Ангел Н. Ангелов
XII. Отношение на исляма към света и към човека
В тази глава ще се опитаме да хвърлим един кратък поглед и да видим какво е отношението на исляма към просветата и науката, към жената, към труда, към брака и семейството, към търговията и финансите, какви са забраните на шариата и така нататък или всъщност какво е отношението на исляма към света и към човека.
1. Предписания на шариата, отнасящи се до брака и семейството.
Бракът (акд) се определя от шариата като сключване на договор, според който жената престава да бъде чужда, „забранена“ за мъжа, с който встъпва в брачен съюз. Обаче, само съгласието на мъжа и жената не е достатъчно за бракосъчетанието. Както за постоянен, така също и за временен брак трябва да се прочете формулата за бракосъчетание и да се сключи брачен договор. Тази формула четат както женихът, така също и невестата или техни доверени лица, които могат да бъдат мъже или жени. До сключването на брачен договор на жениха и невестата се забранява да се виждат помежду си, даже тайно. По принцип формулата при сключване на брак се чете на арабски език, първо от невестата и след това от жениха. Четенето на формулата от доверени лица става, като първо я произнася довереното лице на невестата, а след това -довереното лице на жениха. Временният брак, който се практикува от мюсюлманите-шиити, се осъществява в същата форма, но с посочване срока на брачния договор.
За сключване на брачния договор шариата изисква спазването на следните четири условия:
1) Формулата за бракосъчетаване трябва да бъде произнесена на правилен арабски език. Само като изключение (ако арабски език не знаят нито женихът, нито невестата, нито техните доверени лица) се допуска нейното произнасяне на друг език;
2) Произнасящите формулата (женихът, невестата или техните доверени лица) трябва да бъдат пълнолетни и със здрав разсъдък;
3) При произнасяне на формулата е необходимо да се споменат имената на невестата и жениха, за да не получи последния, неочаквано, друга невеста;
4) Женихът и невестата трябва да желаят този брак и да не са принудени за него. В шариата има особено правило, според което пълнолетна девойка трябва да получи разрешение за брак от баща си или от дядо си по баща. Разрешение от майката и брата не се изисква.
Според шариата причина за разтрогване на брака могат да бъдат седем вида пороци и недостатъци (физически и умствени) у жените. Към тях се отнасят лудост, слепота, проказа, безсилие, парализа, афза (свързване на пикочния канал с менструалния) и такова устройство на половия орган на жената, което прави невъзможно половото сношение.
Жената също може да поиска развод, ако разбере след женитбата, че мъжът ѝ е ненормален или страда от полово безсилие, или е кастриран, или има болест, която прави невъзможна половата близост. Мъж или жена, които имат посочените физически или умствени недостатъци се разделят със съпрузите (съпругите) си без оформяне на развода (талак). Отчитайки етичните норми и психологичните фактори, шариата изисква разводите поради физически и умствени недостатъци да не се афишират. По законите на шариата мъжът има право да наказва жена си за непокорство, обаче, той няма права върху нейния махр (имущество, което мъжът предава на жената при сключване на равноправен брак – завадж), който е нейна собственост.
Временният брак е форма на брака, която е съществувала в ранния ислям и след това е била отхвърлена от правоверния сунизъм. Той няма широко разпространение даже при шиитите, у които се е съхранил. Обикновено такъв брачен договор сключват възрастна жена и старец, за да се грижат един за друг.
Пророкът на Аллах е казал: „Не се женете заради привлекателна външност, защото красотата може да бъде причина за нравствен упадък. Не се женете заради богатство, защото то може да стане причина за непослушание. Женете се в името на религиозното благочестие“ (хадис на ат-Тирмизи)[36].
2. Ислямът и жената
Всяка заповед в Корана, която касае мюсюлманите, се отнася еднакво както за мъжете, така и за жените. Те имат еднакви религиозни задължения и ще бъдат съдени един ден по едни и същи критерии.
Ислямът предоставя на мъжете правото на „превъзходство“ над жените само в определени, твърде ограничени аспекти. Мъжете, например, превъзхождат жените „със степента на своето достойнство“ (Коран 2:228), когато става дума за издръжката на семейството или за разтрогването на брака. Бракоразводните съглашения и законите за наследяване на имуществото в много ислямски страни се приемат, като се отчита материалната отговорност на мъжете.
Мюсюлманките имат право на осигурен живот и мъжете нямат право да ги принуждават да печелят пари като работят. Обаче, заедно с това никой няма право да забрани на жена си да работи, ако тя желае това, при условие, че тази работа е приемлива и достойна. Даже, ако жената се окаже по-богата от своя мъж, той е длъжен да я издържа без да разчита на помощ от нейна страна.
Пророкът Мохамед винаги е бил внимателен към нещастните жени, изнемогващи от непосилен труд: „Аллах, без съмнение, няма да остави безнаказан и най-малкия грях и в Съдния ден даже обида причинена от мъж на жена ще бъде наказана!“ (хадис на Муслим).
Всяка жена, която работи за да увеличи семейния доход има право на достойно заплащане и условия на труд. Ислямът не разглежда мъжете и жените като „едно и също“. Мъжете трябва да бъдат снизходителни и да защитават жените, тъй като те прекарват бременност, раждане, кърмене на младенците и така нататък[37].
Обикновено мюсюлманските жени покриват главите си с шал или кърпа и скриват ръцете и краката си с дълги одежди в пълно съответствие с изискванията: „О, Асма – казал пророкът Мохамед на по-малката сестра на една от жените си, – когато девойката достига полова зрелост, тя не бива да показва своето тяло, освен това и това“. И той посочил нейното лице и дланите на ръцете ѝ.
3. Ислямът, просветата и науката
В исляма образованието било няколко степени. Началната степен се наричала „куттаб“, това било първоначално училище, където децата се обучавали на азбуката и Корана. За помещение използвали стая или двора на някое обществено здание. В средните векове терминът „куттаб“ се е използвал в повечето ислямски страни, а днес главно на Арабския полуостров, в Египет и Тунис.
„Мактаб“ (място, където пишат; начално училище) се употребява като синоним на куттаб. През XVIII-XX век думата мактаб се употребявала най-често в Османската империя, Поволжието, Крим и Средна Азия, докато в арабските страни я заменяли с куттаб.
Мадраса или медресе (място, където се учат) е учебно заведение от втора степен. Най-ранните известия за медресе в страните, където е разпространен исляма се отнасят към Х век, териториално – към Хорасан (Иран) и Маверанахр (Средна Азия). От XI век нататък медресето станало основен тип учебно заведение. Дотогава обучението било слабо организирано и ставало в масджид (джамиите), в частни домове, а също така в ханове, библиотеки и болници. Медресетата се учредявали и съществували за сметка на вакъф (имущество на частни лица, предавано за благотворителни цели). В медресето, на преподавателите и другите служители се изплащали заплати, учащите се получавали учебни принадлежности и жилище. Основен и нерядко единствен предмет за изучаване било мюсюлманското право (фикх). Първи били учредени шафиитските медресе, скоро след това – ханафитските и така нататък. По-късно възникнали медресе за преподаване на фикха по два, три или по всичките четири школи (мазхаби), всяка от които била представена с един преподавател (мударрис). Обучението се водело под формата на лекции, изучаването на определени книги и диспути. Програми в медресе нямало, допълнително можело да се изучават коранически дисциплини, арабски език и литература, хадисоведение, богословие, а така също аритметика, медицина и други. По принцип медресето било част от вакъфни учреждения, към него имало и библиотека.
Медресето оказало влияние върху възникването на системата от колежи в Западна Европа през XII век. Знаменити са медресатата Низамийа в Багдад и ал-Азхар в Кайро.
Преподавателят в медресе, мударрисът, обикновено бил специалист по фикха, познавач на етико-правните норми на исляма и на методиката на юриспруденцията. Мударриси наричали също така преподавателите по други предмети (хадисоведение, граматика и така нататък), но тогава трябвало да се уточни тяхната специалност. След възникването на държавните университети терминът мударрис се използва за щатен професор.
Третата образователна степен е университетската. В арабския език думата „джами“ означава петъчна масджид от една страна и учебно заведение от университетски тип – от друга. Джамията служела и за университет, където се преподавали както собствено религиозни, така също и известните, по-късно в Европа, като светски дисциплини. В света на исляма всички науки имали преди всичко духовна основа.
В 970 година Джаухар, фатимидския военачалник, който оглавил строителството на Кайро предната година, започнал строителството на Великата джамия ал-Азхар. Първоначално построена като масджид за новия град, ал-Азхар постепенно се превърнала в крупен център на богословието на ислямския свят, ставайки фактически средище на образованието и науката. Университетът ал-Азхар съществува и днес и в него се преподава вече повече от хиляда години. По-късно при джамиите и на други големи ислямски градове били създадени такива университети [38].
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.