Христо Стоянов Христов

Зародила и разразила се с пълна сила в мистичния Изток, иконоборческата буря не пощадила и западните покрайнини на империята, в които властта на Византия не била достатъчно укрепнала. На Апенинския полуостров (днес Италия), който бил отвоюван от ръцете на остготите след кръвопролитни войни (534-555 година[167]),  по времето едва на император Юстиниан I Велики (527-565 година) византийците владеели само така наречения „Равенски екзархат[168]“.В него влизали централните области около градовете Равена и Рим, които се свързвали чрез тясна териториална ивица, преминаваща през Апенините и трудно защитавана от малобройните византийски гарнизони[169]. Обградени от вражески настроения и агресивни съседи – Лангобардското кралство[170], начело с талантливия пълководец крал Лиутпранд (712-744 година) и лангобардските херцогства Беневенто [171]  и Сполето[172]  – Равена, Рим и прилежащите към тях области трудно получавали, и то единствено по море, вести и помощ от централната власт в Константинопол. От тази явна безпомощност на империята да защитава своите поданици, местното население съвсем естествено било недоволно и на няколко пъти се вдигало на въстание, за да отхвърли номиналната власт на Византия[173].

При това стечение на обстоятелствата се въздигнал и укрепнал авторитетът на римските епископи, които разгърнали широка политическа дейност, често проявявали лоялност към официалната византийска власт, сдържали и обуздавали революционните елементи в страната, а в случаите на външна опасност запазвали населението от насилия и грабежи, като влизали в лични контакти и преговори с нападателите[174]. Зад гърба на папата стояла националната милиция на Рим, Равена и Пентаполис[175], в която влизали всички мъже от различните слоеве на градското население, годни да носят оръжие. Организирана за първи път около 685 година в Рим, тази нова военна сила си поставила за цел да брани папите и националните италиански интереси от домогванията на екзарха и византийската администрация и започнала да играе решаваща роля при конфликтите, които възникнали между императорите и римските епископи[176]. 

Същевременно отношенията между централната държавна власт и папите не били съвсем искрени и коректни. Византийските императори следели с неудоволствие разрастването на папското влияние, както и всяка проява на самостоятелност. От своя страна римските епископи добре познавали мнителността и не забравяли жестокостта на василевсите[177].  Затова те пазели императорските интереси само дотолкова, доколкото това не накърнявало популярността на папството сред народа, а номиналната византийска власт спомагала за утвърждаване принципите на папоцезаризма.

Недоразуменията между папа Григорий II (715-731 година) и император Лъв III (717-741) започнали още при встъпването на последния на престола. В Равенския екзархат незабавно признали властта на новия василевс, но в южните италиански области избухнал бунт и местното население си избрало свой император в лицето на Константинополския грък Василий (син на Григорий Ономагул), който приел името Тиберий[178].

С твърда ръка и решителни мерки император Лъв III бързо се справил със своя противник за престола. Наред с това той решил да засили авторитета на императорската власт в Италия, да възстанови правилното събиране на държавните данъци и да обогати с допълнителни тегоби императорската хазна. Изпратеният за целта хартулар[179] Павел обаче срещнал съпротивата на папа Григорий II, който осуетил провеждането на императорската разпоредба[180]. Не могли да помогнат дори репресивните мерки, защото изпратените от Равена византийски отряди срещнали съпротивата на градската римска милиция и войските на лангобардските херцогства Бенeвенто и Сполето, които се възправили в защита на епископа. На практика се оказало, че императорът трябвало да отстоява своите владетелски права над Италия срещу папата и лангобардите, които всеки момент могли да обединят усилията си за окончателното и пълно отхвърляне на чуждото иго.

Римлянин по произход, папа Григорий II водил самостоятелна църковна политика и само в случаите, когато стремежите на лангобардските крале съвпадали с римските интереси, се обявявал срещу императорското вмешателство, като въздигал принципа „Италия за италианците“. Същевременно обаче, когато териториалните завоевания на лангобардите започнали да стават опасни и застрашавали папските въжделения за независимост от политическата власт, той започнал да се труди за опазване единството между Италия и Византия и да търси съдействието на екзарха и императорските войски.

Вероятно от тази най-ранна епоха датирала тайната неприязън на иконоборческия импeратор Лъв III, който въпреки любезните си писма кроел планове за отстраняването на папата. Организиран бил заговор от дук Василий, хартулар Йордан и иподякон Йоан Дурион, но техните намерения да убият папа Григорий II били разкрити и разгневените римляни убили двама от тях, а Василий едва успял да се спаси, като потърсил убежище в един манастир[181].

Прекомерната ревност, с която византийската администрация се опитала да проведе и наложи иконоборчеството в Италия, задълбочила противоречията на императорите с папите, подготвила и ускорила отпадането на западните области от Византия.

Вестите за иконоборческите насилия в Константинопол се потвърдили и папа Григорий II лично получил императорския едикт срещу светите икони. Император Лъв III, след като не успял да прекърши волята на патриарх Герман, се опитал да спечели за своята кауза римския епископ. Самодържецът смятал, че е намерил съответно оръжие срещу всяко упорство – щедрите обещания, подплатени със скрити заплахи. Затова в писмото си до папата той съветвал последния да съдейства на иконоборчеството, за да си спечели милост при правителството. В случай обаче, че отново[182]  се възпротивел и попречел на изпълнението на иконоборческата програма, се отбелязвало по-нататък в писмото, папата трябвало да се прости окончателно с епископската си катедра[183].

Римският епископ решително отхвърлил иконоборческия едикт и, като се надявал да вразуми императора, изпратил до последния обстойно послание, в което убедително оборвал аргументите на иконоборците. Император Лъв III обаче не само не послушал папските наставления, а затънал още повече в своето зломислие. Той предписал на екзарх Павел в Равена стриктно да следи за изпълнението на иконоборческите разпоредби и да парира всеки опит за противодействие. По отношение на римския епископ той вероятно заповядал да бъде убит или заловен и изпратен в Константинопол за императорски съд[184].

Прочетете още „Последици от иконоборческата политика в Италия и други западни области на Империята*“ →