Етикет: мариам

Библейската жена*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Спасов Марковски

По различни поводи се устройват тър­жествени събрания, печатат се множес­тво статии, в които се правят преценки, какво е било социалното положение на жената в миналото и какво е сега. Въз­хвалява се успехът на движението за еманципация на жената в семейството, в обществения и политически живот. Днес жената наистина в много страни и държави е равноправна на мъжа почти във всички области на живота.

Няма съмнение, че съвременното се­мейство преживява известен кризис. От всички страни слушаме тревожни повици за нередности в семейството, за недобри отношения между родители и деца, меж­ду съпрузи, за лоши прояви всред мла­дежта, за несправедливо разпределение на труда и грижите за семейството и прочее. Нашата съвременност се нуждае от добри образци, от живи примери, дос­тойни за подражание. Смятам, че и в това отношение може да ни послужи за поука Библията, тази велика и свещена книга. Ето защо в настоящата статия си поставям за цел да обрисувам старозаветната жена, жената в дохристиян­ско време, като съпруга и майка, тъй както тя е представена от разните биб­лейски писатели с всички нейни добро­детели, та да послужи за пример и подра­жание. Но понеже нещата обикновено имат две страни: лице и опако, затова и в Библията наред с добрата съпруга и майка е посочена и недостойната жена с нейните лоши и осъдителни пороци, та всеки да се отврати. Както доброде­телната жена, така и порочната са нари­сувани така живо и картинно, с тънко познаване на тяхната психика и склон­ности, та и съвременната, модерната жена може да научи много нещо, макар сегаш­ните социални и политически условия да са твърде различни от библейските. Но абсолютното добро и добродетели са неизменни за всички времена. Въобще от старозаветното семейство можем да извлечем голяма поука за добрите отно­шения между съпрузи, между родители и деца, за светлия образ на девственото момиче, на идеалната жена, на саможертвената майка, на грижливата и трудо­любива домакиня и прочее.

Библейската жена като съпруга

Изхождайки от някои места в Библи­ята, където жената нарича своя мъж „господар“, например Сара казва за Авраам: „Па и господарят ми е стар“ (Битие 18:12), или както е казано в Битие 3:16: …„ и към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе“ и други, някои библеисти правят заключение, че, според израилското и юдейско право, съпругът е господар и владетел на же­ната. В потвърждение на този възглед се сочи обичаят – младоженикът да заплаща на родителите на момичето известна сума като откупни пари (мохар), за да получи правото да се ожени за дъщеря им. Обаче по-право е думата мохар да се разбира в смисъл не на откупни пари, а на вено, зестра. Древноизраилският брак съвсем не е бил отку­пен, какъвто е бил у вавилонците и у други ориенталски народи[1].

Като доказателство за униженото и безправно положение на старозаветната жена се привежда обичаят израилтянинът да може да се жени за няколко жени. Но полигамията (многоженството) не могла да се установи като общона­родна практика. Тя си остава само като привилегия на знатните и богатите и на царете. В моята Библейска археология (стр. 129 и нататък) обяснявам полигамията в древния Израил като изключителен по­рядък, а не като нещо естествено и редовно, или както блажени Августин се изразява „невменяем обичай“. На много места в Свещеното Писание се подчертава, че естественият и благословеният от Бога брак е моногамният (еднобрачието), а многоженството е изключение, наложено по силата на временни обстоятелства. Още за първата човешка двойка се каз­ва: … „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24). Между многото жени на царете само една се е считала за царица (3 Царства 9:16). Във Второзаконие 17:17 се предписва на царя „да не умножава жените си, за да не се разврати сърцето му“. Про­роците често пъти рисуват отношението на Иахве към Израил под форма на еднобрачен съюз. По думите на пророк Осия Бог казва на Израиля: „И ще те сгодя за себе си во-веки, ще те сгодя за Себе си в правда и съд, в благост и милосър­дие“…(Осия 2:19 и нататък; също Иеремия 2:1 и нататък; Исаия 50:1 и нататък и други). Про­роците всякога са считали като идеал еднобрачното съжителство между мъж и жена. Дори и в онези случаи, когато мъжът е имал няколко жени, една е била обичната му, която господарувала в семейството. Много са случаите на щастлив моногамен семеен живот още във времето на патриарсите, така например Исаак и Ревека, Амрам и Иохаведа, родителите на Моисей (Изход 6:20), Мои­сей и Сепфора (Изход 2:21) и други.

В премъдростните книги Притчи и Сирах се възхвалява с красиви и сполуч­ливи изрази щастливият семеен живот, когато мъжът се радва на една добро­детелна жена. „Честит е мъжът на до­бра жена и броят на децата му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му; добра жена е честит дял; тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сър­цето, и лицето във всяко време е весело“ (Иисус син Сирахов 26:1-4). „Блазе ономува, който живее с разумна жена“ (Иисус син Сирахов 25:11). „Добродетелна жена е венец за мъжа си“ (Притчи Соломонови 12:4). „Който е намерил добра жена, намерил е благо и получил е благодат от Господа. Който напъжда добра жена, напъжда щастие“… (Притчи Соломонови 18:23). „Къща и имот са наследство от родители, а разумна жена – от Господа“ (Притчи Соломонови 19:14).

Жената макар и подчинена в социално отношение на мъжа, не е била спрямо него безправна, нито е била третирана като слугиня в къщи. Напротив, тя е могла част от домашната работа да раз­пределя между слугините. „Тя става още през нощта и раздава храна в къщата си и уреченото на слугините си… Наг­лежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността“ (Притчи Соломонови 31:15, 27).

Робините се третирали твърде добре, както робите мъже. Жените робини след шестгодишно служене били осво­бождавани и снабдявани с всичко необ­ходимо за живот. Моисеевият закон се явява голям защитник и покровител на вдовиците.

Добрият мъж не се проявява като господар спрямо своята жена. Често той се съветва с нея при важни случаи. Той почита жена си като себе си, защото благословията дохожда в къщата му заради добрата му жена. Той знае, че цената на добродетелната жена е по-висока от бисер и сърцето му е уверено в нея (Притчи Соломонови 31:10, 11). Колко величес­твено звучат думите на първия човек, когато му била създадена жената – не­говата другарка! „И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече жена (иша), защото е взета от мъжа (иш) (Битие 2:23). Каква нежност и уважение към жената се крият в следната заповед на Моисеевия закон: «Кога някой наскоро се е женил, да не отива на война, и не бива да му се възлага нищо; нека той остава свободен у дома си през цяла година и да весели жена си, която е взел“ (Второзаконие 24:5). Или: „Който се е сгодил и не се е оженил, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката (тоест на война), и друг да вземе жена му“ (Второзаконие 20:7). Бракът се смятал зa свещен акт, затова пред стаята на чужда съпруга трябва да спре кракът дори и на царя. Този е смисълът на изобличителната басня, която пророк Натан отправил към цар Давид. Царят бил страшно изобличен, той дълбоко се разкаял и бил наказан за престъплението спрямо Уриевата жена – Вирсавия.

Пророците особено ревностно се бори­ли срещу лекомислените бракоразводи и са прокарвали мисълта, че брачните връзки са неразторгаеми. Сам Иахве презира бракоразводите… Никой дан е постъпва вероломно с жената на младините си: … тя е твоя другарка и твоя законна жена. Ако от ом­раза я напуснеш, казва Господ Бог Израилев, безчестие ще покрие дре­хата ти, казва Господ Саваот; затова вардете духа си, не постъпвайте веро­ломно“ (Малахия 2:14-16). За ограни­чение на разводите Моисеевият закон изисква от мъжа да връчи на жена си разводно писмо (сефер керитут) (Второзаконие 24:1; Иеремия 3:8; Исаия 50:1).

Прочетете още „Библейската жена*“ →

Защо ислямът не приема Иисус Христос за Син Божи и Спасител?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Клара Стаматова

Ислямската религия съдържа три основни и преплитащи се елемента: събитие, свързано с нейната поява – животът и личността на Мохамед Ибн Абдалах (около 570-632), свещен текст, който изла­га смисъла и съдържанието ѝ – Коранът, и общност – умма, която утвърждава привързаността си към този текст като основа на нейната религия[1].

Съдържанието на исляма се изразява от така наречените „корени на вярата“ (арабски ‘усул ад-дийн’), които са неговите основни догмати. Те са:

1. постановката за единобожието (таухиид);

2. вярата в бо­жествената справедливост и правосъдие (‘адл);

3. признаване на пророческата мисия на Мохамед и предшествениците му (нубу-ат);

4. вярата в отвъдния свят, съдния ден и възкресението на мър­твите (кияма), и

5. учението за предводителството и наместничес­твото (имамат-халифат).

Концентрирано корените се намират в сура „Жените“: „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, ко­ято е низпослал на Своя Пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил“[2].

Проследяването на въпроса за мястото на Иисус Христос в Корана изисква насочване на вниманието към ислямското учение за пророчеството.

Представата на Мохамедовата религия за свещената исто­рия е сходна с библейската, но разбирането ѝ е различно – в нея няма единен център, какъвто в Библията е личността на Спасите­ля, а представлява непрекъснато Божие пратеничество за хората, възобновявано за всеки народ и епоха[3].

По думите на Й. Фридман, за мюсюлманите „човешката ис­тория не би имала религиозно значение без последователните ми­сии на пророци, на които отново и отново се възлага да предадат Божието слово на хората [4]“.

Като цяло в учението си за пророците Мохамед се придържа към юдео-християнската традиция, но внася и някои промени, до­развити по-късно от мюсюлманските богослови. Тъй като разка­зите за пророците се срещат на много места в Корана, то логично е да се предположи, че арабският проповедник се е стремял да обос­нове ролята си на приемник и завършител на тяхната мисия.

Тъй като учението за пророчеството и пророците е основен стълб на историческото повествование в Корана, то пророчески­ят пласт от свещената история в Книгата[5] се помества във време­то между Ибрахим (библейския Авраам) и Мохамед, макар и това да не е историческото време в настоящия европейски смисъл на този термин.

В Корана Ибрахим е почитан като прародител на евреите и арабите и проповядващ изконния монотеизъм. На него са били дадени скрижалите (сухуф) от Божието слово: „И кой е с по-добра религия от онзи, който се е отдал на Аллах с истинска преданост и е последвал вярата на Ибрахим Правоверния? Аллах прие Ибрахим за приятел “[6]. Като монотеист и баща на „пророк от праведници­те“[7] Исхак (библейския Исаак), кораничният Авраам става прароди­тел на арабите чрез Измаил, сина му от Агар – робиня на неговата съпруга Сарра, която е майка на Исаак[8]. Тъй като в рамките на юдео-християнската традиция Измаил е изключен от завета на Бо­га с Исаак[9], не е възможно той да участва в Новия Завет[10].

Авторът Клара Стаматова

Следователно за мюсюлманите вярата им представлява са­мостоятелно звено, което произхожда от молитвата на Авраам във Вирсавия за първородния му син Измаил и неговия народ (Битие 17:17-18; 21:9-21). Именно тук се корени постоянният стремеж на Мохамедовата умма да търси идентичността си и да доказва сво­ята законност като общност от последователи на истинското извечно единобожие.

Според исляма Мохамед е бил предшестван от 313 пратени­ци и 124,000 пророци, като между тях се установява иерархия – пратениците са пророци от по-висш тип, а 25 от тях са поименно посочени в Корана. Първият е Адам, следват Ной (Нух) и Авраам (арабски Ибрахим), който с готовността си да пожертва за Аллах своя син се приема за първия единобожник, Моисей (арабски Муса), който е определян като посредник между Аллах и израилевото племе, а Иисус Христос (Иса) – като „слово“ и „дух“, идващи от Аллах. За пророци се сочат и старозаветните царе и патриарси: Давид (Дауд), Аарон (Харун), Соломон (Сюлейман) и Лот (Лут). В Корана се откриват и имената на св. пророк Захария (Закария) и св. Иоан Кръстител (Яхя), но с изключение на Давид липсват големите про­роци – Исаия, Иеремия и Иезекиил. Не се срещат и имената на малките пророци (освен споменатите св. пророк Захария и св. пророк Ио­на), а впоследствие към тази група са причислени Александър Ма­кедонски (Зулкарнайн) и св. Георги (Джирджис). Според исляма пратениците притежават честност, безгрешност, прозорливост, те стоят по-високо от ангелите и обладават дара да извършват чуде­са, но нямат Господни качества, а са само хора[11].

На някои от тях Аллах изпраща послания – Тората на Муса, Евангелието на Иса, Псалмите на Дауд, Писанията на Ибрахим и Муса. Те се отличават по форма, език и начин на изложение както помежду си, така и от Корана, който е изпратен от Мохамед.

Съществен момент от кораничното учение за Мохамед е оп­ределянето му като „печат на пророците“ (хвтам ан-набийин): „Мухаммад не е баща на никого от вашите мъже, а е Пратеникът на Аллах и последният от пророците…”[12]

В ориенталистиката отдавна се спори върху въпроса, дали главната идея, вложена в израза „печат на пророците“, е именно окончателността. Според Симеон Евстатиев „в своята коранична упот­реба този израз е означавал най-вече потвърждаване, но не и окон­чателност на профетическата верига[13].“ Издигането на Мохамед над всички като Божи пратеник и „печат на пророците“, чиито последователи ще бъдат възнаградени с вечното райско блаженс­тво, не е случайно. Според исляма низпосланото на предишните народи е изгубено, а юдеите и християните следват изопачени ва­рианти на предаденото на Моисей и Иисус – едно непълноценно наследство, в което небесната истина се преплита с човешките грешки. Тази постановка е застъпена в Коран 5:13, където се каз­ва: „Те преиначават словата, размествайки ги. И забравиха част от онова, което им бе напомнено. И не преставаш да откриваш тяхна измяна…“ Следователно, независимо че ислямът признава свещеното достойнство на другите книги[14], като автентичен се оп­ределя само Коранът. Претенцията за неговата неповторимост ка­то откровение на Аллах[15] заема централно място в доказателст­вата на средновековните ислямски екзегети за чудото на проро­чеството и неговата безспорна правдивост[16]. За мюсюлманите Коранът е „фиксираното слово Божие… съ-вечна безвремева реч, низпослан на човечеството чрез пророка Мохамед под формата на адаптиран и очовечен дискурс“[17].

Според изследователите мястото, което „Книгата на Аллах“ заема в исляма, е сравнимо с това на Иисус Христос в християнс­твото. Тунизийският богослов А. Талби например посочва, че „Коранът – Словото на Бога, заема за мюсюлманина мястото, което има Иисус Христос, Словото Божие, за християните[18]“.

Според „Майката на книгите“ всички притежатели на писа­ния първоначално са имали както едно и също Божие слово, така и еднакви възможности за спасение – факт, който изрично е под­чертаван в сура 29:46: „...Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.“ Но едновременно с това се твърди, че „Ислямът е религията при Аллах… Той е, Който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с правата религия, за да я издигне над всички рели­гии… “[19]

От казаното за притежателите на писания следва да се под­чертае, че Коранът и неговите тълкуватели определят юдеите и християните принципно като изповядващи „исляма“ – в смисъл на религия на човечеството[20]. Поради това те не са неверници (съответно не-вярващи), а в най широк смисъл са „вярващи“[21]. Наред с това обаче юдеите и християните не са такива в пълния смисъл на думата и по мащабите на Корана са по-скоро частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част с истинната рели­гия на мюсюлманите. И те остават частично вярващи (и с това друговерци), докато не съгласуват съдържанието на тяхната вяра с Мохамедовото учение.

Тази коранична постановка е недвусмислено застъпена в да­ваните от мюсюлманските богослови (улеми) дефиниции на исля­ма. Според Балик „Ислямът е вяра за цялото човечество и за всич­ки времена… християнството също е от Бог, но свещените писа­ния на християните по един или друг начин са били променени, така че в крайна сметка започват да проповядват учението за Тро­ицата и въплъщението“[22].

Прочетете още „Защо ислямът не приема Иисус Христос за Син Божи и Спасител?*“ →