Екатерина Дамянова

Идеята за възкресение може да бъде открита в библейските текстове.

В Свещеното Писание на Стария Завет са описани два случая на възкресение – когато св. пророк Илия възвръща към живот сина на вдовицата от Сарепта; извършеното от пророк Елисей възкресение на сина на сунамитката (3 Царств. 17:17-24; 4 Царств. 4:18-37). В книгата на св. пророк Даниил (Даниил 12:2) се предрича възкресение за живот на праведните и възкресение за възмездие на грешниците. С подобно съдържание са изпълнени и не малко псалми (вж. Псалом 48:15-16). Стремежът към изгубеното безсмъртие, притежавано от първите хора преди грехопадението, съпътства живота на вярващите от старозаветната епоха, които очакват обещания Спасител (срв. Исаия 79:20).

В Новия Завет Христос възкресява мъртъвци, за да покаже, че Му е дадена власт от Бог Отец да дарява живот. Това са засвидетелстваните моменти, когато към живот бива възвърнат сина на вдовицата от Наин (Лука 7:12-16), Лазар (Иоан 11:17-46), Иаировата дъщеря (Лука 8:41-42). Сам Спасителят казва: “Както Отец има живот в Себе Си, тъй е дал и на Сина да има живот в Себе Си, та да може мъртви да възкресява” (Иоан 5:24-30). Подобна власт получават по-късно и апостолите. В Деяния на светите апостоли е описано възкресението на Тавита от св. апостол Петър (Матей 10:8; Марк 5:22-43; Лука 7:11-16 ). Вярата във възкресението се намира в тясна връзка с надеждата за вечен живот след смъртта. В изброените по-горе случаи обаче, възкресените биват възвръщани към обичайния си живот, след което отново умират.

Победа над смъртта за първи път, веднъж и завинаги, осъществява едва Христовото Възкресение. То е връхна точка в световната история, кулминация в изкупителния план за спасението на човешкия род. Без него няма спасение, няма избавление от греха и произтичащите от него смърт и унищожение. Цялото съдържание на християнството и пълнотата на християнския живот са събрани в лицето и мисията на Иисус Христос. Неговото Възкресение свидетелства, че Той е Бог и че Неговото учение е божествено (Деян. 2:24-32), че наистина е победил греха и смъртта, а нас е оправдал (Римл. 4:25) и че ние, подобно на Него, ще възкръснем. “Волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден”, казва Спасителят (Иоан 6:39). Новият Завет е изпълнен с надежда благодарение на ударението, което се поставя на Христовото възкресение и на убеждението, че ние също ще възкръснем. Изкупителното дело на Богочовека се осъществява в няколко важни момента: Въплъщение, Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение. Възкресението става основа и извор на християнската вяра. Св. апостол Павел пише: “Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра” (1 Кор. 15:14). Ако Христос не беше възкръснал, ние нямаше да бъдем сигурни, че нашето спасение е било осъществено, нито щяхме да имаме основания да се надяваме на бъдещ живот (1 Кор. 15:32).

Сам Иисус Христос често говори за Своята смърт и Възкресение, желаейки да подготви учениците си за събитията, на които по-късно те стават свидетели (Матей 16:21,17:12 и други).

Спасителят е осъден на кръстна смърт от римския наместник Понтий Пилат (26-36 година след Христа, определен от император Тиберий за префект на Юдея), по настойчивото искане на юдейските първосвещеници и книжници, които не приемат възвишеното Му учение и не познават в Него дългоочаквания Месия. Те изпитват силна омраза към Христос поради изобличителните слова, с които Той ги напада за тяхното лицемерие и беззаконие. Св. евангелист Иоан пише: “Тогава първосвещениците и фарисеите се събраха на съвет и казваха: какво да направим? Тоя Човек върши много чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него. От тоя ден, прочее, се сговориха да Го убият” (Иоан 11:47-48-53). Членовете на синедриона са подпомогнати в това свое начинание от Юда Искариот, който срещу 30 сребърника тайно предава своя учител. В четвъртък преди Пасха, Христос заедно с учениците Си извършва Тайната вечеря, на която установява тайнството Евхаристия и предсказва предателството. Същата вечер Спасителят е заловен, бичуван и осъден на смърт чрез разпятие, макар че нито един от свидетелите не успява да докаже вина, изискваща подобна присъда. Кръстната смърт е широко разпространена в римските провинции и се прилагала към най-тежко провинилите се престъпници. В петък Иисус е отведен на Голгота и разпнат наред с двама разбойници. Предаден на смърт, Христос приема от любов към човеците да понесе страдание в името на тяхното спасение. Той умира на кръста, но страда и умира не по Божество, което не може да страда и е безсмъртно, а с човешкото Си естество и не защото не може да промени събитията, но защото доброволно от любов към хората Сам принася Себе си в жертва. Свидетелство за това се открива в думите на Спасителя: “Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам да я приема” (Иоан 10:17-18). Небесният Отец от любов към света предава Своя Единороден Син, а Синът също така от любов към света предава Сам Себе Си.

След мъчителната смърт на Христос двама членове на синедриона – Иосиф и Никодим, тайни последователи на Спасителя, получават разрешение да погребат тялото Му. То е положено в запечатана и охранявана по нареждане на фарисеите гробница (Матей 27:64-66). След тридневно пребиваване в гроба Христос наистина възкръсва. Ангел Господен слиза от небето и отваля камъка от входа на гробницата. Войниците, които са на стража, се уплашват от блясъка му и падат на земята като мъртви. Когато пазачите се съвземат, отиват и съобщават на първосвещениците за това, което видели. Еврейските първенци им дават достатъчно пари, за да не свидетелстват на никого за това събитие, а да твърдят, че учениците са откраднали тялото на своя учител (Матей 28:11-15).

Никой човек не е присъствал на Възкресението Христово и излизането Му от запечатания гроб, защото никой не би могъл да възприеме с телесните си очи неземния блясък и божествената слава на това чудо. Ето защо, то не е описано от евангелистите. Те съобщават, че Господ Иисус Христос възкръсва рано сутринта в първия ден на седмицата (за юдеите това е неделя), сиреч на третия ден след смъртта Си. Последните свидетелстват само за празния гроб и седящия върху отваления камък ангел, който възвестява на жените мироносци за Възкресението (Матей 28:2; Лука 24:4). Те описват явяването на възкръсналия Христос първо на Мария Магдалина, а след това на учениците Му. В евангелията и в 1 Кор. 15 глава са засвидетелствани многобройни появи на Спасителя пред отделни хора и цели групи в продължение на 40 дни до деня на Неговото Възнесение (Деян. 1:3).

Увереността си в действителността на Христовото Възкресение засвидетелстват апостолите в своята проповед, техните приемници и всеки дълбоко вярващ човек, насочил усилията си към спасение и придобиване на вечен живот. Силата на християнската вяра,която става първостепенен фактор в историята на човешкото развитие, разпространяването ѝ по целия свят и благотворното ѝ отражение върху него е неоспоримо доказателство за достоверността на това събитие.

Имайки предвид невинността на Христос при Неговата жертва, често в Свещеното Писание той образно се сравнява със жертвено агне. Св. пророк Исаия, като предсказва изкупителните страдания на Спасителя, казва за Него: ”Както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше устата Си” (Исаия 53:7). Изпълнението на това пророчество потвърждават по-късно евангелистите, когато пишат, че Иисус Христос мълчи пред синедриона (Матей 26:63) и не отговаря на въпросите на Пилат (Иоан 19:9). Св. Иоан Кръстител нарича Христос “Агнец Божи, Който взима върху Си греха на света” (Иоан 1:29). Понятието “Агнец Божий” се среща само два пъти в Новия Завет (Иоан 1:29, 36). Кръстните страдания и смърт на въплътилия се Син Божи са пълна и най-съвършена изкупителна жертва пред небесния Отец за целия човешки род. С акта на Възкресението Христос изкупва всички хора от греха и смъртта. С Христовата кръв ние сме освободени от наследствения прародителски грях.

Смъртта на Богочовека съвсем не е самоцелна. Тя не е нужна на Самия Бог и не е допусната и изпитана от Иисус Христос заради свои собствени потребности. “Син човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Чрез Неговата смърт се реализират универсални изкупителни планове, насочени към общото спасение на човечеството. Богочовекът идва, за да спаси грешниците (Иоан 10:14-16). Изкупителният път чрез страданията на въплътилия се Син Божи е оправдан. Всичко е подчинено на една единствена цел: възвръщане на творението към своя Творец. Христос предприема спасението на хората, за да влязат те в славата на Бога. Вярващите я достигат съвместно с Него и по причина на Него.

Изкупление е могло да бъде извършено само от Христос, Който като човек, има право да го извърши за Своите братя-хората, като Бог, е способен да го извърши (Гал. 3:13-14; 1 Тим. 2:5-7). Св. евангелист Лука свидетелства: “Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). Св. апостол Павел в своето послание до римляните допълва: “Както чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци, тъй и чрез правдата на едного дойде на всички човеци оправдание за живот” (Гал. 5:18).

Откупът за нас е даден за всички времена и за всички хора. От него може да се възползва всеки, който повярва в Христос и чрез тайнството Кръщение стане член на Неговата църква. Не бива обаче да се забравя, че спасението е индивидуален подвиг за всеки вярващ през неговия земен живот. Християните на земята са само спасяващи се, но не спасени без лични усилия от тяхна страна.

_________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, Екатерина Дамянова, с протопрезвитер проф. д-р Николай Шиваров. Източник – http://bg-patriarshia.bg.

Проф. д-р Здравко Пено

Първият човек в рая е получил заповед от Бога да господарува над целия свят. Тази заповед е носила в себе си и благословение, но и предизвикателство за неговата свобода. Човекът е можел да осъществи призванието си да господарува над света по подобие на Бога, защото цялото творение напълно му се подчинявало. Бог обаче е поставил на Адам условие: да не обожествява нито себе си, нито поверения му свят. Задачата на човека е била да принася света на Бога и така, в общение с Него и той, и светът да достигнат обожение. Както знаем от библейския разказ за нашите прародители, Адам не е изпълнил назначението, което е стояло пред него, и светът се озовал извън общение с Бог.

Същността на Адамовия грях – пропускът (грц. αμαρτία) – се състои в това, че той е поставил в центъра на своя живот и на света не Бога, а себе си, и вместо да принесе света на Бога, го принесъл на себе си. Впрочем светът не би могъл да получи своето истинско назначение — вечното съществуване, ако светът би се озовал в Адам, но извън общение с Бога. Намирайки се извън рая и Адам, и светът — започнали да съществуват по законите на тлението и смъртта, тъй като непослушанието е довело до отделянето от Бога – единствения източник на нетленния живот. Понеже „непослушанието е следствие от нарушаването на заповедта и от отделянето от Този, Който е дал заповедта“, (слово)престъпилите заповедта са се отделили от Божията закрила и са станали „недостойни за разговор (с Бога) лице в лице“.

Тълкувания на Адамовия грях

При тълкуването на прародителския грях има опасност към този проблем да се подходи предимно законнически, а личното отношение между Бога и човека да се остави на втори план. Такъв начин на мислене, който следва схемата престъпление-наказание е характерен за схоластичния подход към проблема за прародителския грях. В западното богословие прародителският грях се тълкува погрешно като последица от престъпването на границите на свободата, дадени на човека в рая. Свободата на човека обаче, когато е в Бога, не познава граници. Тя не може да бъде ограничена от никакви норми или закони, защото нейната единствена граница е безграничността. При нашите прародители не е имало престъпление, а по-скоро „неизпълнение“, защото те „лесно се отказали“ от великия дар и от призива да напредват в свободата.

Грехът на прародителите се състоял в това, че те са насочили погрешно силите на своето битие. Вместо да напредват към абсолютната свобода, към Бога като извор на живота, съществуването и благото, те са се опитали да осъществят своята свобода без Бога, подчинявайки я на своите егоистични желания; вместо съвършените плодове на послушанието пред Бога, Адам и Ева са вкусили горчивите плодове на собствения си избор. Свободата като съгласие с Божията воля, която води към Доброто, е отстъпила място на свободата на избора между доброто и злото. Следователно прародителският грях не е бил последица от пpeстъпването на границите на свободата, а е осъществяване на свободата по погрешен начин.

За разлика от западния богослов Августин, който тълкува падението на Адам преди всичко като нарушаване на заповедта — поради което и Бог предава първия човек в ръцете на дявола, за да бъде наказан, св. Ириней Лионски разбира Адам като дете, което е било в рая и е трябвало да възраства, като се упражнява в свободата. „Дървото на познанието – по думите на св. Григорий Богослов – е било виждането на Бога, а до неговия връх е можел да се изкачи онзи, който се е упражнявал и е постигнал зрелост в разсъдителността[1]„

Христос — Дървото на живота

Съгласно тълкуванието на св. Максим Изповедник дървото за познаване на добро и зло се различава от Дървото на живота, защото, за разлика от Дървото на живота, което носи живот, то носи смърт на онези, които вкусват от неговите плодове без разсъдителност. Храната от Дървото на живота е „Божият Логос, Който слиза от небето“. Този, който вкусва от плодовете на Дървото на живота, участва в мъдростта, защото Дървото на живота се нарича и премъдрост (срв. Притчи. 3:18-19). В противоположност на мъдростта, съществуват три големи злини, които дървото за познаване на добро и зло дава: незнание, себелюбие и робство на греха. Незнанието е причината, себелюбието – движещата сила, а робството на греха – крайната последица от погрешния избор и от погрешното насочване силите на човешкото битие.

Съществува и мнението, че щеше да е по-добре и за Адам, и за цялото творение, ако в рая той е постъпил като несвободно същество, тоест ако не е имал възможност да съгреши. Това разбиране произтича от предположението, че щеше да е по-добре, ако склонността на първия човек към свобода е била ограничена до равнището на безсловесните твари (неразумните творения). В този случай Адам би останал в рая, но би била ограничена неговата възможност да се осъществи като личност. Макар че се е озовал извън рая, Адам не е изгубил свободата като най-важно свойство на своята личност.

Свободата – условие за връщането към Бога.

Ако Бог беше сътворил човека без свобода, тогава единството на света и Бога би било принудително и светът би бил принуден да е в общение с Него. Въпреки че, като принесъл света на себе си, Адам паднал в изкушението на самообожението, Бог не е оставил човека и света без възможността за повторно връщане към Него и към предварително установения начин на живот. Връщането към Бога е било възможно чрез поправянето на онова, което е било объркано. Това объркване се свързва главно с отслабването на човешката воля и отстъпването от естествения, установен от Бога, начин на съществуване. Затова и връщането към Бога е могло да се осъществи само чрез съгласието на човешката свободна (гномична) воля с логоса на природата.

Светът е намерил истинския Логос на своето съществуване в Христос – Новия Адам. Думите на Господ Христос, отправени към Бог Отец: нека да бъде Твоята воля, са израз на възможно най-голямата свобода, която човешката природа може да изрази в своето отношение към Бога. Според тълкуванието на отец Георги Флоровски тези думи на Христос не са нещо външно на човешката воля, а неин извор и средоточие, начало и край, защото човешката воля е Божие дело, осъществяване на Неговата воля.

Господ Христос, като принася несебично света на Бога, е показал единствения истински смисъл на съществуването на човека и света – общението с Бога. Съвършеното принасяне на света на Бога всеки път се извършва отново в светата Евхаристия, когато служещият (епископът или свещеникът от негово име) изрича думите: Твоето от Твоите, на Тебе принасяме заради всичко и заради всички[2]. Така светът, отново чрез благодатта на Светия Дух, намира в Божествената Литургия, своето изначално назначение, като става Тяло Христово, тоест става Църква.

ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРАРОДИТЕЛСКИЯ ГРЯХ

Според Преданието на отците на Църквата, което св. Максим Изповедник обобщено изразява, грехът е преди всичко „отчуждение на човека от Бога, от другите хора и от самия себе си“. Според тези думи последиците от прародителския грях са отделянето на човека и света от Бога, взаимната борба и враждебност между разумните и неразумните (безсловесните) същества, както и вътрешното разделение на разумните същества. С падението на прародителите в греха целият сътворен свят изведнъж се е оказал заобиколен от небитието, а природата е останала извън богоустановения начин на съществуване, който Бог е определил за света при сътворението.

Отчуждението от Бога – причина на всяко отчуждение

Най-голямата опасност за човешкото съществуване е отчуждението от Бога, защото то е причина на всеки друг вид отчуждение. Св. Ириней Лионски казва, че „общението с Бога е живот и любов и наследяване на Неговите блага, и както отделянето от светлината е мрак, така и отделянето от Бога е смърт“.

Поради прародителския грях е променено не само първоначалното отношение между човека и Бога, но е нарушено и отношението на човека и творението, което го обкръжава. След падението се е установила враждебността между човека и природата — човекът се оказал чужденец в света, а светът станал негостоприемен и земята раждала тръне и бодили (Битие 3:18). За да оцелее, човекът е трябвало да се бори с природата. В борбата той е бил по-често победен, отколкото победител, и с времето започнал да обожествява природата и да абсолютизира нейните сили. Така се появило идолопоклонството (=идиолатрията) и в своето безочие човеците са заменили Твореца с творението, за което говори апостол Павел (срв. Римл. 1:23).

С прародителския грях едната единна човешка природа се разделила „на много части“, а в човека се появило раздвоение, така че душата и тялото, които до дотогава били хармонични части на неговото битие, стигнали до несъгласие. Като говори за последиците от падението св. Максим Изповедник подчертава, че то е довело до подчиняване духа на тялото, точно както е забелязал апостол Павел: Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? (Римл. 7:24). Цялото човечество се разделило на две групи: едни, които служат на плътските желания и други, които вървят по духовния път: Защото ония, които живеят по плът, за плътско мислят, а които живеят по дух — за духовно. Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване — живот и мир (Римл. 8:5-6).

Последиците от прародителския грях се откриват и във връзка с раждането, тоест размножаването на човешката природа. След престъплението вече не съществува свобода от тленния начин на раждане, тъй като раждането се предхожда от страстното желание» (удоволствие, грц. ηδόνη ). Доколкото страстното желание е волеви акт, то е грях и като такова не принадлежи към непорочните страсти (грц. αδιάβλητα πάθη ) – глад, жажда, умора и др. Съгрешавайки, нашите прародители са се озовали в омагьосания кръг на страха от смъртта, на страстта за удоволствие и на смъртта. Всеки човек, който следва Адам, се стреми да поддържа живота, като търси убежище в страстта на удоволствието. Притиснат от страха от смъртта, той все повече и повече остава в подчинение на закона на тази страст.

Поробеност от тлението и смъртта.

След прародителския грях всички хора се „заченати в беззаконие, попадайки под осъждането на праотеца (Адам)“. С думите, отправени към Ева, с болки ще раждам (Битие 3:16), Бог е посочил последиците от нейния погрешен избор — настъпилото „беззаконие“, тоест че е започнал да действа „законът на тлението“, така че всички хора се зачеват в беззаконие и се раждат в грях. Това обаче не означава, че „прародителският грях се наследява като лична вина, а като трагично състояние на поробеност от смъртта и нейните последици“. С други думи — не се наследява прародителският грях, а неговите последици. Потомците на Адам наследяват същата тленна и смъртна природа на Адам и Ева, а не тяхната вина, както е вярвал западният богослов Августин. Тежестта и отговорността за греха „пада винаги върху греха на волята, тоест върху онова действие, което човекът извършва свободно“, защото поробеността от страстите се намира „в неестественото (παρά φύσιν) настройване на нашата воля“. Според учението на св. Максим „грехът е личен акт и наследствената вина е невъзможна“. Това означава, че според библейското и светоотеческото учение грехът винаги е свързан с личността, а не с природата. Св. Фотий отива по-далече, като казва, че вярата в греха на природата е ерес.

Загуба на представата за истината

От всичко, казано досега, е ясно, че прародителският грях е довел до това, че човекът е изгубил представата за истината и за истинския живот. Той е нарекъл това, което е смъртно и преходно, живот и нетленно. Човекът е влязъл в кръга на лъжливия живот, заменяйки живота със смъртта. Излизането от лабиринта на тлението и смъртта е възможно чрез връщането към живия Бог. Христовото Евангелие благовести, че коренът на истинския живот е Господ Иисус Христос, Новият Адам, „Отец на бъдещия век и Началник на бъдещия живот“, а събитието, от което извира този живот, е Христовото Възкресение, чрез което смъртта е победена.

Често пъти погрешно се смята, че падението на Адам е причинило смъртта, тоест че и човекът, и природата са наказани със смърт. По този начин тълкува греха западният богослов Августин. Приемането на тази позиция обаче води до заключението, че светът преди престъплението е бил безсмъртен. Православните отци тълкуват греха на първите хора по различен начин, защото е различен и подходът към проблема за смъртта и спасението. Те подчертават, че поради прародителския грях природата не е станала, а е останала смъртна. Св. Максим казва, че смъртта не е нещо, което е дошло отвън, а е съществувала в самата природа и преди прегрешението на Адам и Ева, като с падението само се е проявила. С престъпничеството на Адам в човешката природа е влязъл грехът, а не смъртта, тъй като природата е смъртна, защото е сътворена от нищо. Като тварна природата на първите хора е била смъртна, но смъртта в тях никога нямаше да бъде действена, тоест те никога не биха умрели, ако не бяха съгрешили. Последицата от греха на първите хора е невъзможността да се преодолее смъртта като биологичен факт. Природата в самото начало е изгубила възможността да бъде безсмъртна по благодат и вместо склонността към битието и вечното съществуване е проявила склонност към тлението, смъртта и небитието.

Грехът – личен акт

Първият Адам е съгрешил, а Вторият е дошъл да изкупи греховете; първият е смъртен, а Вторият — безсмъртен: Първият е човек от пръст, земен; а вторият човек е Господ от небето (1 Кор. 15:47). Между Адам и неговите потомци съществува единство в смъртта — така, както съществува общение в живота между Възкръсналия Христос и онези, които са кръстени (срв. 1 Кор. 15:22). Кръщението като събитие на обновеното единство на човека с Христос не е ограничено само до опрощаването на греховете и ако неговият смисъл би бил само в това, то би бил оправдан въпросът на Теодорит Кирски: „Защо кръщаваме младенците, когато още не са вкусили грях“?[3] Църквата кръщава децата не заради опрощаването на техните неизвършени грехове, а за да им даде нов и безсмъртен живот, който техните смъртни родители не могат да им дадат, заключава отец Иоан Майендорф[4].

Причини за присъствието на смъртта в света

Но откъде и защо смъртта все още действа в човешкия род? Бог допуска действието на смъртта, която, макар да има вид на зло, става благотворна за човешкия род. Той допуска смъртта да унищожи този безблагодатен живот, за да не стане неговото болестно състояние вечно, като, по думите на св. Григорий Богослов, в подходящо време би се осъществило неговото ново сътворяване. Апостол Павел пише за това ново сътворяване като говори на коринтяните за бъдещото възкресение на мъртвите: Сее се в тление —възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ — възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно (2 Кор. 15:42-44).

__________________________

*Източници – http://pbfvt.pravoslavie.bg и http://prespanski.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. От грц. διάκρισις „разделяне, различаване”. – Бел. прев.

[2]. Текстът е зает от Служебника. – Бел. прев.

[3]. Вж. съчинението на св. Теодорит Кирски Αιρετικής κακομυθίας επιτομή, 5:18. – Бел. ред.

[4]. В изданието на български език четем: „Така Църквата кръщава децата не за „опрощение“ на все още несъществуващите им грехове, а за да им даде нов и безсмъртен живот, който смъртните им родители не могат да им предадат“. – Вж. Иоан Майендорф, Византийско богословие, С., 1995, с. 186. — Бел. ред.

Изображение: авторът, проф. д-р Здравко Пено. Източник – http://prespanski.wordpress.com.