Виктор Димитриевич Кудрявцев

За да познаем един реален пред­мет, е необходимо: 1) този предмет да действа върху нас; 2) да остави впе­чатление у нас, тоест да имаме усеща­не за него; и 3) да мислим за пред­мета съобразно законите на нашия познаващ дух. Действието на предмета върху нас и полученото от него впе­чатление ни уверяват в съществуването на предмета; мисленето за предмета, което подлага на процеса на своята законосъобразна дейност впечатлението, ни дава познание за предмета, което, разбира се, може да бъде твърде раз­лично по степен на ясност и верност, в зависимост от степента на яснотата и силата на впечатлението, и в зависи­мост от мярката, с която участва и се проявява мислителната сила на духа. Прилагайки към идеята за Божеството този способ за придобиване познания за реалните предмети, ние идваме до заключението, че първоначалното и единствено основание за признаване съществуването на Бога (или иначе казано – за вярата в Бога) е усе­щането, съзнаването на действието на Божеството върху нашия дух; що се отнася до дейността на познаващата сила на човешкия дух (представи, ми­слене), то тя съставлява по-нататъш­но условие за нашето богопознание и определя за нас не толкова самата увереност в съществуването на Боже­ството, колкото качеството и достой­нството на тези представи и понятия за Него, каквито човекът може да си състави.

Но при атеизма не става дума за качеството на понятието за Бога; атеизмът не е някакво едностранно или лъжливо понятие за Него; безбожието отрича самото съществуване на Божеството; оттук е ясно, че основ­ната причина за неверието ще да се заключава във второто условие от три­те, които способстват да се образува религиозната идея, а именно в извън­редното ослабване на усещането за Бога. Само този може да отрича би­тието на Бога, който не усеща или съвършено слабо усеща в собствения си дух Божието действие.

Но по какъв начин може да произ­лезе в душата на човека такава нечувствителност към божественото, стигаща до отричане на Божието съществуване? Ако в човека има способност да усеща и да познава божественото начало, ако признаваме, че Бог не само може, но и действително непосредствено се от­крива на нашия дух, тогава как да си обясним такова отсъствие на възприемчивост към божественото, което стига до отричане на Божието битие? Самото съществуване на атеизма се представ­лява невъзможно, тъй като това би означавало отричане на човека от соб­ствената си природа, изчезване в него на най-съществената принадлежност на духа му – способността да усеща и познава сръхчувственото.

Що се отнася до пълното изчез­ване в човека на всякакво усещане за действието на божественото начало, ние сме готови да се съгласим, че това явление е невъзможно, и че атеизъм в най-точното значение на тази дума не съществува. Откритото и решително отричане на истината за Божието битие, изказвано от така наречените атеисти, тук още нищо не значи. Твърде е въз­можно това отрицание да съществува само на думи, основано на недоразу­мение, и всъщност засяга само едно или друго определено понятие за Бога, а не докосва най-дълбоката, никога неизличима основа на това понятие, която и не може да бъде изкоренена. Че е възможно такова теоретическо мнимо отричане на неотрицаемите фак­тически и в живота основни истини на нашето съзнание, примери за това ни дава историята на човешката мисъл. Субективният идеалист например отрича истината, че съществува външният свят, но на практика живее и действа така, както е възможно да живее само при условието, че признава неговата реал­ност; в действителност признава това, което на теория отрича и с това си противоречи. Абсолютният скептик, от­ричайки достоверността на нашето поз­нание, при самото отричане на позна­нието той мисли и разсъждава според същите закони на мисленето, които теоретически признава за недостоверни. Така е и с атеиста, който на теория отрича истината за Божието битие: и той в практическия живот проявява някои неща, които са възможни само при признаването на тази истина, само при допускането, че идеята за Божест­вото е съществена и неотемлема при­надлежност на нашия ум. И действи­телно, ние виждаме, че и атеистите, като другите хора, не са лишени от стремежи към висши, идеални цели в живота: най-добрите между тях се грижат за благосъстоянието на човече­ството, за разпространяване на знания и добро; в наше време мнозина от тях със всичката си искреност про­повядват вместо служене Богу, служе­не на идеала. Но биха ли могли да имат някакъв смисъл всички тези стре­межи и убеждения, ако атеизмът бе последователен, ако той напълно беше уверен, че не съществува нищо извън сетивното? За да се стремиш към идеала, необходима е вяра в идеала, че той действително съществува, съще­ствува нещо такова съвършено, към което човек трябва да се стреми, трябва да го търси. Ако идеалът не беше нищо повече от една пуста мечта, то­гава всички идеални стремежи биха били празно самозалъгване; за да не бъде той мечта, за да бъдат стреме­жите към него разумни и оправдани, необходимо е да се признае, че има нещо реално съвършено, към което, като към цел, трябва да се приближава човекът; а това реално съвършено може да бъде само Същество абсо­лютно съвършено. Затова, ако човек сериозно се стреми към някакво съвър­шенство, подбуждан от увереността в неговото истинско съществуване, то извор на този стремеж всъщност може да бъде само несъзнаваната от него ясно идея за абсолютно съвър­шеното Божество. Също трябва да кажем и за стремежите на човека към истината, доброто и правдата, които не са чужди и на атеистите; ако истина, добро и правда не са празни думи, а реални сили, които движат човека и човечеството, то трябва да съществува и реална субстанциална основа на тези сили – абсолютна истина, абсо­лютно добро и абсолютна правда; и ако човек, независимо от това какви са неговите теоретически убеждения за религията, повече или по-малко се стреми към тях, то това е възможно пак по силата на тайната и подсъзна­телна увереност в съществуването на реалната последна цел на неговите стре­межи, а именно – абсолютната истина, абсолютното добро и абсолютната прав­да. При по-дълбок анализ на понятията съвършенство, истина, добро, правда, излиза, че техен център и основа, а заедно с това и последната гаранция за тяхната реалност и задължителност за нас е идеята за Божеството. Бог е абсолютното съвършенство и добро, абсолютната истина и правда; затова и стремежът към усъвършенстване, към знание, към добро всъщност е един ясно неосъзнат стремеж към Бога. И ако сега този стремеж срещаме и у атеиста също така, както и у всеки друг човек, то, така да се рече, може в известен смисъл да кажем, че всъщ­ност няма атеисти, че самият атеизъм не е нищо друго, а  съдбоносно недоразумение, понеже атеизмът, отричайки на думи истината за Бо­жието битие, в своя практически жи­вот не може да се отрече от онези принципи, които предполагат тази истина и получават смисъл само с нейното признание.

Прочетете още „Основната причина на неверието*“ →

Костадин Нушев

Номинирането на БПЦ за Нобелова награда заради нейните заслуги за спасяване на българските евреи е една достойна проява на благодарност и уважение от страна на еврейската общност.

Това е знак на почит и акт на възпоменание за достойната позиция и за смелите постъпки на духовните лидери на Църквата и българския народ по време на Втората световна война. Тази номинация показва заслужено уважение към водачите на Българската църква и е повод за припомняне на събитията от времето на Холокоста. Това припомняне е важно за нашето общество и за цялата европейска и световна общественост не само с оглед на историята, но и като пример и урок по хуманизъм в днешния ден. Престъпленията на нацизма и политиката на изтребление на евреите са едно колосално и безпрецедентно по своя характер престъпление в най-новата история на човечеството, а борбата срещу тази безчовечна и престъпна идеология е израз на истински хуманизъм и гражданска смелост в защита на общочовешките ценности. Примерът на достойна съпротива срещу злото и смела защита на правото на живот и човешко достойнство като свещени и неприкосновени чавешки права, е пример за хуманност и човещина в размирните, смутни, объркани и безчовечни времена на геноцид и масови престъпления. За да разберем в дълбочина позицията на Българската православна църква ни е необходимо да се опитаме да вникнем в мотивите и подбудите на нейните духовни водачи. На първо място това са позициите на Светия Синод и поведението на Софийския митрополит Стефан и Пловдивския митрополит Кирил, които са водещите фигури и авторитетни водачи по време на борбата срещу нацистката политика срещу евреите в България. Необходимо е да обърнем внимание на онези духовни ценности и общочовешки нравствени принципи на хуманизъм и човеколюбие, смелост, достойнство, отговорност, грижа за съдбата на ближния, състрадание и съпричастност, които са били движещи сили в борбата на българските архиереи срещу безчовечната и безбожна идеология и практика на нацизма.

Българската православна църква като религиозна институция на българския народ

Българската православна църква (БПЦ) е дълбоко свързана с историята на българския народ още от неговото християнизиране през ІХ век и до голяма степен е определяща за традициите на българската държава[1:17-224]. Мнозинството от българските граждани принадлежат към Православното християнско изповедание и затова ролята на Църквата в исторически моменти на криза се оказва ключова за взимането на определени съдбовни решения[2: 42-100].

По времето на Втората световна война Българската църква е официално държавно вероизповедание и по своя юридически статут е държавна църква. По силата на тогавашната Търновска конституция Църквата все още не е отделена от държавата и е религиозна институция на „господстващото вероизповедание“ в Царство България. В този исторически момент когато българската държава е съюзник на Третия райх и официалната политика на българското правителство е насочена към съдействие на нацистите за провеждане на антиеврейската политика на Балканите водачите на Българската църква застават срещу официалните политически решения по „еврейския въпрос“ и се обявяват срещу идеологията на нацизма, расизма и антисемитизма. Как да си обясним тази позиция и защо се получава така, че официалната религиозна институция в България не се придържа пасивно и раболепно към официалния политическия курс на държавата и правителството? Какви са духовните традиции и нравствени ценности на Българската църква, които са определящи за нейната идентичност и които я превръщат по-скоро в една авторитетна духовна институция и морална сила в българското общество, която се противопоставя на антихуманната политика срещу евреите?

Българската църква, според нейните водачи, е по-скоро „народна църква“, която е носител на моралните устои на нацията. Екзарх Стефан в своите проповеди, речи и исторически изследвания много често нарича нашата църква „душата и съвестта на българския народ“. Това разбиране ни показва съзнанието за дълг и отговорност пред историята на българския народ и обяснява защо църковните водачи се превръщат в духовни лидери и авторитети на общественото внимание, които застават начело на гражданското общество, а не остават в ролята си на казионни църковни служители подвластно на държавната власт.

Прочетете още „Българската православна църква и борбата за спасяване на българските евреи по времето на нацизма – проява на действен хуманизъм и защита на свещения характер на човешкия живот*“ →

(богословски анализ)

Любомир Трайков

Настоящият опит за анализ има за цел да разгледа проблема за употребата на словото в публичното пространство. Въпросът е много важен, защото словото е най-същностната характеристика на човека. Човешкият живот е немислим без комуникация. Той целият е комуникация. Колкото по-развито е общуването чрез словото, толкова по-съвършени са носителите на словото, тоест, хората. Когато обаче комуникацията се наруши, означава, че и с човека нещо се случва. Връзката между тях е взаимозависима. Именно затова проблемът е от изключително значение.

Словото има свещен произход. Евангелието на св. апостол Иоан Богослов започва с думите: В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото (Иоан 1:1). Следователно речта, мислима като дар от Бога, има свой особен, сакрален смисъл.

Сведена обаче до средство за ежедневната човешка комуникация, тя губи от висшия си смисъл и се профанизира. Особено, когато с нея се спекулира, изказват се неистини, лъжесвидетелства се, изговарят се неправди.

В съвременността, във време на девалвация на ценностите, словото е в много трудна, да не кажем, окаяна позиция. Налице е парадокс – с най-святото нещо се извършва дезинформация, манипулира се общественото мнение, нерядко се стига до словоблудство. Нарушен е не само изказът, но и смисълът. Загубена е дори профанната функция на словото – да бъде средство за нормална комуникация, да служи за доброто общуване между хората…

Обезценяването на стойностите расте главоломно и обхваща цялото общество. Стига до висшите прослойки – институции, парламент, правителство, президентство, съд, прокуратура. Стана като че ли нормално депутат да говори с апломб арогантно от трибуната на Народното събрание; партийни лидери да се надговарят с неприемливи, да не кажем, нецензурни изрази; министри от предишни и настоящи правителства грубо да си прехвърлят вина, като намесват съдии и прокурори. Последните, от своя страна, също не остават длъжни. Една непрекъсната словесна баталия без победители. И тук не става въпрос за свобода на словото – най-важната характеристика на демокрацията, а за откровена липса на човешки ценности като възпитание, етика, култура.

Жалкото обаче е, че в епохата на медиите всичко това се чете, слуша, наблюдава от всички. Репродуцира се един модел на говорене и поведение, който обхваща всички останали прослойки.

За самите медии като носители на словото, като че ли най-важно е да са първи в скандала, да са първи с новината преди останалите. Но дали са проверили добре информацията, не е толкова важно. Така лесно се стига до информационно затъмнение и словото се използва за откровена манипулация.

Огромна е отговорността на журналистите, чиято работа се гради на словото. Като пазачи на демокрацията, те не бива да я използват за параван, а трябва да я защитават. Не са редки случаите на информационна война чрез медиите, когато се прави компромис с истината, със словото. Медиите винаги трябва да са в опозиция на официозното слово, ако то е неистинно; да са на достатъчна дистанция от него.

В областта на медийното говорене не трябва да има теми – табу, особено ако засягат основни национални, политически и икономически интереси. Недопустимо е журналистите да бъдат страна в конфликтите, да подпомагат предизборни кампании, да бъдат уличавани в незаконни обвързаности с хора на властта. При съмнения за конфликт на интереси, те първи трябва да сигнализират обществото и прокуратурата. Дори под страх от уволнение, от смяна на медията, хората на словото трябва да са израз на гражданския натиск. Прагът между истина и неистина за всеки служител на словото е неговата съвест. Със словото не бива да се прави компромис, то трябва да назовава истината.

Прочетете още „Проблеми на словото в публичното пространство*“ →

Иеромонах Висарион Зографски

Не е ли той сатанинският дух на лъжата?

От 29 юни до 7 юли 1922 година, архиерейският събор на Българската православна църква (тоест Светия Синод в своя пълен състав) поставя за разглеждане въпроса за сектите в България, в това число и заблужденията на Петър Дънов. На 7 юли 1922 година бива прието авторитетно църковно решение, официално обявяващо Петър Дънов за лъжеучител, самоотлъчил се от Църквата, а учението му – за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал[43].

Нека накратко разгледаме някои важни текстове от посланието на архиереите към православните християни, (публикувано в Църковен вестник, бр. 22-23 от 1922 година), а също и заключителната част от архиерейското „Определение за Петър Дънов и учението му“ (публикувано в Църковен вестник, бр. 33 от 1922 година).

Из „Архиерейско послание до християните“:

„Идва време да споменем за най-вредните сектанти в наши дни, за които светите апостоли ни предупреждават с думите: „Между вас ще има лъжливи учители, които скрито ще въведат губителни ереси и ще се отричат от Господа, Който ги е изкупил, та ще навлекат на себе си скорошна погибел; и мнозина ще последват техните развращения, поради което пътят на истината ще се похули“(2 Петра 2:1-2). Известно ви е, възлюбени, че от някое време насам в страната ни се проповядва едно учение, наричано най-често теософия и окултна, т. е. тайна наука. Проповедниците на това учение са някои си Софроний Ников[44] и Петър Дънов. Двамата действат поотделно, но учението в основата си е едно и също. Те учат с красиви, но мъгляви думи, че Бог и природата са едно; че Господ Иисус Христос не е Бог – Син Божий, а само учител; че прошка за греха няма, а има неумолима възмездие („карма“), което се дава, като се принуждава душата да се преселява в различни безсловесни животни и растения, и дори в бездушни камъни. Християнското учение за Бога като Творец и любящ Отец на света и човека, за Господа Иисуса Христа като Спасител и Изкупител, за Духа Светаго като Осветител, за душата на човека като най ценно Божие творение, за благодат Божия, за прошка на греховете и така нататък, – цялото това християнско учение явно или прикрито се отрича, за да се замести с човешки измислици, в основата на които лежат старите заблуждения на индийското езичество[45]„.

След това архиереите преминават към анализ на конкретни текстове от беседите на Дънов, които показват не само теоретическите му заблуждения, но и на практика „заплашват църква, държава, обществен и семеен строй и морал с пълно разрушение[46]“ и възбуждат най-лошите човешки страсти. Ясно се казва, че проповедта на теософията и окултизма изцяло отричат християнската вяра, благочестие и Църква: „това е проповед антихристова, богохулна, основана върху преклонение пред дявола, когото Дънов величае като „отличен учител“ на човечеството. По отношение към държавата и обществото, това е проповед на разрушение, грабеж и анархия, а по отношение на личната и обществена нравственост – проповед на най-срамен разврат. Заслепени почитатели на Дънов богохулно нашепват на близките си, че той бил нов Христос, като забравят думите на Господа Иисус Христос: „Ако ви рече някой: ето тука е Христос, или: ето там, не вярвайте, защото ще се подигнат лъжехристи и лъжепророци, и ще покажат знамения и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето на, казах ви. …Защото както светкавицата излиза от изток и светва до запад, така ще бъде и пришествието на Сина Човечески„(Матей 24:23-27).

…Наистина, право е апостолското слово: „Всеки, който престъпва и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който пребъдва в учението Христово, той има и Отца, и Сина“ (2 Иоан 7:10)“[47]

Накрая архиереите с трогателна любов призовават православните чеда на Българската Църква да не се разколебават в безверие, инославие и сектанство, а достойно да защищават скъпоценното си наследство – Църквата и учението ѝ, защото там единствено се намират спасението, вечния живот и щастието. Призовават се и духовните пастири да не оставят християните беззащитни, а да дават потребния отпор на еретиците и инославните проповедници. Архиерейското послание е подписано от митрополитите: Пловдивски Максим, Варненски и Преславски Симеон, Бивш Скопски Теодосий, Старозагорски Методий, Доростоло-червенски Василий, Скопски Неофит, Охридски Борис, Врачански Климент, Видински Неофит, Неврокопски Макарий, Търновски Филип, Софийски Стефан, Левкийски епископ Варлаам, Нишавски епископ Иларион, Велички епископ Иларион, Драговитски епископ Павел[48].

Няколко думи и за „Определението на Архиереите“ за Дънов. Това е важен текст, в която архиерейският събор отлъчва Дънов от участие в църковните Тайнства, и заедно с това препоръчва на енорийските свещеници да обръщат по-голямо внимание на миряните, за които има подозрения, че са последователи на този лъжеучител. Съборът насърчава свещениците да употребяват и някои канонически мерки, когато това се налага:

„…Всичко гореспоменато показва, че Петър Дънов съвсем явно и съзнателно се е самоотлъчил от общението си със Св. Православна Църква. Поради това Архиерейският Събор, като осъжда неговото заблудително и гибелно лъжеучение, обявява, че не го счита за член на Христовата Църква и го лишава от правото на ползване на православно-църковните свещенодействия и благодатни Тайнства, докле той не се разкае и публично признае своето заблуждение.

При това Църквата, за всеобщо знание, предупреждава онези от последователите и слушателите на речения Дънов, които посещават неговите беседи и събрания, а същевременно в двоедушието си прибягват до църковните свещенодействия и благодатни тайнства, че ги поставя под надлежния канонически надзор от страна на техните духовни пастири, на чиято пастирска благоусмотрителност се вменява в дълг да употребяват за всеки отделен случай необходимите мерки за вразумление.

И тъй, като свидетелстваме за отпадането на лъжеучителя Петър Дънов от Църквата Христова, ние заедно с това се и молим: да му даде Бог покаяние „в познание на истината“ (2 Тимотей 2:25), като го избави от внезапна непокаянна смърт, а последователите му да се вразумят, като се отвърнат от неговото душегубително лъжеучителско ръководство и заживеят всецяло в истинско синовно послушание на Светата Майка Църква, „стълб и утвърждение на истината“ (1 Тимотей 3:15), която нека Господ Бог да укрепи и утвърди во век века. Амин”[49].

Съвременни опити за навлизане на паневритмията в българските училища

Оказва се че паневритмията не е практикувана само от възрастни хора, които съзнателно са приели Дънов за свой наставник, но досега повече от 4 000 български деца вече са станали жертва на окултната агресия на дъновизма. Ето какви тревожни данни можем да получим от официалния сайт на „Институт за изследване и прилагане на Паневритмията“[50], зад който стои „Бялото Братство“. Оказва се, че този паневритмичен институт успешно работи с различни министерства, държавни органи, структури и учебни заведения:

Институтът има мрежа от сътрудници в градовете: Асеновград, Белене, Варна, Велико Търново, Габрово, Димитровград, Карнобат, Левски, Плевен, Перник, Русе, София, Стара Загора, Търговище, Цар Калоян и Шумен. Седма учебна година са в образованието. Обучавани са близо 4000 деца от 31 училища, 5 ДОВДЛРГ, 2 Помощни училища и 8 Детски градини в 25 града на страната:

2000/2001: близо 200 ученици в 10 групи от 11 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас и Елхово;

2001/2002: над 300 деца в 17 групи от 15 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас, Елхово, Ценово, Габрово, Враца, Хасково, Димитровград и Пловдив;

2002/2003: 400 деца в 31 групи от 21 училища, 3 ДОВДЛРГ и помощно училище в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Хасково, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Търговище;

2003/2004: над 600 деца в 45 групи от 20 училища, 4 ДОВДЛРГ, 2 помощни училища и 7 детски градини в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Велико Търново;

2004/2005: над 900 деца в 59 групи от 25 училища, 3 ДОВДЛРГ, 1 Помощно училище и 8 детски градини в Цар Калоян, Омуртаг, Шумен, Варна, Димитровград, Ямбол, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе, Асеновград, Перник и Велико Търново;

2005/2006: над 1200 деца в 84 групи от 20 училища, 3 ДОВДЛРГ, 3 Помощни училища и 19 детски градини в Цар Калоян, Белене, Левски, Севлиево, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Стара Загора, Русе, Перник, Велико Търново, Хасково, Асеновград и Шумен.“

„Институтът по прилагане на паневримията“ си служи с програмата „Здраве чрез движение сред природата“ с обучение по паневритмия, която програма се представя пред обществото като вид оздравителна гимнастика (тоест обучението по паневритмия уж не е свързано с възгледите на вероизповеданието, регистрирано като общество „Бяло братство“). Но самото общество „Бяло Братство“ изповядва, че паневритмията представлява неразделна част от неговата доктрина!

За съжаление, българските държавни институции са тези, които дават зелена светлина на Дъновата паневритмия. Според писмо № 1103-72 на Министерство на Образованието от 9 декември 2005 година, паневритмията „може да се прилага само в извънучилищни и извънкласни форми след постигане на конкретни договорености с директорите на училища, детски градини и обслужващи звена в системата на образованието.“[51] И това министерство не е единственото, което нехае за духовните аспекти на окултната паневритмия и възможните вредни последици върху детските души. Ето и текстове на документи от други министерства:

Министерство на здравеопазването

Писмо № 63-00-10/05.05.2004 г.

„Министерството на здравеопазването подкрепя прилагането на програмата „Здраве чрез движение сред природата“ в извънкласни и клубни форми в училищата, които проявяват интерес към нея. Като се има предвид намалената двигателна активност сред българските ученици, която се явява един от основните рискови фактори за възникването на редица заболявания в детската възраст, Министерството на здравеопазването одобрява програмата и счита, че тя ще окаже положително въздействие на учениците, включени в реализацията ѝ.“

Славчо Богоев, Министър

Министерство на младежта и спорта

Писмо № УС-2821/21.07.2004 г.

„Поздравяваме Ви за многогодишната Ви дейност по разработването и реализирането на образователната програма „Здраве чрез движение сред природата“, която работи за усъвършенстване на двигателните възможности на подрастващите. ММС подкрепя прилагането на програмата в извънкласни форми в училищата, които проявяват интерес към нея и притежават необходимите квалифицирани кадри за нейното изпълнение. Директорите имат възможност да избират заниманията по Вашата програма при провеждане на часовете по физическо възпитание.“

Васил Иванов-Лучано, Министър

Държавна агенция за закрила на детето

Писмо № 14-00-35/27.10.2004 г.

„Обучението по Паневритмия може да бъде насочено към деца с увреждания, като алтернатива за преодоляване на изолацията и по- успешното им интегриране и социализация. Заниманията по Паневритмия могат да бъдат полезни за подобряване мотивацията, здравето и двигателната култура на децата със специфични трудности и проблеми в развитието. „

Шерин Местан, Председател

Според сега съществуващото законодателство, децата могат да посещават тези занимания само със знанието на родителите си, а ако са открити нарушения, отговорност за това носят директорите и учителите, а също зависи и от вътрешните разпоредби на учебното заведение. Съвременната действителност обаче показва, че българското законодателство в това отношение не е изрядно дори от юридическа гледна точка (да не говорим, че въобще не е християнско).

В статия на А. Златинова от 18 ноември 2003 година във вестник „Новинар“ под заглавие „Уволниха шеф на детски дом заради сбирки на Бялото братство и паневритмия“ четем, че 8 месеца децата били принуждавани да присъстват на тайните сбирки на Бялото братство в сиропиталището. Те били карани и да играят ритуалния танц на дъновистите – паневритмия. Иванов и главната счетоводителка К. Георгиева, която също била дъновистка, дори уредили летен лагер в Лозана, Швейцария, с пари на братството. Там събрали и други деца от домове от цялата страна.

„Бившият директор е уволнен и заради това, че при направена внезапна проверка през юли 8 деца липсвали от дома и той не можел да обясни къде са. По време на едно такова напускане на дома едно от децата е станало жертва на сексуално насилие. По случая се води разследване. Сирачетата пък често се оплаквали от лошото отношение на възпитателите. Неведнъж плачели, че ги бият.

Иванов е бил уволнен на 7 ноември 2003 година Заместилата го г-жа Джаджева, обаче също се оказала дъновистка и продължила заниманията по паневритмия. В момента и двамата са освободени, а за мястото на директора ще се проведе конкурс.“[52]

Ето и данни от други съвременни медии относно злоупотреби с доверието на деца и родители:

8 ноември 2005 година, вестник Сега: „Бялото братство прониква в 3 бургаски училища“. Според публикацията, родителите били разгневени, защото под благовидното наименование на проекта „Оздравителна програма за подрастващи“ на децата им се преподава идеологията на „Бялото братство“. Ръководителите на учебните заведения от своя страна са се оправдали с писмо на Министерството на образованието, което давало зелена светлина на проекта. Въпросното писмо е подписано от бившия зам.-министър Венцислав Панчев.

22 март 2006 Дарик радио алармира: „Съмнения за секта в детски градини“ . От материалите научаваме: „12 родители от Димитровград са подали жалба до образователния инспекторат в Хасково, в която твърдят, че децата им без тяхно съгласие се включват в групи по паневритмия. Жалбата е на родители, чиито деца посещават детските градини „Радост“ и „Приказка“.

Според заповед на МОН, заниманията с деца не могат да бъдат провеждани без знанието на родителите. Една от майките споделя, че според нея паневритмията не е просто гимнастика, а промиване на детските мозъци. В Димитровград започват проверки по случая. Пак според информация на радио Дарик, в две от детските заведения са установени нарушения, свързани с това, че децата посещават групи по паневритмия без съгласието на родителите си.

Междувременно председателят на „Института за изследване и прилагане на паневритмията“, Антоанета Янкова, също подава жалба до Инспектората по образование в Хасково. В опита ѝ да защити програмата, лансирана от този „Институт“, се открива следното противоречие:

1. Янкова се опира на становището на Министерския съвет от 1990 година, което гласи, че общество „Бяло братство“ е официално регистрирано в МС и в никакъв случай учението на Петър Дънов и паневритмията като част от него не могат да бъдат определени като дейност със сектантски характер (ние вече говорихме по въпроса за сектантския характер – бел. автора);

2.Институтът няма нищо общо с учението на братството, а само ползва модела паневритмия като оздравителен метод.

Никак не става ясно, кое от тези две твърдения е вярно: паневритмията част ли е от учението на Братсвото или напротив?!

Няколко дни по-късно заниманията са прекратени. Директорите декларират, че прекратяват заниманията по паневритмия в ръководените от тях учебни заведения, защото общественото мнение е насочено срещу тях. Родителите са настоявали за проверка, дали е правомерно провеждането на тези занимания. Директорите обаче са изпреварили резултатите и са прекратили експеримента[53]„.

Какъв извод можем да направим от цялата тази информация? Несъмнено има много фактори, за да се стигне до съвременното плачевно състояние на нещата, но ярко изпъква безотговорното отношение на Министерство на Образованието към духовната култура на децата. Църквата многократно е заявявала, че Дънов е опасен лъжеучител, и следователно какво добро могат да очакват хората от него? Бере ли се грозде от тръни? (Матей 7:16). От Дънов не трябва да се надяваме на грозде, а внимателно да се предпазваме от отровните му тръни.

Дали можем да се надяваме на скорошна положителна промяна в политиката на Министерство на образованието, насочена към защита на българските деца от окултното влияние? По-скоро не, като виждаме съвременното положение в нашето дехристиянизирано общество.

Необичайни са разбиранията на Дънов за добро и зло. От една страна Дънов непрекъснато призовава учениците си за любов към Бога и хората, правда, светлина, истина и така нататък Но от друга страна, тези му призиви напълно се лишават от практически смисъл и значение, когато се натъкваме на неправилните Дънови понятия за добро и зло. Постоянните му опити за релативизация на добро и зло се явяват и един от белезите на неосатанизъм:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между добро и зло.“[54]

„Който вярва в доброто рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придобие нещо.“[55]

„Нещата са добри и лоши от гледището на човека, но не и от гледището на Природата, която използва всичко.“[56]

„Зло и добро в живата природа са сили, с които тя еднакво оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко използва. Човек не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, който най-много се бори със злото, най-много греши. …Съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието[57].“

По повод на подобни неправилни твърдения, Евлоги Данков – преподавател по философия във Великотърновския университет, справедливо разяснява, че „това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждествяват, за да може злото да бъде представено като добро.“[58]

Ние отново ще се върнем към този въпрос, но сега нека продължим с едно гностическо твърдение на Дънов за добротата и чистотата на „Божествената човешка душа“, което по друг начин отново се опитва да релативизира библейските ясни разграничения между добро и зло:

„Човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши. Вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари; може да се оцапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея.“[59]

Вече пояснихме, че човешката душа не е „Божествена душа“. Но освен това възниква и следния въпрос: ако човешката душа е вътрешно чиста, както твърди Дънов, защо тогава Сам Христос разделя хората на праведници и грешници (вж. Матей 25:31-46)? Да не би Спасителят да се ръководи от някакви повърхностни и следователно неправилни критерии?

Нека по-подробно се спрем на Дъновата мисъл, че Бог винаги обитава в човешката душа. Всъщност истината е доста по-различна: именно разделянето на човешката душа от Бога (тоест духовната смърт) е причина за идването на Спасителя на земята. Но дори и след изкуплението на човешкия род от смъртта, обитаването на Бог в човешката душа не става толкова лесно. Например самият Христос казва: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Бог недвусмислено изисква от хората някои важни добродетели, изисква любов към Себе Си и вярност към учението Му, за да пребивава в тях.

Ето и един светоотечески текст, описващ някои от условията, за да пребивава Светият Дух в човешките души: „в свещения купел на кръщението, ние приемаме даром съвършената Божествена благодат (на Светия Дух). Ако пък ние закрием тази Божествена благодат с мъглата на страстите, то можем и след това чрез покаяние и изпълнение на богодействените заповеди пак да я приемем и отново да придобием нейната свръхестествена светлост и с най-пълна яснота да видим нейното проявяване. А тя (Божествената благодат) се открива у всекиго според мярката на неговата ревност да бъде верен на вярата, но най-вече с помощта и благоволението на Господ Иисус Христос.“ [60]

Тук отново се говори за вярност на вярата, като за едно от най-важните условия за придобиването на Божията благодат. Може би е излишно да споменаваме, че при Дънов няма никаква вярност на вярата, а точно обратното – богомерзък стремеж към промяна на вярата.

За придобиването на Светия Дух, св. Антоний Велики говори на своите ученици по следния начин: „Аз се молих за вас, да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и като издигате своите мисли към небето, денем и нощем търсете с правота на сърцето този огнен Дух, и Той ще ви бъде даден завинаги и навеки… И когато Го приемете в себе си, Той ще ви открие възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове; и вие ще имате непрестанна небесна радост ден и нощ и ще бъдете в това (тленно) тяло, като онези, които вече се намират в царството Небесно“[61].

Както виждаме, думите на Дънов за това, че Бог винаги обитава в човешката душа доста се разминават с Христовото учение. Да, ние винаги трябва да се стремим Бог да пребивава в душите ни, но това е един прекрасен стремеж, а не е изначална даденост.

Що се отнася до въпроса, дали душата е чиста отвътре и можела да се оцапа само отвън, то Дъновото твърдение се изобличава от Богочовекът Христос, Който нарича някои хора „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и всяка нечистота“ (Матей 23:27); „ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?“ (Матей 6:23); Който ни наставлява: „пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (Матей 7:15). В Писанието някои хора са определени като „змии, рожби ехиднини“ (Матей 12:34) или „чеда дяволови“ (1 Иоан 3:8-10), което също е пряко опровержение на Дъновия теософски- гностически оптимизъм. Бог не само не пребивава в такива хора, но дори се и противи на тези, които са горди и не се разкайват, което ясно се вижда и от думите: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петра 5:5).

Нека отново се върнем към Дъновите твърдения, че доброто и злото са относителни неща:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между Добро и зло. Тази мисъл е малко тъмна за вас, нали? Ще я поясня: ако трябва да направя някоя операция, аз ще си послужа с остър нож, а не с тъп. Острият нож е лошият човек, а тъпият – добрият. Следователно при една операция ще си послужа с лош човек, него ще предпочета пред добрия. Когато Господ иска да накаже света, предпочита лошите хора, а когато иска да съгради нещо, предпочита добрите. Когато иска да изкоренява, предпочита лошите хора, а когато иска да насажда, предпочита добрите; когато иска да копае дупки, ще предпочете лошите хора, а когато иска да насажда в тях, ще предпочете добрите хора. В окултизма не се сърдят на хората, когато правят зло, но всяко действие трябва да се извършва в точно определеното си време[62]„.

Истинска клевета е твърдението, че „не се позволява предпочитание между добро и зло“ и че в някои случаи Бог предпочита лошите хора, а в други – добрите. Бог не желае хората да са лоши, а допуска те да бъдат такива, за да се прояви тяхната свободна воля, а накрая те ще бъдат справедливо наказани или възнаградени заради избора си. Бог винаги иска грешникът да се обърне от лошия си път и да се спаси (вж. Лука 15:7). Дънов прави една често срещана грешка, не успявайки да различи Божия воля от Божие допущение. Бог е казал: „не убивай“ и това е Неговата свята воля, но ако някой убиец въпреки това убива, това вече става по Божие допущение, заради свободата на човешката воля.

Ето и някои други мисли на Дънов, в които доброто и злото се релативизират:

„Като влезете в Божествения свят, вие ще оставите вашите начини за ходене по Земята – земният морал е безморалие на Небето, а земното право е безправие на Небето. И като се събере всичката наша правда на Земята, тя не може да направи даже една добродетел на един Ангел[63].

„Господ не се нуждае от верующи или безверници, за Него е безразлично дали ще вярват хората или не.“[64]

„В окултизма няма никакъв морал. Той изучава нещата такива, каквито са си – като чисти факти[65].

Със своите опити да замъгли Божествените абсолютни понятия за добро и зло, а заедно с това и да принизи значението на добродетелите, Дънов се стреми да привлече хората в окултните области на практическия сатанизъм. И горко на тези, които го следват.

В една от последните си беседи, държана на 10 декември 1944 година, Дънов казва по повод на настъпилия безбожен комунистически строй и справедливостта на народния съд:

„Радвам се, че в България е дошла правдата. …Там, дето има правда, ред и порядък, и свободата съществува. Искат справедлив народен съд. Народът ще съди. Бог ще се прояви. Трябва справедливост. Нас ни е страх, мислим че българският народ може да отсъди някого повече. Нека вярваме, че ще отсъди правилно[66].“

Ще оставим без коментар тази погрешни „ясновидски надежди“. Но Дънов продължава в още по-пророчески стил:

„Ние сме вече в демаркационна линия. От 1945 година стъпваме в новата епоха. Четиридесет и петата година определя една нова епоха, отдето започва постепенно подобрение на човешката мисъл, подобрение на човешките чувства, иде подобрение на човешките постъпки, подобрение в човешкия организъм, подобрение между господари и слуги, между учители и ученици, между майки и бащи, навсякъде ще има едно коренно органично променение. Ще им е приятно на хората да живеят[67].“

Какво блестящо предсказание! Наистина е било приятно на хората да живеят през свръхдуховната ера на комунизма, да се радват на прекрасната свобода на мисли, чувства и духовност. Но най-приятно е било на хората по лагерите в Скравена, Ловеч и Белене, които най-пълно са изпитали подобрението на отношението между хората – когато са ги пребивали до смърт, унижавали по нечовешки начини и накрая са им хвърляли телата на свинете.

Считаме, че казахме достатъчно за ясновидството на „всемирния учител“ Дънов и неговото „божествено зрение“.

Бъдете свети, понеже Аз съм свет“, казва Господ (Левит 11:44; 1 Петра 1:16). За постигане на тази чистота и святост е необходима непрекъсната борба срещу съблазните на плътта и нечистите мисли на ума. Така учи словото Божие.

А какво учи Дънов? Като логично следствие от Дъновото лъжливо учение за „абсолютната свобода“, по необходимост трябва да се появи и лъжеучението за свободата от целомъдрие, от всякакви брачни ограничения. Затова няма нищо чудно в това, че понякога Дънов наистина проповядва безнравствено поведение и дори разврат между хората. Според него, бракът е излишен:

„Всеки, след като се ожени, казва: „Всичката прелест е до годежа.“ Момъкът и момата са идеални, но щом се оженят, всичко преминава и затова хората казват: „Не струва човек да се жени.“ Действително, не струва човек да се жени, защото това не е сватба, а свада[68].“

„Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:6). В този стих по-видомому Христос говори за брака. Всъщност брак ли е това, което хората днес правят? Бог е съчетал ума и сърцето, душата и Духа, тялото и низшата душа. …Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва – между какво е направено това съчетание? Между стомаха и храната, между белите дробове и въздуха, между сърцето и чувствата, между ума и мислите[69].“

Тук Дънов прави сложни словесни еквилибристики, говори за всевъзможни и невъзможни съчетания, само не споменава за съчетанието между мъжа и жената в Тайнството Брак при което двамата стават една плът, според Божието слово (Битие 2:24). Само че как да говори Дънов за християнски брак, след като при него срещаме почти неприкрити наставления за разврат:

„Употребявайте любовта за подмладяване и не се ограничавайте.“[70]

„Двама души, които се любят, критикувате ги, казвате: „Любят се!“ Оставете тези хора, нека се понаядят. И двамата са гладували. Те си готвят един на друг[71].

Дънов ясно казва: „не се ограничавайте“ за такива неща, за които Христос още по-ясно ни казва да се ограничаваме, при това не само в делата, но дори и в сърдечните помисли: „Аз пък ви казвам, че всеки, които поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“(Матей 5:27-28). Дали Христос и Дънов учат на едно и също нравствено поведение? Очевидно не.

А за светостта на брака и взаимоотношенията между мъжа и жената Словото Божие учи така: „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло чисто: а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евреи 13:4), „прелюбодейци… няма да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9); „не прелюбодействай“ (Изход 20:14). Дънов, обратното, проповядва пълна свобода в отношенията на половете помежду им и отрича тайнството Брак, защото той отрича и самата Христова Църква.

Ето още едно наставление на Дънов срещу всякакви ограничения:

„Който ви обича – учи Дънов – не може да иска да ограничава нито вашето сърце, нито вашия ум, нито вашата воля. Той трябва да остави свободни вашите действия.“[72]

От Дъновото наставление можем да заключим, че ако мъжът обича жена си, а тя прелюбодейства, той не трябва я ограничава или вразумява, а трябва да остави жената свободно да си блудства. Така, разбира се, трябва да се държи и любящата жена с развратния свой мъж. Хубав съвет за модерни хора!

Нека разгледаме и още една мисъл на Дънов, твърде далеч от истинския християнски морал:

„В що се състои грехът? Всяко нещо, което не ражда, няма плод или зародиш в себе си, е грях. Една жена, която сводничи, блудства, без да ражда, прави грях. Зачатието изкупва греха[73].“

Следователно всички сводници, блудници, прелюбодейки, които раждат от блуд, вече не са грешни и могат да продължават своето дело, стига само да раждат. Както и да се мъчат учениците на Дънов да омаловажат тези скверни думи на своя учител с различни словесни хитросплетения, като им предават друг смисъл, но от техните лукави умувания нищо не излиза[74]. Блудният грях не се унищожава със зачатие или раждане, а със съзнание за мерзостта на този грях и с истинско покаяние за него пред Бога, за което „учителят“ Дънов нищо не говори, защото като теософ той не признава никакво покаяние („казвате, че лошият човек може да се покае. Знаете ли колко хиляди години са нужни за това?“[75]), а учи за неумолимото възмездие за всеки грях, което хората ще изтърпят в бъдещето превъплъщение.

В някои беседи „учителят“ говори на учениците си да се пазят от дявола, но на други места срещаме точно обратните наставления:

„Ето една отлична и насърчителна черта на дявола. И Господ казва: „Вземете пример от него.“[76]

„И Ангелите Божии слизат и възлизат. Както Ангелите слизат и се качват, така и дяволите слизат и се качват – значи и едните, и другите вършат Божията воля и се подчиняват на Божествените закони[77].“

„И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват пътя Господен, това сме ние хората; дяволите не спъват пътя Господен[78].“

„Бог си служи и с добрите, и с лошите духове.“[79]

„Казва се, че Христос праща дявола във вечния огън. Но аз виждам, че Той го поставя слуга на Бога. Праща го да служи на слаби и страдащи, да служи на всички и навсякъде без насилие.“[80]

Първо трябва да уточним, че Господ никога и никъде не е казвал: „Вземете пример от дявола“ и Дънов много изопачава истината. А изявленията на „учителя“, че „дяволите не спъват пътя Господен“ и „Бог ги праща да служат на слаби и страдащи“ също въвежда в огромно заблуждение, защото Божието Слово говори, че: „дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петра 5:8); „Който прави грях, от дявола е, защото от край време дяволът съгрешава. За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола.“(1 Иоан 3:8). Ако дяволите вършат Божията воля, както твърди Дънов, защо е трябвало Божият Син да им разрушава делата? Но ние разбираме симпатиите на Дънов към делата на дявола, защото и той самият върши много от неговите дела.

По подобен начин Дънов възхвалява и ада: че там слизали само героите. Интересно тогава, кой трябва да отиде в рая.

„Ако се слезе в ада, ще се почувствате десетки хиляди килограма по-тежки. Само героите слизат в ада – така е описано и в гръцката митология. И в ада има ценни работи – има население, което живее там и е със съзнание, че това място е тяхно. Който слезе там, трябва да вземе формата им. Адът е като една смет, струпвана от двадесет и повече години, която вече се разлага и гние; който оценява сметта, ще се възползва, а който не я оценява, ще казва, че това е боклук непотребен.“[81]

***

За невежественото съзнание всички религии си приличат. Именно това духовно невежество умело се използва от новите „учители“ на човечеството, за да могат те още повече да объркат съвременния човек, който и без това е вече духовно объркан. Новите учители са „пророци“ на една нова синкретична религия, в която можем да открием всичко друго, но не и автентичното учение на Христос, Спасителя на света. На теософи и езотерици им се привиждат теософия, окултизъм и езотеризъм навсякъде, дори там, където те съвсем не биха могли да бъдат. Думите на Б. Паскал „колкото е по-интелигентен човек, толкова повече своеобразие открива у другите хора, а за посредствения всички са еднакви“[82], в нашия случай биха могли да звучат така: колкото е по-духовен човек, толкова повече разлики открива у многобройните религии, а за езотерика и за посредствения човек всички религии са еднакви.

С интерес отбелязваме, че теософите и „езотеричните християни“, които най-много настояват за обединението на религиите, точно те най-малко обичат да уточняват един „дребен“ детайл. На каква основа те желаят да стане това пагубно обединение? Очевидно теософите биха искали сливането на религиите да стане въз основа на теософските догми. „Няма религия по-висока от Истината“, гръмко викат те. Не толкова гръмко, но достатъчно разбираемо те казват: „Теософията е тази истина.“ И накрая, вече шепнешком, правят заключението: „Няма религия по-висока от нашия окултизъм[83].“

Последния извод, който можем да направим е, че повечето съвременни нехристиянски учения не са само естествени човешки заблуждения, а са плод на съвместната дейност между хора и паднали духове. П. Дънов и Ванга не са били само някакви заблудени хора, но са били и реални проводници на демонични сили. Това обяснява и тяхното голямо влияние върху хората (това важи повече за Дънов, който е имал естествените качества на лидер), обяснява защо думите им са съдържали в себе си една особена сила, която понякога почти хипнотично е влияела върху хора, незащитени от Божията благодат. Именно затова нека винаги помним, че само с Божия помощ можем истински да се предпазим от козните на злобата, само в Бога е нашето истинско прибежище и надежда.

И ако някой сега подигравателно попита, за кой Бог става въпрос, ние веднага ще отговорим: ние вярваме единствено в Троичния Бог на християните!

И затова отхвърляме окултния „бог“ на антихриста и неговите слуги.

Бог да ни пази от всичко фалшиво, измамно и пагубно!

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните! Амин.

_________________________________________________________________

* Публикувано от Енорийски издателски център при храм “Св. св. Кирил и Методий”, ул. Георг Вашингтон № 47, София. Тук текстът е възпроизведен след разрешението на г-н Руси Ст. Русев, сътрудник в същия център, на когото авторът на блога дължи голяма благодарност.

[1]. Виж-http://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/fakulteti/fakultet_po_pedagogika/specialnosti/bakalav_rski_programi/fakultet_po_pedagogika/neformalno_obrazovanie

[2]. През март 2005 г. авторитетното сп. Щерн дава за България следните данни: 7,7 милиона жители, от които 84% са (поне формално) източно-православни християни, 13% – мюсюлмани, 3% – протестанти, католици, евреи, и др. Но според ст. н. с. Стефан Пенов от БАН, съветник на комисията по вероизповеданията, само 50 % от православните християни посещават църква (и то не редовно). В този аспект още по-важно разграничение прави немската федерална служба за чуждестранни осиновявания в статистиките си за България от 2003, където изрично се посочва, че атеистите в България са около 1/3 от населението, както е важен и изводът, че много българи са вписвани формално като източноправославни, макар всъщност да не са (вж. http://www.point-of-view.org/?p=24).

[3]. Ласков, Д. Цит. по сб. Истината за учението на П. Дънов. Света Гора, 2002, с. 7.

[4]. Г. Миркович (1825-1905) е лекар, родом от Сливен. В един по-късен етап от живота си той започва да се занимава с окултизъм и е автор на теософско-окултните списания „Нова светлина“ (1891-1896), „Здравословие“ (1892-1896) и „Виделина“ (1902). През 1893г. в Париж, на спиритически сеанс, чрез медиума Лучия Гранж, Миркович получава съобщение за „млад вожд на българския народ, надарен с божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България“. Така става ясно и защо Миркович, получил това бесовско откровение за „вожда“ Дънов, охотно се среща с него и заедно с него се заемат да „повдигат“ религиозния дух на българския народ към пропастта на теософията и окултизма.

[5]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 14.

[6]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее, т. 1. С. 1993, с. 41.

[7]. Беинса Дуно. Учителя за… Пос. съч., с. 6.

[8]. Пак там, с. 14.

[9]. Кръстев, В. Изгревът на… Пос. съч., с.634-635.

[10]. Вж. Църковен вестник, С., бр. 32 от 1922, с. 2.

[11]. Дънов, П. Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско, С., 1998, с. 4.

[12]. Дънов, П., Призвание към… Пос. съч., с. 7.

[13]. Вж. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. С., 2006, с. 318.

[14]. Френология (от гръцки: φρήν – ум, съзнание; и λόγος, логос – изучаване) е псевдонаука, която твърди, че може да определи характера и личностните особености на човек, изследвайки формата на черепа, лицето и главата.

[15]. Определение на архиерейския Събор от 7 юли 1922 г. Вж Църковен вестник, С., бр.33 от 1922 г., с. 4.

[16]. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922 г., с. 4.

[17]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922 г., с. 5.

[18]. Пентаграмът не е християнски символ и никога не е бил. Според твърденията на дъновистите, в петте му краища се намирали петте добродетели. Но защо точно пет, след като нито Христос, нито някой от Светите Отци ограничава добродетелите до пет? Просто защото толкова трябват на Дънов за демоничния пентаграм. Пентаграмът се появява около 4000 пр. н. е. в Месопотамия. Първоначално е символизирал женското начало, но с течение на времето това доста се е променило и в наши дни често е използван при много сатанински ритуали.

[19]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото…, т. 1. Пос. съч., с. 207.

[20]. Вж. Кръстев, В. Изгревът на Бялото …, т. 1. Пос. съч., с.460.

[21]. „Щом почнете да ограничавате духа на човека, – как той трябва да мисли, чувства и действа, (духът) веднага ще ви остави. …Трябва да се развързват хората (а не да се свързват).“ Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 448.

[22]. Калнев, М. Нравственото и …; цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 130.

[23]. Калнев, М. Цит. по сб. „Истината за учението на Дънов“. Пос. съч., с. 115.

[24]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 108-109.

[25]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 101.

[26]. Пак там, с. 102.

[27]. Протоколи от годишната среща на веригата на Бялото Братство, В. Търново, 10.08.1914 г.

[28]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 11.

[29]. Дънов, П. Двата пътя. С., 1999, с. 23.

[30]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 3.

[31]. Пак там, с. 4.

[32]. Пак там, с. 6.

[33]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 4.

[34]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[35]. Пак там, с. 15.

[36]. Пак там, с. 57.

[37]. Кръстев, В. Изгревът на…, т. 1. Пос. съч., с. 634-635.

[38]. http://www.izgrevat.com/.

[39]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 23-24.

[40].Дънов, П. Ще управлява всички народи, неделни беседи; http://www. ivanstamenov.com/2010/10/2302/.

[41]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[42]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 8.

[43]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922, с. 5.

[44].Софроний Ников дълги години е бил председател на теософското общество в България.

[45]. Послание на архиереите. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[46]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[47]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 5.

[48]. Пак там, с. 6.

[49].Определение на архиереите за Дънов. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922, с. 4-5.

[50]. http://panevritmiyabg.org/home.php?lang=bg.

[51].Министерство на Образованието и науката,писмо № 1103-72/09.12.2005.

[52].Вж. А. Златинова в ел. сайт на в. Новинар http://www.novinar.net/news/ siratci-nasilvani-za-danovisti_MTEyMTsw.html.

[53].Н. Господинова. Паневритимия в българското училище? Публикувано на 31.03.2006 в http://www.pravoslavie.bg.

[54]. Дънов, П., Великата майка. С. 2006, с. 165.

[55]. Дънов, П. Закони на доброто. С., 1993, с. 76.

[56]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 12.

[57]. Дънов, П. Учителят говори. Варна, 1992, с. 74.

[58]. Данков, Е., цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. С., 1995, с. 152.

[59]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 16.

[60].Патр. Калист и Игнатий Ксантопули. Добротолюбие, т. 5. Света Гора, 2000, с. 339.

[61]. Добротолюбие, т. 1. Света Гора, 2000, с. 45.

[62]. Дънов, П. Великата майка. С., 2006, с.165-166.

[63]. Дънов, П. Трите живота. С., 2005, с. 155.

[64]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 31.

[65]. Дънов, П. Великата майка. Пос. съч., с. 149.

[66]. Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с.338.

[67].  Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с. 341.

[68].  Дънов, П., Великата майка. Пос. съч., с. 135.

[69].  Дънов, П. Сила и живот, т. 2. Пос. съч., с. 452; с. 455; с. 459.

[70]. Дънов, П. Славата Божия, Царството Божие и волята Божия, С., 1998, с. 105.

[71].  Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. С., 1995, с. 56.

[72]. Дънов, П. Които вас приемат, беседа от 26 март 1922 г., http://triangle.bg/books/1922-01-15-10.2000/1922-03-26-10.html

[73].Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 97-98.

[74].Вж. Калнев, М. Сборник „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 133.

[75]. Дънов, П. Сила и… т.1. Пос. съч., с. 302.

[76]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 35-36.

[77]. Дънов, П. Сила и…, т. 2. Пос. съч., с. 296.

[78]. Пак там, с. 14.

[79]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 71.

[80].Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. Пос. съч., с. 60.

[81]. Дънов, П. Сила и …, т. 1. Пос. съч., с. 319.

[82]. Паскал, Б. Мисли. С., 2001, с. 10.

[83]. Вж. Кураев, А. Сатанизм для интелигенции, т. 1. Москва, 1997, с. 55.

Изображения: авторът, Негово Всепреподобие иеромонах Висарион Зографски и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2wv