+ Митрополит Дамаскинос Папандреу
I. Православната църква не познава абсолютната дихотомия, противопоставяща религия и наука, вяра и знание
Нейната традиция е напоена с дух на широта, както се потвърждава това от мислите на св. Григорий Назианс (Богослов): „Разсъждавай философски за света, за материята… за възкресението на душите, при което, разбира се, както постигнатото да не е безполезно, така също и непостигнатото да е безопасно“ (PG 36 25А, Против Евномий). Православието се намира в диалог с науката, задълбочава се в нейното съдържание, ползва се от нейния опит и терминология, за да даде на собственото си послание одеждата на историята и плътта на епохата, без да измени с това своята вяра.
Климент Александрийски определя диалектиката като „наука, способна да разкрие (естественото, бележка на преводача) откровение на нещата“ (Стромата 1, 28). Той твърди също: „И за тези, които се упражняват в познанието, е задължително, от всяка наука да вземат това, което служи на истината“, тоест човекът, изследващ истината, този, който се упражнява в гносиса (знанието, скоби на преводача), взема от всяка наука това, което води към истината, било то в областта на музиката, аритметиката, геометрията или астрономията. В този смисъл „гностикът се занимава също с диалектиката, при което той усвоява от нея класификацията на родовите понятия въз основа на видовите, и той ще установява различието на отделните неща, докато не достигне до първите и най-елементарни понятия“ (Стромата 6, 10). И на друго място: „Геометричният анализ и синтез съответстват на класификацията и дефиницията в диалектиката. И от класификацията ние се връщаме отново към най-елементарното. Следователно ние правим класификацията на рода на изследвания предмет с оглед на съдържащите се в него видове, също както различаваме при рода „живи същества“, към които принадлежи човекът, възникналите при тях видове – смъртен и безсмъртен (вид), – като при това ние делим родовете, които се явяват многосъставни, на най-елементарни видове, докато не достигнем до търсеното, което не се дели по-нататък“ (Стромата 8, 6).
Това, което при Климент Александрийски служи на истината, има връзка с понятието „истина“, отнасящо се до знанието предвид същността на нещата, било то в смисъл на аристотелевското съответствие на ум и нещо (adaequatio intellectus rei) или на другите философски начини на подход (към тази теоретико-познавателна проблематика, скоби на преводача) (кохерентност, консенсус, семантика, социология и така нататък). Реално съществуващата „истина“ на религията и специално на християнството е образец за живот, а не само за теоретични изследвания на човешкия разсъдък. Не този, който само спори по въпросите за истината, но „който постъпва по истината, отива към светлината“ (Иоан 3:21). Човеците са призвани да познават „истината“, защото „истината ще ви направи свободни“, в смисъл, че се стига до познанието за Христос като „пътят и истината и животът“ (Иоан 8:32; 14:5) и този опит се следва в личния живот. На практика християните са призвани да се ограничават не само с „познание на истината“ (1 Тимотей 2:4; 4:3; 2 Тимотей 2:25), но те трябва „да ходят в истината“ (2 Иоан 1:4) и да постъпват според истината (срв. 1 Иоан 1:6). Следователно в християнството истината не е систематична сума от теоретични понятия, но реално съществуващ факт, който насочва човешкия живот, защото според думите на Господа само „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Матей 5:19).
Критичното и синкретично разглеждане на понятието „истина“ е изключително важно в областта на религията, защото вярващите от всяка религия се изграждат според образа на Бога в духа на тяхната вяра. Заедно с това те тълкуват с критериите на тази вяра своя собствен живот в настоящия и бъдещия век. Спасяващият опит на това духовно отношение определя също понятието на „святото“ в живота на народите, което се въплътява в техния исторически път и изразява характерните форми на тяхната културна идентичност. „Светостта“ на вярата намира потвърждението си постоянно в борбата на съвестта да не се допуска отклоняването от пътя на спасителната връзка на вярващия с истинското съдържание на религиозната вяра, когато същевременно тя му се вменява в дълг за съзнателно или несъзнателно религиозно самовглъбяване.
Християнството в своята специфика основа изключителното си отношение към истината на вярата върху всеобщия план на Божественото домостроителство (oikonomia) в Христа, което съставлява истинското Божие Откровение за Неговото учение и за всеки вярващ член на Неговата Църква относно истината за отношението между Бога, човека и света. Докато абсолютната истина на всички религии е свързана със святото и божественото, то в християнството тази истина е въплътена в личността на Иисус Христос. Диалектиката между вярата и знанието е съществен елемент на историческия процес при възприемането на света в тялото на Църквата, която е тяло Христово. Все пак възприемането на света в тялото на Църквата не изключва определени тенденции при отхвърлянето на предишно духовно наследство. Напротив, това възприемане е свързано с изискването да се приеме също и духовното наследство на всички народи в новата реалност. Вселенскостта на мисията на Църквата трябваше да бъде показана чрез уважение на тяхното културно многообразие, така както също трябваше да се покаже, че Христос въплъти всичко в собствената Си човешка природа, за да бъде в тялото на Църквата, „която е тяло Христово“, а Христос „всичко във всички“. Това означава, че всички особени духовни традиции на народите могат и трябва да бъдат включени във всеобщия план на Божественото домостроителство за спасението на човека и обновата на света.
Разбираемо е, че християнството още от самото си появяване се срещна с елинизма, който бе за всички културни народи на епохата най-високото постижение на човешкия дух и с подкрепата на духовната динамика на елинско-римския свят можа да постигне универсално излъчване. Срещата на християнството с елинизма би могло да се разглежда като върхов момент в духовната история на човечеството, защото действително се срещнаха две големи духовни величини, които, от една страна, имаха противопоставена посока в интерпретацията на отношението Бог-човек-свят, и, от друга – универсални перспективи в духовното търсене. В тази връзка тяхната среща в съществуващата духовна реалност в света действаше като катализатор и предизвика верижна реакция както във вътрешната функция, така също и в отношенията на двете величини.
Преди всичко в историята на елинско-римския свят неизбежното съвместно съществуване на християнство и елинизъм активира неговата разнопосочна динамика на възприемане и улесни чрез многогодишно духовно пресъздаване или също трагична конфронтация оформянето на трайни предели за плодотворна и хармонична връзка, която определи по-дълбока идентичност и исторически форми на израз на духовното европейско наследство и въобще на християнския свят. Тази връзка бе плодотворна, защото християнството включи възприемането на елинизма в изпълнение на задачата си да приеме и обнови света като забележителна мистагогия (въвеждане в духовността). И това във време, когато елинизмът разпространяваше теорията си за човека и света и чрез нейното универсално звучене откри спасителното послание на християнското Откровение. В не по-малка степен тази връзка бе също хармонична, защото християнството в своето богословие разполагаше със систематизирано учение за човека и света тогава, когато елинизмът, без да бъде засегнат, свърза антропоцентричната си и космоцентрична теория с теоцентричната перспектива на християнското Откровение.
В действителност връзката на тези две духовни величини в християнския свят бе налице, въпреки спорадичните конфликти преди всичко през първите столетия. Тази връзка намери израз в патриотичната традиция на Църквата и оформи нейното съдържание не само като историческа необходимост и като диахронично функционално отношение. Християнството се нуждаеше от елинизма, за да формулира благовестието на своето послание за спасение чрез възприетите образци на елинско-римския свят. Същевременно елинизмът нямаше нужда от християнството, за да се свърже със социалната динамика на религиозната вяра и да оформи безкрайното си умозрително-спекулативно търсене в областта на богословието. Взаимното зачитане на вътрешната самостоятелност на двете духовни величини непрекъснато даваше възможност за обновяване на диалектичната духовна тайнственост в „съвместно извършваното общо служение“,произтичащо от двата неизчерпаеми извори на духовното наследство на християнския свят и подхранващо всеки нов духовен стремеж към Бога, човека и света.