Николай Цвятков Кочев
Сам по себе си проблемът за политическата същност на политико-църковните партии на зилоти и политици е твърде сложен. Той се усложнява от политическата безпринципност на техните водачи и от факта, че във Византия е налице и едно „друго“ общество, което се интересува не толкова кой ще управлява, колкото от това да притежава храна и жилище. Това общество приема названието зилоти[58]. Негови членове, ако съдим от някои писма на патриарх Атанасий I от периода на неговото второ патриаршестване и от едно известие на Георги Пахимер за това, че някои духовници били преследвани от патриарх Атанасий[59], не без основание може да се приеме, че привърженици на тези зилоти станали и някои от обеднелите представители на политиците. Този факт подсказва, че в тяхно лице политико-църковната партия на зилотите е имала врагове. И обратното, че тези „други“ зилоти са били на страната на политиците.
В системата на взаимоотношенията между зилоти и политици, интерес представлява и въпросът за униите. Те имат църковно-политически характер. Резултатът от тях бил винаги отрицателен за империята. Противопоставяни са не две мнения, които в системата на християнско-църковната религиозна философия и практика имат еднакво право на съществуване; дълбоко вътрешно противостояли два начина на мислене, борба за авторитет и влияние. Оттук, в политически план на мислене, разглеждането на Лионската уния като средство за създаване на християнски фронт срещу напиращите мюсюлмани, е неоправдана. Нито папата, нито Константинополският патриарх са имали намерение да се откажат от утвърденото от вековете. Това би означавало да се откажат от самите себе си. Ще рече, и подписана, на унията трябва да се гледа като на подчертано конюнктурен политико-църковен акт, пропит изцяло, и от двете страни, от неискреност. Зилотите, отхвърляйки по принцип всякакъв контакт с Римската църква, отричат правото на съществуване на мнения по въпроси, свързани с някои от основните положения на християнската църковна догматика. Догматът се превръща в „китайска стена,“ който ги прехвърля в лагера на нехристияните. Налице е, с други думи, във Византия борба между две философско-религиозни направления, които, разделяйки обществото на две, го правят лесна плячка за завладяване.
За изостряне на борбата между зилоти и политици в началото на XIV-ти век говори фактът, че почти никой от заемалите патриаршеската катедра в Константинопол не останал до края на живота си патриарх. Те предварително се отказвали от патриаршеския трон. Само Нифон (1311-1315), поради недостойнство, бил свален от събора на епископите[60], а Герасим (1320-1321) починал[61]. Поради тези изострени отношения между двете партии, след второто напускане на Атанасий I през 1310 година, Константинополският патриаршески престол неведнъж останал задълго незает. А Иоан Гликис (1316-1320) бил женен с деца и след като бил избран за патриарх, трябвало да се раздели със семейството си[62]. И именно при патриаршестването на Иоан Гликис имало случаи на непризнаване на свещеници, ръкоположени от епископ униат[63].
Оценката за дейността и личността на един патриарх определя мястото на историка-летописец в политико-църковната двупартийност през първата половина на XIV-ти век. Никифор Григора не говори нищо положително за заемалия само една година патриаршеския престол Герасим[64]. Според Иоан Кантакузин пък Герасим, макар да не притежавал управленчески качества, се отличавал с висока нравственост[65]. При започналата междуособна война между управляващия Андроник II и внукът му Андроник III патриарх Герасим взел страната на младия Андроник[66]. Страната на Андроник Млади взел и патриарх Исаия (1323-1334)[67].
Борбата между Андроник II и младия Андроник III е период на изостряне на борбата между поземлената феодална аристокрация и търговските и занаятчийските среди. При Андроник II социално-класовите противоречия се изострят дo такава степен, че започва да се чувства необходимост вътре в самата провинциална аристокрация, с която икономически бил свързан самият император, от опит за укрепване позициите на поземлената феодална върхушка чрез сменяне на самия Андроник. Тази промяна се налагала и от обстоятелството на засилване влиянието на градската аристокрация и търговско-занаятчийските кръгове, с които пък бил свързан Андроник Млади.
Андроник III още на млади години влязъл в близки връзки с генуезците в Галата[68]. Тази връзка била благоприятна за тях, за да го привлекат на своя страна. Той пък от тях очаквал да получи подкрепа при опита му да завземе престола[69].Според Сиргиан, приближен на владетелския двор, Андроник можел да получи подкрепа и от тракийските градове и села, където “… нещастните тракийци са обременени с добавъчни данъци[70].“ Взаимоотношенията между двамата Андрониковци стават причина за излизане на показ на цялата вътрешна сложност и доведените до краен предел социално-икономически отношения. По това време изпъкват противоречията и в идейно-културната област. Изразителят на „рационалистическото“ направление Варлаам Калабрийски получава закрилата на Андроник III. Получил образованието си при Теодор Метохит и Никифор Григора, Андроник III станал изразител на интересите на търговско-занаятчийските кръгове. Връзките му пък с генуезците в Галата оформили у него едно по-радикално схващане по отношение политиката на империята спрямо запада.
Стълкновението между Андроник II и неговия внук Андроник III е изява и па политическите разногласия между зилоти и политици. Въпросът едните или другите, достига до такава степен, при която не било възможно повече равновесие. Въпреки че зилотите се застъпвали за строго придържане към православното догматическо учение и каноническа практика, радикализмът на политиците печелел влияние. Той бил подхранван не само от съществуващата литература в полза на връзката със Западната църква, но и от едно явление, което, и според самите зилоти, взимало застрашителни размери. Става дума за проникването и утвърждаването на връзките с османските турци. Още патриарх Атанасий I се обръща с молба към Андроник II да изгони от империята евреите, арменците и мохамеданите, които са се настанили в редица градове[71]. Малкото време показало, че за целостта на Византия са опасни не евреите и арменците, а мохамеданите. Предвид опасността от преследване, мнозина, споделящи политическите, а може би и идейните възгледи на политиците, се прикривали под булото на привързаност към насоката на зилотите. Такъв прикрит адепт на партията на политиците ще да е бил патриарх Исаия. Сведенията за него, съобщени от Григора и Кантакузин, не си противоречат[72].Като се има предвид отрицателното отношение на тези двама автори спрямо Варлаам, който е следващият след Иоан Век теоретик на идейните концепции на политиците, се налага схващането, че те са пропити от силна доза тенденциозност. Никифор Григора се опитва да омаловажи неговите възможности, макар че по принцип е прав, че императорите поставяли за патриарси лица, които смятали, че ще им се подчиняват във всичко[73].
Патриарх Исаия взел изцяло страната на Андроник III и наредил в църквите да се молят за него, а не за Андроник II Стари. За тази му смелост той бил затворен в манастир[74]. След свалянето на Андроник II и възцаряването на Андроник III Млади, патриарх Исаия бил тържествено върнат в столицата. Подробният разказ на Григора и сдържаният на Кантакузин за пищност, граничеща с неморалност на процесията, съпровождала затворения от Андроник II патриарх, недвусмислено подсказва, че е налице идейно-политическо противопоставяне. Ясно е, че не може да се приеме за достоверно известнието на Григора, че Исаия бил човек неук. Отношението на политиците към него подсказва, че той преди да бъде избран за патриарх, бил таен последовател на политико-църковната насока на политиците. Обстоятелството, че мнозина от епископите останали на страната на Андроник II, на които патриарх Исаия наложил различни църковни наказания, потвърждава мнението, че е налице политикоидеен сблъскък между зилоти и политици и че патриарх Исаия, както и Андроник III, са застанали на страната на политиците[75].

Трябва да влезете, за да коментирате.