Цветомир Пенков

Процесите на „Народния съд“ 1944-1945

За да утвърдят властта си, комунистическите режими, винаги започват с отделни „малки“ престъпления и стигат до по-големи такива, издигайки като система на управление масовия терор такъв, каквато виждаме от информацията дадена по-горе. По този повод Игнацио Силоне пише: „На практика революциите, както дърветата, се познават по плодовете им.“ Можем да се съгласим донякъде със Силоне, защото ние видяхме какви плодове донесоха изгнилите дървета с двете „Велики“ революции (от 1789 година и 1917 година) и какви плодове, като резултат от „революцията“ в България, продължават да раждат изгнилите дървета и днес. Но също така знаем какво се случва с „дърветата, които не дават плод“ (Вж. Матей 7:19). Не е случаен и факта, че болшевиките в Съветска Русия решават през ноември 1917 година да се наричат комунисти. Още по-малко случайно е, че те издигат в подножието на Кремъл паметник за прослава на онези, които провъзгласяват за свои предвестници: Мор и Кампанела[43].

Тази религия, наречена комунизъм, също така може да бъде разгледана и в контекста на светоотеческото наследство, като паралел на отношенията между Църква-империя и гоненията на християните през 3-4 вeк, които резонират в историята, вече в отношение между Църква-държава[44], а защо не и като един друг вид иконоборческа ерес, тоест иконоборство над мисълта, над съвестта, над правото да изразяваш – отобразяваш свободно благодатта в света и в отношенията между човеците.

Първите духовници подложени на преследвания и саморазправи, са осъдени именно от „Народен съд“. Парадоксалният процес, измислен впрочем като терминология по повод кризата на България (1919) след края на Първата световна война, представлява именно революционен трибунал, който по подобие на процесите от Френската революция (1789) е трябвало да елиминират потенциалните участници в бъдещ реванш над революционерите. В Съветска Русия също съществуват подобни трибунали след болшевишката революция от 1917 година, където са погубени милиони човешки животи[45]. Единствената разлика между комунистическия „Народен съд“ и аналозите в историята е фактът, че българите, избивани като жертвени животни, са набелязвани по предварително изготвени списъци, много преди процесите да започнат[46]. Показателно е и това, че саморазправите и убийствата в България са в огромни размери.

В своя капитален труд професор Никола Алтънков се позовава на американския политолог Рудолф Ромел, професор в Хавайския университет. Той е посветил много свои изследвания по темата, публикувайки статистики за комунистическия режим в световен мащаб. По най-груби сметки през първите месеци на геноцида[47] – в България, са убити, репресирани или се водят за безследно изчезнали,  между 192,000 и 322,000 души. Професор Никола Алтънков ги изчислява на 222,000 хиляди[48].Така формулираната дефиниция за „геноцид“ ни позволява да дефинираме, че геноцидът не винаги е расов, както случая с евреите, а може да се отнася и до различни социални групи, като християните в България.

Саморазправата на „Народния съд“, цели единствено да подчини държавнотворческия елемент на новата власт, чрез страх и физическо насилие. Под ударите на новата отечественофронтова власт попада целия интелектуален елит на нацията: епископи, свещеници, монаси, депутати, министри, офицери от армията, прокурори, учители, писатели, общественици, виновни единствено в това, че изповядват убеждения и вяра, несъвместими с облика на марксиста, на прогресивния атеист и историческия материалист. Всички те бяха заменени от амбициозни опортюнисти. Затова критерият на „Народния съд“ по своята същност не е политически, а културен, религиозен и антидържавен[49].

Освен убитите и безследно изчезналите духовници, преди установяването на „Народния съд“, има и не малко духовници осъдени и след неговото учредяване: някои задържани – бити и малтретирани, (какъвто е случая с Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил, както и с Паисий, митрополит Врачански)[50] – и освободени, а други получават различни години затвор, но с „петното“ в биографията – „осъдени от Народен съд“[51].

Такива са случаите с архимандритите Николай, Йосиф (Диков) и Стефан. На 19 февруари 1945 година в 8.40 часа Третият върховен състав на Народния съд с „народен“ обвинител Димитър Вапцаров започва разглеждане на дело № 3. Призвани са, архимандрит Йосиф Диков – началник на Културно просветния отдел при Светия Синод, архимандрит Стефан Николов (Скопски) – главен редактор на „Църковен вестник“ и архимандрит Николай Кожухаров – ректор на Духовната академия. Обвинението е, че са станали „оръдие на германския пропаганден монтаж“ за убийството на полски офицери в Катин и за масовите разстрели на цивилни граждани във Виница[52].

Архимандрит Николай е обявен за „поклонник на Хитлер“, осъден на пет години строг тъмничен затвор и 100,000 лв. глоба заедно с генерал Борис Коцев. В статията си „Две системи – два свята“, публикувана във вестник „Идеи и дела“ архимандрит Николай пише: „Оръжието на болшевизма е омразата“. Присъди по делото получават и архимандрит Стефан, осъден на три години строг тъмничен затвор; архимандрит Йосиф, осъден на една година строг тъмничен затвор, 50,000 лв. глоба и лишаване от права за две години[53].

Архимандритите Йосиф и Стефан са освободени (амнистирани) на 9 септември 1945 година, по случай честването на една година от „освобождението на България от фашистка власт[54]“.

Фактът, че процесът срещу архимандритите, състоял се на 05.02.1945 година, е бил от голямо обществено значение и важност за ОФ-то, се потвърждава и от запазените обвинителни актове на Народния съд в личния архив на Георги Димитров[55].

В други архиви са запазени още много имена на репресирани свещеници, за които няма да имаме време да изброим по-подробно тук. Това ще бъде направено в един следващ по-голям труд по темата, тъй като обема на настоящата публикация не позволява да се навлиза по-дълбоко в проблематиката.

„Втори народен съд“ от 1948 година

През 1948 година в България започва провеждането на така наречения „Втори народен съд“. Тоест, за всички онези клетници – останали човеци, въпреки различните  издевателствата при първата чистка от 9.IX.1944 година до 1.III.1945 година[56]. Човеците, които попадат под ударите на властта след 1948 година, не са един или двама, за да ги опишем – стотици са. Събитията се развиват с голяма бързина и мащабност.

Още в началото на 1947 година Георги Димитров изпраща писмо до Димитър Илиев, директор на вероизповеданията, с което протестира за връщане на работа на осъдени от „Народния съд“ свещеници Атанас Жечев Радушев и Т.Д.Попов, назначени на служба в Шуменско. По същото време в страната се провеждат акции, които имат за цел да компрометират по-деятелните и по-сърцати свещеници, та след надлежно следствие по бързата процедура да бъдат вкарани в затвора[57]. Именно такъв е и казуса със свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки), следен в продължение на години и накрая осъден (1958) на смърт чрез разстрел.

Подобен е казусът с дядо Борис, Неврокопски, който на 08.11.1948 година, се намира в село Коларово, Петричко, по случай празника на Църквата. След службата в църквата, митрополитът, придружаван от няколко свещеници, излиза от църковния двор. Към него се приближава Илия Станев, низвергнат свещеник за криминални престъпления, битово разложение и пиянство, осъждан и лежал в затвора за кражба, известен под името „Хърсовския поп“, застрелва митрополит Борис – аванпостът срещу разпространението на македонизма сред българското население в Пиринския край[58].

Интересен е фактът, че в броя на Църковен вестник от 1948 година, в статията, посветена на дядо Борис „Св. Неврокопски митрополит Борис и Рилската обител“, виждаме, че дядо Борис е наречен “Свети“ още през 1948 година. Един вид, можем да кажем, че е канонизиран от църковната памет още тогава!

Друг подобен случай като този на дядо Борис е на архимандрит Калистрат –  поредният духовник, който попада под ударите на Държавна сигурност през 1947/48 година. След отслужване на Божествена Св. литургия архимандрит Калистрат, игумен на Рилската Св. Обител, е арестуван от коменданта на град София. Светият Синод протестира с писмо № 4218 от 06.08.1948 година, изпратено лично до Георги Димитров. Светия Синод изтъква в писмото съображенията си по отношение на задържането на архимандрит Калистрат, че Държавна сигурност нямат никакво законно основание за неговото задържане и настоява да бъде освободен поради влошеното му здравословно състояние. Както се досещаме, действия не Светия Синод не водят до никакви положителни резултати[59]. Архимандрит Калистрат е жестоко бит в Софийския затвор, а по-късно изпратен в Коларовския затвор (Коларовград – днес Шумен). След това е преместен в Бачковския манастир, където се и упокоява в Христа на 23.I.1959 година[60].

Фактът, че архимандрит Калистрат не позволява тленните останки на Цар Борис III да бъдат изнесени и поругани от комунистите Стефан Богданов и Лев Главинчев, свидетелства за дълбока преданост и причастност към националната и църковна идентичност на българите[61].Тези факти, дават категоричен отговор защо архимандрит Калистрат е репресиран в продължение на години и накрая отстранен от Рилския манастир. Все пак тленните останките на Цар Борис III са изровени и… отнесени в неизвестна посока[62].

Ще споменем накрая и за „скоропостижната кончина“ на архимандрит Анастасий, на 10.XI.1949, ректор на Свещеническото училище при Черепишкия манастир „Успение Богородично[63],  който се „упокоява“ в Христа, след като се „задушава от въглищен прах“.

По време на течащия тогава „Втори народен съд“, по официални данни в страната действат 23 лагера, където са изпращани невинни в морално и интелектуално отношение – духовници, излежаващи присъди наред с криминално проявени. В друга статистика, комунистическия режим в България създава над 45 лагери в цялата страна. Христо Христов твърди, че в този период лагерите в България надвишават бройката от 100. Първият, за когото имаме данни, е лагерът край Свети Врач, Сандански, където има около 800 души, които работят по железопътната линия Крупник-Кулата. Малко по-късно те са преместени на железопътната линия Дупница-Бобовдол. Лагерът там действа до септември, като броят на затворените надхвърля 1,800 души от Софийска, Пловдивска, Плевенска и Горно-Джумайска област. През октомври е създаден нов лагер при мина „Куциян“, Перник (един от първите лагери, създадени веднага след 09.IX.1944 година), който е бил дори и по-жесток от този в Белене, на остров Персин. Хората, които днес живеят в близост до въгледобивната мина, нямат ясна представа за мащаба на екзекуциите, провеждани в късни доби в кв. Куциян, Могиличе, Перник. Истината е, че там са пребивани и осакатявани стотици хора, според надписа на паметника, посветен на жертвите. Към края на 1945 година броят на затворените в лагери по официални данни, наброява 3,298 души[64].

През 1949 година Министерският съвет с поверително решение нарежда: на остров Персин, край Белене да бъде създадено ТВО – трудово възпитателно общежитие, което се превръща и в най-големия лагер за политически противници на режима[65].

В режимите на затвори и лагери, процедурата по помилвания според заповедта за помилвания от 1948 година, не се прилага. Осъдените по закона за „Народния съд“ и „Закона за защита на народната власт“, както и при други подобни наредби-закони, се лустрират и сегрегират от обществото като „бивши хора“, врагове и рушители на социализма и демокрацията в България[66].

Вместо да бъдат помилвани по закона от 1948 година, голяма част от свещениците се изпращат в различни лагери в страната. Най-често посещавания лагер за свещеници е този в лагера Белене, откъдето голяма част от тях не излизат живи[67]. През 50-те години в Белене вече съществува цяла бригада от свещеници лагеристи. За тях е създаден и специален уред за мъчения, наречен „Ямата“. „Ямата“ представлява изкоп с дълбочина 3-4 метра, с облицовани гладко дървени страни. Дъното е покрито с пясък, заради който в „ямата“  винаги е студено и влажно. „Провинилите“ се свещеници, са хвърляни там най-вече за назидание и сплашване пред другите затворници[68].

Но не само в ТВО Белене са изпращани хора за „превъзпитание“. Лагери са разположени в цялата страна. В доклад за концлагерите, се информира за създаването на два лагера. Първият е край Дупница, за който споменахме, и – втория лагер, край язовир „Росица”, Севлиевско, където е планирано да бъдат въдворени около 1,500 души от Старозагорска, Бургаска, Варненска, Русенска и Врачанска област. Документът е от април 1945 година и е адресиран до министъра на вътрешните работи, който по това време е комунистическият функционер Антон Югов.

Друг подобен концлагер е този на остров св. Анастасия, известен в миналото с името „Болшевик”, превърнат в такъв между 1945 и 1991 година. Там се намира средновековната манастирска църква „Св. Климент Охридски[69].”

Лагери има още и в Скравена, Ботевградско, с каменна кариера; мини Перник; до село Брежани, Горноджумайско; гара Белица, Неврокопско; с. Босна, Дуловско; с. Бошуля, Пазарджишко; Бобов дол, Дупнишко; „Ножарево“, Тутраканско; тухларните предприятия в гр. Лом и гр. Враца; лагера „Гонда вода[70]“, както и на още много други места, които са наистина едни срамни петна от нашата история. Или, както казва един наш историк „България става един огромен Концлагер“.

Безбожието на комунистите стига дотам, че те превръщат Петропавловския женски манастир край град Велико Търново, кацнал на една висока скала над гр. Лясковец, в трудово общежитие за жени, преместен през 1947 в село Босна[71].

Прочетете още „„Народен съд“ 1944-1945 и „Втори Народен съд“ – 1948: репресиите над Църквата и отношенията между нея и държавата при комунистическия режим[1] – продължение и край*“ →

Цветомир Пенков

The author is a doctoral student in the Department of Historical Theology at the Faculty of Theology of Sofia University “St. Kliment Ohridski,” е-mail: ts.penkov@theo.uni-sofia.bg; https://orcid.org/0009-0008-2922-6923.

Abstract

Tsvetomir Penkov,The ‘People’s Court’ of 1944–1945 and the ‘Second People’s Court’ of 1948: The Repressions Against the Church and Church–State Relations Under the Communist Regime

On 9 September 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army, and an atheist regime, modelled on that of Soviet Russia, was imposed. State institutions were rapidly brought under full control. Within only a few months, hundreds of clergy passed through the prisons. During the so-called “First Wave” (9 September 1944 – 1 February 1945)—often described as the Bartholomew Nights of mass killings in Bulgaria—thousands of people disappeared without trial or sentence. Yet can a person truly be made to “disappear” physically? With the establishment of the People’s Court on 20 December 1944, through the Ordinance-Law for the prosecution of those deemed responsible for involving Bulgaria in the world war against the Allied nations and for the atrocities associated with it, the murders committed after 9 September 1944 were effectively given a veneer of legality. The autodafés now served a new purpose: through “legal” executions, terror, the cultivation of fear, and systematic repression, to uproot and eradicate the Christian identity of the Bulgarian people and their belonging to the Church of Christ. The God-opposing spirit of the communist authorities did not spare even the clergy of the Bulgarian Church.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Religious Studies, State and Church Relationships, Communist Regime, Persecutions

***

Съкращенията на използвани архиви [Abbreviations of the Archives Used]: АКРДОПБГДСРСБНА [AKRDOPBGDSRSBNA] – Архив на Комисията за разкриване на документи и обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия [Archive of the Commission for Disclosure of Documents and Announcing the Affiliation of Bulgarian Citizens with the State Security and Intelligence Services of the Bulgarian People’s Army].

Предистория

В навечерието на 09.IX.1944 година, не много години след „освобождението“, България е на прага на непоправима катастрофа в своята история. След тази дата България изгубва пълната си независимост и е дълго в периферията на развиващите се страни. Ако погледнем обаче назад в нашата най-нова история, ще видим, че във всички катастрофи, до които България е довеждана, личи винаги пръстът на Съветска (имперска) Русия[2].

След завземане на властта от доминирания от комунистите Отечествен фронт (ОФ) на 09.IX.1944 година започва кампания за наказване на виновниците за подпалване на Втората световна война. Подпомогнати от Червената армия комунистите пристъпват веднага към преустройство на държавния апарат. За това става необходимо не само укрепване на партията във властта, но и разправа с действителните и потенциални нейни противници и опоненти[3].

В България, след влизането на Червената армия, е въведена „революционна законност“, което е равно на хаос, но контролиран, подреден хаос. Целта на страданията, които ще понесат стотици хиляди българи-християни, се крие преди всичко в това, да се изтрият и заличат носителите на християнското самосъзнание и да се погубят представителите: държавници, политици, военни, индустриалци, банкери, дейци на културата и образованието, представители на Българската православна църква и други, носители на националната идентичност. Премахването и заличаването на приемствеността обаче е в основата на терора[4].

Съветската политика спрямо България след установяването на окупационния режим цели да съдейства да бъде изменена най-напред политическата обстановка в страната. Благоприятно обстоятелство за това е ролята на Българската комунистическа партия за изпълнение на съветските планове.

На 1 февруари България отбелязва Деня на почит към жертвите на комунистическия режим. Решението за това честване е взето от правителството на 19 януари 2011, а предложението е направено от двамата президенти – Желю Желев (1992-1997) и Петър Стоянов (1997-2002).

На тази дата 1/2 февруари 1945 година са изпълнени първите смъртни присъди на 147 души, сред които присъди четем и тези на принц Кирил Преславски, Богдан Филов (бивш министър-председател), Никола Михов и още много други, от Тринадесет-членният Първи състав на така наречения „Народен съд“ – инструмент, не само за политически реванш с „виновните“ за националните катастрофи, но и за жестока разправа с духовниците на родната ни Църква, с цел елиминиране на интелектуалния елит на страната[5].

Така нареченият Народен съд се явява всъщност като извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 година от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. „Народният съд“ функционира в периода декември 1944 година – април 1945 година, като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политическият и военен елит на страната. На 17 септември 1944 година министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България”. На 30 септември 1944 година Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея[6].

По изнесени официални данни от партията, съдът от 1 февруари 1945 година осъжда 2,730 души на смърт, около 8,000 на затвор, доживотните са 1,900, голям брой от осъдените на затвор умират от побой и изтезания, над 28,000 души са изселени, а имуществото им е конфискувано или разграбено[7]. В доклада си Антон Югов, член на Политбюро от 16.11.1944 година, отбелязва, че до този момент са арестувани 28,630 души, включително и голяма част от укриващите се. В отчета си до Георги Димитров в Москва от 20 ноември 1944 година д-р Минчо Нейчев съобщава, че броят на подсъдимите по наредбата-закон е 10,000. От разликата в числата, посочени в двата отчета (28,630-10,000), се вижда, че се губят следите на 18,630 души[8].

В друг доклад обаче, писан от д-р Минчо Нейчев до Националния комитет на ОФ от 20.07.1945 година, само няколко месеца по-късно от първия, намираме други интересни данни. В него се съобщава, че „За времето от 23.12.1944 до 31.03.1945 година, Народният съд разгледа 145 дела с общо 10,907 подсъдими. От тях са осъдени: на смърт – 2,680, на доживотен – 1,921, на 20 години – 19, на 15 години – 962, на 10 години – 727, и останалите 3,241 – не на по-малко от 10 години строг тъмничен затвор. Конфискувани са имотите на почти всички. В отчетите на главния обвинител Георги Петров до ЦК има и други неясни объркващи данни, разминаващи се дори с отчетите до ЦК на БРП (к), изготвени от същия Георги Петров – месец по-рано. От изчисленията на Георги Петров се вижда, че към края на юни 1945 година от осъдените на смърт 2,618 човека са изпълнени присъди на 1,576. По пътя на логиката следва, че останалите 1,042 не са екзекутирани. Но какво тогава е станало с тези хора, които липсват[9]?

В други статистики, се четат цифри на убити до 30,000, а на места те са повече от 40,000[10]. И въпреки цифрите, които са приблизителни и вероятно занижени, те и изискват много уточнения. Но от тези списъци, можем да направим донякъде равносметка за престъпленията на марксистския-ленинско-сталинистки режим в България.

За да оневинят престъпленията си обаче, извършени по време на „Народния съд“, Отечествения фронт, който по това време е на власт, се позовава на подписаното на 08.08.1945 година (при положение, че вече са пострадали не малко хора) в Лондон от правителствата на САЩ, Англия, СССР и Франция съглашение „за съдебно преследване и наказание на главните военни престъпници от европейските страни на оста, тоест Германия и Италия. Но „Народния съд“ няма нищо общо с тези международни договорености. А България не е сред виновниците за разпалване на Втората световна война (01.09.1939-02.09.1945)[11].

Прокламираните намерения на новото ОФ правителство, след окупацията на България през 1944 година, и намеренията за възстановяване на демократичен правов режим, опирайки се на Търновската конституция, така и не се реализират. Следвайки официалната линия на Москва, през следващите няколко години в страната ни ще се създаде фасадна демокрация, утвърждавайки и установявайки окончателно тоталитарен строй по съветски модел. Непосредствено след 09.IX.1944 година редица закони са премахнати, приетата Димитровска конституция през 1947 година, привидно дава права и свободи на гражданите, но всъщност – българите не са легализирани в собствената си държава[12].

Отечествения фронт продължава управлението на държавата, следвайки практиката, установена след преврата от 19.05.1934 година, тоест Министерският съвет започва управлението на страната с наредби, имащи силата на закони, опирайки се на чл. 47 от Търновската конституцията и формално одобрявани от регентите. В действителност обаче схемата за вземане и прокарване на решения от държавен и политически характер е доста по-различна[13].

Подготовка, учредяване и състави на „Народните съдилища“ 1944-1945

В началото на октомври 1944 година в СССР са отведени бивши, министри и военни лица за времето от 01.01.1941 до 09.09.1944 година, за да бъдат „разпитвани“. С радиограма от 25 ноември 1944 година Трайчо Костов пита Георги Димитров: „Кой и как ще съди принц Кирил Преславски, Богдан Филов и другите, които са под съветско попечителство“. Другият проблем, който възниква по това време и безпокои Политбюро, е как да се постъпи със сестрата на цар Борис III – княгиня Евдокия. За щастие „разследванията“ по нейния казус не доказват прогермански прояви и тя е освободена[14].

Началото на Българската гилотина не започва с изпълнението на смъртните присъди на 1 февруари 1945 година, тоест физическото отстраняване на „виновниците“ по обвиненията. Механизма за завземане на властта е задействан от Отечествения фронт и е пуснат в действие още на 28 август 1944 година[15]. А няколко дни по-късно Кимон Георгиев чете Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт, в който се казва, че „Отечествения фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от погибел“. Така е извършен фактически политическия преврат от ОФ, в лицето министър-председателя Кимон Георгиев[16].

Подобна заявка (обещание), е дадена месец по-рано и на Георги Димитров от Сталин, където се казва, че „никой друг крак няма да стъпи в България освен крака на Червената армия. Друг нов момент, формулиран в точка 11 от Манифеста, който чете Кимон Георгиев, е заявката за: „Прочистване на целия държавен апарат от противонародни елементи“. Под подписаните на документа се четат имената на: Кимон Георгиев (ПК „Звено“), Добри Терпешев (БРП (к)), Никола Петков (БЗНС), д-р Иван Пашов (цял квартал носи неговото име в Перник) и още много други[17].

На 9 септември 1944 година България е окупирана от Червената армия и е въведен атеистичен режим по подобие на този в Съветска Русия. За кратко време са превзети всички държавни институции. Богоборческият дух на болшевиките не подминава и родната ни Църква. За няколко месеца през затворите минават стотици духовни лица, а една не малка част от тях са убити без съд и присъда – по време на така наречената „Първа вълна“ –  (9.IX.1944-1.III.1945[18]).

След превратът от 09.09.1944 година в България се формира структурата на Държавна сигурност по подобие на съветски модел. Тя има за цел да проучва, разследва, разпитва, малтретира, реквизира и не рядко да екзекутира „негласно“ противниците на режима[19].

С решение на Министерският съвет от 30 септември 1944 година се приема единодушно законопроекта Наредба-закон за съдене от „Народен съд“ виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, изготвен от Министерството на правосъдието с министър Минчо Нейчев[20] включително и от некомунисти, съюзници на БРП (к), както и земеделците на Никола Петков и социалдемократи, участващи в Отечествения фронт[21].

С указ №22 на регентите на България (под натиск), е одобрено 6-то Постановление на Министерски съвет, „…. взето на заседанието му от 30 септември 1944 година“, с което е приета наредбата-закон. Тази наредба-закон влиза в сила от деня на обнародването си в „Държавен вестник“, на 6 октомври 1944 година, бр. 219[22], и е изменяна двукратно с укази от 4.11.1944 година и 4.01.1945 година[23].Всъщност, срокът на наредбата-закон е удължен до 31.03.1945 година. Но процесиите по него продължават чак до края на месец април. Едва на първи май със заповед на министъра на правосъдието народните екзекутори са освободени от длъжност[24].

На 18 декември 1944 година Политбюро решава, че главните процесии не могат повече да бъдат отлагани. В тази връзка инквизиторите започват да обсъждат присъдите, които ще поискат. С шифрована радиограма Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров в Москва, че „Утре, на 19.12.1944 година започва „Народния съд[25].“ В денят, в който започва „Народния съд“ 20.12.1944 година, Министерски съвет приема нова наредба-закон, този път за трудово-възпитателни общежития[26] (ТВО) за опасни лица. Съгласно чл. 1, това са хора обвинени за фашистка дейност и противници на държавния ред и сигурност. Всъщност в България изобщо никога не е имало фашизъм, тоест дори и някои организации да се увличат по фашизма, който е изцяло италианско изобретение, те никога не идват на власт, никога не участват пряко в управлението на страната[27]

Създадените трудово-възпитателни общежития, излизат на „бял свят“ – официално, с наредба-закон, публикувана в „Държавен вестник“, бр. 15/20.01.1945 година, заедно с правилник за вътрешния ред на общежитията [28]. Тази „наредба-закон“ на ОФ, както и „Наредбата-закон в защита на народната власт[29]“, подписани от Кимон Георгиев, целят, от една страна, да узаконят беззаконието в страната и да се утвърдят като съвестта на нацията, а от друга страна, опирайки се на „наредбата-закон“ – да прикрият и оправдаят пред историята именно онези „безследно изчезнали лица“ до датата 20.12.1944 година, когато се установява официално народния съд като ги включват в списъците на „законно осъдени“ от „Народния съд“, тоест записани като въдворени в ТВО-та, а след това починали по необичайни и непредвидени ситуации. Видяхме, че в отчетите и докладите на комунистите, има разминаването на данните в списъците, което не е случайно явление, а е преднамерено и тенденциозно.

Голяма част от задържаните, както знаем са убити и когато съдебният състав на „Народния съд“ ги призовава по имена, получава отговор, че тези лица са в „неизвестност“. Горното твърдение се доказва и от признанията на главният народен обвинител Георги Петров, който заявява, че в списъците на подсъдимите и по-късно осъдени попадат много „изчезнали при чистката [30].“

Прочетете още „„Народен съд“ 1944-1945 и „Втори Народен съд“ – 1948: репресиите над Църквата и отношенията между нея и държавата при комунистическия режим[1]*“ →

„Историкът е обречен да гледа на миналото от настоящето” отец Георги Флоровски

Павел Павлов

Abstract

The Drama of the Bulgarian Academic Theologian. The article analyses the specific challenges faced by academic theologians in Bulgarian society during the Pro-Soviet regime.

Keywords: Modern Orthodox Theology, Communist Regime, Academic Theology, Ecumenism, WCC, Church History

***

Въведение

Разбира се, историкът желае да знае миналото, но да го знае от перспективата на настоящето и дори на бъдещето. Това, което е било бъдеще за хората от миналото, вече е минало за историка. В този смисъл историците знаят за миналото повече от хората, които са живели в него. Няма история без поглед назад. Днес честваме двама преподаватели, допринесли всеки според силите си за продължаването на богословската традиция в България. Нито единият, нито другият са били мои преподаватели и лично не ги чувствам за мои учители (като г-н Ганчо Велев или професор Христо Стоянов например). Това ми дава възможност за един по-свободен и надявам се по-обективен поглед. Смятам че всяко лицемерие, дори твърде характерното академично лицемерие, което някои издигат в основен модел на поведение и подражание, е вредно за богословието.

Преди години Георги Каприев издаде том с най-доброто от творчеството на професор Богдан Филов и озаглави предговора към тази книга „Драмата на един академичен интелектуалец в България[2]“. Думите ми, посветени на паметта на епископ д-р Николай и на скоро отминалия си от нас професор Събев, са в подобен контекст, именно: Драмата на българския академичен богослов.

Второто поколение и другите

Дълго разсъждавах за това как най-полезно би могъл да се използва днешният повод, за да започне разговорът за българското богословие през ХХ-ти век. Далеч съм от мисълта да съдя и да поругавам памети на отминали от живота хора. От друга страна, смятам че най-добрият начин да почетеш паметта на някого е да поговориш честно за нещата, които са го вълнували и… да се помолиш за него. Тези въпроси имат екзистенциален смисъл. Отдавна търся ключ към отговора – какви хора са били нашите предшественици, които е трябвало да живеят в този най-бурен век. Поколението на двамата днес чествани носи морала и консерватизма на провинциалния българин, човек жилав, патологично трудолюбив, понякога дребнав, понякога сантиментален, но много жизнен и адаптивен – оцеляващият човек. Все добродетели и недостатъци, изграждани през вековете в българската провинция.

Какво различава българското богословие на ХХ-ти век от съседните богословия и изобщо от другите православни школи? Очевидна е липсата на образци, на съборни личности. Богословието винаги е космополитно. Може би Макариополският епископ д-р Николай и отец Стефан Цанков са най-известните богословски имена извън нашето твърде ограничено пространство. Другото известно име е на професор Събев, но по-скоро като църковен „политик“ и дипломат, като участник в икуменическото движение и Световния съвет на църквите. Ние си нямаме нито св. Николай Велимирович, нито отец Юстин Попович, нито отец Димитру Станилое, нито гръцките духовници и богослови от това време. Да не говорим за великите руски богослови в емиграция. Всички тях, подвластни на националния ни и провинциален комплекс, обикновено омаловажаваме или направо се държим все едно, че не съществуват. Нямаме и харизматични старци-космополити, които биха повели българина към висотите на Божието Царство още тук на земята. Днес нямаме духовник от мащаба на един отец Юстин Първу[3], който е духовният отец, молитвеник и лечител на румънското общество. Без тези неща обаче не може да има и здраво монашество, което да стабилизира формалната институция на Църквата. Очевидно отговорността на българското богословие е твърде голяма за всичко това, което се е случило и се случва. Да си скриваме главите като щрауси е глупаво и безсмислено. Независимо дали е осъзната или не, отговорността си остава.

Академична кариера

Витрината на всеки изследовател са неговите произведения. Витрината на професор Събев е голяма. Неговите текстове са създавани в продължение на повече от 50 години. Ние всички познаваме добре тези текстове. Знаем дори повече от самото послание на текста. Знаем защо са написани. Знаем дори как са написани. Но това пак не е достатъчно, често по-интересното е това, което не е можело да бъде написано. Християнството винаги е персоналистично. Важна е личността, тя е много повече от текста. Намирам твърде безсмислено критичното разглеждане под лупа на тези текстове в търсене на възможности за разобличаване. Текстовете носят белега на своето време. Като всяка витрина обаче всеки текст показва по-скоро желани образи, а не реалните образи на своите създатели.

Не очаквайте да говоря за професор Събев като за герой на социалистическия труд, заслужил деятел на културата или член на Съюза на научните работници в социалистическа България. Твърде много уважавам човека и пътя на Тодор Събев Тодоров – от селото, през Семинарията, Богословския факултет, Историческия факултет и нататък, за да си позволя подобно карикатуризиране. Когато говорим за професора е правилно, смятам, да потърсим човека. Как го постига, в какъв контекст живее и така нататък. Това, което веднага прави впечатление, е неговата академична кариера, която е най-бързата и най-лъскаво изглеждаща в новото българско богословие. На 27 години защитава дисертация, на 31 години вече е доцент, а на 38 професор. На 51 години той е избран за зам. Генерален секретар на Световния съвет на Църквите и отива на работа … в Женева, Швейцария. Годината е 1979-та. Проличава талант и умение за ориентация. Какво стои зад всичко това? Това ли е българската богословска мечта обаче, която се опитват да следват по-младите му колеги и следващото поколение богослови в Духовната академия, та чак и до днес? И какво следва? Какво означава да си професор по богословие? Това мисия ли е или функционерство? А след това? Животът стълбица ли е, по която можеш да се изкачваш до безкрайност или докато те търпят и конюнктурата ти позволява? Дали това не е драмата на всеки един от нас? За разлика от здравия консерватизъм на професор Събев обаче следващите поколения, продукт на развратения късен комсомол, нямат толкова силни инстинкти за самосъхранение.

Изворите

Във всичките си изследвания професор Събев държи на изворите, на тази изключително важна и тънко професионална работа на историка с архивите и изворовите текстове. По този почин, а и за да не се поддавам на характерното за нашите среди приповдигнато честване, реших да прегледам като извор за моя доклад протоколите на Духовната академия за периода от 1961 година (годината, в която доцент Събев е възстановен в нея) до учебната 1981/82 година, когато професорът вече окончателно напуска академията, за да се отдаде изцяло на икуменическото поприще. Още в протокол №1 от 2.09.1961 година доцент Събев е приветстван от Ректора Макариополски епископ Николай като нововъзстановен член на академичната общност и ръководител на катедрата по Църковна история (Писмо № 5780 от 22.07.1961 година). Избирам този период от протоколите и заради дядо Николай, който в този период е Ректор на Духовната академия[4].

В протокол №3 от 26.09.1962 година прави впечатление дългото изказване на доцент Събев в подкрепа на отец Николай Шиваров в конкурса за доцент по Свещено Писание на Стария Завет. Изказването е по-дълго от всички останали, взети заедно. А в протокол №4 от прочутото заседание на 24.10.1962 година, продължило пет часа и половина за избор на доценти по Догматическо богословие и Пастирско богословие, доцент Събев прави изказване „от висшия пилотаж”, което би трябвало да се публикува, за да служи за пример на неколегиалност. Там той нито подкрепя, нито отхвърля кандидата отец Серафим (Алексиев), а прехвърля отговорността за това на Светия Синод. На другия полюс е изказването на отец професор Радко Поптодоров и то ще остане паметно за всеки преподавател и изследовател, който реши да се зарови в старите протоколи от времето на академията.

През пролетта на 1963 година професор Събев заминава на специализация в Нюшател, Швейцария до пролетта на 1964 година. В заседанието на 29.05.1964 година Ректорът подканя професор Събев и отец Нанков да подготвят кратки доклади за командировките им, които да представят на следващото заседание. Такива са представени на заседанието от 27.06.1964 година. Изказана е благодарност „на Народната власт, която в лицето на Председателя и сътрудниците в Комитета по въпросите на Българската православна църква показа пълно разбиране за нуждите на Българската православна църква от икуменически връзки и отдаване възможност на научни работници от академията да бъдат изпращани на научна командировка в чужбина”. През юни същата година професорът отново е в чужбина. Прави впечатление, че само няколко месеца по-късно, още през септември в Академията гостува деканът на Нюшателския богословски факултет Жан Жак фон Алмен, който чете три лекции. Това означава, че доцент Събев си е свършил перфектно работата.

Прочетете още „Драмата на българския академичен богослов[1]“ →