Жоржета Назърска
Father Paisius of Hilendar and Bishop Sophronius of Vratsa in the Bulgarian Atheistic Policy (1960S-1980S)
Abstract:
The paper examines an aspect of the atheist policy in Bulgaria aimed at damaging the intangible religious cultural heritage, i.e the Bulgarian Orthodox Church’s veneration of its high-ranking bishops and prominent individuals. Through perspectives of history and the cultural heritage studies, the following issues are studied: the canonization of Father Paisius of Hilendar and Bishop Sophronius of Vratsa (1962-1964), the celebrations of their anniversaries, and the activities of the “Sophronius of Vratsa” Complex Program launched in the late 1980s as a part of the “Notable Bulgarians” Program Series by the Committee for Culture and Central Committee of the Bulgarian Communist Party.
Key words: Father Paisius of Hilendar, Bishop Sophronius of Vratsa, atheism, canonization, Bulgaria
***
Увод
В статията се изследва аспект от атеистичната политика в България – усилията да бъде секуларизирано почитането на светците на Българската православна църква, разбирана като застрашаване на нематериалното религиозно културно наследство. С подходите на историята и на науките за културното наследство се проучват: канонизацията на Паисий Хилендарски и Врачански епископ Софроний за светци (1962-1964) и начинът, по който тя е осъществена и отразена от църквата и държавата в публичното пространство през 60-80-те години на ХХ-ти век.
Канонизацията на двамата нови светци е извършена в динамична политическа и църковна обстановка. В международен план Студената война ескалира до Берлинската и Карибската криза (1961-1962), довели до засилване на съветския натиск върху комунистическите страни-сателити и до изискването да съгласуват стриктно външната и вътрешната си политика с Москва. В България властта няма избор, понеже се намира в банков фалит, нуждае се от подкрепа срещу опитите за военен преврат. Планирайки присъединяването на страната към СССР, комунистическото ръководство провежда атеистична политика по хрушчовски модел, целяща пълно подчиняване на конфесионалните общности от държавата. За целта се прилагат разнообразни средства: финансово омаломощаване, нормативно парализиране, отнемане и разрушаване на материалните активи и ценности, възпрепятстване и подмяна на ритуалността, обществено дискредитиране на религиозните общности, дистанциране на вярващите, секуларизиране на общественото съзнание (Любенова 2017: 336-339; Николчев 2018:417-419, 422).
Успешното обезличаване на Българската православна църква (Методиев 2007:4) започва при управлението на патриарх Кирил. Интронизиран през 1953 година с пряката намеса на властта, той е принуден до смъртта си през 1971 година да действа в условия на засилващи се претенции на атеистичната власт и на все още остра вътрешна опозиция. До закриването си срещу него се изправя Свещеническият съюз, противодействат част от синодалните митрополити, споделящи антикомунистически, монархически и проикуменически идеи. Те оспорват неговата легитимност, авторитарен стил на управление, слаба съпротива на държавния натиск, стремеж към сдобиване с титли и привилегии (Николчев 2018:400-404,415,437). Кулминация на центробежните процеси и своеобразен протест против съглашенческата политика на Българската православна църква става разколът, очертал се в Американската и Австралийската епархия на Българската православна църква (1962-1967) (Методиев 2010:72-78; 2016: 208-297).
Въпреки демонстрираната лоялност, патриархът е в постоянна тревога от доносите, че не „сътрудничи“ достатъчно на управляващите. От своя страна, той използва съюза си с властта за стабилизиране международното положение на Българската православна църква. Възстановяването на връзките с Вселенската патриаршия през 1961 година, прекъснати след обявяването на църковната независимост, става с цената на поставяне в пълна зависимост от Руската православна църква. Нейните услуги са търсени при решаване с Вселенската патриаршия, гръцката и румънската държава на особено чувствителния въпрос за съдбата на Зографския манастир. Българската православна църква се съобразява напълно с насоките на Московската патриаршия и по отношение ІІ-рия Ватикански събор и икуменическия диалог. С нейното съдействие Българската православна църква се присъдинява към Световния съвет на църквите (1961), възстановява общението си с Поместните православни църкви (1962) и участва във всеправославните съвещания на остров Родос (1961-1964) и Шамбези (1968-1971) (Методиев 2010:380-395,522-524; 2017:21; Николчев 2018:327, 414, 424; Лефтеров, Методиев 2018:380-474, 493-527; Любенова 2018:349-350).
1. Св. преподобни Паисий Хилендарски в атеистичната политика
На 26.06.1962 година Светия Синод провъзгласява Паисий Хилендарски за светец на Българската православна църква[1]. За разлика от установената православна традиция обаче събитието не е предшествано от обичайната подготовка. В съществуващата документация не съществуват данни за сформиране на комисия, разгледаща свидетелства за святост, не са подготвени предварително житие, служба, похвала, молебен канон и празнична икона (Чиликов 212; Главева 2019; срв. Тодорова 2009:329, 333).
Податки за интерес към тази материя се откриват само в архива на патриарх Кирил, където са запазени жития на новите светци на Румънската православна църква, прогласени през 1950-1955 година[2]. Тази ѝ вътрешна инициатива е позволена от комунистическата власт срещу обещание за пълна лоялност. С канонизирането на 14 „национални светци“ църквата за пръв път се сдобива със собствен пантеон, утвърждава се като етнонационална за сметка на католическото малцинство. Скрепявайки съюза си с държавата и подпомагайки я в пропагандата срещу съседна Унгария, патриарх Юстиниан печели симпатиите от вярващите и укрепва тяхната религиозност (Turcescu, Stan 2015:99; Stahl 2014:87-90).
„Българският случай“ обаче е различен: Българската православна църква има своя църковен пантеон, който попълва през ХV-ХІХ век с нови светци за вяра (Тодорова 1997:229-231; Тодорова 2009:336). Наред с избрания клирик Паисий съществуват много дейци от Възраждането и Модерната епоха, чиято канонизация не е обсъждана нито след Освобождението, нито веднага след възстановяването на Българската патриаршия. Произхождащ от Пиринския край, хилендарският монах е подходящ „коз“ на Българската православна църква, която търси в онзи момент решение против разцеплението на Американската си епархия от Македонската патриотична организация и обсъжда тревожно със Сръбската православна църква обявената от Македонската църква автономия през 1959 година (Методиев 2010:388-389).
В този смисъл конкретната причина канонизацията да се извърши точно през 1962 година трябва да се търси в специфичната политическа и църковна ситуация, в която се намира Българската православна църква, и едва ли може да се смята за позитивно усилие на патриарха с оглед стабилизиране на съборността на институцията. Така може да се тълкува и протоколът за канонизиране, в който се акцентира върху националната и просветителската дейност, а не върху нравствените и моралните качества и достойнства на провъзгласения за светец. В него Паисий Хилендарски се описва предимно в два плана: като свързан с „народната църква“ и като „отец просветител“. Определенията, насочващи към църковната му роля („дълбоко вярващ“, противопоставил се „против ересите и католиците“, „светъл образ на благочестие“) се срещат по-рядко (срв. Чиликов 2012)[3].
Косвени свидетелства, че тази канонизация е събитие, инициирано от среди извън Българската православна църква и заварило я неподготвена (срв. Тодорова 2009:337), са съпътстващите богослужебни текстове. През юни 1962 година е определен само денят на църковния празник (2 юли), а останалите материали се създават по-късно същата година: архимандрит Иларион и свещеник Антим Енев написват музика и текст на два химна, архимандрит Серафим и Петър Динев – специална кантата, Димитър Дюлгеров и Тодор Събев подготвят тематични лекции, а Левкийски епископ Партений оформя „Служба“ (Църковен 1962а)[4]. През 1963-1964 година пак той съставя неговото житие, което вероятно поради заминаването му за САЩ е издадено чак след десетилетие (1974) (Чиликов 2012)[5]. Поръчаното му похвално слово не е запазено[6]. Иконата на светеца е публикувана едва през декември 1962 година, което осуетява желанието на настоятелството на търговищкия храм „Св. Иван Рилски“ да поръча на художника Н. Кожухаров тематичен стенопис (Любенова 2018: 203).
През 15-те години до смяната на комунистическия режим св. преподобни Паисий е почетен само с един параклис – в шуменския храм „Три светители“ (1971). Едва през ХХІ-ви век са издигнати църкви в Хага и Стара Загора, параклиси в Банско, Русе, София, село Кралев дол, Пловдив и село Баничан.
Българската православна църква има богати традиции в годишнините на заслужили персоналии или бележити събития, а юбилеите на светци са чествани с подобаваща мащабност и ангажиране на многобройни лица и институции. Затова е учудващо, че във времето св. Паисий Хилендарски се почита със скромни церемонии, типични дейности и семпли сценарии. Отбелязването на 200 години от „История славянобългарска“ (1962) следва плътно руслото на предишната 180-годишнина от смъртта на отец Паисий (1953) и тече паралелно с 1000-годишнината от основаването на Зографския манастир и 600 години от смъртта на патриарх Теодосий Търновски. Културно-просветният отдел на Светия Синод по възможностите си координира отпечатването на статии и стихове в списание „Духовна култура“ и „Църковен вестник“, на брошури и проповеди, подготвя декемврийско тържество и тематични лекции в Семинарията и Духовната академия (Поптодоров 1962; Ковачев 1962; Българският 1962; Църковно 1962)[7]. Разпространено е синодално послание и е откупена картина на художника Петър Вълчев[8]. За разлика от Румъния през 1955 година тук не са проведени улични шествия и публични церемонии, не са поканени представители на Поместните църкви. Честването на 250 години от рождението на преподобни Паисий (1971-1972) преминава още по-камерно: със статия на патриарх Кирил и с тематична изложба в Рилския манастир[9].
От 60-те години на ХХ-ти век държавата постепенно измества Българската православна църква в почитанието на св. Паисий. Още 200-годишнината от написването на „История славянобългарска“ става повод за многобройни инициативи: издаване на научни съчинения, юбилейни сборници, пощенски марки, грамофонни плочи и други[10]. Показателен е случаят с игралния филм „Легенда за Паисий“, чийто сценарий под името „Звезда керванджийска“ е написан от литературната историчка Надежда Драгова и писателя Първан Стефанов[11]. Още по време на заснемането му режисьорът Стефан Сърчаджиев е критикуван от Варненски и Преславски митрополит Йосиф, който алармира Светия Синод, че целта на творците не е да бъде прославен новият светец, а напротив „смъкват великия от пиедестала на великата любов към народа до най-обикновено стъпало на най-обикновени човеци[12]“. Нито режисьорът, нито висшето църковно ръководство реагират на писменото и устно заявление. Филмът е завършен според замисъла си и практически обслужва атеистичната пропаганда, а не култа към св. Паисий[13].
Светски характер има и всенародното отбелязване на 250 години от рождението на св. Паисий (1972). Наред с традиционните юбилейни инициативи (тематични пощенска марка, монета, грамофонна плоча) по нареждане на Комитета за изкуство и култура и под контрола на градските комитети на Българската комунистическа партия и Димитровския комунистически младежки съюз всички музеи, читалища, училища и други институции в страната провеждат протоколни събития. В събрания, литературно-музикални програми, фотоизложби, викторини и други св. Паисий не е назован духовник, а предимно „великия народен будител“ и „родоначалник на Българското възраждане[14]“.
През 1962 година е обявен държавен конкурс за паметник на Паисий Хилендарски в столицата. Българската православна църква не е причастна нито към неговия замисъл, нито е поканена да участва в провеждането му.
Още до средата на ХХ-ти век, когато името и животът на Паисий се използват от десните националистически организации (например от Всебългарския съюз „Отец Паисий“) и от авторитарната пропаганда, подобни паметници са поставени в Пловдив, Варна и Русе (Поппетров 2009:281-298; Даскалов 2002:220-222.). Те маркират напредваща секуларна тенденция: финансират ги обществени организации, а не Българската православна църква, поставят се в публични градски пространства, а не в дворове на храмове и митрополии. Конкурсът от 1962 година се вписва в тази светска насока. Печели го младият скулптор Михаил Симеонов – син на пастор Асен Симеонов, съден по процеса през 1949 година[15].
Работата на автора е силно усложнена, поради започналата през същата година политическа „офанзива“ срещу формализма в изобразителните изкуства като форма на буржоазна идеологическа диверсия (Все 1963). Комисията неколкократно изисква нови композиционни решения за творбата. Едва през май 1963 година окончателният проект е одобрен, а с реализацията му се заемат секретариатът на Централния комитет, Комитетът за култура и изкуство (ККИ), Съюзът на българските художници, Софийският градски народен съвет и Комитетът по архитектура и благоустройство. Първоначалното намерение е монументът да заеме мястото на разрушения паметник на Сталин при входа на Парка на свободата (днес Борисова градина), но впоследствие е решено да бъде поставен пред „Св. Софѝя“ (Николов 2022)[16]. Макар срещу Светия Синод, мястото само привидно е религиозно, но всъщност през 30-те години е секуларизирано от Паметника на незнайния воин.
Вместо да бъде открит в унисон с вложените в него пропагандни цели по време на Международния конгрес по славистика през септември 1963 година, върху монумента е наложена 8-месечна забрана, дори в Централния комитет на Българската комунистическа партия се обсъжда дали да не бъде демонтиран. Лентата му е прерязана едва през май 1964 година (Николов 2022). В последния си вариант фигурата е облечена в расо, държи книга и сочи към небето, като за разлика от официалната икона е без ореол, перо и свещник в ръце. Това подсказва, че скулпторът не черпи вдъхновението си не от каноничния образ на светеца, а по-скоро създава секуларно произведение, макар с висока художествена стойност.
През 70-те години паметникът е преместен в северната част на площад „Св. Александър Невски“, където остава и досега. Позиционирането му в градината до улица „Московска“ – периферно пространство без култови функции и с рядко пешеходно движение, допринася за слабата социализация на монумента и за практическата му неразпознаваемост в градска среда. През 1981 година на неговото място е издигнат новият Паметник на незнайния воин.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.