Георги Бакалов
Грехопадението, изкуплението и истинското богопочитание са между най-застъпените теми в Библията. В глава трета на книга Битие са дава обещание за изкупление на съгрешилите ни прародители още във времето, когато се произнася присъдата над тях за нарушаването на Божията заповед. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разглежда като подготовка на човешкия род за идването на обещания Изкупител. До появата на Спасителя (Иисус Христос) изминали хиляди години. В тази връзка един от често задаваните въпроси е: защо е било необходимо толкова продължително време до изпълнение на обещаното изкупление? Логичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябва сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското религиозно учение езическите народи се подготвяли сами за спасението си (срв. Деяния на светите апостоли 14:16-17). Докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпращаните от Него пророци. Тази привилегия на евреите по-късно била заплатена с цената на огромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявената от тях неустойчивост и неверие. По свидетелствата на Стария Завет „богоизбраният народ” многократно отстъпвал от истинското богопочитание, след което бивал връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но това отстъпление „забавяло” и „отлагало” идването на Спасителя.
Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните писатели като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждали в древните езически култове и религии само демони. Други като св. Юстин Философ, св. Теофил Антиохийски, Ориген, Климент Александрийски, св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст откривали в някои езически религии предчувствие за Божествения Логос и за идващото ново религиозно учение.
Често пъти езическият свят се уподобява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се подчертава как човечеството разходва естествените си сили без особени резултати, защото му липсва непосредственото ръководство на Божественото Откровение.
Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с религиозно-нравственото състояние на езическия свят преди появата на християнството. Това е Римската империя, която обединила в навечерието на новата ера почти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормалното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатляващото съвпадение на едновременната историческа поява на империята по времето на император Август и на християнството многократно се коментира в християнската литература. И това е така, защото териториално обединеният античен свят е благоприятна предпоставка за още по-бързото разпространение на християнската проповед.
Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Независимо от вярното твърдение, че елинизмът обхваща само тънък слой от образованото общество, той е несъмнено културна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиозния живот. С това културно присъствие в социално влияние се измерва ролята на елинизма в гръко-римското общество, В това общество източните народи създават идеята за могъществото и величието, гърците – за естетически прекрасното, а римляните – за обществената полза и справедливостта. Посочените параметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като положителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъмнено имат своето място в подготовката на идването на християнството.
Под влияние на елинизма в еврейското религиозно общество се създали отделни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164) да елинизира вярата и култа на юдеите не успяват. Сред тях се заражда съпротива, която мобилизира разстроеното национално самосъзнание и прераства в организирана въоръжена борба начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били принудени да отстъпят.
По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създават две нови партии: старите халдеи се преобразуват като фарисеи, а висшето духовенство се обединява в сектата на садукеите. Като резултат от усиленото религиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съзнание се оформят и сектите на терапевтите и есеите.
Фарисейската секта настоявала за точното до буква спазване на предписанията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били претрупвани от забрани и изисквания, допълнително обременени от указанията на равините. В привидно добродетелното поведение на някои фарисеи прозирало лицемерие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.
Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в разбирането на религията. Те не споделяли прекомерно строгите забрани на фарисеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.
Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Божествения Промисъл. Подчертаният рационализъм на садукеите им спечелил името „юдейски епикурейци”.
Общото за повечето от представителите на посочените партии е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедливо ще отсъди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.
Важността на месианската идея в религиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библията смятат, че две са основните вярвания в старозаветния период: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не заради тях самите, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Стария Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве само като „богоизбрани”. При подобна увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща (в деформираната ѝ форма) самите евреи като Месия. Според Християнската църква това горделиво самосъзнание за превъзходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили светинята им – Иерусалимския храм, и разселили десетки хиляди от тях по всички краища на империята.
И все пак не може да се отрече наличието на нещо изключително в историческото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция Талмуда – квинтесенция на националното самосъзнание, което прави възможно и обяснимо оцеляването на евреите в такъв продължителен период без държава, без цар и без собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност период се нарича „господство на Закона”, чието начало поставя старозаветният писател Ездра – създателят на книжниците.
Прочетете още „Юдаизмът и езическите култове при появата на християнството*“