Иван Г. Панчовски
ІІ. Вяра и любов
Отношението между вярата и любовта има основоположно значение за християнското съзнание и за християнския живот. Какво образува живецът на християнския живот – вярата или любовта? Съвместими ли са вярата и любовта като религиозни и нравствени ценности? Какво място заемат вярата и любовта в християнското нравствено усъвършенстване и в делото на спасението, а оттук в иерархията на християнските ценности и в системата на християнската етика? И накрая, могат ли вярата и любовта да бъдат хармонично и творчески съчетани? В историята на християнската мисъл още от най-ранното време на нейното зараждане и през цялото и развитие са се появявали и утвърждавали идеи, становища, учения и течения, в които проблемът за отношението между вярата и любовта не е получил правилна постановка и вярно разрешение. Това се отразявало вредно върху християнския живот. Тук няма да бъде проследявано извънредно сложното историческо развитие на проблематиката за отношението между вярата и любовта, защото то излиза извън обсега на това кратко систематическо изложение. Ще бъдат посочени само основните идеи и противоположности от тази проблематика, чрез чието осветление ще се цели да се постигне правилно разрешение на проблема за отношение между вярата и любовта.
На първо място се обсъжда идейният обсег на християнската вяра. Лев Николаевич Толстой настойчиво твърди, че Иисус Христос не е изисквал от последователите Си да вярват в Него или в нещо друго освен в учението Му, чиято същност се състояла в принципа на нравствената любов. Вярата в Иисус Христос като безпогрешен Учител, Изкупител и Спасител на човечеството била измамна. Такива мисли се срещат в много съчинения на Лев Николаевич Толстой и особено в следните: „Изложение на Евангелието“, “Християнското учение“ и „Царството Божие е вътре във вас”
На второ място същината на вярата се разбира така, че тя се противопоставя на любовта и оттук се отрича нейната нравствена ценност: вярата разединявала и разделяла хората, насаждала в душите им фанатична непримиримост и ожесточеност, а любовта ги съединявала и свързвала, разтапяла леда в душите им и ги обединявала в едно велико братство. Такива тенденции могат да се срещнат почти у всички представители и привърженици на така наречената автономна нравственост, на автономно-етическото движение и на автономно-етическата религия.
На трето място се забелязва надценяване на ролята и значението на вярата и обусловеното от него подценяване, респективно отхвърляне на любовта в християнския живот и в делото на спасението. Такива тенденции най-силно са застъпени в протестантския свят. Още религиозният реформатор Мартин Лутер (1483-1546) с учението си за оправдаване само чрез вяра (sola fide) е създал благоприятна идейна атмосфера да се приписва не само първенство, но и всевластие на вярата и да се изтиква на заден план любовта в християнския живот и в делото на спасението[127].
1. Христоцентричност на евангелската вяра
Истинската християнска вяра за разлика от всеки друг вид вяра има за свой основен обект богочовешката личност и спасителното дело на Иисус Христос. В този смисъл вярата, която се основава върху евангелията и се изисква от Божията Църква, е христоцентрична. Нейният живец е личността на Иисус Христос: без нея християнската вяра загубва силата си и става безплодна; тя се изражда в суеверие и накрая замира. Иисус Христос съвсем определено обявявал Себе Си за средоточие на евангелската вяра.
Един път мнозина слушатели на Иисус Христос Го запитали какво трябва да правят, за да извършват Божи дела. Иисус Христос им отговорил дословно: „Делото Божие е това – да повярвате в Онзи, Когото Той е пратил[128].“ Очевидно е, че вярата в Своята изключителна личност и божествена мисия Иисус Христос поставя като първо условие за богоугоден живот. Така разбрали Иисус Христос и cлушателите Му. Те Го запитали какво знамение ще направи, за да повярват в Него[129].
Себе Си като централен обект на евангелската вяра Иисус Христос е посочил също така определено в беседата Си с изцерения от Него слепороден, за когото повествува св. апостол Иоан Богослов. Иисус Христос го запитал дали вярва в Него като в Божи Син. Изцереният от слепотата си отговорил утвърдително и Му се поклонил[130]. В беседата Си с Никодим, Иисус Христос между другото открил истината за Своята личност като въплътен Единороден Божи Син и за необходимостта свободно да се вярва в Него, за да се постигне спасение и вечен живот. Иисус Христос казал: „Който вярва в Него, бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал името на Единородния Син Божи[131].“ Иисус Христос изисква от последователите Си и да вярват в Него, защото тази вяра има нравствено-преобразователна, духовно-прераждаща и религиозно-спасителна сила. Той говори: “Ако не повярвате, че Аз съм Месия – Христос, ще умрете в греховете си[132]”. Той назовава Себе Си, а не учението Си, хляба на живота, живия хляб, слязъл от небето, Който вярва в Него, който яде пречистата Му плът и пие честнàта Му кръв в тайнството свeта Евхаристия, той има вечен живот и ще бъде възкресен в последния ден[133]. Към пълнотата на християнската вяра принадлежи не само вяра в Иисус от Назарет като въплътен Бог Слово, като божествен Месия и Спасител на човечеството, но и вярата във възвестеното от Него евангелско учение. Поради това Иисус Христос изисква: „Вярвайте в Евангелието[134].“ Тук е от особено значение да се изтъкне, че за истинския християнин евангелското учение е неделимо от вярата в неговия божествен благовестник – Иисус Христос, без вярата в богочовешки характер на Неговата личност, без вярата в Неговото божествено пратеничество и без вярата в Неговото спасително дело. Евангелско учение е благовестие за дошлия в света божествен Спасител в историческото лице на Иисус от Назарет. Ако евангелското учение се отдели от богочовешката личност и от спасителното дело на Иисус Христос, то се превръща в обикновена религиозно-нравствена система, която може да притежава само по-висока или по-нисша теоретическа ценност, но не и безусловна религиозно-нравствена валидност и духовно-спасителна сила.
Също така християнският религиозно-нравствен живот, подвижничеството в християнските добродетели и най-вече осъществяването на евангелската нова заповед за любовта не са възможни без вяра в Иисус Христос като въплътен Бог Слово и без непрекъснато благодатно общение с Него. Непресъхващият извор на християнския живот се състои в благодатното общение с безмерния божествен живот на Иисус Христос. Спасителят Сам нарича Себе Си истинската лоза, а вярващите в Него – лозови пръчки. Както пръчката сама по себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, така и вярващите ако не пребъдват в Иисус Христос. „Аз – казва Той – съм лозата вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, и ще ви бъде[135[.” Който вярва в Иисус Христос и се намира в непрекъснато благодатно общение с Него, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода[136].
И така, центърът, около който се групира цялото съдържание на християнската вяра и се движи целият християнски живот, е богочовешката личност и месианската дейност на Иисус Христос. Същината на християнството не се състои в евангелското учение, а в живата и дейна вяра в Иисус Христос като божествен Спасител на света. Евангелското слово е вест за въплътения Единороден Божи Син, за Неговата спасителна мисия, за Неговото божествено учение и за извършващото се чрез жива и дейна вяра в Него спасение. Евангелското учение е само разкритие на богочовешкото дело на Иисус Христос и на осъществения в Него съвършен религиозно нравствен идеал. Християнската религия има за своя основа и за свое средоточие лицето на Иисус Христос и извършеното от Него спасително дело. С оглед на това Иисус Христос облажава онзи, който не ще се съблазни поради Него[137], който ще повярва в Него, ще Го последва и по този начин ще стане съучастник на струящия в Него безбрежен и вечен божествен живот. Изпращайки учениците Си на проповед, Той им поръчал да благовестят и да свидетелстват за Него[138].
Следвайки завета на божествения си учител, светите апостоли в писателската и мисионерската си дейност благовестели за Иисус Христос, за Неговата богочовешка личност, за извършеното от Него изкупление и за постиганото чрез вярата в Него и чрез изпълняването на учението Му спасение. Цялото съдържание на каноническите евангелия има за свой предмет и за свое средоточие личността, живота и делата на Иисус Христос. Книгите на Новия Завет не си поставят за цел да дават изложение и обосновка на някаква религиозно-философска доктрина или на някаква религиозно-етическа система. Те разказват за Иисус Христос като Месия, за изкупителния Му подвиг и за постиганото чрез Него спасение.
Св. апостол Матей нарича Евангелието си „книга за живота на Иисус Христос[139]”, а не книга за учението Му.
Св. апостол Лука написал своето Евангелие и книгата „Деяния на светите апостоли“, за да разкрие по достоверни сведения образа и живота на Иисус Христос, Който представлява „твърдата основа“ на християнското учение [140]. Следователно евангелското учение екзистенциално и органически е свързано с личността и делото на Иисус Христос. Отделено от историческата личност и от изкупителното дело на Иисус Христос и обособено като самостоятелна и независима от тях религиозно-философска или религиозно-етическа система, евангелското учение става безпочвено и загубва благодатно-преобразователната и духовно-спасителната си мощ.
Св. апостол Петър говори и пише от името на всички апостоли, че свидетелстват за Иисус Христос, Спасителя на света, това, което им е известно от непосредно общение с Него и от личен опит[141]. „Живият камък“, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, положеният в Сион избран и драгоценен Камък е Иисус Христос. Този Камък, а не едни или други евангелски принципи или норми, „стана глава на ъгъла“; върху Него се издига величествената сграда на Божията Църква като духовен дом за религиозна обнова и морално прераждане, за нравствено усъвършенстване и душевно спасение[142]. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов в първото си съборно послание си поставя за задача да съобщи на вярващите онова, което той заедно с другите апостоли е чул с ушите си, което е видял с очите си, което е наблюдавал и което е попипал с ръцете си, именно за Словото на живота, тоест за въплътения Единороден Божи Син в историческата личност на Иисус от Назарет[143]. Св. апостол Павел пише и проповядва за Иисус като разпнат възкръснал божествен Месия и Спасител на човечеството. Навсякъде в писанията на св. апостол Павел, Иисус Христос се представя като историческа личност и възкръснал Богочовек. Ако Иисус не бе съществувал като историческа личност и ако Той след кръстната Си смърт за изкуплението на човешките грехове не бе възкръснал от мъртвите то християнската проповед и евангелската вяра биха били празни, безсмислени и безсилни[144]. Следователно истинността и спасителността на евангелското учение се обуславят от историческото съществуване и от възкресението на Иисус Христос.
И останалите апостоли в писанията и проповедите си на първо място благовестват за Иисус Христос, свидетелстват за богочовешката Му личност и за месианското Му достойнство и изискват вяра в извършеното от Него изкупление и постиганото чрез него спасение. Своята проповед апостолите обикновено наричали благовестие за Господа Иисус или свидетелстване за Него[145].
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 