Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ТРЕТА

І. Древни преводи на новозаветния текстПод древни преводи се разбират онези преводи, които са направени по ръкописен гръцки текст преди книгопечатането. Те имат важно значение за исагогиката, за екзегетиката и при изследване историята на новозаветния текст. Особено важни са преводите от II и III век, тъй като от това време до нас не са запазени новозаветни ръкописи.

1. Източни преводи

А) Сирийски преводи – появили се в източна Сирия:

а)Пешито (Syryach) – всеобщо разпространение; преводът е извършен в Едеса през II век. Съдържа всички новозаветни книги с изключение на 2 Петрово послание, 2 и 3 Иоанови послания, Юда и Откровение. Този превод бил възприет от Сирийската църква и станал официален. Сегашният му вид е изменен и не се счита за оригинален. Едеският епископ Рабулас (411-435) установил сегашния вид на Пешито и спомогнал за разпространението му. Названието Пешито се явява през IX век, в някои ръкописи. Преводът е запазен до нас в доста ръкописи, някои от които произлизат от V век.

б)Syr-c – Къртънов сирийски превод. Наречен на името на откривателя си Уилиям Къртън. Запазен е във фрагменти от V век, намерени през 1842 година в един коптски манастир в Нитрийската пустиня и обнародван в Лондон (1858 година). Тези фрагменти сега се пазят в Британския музей в Лондон. Между Пешито и Къртъновия превод има сходство в думи и изрази, затова някои считат, че авторът на Пешито се е ползвал от него.в)Syr-s – Синайски сирийски превод. Съдържа се в един евангелски палимпсест от IV или V век, открит от две англичанки – сестри (мисионерки) в 1892 година, в манастира св. Екатерина в Синай. Разчетен е и издаден в 1894 година. Има някои общи  думи и изрази с Къртъновия сирийски превод. Някои  считат, че те са редакции от друг по-древен, недостигнал до нас сирийски превод. По форма Синайският е по-млад от Къртъновия превод.

г)Диатесарон на Тациан (сигла, значи – Та). Сириецът Тациан – ученик на Юстин мъченик, съставя (около 170 година) евангелска хармония, наречена Диатесарон, където евангелските събития се излагат според четирите евангелисти. Дали е съставен на гръцки или сирийски език, не е установено. До нас Диатесаронът не е запазен в оригинал, а е стигнал в латинска преработка, в арабски и в арменски преводи. Някои учени считат, че той е най-древният сирийски превод на Евангелията. Бил широко употребяван в сирийската църква до V век; после бил заменен от Пешито.

д)Syr-h – Филоксенов сирийски превод. По заповед на Филоксен (508), монофизитски епископ на Иeрапол, Поликарп, негов викарий, превел буквално от гръцки на сирийски целия Нов Завет. Монахът Тома, от Харклен, през 616 година в Александрия рецензирал този превод, като още повече го доближил до гръцкия текст. Тази рецензия е известна под името харкленски сирийски превод; тя заместила обикновения превод и става общоупотребителна между монофизитите.

е)Иерусалимски или Палестински сирийски превод. Открит близо до Иерусалим в едно село, в един евангеларий от 1030 година, който сега се пази във Ватиканската библиотека. Преводът е направен на арамейски развален говор (VI век) и предназначен за жителите на южна Сирия. През 1892-93 година  в Синайския манастир „Св. Екатерина” били открити още два ръкописа от този превод, издадени в Лондон (1899 година) от А. С. Левис и М. Д. Тибсън.

Б) Египетски преводи

Въпреки че гръцкият език след Александър Македонски станал общоупотребителен в Египет, особено в Александрия, все пак местният език, наричан коптски, станал общоговорим и при разпространението на християнството в Египет се появила нужда от превод на Новия Завет на този език.а)Сахидски или Тивски превод (II-III век). Направен е за християните от Горни Египет. От него има фрагменти, събрани и издадени от Хорнър (1911-1924 година в Оксфорд). Тези фрагменти са от значение за историята на новозаветния текст.

б)Бохаирски превод (Мемфийски).  Направен в III век в Долни Египет. Още от XVII век този превод се нарича коптски превод, защото е направен на един от главните египетски диалекти. Запазен е в повече от сто и двадесет ръкописа от IX-XII век; първоначално не е съдържал Откровение.

Други египетски преводи са:

В)Етиопски преводи. Християнството в Етиопия проникнало рано и в IV век било доста разпространено. Около V век Новия Завет бил преведен, но авторът на превода не е знаел добре гръцки език. В XIV век етиопският превод бил коригиран по коптския и арабския превод.

Г)Арменски превод. Първоначално арменците употребявали сирийската азбука и Библия. Азбуката на арменския език е открита от Месроб, а Библията била преведена от Месроб, патриарх на Сахаг. Иосиф и Иоан – свещеници (440), получили образование в Александрия. Сирийският превод повлиял на арменския. Има ръкописи от Х век на този превод. Най-добро издание е на мехитаристите във Венеция.

Д)Грузински превод. От Армения християнството минало в Грузия. Превод е извършен на грузински език в VI век, под влияние на арменския. По-късно са направени корекции по славянския превод. Издаден е в Москва, 1743 година.

Е)Готски превод. Готския епископ Улфил (311-383) изнамерил готската азбука и направил превода по антиохийския текст. Преводът е запазен на части в разни ръкописи. Евангелията са запазени в Кодекс Аргентеус (VI век) – на пурпурен пергамент със сребърни букви. Сега този кодекс се пази в Упсала (Швеция). Готската Библия е издадена в Хайделберг от Страйтберг, 1919 година.Ж)Арабски преводи. В началото на VII век арабите почнали да завладяват източните християнски страни и да насаждат своята култура и език, поради което се явява нужда от преводи на арабски език. Няколкото превода, достигнали до нас на арабски, нямат оригинален характер, защото са редакции от коптския и сирийския преводи. Само някои от тях са направени от гръцки. Най-старият арабски ръкопис е от IX век и се пази в Синай.

З)Персийски преводи. Персийските християни първоначално се ползвали от сирийската Библия. По-късно у тях се явяват два превода: от сирийски език – XIX век, и от гръцки, направен по-рано, после коригиран по сирийския и така загубил своята ценност.

И)Славянски превод.  Бил направен на старобългарски език в 862 година от св. св. Кирил и Методий. Започнат е в България и довършен в Моравия, по Лукиановата рецензия. Този превод е претърпял няколко редакции; последна е руската. Първата славянска Библия се появява в Прага – 1570 година, после в Русия – в Острог, в 1581 година, в Москва – 1663 година и 1751 година. Така наречената Елисаветинска Библия е напечатана в 1751 година в Москва.

3. Западни преводи

А. Латински преводи

1. Итала или древнолатински преводи

Гръцкият език бил разпространен в Римската империя. На него се извършвало християнското богослужение, пишели се трудове и пр. Но с течение на времето, когато християнството било разпространено навсякъде, започнали на Запад да вмъкват в богословието (служението) общоговоримия латински език. Най-напред употребата на латински започнала в Северна Африка, където гръцкият слабо се застъпвал. Замяната на гръцки с латински на Запад предизвиква и появата на новозаветни и старозаветни латински преводи. Превеждането на Свещеното Писание на латински език започва  във II век, за което съдим по свидетелствата на други църковни писатели и от други латински преводи.Тертулиан (починал 220 година). Говори за латински преводи, един от които той сам употребявал, и който навярно бил от първата половина на II век. Св. Киприaн Картагенски (починал 258 година) се ползвал от латински превод, различен от този, от който се ползвал Тертулиан. Блажени Августин (починал 430 година) споменава за няколко преводи в Африка. Сам се ползвал от латински превод, наричан от него “Итала”, който, според някои, той занесъл от Италия в Африка. Блажени Иероним (починал 420 година) споменава за няколко преводи, като поставя на първо място един от тях, който нарича стар, древен – “Вулгата Едицио”; той бил възприет от Римската църква и бил употребяван в богословието. От сравнение между цитатите на блажени Августин и блажени Иероним, се идва до заключение, че “Итала” и “Вулгата” са един и същ превод. Следователно “итала-вулгата едицио” е бил древният латински превод, възприет от Римската църква и получил широко употребление и разпространение. Той съдържа цялата Библия и бил преведен буквално от гръцки на говоримия латински език през II век, без да има сведения за автора. От превода, обаче, се заключава, че авторът е християнин-юдеин, от Изток. Допуска се, че авторът е бил ученик на апостол Петър.

Ръкописи на превода “Итала”, стигнали до нас:

1.Кодекс Верцеленсис (IV век – съдържа евангелията); 2.Вероненсис (V век – съдържа евангелията), 3.Колбертинус (XII век – съдържа евангелията), 4. Кодекси на Беза (Кантабригиенсис и Кларамонтанус – от VI век – съдържат евангелията, Деяния апостолски и послания на апостол Павел); 5.Палатинус (V век – съдържа евангелията; пази се в Триент), 6.Бриксианус (VI век – съдържа евангелията); 7.Корбейенсис (Х век – съдържа евангелието от Матей и посланието на Яков); 8.Корбейенсис – Парисиенсис (V век – съдържа евангелията); 9.Бернерианус (IX век – съдържа послания на апостол Павел; пази се в Дрезден); 10.Боббиенсис (V век – съдържа Матей и Марк; пази се в Торино); 11.Редигеранус (VII-VIII век – съдържа евангелията); пази се в Бреслау; 12.Сеосорианус (VIII-IX век – старозаветни и новозаветни фрагменти); 13.Фрагмента Фрисингиана (VI-VII век – съборни и Павлови послания; пазят се в Мюнхен).

Цитати от древни латински преводи дават: Тертулиан, Киприан, Новациан, Присцилиан, блажени Иероним, блажени Августин, Примасий, Пелагий, Луцифер Каларийски и други.

б) ВулгатаС течение на времето преводът “Итала” претърпял ред поправки и изменения и се появили различия. Така се явила нужда от изправяне и уеднаквяване на латинския превод. Папа Дамас І на един събор в Рим, 382 година, съзнавайки тази нужда, възложил на блажени Иероним да се заеме с това изправяне, понеже той бил известен като познавач на Свещеното Писание и като голям учен. И така, блажени Иероним се заловил да изправя “Итала”, като гледал да е близо до стария текст, за да не предизвика недоволство у църковниците. В 383 година блажени Иероним представил на папата поправения текст на евангелията и скоро след това и на другите книги. Отначало този поправен превод, макар и препоръчан от папата, не бил приет благосклонно, но с течение на времето изместил стария “Итала” и добил всеобщо употребление с название “Вулгата” – общоприет. Днес “Вулгата” се употребява в Римокатолическата църква. За разпространението му спомогнал папа Григорий Велики (674-735); запазен е до нас посредством около две хиляди и петстотин ръкописи.

По-важни ръкописи на “Вулгата” са:

а) Кодекс Амиатинус – намерен в манастира Амиата до Флоренция (VI-VIII век) Съставен бил в Англия; пази се във Флоренция; съдържа цялата Библия, без книгата на пророк Варух;

б) Фулденсис – съдържа Новия Завет; съставен бил по заповед на епископ Виктор, в 546 година. Разделен е на перикопи за църковна употреба. Съдържа и апокрифното послание до Лаодикийците;в) Кодекс Сан (V век – евангелски фрагменти);

г) Бодлеанус (VII век – пази се в Оксфорд);

д) Форонулиенсис (VI век) – първоначално съдържал всички евангелия, а сега само части от тях);

е) Толетанус (VII-VIII век) – съдържа цялата Библия, без книгата на пророк Варух. Пази се в Мадрид – по-рано в Толедо; написан е с готически главни букви);

ж) Кавенсис (VIII-IX век) – съдържа цялата Библия. Намира се в манастира Тринита, при Салерно;

з) Кодекс Гат – (VIII век);

и) Паулинус или Каролинус (IX век) – запазен е в базиликата на апостол Павел в Рим, посветен на Карл Велики);

к) Харленанус (VI-VII век) – съдържа евангелията. Запазен в Лондон;

л)Монауенсис (370 година) – съставен по заповед на Карл Плешиви; намира се в Мюнхен.И този поправен текст на блажени Иероним скоро пак бил повреден при преписване и употребяване. В VI век Касиодор (починал 570 година) коригирал екземпляр от Вулгата. Алкуин (починал 804 година) по заповед на Карл Велики коригирал друг екземпляр на Библията и тази Библия била употребявана във Франция от IX-XIII вeк. Кардинал Петър Дамиани (починал 1072 година), наречен втори Иероним, поправил текста на “Вулгата” и тази поправена Библия дълго се употребявала в Англия.

В началото на XIII век като образцов екземпляр на Библията започнал да се счита намиращият се такъв в Парижката университетска библиотека; имал, обаче, много грешки. По-късно, XIII век били създадени коректориуми-Библии, на полетата на които били посочени за някои стихове разните четения: на гръцки, латински, у блажени Иероним и пр. Тези коректориуми наподобяват сегашните критически апарати. Важен е коректориумът на доминиканеца Хуго (починал 1260 година), употребяван от целия орден, от който и Тома Аквинат се ползвал. В Сорбоната също се е пазил коректориум, който съдържа важен критичен материал. Хуманизмът, стараейки се да подобри стила във “Вулгата”, по образа на класиците, не спомогнал за подобрението на библейския текст.

Книгопечатането също не спомогнало за подобрение на текста, понеже не се е обръщало внимание, от какъв ръкописен текст се печати. Все пак, важно значение има Комплютенската полиглота и изданията на парижкия печатар Роберт Стефан (макар, че те се намират под калвинистично влияние).

След Реформацията, католици и протестанти започнали да извършват нови латински преводи на Библията, по оригинален текст.

Тридентският събор, на 8 април 1545 година като определил канона на Свещеното Писание, издал декрет, с който латинския превод “Вулгата” се приема като авторитетен и достоверен и се определя да се употребява навсякъде в Католическата църква. Съборът и впоследствие Папа Лъв ХІІІ считат, че Вулгата не е безгрешен, но че по същество предава смисъла на еврейския и гръцкия текст. Според постановлението на събора, печатането на Вулгата трябва да извършва грижливо и с проверяване. След Тридентския събор се появили и разни критични издания на Вулгата: Библия Лованиенсия, 1547 година; Библия Плантиниана, 1574 година и други.Чрез частните издания на Вулгата не могло да се дойде до единство в текста. Папа Павел ІІІ в 1546 година образувал една комисия и възложил задача за извършване на едно критично проверено издание на Вулгата. Но комисията не могла да си изпълни мисията през времето на папа Павел. Комисии заседавали и при папите: Пий ІV, Пий V, Григорий ХІІІ, но и те били безрезултатни. Папа Сикст V (1585-1590) съставил комисия, която по няколко ръкописи се е трудила

Най-добрите ръкописи и цитати у други църковни писатели.

В 1589 година комисията завършила успешно мисията си; предала превода на папата, но той одобрил само малка част от него и отпечатал одобреното в 1590 година, като сам правил корекцията. Тази Библия носи името Вулгата Сикстина. Същата година папата починал и кардиналите забранили употребата на неговото издание, като запазените от нея екземпляри били унищожени. Папа Григорий ХІV образувал нова комисия от седем кардинали, но когато комисията привършила работата си, папата умрял. Папа Климент VІІІ (1592-1603) издава този преработен текст на Сикстовата Библия, която след това била наречена Климентова. Климентовата Вулгата, поради дългогодишна критична проверка, стои много близко до текста на блажени Иероним и до оригиналния текст на Библията. Тя е от значение при изследването на старозаветния и новозаветния текст.

Б.  а) Англо-саксонски превод (VIII век) – направен от латински текст; б) Старо-немски преводи. Направени били по Вулгата в VIII век. Има запазен един фрагмент в манастира Мондзее. В IX век се появил немски диатесарон, съставен въз основа на кодекс Фулденсис; той легнал в основата на немската евангелска хармония на Хелиаид (IX век). Последната повлияла на евангелската хармония на Отфрид (868).ІІ. Нови преводи на Новия Завет

1. Немски преводи на Цайнер (1473); от този превод се е ползвал и Мартин Лутер.

Мартин Лутер започва своя превод в 1522 година и го завършва в 1534 година, когато станало и отпечатването на неговата Библия. Днес има много други и най-разнообразни преводи на Библията на немски език.

2.Френски преводи – на Якобус Фабер Стапуленсис, съвременник на Лутер. Днес има най-разнообразни преводи на френски език.

3.Английски преводи. През времето на императрица Елисавета се появил преводът, употребяван днес в Англиканската църква. В 1804 година в Лондон е основано британското библейско дружество, имащо за цел да превежда и разпространява Библията на разни езици.

4.Руски преводи. Синодалният превод на Новия Завет бил извършен в 1858-1861 година от четирите духовни академии, по гръцкия текст. В 1860-1861 година целият Нови Завет бил отпечатан. В 1868-1875 година бил отпечатан Стария Завет, преводът на който бил направен също от четирите духовни академии, по еврейския текст, сравняван със седемдесетте и Вулгата. В 1876 година, след осемнадесетгодишна работа, цялата руска Библия била издадена.

5.Български преводи. Гръцкото духовенство се стараело да унищожи старите български преводи, затова те са рядкост; освен това, до XIX век са извършени само частични такива, за които няма точни сведения. В 1817 година, по желание на Кишиневския и Хотински митрополит Гавриил, архимандрит Теодосий в Бистрицкия манастир (близо до Букурещ) превел Новия Завет на български език, с помощта на неизвестен българин, който знаел само говоримия език на селото си. В 1823 година, от този превод, в пет хиляди екземпляра, руското библейско дружество издало само евангелието според Матей. Преводът не бил одобрен и напечатаните екземпляри били унищожени. По-късно, по покана на Британското библейско дружество, двама сливенски свещеници направили нов превод на евангелията, който също бил несполучлив. В 1828 година Петър Сапунов от Трявна, емигрант в Румъния, превел и издал Четириевангелието, от което в 1833 година имало второ издание. В 1834 година Константин Фотинов приготвил превод на Четириевангелието, но той не бил одобрен от Британското библейско дружество. В 1836 година Британското библейско дружество, чрез мисионера Баркер, се обърнало към търновския митрополит Иларион, да посочи подходящо лице, което да направи превод на Новия Завет на български език. Иларион посочил рилския иеромонах Неофит, който добре знаел гръцки, славянски и руски език. Преводът бил сполучлив; бил отпечатан в Смирна, 1838-39 година, и в продължение на деветнадесет години имал шест издания, при които били направени някои поправки и изменения.Преди около седемдесет години Британското библейско дружество възложило на Константин Фотинов, Илия Ригс, д-р Лонг, Христодул Сечаков и Петко Рачов Славейков да преведат цялата Библия на български език. Д-р Рикс и д-р Лонг знаели добре еврейски, гръцки, латински, български и руски езици. Сечаков владеел западното, а Славейков – източното наречие. В 1866 година бил отпечатан Новия Завет, а в 1873 година – цялата Библия. В 1891 година Библията била отпечатана в малък формат. В 1923 година била направена ревизия на това протестантско издание от петчленна комисия, под председателството на мисионера Роберт Томсън.

В 1898 година Св. Синод на Българската църква, по предложение на варненския митрополит Симеон, възлага превеждането на Библията на една комисия, под ръководството на митрополит Климент Търновски. Той, обаче, боледувал две години и комисията не престъпила към превода. В 1900 година Св. Синод възложил тази мисия на друга комисия, под председателството на самоковския митрополит Доситей, с поръчка, щото на 1 май 1903 година преводът да бъде готов, но комисията не могла да изпълни задачата си.

В 1905 година Св. Синод назначава две комисии за превеждане и за проверка на превеждането. В 1909 година било отпечатано вече Евангелието в петдесет хиляди екземпляра. В 1912-1913 година комисията, поради Балканската война, прекратила работата си за известно време. След това, в 1913 година при възобновяването на работата, Св. Синод назначил нова проверочна комисия. През Общоевропейската война комисията прекратила работата си за още две години. В 1918 година работата пак започнала, при нова комисия, като в същата година било поръчало, в сто хиляди екземпляра, отпечатването на Евангелието в Лайпциг. Поради  настъпилите събития в Германия, отпечатването станало в 1920 година.

На 30 юни 1920 година комисията по превода привършила работата; при проверката, обаче, били намерени грешки, които новоназначена комисия поправила. Българската Библия била отпечатана в Българската държавна печатница, в 1923 година в петдесет хиляди екземпляра. Носи заглавие: “Библия, сиреч книгите на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет”.

Преди отпечатването на цялата Библия, отпечатани били други библейски книги в малък формат: псалми, притчи Соломонови, премъдрост Соломонова, премъдрост на Иисуса Син Сирахов. През 1926 година бил отпечатан в среден формат Новия Завет.

Преводът на българската Библия бил извършен по руската синодална Библия, сравняван с гръцки, еврейски текст, седемдесетте, славянския, латинския и френския преводи. В края на Библията са поместени: а) мерки и теглилки; б) указатели за паримийни, апостолски и евангелски четения; в)пасхални таблици; г) карти на Египет, Азия, Палестина.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ВТОРА

І. Ръкописният гръцки текст на Свещеното Писание на Новия Завет

Езикът, на който са били писани новозаветните свещени книги.

През времето на Христос в Палестина се говорило на арамейски език, който изобщо се нарича еврейски език. Иисус и апостолите са говорили на този език (Матей 27:46; Марк 5:41; 14:36; 15:34; Деяния апостолски 21:40; 22:2). Евангелист Матей писал своето евангелие на този език, после сам го превел на гръцки, а оригиналът бил загубен. Всички останали новозаветни книги били писани на гръцки език. Не могат да се приемат мненията на: а) Болтен: че всички новозаветни книги са писани на еврейски и после преведени на гръцки; б) Хардуин, че всички новозаветни книги, с изключение на посланието до Филимон, са писани на латински език; в) че посланията на Яков и до Евреите били първоначално писани на еврейски; г) Сирле и Бароний – че евавгелист Марк написал евангелието си на латински и оригиналът се пази във Венеция (този ръкопис е част от един ръкопис на Вулгата от VII век). Всички тия твърдения са неоснователни.

В Палестина освен на арамейски език се е говорило и на гръцки, даже гръцкият е бил наравно с еврейския в употребление: “А като чуха, че им говори на еврейски, още повече утихнаха” (Деяния апостолски 22:2). Сам Иисус е знаел гръцки, иначе трябваше да има преводач при разговорите Му със сирофиникийката (Марк 7:26), стотника езичник (Матей 8:5), с Пилат, което от писанията не личи. А още по-употребяван е бил гръцкият език между юдеите на разсеянието. Разпространението на гръцкия език в Мала Азия, Сирия, Палестина, Египет и други е започнало от времето на Александър Македонски (356-323). Чрез неговите походи и завоевания гръцката култура и език проникнали в източните страни. Той сложил начало на елинистичната епоха, която продължила няколко века и след Иисус Христос. Елинизмът пуснал най-дълбоки корени в Александрия. През времето на римските императори източната част на империята била елинизирана. Гръцката култура и език си пробили път и на Запад. Всички първенци и интелектуалци знаели гръцки език.В християнските църкви из империята се служило на приетия от тях гръцки език. На този език ставало общението между църквите. На него пишели и християнските писатели: Климент Римски – Послание до Коринтяните; св. Игнатий Богоносец – седем послания; Ерм – “Пастир”. В края на ІІ век някои писатели почват да пишат на други езици: Тациан на сирийски; Минуций Феликс, Тертулиан – на латински. Гръцкият език в епохата на елинизма се различава много от древния класически език от V век преди Христа и се нарича “кини диалектос” – общ говор или само кини.

За произхода на “кини” има две теории:

Първа теория: Във времето на класическия гръцки език имало четири наречия: атическо, ионийско, дорийско, еолийско. Първо място държало атическото. След походите на Александър Македонски, станало сливане на наречията, като в основата легнал атическият диалект, и се получило ново наречие – кини.

Втора теория: Още през класическо време, в атическия диалект, заемащ първо място, почнали да се вмъкват елементи от другите три наречия и от това сливане се появява кини. За образуване на кини най-силно е влиянието на ионийския, а най-слабо на дорийския диалект. Възприема се втората теория.

Има два вида кини: писмен и говорим. Филон Александрийски, Иосиф Флавий, Плутарх и други пишат на литературния кини. А има разни паметници: писма, договори, търговски сделки и други на обикновения говорим език. Езикът на седемдесетте (Септуагинта) е литературен, но е под влияние на еврейския. Също така и новозаветните книги са писани на литературния кини, само че с много примеси. В него има семитизми, както и нови думи и понятия, появили се поради новостта на християнското учение, изложено в новозаветните книги.

Причина за семитизмите в новозаветния гръцки език са: 1) Иисус и апостолите проповядвали на арамейски език, на който били написани и някои разкази за Христовия живот, за което споменава евангелист Лука. При превеждането на евангелието от Матей, някои семитизми се вмъкнали в гръцкия език; 2) Родният език на писателите оказал своето влияние при писането им на гръцки език; само Лука не е бил евреин; 3) Еврейският език бил на равна употреба с гръцкия, затова му влияел. Преводът на седемдесете, от който дори и евангелист Матей взимал цитати, бил повлиян от еврейския език.

В новозаветния гръцки език се срещат думи, изрази, стилови конструкции от семитски произход. Има и латинизми в малко количество в ония книги, които са писани на Запад. У синоптиците гръцкият език е повече повлиян от еврейския, отколкото в другите новозаветни книги. Най-хубав и чист език имат книгите на евангелист Лука и на апостол Павел. Начало на изследванията на гръцкия език се поставя през време на хуманизма и реформацията. През XVII и XVIII век между изследователите се оформят направленията пуризъм и евраизъм. Пуристите твърдят, че Божественото откровение трябва да е написано на чист, съвършен език, следователно влияние върху гръцкия език няма. Евраистите твърдят, че има силно влияние, оказано от еврейския език върху гръцкия текст. Евраизма побеждава и спорът се приключва в края на XVIII век.В XIX и ХХ век се откриха много паметници, в които е запазен говоримият кини, (камъни, папируси, глинени плочки). Такива паметници в голямо количество са открити в Египет и изследвани от Дайсман, Моултон, Майзер, Тумб и други. Тези паметници доказаха, че кини има свои особености, които неправилно се смятат за семитизми. Така се появи неопуризмът.

Източници за изследване на новозаветния език: преводът на седемдесетте; съчиненията на Иосиф Флавий, Филон и други писатели от времето на елинизма; съчиненията на Климент Александрийски, Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски и други; някои паметници на кини – новогръцки език. Върху новозаветния гръцки са правили изследвания: К. Дитерих, А. Тумб, С. Соболевски, Дайсман и други.

Граматики на кини: Фр. К. Конибиар, Сен Д. Сток и Робертсон – Граматика на библейския гръцки език, отпечатана в София от професор Глубоковски (1927); Фр. Бласс.  Речници на кини: Евр. Пройпен – Гръцко-немски речник. Симфонии: (където на всяка дума се посочват съответните места в Библията) от Моултън и Гидън, 1899; от Брудер, 1913 година.

История на ръкописния новозаветен гръцки текст.

До нас няма запазен нито един автограф на някой новозаветен писател поради ред причини: а) папирусът, на който е писано, не е дълготраен; б) дългата употреба прави ръкописа негоден и предизвиква преписване; в) някои от книгите са били диктувани от авторите и писани от други лица; г) нечетливостта на някои от тях предизвикали преписване. Посланието до Галатяни (6:11) е писано саморъчно от апостол Павел; а до Колосяни (4:18), 1 Коринтяни (16:21), 2 Солуняни (3:17) били писани под негова диктовка.

Мнението, че Игнатий Богоносец и Тертулиан в някои свои произведения говорели за новозаветни автографи, не е основателно, тъй като там се говори за неподправени новозаветни книги; също  не отговаря на истината мнението, че евангелието от Иоан било пазено до IV век в Ефес, и че евангелието от Матей било намерено в гроба на св. Варнава на остров Крит.

Днес имаме около четири хиляди ръкописа на новозаветния гръцки текст, а никое друго древно светско произведение не е запазено в толкова ръкописи.

Материали за писане през времето на Иисус Христос и апостолите:

а) дървени плочки, намазани с восък; б) глинени плочки; в) папирусни листа; г) пергаментни листа (2 Иоан 1:12, 3 Иоан 1:13). Най-много ръкописи са запазени на пергаментни листа.Папирусни листа – папирус. Приготвяли се от сърцевината на тръстиката, растяща по долината на река Нил. Тънките ивици от папирусната сърцевина се залепяли една до друга в два пласта – хоризонтален и вертикален. Пишело се само на едната страна – кратки писма, договори, съобщения, сделки и пр. При нужда, за по-дълги писма, залепяли няклоко листа един до друг и се получавал папирусен свитък, навитък. Редовете на папирусния лист имали от 15-30 букви, написани в един стълбец, наричан колона. Първоначално папирусът се е употребявал в Египет, а по-късно през времето на фараон Псаметих (663-610 преди Христа) бил разпространен и в други страни. По причина, че не е бил траен материал, постепенно той бил изместен от пергамента.

Пергаментни листа – пергамент. Приготовлявали ги от кожи на млади животни: овци, телета, кози, антилопи, след като ги изчиствали и избелвали с вар. През ІІ век преди Христа в град Пергам (в Мала Азия) бил открит по-съвършен начин за приготвяне на този материал за писане и той започнал вече да носи названието на града. Прегънат кожен лист се наричал “диптих”. Четири диптиха, тоест шестнадесет страници правели една тетрадка, а няколко тетрадки – една книга – “кодекс”. На пергаментните листа, които са много по-трайни от папируса, се пишело и на двете страни с растително масло; на папируса – със сажди. Има кодекси с една, две (александрийски кодекс), три (ватикански кодекс), четири (синайски) колони като думите не се разделяли една от друга. Има запазени повече ръкописи на пергамент, отколкото на папирус. Има петдесет и два папирусни ръкописи, с новозаветни откъслеци, но от тях нито един не съдържа целия Нов или Стар Завет. Има новозаветни ръкописи написани на пурпурно боядисан пергамент (”кодекс пурпуреус”) – от VI век. Други – със сребърни букви (“кодекс аргентеус”) – от VI век, а трети – украсени с миниатюрни рисунки. Новозаветните пергаментни ръкописи са повече на брой и съдържат по-големи части от Свещеното Писание. Някои дори и изцяло (те се наричат “пандекти”). Палимпсести – това са пергаментни ръкописи, на които първият текст е изтрит и на негово място е записан нов, по-важен текст. Стария текст често можел да се възобнови по химически начин или посредством фотография.

Евсевий Кесарийски съобщава, че през 331 година Константин Велики наредил да се приготвят петдесет пергаментни ръкописи, които да съдържат цялото Свещено Писание – Стария и Новия Завет. Тия ръкописи били определени за цариградските църкви.

Едни от ръкописите се наричат майускулни, защото били написани с главни или унциални букви. Други се наричат минускулни – били написани с малки, курсивни букви. От IV-IX век се пишели майускулни, а от IX-X век и едните, и другите. От XI век само минускулни.Хартията била изнамерена от китайците; но в VIII век е известна  и на гърците; започва да се употребява в XIII век. В XVI век, с книгопечатането се спира употребата на пергамента. През XVIII век Ветщайн (починал 1754) обозначил със знаци майускулните и минускулните ръкописи. Майускулните обозначил с главни букви на латинската азбука. Минускулните той разделил на четири отдела: 1) евангелия; 2) Деяния и съборни послания; 3) апостол-Павлови послания; 4) Откровения – като поотделно ги номерирал с арабски цифри. Това разделение създало някои мъчнотии. Когато латинските букви се оказали недостатъчни, почнали да употребяват гръцките и еврейски такива. През ХХ век, 1902 година, Херман фон Зоден започнал да обозначава всички новозаветни ръкописи с арабски цифри; ако ръкописът съдържал цялото Свещено Писание, поставял пред цифрата гръцката буква “делта”; за евангелията “е“; за Деянията, Посланията и Откровенето – “ а “. Годината на ръкописа обозначавал с арабски цифри. К. Р. Грегори в 1908 година дава нова система на обозначаване. Той дели всички новозаветни ръкописи на четири отдела: 1) папируси; 2) унциални; 3) минускулни; 4) лекционарии. Папирусите той обозначавал с голямата немска буква Р (например Р₁, Р₂ и пр.). Унциалните обозначавал с арабски цифри, като пред тия цифри поставял една нула – 0 (01, 02  и пр). Минускулните обозначавал с арабски цифри, като на горния десен край поставял малките латински букви е, а, р, r, които означавали съдържанието на ръкописа: е – (Evangelia) евангелия; а – (Acta apostolorum) Деяния и съборни послания; р – (Paulinae epistulae) послания; r – (Revelatio) Откровение. Лекционариите пък с арабски цифри, като пред тях се постави латинската буква l (ел).

Досега са известни деветдесет и два папирусни ръкописи, около двеста седемдесет и шест унциални, около две хиляди и четиристотин минускулни, около хиляда и шестстотин лекционарии. Глинените плочки Грегори поставял в отдела на унциалните ръкописи (0153).

По-важни майускулни кодекси:

t 01 ( у Зоден  d 2) – Синайски. През 1844 година Тишендорф открил част от този кодекс в манастира св. Екатерина в Синай – четиридесет и три листа, която сега се пази в Лайпцигската университетска библиотека. В 1859 година Тишендорф открил втората част на ръкописа, доскоро пазена в Петроград и сега продадена за голяма сума в Англия, където се и пази. Съдържа: Стария и Новия Завет, посланието на апостол Варнава и една трета част от “Пастир” на Ерм. Текста на кодекса е претърпял няколко редакции. Най-ново е изданието в Оксфорд през 1911 година. Синайския кодекс произлиза от ІV век и е един от тия, които Евсевий Кесарийски в 331 година наредил да се приготвят по заповед на Константин Велики.

В-03 (у Зоден  d 1) – Ватикански. От XV век се намира във ватиканската библиотека. Съдържа Стария и Новия Завет, но някои части липсват (2 Тимотей, Тит, Филимон и Откровение). Съставен в IV век, по всяка вероятност в Египет. Предполага се, че Ватиканският кодекс е бил писан по нареждането на св. Атанасий Александрийски за императора Констанц. Кодексът претърпял три корекции, от които последната (около 1000 година) била най-важна. Избелелите букви били пренаписани, поставени били ударения и придихания и около две хиляди места били поправени. Последно издание било направено в 1904 година при папа Пий Х.А-02 (у Зоден d 4) – Александрийски. Произлиза от Египет около 450-500 година след Христа, от XI век кодексът е бил у александрийските патриарси. През 1628 година Кирил Лукарис го подарил на английския крал Карл І. В 1753 година крал Георг ІІ го подарил на Британския музей. Този кодекс е от четири тома – седемстотин седемдесет и три станици; съдържа целия Стари и Нови Завет, двете послания на св. Климент Римски. Издаден е факсимилирано в 1879 година и  в 1909 година (само на евангелията). Кодексът е писан със слети думи, без ударения и придихания. Има амониево деление на отдели.

С-04 (у Зоден d 3) – на Ефрем Сириец. Този кодекс е палимпсест. През XII век върху неговия заличен първоначален текст били написани тридесет и осем трактата на св. Ефрем Сириец. Пази се в Парижкия национален музей; има препинателни знаци и амониево деление на глави и титли. Съставен бил през V век в Египет. Съдържа пет осми части от Новия Завет и откъслеци от Стария Завет; 2 Солуняни и 2 Иоан липсват. Тишендорф по химически начин възстановил първоначалния текст на по-голямата част от кодекса. Той издал факсимилирано Новия Завет в 1843 година.

W-032 – Евангелски ръкопис на Фрийр. Съставен бил в V век; в 1906 година бил купен от американеца Фрийр (в Гиза, квартал на Кайро); сега се намира във Вашингтон. В 1912 година е издаден факсимилирано от Хенри Сандърс. Евангелието от Марк в него съдържа края му – 16:9-20.

Горните унциални ръкописи са ценни древни ръкописи на Свещеното Писание и изобщо на древната гръцка писменост.

D-05 (у Зоден d 5) – Codex Cantabrigiensis или “кодекс на Теодор Беза”, от VI век; намерен във Франция, в манастира “Св. Ириней”, край град Лион.  В 1562 година бил откраднат от хугенотите, а след това станал притежание на Теодор Беза. В 1581 година той го подарил на Кеймбриджския университет, където се пази и досега. Съдържа четирите евангелия и Деяния апостолски на гръцки и латински език. Латинския превод (от дясна страна) е извършен от друг гръцки кодекс и е приспособен към гръцкия. текст. В Деяния има Евталиево деление на глави и стихове. Гръцкия текст е писан слято, без ударения; има сходство с текста на св. Ириней и древните латински и сирийски преводи. В евангелието от Лука и Деяния има много особености. Издаден е в 1899 година от Кеймбриджския университет факсимилирано.D-06 (у Зоден а 1026) Кодекс Кларамонтана. Първоначално го притежавал Теодор Беза, а сега се пази в парижката народна библиотека. Съдържа апостол-Павловите послания, на гръцки с латински превод; съставен бил в VI век в Южна Франция; има предположение, че той е продължение на “Codex Cantabrigiensis”. Издаден е от Тишендорф в 1852 година.

Други по-важни унциални кодекси са: Кодекс Василенсис (VIII век), Лаудианус (VI век), Авгиенсис (IX век), Бернерианус (VI век), Коиглинианус (VI век), Киприус (VIII или IX век), Стефани или региус Парис (Х век), Пурпурус (VI век), Росаненсис (VI век), Коридети (VII-IX век).

Минискулни новозаветни ръкописи. Числото им досега е около две хиляди и четиристотин, като постоянно се увеличава. От тях около петдесет съдържат целия Нови Завет; те са пандекти. Останалите съдържат части, книги или групи от книги от Новия Завет.

Минускулните ръкописи са от по-къснешен произход и не са близки до първоначалния новозаветен текст. Напоследък, обаче, се откри, че някои от тях съдържат ценен древен новозаветен текст, употребяван в Кесария Палестинска през Оригеново време. Ценен древен текст съдържа и така наречената “Ферарска група”, която произлиза от Калабрия или от Сицилия. При изследването на много от тези ръкописи се установява не само новозаветен текст, употребяван във Византия през средните векове, но и първоначалният новозаветен гръцки текст.

Лекционарии – числото им е около хиляда и шестстотин, като постоянно се увеличава. Списък на лекционариите Грегъри помества в произведението си “Текст критик”; в някои от тях се съдържа древен новозаветен текст. Важното е, че мъчно могат да се правят промени или добавки в текста на лекционариите, тъй като той се е четял при богослужение и се знаел наизуст.Грешки, поправки и допълнения в новозаветния гръцки текст.

Христовата Църква е запазила грижливо канона и съдържанието на новозаветните книги. Строгото пазене на новозаветния текст историкът Созомен илюстрира в своята Църковна история със следния разговор. На остров Кипър, на едно събрание на триста и петдесет епископи, един от епископите употребил думата “скимпус” (креват) вместо “краватос” (одър), която считал за груба дума. Присъстващите забелязали промяната и казали на своя брат: “Нима ти си по-добър от този, който е казал “краватос”, та се срамуваш да употребяваш неговата дума?” По същество и по смисъл неговия новозаветен текст е запазен в Христовата Църква, обаче, при преписването са били вмъкнати някои несъществени грешки и неточности. Едни грешки са неволни и несъзнателни, а други съзнателни – преписвачите нагаждали текста според своите разбирания; затова грешките, поправките и измененията делим на две групи: 1) неволни и 2) преднамерени.

1)Неволни. Ставали при невнимателно гледане или слушане при преписването или диктовката. Има ред случаи, от които се появили неволни грешки: а) заместване една буква с друга; б) пропущане срички и думи; в) неправилно разделяне думите в слятото писане; д) неправилно прочетени съкращения; е) заместване една дума с друга с еднакво значение; ж) писане на гласни вместо двугласни и други.

2)Преднамерени. Били извършвани или с добра цел (от православни), или с цел за защита (от еретици); а) граматически и синтактични изменения; б) добавяне, заместване или изхвърляне на думи при тълкуването; в) добавки от литургичен характер; г) съобразявания и изправяния с паралелни места в други книги. Преднамерени изменения от еретиците са правени от: валентинияните, Маркион, арианите и други.

Много труд е положен за изследване на ръкописите, особено на майускулните; резултатът от многовековната работа на изследователите е, че днес новозаветния текст по същество и смисъл е еднакъв с текста на новозаветните писатели. За това се уверяваме от изданията на Константин Тишендорф, Херман фон Зоден и други, които изследвали, сравнявали хиляди ръкописи, и в изданията си посочили всички разночетения в по-важни древни новозаветни ръкописи.Пазене и възстановяване на първоначалния новозаветен гръцки текст

Не само св. Църква, но и много видни богослови, от древност и досега, са си поставяли за цел да запазят и възстановят първоначалния текст – Ориген (починал 254), блажени Иероним, Пиерий, Памфилий Кесарийски (изследванията на последните двама не са запазени до нас), Исихий (III-IV век) – египетски епископ, Лукиан (починал 312) – антиохийски презвитер. Папа Геласий не одобрил рецензията на Лукиан и Исихий, но според блажени Иероним Лукиановата рецензия е получила широко употребление и разпространение в Атиохийската и Цариградската църкви, а Исихиевата – в Александрийската църква.

ІІ. Новозаветни цитати у древните църковни писатели.

При изследване и възстановяване на първоначалния текст цитатите имат важно значение по следните причини: 1) За новозаветния текст от първите три века се съди по цитатите, тъй като най-ранните кодекси са от IV век; 2) Цитатите определят по-точно мястото и произхода на ония ръкописи и редакции, с които са сходни. Най-важни са цитатите на църковни писатели от първите пет века; цитатите на следващите, по-късни писатели остават на втори план.

Цитати от апостолските мъже и първите християнски апологети има малко. Голяма част от тях са цитирани по памет. В края на ІІ век св. Ириней Лионски (- 1800), Климент Александрийски (- 2400), Тертулиан (- 7000), Ориген (- 18 000) – тези цитати са буквални или свободни. Цитатите на гръцки са по-важни от тия на латински, които пък не са без значение, особено когато са правени от древни латински новозаветни преводи.

При ползване от цитатите на древни църковни писатели, трябва да се има предвид: 1) Често преписвачите са поправяли текста, съобразно употребявания текст в тяхно време. 2) Непълни цитати често са били допълвани от преписвачите. 3) Често самите писатели нагаждали текста съобразно целите си. 4) Често писателите са цитирали свободно, а не дословно. 5) Един писател може да се е ползвал от различни ръкописи. Затова при изследването трябва да се има на ръка критично проверени издания на древни писатели. Такива издания са: на Берлинската академия на науките (1897 година и сл.) – за източните църковни писатели; на Виенската академия на науките (1866 година и сл.) – за западните църковни писатели. За установяване на буквалните цитати се взима под внимание: 1) неколкократното привеждане буквално, от един и същ писател, на един текст; 2) когато писател изрично подчертава, че цитатът е буквален; 3) когато оборва погрешно цитиране у еретиците; 4) когато привежда новозаветни места, за да докаже догматически истини. 5) Привеждане новозаветни места, а след това тълкувание.

По-важни цитати има у следните древни църковни писатели:

Източни: св. Василий Велики (починал 379); св. Григорий Богослов (починал 390); св. Григорий Нисенски (година 394); св. Кирил Иерусалимски (починал 386); Ориген (починал 254), св. Атанасий Александрийски (починал 373); св. Кирил Александрийски (починал 444); Тациан (починал 180); св. Ефрем Сириец (починал 373).

Западни: св. Юстин Философ и Мъченик (починал 167), св. Ириней Лионски (починал 202), св. Иполит Римски (починал 236), Лактанций (починал 313), св. Киприан Картагенски (починал 256), Тертулиан (починал 220), св. Амвросий Медиолански (починал 347), блажени Иероним (починал 420), блажени Августин (починал 430). Изследвания върху цитатите дават: Бусе – “Евангелските цитати у Юстин Мъченик” (1891); К. Хауч – “Евангелските цитати у Ориген” (1905); Аугустинус Мерк – “Новозаветният текст у св. Ириней” (1925) и други.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Професор Христо Гяуров

ІІ. Понятие за науката “Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет“.

1.Название на науката “въведение” (исагоги). Това название за пръв път било употребено от антиохиеца Адриан, който около 450 година написал съчинението “Въведение в Божествените писания”. Това име “Въведение” или “исагоги” става общоупотребително през XVII и XVIII век.

Ричард Симон (починал 1712 година) разделя “Въведението” (”исагогика”) на две части: “Въведение в Новия Завет” и “Въведение в Стария Завет”. Но има богослови, които не правят това разделение: например Каулен в съчинението си “Въведение в свещените книги на Стария и Новия Завет” (1905 година, V-то издание).

2.Задача на науката. Задачата на “исагогиката” е да даде предварителни познания за свещените книги. Тия познания са: а) общи сведения – понятие за новозаветните книги; б) название, произход, писатели на новозаветните книги; в) боговдъхновеност; г) число на книгите, редът им; д) деление по съдържание, език и форма; е) деление на зачала, глави, стихове; ж) история на новозаветния гръцки текст; з) цитати у древните църковни писатели; и) история на преводите, на канона, на печатния гръцки текст; к) възстановавяне на първоначалния гръцки текст; л) произход на всяка новозаветна книга поотделно, автор, време, място, повод, цел на написване, съдържание, истинност, неповредност и древни свидетелства.

Тия предварителни познания можем да разделим на: общи относно всички книги на Новия Завет, и частни – относно всяка отделна книга. Имайки предвид задачата на исагогиката, ние заключаваме, че тя е историческа наука. За такава я считат и учените Ройс, Юлихер, Цан, Майнерц и други.

Има някои католически богослови (Хофман, Каулек), които считат, че главната задача на исагогиката е апологетическа, тоест да защити подлинността и боговдъхновеността на свещените новозаветни книги; по такъв начин те причисляват исагогиката към отдела Систематическо богословие.

Протестантският богослов Фердинанд Христиан Баур счита, че задачата на исагогиката е критично изследване на новозаветния канон.

Горните два възгледа за нас са неприемливи.

3.Деление на науката:

а) обща част, в която влизат въпросите: история на новозаветния гръцки текст; новозаветни цитати у древните църковни писатели, история на древните и нови преводи на Новия Завет; история на новозаветния канон; история на печатния текст и на възстановяването на първоначалния текст; б) специална част. В нея се разглежда произходът на всяка новозаветна книга и въпросите свързани с произхода ѝ: автор,  древни свидетелства, време и място на написването ѝ и други.

Тия две части на исагогиката се предшестват от увод, в който се разглеждат:

а) общи сведения за Свещеното Писание на Новия Завет; б) Понятие за науката исагогика.

Мнозина богослови, като П. Файне, М. Майнерц и други, делят исагогиката на три отдела:

а) произход на отделните свещени новозаветни книги; б) история на новозаветния канон; в) история на новозаветния гръцки текст.

Това деление не се счита за сполучливо.

4.Метод на науката. Исагогиката спада към отдела Историческо богословие. Методът ѝ е исторически, тоест изложените истини в нея трябва да почиват върху здрави и несъмнени исторически доказателства.

Като богословска наука, исагогиката се осланя върху вярата в Христос Изкупителя, и върху Църквата Христова, като носителка на истината. Относно реда на разглежданите въпроси в исагогиката няма единодушие между учените. Едни считат, че първо трябва да се разглежда специалната част, тоест  всяка отделна книга, а други – общата част. Ние възприемаме следния ред:

а) увод – общи уводни въпроси; б) обща част; в) специална част

При разглеждане на специалната част едни учени разглеждат книгите по хронологически ред. Други – по авторство, тоест от всеки автор всички негови книги – например, от апостол Иоан: евангелие, послания, откровение. Трети разглеждат новозаветните книги по отдели: евангелия, деяния, послания, откровение. При разглеждането на всеки отдел книгите му се подреждат по хронологически ред.

Това последно разглеждане е възприето и от нас.

5. Източници на науката:

а) вътрешни – свещените новозаветни книги; б) външни: Свещеното Предание; писмени и веществени паметници; църковни решения и определения, взимани при вселенски и поместни събори; произведения на древни църковни писатели. Помощни науки на исагогиката са: църковна археология, църковна история, история на древната християнска литература и други.

6. Самостойност на науката. Има учени, които считат, че исагогиката е част от науката “История на друга християнска литература” – Херман фон Зоден. Исагогиката, обаче, има ясно определен и разграничен предмет на изследване – новозаветните книги, които имат божествен, а не човешки произход; в тях се съдържа свръхестественото, божественото новозаветно откровение. Те са основата на християнската вяра и нравственост, на цялото християнство. Те са източници и на всички християнски богословски науки. Поради тази причина в богословските науки трябва да съществува специална самостойна наука, имаща за предмет източниците на богословската наука. На исагогиката от древност и досега се гледа като на една от най-важните богословски науки.

7. История на науката “Въведение в Свещеното писание на Новия Завет”.

Историята на науката започва от първите дни на християнството. Тя се дели на три периода: патристичен, средновековен и нов.

Върху развитието на науката са оказали влияние:

а) разните стремежи и интереси; б) развитието на християнската богословска наука изобщо. Тогава, когато богословите са обръщали внимание на тълкуванието, исагогиката е била слабо развивана.

I. Патристичен период (ІІ-VІ век).

В този период се обръща внимание предимно на тълкуванието на Новия Завет, но не и на произхода му. Има някои църковни писатели, които се занимават с исагогични въпроси, като специален предмет на изследване – например Климент Александрийски, Ориген, блажени Иероним, блажени Августин, св. Иоан Златоуст, Евсевий Кесарийски и други. Други църковни писатели се занимават с херминевтични въпроси: св. Ириней Лионски, Тертулиан, Ориген и други. Ориген различава: буквален, морален и мистичен (духовен) смисъл в Свещеното Писание. Александрийската школа обръща внимание върху алегоричното тълкувание на Свещеното Писание. Антиохийската школа – върху реалното; по-важни нейни представители са: Диодор Тарсийски, Теодор Мопсуестийски, св. Иоан Златоуст, блажени Теодорит Кирски и други. Специални изследвания върху херминевтични и исагогични въпроси, писани от древни църковни писатели: Мелитон Сардийски (починал 170) в съчинението си “Ключ” – незапазено до нас, дава правила за тълкуванието на някои места в Свещеното Писание. Св. Иполит Римски (починал 236) е автор на Мураториевия канон, в който се изброяват каноническите книги на Новия Завет и се дават сведения за тяхното написване. Този канон е част от произведението му “Песни” и с право може да се нарече “първо въведение в Свещеното Писание”. Тикониус (починал 390) – “Седем правила за търсене и намиране смисъла на Свещеното Писание”. Блажени Августин – “За християнската вяра”. Блажени Иероним – “За знаменитите мъже”.  Адриан от Антиохия – “Въведение в Божествените Писания” (450). Козма Индикоплевст, VІ век – “Християнска топография”; в V том дава сведение за писателите, целта и съдържанието на библейските книги. Юнилий Африкански – “Института регулария дивине легис”; в това съчинение той разлежда чисто исагогични въпроси, като: писатели, деления, характер, каноничност на библейските книги. Касидор (VІ век) – “Институционес дивинарум ет секуларум лекционум”.

ІІ. Средновековен период (VI-XVI век).

Богословската наука запада на Изток, а се развива на Запад и има предимно тълкувателен характер. Но все пак има богослови, които се занимават с исагогически въпроси.

На Изток: цариградският патриарх Фотий (починал 890) в съчинението си “Амфилекия” дава правила относно тълкуванието на Свещеното Писание.

Блажени Теофилакт (починал 1107) – охридски архиепископ; в предговорите към своите тълкувания дава исагогични сведения за произхода на новозаветните книги. Тези сведения на блажени Теофилакт са поместени в много старобългарски и църковнославянски новозаветни ръкописи.

На Запад: Алкуин (починал 804), Хюго (починал 1141), Бонавентура (починал 1274), Тома Аквинат (починал 1274), Николай от Лира (починал 1340). Последният дава обширни сведения за канона, съдържанието, произхода на новозаветните книги и правила за тълкуванието им.

Сано Пагнин (починал 1541) в съчиненията си говори за необходимост от изучаване на еврейския език; за канона; за гръцкия и латинския превод на Стария Завет; дава правила за тълкуване.

ІІІ. Нов период – от Реформацията до днес.

В началото на този период се е обръщало повече внимание на тълкуванието на новозаветните книги, отколкото на произхода им. Протестантите отхвърлили Свещеното Предание и се базирали само на Свещеното Писание. Между протестантските богослови почнало да се явява съмнение в подлинността и важността на някои новозаветните книги. Лутер, например, отхвърля посланието на апостол Яков и Откровението. Появилите се съмнения за подлинността на някои новозаветни книги дали повод на Католическата църква да определи на Тридентския събор – 1456 година канон на старозаветните  и новозаветните библейски книги.

Разработка на исагогиката през XVI и XVII век. По-важни католически богослови работили в областта на исагогиката са:

Сикст Сиенски (починал 1569) – “Библиотека санкта” (1566) – осем книги, в два тома; дълго време служила за ръководство и основа на мнозина учени по исагогични, апологетични и тълкувателни въпроси. Протестантски богослови: Матей Флаций – “Ключ на Свещеното Писание (1567); Бриан Валтон – “Апаратус библикус”(1677) – разглеждат се исагогични въпроси, главно текстът на новозаветните книги, древни преводи и други.

Нова насока, проведена от Ричард Симон в исагогиката.

Ричард Симон (починал 1712) – католически богослов; придава на исагогиката исторически характер, такъв, какъвто тя и до днес има. В своите съчинения: “Критическа история на Стария Завет” (1678), “Критическа история на текста на Новия Завет” – създава нова епоха в историята на исагогиката. Изследвайки новозаветния текст и преводи, той разглежда и исагогични въпроси. В борбата си с протестантите относно Свещеното Предание, той изпаднал в грешка, като придавал по-голямо значение на Свещеното Предание, отколкото на Свещеното Писание; в края на живота си се поправил.

А) Протестантска исагогика в XVIII век

Йохан Давид Михаелис (починал 1791) – работил в насоката на Ричард Симон. В съчинението си “Въведение в божествените писания на Новия Завет” Михаелис се занимава с въпроса за апостолския произход и боговдъхновеността на новозаветните книги, като намира, че има новозаветни книги небоговдъхновени, нямащи апостолски произход. С тия си възгледи Михаелис слага началото на рационализма в протестантската богословска наука.

1. Рационализъм

Привържениците му се придържат към изискванията на чистия разум. Вярата, Свещеното Предание, църковните определения – нямат важно значение. Основател на рационализма в исагогиката се счита Йохан Саломон Землер (починал 1791), който бил под влиянието на Хердер и Кант – “Свободно изследване на канона” (1771-1775). Библейския канон е човешко дело; в него боговдъхновено е само това, което помага за нравственото усъвършенстване на човека, постигнато по естествен път. Землер упражнил влияние върху Иохан Готфрид Айхорн (починал 1827). Във “Въведение в Новия Завет” прокарва мисълта за праевангелието – “Уревангелиум”, което уж послужило като основа на синоптическите евангелия. Лебрехт де Вете (1826) също счита, че подлинността на някои новозаветни книги е съмнителна. Карл Август Креднер – “История на новозаветния канон” – не оспорва подлинността на евангелието от Иоан. Противници на рационализма между протестантските богослови са: Х. Ф. Герике – “Историко-критично въведение в Новия Завет” (1843); Олсхаузен – “Библейски коментар върху новозаветните книги” (1830); Шлаермахер (починал 1834) – “Въведение на Новия Завет” (1843).

2.Тюбингенска школа.

Основателят ѝ Фердинанд Христиан Баур (починал 1860) твърди, че в борбата между павлинизма (универсално християнство) и петринизма (юдеохристиянство) се появяват новозаветните свещени книги. Тази борба утихва след появата на гностицизма (след 140 година). Той различава три периода в нея:

а) апостолски; б) след апостолски; в) католически – съобразно които определя произхода на свещените новозаветни книги.

В апостолския период, 1) на юдеохристиянска почва се появило евангелието от Матей;2) на павлинистична почва се появило посланието до Галатяни, 1 и 2 до Коринтяни, до Римляни и източникът на евангелист Марк.

В следапостолския период, 1)на юдеохристиянска почва се появило посланието на апостол Яков и универсалната преработка на евангелието от Матей; 2)на павлинистична почва се появили посланията до Евреи, Ефесяни, Филипийци, Колосяни, Филимон, преработката на евангелието от Лука, Деяния апостолски; 1 и 2 до Тимотей; 3)на неутрална почва – евангелието от Марк и 1 Петрово.

В католическия период: до Тит, 2 Петрово, евангелието и посланията на апостол Иоан.

Тези свои възгледи Баур излага в съчинението си “Критически изследвания върху каноническите евангелия” (1847) и “Християнството и християнската църква през първите три века” (1853). Негови последователи: А.Швеглер (починал 1857), Хилгенфелд, Пфлайдерер и други.

Протестантски богослови, противници на тюбингентската школа: В. И. Тирш, Ланге – “История на църквата” (1853), А. Ричл – първоначално ученик на Баур – “Произход на древната католическа църква” (1857). Други протестантски богослови заемат средно становище по отношение тюбингенската школа: Евалд, Мейер и други.

3. Краен критицизъм.

Отрича подлинността на новозаветните книги и изказва съмнение  относно съществуването на Христос. Бруно Баур, привърженик на философията на Фойербах, пише “Критика на Павловите послания” (1850-1852), като отрича подлинността на тези писания. Фолтер пише “Павел и неговите послания” (1905) и отрича подлинността на всички Павлови послания. Р. Стек пише “Подлинността на посланието до Галатяните, с критически бележки за Павловите послания” (1888). Иенсен, Древс, Рашке и други, отричат съществуването на Христос и подлинността на Павловите послания.

4. Умерена критична школа.

Отхвърля твърдението на тюбингенци и приема свидетелства на древното църковно предание и на църковната литература относно произхода на новозаветните книги. Между тях има такива, които отричат подлинността на някои новозаветни книги. По-видни представители, Холцман, Юлихер, Харнак и други пишат исагогически трудове. Към исагогиката допринасят още със своите умерени трудове Зоден, Кнорф и други; някои списания – Икспозитор (Лондон и други).

5. Раздробяване на новозаветните свещени книги.

Има някои протестантски богослови, които твърдят, че новозаветните книги не са цялостни, а компилативни произведения от разни части с разнообразен произход. Шпита пише “Евангелието на Иоан като източник за историята на Христос” (1910). Прокарва мисълта, че това евангелие се състои от много части от различен произход. Ед. Сиверс се труди да докаже компилативността на много новозаветни свещени книги.

6. Изследване на формата на новозаветните книги.

Има група богослови, които считат, че изследването на външната страна, формата на новозаветните книги ще хвърли голяма светлина за произхода им. Представители: Дибелиус, Шмидт, Вертран и други. В “История на най-древната християнска литература” (1926) от М. Дибелиус се излагат главните начала на това направление.

7. Ортодоксално направление.

То избягва рационализма и защитава боговдъхновеността на свещените новозаветни книги. Привърженици: Хофман – основател на “ерлангенската ортодоксална школа”; признава подлинността на всички новозаветни книги. Пише: “Свещеното писание на Новия Завет” (1862-1883), “Въведение в Новия Завет” (1881). Теодор Цан пише: “История на новозаветния канон” (1888 сл.) Грегори пише: “Въведение в Новия Завет” (1909). Файне пише: “Въведение в Новия Завет” (1913) – пето издание в 1930 година.

Б) Развитие на католическата новозаветна исагогика от втората половина на XVIII век

По това време започва да се развива влиянието на Ричард Симон. Дадената от него насока била бляскаво продължена и развита от Хуг (починал 1846). Произведението му “Въведение в Новия Завет” (1821) служи за главно ръководство по исагогика. Хуг се отличава със силен критичен ум и обширни познания; той обширно изследва произхода на новозаветните книги, като същевременно защитава подлинността им срещу нападките на протестантските богослови.

От времето на Симон и Хуг, католическата новозаветна исагогика запазва и досега своя исагогически характер. Според тях има три главни въпроса за разглеждане от исагогиката:

а) история на канона; б) история на текста; в) история на новозаветните преводи.

Католически богослови от този период, дали исагогични трудове, са: Шолц, Каулен, Корнели, Гутйар, Майнертц и други. Католически списания с исагогични материали са: “Ревю библик” (1912 сл.) и други.

В) Новозаветната исагогика в православната руска книжнина през XIX век и началото на XX век

В руските духовни академии специална наука исагогика не е имало; тя се разглеждала заедно с екзегетиката на Новия Завет. В 1896 година под ръководството на епископ Михаил е преведен трудът на протестантския богослов Хайнрих Герике: “Въведение в новозаветните книги на Свещеното Писание”. В руската богословска книжнина има ценни монографии по ред исагогични въпроси, например от В. Рождественский – “История на новозаветния канон”. От епископ Михаил – “За евангелията и евангелската история (1885), “Библейска наука”. От М. Д. Муратов (починал 1917) – „Новият Завет като предмет на православното богословско изследване” (1915). От Гр. А. Воскресенский (починал 1918) – той отпечатва много изследвания върху славянския превод на Новия Завет. От епископ Василий Богдашевски – “Евангелие от Матей” – критично екзегетическо изследване (1915). От Глубоковски (починал 1937) – автор на много исагогически трудове.

Руски богословски списания, в които има поместени исагогически изследвания, са: Християнское чтение, Богословский вестник, Православний собеседник, Душеполезное чтение, Странник и други.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.

Следва…

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ПЪРВА

І. Общи сведения за Свещеното Писание на Новия Завет

1. Понятие за Свeщено Писание на Нов Завет

Сътворението на човека по образ и подобие Божие предполага отношения между Твореца-Бога и сътворения човек, предполага промисъл от страна на Бога и послушание от човека. Човекът обаче съгрешил. Неговата святост изчезнала. Съвестта се помрачила. Волята отслабнала. Между човека и Бога застанал грехът, който ги разделял.Необятната Божия любов дала начин и средство за премахване на греха. Бог промислил и обещал Спасител за падналото човечество. В определеното от Божия промисъл време този Спасител, Божият Син Иисус Христос, се въплътил, за да изпълни Своята мисия. Тази мисия има две основни части:

1. Иисус Христос съобщил възвишеното Си учение относно вярата и нравствеността за спасението на човешкия род.

2. Чрез смъртта и възкресението Си изкупил човечеството от греха. Всичко това е запазено в Свещеното Писание и Свещеното Предание, легнали в основата на св. Православна църква.

Под новозаветно Свещено Писание разбираме сборник от свещени книги, писани по Божие вдъхновение от Христови апостоли или техни непосредствени ученици, в които се излага животът, дейността и учението на Спасителя Христос, изкупителното Му дело, установените от Него Тайнства, основаването и разпространението на Църквата, както и развитието на това учение от Христовите апостоли.

Известно е, че съществува и друг сборник от свещени книги, а именно старозаветните, където се описва историята на богоизбрания еврейски народ от грехопадението до идването на Спасителя Христос.Тези два сборника носят общото име Библия: ta biblia (множествено число от to biblion – книжка, писмо). Това название се среща у св. пророк Даниил (9:2 – ta biblia, книгите) и в първа Макавейска книга (12:9 – ta agia biblia, светите книги). Употребява се също в първо и второ послание на св. Климент Римски до коринтяни. А от времето на Ориген названието влиза в обща употреба. Прието в латиноезичната християнска книжнина, то се възприема като съществително в единствено число (biblia), употребено за пръв път така от Бонавентура (1221-1274).

Други имена, които носят старозаветните и новозаветните книги, са: “Писания” (grafai), “Писание” (grafоv, gramma ), “Свети (съответно Свещени) Писания” (iera grammata). Тези названия, употребявани за старозаветните книги, започнали да се употребяват и за новозаветните книги. Така се получават названията: “Свещено Писание на Стария Завет”, “Свещено Писание на Новия Завет” или общото название “Свещено Писание”

Научната богословска литература употребява думата канон. Казва се: “канон на свещените книги”, “библейски канон”, “старозаветен канон”, “новозаветен канон”. Църковно право: “Правило, закон, норма”. Литургика: “Църковна песен, съставена от няколко ирмоса и тропари, разпределени в отделни песни”. Думата канон е гръцка (kanwn от гръцката дума kavn – тръстика); има много значения, които могат да бъдат разпределени на четири групи:

1. Прът, линия, инструмент за определяне на прави и отвесни линии.

2. Правило, образец, пример (Филипяни 3:16);

3. Плоча или дъска – надписана, таблица, списък, каталог сборник;

4. Дял (2 Коринтяни 10:13), данък – граждански или църковен.

Библията се нарича “канон” поради това, че:

а)тя е сборник от разни свещени книги и

б)съдържа правила за вяра и живот – “твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми” (Псалом 118:105).Това понятие започва да се употребява в първите десетилетия на християнската ера. Ориген, Евсевий Кесарийски, св. Атанасий Велики, св. Иероним наричат новозаветните свещени книги “канонически книги”.

От думата kanwn (канон) произлиза и глаголът kanonizw със значение “приемам в канона”; заедно с него често се употребява и глаголът ekklhsiazw (“въцърковявам”), за да се означи, че Църквата признава известна книга за каноническа.

2. Названието “Свещено Писание на Новия Завет”

2. 1. Понятието “Завет”

При работа със Свещеното Писание неизбежно срещаме понятието “завет”, съответстващo с определенията “стар завет”, “нов завет”. То е заимствано от старозаветните текстове на Библията. В еврейския оригинал стои tyrb. В превода на Стария Завет, известен като “Превод на седемдесетте (преводачи)”, на латински  Septuaginta, думата tyrb се среща двеста и седемдесет пъти, предадена с гръцкото съществително diaqhkh (на латински testamentum). Съвсем естествено понятието преминава и в новозаветните книги, в чийто оригинален гръцки текст diaqhkh се среща тридесет и три пъти (от тях седем пъти – в старозаветни цитати), разпределени така: четири пъти в синоптичните Евангелия, два пъти в Деяния на св. апостоли, двадесет и шест пъти в св. апостол-Павловите послания (само в Евреи – седемнадесет пъти!), един път в Откровение на св. Иоан Богослов[1].

2.2. Старозаветната употреба на понятието “завет”

Първоначално, в старозаветните книги, понятието berit (tyrb) се употребява за означаване на завета на Бога с израилския народ още от времето на Авраам. Етимологически разгледана, думата означава “разпореждане” (съответно – с материална или духовна собственост), “завещание”, “последна воля”. Гръцкото съответствие (diaqhkh) произхожда от глагола diatiqhmi – подреждам, поставям в определено състояние; правя завещание, определям (нещо). В правния му смисъл понятието е употребено в Галатяни 3:15 (”човешко завещание, утвърдено вече, никой не разваля, нито допълня”) и Евреи 9:16-17 (“защото, дето има завещание, необходимо е да последва смъртта на завещателя; понеже едно завещание добива сила само след смърт”). В преносен смисъл diaqhkh означава разпореждане, волеизявление по даден въпрос, съответно – съюза, който Бог сключил с Авраам и с потомците му, а това е именно основното, срещано в новозаветните книги значение, тоест завет. В такъв смисъл думата се среща в Галатяни 3:17 (“законът не отменя утвърдения по-преди от Бога завет за Христа”), 4:24 (“това са двата завета, единият от Синайската планина…”), на много места в Посланието до евреите и в други послания на св. апостол Павел, а също така и в онези места, където се предават думите на Иисус Христос от Тайната вечеря, когато Той установява тайнството св. Евхаристия и говори за Своята кръв на “новия завет” (Матей 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20; 1 Коринтяни 11:25).2.3. “Завет” като определение за библейските книги

Още през времето на Моисей свещените старозаветни книги почнали да се наричат “книги на завета”: “И взе книгата на завета и прочете гласно пред народа” (Изход 24:7). По-късно започнали да наричат “книги на завета” всички свещени старозаветни книги (4 Царства 23:2, 21; Сирах 24:25; 1 Макавейска 1:57). По подобие на старозаветните постепенно започнали да наричат и новозаветните писания “книги на завета”. Интерес представлява употребата на думата “завет” в 2 Коринтяни 3:14, където св. апостол Павел говори за четенето на “Стария Завет”: “И до днес, кога се чете Ветхият Завет, остава неснето същото покривало, което се снима чрез Христа”.

2.4. Понятието “Нов Завет”

Названието “Нови Завет” (h kain diaqhkh) почнало да се употребява през апостолския век.

Евсевий Кесарийски (Църковна история история V, 16, 3): “един от монтанистите наричал свещените новозаветни книги “Нов Завет”. Същото название се среща у Ориген (За началата ІV, 1, 1) и Тертулиан, като след III век става общоупотребително.

Думата diaqhkh (еврейски tyrb – berit, латински testamentum) има значения:

1. завещание, разпореждане, заповед;

2. съюз, договор.

В Стария Завет тази дума се употребява и с двете значения:

а)Бог съобщава, заповядва, обещава (Битие 17:4; Изход 19:5).

б)Бог сключва съюз, договор с човека. Своите обещания, заповеди Бог съобщава на човека във форма на договор, съюз и така човек е заставен да слуша и изпълнява Божията воля.

Тези книги, в които бил изложен заветът на Бога към човека, тоест божественото откровение, били наречени “книги на завета”. В старозаветните книги е изложено божественото откровение до идването на Иисус Христос. В новозаветните книги е изложено божественото откровение след Иисус Христос.За двата завета се говори у св. пророк Иеремия: “Ето настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и дома Юдин нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа от Египетската земя” (Иеремия 31:31-32). Също и книгите на Новия Завет говорят за двата завета на човека с Бога: “Това е Моята кръв на Новия Завет” (Матей 26:28; Марк 14:24; Лука 20:20; 1 Коринтяни 11:25).

Названията Стари и Нови Завет се употребяват понякога и със значение за време. Стари Завет – времето преди Христос. Нови Завет – времето след Христос.

3. Произход на новозаветните свещени книги

Иисус Христос е проповядвал Своето учение, Той не е писал нищо. Един само случай е споменат в Свещеното Писание, където се говори, че Иисус писал: когато довели при него жената, хваната в прелюбодеяние. “А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание” (Иоан 8:6). Евсевий Кесарийски цитира в църковната си история едно писмо от Христос до едеския цар Авгар, намерено в архивата на град Едеса. Това Иисус Христово писмо е отговор на писмо от царя Авгар до Христос.

Това писмо е имало свои защитници, но днес се счита за апокрифно от всички учени.

Устната проповед на Христос е имала голяма сила и влияние върху сърцата и душите на човеците. “Никой не е говорил тъй, както тоя човек” (Иоан 7:46). Тая устна проповед е била квас за заквасване на вселената. От нея произхожда, като пръв и особено важен източник за Христовото учение – Свещеното Предание, пазено в Църквата.

Устно проповядвали първоначално и Христовите апостоли. Иисус при изпращането им на проповед ги напътствал: “Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Матей 10:27). “Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца Ми, който говори във вас” (Матей 10:20). Тази Апостолска проповед е имала голяма сила. “Господи, в Твоето име и бесовете се покоряват нам” (Лука 10:17).

След смъртта и възнесението на Христос, християнството започва да напредва по цялата римска империя. Явява се нужда от подробни писмени сведения за живота, учението и изкупителното дело Христово, за да се разяснят някои истини от Христовото учение, да се опровергаят възникнали лъжеучения и да се дадат напътствия на новооснованата Църква Христова. Тази нужда предизвиква появата на новозаветните книги: четири канонически Евангелията; Деяния Апостолски; седем съборни послания; четиринадесет Павлови послания и Откровението на апостол Иоан Богослов.

Новозаветните писатели са писали по Божие вдъхновение.  Дух Свети говорил чрез тях не само в проповедите им, но и в писаните от тях книги. “Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки…. Утешителят, Дух Свети, когото Отец ще изпрати в Мое име, той ще ви научи на всичко, и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил (Иоан 14:16, 26).

4. Писатели на свещените новозаветни книги

Едни от свещените книги са написани от апостолите на Иисус Христос, а други от непосредствени ученици на апостолите, под тяхно ръководство.

Думата апостол (”о апостолос” от глагола “апостелло” – изпращам) значи пратеник. Иисус Христос имал два вида апостоли:

а)В тесен смисъл на дванадесетте Му избрани от Него ученици, за да бъдат постоянно при Него в земния Му живот и да Му помагат при проповядването и новото спасително учение. “А когато настана ден, повика учениците си и избра от тях дванадесет, които ги нарече апостоли” (Лука 6:13),

б)В широк смисъл са избраните по-късно седемдесет други, за проповядване на учението Му. “След това Господ избра и други седемдесет и ги разпрати пред Себе Си по двама за всеки град и място, където сам щеше да отиде” (Лука 10:1).Апостоли със специално възложени задачи, избрани от Христос, са братята Господни (Юда и други), Павел и други “Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името ми пред народи, царе и синове Израилеви (Деяния апостолски 9:15).

В древния християнски паметник “Учение на 12-те апостоли” се говори за харизматични апостоли, имащи мисионерско назначение, да проповядват по разни страни.

На избраните от Христос апостоли се дават права и обещания: “не сте вие, които ще говорите, а духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:20). “Ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител… Дух Свети… Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан 14:16). А това обещание важи и за устната им проповед, и за Писанията, тоест за свещените новозаветни книги. От дванадесетте апостоли са писали книги: Матей – Евангелие; Петър – две послания; Иоан – Евангелие, 3 послания и Откровение.

От другите апостоли са писали книги: Яков – послание; Юда – послание; Павел – 14 послания. От непосредствените ученици на апостолите са писали книги: Марк – Евангелие; Лука – Евангелие и Деяния Апостолски. Евангелист Марк бил спътник и сътрудник на апостолите Петър и Павел, и е записал апостол-Петровата проповед за Иисус Христос в Евангелие, одобрено от апостол Петър. Евангелист Лука бил спътник и сътрудник на апостол Павел. Евангелието му според Оригеновото свидетелство било одобрено от апостол Павел. Според древното предание евангелист Лука бил един от седемдесетте апостоли – един от двамата пътници за Емаус (Лука 24:13). Някои древни църковни писатели твърдят, че евангелист Марк е бил един от седемдесетте. Възприема се мнението, че той е бил младежът, който следвал загърнат в платнище след Христос при залавянето Му (Марк 14:51-52).

5. Боговдъхновеност на свещените новозаветни книги

Св. Православна църква приема, че и Старият, и Новият Завет са боговдъхновени (qeopneusto“ – “боговдъхновен” от Qeos“ – Бог и pnevw – духам, вея, дишам).

За боговдъхновеността на Свещеното Писание се говори в:

а)Символа на вярата: “вярвам и в Светия Дух, Господ животворящ, Който изхожда от Отца, Който се почита и слави наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците”.

б)Свещеното Писание: “Дух Господен говори в мене и словото Му е на езика ми” (2 Царства 23:2); “никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Свети просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21). Под “свети Божи човеци” се разбират писателите на старо- и новозаветните книги. “Нам Бог откри това чрез Своя Дух” (1 Коринтяни 2:10). “Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличение, изправление и назидание в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16-17). “Един неделен ден бях обзет от Дух и чух зад себе си силен глас като тръба, който казваше: Аз съм Алфа и Омега, първият и последният; и туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия (Откровение 1:10-11). Тези библейски цитати от Стария и Новия Завет показват боговдъхновеността на цялото Писание.

в)Църковни писатели: св. Климент Римски – “Вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Светия Дух (До Коринтяните 45:2). Св. Ириней Лионски – “Ние знаем твърде добре, че Писанието е съвършено, защото е изречено от Словото Божие и неговия Дух”. Св. Юстин Мъченик, Теофил Антиохийски, Св. Климент Александрийски, Ориген и други приемат безрезервно боговдъхновеността на Свещеното Писание.

г)Възвишеното съдържание на Писанието предполага божествен произход. Жан Жак Русо: “Признавам, че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. Погледнете на философските книги с всичкия техен блясък и важност, колко малки изглеждат те в сравнение с тази книга. Възможно ли е тъй възвишената и в същото време тъй простата книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото този, за когото тя разказва, да е бил само човек? Много по-естествено е да се допусне, че действително е съществувал Този, Който дал материал за тази книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човеци за да я напишат”.По въпроса за боговдъхновеността има следните теории:

1.Механична теория. Свети Дух диктувал на библейските писатели и те механически записвали слушаното от Него. Привърженици в древно време били Атинагор и други; след реформацията били протестантските богослови Байер, Данхауер и други. В ново време тая теория няма привърженици.

2.Последваща боговдъхновеност (”инопирацио субсеквено”). Библейските книги при писането им не били боговдъхновени. Такива те станали след като Църквата ги признала за такива. Привърженици: Лесий, Хамел, Бонфрер и други.

3.Подпомагаща боговдъхновеност (”инспирацио конкомитанс”). Бог не вдъхновявал пряко библейските писатели, а ги подпомагал при писането на книгите им. Основател: Мартин, Йоан и Иан.

4.Лична боговдъхновеност. Библейските писатели са боговдъхновени; поради това всичко, което те пишат е боговдъхновено. Основател – Шлаермхер.

5.Частична боговдъхновеност. В Библията е боговдъхновено само учението за вяра и нравственост. Привърженици: Келер, Кремор (протестанти) и Ленорман (католик).

6.Целокупна боговдъхновеност. Всичко в Свещеното Писание е боговдъхновено и свръхестествени и естествени истини. Цялата Библия е Слово Божие, следователно не може съдържанието ѝ да се дели на боговдъхновено и небоговдъхновено. Тя е плод на хармонична дейност на Светия Дух и библейските писатели, като при писането ѝ, те не са изгубвали свободата и самосъзнанието си. Привърженици: всички католически богослови и мнозина видни православни богослови като Д. Леонардов, П. Легорски и други.Бог пряко и косвено подбуждал към писане и вдъхновявал библейските писатели. “ запиши това за спомен в книгата” (Изход 17:14). “И туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия” (Откровение 1:11) – Това е пряко подбуждане и вдъхновение. Косвено Бог подбужда евангелист Лука да напише своето Евангелие. При боговдъхновението, свещените писатели не загубвали свободата, самосъзнанието и личните си качества, което обяснява различието на книгите в Библията по стил и изложение. Има думи в Библията, които на пръв поглед изглеждат маловажни, но при вникване се открива значението им. Например: “Кога дойдеш, донеси фелона, що оставих в Троада у Карга, и книгите, особено кожените (2 Тимотей 4:13). Тия думи, обаче, хвърлят светлина върху живота на апостол Павел, което е от значение за тълкуването на неговите послания.

Грешки и заблуждения и Библията не може да има. Може да се срещнат грешки, допуснати при преписването, или случки, които те описват от гледна точка на тяхното време, а за нас изглеждат неверни. Например Моисей нарекъл слънцето в сравнение със звездите голямо светило, защото така то се вижда; днес науката доказва противното. Иисус Навин говори, че слънцето е спряло, за да може Израилевият народ да изтреби враговете, защото тогава се е мислело, че слънцето се върти около земята.

Понятието боговдъхновеност се разглежда от две страни:

а)като свойство и качество на свещените библейски книги;

б)като психологически акт у свещените писатели при написването на книгите им, тоест такова състояние, при което те съзнателно и свободно, запазвайки своите индивидуални качества, записват това, което Бог по разни начини им вдъхва.

Правото за определяне, кои книги са боговдъхновени и кои не, принадлежи на Църквата. Затова и Църквата определя канона на Свещеното Писание. Ако една книга е призната за боговдъхновена, тя се включва в канона на Свещеното Писание, което показва, че боговдъхновеността е необходимо условие за приемане на известна книга в библейския канон.

6. Число на новозаветните свещени книги

По причина, че новозаветният канон е приключен (понеже в него е изложено Новозаветното Божествено откровение), не може да се очаква увеличение на новозаветните свещени книги. На брой те са двадесет и седем: четири Евангелия (Матей, Марк, Лука, Иоан); Деяния Апостолски; седем съборни послания (на Яков, две на Петър, три на Иоан, и на Юда); четиринадесет Павлови послания (до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Колосяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите); Откровение на апостол Иоан.Времето на приключването на Новозаветния канон е апостолският век. “Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки… Той ще ви научи на всичко и ще ви напомня всичко, що съм ви рекъл” (Иоан 14, 16, 26).

Относно числото на Новозаветните писатели (осем) и книги (двадесет и седем) – защо не са повече или по-малко – не можем нищо да кажем, защото то е дело на Божия промисъл.

Някои богослови въз основа на следните две места твърдят, че имало и други новозаветни книги, които не са се запазили до нас.

а)“Писах ви в писмото си да нямате общение с блудници” (1 Коринтяни 5:9). Тук обаче, става дума за първото послание на апостол Павел (5:2, 7), където той съветва коринтяните да изключат от своята среда блудника-кръвосмесник.

б)“След като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а това из Лаодикия прочетете и вие” (Колосяни 4:16). И от тук не можем със сигурност да заключим, че е имало специално послание до Лаодикийската църква. Тук навярно се касае за някое послание на Лаодикийската църква до апостол Павел, занесено на него от представителя ѝ Епифаст, което апостол Павел намирал за потребно да бъде прочетено от колосяните.

7. Редът на новозаветните свещени книги в Библията

Редът на Новозаветните свещени книги, възприети от св. Православна църква, е следният: 1. Евангелие според Матей; 2. Според Марк; 3. Според Лука; 4. Според Иоан; 5. Деяния Апостолски; 6. Съборно послание на Яков; 7. Първо на Петър; 8. Второ на Петър; 9. Първо на Иоан; 10. Второ на Иоан; 11. Трето на Иоан; 12 на Юда; 13. Послание на апостол Павел до Римляните; 14. Първо до Коринтяните; 15. Второ до Коринтяните; 16. До Галатяните; 17. До Ефесяните; 18. До Филипяните; 19. До Колосяните; 20. Първо до Солуняните; 21. Второ до Солуняните; 22. Първо до Тимотей; 23. Второ до Тимотей; 24. До Тит; 25. До Филимон; 26. До Евреите; 27. Откровение на апостол Иоан.

Този ред е запазен в много древни новозаветни ръкописи, у св. Кирил Иерусалимски, св. Атанасий Александрийски, св. Епифаний, св. Иоан Дамаскин, в 59 (60) правило на Лоадикийския събор и други.В римокатолическата Библия съборните послания са поставени след апостол-Павловите послания. Лутеровият превод запазва реда на римокатолическата Библия, като, преди посланията на Яков и Юда, поставя посланието до Евреите. В Мураториевия паметник, в доста древни ръкописи, у Евсевий Кесарийски, в решенията на съборите в Ипон (323 година) и в Картаген (397-ма и 419 година) се запазва редът на римокатолическата Библия.

В Синайския кодекс, книгата Деяния на апостолите е поставена помежду апостол-Павловите послания и съборните послания, които са в края на Библията. В 85 апостолско правило, при св. Августин и Теодор Мопсуестийски тази книга е след съборните послания и пред Откровение.

8. Деление на новозаветните свещени книги по съдържание

І. Исторически книги са Евангелията и Деяния, описващи живота на Христос и на първата Църква.

ІІ. Поучителни са седемте съборни послания и четиринадесетте Павлови послания. Апостолските послания са поучителни, защото в тях се дават поучения за вярата, нравствеността и живота в Църквата.

ІІІ. Пророческа книга е Откровение, в което се разкрива бъдещата съдба на Христовата Църква.

Някои богослови различават и четвърта група: законоположителни, като поставят в нея Евангелията, в които се излагат законите на Християнската вяра и нравственост.

За употреба в църковното богослужение, свещените новозаветни книги се делят на Евангелие и Апостол, като в Евангелието влизат четирите Евангелия, а в Апостола всички останали новозаветни книги. За това деление говорят св. Игнатий Богоносец, св. Ириней, Климент Александрийски и други.

9. Език и форма на свещените новозаветни книги

Всички новозаветни книги са писани на гръцки език. Изключение прави Евангелието от Матей, писано на еврейски и преведено на гръцки, на който език е и запазено до нас.

По форма свещените новозаветни книги делим на: 1. Евангелията; 2. Деяния; 3. Послания; 4. Откровение.

10. Деление на свещените новозаветни книги на зачала, глави и стихове

Църковната употреба на новозаветните книги предизвикала делението им на перикопи (отделни откъслеци) или зачала (на славянски). Затова деление свидетелстват св. Климент Александрийски, Тертулиан, Дионисий Александрийски.

През V век Александрийският дякон Евталий разделил Деяния и всички послания на 57 перикопи, които се четели през неделите и други празнични дни в годината. Тези перикопи били много дълги. Дали е разделил и Евангелията Евталий на перикопи, не е известно. Възможно е преди него да е имало подобно деление, тъй като още през IV  век в Църквата съществувала практиката да се четат отделни избрани места от Новия Завет на неделни и празнични богослужения. За тази практика има сведения у св. Иоан Златоуст, св. Августин.

По-късно избраните места поставяли в отделни сборници, наричани лекционарии или еклогадии. Сведения на Запад за това има около V век, на Изток по-късно. Сборник, съдържащ отдели от Евангелията, се нарича “евангелистарион”, а от другите новозаветни книги – “праксапосталос”.

Деления на новозаветните свещени книги на:

а)Зачала – за църковна употреба. Матей – 116; Марк – 71; Лука – 114; Иоан – 67; – всичко 368. Деянията и посланията Апостолски – 335 зачала. Откровението не се разделя, понеже не се употребява при богослужения. Делението на новозаветните книги е станало по подобие на старозаветното. Моисеевото петокнижие било разделено на 54 парасхи; а от другите старозаветни книги били извадени 85 хафтари. И едните, и другите били четени през празнични и съботни дни на годината.Съставянето на евангелските хармонии изисквало делението на новозаветните книги на перикопи (зачала). Тациан (172 година) съставил първа хармония, в която обобщава текста на четирите Евангелия. Амоний (III век) – александриец, съставя друга хармония, като привежда текста от евангелист Матей, а останалите Евангелия сравнява с него. От тази хармония се възползвал Евсевий Кесарийски като разделил Евангелие според Матей на 355 части; Марк – на 236; Лука – на 342; Иоан – на 232, и съставил 10 евангелски канона-таблици.б)Глави – за частна употреба. Това деление е от древно време и много разнообразно: Едни делят евангелието от Матей на 76 глави, други на 88, трети на 174. Едни глави били по-големи, други по-малки. В VI век неизвестен автор разделил новозаветните книги на глави, наречени титли.

Днешното деление на глави било извършено от канцлера на парижкия университет, по-късно Кентърберийски епископ, Стефан Лангтон (починал 1228 година). Доскоро това деление погрешно се е приписвало на кардинал Хуго от Св. Каро (починал 1268 година)

в)Стихове. Горните деления не били достатъчни. Имало нужда и от деление на стихове. Такова деление на Деяния и посланията било извършено в 462 година от александрийския дякон Евталий, за по-удобно четене при богослужение. Всеки стих съдържал толкова думи, колкото могли да се изговорят на един дъх, като се спазвал определен смисъл в стиха. Отначало всеки стих се пишел на отделен ред, после по няколко стиха наред, като се отделяли със знаци, които знаци се заменили с препинателни знаци. Днешното деление на стихове било извършено от парижкия печатар Роберт Стефан (1551 година), но с доста много грешки.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Johannes Behm. Der neutestamentliche Begriff  diaqhkh.- ThWNT, Bd. 2, S. 132.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Емил Трайчев

Особено се радвам на възможността да се обърна към организаторите и участниците в настоящото честване. Бих желал да поздравя всички с любов и да благодаря на тези от Вас, които отправиха към мен в поканата най-сърдечни думи. Тази наша среща на общение се превръща в своеобразно възвестяване и преживяване на Възкресението на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, което озарява със своята светлина и топлина вековете. Красотата на общението, което ни обединява е Христовата любов, която свидетелства и ни напомня за нашето задължение да отговаряме всеки ден за дадените ни от Бога дарове и блага.

„Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук” (Марк 16:6). С тези думи Божият вестител, „облечен в бяла дреха” (Марк 16:5), се обръща към жените, които търсят тялото на Иисус в гроба.

Но свeтият евангелист ни казва същото днес: Иисус Христос не е личност от миналото. Той продължава да живее, Той върви пред нас като такъв, който е жив, Той ни зове да Го следваме – Него, Живият – и по този начин да открием за себе си също така „пътя и истината и живота” (Иоан 14:6).

„Той възкръсна, няма Го тук” (Марк 16:6). Когато Иисус Христос говори за първи път на учениците Си за Кръста и Възкресението, и когато те слизат от планината на Преображението, един въпрос продължава да ги мъчи: ”що значи това: да възкръсне от мъртвите” (Марк 9:10).

На празника Възкресение Христово ние се радваме, защото Христос не остава в гроба, тялото Му не изпитва тление. Той принадлежи на света на живите, а не на света на мъртвите. Ние се радваме, защото Той е алфата и омегата, Той продължава да живее не само утре, но и днес и вовеки (срв. Евреи 13:8).

Но някак си Възкресението се намира толкова далеч отвъд нашия хоризонт, толкова извън нашия опит, че обръщайки се към себе си, ние стигаме до същия въпрос, който си задават учениците: В какво точно се състои това „възкресение”? Какво означава то за нас, за целия свят и цялата история?

Един известен немски богослов веднъж изказва иронично мнението, че чудото един труп да се върне към живот – ако наистина може да се случи, в което той всъщност не вярва, – e в основата си неуместно, именно защото това не ни засяга. Всъщност, ако някой някога се върне към живот и нищо повече от това не се случи, трябва ли това да има нещо общо с нас?

Но смисълът е, че Христовото възкресение е нещо повече, нещо различно.

Ако можем да си послужим с езика на еволюционната теория, то е най-великата „промяна”, безусловно най-решаващият скок в напълно ново измерение, което някога е съществувало в дългата история на живота и развитието му, скок от напълно нов порядък, който действително ни засяга и има отношение към цялата история на човечеството.

Следователно, разговорът, който започва с учениците на Христос, включва следните въпроси: Какво се случва там? Какво означава това за нас, за целия свят и за мен лично? Преди всичко това, което се случва е, че Иисус Христос вече не е в гроба. Той е в съвършено нов живот. Но как това може да се случи? Кои са движещите сили?

Важният момент е, че този човек, Иисус Христос, не е сам, Той не е „азът”, затворен вътре в себе си. Той е единосъщен на живия Бог, така неразлъчно свързан с Него, че заедно образуват едно божество. Той се намира, така да се каже, в прегръдката на Отец, Който е самият живот, прегръдка не просто на емоционално ниво, а на ниво, което включва и изпълва битието Му. Неговият живот не е просто личен живот на Иисус Христос, това е екзистенциално общение с Бога – битие, обгърнато от Бога и поради това не можещо в действителност да се раздели от Него.

От любов Христос допуска да бъде разпънат на кръст, но именно вършейки това Той разрушава окончателната сила на смъртта, защото в Него присъства окончателността на живота. Иисус Христос е една и съща реалност с неразрушимия живот. Той става извор за вечен живот чрез акта на смъртта.

Казано по друг начин и погледнато от друг ъгъл, Неговата смърт е акт на любов.

На прощалната вечеря Иисус Христос очаква смъртта и я преобразява в живот.Неговото екзистенциално общение с Бога е конкретно екзистенциално общение с Божията любов, и тази любов е действената сила срещу смъртта, тази любов е фактор, по-силен от смъртта.

Възкресението е като хоризонт, огрян от светлина, хоризонт, прегърнат от любов, хоризонт, който разтрогва нескончаемия кръг на умиране и раждане. Възкресението възвестява ново измерение на битието, ново измерение на живота по един преобразен начин, защото материята е също така включена и чрез нея се появява един нов свят.

Става ясно, че събитието на Христовото възкресение не е просто някакво чудо от миналото, случването на което може да бъде в основата си нещо незначително за нас. Това е качествен скок в историята на „еволюцията” и на живота изобщо към един нов бъдещ живот, към една нова действителност, която, започвайки от Христос, вече непрестанно насища този наш свят, преобразява го и го привлича към себе си.

Но как ще се случи това? Как може това събитие действено да ме докосне и да привлече моя живот нагоре към себе си? Отговорът, може би неочакван на пръв поглед, но напълно реален, е, че това събитие идва до мен по пътя на вярата и светото тайнство Кръщение. Поради тази причина в преданието на Църквата светото тайнство Кръщение е свързано с празника на Христовото възкресение[1].

Светото Кръщение означава именно, че тук не става дума за събитие от миналото, а че качественият скок в световната история ме докосва, обгръща ме, за да ме привлече. Светото Кръщение е нещо напълно различно от акта на църковна катехизация, от сложния ритуал на приемане на хора в Църквата.

Светото Кръщение е повече от обикновено измиване, повече от вид очистване и разкрасяване на душата. То е наистина смърт и възкресение, ново раждане, преобразяване за нов живот.

Как може да се разбере това? Смятаме, че това, което се случва в светото тайнство Кръщение, можем по-лесно да си обясним, ако вземем под внимание последната част от кратката духовна автобиография, която св. апостол Павел ни дава в Посланието си до Галатяни. Нейните заключителни думи съдържат същината на тази биография: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).

Аз живея, но аз не съм вече аз. „Азът”, основната идентичност на човека – на този човек, св. апостол Павел – е променен. Той все още съществува, и вече не съществува. Той преминава през едно „не” и сега се намира постоянно в това „не”: Аз, „и вече не аз”.

С тези думи св. апостол Павел не описва някакво мистично преживяване, което може би му е дадено и може да представлява интерес за нас от историческа гледна точка, ако изобщо представлява такъв. Не, тези думи са израз на това, което се случва при св. тайнство Кръщение. Св. Иоан Златоуст пише, че с думите „и вече не аз живея” апостолът указва на последвалия след св. Кръщение начин на живот, чрез който се умъртвяват нашите членове. „Под смърт той разбира не обикновена смърт, но смърт поради грехове, също така и под живот разбира освобождението от тях (греховете), защото не можем да живеем по Бога иначе, освен като умираме за греха… Умъртвете, казва, вашите земни членове, каквито са: блудството, нечистотата, прелюбодеянието… След това, ако ти оставаш мъртъв за греха, ще живееш за Бога; ако пък отново възкръснеш за греха, ще загубиш този живот[2]”.

Моето „аз” е отнето от мен и е включено в един нов и несравнимо велик контекст. Това означава, че моето „аз” отново се отдръпва, но сега е преобразено, съкрушено, отворено благодарение на свързването с Другия, в когото то придобива нов полъх на съществуване. „С умъртвяването на греха човек върши благоугодното на Христа, такъв живот е вече не живот на човек, но на живеещия в нас, тоест, на действащия и управляващия (ни Христос[3])”.

Св. апостол Павел ни обяснява същото още веднъж от друг ъгъл, когато в глава трета на Посланието до Галатяни, говори за „обещанието”, казвайки, че то е дадено на един човек – на една личност, Христос. Единствен Той вмества в Себе Си цялото „обещание”. Но какво тогава се случва с нас? Св. апостол Павел отговоря: вие сте едно в Христос, „тоест, всички вие имате един вид, един образ – образа на Христа[4]”(срв. Галатяни 3:28).

Не просто една вещ, не просто един човек сред многото други, а едно единствено ново тяло. Това освобождаване на нашето „аз” от неговата изолация, това самооткриване в един нов субект означава самооткриване в рамките на Божията необятност и битие, навлизане в един живот, който е изваден от контекста на умирането и раждането. „Подвигът е екзистенциалният път и напредване на вярващите в Духа към неегоистичното приемане на личностния начин на съществуване на Христос, тоест на свободното споделяне на този живот в Христос, когато ‘не аз живея, а Христос живее в мене’ (Галатяни 2:20)[5]”.

Светлината на Възкресението ни обгръща, за да ни привлече. Така ние отново ставаме съпричастни с едно ново измерение на живота, в което, сред изпитанията на нашия ден, ние го осъществяваме. Да живеем живота си като постоянно навлизане в това открито пространство: това е смисълът да бъдем кръстени, да бъдем християни.

Това е радостта от Христовото възкресение. Възкресението не е нещо от миналото, Възкресението ни достига и ни обгръща. Ние здраво се държим за него, здраво се вкопчваме във Възкръсналия Господ и знаем, че Той ни държи, дори когато нашите ръце отслабнат. Ние поемаме ръката Му и по този начин се държим за ръце помежду си, и ставаме едно единствено тяло, а не просто една вещ.

Аз, и вече не аз: това е формулата за християнски живот, установен в светото тайнство Кръщение, формулата на Възкресението вътре във времето. Аз, и вече не аз: ако живеем по този начин, ние ще преобразим света. Това е формула, обратна на всички идеологии на насилие, това е програма, противоположна на покварата и жаждата за власт и притежание.

„Аз живея, и вие ще живеете”, казва Иисус Христос в Иоановото евангелие (14:19) на учениците Си, тоест на нас. Ние ще живеем посредством нашето екзистенциално общение с Него, посредством следването на Този, Който е самият живот.

Вечен живот, блажено безсмъртие ние не притежаваме сами по себе си или в себе си, а ги достигаме посредством релация – посредством екзистенциално отношение с Онзи, Който е истина и любов, и следователно е вечен: Самият Бог.

Неразрушимостта на душата сама по себе си не може да даде смисъл на вечния живот, не може да го наприви истински живот. Животът струи към нас от това да бъдем обичани от Този, Който е любов. Той идва до нас от живеенето със и любовта с Него. Аз, и вече не аз: това е пътят на кръста, пътят, който прекосява един живот просто затворен в собственото си аз, по този начин отваряйки пътя към истинската и вечна радост.

Така ние пеем, изпълнени с радост, заедно с Църквата, с думите на един древен християнски химн: „Пейте ангелски чинове… ликувай земьо!” Възкресението е вселенско събитие, което включва небето и земята, и ги свързва. „Христос… се върна от мъртвите и освети със Своята мирна светлина цялото човечество, Твоят (Божият) Син, Който живее и царува вовеки веков” Амин!

_____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 17-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Архимандрит Авксентий, Литургика. Част ІІ, Пловдив, 2007, с. 53-54.

[2].  Св. Иоан Златоуст, Цариградски архиепископ, Тълкувание на Посланията на св. ап. Павла І до Галатяните. Глави 1-6, ІІ. Ефесяните. Беседи 1-14. Библиотека творения на св. отци. Под редакцията на професор Христо Гяуров. С., 1941, с. 137.

[3]. Пак там, с. 137-138.

[4]. Пак там, с. 152.

[5]. Тутеков, С., Личност, общност, другост (Студии по християнска антропология и етика). Велико Търново, 2009, с. 297.

Изображение: авторът, Емил Трайчев. Източник – ТВ СКАТ.