и избягваме второто. Но за Адам в рая това знание не е полезно. Самото съществуване на злото допуска съзнателно отдалечаване от Бога, отказ от Него. Докато Адам пребивава в единение с Бога и изпълнява волята Му, докато се храни от Неговото присъствие, такова разпознаване не е препоръчително.
Ето защо Божията забрана се отнася не толкова до познанието за добро и зло (та нали злото съществува или не съществува единствено като риск — риска Адам да наруши забраната), колкото до доброволното изпитание, предназначено да направи свободата на първия човек съзнателна. Адам е трябвало да преодолее детската несъзнателност и с любов да се съгласи да бъде послушен на Бога. Забраната не е била произвол, защото любовта към Бога, ако човекът свободно е тръгнал към нея, е трябвало да го обхване целия и чрез него да направи цялата вселена проницаема за действието на благодатта. Би ли могъл тогава човекът да пожелае нещо друго, да отдели от прозрачната вселена някоя част, някой плод, за да се прилепи към него в егоцентрично очакване и с това да направи космоса непроницаем и същевременно сам да стане непроницаем за Божественото всъдеприсъствие? „Не вкусвай…“, „не се докосвай…“ — тук е възможността за действително съзнателна любов, непрекъснато растяща, която би откъснала човека от самоличното наслаждаване не на едно дърво, а на всички дървета, не на един плод, а на целия веществено-сетивен свят, за да го възпламени, а с него и вселената, от едничката радост за Бога.
______________________
*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения – авторът Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.
Но Христос има и постоянни и по-близки дружелюбни отношения с някои, издигнати с вярата и любовта си към Него, жени. Така е например, с Мария и Марта, сестрите на Лазар от Витания (Лука 10:38-42; Иоан 11:1-44; 12:1-11; Матей 21:17; 26:6-13; Марк 11:11; 14:3-9). „Иисус обичаше Марта, и сестра ѝ (Мария) и Лазаря“ (Иоан 11:5), както и те с чиста, сърдечна, предана любов обичат Иисус и не само като домашен приятел, но и като „Христос, Син Божи“, дошъл на света (Иоан 11:27). Когато умира Лазар, Христос се разтъжва духом и се пροсълзява, и събралите се при мъртвеца юдеи казват: „гледай, колко го е обичал“. Витания е на три километра от Иерусалим. Било на път за Иерусалим, било кога е в Иерусалим, Христос обича да отива във Витания, в дома на Мария, Марта и Лазар за дружелюбни общения, за отдих и пренощуване – Той, Който е нямал къде глава да подслони. Там е бил домът на Симон прокажени, който е бил или починал мъж на Марта, или по-вероятно, покоен баща на Марта, Мария и Лазар, и Марта ще да е била по-възрастна от сестра си и брат си, домохазяйката, приемаща и грижеща се за гостите и за своя любим гост Иисус. Характерът на двете сестри е различен. Марта е идеал на домакиня и служи и прислужва на Христа, с любов и преданост, изразени повече във външни дела, в домакинските грижи. А Мария е тиха, вдълбочена, съзерцателна душа. Когато веднъж Христос бива у тях, Марта се отдава в грижите да приготви всичко добре за Христа. А Мария сяда при нозете на Иисус и слуша божествените Му слова. На забележката на Марта да каже на сестра ѝ да ѝ помогне в шетнята, Христос ѝ отговаря: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“. Не че Христос осъжда съответното внимание към гостенин (както това видяхме при липсата на такова внимание на фарисея Симон към Христа, Лука 7:44-46). Но изтъква, коя е „добрата част“. И това е забележително: без да се одобрява ленивостта или безгрижието в домакинството на жената, Христос посочва, че за жената най-висшето не са кухнята и домакинството, а висшите духовни интереси, вечните истини, както за себе си, така и за домашните си – мъж, деца, ближни. Не различие във вярата, любовта и предаността към Христа има в двете сестри, а в техния израз и в известно увлечение (или едностранност) в домашните грижи на Марта. Разболява се Лазар. Сестрите изпращат на Христа известие за това. Два дни след това Христос идва във Витания, но Лазар е вече мъртъв. Посреща Го Марта извън къщи разплакана и Му казва: „Да беше тук нямаше да умре брат ми“. Но ето, след това изповяда силната си вяра в Иисус: „И сега зная, че каквото да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог“. А на думите на Христа: „Брат ти ще възкръсне… Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре ще оживее… Вярваш ли това?“ Тя Му казва: „Да, Господи, вярвам, че Ти Си Христос, Син Божи, Който иде на света“. Ето изповедание, което по своята сила и ясност може да се постави наравно с изповеданието на апостол Петър (Матей 16:16). И Мария излиза и посреща Христа, пада при нозете Му и Му казва, като Марта: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“. След това Христос възкресява Лазар и мнозина от дошлите във Витания юдеи повярват в Христа. Тогава озлобените и изплашени фарисеи и първосвещеници се събират на съвет и се сговарят да убият Христа. Между това Христос се оттегля в един град (Ефраим), близо до пустинята, но Синедрионът издава заповед, ако някой узнае къде е, да обади, за да Го уловят. Пред тази заповед, колцина имат смелостта във вярата, предаността си към Христа – явно да Го изповядат? Шест дни преди Пасхата (в петък преди страстната седмица) Иисус идва във Витания. И ето Мария, Марта и Лазар безстрашно изявяват предаността си към Спасителя, като устрояват в чест на Христа тържествена трапеза, нещо, което дава основание на първосвещениците да се сговорят да убият и Лазар. Всяка от сестрите при това посещение и трапеза по свой начин изразяват благодарността и любовта си към Христа: Марта като неуморна домакиня, поема обслугата. А Мария? „Като взе нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; къщата се напълни с благоухание от мирото“. Тогава Юда Искариот казва: „Защо да се не продаде това миро за триста динаря и парите да се раздадат на сиромасите?“ А „това каза той (отбелязва евангелистът) не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец.“Обаче Иисус, Който настоява за „милост, а не жертва“ (Матей 9:13; 12:7) и порицава жестокосърдието (Матей 23:23), но Който знае и користния мотив на Юда; Който знае и добродетелта на Мария, цени просветлената ѝ и благодарна душа и чистите ѝ чувства на преданост към Него и при това – в тези дни на формено повдигнато гонение срещу Него и пред предстоящата Му кръстна смърт – казва: „Оставете я; що я смущавате? Тя извърши добро дело за Мене. Защото сиромасите всякога имате при себе си, и, кога поискате, можете да им сторите добро. А Мене не всякога имате. Тя извърши, което можа. Тя е запазила това за деня на погребението Ми. И превари да помаже тялото Ми за погребение. Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано Евангелието по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши“. Каква по-висока оценка, отличие и възхвала за жената, за силните ѝ пориви и прояви на искрена, чиста и гореща любов, на любов към въплътената Божия любов (1 Иоан 4:19)?Но нека, в продължение на току-що изтъкнатото, разгледаме и други евангелски факти за отношението между Христа и жената с оглед повече на отношение на жената към Христа Спасителя.Книжници и фарисеи, а не рядко и други мъже, слушат божествените слова и виждат чудодейните дела на Спасителя, но в заслеплението и злобата си хулят Христа, и делата Му приписват на действието на дявола. Ето, при такъв един пак случай, когато и апостолите мълчат, сред народа се раздава висок глас на жена, която възторгната от вяра и любов към Христа, казва: „Блажена е утробата, която Те е носила и гърдите, от които си сукал!“ (Лука 11:27). Изповедта и на тази жена и решителността, с която я изказва, не трябва ли да бъде сравнена най-малко с онази изповед, която първият Христов ученик апостол Петър прави за Христа (Матей 16:16)?
Когато при съденето на Христа водачи и тълпи еврейски викат за смъртна присъда над Христа, когато дори апостоли Христови се правят, че не Го познават или пък се изпокриват, езичницата жена на Пилат се застъпва за Христа и ходатайства за освобождаването Му, като невинен и праведник (Матей 27:19).
Когато след осъждането на Христа на смърт Го повеждат към Голгота, всред хули и клевети, жени са, които вървят след Него и плачат и ридаят за Него (Лука 23:27).
Според древни предания, по пътя към Голгота, на изнурения божествен Кръстоносец с течащи от лицето Му кърви и пот пак една жена (Вероника), обзета от дълбоко състрадание, Му подава кърпата си, за да избърше Той страдалческото Си лице и се освежи. На тази кърпа след това се отпечатва ликът на Иисус. „Вероника“ – „истински отпечатък“ („вера икон“) или „победоносителка“ („вере нике“).Жени са, които следват голготския Страдалец чак до кръста. И когато римските войници ги недопускат да се приближат до кръста, те стоят отдалеч и с благоговение и печал следят за ставащото (Матей 27: 55-56; Лука 23:49).
И при, и след снемането на Христа от кръста жени са, които следят отнасянето на тялото Христово и погребението Му, и след като се връщат от гроба приготвят благовония и миро, за да Го помажат (Лука 23:55-56).
И пак жени са, които в деня на възкресението Христово, сутрин много рано, отиват да помажат с благовония тялото Христово и на тях пръв се яви възкръсналият Христос и те станаха първи благовестници за възкръсналия Христос (Лука 24, Матей 28, Mapк 16, Иоан 20).Нека, най-сетне, отбележим знаменателния за разглежданата тема факт, че една група от отличени жени, последователки на Иисус, подобно на апостолите, са постоянни спътници, на Христа. Това са все жени от Галилея, родинната област на Христа. Там те повярват в Христа, като Господ и Спасител, обикват Го с чиста, дълбока и предана любов, последват Го навсякъде, слушат Го и са в пълно Негово служение. Като вземат живо участие в Неговия живот и често излизат на преден план, те заедно с други жени неотстъпно са и при страданията Христови и ридаят за Него; следват погребението Му; първи узнават за възкресението Му и те първи виждат възкръсналия Христос (Лука 8:1-3; 23:48 сл.; 24:6-10; Матей 27:55, 56:61; 28:1-10; Mapк 15:40-41, 47; 16:1-8; Иоан 19:25; 20:1), Това са жени от различно положение и състояние и някои от тях са изцерени от Христа от разни болести.
Между тях, ако не постоянно, то твърде често е Приснодева Мария майката Христова (Иоан 19:25; Деяния апостолски 1:14). Какво изключително отличие измежду човеците от целия човешки род е Дева Мария и какъв велик образ на човек, на женска душа и на майка! Майка човешка на Богочовека. „По-честна от херувимите и по-славна от серафимите“. Всепредана Господу Богу. Превелика в скромността и смирението си. В труд и мълчание отглежда малкия Христос. В нежна любов и беззаветна преданост следва месианската Му служба. Превелика и в страданията си за Христа. И от кръста Христос любовно гледа на нея и я поръчва на любовното попечение на Своя любим ученик апостола на любовта – Иоан (Иоан 19:26-27). На кръста е разпънат Богочовекът и пред кръста в дълбоко страдание стои Дева Мария, като служител в спасение на човечеството. Върховна разгатка на страданието. Майка на Спасителя и майка на спасението същевременно. Какъв величав образ и на човека, и на жена, и на майка. Чудно ли е, че през всички векове избраната и въздигната от самия Бог жена Дева Мария е благоговейно почитана и величана от целия християнски свят?
Към галилейския кръг на жени принадлежат сестрата на св. Богородица – Мария Клеопова, майка на апостол Яков младши и на Иосия (Иоан 19:25; Mapк 15:40-47; 16:1; Матей. 27:56-61; 28:1; Лука 24:10); Саломия, майка на апостол и евангелист Иоан и на апостол Яков старши (жена на рибаря Зеведей); Мария Магдалина; Иоанна, жена на Хуза, домоуправител на Ирод; Сусана и други още жени.Саломия и нейното семейство ще е било вече от дома си набожно, защото виждаме двамата ѝ синове, Иоан и Яков, да се присъединяват към месианското движение, което се повдига с появата на Иоан Кръстител; и Иоан, заедно с Андрей, са първи, на които Иоан Предтеча посочва на Христа като на Агнец Божи, и Иоан Богослов пръв след срещата си с Иисус Го последва (Иоан 1:35 сл.) и привежда към Него и брат си Яков, а също и Андрей. Децата на Саломия скоро стават най-приближените на Христа, и Иоан (най-младият между апостолите) е „когото Христос обичаше“. И не само синовете ѝ, но и самата Саломия последва Христа. Наистина, първоначално и тя, и двамата ѝ синове си представят царството Христово повече националистически и в смисъл на господаруване, но Христос скоро ги очиства от тази заблуда (Матей 20:20-28; Mapк 10:35-45), като им разяснява, че „който иска да бъде пръв, трябва да стане слуга на всички, защото Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“, като им показа това и в живота Си. И, наистина, виждаме Саломия не само просветлена за истинското, духовно царство Божие, но и като героична жена да стои пред кръста на Христа като истинска последователка Христова, след като всичко се разви съвсем иначе, отколкото си представлява тя първоначално. На попечението на нейния син Христос от кръста поверява светата Си майка. И тя е една от жените, които отиват на гроба Христов да засвидетелстват любовта си към Спасителя чрез миропомазване на тялото Му. Тя е една от жените, удостоени първи да видят възкръсналия Христос. И в първоапостолската Църква нейните двама сина положиха най-висша служба и жертва за Христа и светата Му Църква. Апостол Яков бе първият, който положи живота си за Христа. А апостол Иоан, не веднъж излагал живота си за Христа и Църквата, умира последен от св. апостоли.
И Мария Магдалина. Тя е в галилейския кръг на последователките и спътничките на Спасителя жени винаги на първо място. Нея всички евангелисти поставят винаги и пред майките на апостолите (майката на Иоан и Яков старши – Саломия; майката на Яков младши и на Иосия – Мария Клеопова; и майката на Петър и Андрей) и само при кръста Христов пред нея е Майката Христова. Тя носи името Магдалина по рождения ѝ град Магдала (между Тиверия и Капернаум, на западния край на Генисаретското езеро). Страдала е много от болест и е била изцерена от Христа, Който я избавя от одержимостта на седем демони. Тази болест още не означава, че Мария Магдалина е била с порочен живот. След излекуването ѝ, благодарната Мария Магдалина последва Христа и Му остава най-предана до края и при страданията Христови, и при кръста на Голгота. И след погребението Христово тя последна напуска гроба (Матей 27:61; Mapк 15:47). В деня на възкресението Христово тя е първа на Христовия гроб. И когато, заедно с други жени, намират гроба празен, тя бяга назад в града да обади за това на апостолите (Иоан 20:2), а след това се връща при гроба, където остава сама в тиха печал и тъга, и обливана в сълзи. Там тя вижда двама ангели и ги пита, къде е вдигнато и турено тялото Христово. И в този момент вижда Иисус, без да Го узнае, вероятно, защото Христос ще е бил малко далеч от нея, и разплаканите ѝ очи не са можели да Го разпознаят, и тя взема явилия се Христос за градинаря. И „Иисус ѝ казва: жено! Защо плачеш? Кого търсиш? И тя Му казва: Господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил и аз ще Го взема“. Тя още не узнава Христа. И тогава Иисус ѝ казва само името, „Марийо!“ При звука на тази дума, пада мрежата от очите ѝ, и светлина я озарява. В блажена радост тя с възторг пада на колене пред Иисус и вдъхновено извиква „Раввуни“ („Учителю“)! И простира да обхване Спасителя. Но Той ѝ казва: „Не Ме задържай[1]! Защото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и при вашия Бог“… И тъй, победилият смъртта Иисус, след Своето възкресение благоволява да се яви най-първо на една жена – на светата Мария Магдалина. На нея първо заговаря. На нея възлага да съобщи на апостолите радостната и спасителна вест за Своето възкресение. Така тя бе избрана от Спасителя да стане „апостолка на апостолите“. За нея преданието разказва, че тя е благовестила за възкръсналия Христос чак в Рим. Там тя успява да се яви и в императорския дворец и да поднесе на император Тиберий червено яйце с привета „Христос воскресе!”Същото, изтъкнато досега, отношение на Христа към жената виждаме и от отношението Му към жената като майкаи заедно с това и към децата.
С каква нежност и дълбоко вътрешно съчувствие Христос гледа на болките на жената, а и на опасностите за нея пред часа кога ще ражда, сравнявайки при това този страдален час със сътресенията и скърбите при второто Свое пришествие, като съдия на света и въдворител на Божието царство, се вижда от следните Негови слова: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но след като роди младенеца, от радост вече не помни мъките, защото се е родил човек на света“ (Иоан 16:20-22). Христос, прочее, посочва първо на майчините болки („трагедията“ на жената в тежкото ѝ призвание да ражда в мъки за продължение на човешкия род), но и преодоляването, преобръщането им в радост и щастие. Човек е родила на света! Какво светло указание и за жената, като майка, и за роденото ѝ дете, дете-човек! Към това Христос издига в майчиното призвание и грижата ѝ за духовното развитие, за религиозно-нравственото възпитание на детето. „И донасяха (майките) при Него деца, за да възложи върху им ръце и да се помоли. Учениците (Му) пък забраняваха на ония, които ги донасяха. Като видя това, Иисус възнегодува и им рече: „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството небесно. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него. И като ги прегърна, възлагаше върху им ръце и ги благославяше“ (Матей 19:13-15; Mapк 10:13-16; Лука 18:15-17). Забележително е, че и тук учениците Христови още не са се освободили от общо разпространеното тогава пренебрежение към жените и децата. И Христос с негодувание осъжда учениците, задето забраняват на майките да идват с децата си при Него, а заедно с това посочва и колко високо стоят децата – като човеци, като човешки души, като деца Божии. Той даже посочва, че големите трябва да станат като деца, за да могат да влязат в царството Божие. Като деца – с откровеност, простота, естественост, безхитреност. И затова Христос толкова обича децата: „И прегърна ги, като възлагаше върху им ръце и ги благославяше“ (Mapк 10:16). И друг път: „Като взе едно дете, изправи го посред тях (дванадесетте апостоли), прегърна го и им рече: „Който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема… (Mapк 9:27). И който се смири като това дете, той е по-голям в Царството небесно. А който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина… Горко на оногова човека, чрез когото идва съблазън“ (Mapк 9:37; Матей 18:1-7; Лука 9:46-48). Тези страшни думи казва Христос за съблазнители, а особено за съблазнителите на децата, и толкова повече за съблазнителите на децата, които вярват в Него. А в противоположност на това, въздигнати, възхвалени и блажени остават жените-майки, които – въпреки всички пречки и съблазнители – водят децата си при Спасителя, за да ги прегърне, да възложи на тях ръце и да ги благослови. Майчинство! Възвишено и блажено е майчинството на жената и в по-широкия и духовен смисъл: майчинският духовен труд и подвиг на жената в живота въобще, като майка учителка, възпитателка, като любвеобилна и самоотвержена служителка на всички нуждаещи се в живота, вървейки по стъпките на Христа! И това не по-малко е и за безбрачните жени. И във връзка с последното намират своето правилно изяснение и думите на Спасителя: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Матей 10:37; Лука 14:26). С тези думи Христос, разбира се, никак не намалява нравствената длъжност на почит, любов и преданост между майка (и баща) и деца. Неведнъж Той подчертава тази длъжност, като Господня (пета) заповед (Матей 15:1-9; Mapк 7:9-13). И възкресеният от Него младеж на Наинската вдовица Той оставя на майка му в помощ и радост в живота ѝ. Но тия отношения не могат да бъдат срещу Божията воля, срещу самия Христос, като неин възвестител и изпълнител. „Трябва да слушаме повече Бога, нежели човеците“ (Деяния апостолски 4:19). „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене”. При вътрешни дълбоки конфликти у човека – с Бога (Христа) или със света и човека (родители и деца) могат да станат духовни „врагове на човека неговите домашни“ (Матей 10:34-36; Лука 12:51-53; 14:25-27). И тогава духовната раздяла е неизбежна. Иначе, „Който не взема кръста си и върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (не е достоен за Мене“) (Матей 10:38; Лука 14:27). И майката и детето са Божии чеда и, като така, върховно призвание, подвиг и въздигане за всекиго от тях е – да следват небесния си Отец, да бъдат в единство с Неговия Единороден Син Иисус Христос, да работят за царството Божие. В това е и истинското и цялостно майчинство на жената – и като човек: да привежда към общия, небесен Отец за живот в единство и любов с Него и чрез това – в единство и любов между всички, като братя.Аи в разните притчи или примери на Христа, в които става реч за жените, срещаме същото отношение към жената: почит към нея като човек и към труда ѝ, във всичките ѝ призвания и положения.
В притчата запритеснената вдовица и неправедния съдия Христос посочва на жената като на пример на правдолюбивост и на устойчивост в защита на правдата (Лука 18:1-8). Злият ѝ противник тъпче правото ѝ. Тя е като беззащитна, не само защото е вдовица, но и защото съдията в града „ни от Бога се боеше, нито от човеците се срамуваше“ и за това дълго време не искал да я защити от противника ѝ. Позната през вековете картина: „Столицата на правосъдието – блудница. Князете – съучастници на крадци. Всички обират подаръци и ламтят за награда. Не закрилят сирак и тъжба на вдовица не достига до тях“ (Исаия, 1:22-23). „Книжници и фарисеи, които обичат да ходят пременени, обичат поздрави по тържищата, предни седалища в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците“ (Лука 20:47; Матей 23:14; Mapк 12:40). Ала любовта на нашата вдовица към децата ѝ, вярата ѝ в тържеството на правдата ѝ дават сили да продължава да настоява на правото си и да понася обидните откази на съдията, докато правдата възтържествува. И забележително: съдията (мъж) дава право на вдовицата не от зачитане на правото и правдата, а от себелюбиви мотиви: „Най-сетне рече си (съдията) сам: „Макар и от Бога да се не боя и от човеци да се не срамувам, но понеже тая вдовица ми не дава мира, ще я защитя, та да не дохожда вече да ми додява“. Христос казва тази притча за вярващите в Бога, да не падат духом и винаги да се молят, защото Бог ще защити избраните Си, които викат към Него денем и нощем, макар да забавя да ги защити.
Във връзка с притчата за добрия пастир, който, имайки сто овци, като изгуби една от тях, оставя деветдесетте и девет в пустинята и тръгва след загубената, докато я намери, и като я намери, с радост я вдига на раменете си и се весели с приятели и съседи, както и във връзка със заключението: „Тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“, Христос казва и притчата за загубената драхма. „Коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери? А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма. Такава радост казвам ви, бива пред ангелите Божии и за един каещ се грешник“ (Лука 15:1-10). И първата, и втората притча Иисус казва по повод на ропота на фарисеите и книжниците, че при Него идват митари и грешници да Го слушат. И така, „Добрият пастир“ (Христос), Който прави всичко, за да спаси човека от греха и бедите от него, е Сам образ на добрия пастир в нашата притча. И забележителното тук е, че като пример на любовта и грижата за доброто на загубения човек Христос посочва жената под образа на всеотдайното търсене и намиране на „загубената драхма“. Това още повече се подчертава от Христа и с казаната веднага след това притча за блудния син.А за състрадателното и жертвено сърце на жената Христос посочва на дарените от бедната вдовица две лепти (Mapк 12:41-44; Лука 21:1-4). Веднъж, като поучавал народа в храма и изобличавал книжниците и фарисеите, че изпояждат домовете на вдовиците, Иисус наблюдава, как в храмовата съкровищница (в полза на нуждаещите се) мнозина богати пускат много и вижда, как една бедна вдовица пуска две лепти, и като повиква учениците Си, казва им: „Истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури повече от всички, които пуснаха в съкровището, защото всички пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия тури всичко, що имаше, цялата си прехрана“. Вече срещу двете противоположности – богатите книжници и фарисеи и бедната вдовица, – говори достатъчно. От какво дават първите? От преизобилието на богатството си, което обикновено печелят чрез изкористяване на бедния народ („изпояждат домовете на вдовиците“). И защо дават те? От тщеславие, да бъдат хвалени и превъзнасяни. А кого избира Xристос за символ на чистия дар, на състрадателното и жертвено сърце? Жената, бедната вдовица, която в дома Божи отдава от немотията си, като на Бога, с вяра и смирение, всичко, „цялата си прехрана“. Не от сметка, а от чиста вяра и любов!
Но, разбира се, че както между мъжете, така и между жените има добри и зли, и праведни, и грешници, и усърдни, и нехайни, и мъдри, и лекомислени. А че между жените има такива, и онакива, дори пред най-решителни моменти в живота, Христос изтъква в притчата си за десетте девици (Матей 25:1-13). Притчата Христос казва в последните дни на обществения Си живот, във връзка с предсказанието Му за разрушението на Иерусалим и за новото пришествие на Сина Човешки в света и като внушение да бъдем не спящи, а будни и готови за онзи ден. Идването на този ден е оприличено на сватба, при посрещане на младоженеца за отвеждане на невестата, според източния обичай, в тържествен ход със светилници в ръце. Така и десетте девици, другарки на невестата, взели светилниците си и масло в съсъци. Чакайки младоженеца, те заспиват. И посред нощ се чува вик, че младоженецът идва и да се излезе да го посрещнат. Стават и десетте девици и приготвят светилниците си. Но на петте от тях – на „неразумните“ – се свършило маслото, и светилниците им взели да гаснат. И затова поискали масло от другите пет девици – „мъдрите“, които обаче им казали да идат да си купят масло у продавачите, за да не би да не стигне нито на тях, нито на другите. „А когато те отиваха да купят, пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвориха. После дохождат и другите девици и викат: Господине, Господине, отвори ни! А той им отговори и рече: истина ви казвам, не ви познавам“. „И тъй (завършва Христос притчата Си) бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески.“И така, има и между жените, и то девици, в известни и важни моменти на живота, едни „мъдри“, а други „глупави“. И едните, и другите са със „свещници“. И едните, и другите с масло, но само мъдрите – с достатъчно масло. Глупавите не съобразяват, че за посрещане на младоженеца не е достатъчно само „моминството“ им, нито че са със „свещници“, нито че са взели и (малко) масло. В безгрижието си, те не вземат достатъчно масло. Блажени Августин представя смисъла на притчата въобще за християнския живот така: „Който се въздържа от непозволена употреба на петте чувства, той ще бъде, поради опазването на плътта си, наречен девица. Но щом е добре да се въздържаме от непозволена чувствена наслада и поради това всяка християнска душа може да бъде наречена девица, защо тогава допускат само петте, а другите пет недопускат? Те са девици, и все пак ги недопускат. Не, те не само са девици, те имат също светилници. Девици ги наричат поради въздържанието им, а светилници носят за обозначение на добрите дела. Щом, прочее, въздържанието от непозволеното е добро и щом добрите дела са похвални, защо тогава биват допуснати само пет, а другите пет недопуснати? Господ нарича едните мъдри, а другите глупави девици. На какво трябва да обърнем тук внимание? По какво да ги различим? По маслото. Нещо голямо обозначава маслото, нещо много голямо – любовта“. И мъдри, и активни в живота, както и лекомислени, небрежни и пасивни жени има в живота въобще. И като пример за готовност и будност на всички Свои последователи Христос посочва първите пет девици.Заслужава особено внимание, тъкмо във връзка с изтъкнатото за „девиците”, че Христос (както се спомена и по-рано) отдава особено внимание и на жените-блудници. Излишно е да се казва, че Той у тях никак не замазва греха, блудта, вината им. А, сравнени с мъжете, дори с книжниците и фарисеите и даже с първосвещениците и стареите народни, намира, че тези жени се оказват по-предразположени да Го разбират, да схванат и признаят греха си и да се покаят и обърнат към Бога, да почувстват и възприемат лечебната сила на Христа Спасителя – милосърдната любов, и да поемат пътя на новия живот. По тези или онези причини, те, наистина, първо се оказват отпаднали от нравствената чистота, непослушни на Божията воля, на Божия закон. Но, ето, минали през мизерията и изпитанието на нравствената поквара и чули любвеобилния глас на добрия пастир, като блудния син се завръщат нововъзродени в бащиния Божи дом. Със своя буквализъм, буквоедство и лицемерие книжници и фарисеи отхвърлят не само Христа, но с безсърдечие и високомерие като отблъсват и презират митари и грешници (Матей 23:13; Лука 18:9) и блудниците-жени, те нападат Христа, че дружи (яде и пие) с тях. При такава атмосфера Христос казва на тези „стареи народни“ притчата (Матей 21:28-32): „Един човек имаше двама сина; и отиде той при първия, та каза: чедо, иди днес работѝ на лозето ми. Но тоя отговори и рече: не искам, а после се разкая и отиде. И като дойде при другия, каза му същото. Той отговори и рече: ще ида, господарю, ала не отиде. Кой от двамата изпълни бащината воля? Отговарят Му: първият. Иисус им рече: истина ви казвам, че митарите и жените-блудници ви преварват в Царството Божие“.
И пак, за да покаже, че за духовното достойнство на човека не важи, към кой народ принадлежиш, не важи дори, че принадлежиш на избрания еврейски народ, Христос избира като пример пак жената: Сидонско-сарептската вдовица (Лука 4:25-27) и южната царица (Матей 12:41-42; Лука 11:31-32). Още в началото на обществената дейност на Христа, Той поучава (в Галилея) в синагогите, прославен от всички. Идва и в Назарет, дето бе възпитан, и там проповядва. И всички се чудят на благодатните Му думи, но казват при това (пренебрежително): не е ли този Иосифовият син? И очакват чудеса. Зер, „никой пророк не е приет в отечеството си“. Тогава Христос им напомня, че пророк Илия, когато в Израил е имало голям глад, не отива при еврейска вдовица, а отива при езичницата вдовица в Сидонска Сарепта, за да помогне на нея, презираната (от евреите), но вярваща вдовица. Това издигане на тази жена над евреите, изпълва с ярост последните и те Го изкарват вън от града на връх височината, за да Го блъснат надолу. И Христос им дава чудото: „Той премина посред тях и Си отиде“. И ги избавя, против волята им, от вината да станат Христоубийци. А ето и примера с южната царица (Матей 12:41-42; Лука 11:31-32)! И фарисейски противници на Христа искат от Него особени личби за потвърждение на месианското Му дело, като досегашните Му чудеса отдават на съюз с дявола. „Род лукав и прелюбодеен!“ им казва Христос и им отказва друга личба, освен личбата на пророк Иона (Иона 3:1-10) – проповедта на Иона между езичниците на Ниневия и тяхното покаяние и повярване в Бога. И, за да посрами противниците Си, Христос още им казва: Южната царица ще се изправи на съд с човеците от тоя род и ще ги осъди, защото тя дойде от край земя, за да чуе премъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона“. Да, тази царица от Сава (в южна Арабия) стои не само по-горе от „прелюбодейния и лукав род“ в Израил, но и ще бъде негов съдия. Чула за премъдростта на Соломон, тя идва от далечна земя при него, с богати подаръци; тя жадува за истината, за неговата премъдрост и се поучава от него (1 Царства 10:1-13). Тя е езичница. Но жаждата ѝ за светлина и вярата ѝ надминава и самите еврейски книжници и законници. И тя ще остане завинаги съдия над всички „правоверни“, които, в заслепението и лицемерието си, заради буквата убиват духа и които формата употребяват не за да издигнат, а за да затулят светлината, като поставят запаленото светило не на светилник, а под крина.И, най-сетне, нека отбележим, че в една своя притча Христос избира пак образа на жена и нейната работа, за да оприличи царството небесно. „Царството небесно прилича на квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисне всичкото“ (Матей 13:33; Лука 13:20-11). Напълно основателно се разбира тази притча в нейния по-дълбок и преносен смисъл. Както (в природата) квасът, турен („скрит“) в голямо количество брашно, предава своята сила на брашното и го преобразява, така и проповедта, трудът или подвигът за царството Божие (чрез разпространението и следването на Словото Божие, на Божията истина и пр.) всред света го преобразява и преобръща в царство Божие. А защо или в какво тук е изтъкната жената, нейната задача и дело в осъществяване на царството Божие? Преди да каже разглежданата тук притча, Христос казва друга притча за уподобяване на царството Божие (Матей 13:31-32) – притчата за синаповото зърно, което човек сее и, макар и най-малко от всички семена, кога израсне, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, та и птиците небесни се подслоняват под клоните му. На нивата сее обикновено мъж. И, значи, за външното разпространение на Христовото царство работят предимно мъже. А оквасяването на брашното при омесването на хляба е работа предимно на женските ръце. Жената е и призваната да поставя (да „скрива“ с тих съзидателен труд) „кваса“ на вярата и морала, да внедрява в душите и сърцата вътрешната сила на царството Божие. Сама като е възприела в сърцето си кваса Христов, тя става внедрителка на този квас и апостолска духовна преобразителка на „брашното“ на света – на семейството си, на рода си, на ближните си, навсякъде, където работи нейната ръка, – нейната вяра и нейното сърце, както за това свидетелства и историята и както за него ще стане дума друг път.
***
И така, като припомним, как гледаше древният, предхристиянският свят на жената, пък и как гледат по-късно и днес на нея мнозина, които стоят далеч от Христовия „квас“ за човека, за неговия произход, природа и предназначение, нека пак да припомним словата на древния пророк, свързвайки ги с вопъла на унижената и онеправданата жена за спасение.
„Росете, небеса, отгоре, и облаците да изливат правда; да се разтвори земята и да принася спасение, и да произрастя правда“ (Исаия 45:8).
Да спомним и чакането на света: „О, ела, ела, Емануил! Направи ни, нас бедните и злощастните, свободни и щастливи!”
И, ето, Бог, Небесният Баща на всички, толкоз ни обикна, нас, Неговите чеда, че проводи в света и отдаде Своя Единороден Син, та който вярва в Него да не погине, но да има живот вечен – чрез Него (Иоан 3:16; 1 Иоан 4:9), в Неговата любов към нас и един към други (Иоан 15:17).
„Син Човечески не дойде, за да по губи човешки души, а да спаси“ (Лука 9:56).
„Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Mapк 10:45).
И по-специално, на жената (самарянка) Христос рече: „Който пие οт водата, която Аз ще му дам, той во-веки няма да ожаднее; а водата, която му давам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“ (Иоан 4:14).От тази божествена вода пиха и пият жадно всички приели Христа жени и чрез нея стана и става великият преврат в техните души и възземат за нов живот на техните сърца – възходящи чак до блаженството във вечността. Откри се в историята на човечеството наистина нова епоха за жената. Не робство, а свобода от греха и свобода за всичко добро, прекрасно, велико, Божие. Не домашно животно или пък обществен товарен добитък, а истинско Божие чедо, чиста и предана служителка на най-великото в Божия свят, в Божието царство – на християнската любов. Христос издигна жената от унижеността и презреността до пълноценността на истински човек, на човека-личност с вечна цена на безсмъртния дух, идващ направо от Бога. Иисус подаде на жената братолюбно ръка и тя възторжено и предано я прие за възход все нагоре и нагоре към вечните Божии истини и добродетели, вървейки по стъпките на Христа. „Аз съм пътят, истината и животът“ (Иоан 14:6). По този път тръгнала, тя е в истината Христова, която единствено я прави свободна (Иоан 8:32); тя е и в любовта Божия, която се радва на истината (1 Коринтяни 13:б).
По този път на Христа жената става светла носителка на премъдростта Божия, за която вече древният премъдър Сирах говори (15:2 сл. сл.): „И ще го срещне (човека Божията премъдрост) като майка и ще го приеме при себе си, като целомъдра съпруга. Ще го нахрани с хляба на разума и ще го напои с водата на мъдростта. Ще се опре ο нея и не ще се поколебае; ще се прилепи към нея, и не ще се посрами… И ще наследи веселие и венец на радостта и вечно име“.
„Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой на душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).
„Всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса… Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:26-28).
В Христа, в евангелската вяра и любов, хармонично са съчетани общочовешкото и женственото на жената и в Него тя намира истинския смисъл и съвършена пълнота на живота си, пълния простор за своето развитие и благородно служение.
Апостолът на любовта евангелист Иоан в изобразяване на последните апокалиптически потресни и съдбоносни дни на земния свят, на вилненията на древния „Змей“ (сатаната) и на многоглавия, многокоронен и рогат „звяр“ с богохулните имена на главите му (Откровение 13:1), изобразява Невестата на Христа – Църквата – като слънчева жена: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди“ (Откровение 12:1).
_____________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 8, с. 10-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Употребената в гръцкия оригинален текст дума („μη μου απτού“) или в латинския превод („noli me tangere“) значи повече (не Ме) „задържай“, отколкото „допирай“. Христос не е отхвърлял допирането до Него на благочестиви жени (Матей 28:9), а и от учениците Си е поискал да го попитат (Лука 24:39; Иоан 20:27). Смисълът в нашето място е: не Ме допирай, за да Ме задържиш (защото още има време да бъдем заедно и защото има да изпълниш поръчка. А дългото непрестанно общение между нас остава отвъдземно). Вж. Franz Poelzel, Kurzgefasster Kommentar zu den vier Evangelien, 1892 Graz, том IV, стр. 42 сл.
Първо изображение: авторът проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965). Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.