Ангел Н. Ангелов

XII. Отношение на исляма към света и към човека

В тази глава ще се опитаме да хвърлим един кратък поглед и да видим какво е отношението на исляма към просветата и науката, към жената, към труда, към брака и семейството, към търговията и финансите, какви са забраните на шариата и така нататък или всъщност какво е отношението на исляма към света и към човека.

1. Предписания на шариата, отнасящи се до брака и семейството.

Бракът (акд) се определя от шариата като сключване на договор, според който жената престава да бъде чужда, „забранена“ за мъжа, с който встъпва в брачен съюз. Обаче, само съгласието на мъжа и жената не е достатъчно за бракосъчетанието. Както за постоянен, така също и за временен брак трябва да се прочете формулата за бракосъчетание и да се сключи брачен договор. Тази формула четат както женихът, така също и невестата или техни доверени лица, които могат да бъдат мъже или жени. До сключването на брачен договор на жениха и невестата се забранява да се виждат помежду си, даже тайно. По принцип формулата при сключване на брак се чете на арабски език, първо от невестата и след това от жениха. Четенето на формулата от доверени лица става, като първо я произнася довереното лице на невестата, а след това -довереното лице на жениха. Временният брак, който се практикува от мюсюлманите-шиити, се осъществява в същата форма, но с посочване срока на брачния договор.

За сключване на брачния договор шариата изисква спазването на следните четири условия:

1) Формулата за бракосъчетаване трябва да бъде произнесена на правилен арабски език. Само като изключение (ако арабски език не знаят нито женихът, нито невестата, нито техните доверени лица) се допуска нейното произнасяне на друг език;

2) Произнасящите формулата (женихът, невестата или техните доверени лица) трябва да бъдат пълнолетни и със здрав разсъдък;

3) При произнасяне на формулата е необходимо да се споменат имената на невестата и жениха, за да не получи последния, неочаквано, друга невеста;

4) Женихът и невестата трябва да желаят този брак и да не са принудени за него. В шариата има особено правило, според което пълнолетна девойка трябва да получи разрешение  за брак от баща си или от дядо си по баща. Разрешение от майката и брата не се изисква.

Според шариата причина за разтрогване на брака могат да бъдат седем вида пороци и недостатъци (физически и умствени) у жените. Към тях се отнасят лудост, слепота, проказа, безсилие, парализа, афза (свързване на пикочния канал с менструалния) и такова устройство на половия орган на жената, което прави невъзможно половото сношение.

Жената също може да поиска развод, ако разбере след женитбата, че мъжът ѝ е ненормален или страда от полово безсилие, или е кастриран, или има болест, която прави невъзможна половата близост. Мъж или жена, които имат посочените физически или умствени недостатъци се разделят със съпрузите (съпругите) си без оформяне на развода (талак). Отчитайки етичните норми и психологичните фактори, шариата изисква разводите поради физически и умствени недостатъци да не се афишират. По законите на шариата мъжът има право да наказва жена си за непокорство, обаче, той няма права върху нейния махр (имущество, което мъжът предава на жената при сключване на равноправен брак – завадж), който е нейна собственост.

Временният брак е форма на брака, която е съществувала в ранния ислям и след това е била отхвърлена от правоверния сунизъм. Той няма широко разпространение даже при шиитите, у които се е съхранил. Обикновено такъв брачен договор сключват възрастна жена и старец, за да се грижат един за друг.

Пророкът на Аллах е казал: „Не се женете заради привлекателна външност, защото красотата може да бъде причина за нравствен упадък. Не се женете заради богатство, защото то може да стане причина за непослушание. Женете се в името на религиозното благочестие“ (хадис на ат-Тирмизи)[36].

2. Ислямът и жената

Всяка заповед в Корана, която касае мюсюлманите, се отнася еднакво както за мъжете, така и за жените. Те имат еднакви религиозни задължения и ще бъдат съдени един ден по едни и същи критерии.

Ислямът предоставя на мъжете правото на „превъзходство“ над жените само в определени, твърде ограничени аспекти. Мъжете, например, превъзхождат жените „със степента на своето достойнство“ (Коран 2:228), когато става дума за издръжката на семейството или за разтрогването на брака. Бракоразводните съглашения и законите за наследяване на имуществото в много ислямски страни се приемат, като се отчита материалната отговорност на мъжете.

Мюсюлманките имат право на осигурен живот и мъжете нямат право да ги принуждават да печелят пари като работят. Обаче, заедно с това никой няма право да забрани на жена си да работи, ако тя желае това, при условие, че тази работа е приемлива и достойна. Даже, ако жената се окаже по-богата от своя мъж, той е длъжен да я издържа без да разчита на помощ от нейна страна.

Пророкът Мохамед винаги е бил внимателен към нещастните жени, изнемогващи от непосилен труд: „Аллах, без съмнение, няма да остави безнаказан и най-малкия грях и в Съдния ден даже обида причинена от мъж на жена ще бъде наказана!“ (хадис на Муслим).

Всяка жена, която работи за да увеличи семейния доход има право на достойно заплащане и условия на труд. Ислямът не разглежда мъжете и жените като „едно и също“. Мъжете трябва да бъдат снизходителни и да защитават жените, тъй като те прекарват бременност, раждане, кърмене на младенците и така нататък[37].

Обикновено мюсюлманските жени покриват главите си с шал или кърпа и скриват ръцете и краката си с дълги одежди в пълно съответствие с изискванията: „О, Асма – казал пророкът Мохамед на по-малката сестра на една от жените си, – когато девойката достига полова зрелост, тя не бива да показва своето тяло, освен това и това“. И той посочил нейното лице и дланите на ръцете ѝ.

3. Ислямът, просветата и науката

В исляма образованието било няколко степени. Началната степен се наричала „куттаб“, това било първоначално училище, където децата се обучавали на азбуката и Корана. За помещение използвали стая или двора на някое обществено здание. В средните векове терминът „куттаб“ се е използвал в повечето ислямски страни, а днес главно на Арабския полуостров, в Египет и Тунис.

„Мактаб“ (място, където пишат; начално училище) се употребява като синоним на куттаб. През XVIII-XX век думата мактаб се употребявала най-често в Османската империя, Поволжието, Крим и Средна Азия, докато в арабските страни я заменяли с куттаб.

Мадраса или медресе (място, където се учат) е учебно заведение от втора степен. Най-ранните известия за медресе в страните, където е разпространен исляма се отнасят към Х век, териториално – към Хорасан (Иран) и Маверанахр (Средна Азия). От XI век нататък медресето станало основен тип учебно заведение. Дотогава обучението било слабо организирано и ставало в масджид (джамиите), в частни домове, а също така в ханове, библиотеки и болници. Медресетата се учредявали  и съществували за сметка на вакъф (имущество на частни лица, предавано за благотворителни цели). В медресето, на преподавателите и другите служители се изплащали заплати, учащите се получавали учебни принадлежности и жилище. Основен и нерядко единствен предмет за изучаване било мюсюлманското право (фикх). Първи били учредени шафиитските медресе, скоро след това – ханафитските и така нататък. По-късно възникнали медресе за преподаване на фикха по два, три или по всичките четири школи (мазхаби), всяка от които била представена с един преподавател (мударрис). Обучението се водело под формата на лекции, изучаването на определени книги и диспути. Програми в медресе нямало, допълнително можело да се изучават коранически дисциплини, арабски език и литература, хадисоведение, богословие, а така също аритметика, медицина и други. По принцип медресето било част от вакъфни учреждения, към него имало и библиотека.

Медресето оказало влияние върху възникването на системата от колежи в Западна Европа през XII век. Знаменити са медресатата Низамийа в Багдад и ал-Азхар в Кайро.

Преподавателят в медресе, мударрисът, обикновено бил специалист по фикха, познавач на етико-правните норми на исляма и на методиката на юриспруденцията. Мударриси наричали също така преподавателите по други предмети (хадисоведение, граматика и така нататък), но тогава трябвало да се уточни тяхната специалност. След възникването на държавните университети терминът мударрис се използва за щатен професор.

Третата образователна степен е университетската. В арабския език думата „джами“ означава петъчна масджид от една страна и учебно заведение от университетски тип – от друга. Джамията служела и за университет, където се преподавали както собствено религиозни, така също и известните, по-късно в Европа, като светски дисциплини. В света на исляма всички науки имали преди всичко духовна основа.

В 970 година Джаухар, фатимидския военачалник, който оглавил строителството на Кайро предната година, започнал строителството на Великата джамия ал-Азхар. Първоначално построена като масджид за новия град, ал-Азхар постепенно се превърнала в крупен център на богословието на ислямския свят, ставайки фактически средище на образованието и науката. Университетът ал-Азхар съществува и днес и в него се преподава вече повече от хиляда години. По-късно при джамиите и на други големи ислямски градове били създадени такива университети [38].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 7*“ →

Ангел Н. Ангелов

XI. Фикх и шариат

1. Фикх

Ал-Фикх (дълбоко разбиране, знание) е ислямската доктрина за правилата на поведение на мюсюлманите (юриспруденция) и за ислямския комплекс от социални норми (мюсюлманското право в широк смисъл).

И в двете значения ал-Фикх не се оформил веднага с възникването на исляма и на първата мюсюлманска държава – халифата. До първата половина на VIII век системата от социални норми (в това число и юридически) на халифата, като цяло не се определяла от положенията на исляма, а се състояла от норми, които имали предислямски произход и продължавали да действат в новите исторически условия. По това време правната система на халифата възприела отделни елементи от византийското, сасанидското, талмудическото и каноническото (на източните християнски църкви) право, а така също и немалко местни обичаи, много от които впоследствие били ислямизирани и включени в ал-Фикх.

Създаването на ал-Фикх-юриспруденцията протичало заедно със записването на хадисите за пророка Мохамед по думите на неговите сподвижници. Затова първите трудове по ал-Фикх представлявали всъщност сборници с тематично подбрани хадиси, а не правни изследвания. Систематизацията на хадисите способствала за оформянето на ал-Фикх като самостоятелна дисциплина.

През VIII-ми и първата половина на IX-ти век в ал-Фикх-юриспруденцията се създавали свои понятия, формирали се специфичен език и методология. Бил направен изводът, че Коранът и суната имплицитно съдържат отговорите на всички въпроси, които факихите (законоведите) трябва „да извлекат“ от тях. Постепенно били намерени начините „за извличане“ (ал-истинбат) на правни решения от основните източници. За самостоятелен източник факихите признали също така единодушното мнение (иджма) на мюсюлманската община (ума), разбирано като консенсус на сподвижниците на пророка Мохамед. Появило се понятието ал-кийас (по аналогия), чието признаване на източник за ал-Фикх, заедно с Корана, суната и иджма поставило началото на особено направление в ал-Фикх – Усул ал-Фикх, занимаващо се с източниците, методите за тяхното тълкуване и използването им при решаването на конкретни правни въпроси. Голяма заслуга за създаването на ал-Фикх-юриспруденцията има аш-Шафии (починал в 820 година), който в трактата „ар-Рисала“ за първи път формулирал точни определения на нейните основни категории.

Ал-Фикх-юриспруденцията започнала да включва в себе си изучаването на две категории норми:

1) определящи отношенията на мюсюлманите с Аллах – правилата на култа и изпълняването на религиозните задължения (ал-ибадат);

2) регулиращи отношенията между хората, а така също отношенията на мюсюлманската власт (държавата) с поданиците, с другите религии и държави (ал-муамалат). Основните усилия на факихите (законоведите) се насочили към разработката на втората категория норми.

От средата на IX век в сунитската ал-Фикх-юриспруденция постепенно се утвърдила идеята, че само крупните законоведи от миналото са имали право да изучават и решават въпроси от богословско-правния комплекс, а в средата на Х век бил постигнат мълчалив консенсус, в съответствие с който появите на нови школи и направления със своя система от начини за формулиране на правни решения, занапред ставало невъзможно.

Най-развитата част от ал-Фикх – правото представлява правото на личния статус (ал-ахвал аш-шахсийа) – съвкупността от нормите, регламентиращи брачно-семейните, наследствените и някои други близки до тях отношения. Прилагани били и норми на европейското право, което било допустимо в Османската империя, през XIX век, по време на „режима на капитулациите“. Освен това, личният статус на немюсюлманите се определял с правила, признати от една или друга религиозна община, което също така ограничавало сферата на действие на ал-Фикх – правото. В резултат на всичко това, то съхранило своите позиции главно при урегулиране отношенията на личния статус и на практика престанало да се прилага в държавното, административното, наказателното, търговското, а в значителна степен и в гражданското право. Заедно с това, обаче, тогава била извършена първата официална кодификация на нормите на ал-фикх – правото чрез приемането в 1869-1877 година на Маджаллат ал-ахкам ал-адлийа, която играела ролята на граждански кодекс на Османската империя (до днешно време този акт продължава частично да се прилага в Кувейт).

В сегашно време конституциите на много ислямски страни признават основните и смятани за неизменни норми на ал-Фикх за главен източник на тяхното законодателство. Затова при подготовката на съответните закони широко се използват класическите трудове по ал-Фикх – юриспруденция, а в отделни страни (Египет, Йеменската арабска република и други) се създават даже специални комисии за систематизация нормите на ал-Фикх – право по отделните отрасли. От петдесетте години на ХХ век се предприемат опити да се подготви енциклопедия на ал-Фикх (в частност в Египет, Сирия и Кувейт). Най-авторитетното издание от подобен тип е енциклопедията на ал-Фикх, носеща името на Гамал Абдел Насър и излизаща в Египет от 1966 година.

2. Разклонения на фикха

Фуру ал-Фикх или „разклоненията“ на фикха представлява ислямското позитивно право. Самото понятие “разклонения“ (фуру) за пръв път е зафиксирано в съчинението „Китаб ал-асл фи-л-фуру“ (по-известно като ал-Мабсут) на Мохамед аш-Шайбани. За разлика от източниците на фикха (усул ал-фикх), които ясно и точно били формулирани от Мохамед ал-Шафии, частите на позитивното право не били разграничени помежду си и един и същи въпрос можело да бъде разглеждан като принадлежащ към различни раздели. Обаче, във фикха се открояват няколко големи теми, обединяващи близки правни въпроси:

1) въпроси, отнасящи се към вярата и ритуала: молитва, пост, очистване, поклонничество и така нататък;

2) въпроси, отнасящи се към данъчното облагане;

3) въпроси, отнасящи се до различни договорни задължения: търговски и трудови съглашения, наем, аренда и други;

4) въпроси, касаещи семейно-брачните отношения, завещания, наследства и други;

5) въпроси, засягащи престъпленията и наказанията налагани при тях;

6) въпроси, отнасящи се до държавното устройство и управлението на държавата;

7) въпроси, отнасящи се до начина на водене на войните и междудържавните отношения;

8) въпроси, касаещи делопроизводството и съдопроизводството и

9)въпроси, отнасящи се до оценката на човешките постъпки и помисли в пет категории: задължителни, желателни, неутрални, нежелателни и забранени.

На практика, да се отнася всеки правен случай към една от посочените теми не било задължително, защото всеки от тях можело да се разглежда  в няколко аспекта. Тези теми, обаче, отразяват специализацията на правните знания, която се получила в съответствие с изискванията на живота.

3. Шариат

Иш-Шариа (прав, правилен път; закон, предписания) е комплекс от предписания, посочени в Корана и суната, които определят убежденията, формират нравствените ценности и религиозната съвест на мюсюлманите, а така също са източници на конкретни норми, регулиращи тяхното поведение.

Затова шариатът често се възприема в масовото съзнание като ислямския начин на живот, като комплекс от правила за поведение, включващи най-разнообразни норми – религиозни, нравствени, битови, правни и други. И действително от позициите на историческия и социологическия подход шариатът може да се разбира като общо учение за ислямския начин на живот, като сбор от предписания, обезателни за изпълнение от мюсюлманите и съдържащи се в Корана и суната. В тях преди всичко се засягат въпроси на вероучението и етиката, определящи убежденията и религиозната съвест на вярващите. Що се касае до постъпките на човека, до неговото външно поведение, положенията на шариата ги регламентират не сами по себе си, а по пътя на конкретизацията в определени норми. Тази функция изпълнява ал-фикх – юриспруденцията, която е дисциплина, занимаваща се с извличането на конкретни правила на поведение от шариата. Може да се каже, че на нивото на нормативната регламентация на отношенията между хората шариатът не може да мине без ал-фикх – правото, а знанието на нормативната страна на шариата съществува реално само в конкретната форма на ученията на различните школи на ал-фикх – юриспруденцията. Само посредством фикха се извършва прехвърляне на положенията на шариата в плоскостта на действащите и съблюдавани от мюсюлманите правила на поведение. Другояче казано, положенията на Корана и суната съставляват съдържанието на шариата, който, от своя страна, играе ролята на общ идеен източник, на религиозно-етична основа на ал-фикха (право и юриспруденция).

4. Школи в ислямското право

Мазхаб (мн. ч. мазахиб, път) е термин, широко използван във всички области на исляма – в богословието, фикха, философията и други. В най-разпространеното значение мазхаб означава богословско-правна школа, направление. С оформянето на сунитския фикх мазхаби започнали да наричат преди всичко четири основни богословско-правни школи – на ханафитите, на маликитите, на шафиитите и на ханбалитите. По-късно към тях бил добавен пети (шиитски) мазхаб – богословско-правната школа на имамитите-джафарити (ал-фикх ал-джафари), която днес представлява държавната правна ситема на Иран.

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 6*“ →

Ангел Н. Ангелов

VII. Ибада – служение на Аллах

Думата „ибада“ произлиза от думата „абад“ и означава роб или слуга. Следователно, ибада е служение или поклонение на Аллах. В основата си то представлява онова, което мюсюлманите разбират като Богопочитание или религия (дин).

В Корана термина дин се употребява над сто пъти в различни значения. Той може да означава „съд“, „въздаяние“ (например в израза йаум ад-Дин – Съдния ден, Коран 1:4), „религия“, „вяра“ на отделния човек (Коран 39:2) и религията като система на ритуалната практика, която е основа на религиозната община (Коран 6:161; 3:73). Терминът дин се прилага както към исляма (Коран 3:19), така също и към езичеството (Коран 109:6), юдаизма или християнството (Коран 3:73). Обаче, основното кораническо значение на термина дин е свързано с най-важната идея в Корана за обезателното подчинение на Аллах и Неговата безпределна власт.

Многоаспектността на кораническото понятие дин родила множество негови тълкувания в средновековното мюсюлманско богословие. Терминът дин се възприемал обикновено като съвкупност от три понятия. Широко разпространение получило определението за дин, което се съдържа в един хадис на ал-Бухари, съгласно което ад-Дин е съвкупност от:

1) изпълнението на религиозните предписания (петте стълба на исляма);

2) вяра в истинността на исляма (ал-иман) и

3) усъвършенстване в нравствените добродетели (ал-ихсан).

В предната глава се спряхме подробно на петте стълба на исляма, поради това тук няма да се повтаряме.

Ал-Иман (от глагола амана в значение „вярвам“) – вярата е неотделима част от мюсюлманската религия (дин). В най-широко значение терминът иман се употребява повече от четиридесет пъти в Корана. Поради това, че религия и право са били едно цяло в ранния ислям, проблемът за вярата занимавал както мюсюлманските богослови, така също и законоведите. От VIII век нататък понятието „вяра“ става предмет на дискусии между различните богословски и религиозно-правни школи. Споровете се водели за същността на вярата, за нейните съставни елементи. Мюсюлманските учени определят три основни елемента на иман:

а) Словесно признание (икрар би-л-лисан, каул) на истинността на Аллах и Неговите пророци;

б) Вътрешно съгласие, осъзнаване чрез сърцето (итикад, тасдик би-л-калб, акд) на истинността на Аллах и

в) Добри дела (амал). Думата амал означава също така „действие“. Под добри дела (амал) се разбират действия, които се заключават в следване през целия жизнен път на Суната на пророка Мохамед или, най-малкото, на принципите, установени в мюсюлманската община.

Съвременните сунитски богослови, променяйки малко терминологията, също така подразделят вярата на три части:

– вяра на основата на традицията,

– вяра на основата на знанието и

– вяра като вътрешна убеденост.

Имамитското (шиитско) съдържание на вярата остава близко до сунитското. Исмаилитите продължават традицията да делят вярата на „външна“ (захир) – словесно признание (каул) и „вътрешна“ (батин) – убеденост в сърцето (итикад бил-л-калб).

Ал-Ихсан (чистосърдечие, съвестливост) – това е искреност при изпълнение на религиозните задължения, противоположна на лицемерното благочестие (рийа). В един от хадисите халифът Омар разяснява: “Ихсан – това е когато ти се покланяш на Аллах, като че ли го виждаш. А дори и да не го виждаш, като че ли той те вижда“. Ал-Газали употребявал термина ал-ихсан заедно с думата адл (справедливост), така че това съчетание придобивало значението „справедливост и съвест“. Като догматическо понятие ал-ихсан заедно с понятията ислям и иман съставя общото понятие дин (религия), където под ал-ихсан се подразбира пълно възприемане на всички догмати на исляма без съмнения в тях или претълкувания, тоест безпределна преданост към всички негови предписания. От понятието ал-ихсан произхожда едно от названията на вярващия мюсюлманин – мухсин. В ежедневието терминът ал-ихсан е синоним на думата ихлас – душевна чистота, искреност в мислите и постъпките[30].

VIII. Джихад

Първоначално под джихад (усилие) разбирали борба за вярата, в защита и разпространение на исляма. По отношение на тази борба в Корана се съдържат нееднозначни указания, отразяващи конкретни условия от дейността на Мохамед в меканския и мединския период от неговия живот:

1) да не се влиза с „многобожниците“ в конфронтация и те да се привличат в истинската вяра „с мъдрост и добро увещаване“;

2) с враговете на исляма да се води отбранителна война;

3) да се нападат неверните, но така, че военните действия да не съвпадат със свещените месеци;

4) да се нападат те по всяко време и навсякъде.

В разработените по-късно от факихите (богословите-законоведи) концепции за джихад, този термин се изпълва с ново съдържание: прави се разлика между „Джихад на сърцето“ (борбата със собствените лоши наклонности), „Джихад на езика“ (одобряване на хубавото и забрана на порицаваното), „Джихад на ръцете“ (вземане на дисциплинарни мерки по отношение на престъпниците и нарушителите на нормите на нравствеността) и „Джихад на меча“ (въоръжената борба с неверниците, на падналите, в която е осигурено вечно блаженство в рая), като се посочват думите на Мохамед от хадисите: „Ние се завърнахме от малкия джихад, за да пристъпим към великия джихад“. Духовното самоусъвършенстване се обявява за „велик джихад“, а войната с неверните – за „малък джихад“.

Джихад се смятал за едно от главните задължения на мюсюлманската община. От гледна точка на обекта на въоръжената борба в трудовете по право се различават шест вида джихад:

1) против „враговете на Аллах“ (тоест онези, които заплашват съществуването на общината, онези, които преследват мюсюлманите и против езичниците);

2) против тези, които заплашват неприкосновеността на границите (тоест против агресия отвън);

3) против вероотстъпниците (лъжепророците);

4) против „притеснителя“ (ал-баги);

5) против разбойниците и

6) против монотеистите-немюсюлмани, отказващи да плащат данъка джизя.

Изборът между „меч“ (смърт) и приемането на исляма се предлагал главно на езичниците. Що се касае до „хората на Писанието“ (ахл ал-китаб), на тях се предлагало или да приемат исляма, или да плащат джизя, или война. В страните извън пределите на Арабския полуостров, където мюсюлманите навлизали за пръв път, целта на джихада била не приемането на исляма от тамошните жители, а тяхното подчинение на ислямската държава и преминаването им в положението на покровителствани – зимии (ахл аз-зимма), задължени да плащат джизя. От края на VII век приемането на исляма, което освобождавало новоповярвалите от плащането на този данък, даже не се поощрявало, тъй като нанасяло ущърб на мюсюлманската хазна.

От джихад били освобождавани непълнолетните, ненормалните, слугите, жените, болните и немощните, лицата, които нямат походно снаряжение и длъжниците, които не получават разрешение от своите кредитори. Според предписанията, касаещи взаимоотношенията между воюващите страни, в противниковия стан е забранено да се убиват жените и непълнолетните, ако те не се сражават против мюсюлманите. Възрастните мъже стават военнопленници (асара). С военнопленниците имамът можел да постъпи по три начина: да ги осъди на смърт, да ги освободи срещу откуп или да ги превърне в роби. Имамът можел също така да освободи военнопленника, като го превърне в зими (покровителстван). Не се разрешавало да бъдат убивани военнопленниците, приели исляма. На територията на противника не бивало да се унищожават посевите и градините. Съгласно всички мазхаби (юридически школи), подлежало на унищожение онова имущество на противника, което не можело да бъде прехвърлено на мюсюлманска територия. Относно добитъка, обаче, нямало единодушие. Някои мюсюлмански учени причисляват джихад към „стълбовете на исляма“, като шести стълб[31].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 5*“ →