Професор Христо Гяуров

ГЛАВА СЕДМА

1.Деяния на светите апостолиПисател – писател на книгата е евангелист Лука, който е писал третото синоптическо евангелие. Това се вижда от Деяния апостолски 1:1-2: “Първата книга (”тон мен протон логон”), о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе”.

Съдържание – книгата има двадесет и осем глави. В книгата се излага кратка история на древната християнска Църква през  апостолско време. Обръща се внимание главно върху дейността на апостолите Петър и Павел. Изложени са в нея следните по-главни събития: възнесението на Иисус Христос, слизането на Светия Дух върху вярващите, убиването на архидякон Стефан, обръщането на апостол Павел към Христос, покръстването на кесарийския стотник Корнилий от апостол Петър, апостолския събор в град Иерусалим, пътешествията на апостол Павел.

Надпис – Деяния на апостолите – “праксис тон апостолон”; апостолски деяния – “праксис апостолон”; “праксис” – деяния. Надписът съответства на съдържанието на книгата и е бил даден от евангелист Лука. Главни дейци в древната християнска Църква през апостолско време са били апостолите на Христос.

Източници – евангелист Лука е бил очевидец на някои събития, изложени в книгата “Деяния на светите апостоли”. На четири места: (16:10-17; 20:5-15; 21:1-18; 27:1-28), той пише в първо лице множествено число. Тези места са известни под името “ние разкази”. При изложението на събитията, на които той  не е присъствал, е черпил от апостолите, служителите и очевидците на словото.Читатели – книгата е отправена до същия достопочтен Теофил, към когото било отправено евангелието на Лука.

Време – книгата е написана около 63 година преди освобождението на апостол Павел от първите му римски окови, преди започване на съдебния процес.

Място – в град Рим.

Повод – поводът е посочен в пролога към евангелието от Лука, който пролог се отнася и към книгата “Деянията на светите апостоли”.

Цел – да изложи по-главните събития в живота на древната християнска Църква през апостолско време.

Текст – в текста на книгата “Деяния на светите апостоли”, съдържащ се в кодекс D – Кларамонтанус, има много разночетения, които са прибавки от по-късно време.

ГЛАВА ОСМА

Съборни послания  (”Епистоле католике”)

Сложното прилагателно “католикос” (от “ката”=надолу, върху, според;  и “олос”=цял, пълен) значи: общ,  всеобщ, повсеместен (на църковнославянски и български език – съборен). Посланията са наричани съборни, защото са изпратени не до отделни личности и църкви, а до всички християни. Второто и третото послание на апостол Иоан, изпратени до отделни лица, са присъединени към първото, за да бъдат обединени в едно трето послание на апостол Иоан. Съборните послания са седем.2.Послание на апостол Яков

Писател – писател на посланието, апостол Яков, брат Господен. Той е едно и също лице с апостол Яков Алфеев, един от дванадесетте Христови апостоли. Бил е предстоятел на Иерусалимската църква. Починал е мъченически в 62 година.

Съдържание. Главни мисли – посланието има пет глави. Човек се оправдава и спасява не само чрез вяра, но и чрез добри дела (2:26). Богатите трябва да бъдат милостиви към бедните и да не ги ограбват (5:1-5). Когато някой е болен, трябва да бъде извършено над него от презвитери тайнството Елеосвещение (5:14-15).

Време – написано е между 52-53 година. Използвано е от апостол Павел в посланието му до Римляните, написано в началото на 58 година.

Място – написано е  в  град Иерусалим, където апостол Яков работил като предстоятел на църквата.

Читатели – посланието било отправено към дванадесетте колена, “които живеят пръснато” (1:1), тоест към християните-юдеи, живеещи пръснато вън от Палестина.

Повод – неправилното учение на някои относно оправданието – че човек се оправдава само чрез вяра.

Цел – да даде правилно учение за оправданието – че човек се оправдава не само чрез вяра, но и чрез добри дела; да подкрепи християните в техния живот и да им даде някои наставления относно истините на вярата и нравствеността.Послания на апостол Петър

Писател – апостол Петър е брат на апостол Андрей. Произхожда от град Витсаида (Иоан 1:44). Бил един от най-видните апостоли на Иисус Христос. Починал мъченически в град Рим през 67 година като бил разпънат на кръст надолу с главата.

3.Първо послание на апостол Петър

Съдържание. Главни мисли – има пет глави. Човек се изкупва не чрез сребро и злато, но чрез драгоценната кръв на Иисус Христос (1:17-21). Християните са длъжни да се подчиняват на светските власти (2:13-17) и търпеливо да понасят скърбите, бедствията в живота (2:19-25). Второто Христово пришествие е близо (4:7-11).

Време – написано е през първата половина на 64 година, когато не било още започнало гонението против християните през времето на император Нерон. Пожарът в град Рим станал през 18-24 юли на 64 година.

Място – град Рим, който в самото послание се е нарича Вавилон (5:13).

Читатели – посланието е отправено до пришълците (християни-юдеи), пръснати по страните Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния, намиращи се в Мала Азия.

Повод – появилото се между християните неправилно учение относно някои истини на вярата; апостол Петър е имал навярно под ръка посланието на апостол Павел до Галатяни.

Цел – да утеши и подкрепи християните, поради появилото се между тях огнено изкушение (4:12, 13) и да ги настави в истините на Христовото учение (вж. 2 Петър 3:1/.

4.Второ послание на апостол Петър

Съдържание. Главни мисли – има три глави. Нечестивите и лъжеучителите ще бъдат наказани, подобно на съгрешилите ангели, на нечестивите преди Ной и на градовете Содом и Гомор (2:1-22). Второ Христово  пришествие ще има. То ще настъпи внезапно. Християните трябва да бъдат готови за посрещането му (3:1-16).

Време – било е написано след написването на първо Петрово послание (вж. 2 Петър 3:1). Написано е било навярно към края на 66 година.

Място – град Рим, където е било написано и първото послание

Повод – появата на лъжеучители, които не признавали Иисус Христос за Бог, проповядвали безпътен живот, не се подчинявали на началниците и не вярвали във второто пришествие на Иисус Христос.

Цел – да разкрие някои основни истини на Христовото учение и да даде доказателства, относно второто пришествие на Христос. Между съдържанието на второто послание на апостол Петър и посланието на апостол Юда има много еднакви места. Може да се предполага, че при писането на своето второ послание апостол Петър се е ползвал от посланието на Юда.

5.Първо послание на апостол Иоан

Съдържание. Главни мисли – посланието има пет глави. Човек може да се очисти от греховете чрез вяра в изкупителната жертва, принесена на кръста (1:7; 2:1, 2). Има три похоти: похот на плътта,  похот на очите и житейска гордост (2:16). Бог е любов (4:8). Иисус Христос е Син Божи (5:20). Той е имал истинско човешко тяло (1 Иоан 4: 2, 3).

Време – написано е през 98 година, след като било написано евангелието на Иоан.

Място – град Ефес, където било написано и евангелието.

Читатели – посланието е отправено до към членовете на разни християнски общини в Мала Азия.

Повод – появата на лъжеученията, че Христос не бил Син Божи, че не е имал истинско човешко тяло.

Цел – да се покаже, че Христос е Син Божи, че е имал истинско човешко тяло и че със Своята кръв, която пролял на кръста, изкупил човеците и ги очистил от грехове.6.Второ послание на апостол Иоан

Съдържание. Главни мисли – посланието има една глава. Човек може да изпълни заповедта на Христос за любовта, като спазва Неговите наставления (5, 6). Мнозина прелъстници не изповядват, че Христос бил дошъл на земята в плът (7). Не пише за много неща в посланието, защото се надявал да отиде и да говори уста с уста.

Време – написано е през 98 година.

Място – в град Ефес.

Читатели – посланието е отправено към една избрана госпожа и нейните чеда. Под тази избрана госпожа -”еклекти кирия”, ще трябва да се разбира видна християнка.

Повод – радостта, че избраната госпожа и нейните чеда ходят по пътя на истината; лъжеучението, че Христос не бил дошъл в плът.

Цел –  да се опровергае лъжеучението, че Христос не бил дошъл в плът.

7.Трето послание на апостол Иоан

Съдържание. Главни мисли – посланието има една глава. Похвалва се Гай, защото ходи по пътя на истината и е гостоприемен (2, 7). Укорява се Диотреф за лошите му постъпки и за неговото негостоприемство (9-10). Свидетелства се, че Димитър е добър християнин (12). “Който прави добро, от Бога е, а който прави зло, не е видял Бога” (11).

Време – написано е през 98 година.

Място – град Ефес.

Читатели – посланието е отправено към Гай, който е бил ученик на апостол Иоан, ходил по пътя на истината и бил гостоприемен.

Повод – радостта, че Гай ходи по пътя на истината и оказва гостоприемство на странниците.

Цел –  да се насърчи Гай в неговото гостоприемство.8.Юда

Послание на апостол Юда

Писател – апостол Юда е бил брат Господен. Той бил брат на апостол Яков, също брат Господен. Наричал се по името на своя брат Яков, Юда Яковов. Бил един от дванадесетте апостоли на Иисус Христос. Бил е известен под името Тадей или Левей (Матей 10:3). Починал мъченически, според преданието, във Финикия.

Съдържание. Главни мисли – посланието има една глава. Тези, които отричат, че Христос е Син Божи и живеят нечестиво като Каин, Валаам и Корей, ще бъдат наказани, подобно на падналите ангели и градовете Содом и Гомор (4, 6, 11). Посланието има много общо по съдържание с второ Петрово послание.

Време – написано е преди 66 година. Апостол Петър използвал посланието на Юда в своето второ послание, което написал към края на 66 година.

Място – няма сведения за мястото, където е било написано посланието. Предполага се, че е било написано в Палестина.

Читатели – било е отправено “до призваните, осветени в Бога Отца и запазени от Иисуса Христа” (1). Тъй като посланието на апостол Юда има много общо по съдържание с второто послание на апостол Петър, може да се предположи, че то е било изпратено до същите християни, до които било изпратено второ Петрово послание.

Повод – появата на лъжеучители, които отричали, че Христос е Син Божи и живеели нечестиво като Каин, Валаам и Корей.

Цел – да предпази християните от нечестиви лъжеучители и да ги подкани да живеят благочестиво, като се наставляват в пресветата вяра, молят се на Светия Дух, запазват Божията любов и очакват от Господ Иисус Христос вечен живот (20-22).

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

Г. Евангелие от Иоан

1.Живот и дейност на евангелист Иоан

Апостол Иоан (еврейски “мил на Бога”), бил син на галилейските жители Зеведей и Саломия. Зеведей бил състоятелен човек (Марк 1:20) и се занимавал с риболов при Галилейското езеро, според едни учени в град Витсаида, а според други – в град Капернаум. Родителите на апостол Иоан заемали видно място, което личи от факта, че апостол Иоан имал достъп в дома на първосвещенника и бил познат с него (Иоан 18:15). Майката на Иоан – Саломия, била една от жените, които следвали Иисус Христос и Му служели (Матей 20:20; 27:55-57; Марк 15:40-41; 16:1; Лука 23:49; Иоан 19:25). Според едни учени Саломия е била родна сестра на св. Богородица, а според други ѝ е била родственица, което е по-приемливо. Апостол Иоан, заедно с по-стария си брат Яков, получил добро възпитание и образование. Той бил ученик на Иоан Кръстител и заедно с апостол Андрей (брат на апостол Петър) тръгнал след Христос (Иоан 1:37). Предполага се, че тогава е бил двадесетгодишен.След първото си тръгване след Христос апостол Иоан придружавал Господа в Кана Галилейска, в Капернаум, в Иерусалим и се завърнал заедно с Него в родния си град, където отново се заловил с риболов. След затварянето на Иоан Кръстител в тъмница, Иисус Христос отново го повикал за свой ученик заедно с брат му Яков и братята Петър и Андрей (Лука 5:1-11). И оттогава апостол Иоан остава завинаги ученик на Иисус Христос.

Апостол Иоан, заедно с Яков и Петър, са били първите и най-приближени ученици на Христос и присъствали при възкресението на Иаировата дъщеря (Марк 5:37; Лука 8:51); при Преображението на Христос (Матей 17:1; Марк 9:2; Лука 9:28) и при Христовата молитва в Гетсимания (Матей 26:27). На апостолите Иоан и Петър Иисус Христос поръчал да приготвят необходимото за Тайната вечеря (Лука 22:8). Братята Иоан и Яков били наречени от Христос “синове на гърма” – “воанергес” поради силата на своя дух, горещата си вяра и самоотвержената си преданост към Него (Марк 3:17).

Веднъж майката на Иоан и Яков,  Саломия, по пътя за Иерусалим, от желание синовете ѝ да бъдат по-близо до Христос, помолила Господ да разреши те да седнат до Него – единият отдясно, а другият отляво (Матей 20:20-28).

Апостол Иоан бил обичният Христов ученик (Иоан 13:23; 19:25; 20:2; 21:7), който на Тайната вечеря се облегнал на Христовите гърди (Иоан 13:23). При кръста Иисус Христос поверил Своята Майка на Иоан (Иоан 19:26-27). Иоан изтичал на Христовия гроб преди апостол Петър, когато Мария-Магдалина съобщила, че тялото Христово го няма в гроба (Иоан 20:2). Апостол Иоан пръв познал Иисус Христос, когато Той Се явил на учениците Си при Галилейското езеро (Иоан 21:7).

След възнесението на Иисус Христос апостол Иоан проповядвал в Иерусалим и в други места на Палестина. Присъствал при изцеряването на хромия от апостол Петър при Красните врати на храма (Деяния апостолски 3:1). Когато членовете на Синедриона им забранили да проповядват, те отговорили: “Съдете дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога” (Деяния апостолски 4:19). Апостол Павел нарича Иоан, Яков и Петър “стълбове на Христовата църква” (Галатяни 2:9). В Деяния апостолски се казва, че Петър и Иоан ходели в Самария (Деяния апостолски 8:14), за да извършат миропомазване на новообърнатите.Апостол Иоан присъствал на Апостолския събор (51 година) в Иерусалим. Останалата част от живота си той прекарал в малоазийския град Ефес. Кога точно е отишъл там не се знае, но се предполага, че около 67-70 година, във всеки случай преди разрушението на Иерусалим след написването на Посланието до Ефесяни от апостол Павел (62 година).

През 95 година, тоест в четиринадесетата година от царуването на император Домициан (81-96 година), апостол Иоан бил заточен на остров Патмос, намиращ се в Егейско море (Откровение 1:9) [Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18]. В 97 година, при царуването на император Нерва (96-98 година) апостол Иоан се върнал в град Ефес. Че в Рим апостол Иоан бил хвърлян във вряло масло и че изпил отрова, и пак останал невредим, няма положителни сведения.

Блажени Иероним съобщава, че апостол Иоан прекарал целия си живот в девство, като обичал да повтаря думите “Деца, обичайте се помежду си”.

Св. Ириней Лионски съобщава, че апостол Иоан доживял времето на император Траян (98-117 година). Древното църковно предание свидетелства, че апостол Иоан достигнал дълбока старост – 105-106 години. Ефеският епископ Поликрат в писмото си до папа Виктор съобщава, че апостол Иоан бил погребан в Ефес. Гробът на апостол Иоан бил известен още през времето на Дионисий Александрийски (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 25, 16). През първите времена на християнството бил построен в Ефес храм на името на апостол Иоан. При последните разкопки били намерени под този храм пет подземни помещения, разположени на кръст, в които се предполага, че били поставени и тленните останки на апостол Иоан, понеже според “Деяния на апостол Иоан” от Прохор, учениците на Иоан изкопали един кръстообразен гроб.

Древната християнска писменост свидетелства, че евангелието от Иоан е писано в Ефес.

Учените Холцман, Шенкел, Хаусрат, Юлихер и други отричат, че това евангелие е било написано от апостол Иоан и затова се стремят да покажат, че апостол Иоан никога не е живял в Ефес. Това твърдение обаче се оборва от учените Лютардт, Хилгенфелд, Евалд, Вайцзекер, Ренан, Б. Вайс, Теодор Цан и други, които защитават пребиваването на апостол Иоан в Ефес. Основания за това се намират у св. Юстин Мъченик, св. Поликрат, св. Ириней Лионски, Ориген, Тертулиан, Евсевий Кесарийски и други, които свидетелстват, че апостол Иоан е пребивавал в Ефес. Така Евсевий Кесарийски казва: “В това време в Азия се намирал още между живите обичаният от Иисуса апостол и също евангелист Иоан, който преди смъртта на Домициан се върнал от заточение на остров Патмос и управлявал азиатските църкви“ (Църковна история 3, 23). А Поликрат Ефески допълва: “В Азия са погребани всички началоводители… Също Иоан, който се бил облегнал на гърдите на Господа” (Евсевий Кесарийски Църковна история 5, 24, 3). Учените, които поддържат мисълта, че апостол Иоан не е бил в Ефес, се основават на думите на Папий, запазени у Евсевий Кесарийски: “Когато ми се случваше да срещна някой, който е общувал с презвитерите (апостолите), аз го разпитвах за словата на презвитерите: що Андрей, или що Петър е говорил, или що Филип, или що Тома, или що Иоан, или Матей, или някой друг от учениците на Господа, и що казват Аристион и презвитер Иоан, ученици на Господа” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39). Евсевий Кесарийски въз основа на тези Папиеви думи заключил, че в Ефес имало две лица с името Иоан: апостол Иоан от дванадесетте и презвитер Иоан – ученик на Господа, който написал Откровение.Дионисий Александрийски изтъква подобна мисъл: “Струва ми се, че друг (с името Иоан) от живущите в Азия (е автор на Откровение), още повече, че в Ефес, както казват, се намират две гробници, и всяка от тях се нарича Иоанова” (Църковна история 7, 25, 16). И в последно време някои учени, като Делф, Адолф Харнак и други поддържат мнението, че в Ефес е живял някой си презвитер Иоан (ученик на Иисус Христос в широкия смисъл на думата), а не апостол Иоан. Този презвитер съставил Откровение, трите послания и евангелието, приписвани на Иоан. Но в думите на Папий не се говори за две лица с името на Иоан, а за едно лице. Първият път Иоан се споменава заедно с другите апостоли, а втория път – заедно с Аристион, защото те двамата били още живи. Двете гробници, за които споменава Дионисий Александрийски, са принадлежали на едно лице – на апостол Иоан. Според едно древно предание апостол Иоан бил погребан вън от Ефес в една нива, но по-късно тленните му останки били навярно пренесени в град Ефес. Така се появяват две гробници под негово име.

В  древната християнска писменост никъде не се говори преди Дионисиево време за някой си “презвитер Иоан”, различен от апостол Иоан, защото тези две имена са за едно и също лице.

2.Древни свидетелства за написването на евангелието от Иоан.

Свидетелствата за написването на Иоановото евангелие делим на:

А). Косвени. При тях се цитира това евангелие или се дават указания за него, без да се споменава за автора му апостол Иоан.

Б). Преки. В тях изрично се подчертава, че евангелието е писано от апостол Иоан.

Косвени свидетелства:

I. Църковни

1.Св. Игнатий Богоносец (починал 107 година). Нарича Иисус Христос “Слово на Бога” (срв. Иоан 1:1); “Духът, Който е от Бога не се измамва, знае откъде идва и къде отива” (срв. Иоан 3:8); нарича сатаната “княз на този свят” (срв. Иоан 12:3, 14:30 и други). От тези цитати на Игнатий Богоносец личи, че той имал на ръка евангелието от Иоан и се е ползвал от него.

2.Папий Иераполски – ученик на апостол Иоан, нарича Христос “самата Истина” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39, срв. Иоан 14:6).

3.Св. Поликарп Смирненски (починал 155 година) – ученик на апостол Иоан. От текста на посланието му до филипийците се вижда, че се е ползвал от посланието на апостол Иоан, а следователно и от евангелието му. Например: “Всеки, който не признава, че Христос се е явил в плът, е антихрист” (1 Иоан 4:2, 3, срв. 2:7).

4.Пастирът на Ерм (начало на ІІ век). В притча 9 авторът на тази книга нарича Христос  “Нова врата на спасението” (срв. Иоан 10:9) и се говори за влизането в царството Божие (3:3-5).

5.Св. Юстин Мъченик (починал между 163-167 година). От много места в произведенията му личи, че се ползвал от евангелието на Иоан и че го е имал на ръка. Например: “Защото Христос е казал: Ако не се родите отново, няма да влезете в царството небесно. А на всекиго е известно, че родените веднъж не могат да влязат в утробата на родилите” (първа Апология, 61, срв. Иоан 3:3-5). Св. Юстин нарича Иисус Христос “Слово на Бога, Което съществувало преди всички твари и станало човек”.

6.Тациан Сириец, ученик на св. Юстин Мъченик, минал по-късно през сектата на енкратите, в апологията си “Реч към елините” (165 година), привежда цитати буквално от евангелието на Иоан. Например: “Всичко е от Него и без Него нищо не е станало” (глава 19, срв. Иоан 1:3). В евангелската си хармония Тациан поставил на първо място евангелието от Иоан.

7.Пасхални спорове (150-170 година). Първите спорове станали във времето на св. Поликарп Смирненски, Мелитон Сардийски, Аполинарий Лаодикийски. Малоазийските епископи празнували Пасхата на четиринадесети нисан, като се осланяли на преданието на апостол Иоан, от което можем да заключим, че през време на тези спорове евангелието на Иоан е било написано.

8.В посланието на християните от Лион и Виена до християните в Азия и Фригия, изпратено в 170 година по случай гонението при Марк Аврелий (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 1, 2) има един буквален цитат от Иоановото евангелие:”Ще дойде час, когато всеки, който ви убива, ще мисли, че принася Богу служба” (срв. Иоан 16:2).

9.В Послание на апостолите – апокриф от 160-170 година – се съдържат буквални цитати от евангелието на Иоан. Например ”Сега Аз ви давам нова заповед – да се обичате помежду си” (срв. Иоан 13:4).

II. Извънцърковни

1.Василид (починал 133 година) – гностик. Действал в Александрия. Св. Иполит Римски съобщава, че Василид изтълкувал евангелието от Иоан и даже превежда някои от изтълкуваните места.

2.Валентин (починал между 135-160 година) – гностик. Действал в Рим. Своята гностическа система построил върху пролога на Иоановото евангелие, откъдето и заимствал термините  “Слово”, “Светлина”, “Единороден”, “Истина” и прочее. Св. Иполит съобщава, че дори Валентин се основавал върху евангелието от Иоан. Ученикът пък на Валентин – Хераклион – написал тълкувания върху това евангелие.

3.Маркион – гностик. Действал в Рим. Съставил свой канон, като приел само евангелие от Лука (което преработил, като се ползвал от евангелието на Иоан) и десет послания на апостол Павел. Даже Хилгенфелд, Фолкмар, Щраус и други, които въобще отричат подлинността на евангелието от Иоан, признават, че Маркион се е ползвал от Иоановото евангелие.

4.Евангелието на апостол Петър – апокриф, появил се на докетогностична почва в Антиохия. На някои места в него е използвано евангелието на Иоан.

5.Деяния на апостол Иоан – апокриф, съставен на гностична основа в Мала Азия (160-170 година). В него е използвано евангелието на Иоан.

6.Монтанизъм. Появил се в Мала Азия (156-157 година). Евангелието на Иоан е служело като главна опора на монтанизма. Монтан нарича себе си “утешител” (срв. Иоан 14:16, 26).

7.Целз – езически философ. В съчинението си “Истинско слово” (178 година) дава да се разбере, че е знаел евангелието на Иоан и го е имал под ръка.

Б. Преки свидетелства

1.Теофил Антиохийски (починал 198 година). Написал апологетичното съчинение “Три книги до Автолик”. Във втората книга (22 глава), говорейки за Словото като Син Божи, казва: “Затова ни учат Светите писания и всички духоносни мъже, от които Иоан казва: “В начало бе Словото, и Словото бе у Бога” (срв. Иоан 1:1)”. Епископ Теофилакт съставил коментар върху евангелието на Иоан.

2.Мураториев канон. В него се казва: “Писателят на четвъртото от евангелията,  Иоан, от учениците и епископите си казал: Постете сега с мен три дни и каквото всеки бъде открито един другиму да си разкажем. През същата нощ било открито на Андрей от апостолите, щото при проверката на всички Иоан да напише от свое име всичко”. Тук ясно е засвидетелствано, че четвъртото каноническо евангелие е писано от св. Иоан.

3.Св. Ириней Лионски (починал 202 година). Св. Ириней бил от Мала Азия, ученик на апостол Иоан. В своето съчинение “Пет книги против ересите” (180-198 година), той казва: “След това Иоан, ученик на Господа, на Чиито гърди той се бил облегнал, също написал евангелие през време на своето пребиваване в град Ефес” (Против ересите 3, 1, 1).

4.Св. Климент Александрийски (починал 215-216 година) в съчинението си “Очерки” (185 година), незапазено до нас, казва: “Последният от евангелистите, Иоан, като забелязал, че в евангелията е известно само за телесното, подбуден от близките и по внушението на Светия Дух, написал духовно евангелие.” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14).

5.Ориген (починал 254 година) казва: “От Преданието аз узнах за четири евангелия, които се приемат безспорно от цялата поднебесна Църква. На мен е известно, че… последното евангелие е от Иоан.” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25, 46). Ориген написал обширен коментар от тридесет и две книги върху евангелието на Иоан.6.Евсевий Кесарийски (починал 340 година) казва: “Нека да видим и писанията, които безпрекословно принадлежат на самия този апостол (Иоан). Преди всичко трябва да бъде признато означеното с негово име евангелие, известно на поднебесната Църква” (Църковна история, 3, 24).

И още много други църковни писатели свидетелстват, че четвъртото наше каноническо евангелие е било писано от апостол Иоан. При наличността на тези свидетелства да се оспорва подлинността на евангелието от Иоан значи да се върви против очевидната истина.

3.Съдържание на евангелието. Евангелието има двадесет и една глави –  предговор (1:1-18); излагат се сбито основните догматически истини на християнството; съдържание: можем да го разделим на осем части: І част: дейността на Христос до първата Пасха (1:19-2:12); ІІ част: дейността на Христос от първата Пасха до втората (2:13-4:54); ІІІ част: дейността на Христос от втората Пасха до третата (5:1-6:71); ІV част: дейността на Христос от третата Пасха до отиването Му в Задйорданската страна (7:1-10:39); V част: дейността на Христос в Задйорданската страна (10:40, 11:44); VІ част: Христовото отиване в Иерусалим за четвъртата Пасха – Пасхата на страданията (11:45; 12:50); VІІ част: страданията и смъртта на Иисус Христос (13:1-19:42); VІІІ част: възкресението на Христа и явяването Му след възкресението (20:1- 21:23); заключение (21:24-25): говори се за ученика, който написал евангелието и за многобройните дела, извършени от Христос.

4.Време на написване на евангелието

Учените, които не приемат, че четвъртото каноническо евангелие е написано от апостол Иоан, различно определят времето на написването му. Едни казват, че е написано в първата половина на І век, а други – във втората половина на ІІ век.

Но други църковни писатели единодушно и твърдо свидетелстват, че евангелието от Иоан е написано скоро след написването на синоптическите евангелия (вж. Ириней Лионски, Против ересите 3, 1, 1; Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 1, 1; Ориген и особено Климент Александрийски (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14, 7). Дори учените, които приемат, че евангелието от Иоан е написано от самия апостол Иоан, различно определят времето на написването му: Вутич, 60 година – в Ефес; Раш, 70 година – в Пела; Теодор Цан, 75-90 година – в Ефес.

Древната християнска писменост твърдо свидетелства, че това евангелие е написано след завръщането на апостол Иоан от остров Патмос: блажени Иероним, Епифаний Кипърски, блажени Августин и други. Апостол Иоан бил заточен на остров Патмос в четиринадесетата година от царуването на Домициан (95 година) и се върнал от това заточение след смъртта на този император, през царуването на император Нерва (96-98 година).

С голяма сигурност може да се предполага, че евангелист Иоан писал евангелието си през 96-98 година. Потвърждение за това намираме както в древната християнска литература, така и в самото евангелие на Иоан.

Св. Ириней съобщава, че Иоан доживял до дълбока старост, до времето на император Траян (98-117). Съгласно Пасхалната хроника  апостол Иоан  умрял в седемдесет и втората година след възнесението (около 105-106-годишен). Св. Епифаний Кипърски съобщава, че апостол Иоан написал евангелието си, когато бил на 90 години.

Св. Ириней Лионски съобщава, че апостол Иоан при написване на евангелието е имал за цел: “да отстрани заблуждението на Керинт“ (Против ересите 3, 11, 1). А е известно, че Керинт дошъл в Ефес от Египет и започнал да развива своята гностическа система (която отрича божествената природа на Иисус Христос) в края на І век. През това време първите гностици отричали божественото на Иисус Христос. Срещу тях, за да затвърди във вярата обърнатите, а не новообърнатите християни, апостол Павел написал евангелието си.И съвременните учени: Ланген, Гутияр и други приемат, че апостол Иоан написал евангелието си в дълбока старост през времето на император Нерва (96-98 година). Може да се допусне, че евангелието било написано в 98 година.

5.Място на написване на евангелието

Противниците на подлинността на евангелието сочат най-различни места на написването:  Иерусалим, Палестина, Мала Азия, Сирия, Александрия и други. Но древната християнска писменост твърдо свидетелства, че то е било  написано в град Ефес: св. Ириней Лионски казва: “след това Иоан, ученик на Господа, който се бил облегнал на Неговите гърди, също написал и евангелие през времето на своето пребиваване в Малоазийския град Ефес” (Против ересите, 3, 1, 1). Блажени Иероним казва: “Най-последен Иоан… когато бил в Азия и когато се разраствали семената на еретиците: Керинт, Евион и на другите, които отричали, че Христос е дошъл в плът, бил принуден от почти всички тогавашни епископи в Азия и от пратениците на много църкви, по-високо да напише за Божеството на Спасителя.”

Според някои по-късни свидетелства на Доротей Тирски, Никифор и други, апостол Иоан написал евангелието си на остров Патмос.

Че апостол-Иоановото евангелие е писано в Ефес, свидетелства съдържанието на евангелието: еврейските думи се превеждат; обясняват се отношенията между юдеи и самаряни; оборва се учението на гностика Керинт, който работил в Ефес; споменава се за Иоановите (Кръстител) ученици (3:25, срв. Деяния апостолски 19:1-6).

6.За кого е било написано евангелието.

Преки указания за това няма, но от съдържанието на евангелието проличава, че то е написано за християните от езически произход, произлизащи от малоазийските църкви. Това личи от следните обстоятелства: еврейски думи и изрази се превеждат с гръцки такива или пък се опростяват и правят достъпни (1:42; 4:25; 9:7; 11:16); дават се обяснения на местности в Палестина, които са били известни на юдеите (5:2; 1:28; 3:23, 6:1); обясняват се юдейските нрави, обичаи и отношения (2:6; 4:9; 7:38; 19:31; 40:42). По-частно евангелието е написано не за новообърнатите християни, а за отдавна обърнатите, за да се предпазят от лъжеучители (20:31). А това са били тъкмо малоазийските християни, сред които действали гностиците. Това Иоаново евангелие има и универсален характер, защото в него са изложени събития и истини, необходими за всеки повярвал в Христа.

7.Повод за написване на евангелието.

В Мураториевия канон се казва, че Иоан написал евангелието си “подбуждан от съучениците и епископите си”. Климент Александрийски казва: “подбуден от близките и по внушение на Светия Дух, Иоан написал духовно евангелие” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14). Евсевий Кесарийски казва: “поради това започнали, казват, да молят апостол Иоан, щото той в своето евангелие да опише времето, за което умълчали другите евангелисти”. (Църковна история, 3, 24). Блажени Иероним казва: “Най-последен апостол Иоан… когато бил в Азия, когато се разраствали семената на еретиците Керинт, Ерион и на другите, които отричат, че Христос дошъл в плът, бил принуден почти от всички тогавашни епископи в Азия и от пратениците на много църкви, по-високо да напише за божеството на Спасителя (Тълкуване евангелието на Матей).Следователно, подбудите за написване евангелието от Иоан са: настоятелната молба към апостол Иоан от епископи и християни; внушението на Светия Дух; нуждата да бъде възвестено и за духовното естество на Иисус Христос, тъй като в синоптическите евангелия е възвестено главно телесното; появата на разни ереси между малоазийските християни; нуждата да се допълни възвестеното от другите евангелисти за дейността на Иисус Христос.

8.Цел на евангелието

І.Евангелист Иоан,  имайки на ръка синоптическите евангелия, забелязал, че в тях се обръща внимание повече на земния живот на Иисус Христос и на дейността Му, а не се говори обстойно за божествения Му произход. Затова при написване на евангелието си, той си поставил за цел да попълни тази празнота, като напише едно духовно евангелие, в което да наблегне за божествената природа на Иисус Христос (20:31).

А че апостол Иоан е бил запознат и е имал предвид синоптическите евангелия, съдим от съдържанието на неговото евангелие: има предвид чудесата Христови, за които се говори у синоптиците, затова казва: “Така Иисус тури началото на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си  (2:11); не говори нищо за установяването на тайнството Евхаристия, защото за това се говори в синоптическите евангелия. Климент Александрийски казва: “А последният от евангелистите, Иоан, като забелязал, че в евангелието е известено само за телесното, подбуден от близките и по внушение на Светия Дух, написал духовно евангелие”(Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 14).

ІІ.Апостол Иоан, освен чисто догматична цел, имал и апологетично-полемична такава. През неговото време се появили лъжеучения, които отричали, че Христос е Син Божи, че е истинен Бог, че се е въплътил в действително човешко тяло и други. Съвременник на апостол Иоан бил и основателят на гностицизма – Керинт. Поради това апостол Иоан си поставил за цел в евангелието си между другото, да обори тези лъжеучения и да защити християнските истини. Така например докетизма – в следните места: 1:14; 14:34-35. Освен това, според свидетелствата на св. Ириней, той се опълчил и против лъжеученията на Керинт и николаитите (Против ересите, 3, 11, 1), а според блажени Иероним – против Керинт и евионитите.

9.Подлинност на евангелието.

От всички новозаветни книги най-много е оспорвана подлинността на евангелието от Иоан. По този въпрос, известен в науката с името “Иоанов въпрос”, се е създала много литература.

Св. Ириней Лионски съобщава (Против ересите 3, 11, 9), че в негово време антимонтанистите отхвърляли дара на духа – пророческия дух и евангелието, в което се е говорело за този дух, тоест евангелието на Иоан. Това те правели не въз основа на историческите свидетелства, а от желание да обезсилят монтанистите, които се основавали на евангелието от Иоан. По-далеч отишъл римският църковен писател Кай, който написал през времето на папа Зефирин (199-217 година), един диалог против монтаниста Прокъл, в който отхвърлял евангелието от Иоан, понеже намирал в него противоречия със синоптиците. По същата причина отхвърляли евангелието от Иоан и алогите, за които св. Епифаний (починал 403 година) дава сведения в съчинението си “Ереси”.

Сведенията за алогите са най-различни и трудно е да се определи ереста им. Сигурното обаче е, че те отхвърлят Иоановите съчинения и главно евангелието, защото намирали в него противоречия със синоптиците.От втората половина на ІІІ век до края на XVIII век въпросът за подлинността на Иоановото евангелие не се е повдигал. В 1792 година Ед. Ивансон отново повдигнал въпроса за подлинността на това евангелие, като считал, че писател на това евангелие е някой си Платоник от ІІ век. Срещу това твърдение излезли англичаните Самсон и Пристли. От Англия спорът се пренесъл и в другите страни и продължава до днес в богословската книжнина.

През 1820 година в Германия богословът Бретшнайдер изказва възгледа, че евангелието на Иоан било написано от някой си християнин-езичник от Египет през втората половина на ІІ век.

За защитници на подлинността на евангелието на Иоан се обявяват видни учени:  Щайм, Хемзен, Устери и други.

В 1835 година в съчинението си “Живот на Иисуса Христа” Давид Щраус изтъква, че всички евангелия били съставени въз основа на разни митически разкази.

Около средата на XIX век Фердинанд Хр. Баур, основател на тюбингенската школа поддържа, че в първите времена на християнството имало две течения: павлинизъм и петринизъм и че новозаветните книги са плод на борбата между тези две течения. А евангелието на Иоан било написано около 160 година от привърженик на петринизма. Против възгледа на Баур се обявили Ебрард, Тирш, Шлаермахер, Майер, Блек и други.

В същото време Целер и Кьостлин изказват мнението, че евангелието на Иоан се е появило след времето на Юстин Мъченик (починал между 163-167 година), и че последният не е знаел нищо за това евангелие. Това мнение е разкритикувано от Биндеман, Земиш, Лютард и други.

През времето на спора някои отрицатели насочват критиката в друга посока така: Лютцелбергер отрича, че апостол Иоан не е живял в Ефес и понеже евангелието от Иоан е написано в Ефес, следва, че авторът му не е апостол Иоан. Х. Вайсе пък твърди, че  апостол Иоан записал някои речи и събития от Христовия живот, а след неговата смърт някой негов ученик преработил записките му в сегашното каноническо евангелие.

Има богослови, които поддържат, че евангелието на Иоан е съставено след смъртта му, въз основа на устното предание, водещо началото си от самия апостол Иоан (К. Вайцзекер, Ед. Голтц и други).

Юхтриц, Делф, Адолф Харнак и други изказват предположението, че не апостол Иоан, а “презвитер  Иоан” бил автор на посланията, евангелието и Откровението Иоанови. Те се основават на онова място от съобщенията на Папий Иераполски (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39), в което се говори за “презвитер Иоан”.

В най-ново време едни от учените признават подлинността на евангелието от Иоан, други я отхвърлят. Православните и католическите богослови признават подлинността, а  от протестантските – едни я признават, а други – не.

Вилхелм Бусет приема, че авторът на евангелието е “малоазийския презвитер Иоан”. Велхаузен и Шпита считат, че апостол Иоан още през 44 година съставил свои кратки записки, които послужили после на друго лице, като източник за написване на евангелието, известно под  негово  име.  Според  тях апостол Иоан загинал заедно с брат си Яков през 44 година. Адолф Юлихер и Кнопф твърдят, че евангелието от Иоан било съставено от образован юдеин през 100-125 година.

Защитници на подлинността на Иоановото евангелие са: Херман, Бегхардт, Теодор Цан, Фр. Барт и други.Древното църковно предание и древната християнска писменост твърде несъмнено свидетелстват, че това евангелие е писано от Иоан и само тези, които затварят очи пред тези очевидни обстоятелства, могат да изказват съмнения относно подлинността му. Освен това и в самото Иоаново евангелие има доказателства, че то е било написано от апостол Иоан.

І.Авторът на  евангелието навсякъде в него се рисува като юдеин от Палестина.

А).В  езика на евангелието има еврейски елемент, въпреки че то е написано на гръцки език, от което заключаваме, че матерният език на писателя е еврейският. Нещо повече, авторът на евангелието употребява еврейски думи (1:38; 12:13; 20:16) и превежда еврейски думи на гръцки: “силоам” – което значи “пратен” (9:7, ср.1:42, 43 и други);

Б).Авторът на евангелието познава добре Стария Завет, той указва и се осланя на Стария Завет, като казва: “за да се сбъдне казаното…” (12:38); “за да се сбъдне реченото в Писанието” (19:28). Лютардт казва: “ В Стария Завет се корени целия мислов кръг на автора на четвъртото евангелие”;

В).Авторът на евангелието е запознат добре с  юдейските празници, нрави, обичаи и отношения (7:2; 11:55; 7:37; 11:44; 19:39-40; 4:9);

Г).Авторът на евангелието е запознат много добре и с географията на Палестина (5:2; 10:23; 18:1; 6:1, 3, 19, 23 и други).

Д).Навсякъде в евангелието Иоан рисува себе си като юдеин и се поставя в числото на апостолите (1:14; 2:13; 6:4; 11:55; 5:18).

ІІ.Известно е, че апостол Иоан в последните дни на живота си е бил в Ефес, откъдето е управлявал малоазийските църкви. И наистина в евангелието си той се рисува като архипастир: “и който видя, засвидетелства и свидетелството му е истинско… и той знае, че говори истината, за да повярвате вие (19:35). Така може според Теодор Цан да говори само един архипастир, наставник, проповедник към своите пасоми.

ІІІ.Авторът на Иоановото евангелие рисува себе си като слушател и очевидец на проповедта и спасителното дело на Иисус Христос като Негов ученик и апостол, и косвено доказва, че е апостол Иоан:А).Авторът на евангелието съобщава такива подробности за живота на Иисус Христос, които могли да бъдат известни само на един слушател и очевидец на Христовата проповед и дейност (1:39; срв. 4:16; 4:52 и други). Сам авторът казва за себе си: “който видя,  засвидетелства и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истината, за да повярвате вие” (19:35; 21:24);

Б).Авторът на четвъртото евангелие е ученик – апостол  на Иисус Христос, защото само ученик-апостол би могъл така подборно да изложи разговори и отношения между Иисус Христос и апостолите Му (1:37-50; 4:31-38; 6:5-10 и други). Сам авторът нарича себе си ученик Христов (12:23; ср. 19:26; 20:2; 21:7, 20), “другият ученик” (18:15-16; 20:2-4, 8) и то винаги с определен член;

В).Четвъртият евангелист косвено дава да се разбере, че той е апостол Иоан: той преднамерено крие своето име, имената на Заведеевите синове и на майка си (1:35-40; 13:23-26; 20:2-8). От това обстоятелство заключаваме, че той е един от Заведеевите синове. Един от двамата Иоанови ученици, които тръгнали след Христа бил Иоан (1:41-42). Иоан бил заедно с апостол Петър, когато отивали към гроба Христов и той изпреварил апостол Петър (20:3-4).

10.Цялост (интегритет) на евангелието

І.Думите на Иоановото евангелие: “Защото ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата и който пръв влизаше след раздвижването на водата оздравяваше, от каквато и болест да бе налегнат” (5:4) – липсват в кодексите Синайски, Ватикански и на Ефрем Сирин. В други кодекси тези думи са показани като съмнителни. Тези думи липсват в Пешито и други някои преводи. Поради това, някои учени като Тишендорф, Уескот и Хорт считат, че тези думи са прибавени по-късно към текста на евангелието.

Но в повечето новозаветни кодекси тези думи стоят. Също така се намират и в преводите на Итала, Диатесарон на Тациан, във Вулгата и са цитирани от Тертулиан. Без тези думи остават съвършено необясними думите в Иоан 5:3 – “които очакваха да се раздвижи водата”, следователно думите на Иоан 5:4 са стояли в първоначалния текста на Иоановото евангелие.

ІІ.Разказът за жената, хваната в прелюбодеяние (Иоан 7:53-8:11) в някои кодекси, ръкописи и преводи липсва. В повечето кодекси, обаче този разказ стои и се счита за подлинен, което потвърждават древните църковни писатели блажени Иероним, блажени Августин и други. В многото ръкописи този разказ е бил изпускан, защото се считало, че може да внесе съблазън у неукрепналите във вярата.

ІІІ.В последно време между учените се повдига въпросът относно подлинността на двадесет и първа глава от Иоан, макар тази глава и да не липсва в другите ръкописи. В тази глава се разправя за Христовото явяване на учениците Му след възкресението при Тивериадското езеро. Мнозина учени като Теодор Цан изказват мнението, че тази глава е написана от друго лице и прибавена към евангелието. Католическият богослов Йохан Белзер твърди, че сам апостол Иоан написал тази глава, но няколко години по-късно от написването на евангелието си и я прибавил по-късно.

Повод да се изказва съмнение относно подлинността на двадесет и първа глава дават 30-ти и 31-ви стих от двадесета глава на Иоан, където се казва: “и много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е писано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи и като вярвате, да имате живот в Неговото име”. Въпросните учени считат, че тези два стиха са заключение към евангелието от Иоан и отричат подлинността на двадесет и първа глава. Тези два стиха, обаче са казани по повод случката с апостол Тома. Иисус казва: “Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени са, които не са видяли и са повярвали” (20:29). Евангелист Иоан взимайки повод от това (30-ти и 31-ви стих), подканя читателите си да повярват в Иисус Христос, без да са видели много чудеса, които е извършил, но от които само една част е записана в евангелието му. Следователно, тези думи не могат да се считат като пречка за приемане двадесет и първа глава, съдържанието на която е в хармония с цялото евангелие.Щраус, разглеждайки въпроса за целостта на Иоановото евангелие, разказва, че то е: “онази нешита дреха, за която се разказва, че трябвало да се хвърли жребий, но не и да бъде разкъсвана”.

11.Отношение на Иоановото евангелие към синоптическите евангелия

Древното църковно предание и древната църковна писменост ясно подчертават, че Иоан е бил запознат със синоптическите евангелия, преди написването на своето евангелие. За това свидетелстват: св. Ириней Лионски, св. Климент Александрийски, Ориген и други (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14, 7). Съдържанието на самото евангелие, в което евангелист Иоан изпуска ония събития, които са описани в синоптическите евангелия и описва ония, които липсват у синоптиците, свидетелства, че евангелист Иоан е бил запознат с тях.

І.Важна особеност в евангелието от Иоан е тази, че в него предимно се говори за Христовата дейност в Юдея, а у синоптиците се говори главно за Христовата дейност в Галилея.

Само три евангелски събития се срещат и у синоптиците, и у евангелист Иоан, а именно:  нахранване петте хиляди души с пет хляба и две риби (Иоан 6:1-14 и паралели); ходенето на Иисус Христос по морето (6:15, 21 и паралели); помазването на Христос с миро от Мария, сестра на Лазар (12:1-11 и паралели); повествованията за страданията, смъртта и възкресението на Христос; апостол Иоан, описвайки Христовата дейност в Юдея е знаел и за дейността на Спасителя в Галилея (2:12; 4:3; 7:1). Също и синоптиците са знаели за Христовата дейност в Юдея (Матей 23:27; Лука 13:4).

ІІ.Друга особеност в Иоановото евангелие в сравнение със синоптиците е тази, че според Иоан, Христовата дейност продължава повече от три години,  а според синоптиците – само една година. Иоан съобщава изрично за три Пасхи и косвено за четвърта (2:19-25; 3:1-21; 5:1-47; 7:1), а синоптиците – само за една Пасха – Пасхата на страданията.

Според Иоан Иисус ходил няколко пъти в Галилея и се връщал в Юдея: 1) за първата Пасха; 2) за втората Пасха; 3) за празника Разпъване шатри (7:2); 4) за празника Обновяване на храма (10:22); 5) за Пасхата на страданията.

ІІІ.Особеност е, че Иоан обръща главно внимание върху беседите на Иисус Христос, които заемат 5/6 от цялото съдържание на евангелието. Тези Иоанови беседи се различават от поместените в синоптическите евангелия по форма и съдържание. В тях е застъпена догматичната страна, а у синоптиците е застъпена нравствената и практическа страна. Предмет на Иоановите беседи е Иисус Христос, Син Божи, като Месия, Спасител на човешкия род.

Св. Иоан се спуска в разглеждането на дълбоки и възвишени богословски истини, затова е получил названието “богослов”. За разлика от синоптическите евангелия, наречени “телесни”, още от древност Иоановото евангелие е наречено духовно. С догматични въпроси евангелист Иоан започва евангелието си (1:1)  и с такива той го завършва.

ІV.Евангелието на Иоан се различава от синоптическите и по своя език. Между синоптиците има сходство между език, буквални изрази и други. У Иоан обаче сходството в езика и изрази със синоптиците няма, което се обяснява с характера на съдържанието на Иоановото евангелие. За догматичните и отвлечени въпроси, които са застъпени в евангелието, са били необходими и особени изразни средства.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

В. Евангелие от Лука

1.Живот и дейност на евангелист Лука

Гръцкото име на евангелист Лука (“Лукас”) произлиза от латинското “Луканус” – на гръцки език “Луканос”. Отечеството на евангелист Лука според свидетелството на Евсевий Кесарийски и блажени Иероним е град Антиохия. По произход той е езичник, за което могат да послужат следните доказателства: езическото име на евангелиста в 1:19 на Деяния апостолски; евангелист Лука говори и за езика на иерусалимските граждани, като за чужд нему език. В Колосяни 4:11 апостол Павел поставя евангелист Лука в числото на необрязаните.

Хуг и други казват, че евангелист Лука бил прозелит на юдейската вяра, като се основават на обстоятелството, че той познавал много добре юдейските нрави и обичаи. Други считат, че тия познания са получени от постоянното общуване на евангелист Лука с юдеите.Точното време когато е приел християнството евангелист Лука не е известно. Предполага се обаче, че той е един от антиохийските езичници, които приели християнството след мъченическата смърт на архидякон Стефан. В Антиохия евангелист Лука навярно се е запознал с апостол Павел,  когато бил заведен там от апостол Варнава.

По занятие евангелист Лука бил лекар (Колосяни 4:14). Според Теодор Четец и Симеон Матафраст той бил живописец. Според древното предание той нарисувал образа на св. Дева Мария. Има учени, които отричат, че евангелист Лука бил художник и обясняват появилото се предание с това, че евангелист Лука обрисувал много добре и старателно образа на св. Дева Мария в своето евангелие.

Спорен е въпросът дали евангелист Лука е познавал Иисус Христос, дали е бил Негов ученик. В Мураториевия канон се съобщава за евангелист Лука – “Господа обаче не видял по плът”. Епифаний Кипърски и блажени Теофилакт твърдят, че евангелист Лука бил един от седемдесетте ученици на Иисус Христос. Св. Григорий Богослов предполага, че той е бил един от двамата Христови спътници по пътя за Емаус.

Учените, които твърдят, че евангелист Лука не е бил ученик на Христос се основават на пролога на евангелието, където Лука отделя себе си от ония, “които от самото начало били очевидци и служители на словото” (Лука 1:2).

Учените, които твърдят, че евангелист Лука бил един от седемдесетте ученици Христови се основават на съобщението на Лука за Христовите спътници по пътя за Емаус, където Лука от скромност не съобщава своето име (14:51). Това може да се приеме. Евангелист Лука придружавал апостол Павел през второто му пътешествие – от град Троада до град Филипи, за което заключаваме от употребата при описанието на първо лице множествено число: “след това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония” (Деяния апостолски 16:10). Следователно, той включва и себе си между Павловите спътници. Когато апостол Павел напуснал град Филипи заедно със Сила и Тимотей, той оставил евангелист Лука да продължи делото във Филипи. Затова и евангелист Лука употребява вече трето лице множествено число: “като минаха през Амфиполис и Аполония, дойдоха в Солун” (Деяния апостолски 17:1).При третото си пътешествие апостол Павел взел от Филипи апостол Лука (Деяния апостолски 20:5) и оттогава Лука винаги придружавал апостол Павел: през време на кесарийските му окови (Деяния апостолски 24:23), през време на първите и вторите римски окови (Колосяни 14:14; 2 Тимотей 4:10), за което съдим от факта, че апостол Павел в посланията си от Рим пращал поздрави и на Лука. След смъртта на апостол Павел според едни евангелист Лука проповядвал в Далмация, Тракия и Македония, а според други – в Ахайя, Либия и Египет.

Според един древен пролог към евангелието на Лука, евангелист Лука е бил девственик през целия си живот, починал на 84-годишна възраст. Св. Григорий Богослов съобщава, че той се поминал мъченически, а като място на неговата смърт се сочи Ахайя. Според блажени Иероним мощите на евангелист Лука били пренесени при император Констанций от Ахайя в Цариград.

Паметта на евангелист Лука се празнува на 18 октомври.

2.Древни свидетелства за написването на евангелието

А) Най-древно свидетелство има в Мураториевия канон, което гласи: “третата книга на евангелието според Лука, лекарят Лука написал от свое име по предание след възнесението на Христа, когато него Павел, като прилежен на път, взел със себе си. Господа обаче, също не видял по плът и поради това, доколкото е могъл да изследва така и от рождението на Иоан, започнал да говори”. Следователно: въпреки че съществували други евангелия, св. Лука, водейки се от “преданието”, написал евангелието  “от свое име”.

Евангелието било написано след като Лука започнал да придружава апостол Павел и да слуша неговата проповед за живота, учението и дейността на Иисус Христос и затова се намирал в зависимост от нея.

Б) Св. Ириней Лионски казва: “Лука, спътникът на апостол Павел, изложил в една книга проповядваното от този апостол евангелие” (Против ересите 3, 11);

В) Тертулиан казва: “Написаното от Лука евангелие се приписва на Павел” (Против Маркион 4, 5);

Г) Ориген казва: “Третото евангелие от Лука е получило одобрението на апостол Павел, защото съдържало неговата проповед за Иисус Христос”;

Д) Евсевий Кесарийски съобщава, че има много лица, които считат, че думите на апостол Павел в 2 Тимотей 2:8, а именно: “според моето благовестие”, – се отнасят до евангелието от Лука, тоест, че апостол Павел счита това евангелие за свое.Между съдържанието на евангелието и апостол-Павловите проповеди има общо: мисълта, че само чрез вяра става спасението на човека, се прокарва в притчите за блудния син (15:11) и за митаря и фарисея (18:10); между евангелистите само Лука съобщава за явяването на възкръсналия Иисус на Петър (24:34 – съобщено и  в Павловото послание – 1 Коринтяни 15:5); само в евангелието на Лука се съобщава, че и Христос казал на разкаялия се и повярвал в Него разбойник на кръста: “Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43), а този разбойник на кръста се спасява не чрез дела, а чрез вяра;

Установяването на тайнството Евхаристия е еднакво у евангелист Лука и у апостол Павел (Лука 22:19-20; 1 Коринтяни 11:24).

3.Съдържание на евангелието

Пролог (1:1-4). Тук евангелистът говори за повода за написване евангелието, неговите източници, цел и начин на изложение.

І част (1:5-4:13). Животът на Христос преди излизането Му за обществена проповед.

ІІ част (4:14-9:50). Обществената Христова дейност в Галилея.

ІІІ част (9:51-18:30). Дейността на Христос през време на пътуването Му до Иерусалим.

ІV част (18:31-21:38). Дейността Христова в Юдея и в Иерусалим.

V част (22:1-24:53). Страданията, смъртта и възкресението на Иисус Христос.

Евангелието се състои от двадесет и четири глави. В него са поместени ред събития от живота и дейността Христови, които не се намират в другите канонически евангелия. Например: благовестието за раждането на Иоан Кръстител (1:5-35); благовестието за раждането на Иисус Христос (1:26-36); посещението на Елисавета от св. Дева Мария (1:39-56); рождение и обрезание на Иоан Предтеча (1:57-80); отиването на Иосиф и св. Дева Мария във Витлеем (2:1-5); поклонението на пастирите (2:8-20); обрязването Христово (2:21-38); Иисус дванадесетгодишен в храма (2:40-52); възкресяването сина на наинската вдовица (7:11-17); помазване на Христа от каещата се грешница (7:36-50); изпращане на седемдесетте ученици на проповед (10:1-16); изцеряване на десетте прокажени (17:11-19); явяване на Христос на емауските пътници (24:13-35).Притчи, които се намират само в евангелието на Лука: за милостивия самарянин (10:30-37); за безплодната смоковница (13:6-9); за блудния син (15:12-32); за неправедния домоуправител (16:1-9); за богаташа и бедния Лазар (16:19-31); за митаря и фарисея (18:9-14); за десетте мини (19:12-27).

Хронологичният ред в Лука е по-строг отколкото в Матей и Марк. Сам Лука си поставя за цел да изложи събитията в хронологически ред: “Намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко отначало, наред да опиша, достопочтени Теофиле” (Лука 1:3).

4.Време на написването

Конкретни, ясни и подробни сведения за времето на написването на евангелието няма. Във всеки случай, то е написано преди разрушението на Иерусалим (70-та година), защото Лука описва това събитие като бъдещо. (Лука 21:20, 24).

Св. Ириней Лионски, Ориген и други съобщават, че евангелието от Лука било написано след написването на евангелията от Матей и Марк. Единствен Климент Александрийски, изхождайки от своите собствени размишления, необосновано научно, изказва мнението, че евангелията, съдържащи родословието на Иисус Христос (Матей и Лука) били написани по-рано от другите две – на Марк и Иоан.

За определяне точното време на написване евангелието трябва да имаме предвид: Лука писал евангелието, след като продължително слушал проповедта на апостол Павел; тясната връзка между времето на написването на евангелието от Лука и книгата Деяния апостолски.

Предполага се, че евангелист Лука е писал евангелието си през време на първите римски окови на апостол Павел, понеже това е било най-удобното време: и двете свои книги (евангелие и Деяния апостолски)  евангелист Лука отправил към някой си Теофил: “Първата книга, о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе” (Деяния апостолски 1, 2). Следователно, Деяния апостолски са писани след евагелието, но скоро след него, понеже Деяния апостолски е продължение на евангелието. Там се излагат събитията в Христовата Църква след възнесението на Христа. Тази книга обаче, Лука завършва с описване първите римски окови на апостол Павел, без да съобщава за освобождението на апостол Павел (Деяния апостолски 28:30-31).Има учени обаче, които твърдят, че Деяния апостолски е написана по-късно, даже след смъртта на апостол Павел, а Лука завършва с описване първите окови на Павел, тъй като Христовите думи, казани преди възнесението са се изпълнили: Деяния апостолски 1:8, но трябва да се приеме, че евангелист Лука писал книгата си в края на първите римски окови на апостол Павел, преди освобождението му от тях, защото иначе Лука едва ли би се въздържал да съобщи нещо за освобождението на Павел от тези първи окови или за неговата смърт.

И така, като имаме предвид горните съображения, със сигурност можем да предполагаме, че Деяния апостолски е написана около средата на 63 година, следователно, евангелие от Лука е написано през първата половина на 63 година.

5.Място на написване на евангелието

Евангелието е написано навярно в град Рим, тоест там, където е писана книга Деяния апостолски. Има едно мнение изказано в древния латински пролог към евангелието от Лука от блажени Иероним и от св. Григорий Богослов, – а именно, че евангелието на Лука било написано в Гърция – Ахайя. Това твърдение няма здрава историческа основа; почива на преданието, че евангелист Лука в края на живота си проповядвал в Ахайя, където и загинал мъченически.

6.За кого е написано евангелието

В предговора на евангелието се говори, че то е написано за някой си “достопочтени Теофил” (1:3-4). Кой е бил този Теофил? Ориген, св. Епифаний Кипърски и други, изхождайки от етимологическото значение на думата Теофил (обичан от Бога, който обича Бога), твърдят, че това евангелие е за всеки вярващ в Бога, а не за едно определено лице. Обаче, епитетът “достопочтени” указва на определено лице: означава някое знатно, облечено във власт лице, или пък е изказване на почит и уважение. От думите на Лука: “За да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (1:4), се заключава, че Теофил е бил приел християнството, или се е готвел да го приеме (бил оглашен). Предполага се, че той е бил обърнат към християнството от апостол Павел.От самото име Теофил се заключава, че той е бил езичник, защото това име се употребявало между езичниците. Някои учени, по причина, че в Деяния апостолски не се дават описания на местностите в Италия, през които апостол Павел пътувал за Рим, заключават, че Теофил е грък или римлянин, живущ или често посещаващ Италия. Има древно предание, според което Теофил е антиохийски гражданин, съвременник на Лука, виден християнин, домът на когото служел за християнски храм. Книгата “Апостолски постановления”, съобщава, че третият епископ на Кесария Палестинска бил някой си Теофил. Предполага се, че това е същият антиохийски жител Теофил, към когото евангелист Лука отправил своето евангелие. Имайки предвид, че евангелист Лука е от Антиохия, може да се приеме, че и Теофил е от град Антиохия. Въпреки че в Предговора си евангелист Лука изтъква, че писал евангелието си за достопочтения Теофил, от съдържанието заключаваме, че то е предназначено за всички християни, особено за тези, от езически произход. Подобно мнение изказват Ориген и блажени Иероним.

Доказателства за тази мисъл вадим от следните обстоятелства:

І. А) Родословието Христово се довежда до Адам и Бога, за да се укаже, че Христос е Спасител на целия човешки род, създаден от Бога;

Б) Само в това евангелие се съобщава, че пророк Илия бил изпратен при Сарептската вдовица, която била езичница и че прокаженият езичник сириец Нееман бил очистен при пророк Елисей (Лука 4: 26,27);

В) Само Лука разказва за изцеряването на десетте прокажени, от които само самарянинът изказал благодарност;

Г) Само той излага притчите: за милостивия самарянин (10:25-37); за блудния син (15:12-32); за митаря и фарисея (18:9-13), в които се изтъква, че и между езичниците има благородни човеци, че и те са повикани за спасение и могат да бъдат спасени;

ІІ.Евангелист Лука е пропуснал в евангелието си:

А) Христовите думи, казани при пращането на дванадесетте апостоли на проповед (Матей 10:5);

Б) Разказът за изцеряване дъщерята на хананейката (Матей 15:24).

Тези пропуски евангелист Лука е направил, за да не внася съблазън в неукрепналите християни от езически произход.

Това евангелие е предназначено и за християните от юдейски произход, защото в него се указват предимството и величието на юдейския народ, като избран от Бога (1:64, 68; 2:27, 32, 69). Само евангелист Лука съобщава, че при влизането си в Иерусалим  Иисус Христос плакал за този град. А като апостол-Павлов ученик и спътник, евангелист Лука е имал предвид и християните – Павлови обръщенци от Мала Азия, Македония и Ахайя.7.Повод за написване на евангелието

Поводът е ясно изтъкнат от самия евангелист Лука в предговора към евангелието:  “Понеже мнозина предприеха да съчиняват разказ за напълно известните между нас събития” (1:1) – евангелист Лука се заел да напише евангелието си, за да допълни или да изправи съставените преди него разкази за евангелските събития; “за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” – необходимостта да бъде наставен новообърнатия Теофил правилно и твърдо в истините Христови, дало повод за написването на евангелието от Лука.

8.Цел за написване на евангелието

А) самият евангелист Лука изтъква целта за написване евангелието си с думите: “намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко отначало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (1:3-4); така че  целта на написването е: описване точно, грижливо, в строг хронологичен ред,  всички евангелски събития от началото до края; излагане основните истини на Христовото учение, необходими за нравствено съвършенство и спасение на човека.  Тази цел евангелист Лука напълно осъществил.

Б) Редом с горната цел евангелист Лука преследвал в своето евангелие и други цели, намиращи се в зависимост от евангелската проповед на апостол Павел, чийто ученик, спътник и сътрудник бил той. Основни положения на Павловата проповед са: спасението чрез вярата (Ефесяни 2:8); Христовото дело има универсален характер (Римляни 1:16). Тези основни положения на Павловата проповед евангелист Лука развива обстойно и твърдо в цялото свое евангелие и затова: 1) довежда Христовото родословие до Адам и Бога; 2) съобщава думите на Симеон Богоприемник (1:31-34); 3) съобщава Христовите думи, отправени  към разбойника на кръста (23:43); 4) дава място и на притчите за блудния син и за митаря и фарисея.

Неоснователно Баур и Хилденфелд твърдят, че Лука е застъпник на павлинизма, против петринизма (юдеохристиянството). Също неоснователно Холстен и Йохан Вайс твърдят, че евангелист Лука имал за цел да примири тези две течения – павлинизъм и петринизъм. Въобще подобни направления не са съществували в древната Христова Църква.9.Източници на евангелието

Евангелист Лука се ползва от устни и писмени източници, което ясно се изтъква в пролога на евангелието му (Лука 1:1).

А) Писмени

Евангелист Лука е знаел, че мнозина били записали евангелски събития в разни книги. Вероятно той е имал на ръка тези книги и се е ползвал от тях при написване на евангелието. Под “мнозина” тук трябва да се разбират новозаветните писатели, писали преди евангелист Лука; такива са: Матей, Марк, апостол Павел и апостол Яков. Общото в евангелията на Лука, на Матей и на Марк показва, че Лука се е ползвал от тези две евангелия.

От поместените евраизми в евангелието на Лука се съди, че Лука е ползвал и арамейски писмени източници: такъв източник било евангелието на Матей.

Неоснователно е мнението  на Б. Корнелий (католик) и Г. Л. Хан (протестант), че евангелист Лука не се е ползвал от никакви писмени източници.

Б) Устни

“Както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото” (1:2). Лука, като един от седемдесетте, предава известна част от евангелието от личен опит, а друга – от Христовите апостоли и техните приемници.

Той е черпил сведения и от устното предание на св. Дева Мария (2:19; 2:51). Най-много се е ползвал Лука за написването на евангелието си от устната и писмена проповед на апостол Павел. Свидетелства: евангелист Лука излага установяването на тайнството Евхаристия, също така, както то е изложено у апостол Павел (Лука 22:17-20, сравнено с 1 Коринтяни 11:23-25); у евангелист Лука и у апостол Павел се среща съобщението за явяването на възкръсналия Христос на апостол Петър (Лука 24:34 – 1 Коринтяни 15:5); св.Ириней Лионски казва: “Лука, спътникът на Павел, изложил в една книга проповядваното от този апостол евангелие” (Против ересите 3, 1); Ориген: “Третото евангелие от Лука е одобрено от апостол Павел” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25).

10.Подлинност на евангелието

Свидетелствата, че третото наше каноническо евангелие действително е писано от евангелист Лука можем да разделим на външни и вътрешни:;

А) Външни

1.Косвени указания. Св. Климент Римски, Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, св. Юстин Мъченик и други са използвали евангелието от Лука като книга от Свещеното Писание и дават цитати от него. Св. Юстин, например, превежда някои места, съдържащи се само в това евангелие: за кървавия пот на Христа в Гетсиманската градина; за последните Христови думи на кръста и други.2.Преки указания намираме в Мураториевия канон, у св. Ириней Лионски; у Тертулиан, у Ориген, у Маркион – гностик, който приема само евангелието от Лука, като го преработва по свои разбирания.

Б) Вътрешни

Класическият стил и език на евангелието свидетелстват, че авторът му е човек образован. Говорейки за болести, авторът се показва като сведущ по медицина (14:38; 8:46).

Между евангелието и апостол-Павловите послания има поразителна и системна общност по език, съдържание и тенденция.

Тези три съображения ясно говорят, че това евангелие може да бъде написано от образован човек, лекар, същевременно и спътник, сътрудник на апостол Павел, като той бил Лука.

Йохан Вайс и други твърдят, че понеже Деяния апостолски и евангелието на Лука са написани от един автор, а Деяния апостолски е писана не от Лука, а от по-късен автор, то и евангелието от Лука не е написано от евангелист Лука, а по-късно. Основата на тези учени е погрешна, защото, казват, безспорно, че Деяния апостолски не е написана от евангелист Лука.

11.Цялост (интегритет) на евангелието

А) В древност единствен Маркион е считал някои места от евангелието за неподлинни (първа и втора глава). В XVI век се срещат някои учени, които правят същото възражение срещу подлинността на евангелието. Обаче древната християнска писменост твърдо засвидетелства подлинността на тези глави. Мураториевият канон: “доколкото е могъл да изследва, така че от рождението на Иоан започва да говори“; св. Юстин Мъченик и св. Ириней Лионски цитират от тези две глави.

Б) От 22-ра глава на евангелието в някои древни ръкописи липсват 43-ти и 44-ти стихове, в които се говори за вътрешната борба и за кървавия пот на Иисус Христос в Гетсиманската градина. В други ръкописи и стихове се отбелязват като съмнителни, а Иларий Пиктавийски и блажени Иероним съобщават, че в тяхно време споменатите стихове липсвали в много ръкописи. Но тези стихове стоят като подлинни в повечето новозаветни ръкописи, Синайския кодекс и други. Св. Юстин Мъченик, св. Ириней Лионски, блажени Иероним и други ги цитират. Споменатите стихове са били изхвърлени от някои ръкописи, защото се е предполагало, че противоречат на Божествената природа на Христа и служат за доказателство на Ариевото учение за Христа.12.Синоптическият въпрос

Като направим сравнение между четирите канонически евангелия по съдържание, план, изложение и език, ще констатираме следното: евангелието на Иоан рязко се отличава от останалите три евангелия по съдържание, план, изложение и език; Матей, Марк и Лука описват дейността на Христос в Галилея, където учил и проповядвал до Пасхата, през времето на която Той бил хванат и разпнат. Така че, според тези евангелисти Христовата дейност се ограничавала в Галилейските предели и не е траела повече от една година. Евангелист Иоан съобщава за четири пасхи през време на земната проповед на Иисус Христос. Тази проповед е продължавала три години и около три месеца. Иоан се спира повече върху беседите на Христос, а Матей, Марк и Лука говорят повече за Христовите дела. Между евангелията на Матей, Марк и Лука има много общо по съдържание, план, изложение и език. Тази общност кара учените при изследването на тези три евангелия да правят общ преглед – синопсис на съдържанието, поради което обстоятелство евангелията са наречени синоптически, а авторите – синоптици.

В синоптическите евангелия имат общност в подбора и разказването на едни и същи евангелски събития, но има някои събития, които се срещат само в двама или само в един синоптик. В тримата синоптици се съдържат всичко 2901стиха. От тези стихове 330-370 са общи и у тримата синоптици; 170-180 се намират у Матей и Марк; 230-240 – у Матей и Лука; 50 у Марк и  у Лука. От стиховете, които се срещат само в един от синоптиците, най-много има у Лука – 541; после у Матей – 330 и у Марк – 68. Значи, по оригиналност на първо място стои Лука, на второ – Матей и на трето – Марк. Малките различия у синоптиците се обясняват с разни цели, които те си поставят при написването на евангелията си и разните читатели, към които те отправяли своите евангелия. Еднаквост, общност в синоптиците има в общия им план: дейността на Иоан Кръстител; кръщение и изкушения на Иисус Христос; учение и дейност на Иисус Христос в Галилея; последното пътуване на Христос за Иерусалим; страдания, смърт, възкресение и възнесение на Христос.

При излагането на отделните евангелски събития у синоптиците има някои различия: Матей подрежда събитията систематически, а не в хронологически ред; Марк ги подрежда хронологически, но не ги свързва хронологически навсякъде; Лука ги излага строго хронологически и спазва връзката между тях. Едни от синоптиците са кратки, други по-обширни при излагането на евангелските събития.Еднаквост, общност у синоптиците има и в стил, и език. Срещат се условни изрази, например в разказите за изцеряването на капернаумския разслабен (срв. Матей 9:5-6 с Марк 2:9-11 и Лука 5:23-24). Имат дословни изрази, срещащи се у трима, а други – у двама от синоптиците, но има и изрази, свойствени само за един от тях. В езика на Матей и Марк се срещат повече евраизми, отколкото в езика на Лука, който е по-чист и литературен. Еднаквостта между трите синоптически евангелия е предизвикала още от древност изследвания за причината на нейната поява. По такъв начин се появил така наречения синоптически въпрос.

И така, под синоптически въпрос, се разбира въпросът за причината на появата на еднаквостта и различието между трите евангелия на Матей, Марк и Лука. С изучаването на този въпрос учените започнали да се занимават от XVIII век, когато Лесинг (починал 1784 година) изказал мнението, че сегашните евангелия са произлезли чрез преработка на евангелието на назареите (Евангелие на евреите), съставено на арамейски език.

Мненията, изказани по отношение на синоптическия въпрос, могат да бъдат обединени в три хипотези.

І.Хипотеза за устното първоевангелие

Съществувало едно евангелие, съставено през времето на проповедта на апостолите в Палестина, което евангелие се е предавало устно. Поради дългата употреба, това евангелие получило определена форма на изложение и названието “първоевангелие”. Това първоевангелие било съставено на арамейски език, на който език проповядвали Иисус Христос и апостолите Му. Когато християнството започнало да се разпространява и между езичниците, това устно първоевангелие било преведено и на гръцки език. Матей и Марк при съставяне на евангелията си са се ползвали от арамейската редакция на устното първоевангелие, а Лука се ползвал и от гръцката редакция.

Пръв заговорил за устното първоевангелие Херберт (починал 1803 година), а обстойното развитие на тази хипотеза се дължи на католическия богослов Гизелер (починал 1854 година).

Дословните изрази у синоптиците не могат да бъдат обяснени чрез хипотезата за устното първоевангелие. От тях с положителност заключаваме, че при съставяне на евангелията си синоптиците са имали на ръка и писмени изложения на евангелските събития.Давид Щраус (починал 1873 година) усвоява и видоизменя хипотезата за устното първоевангелие. Според него Иисус е гениален еврейски равин, Който с течение на времето станал легендарна личност. За Него почнали да се съставят разни митически разкази, докато Той добил образа на сегашния Иисус Христос, Изкупител и Спасител на света. Следователно устното първоевангелие е било изпълнено с разни митически разкази, които пък служели за източник за съставяне на четирите евангелия.

Щраусовата теория е без основа, тъй като за евангелските събития имаме исторически свидетелства. Не описаните събития, а самата Щраусова хипотеза е измислена. Каквато и гениална фантазия да съществува, тя не е в състояние да измисли, подреди и свърже евангелските събития, така както те са в евангелията и ако те бяха измислени, недопустимо би било, гонителят  на християнството – Павел да реши с риск за живота си да стане християнин.

ІІ.Хипотеза за писменото първоевангелие.

Лесинг (починал 1784 година) изказва мнение, че източник на четирите  канонически евангелия е било така нареченото евангелие на назареите (Евангелие на евреите). По-късно Айхорн (протестантски богослов) е доразвил тази хипотеза. Според него още преди смъртта на архидякон Стефан било съставено на арамейски език писмено изложение за живота и дейността на Христос. Това писмено изложение претърпяло на арамейски език три редакции, имало два гръцки превода. Евангелистите Матей, Марк и Лука се били възползвали от разните редакции и преводи на това писмено първоевангелие при съставянето на своите евангелия.Английският епископ Хербърт Марш в 1802 година изказва мнението, че писменото арамейско първоевангелие е имало пет редакции и един гръцки превод. Гратц пък в 1814 година изказва мнението, че арамейското евангелие не е имало нито една редакция, а само един превод на гръцки език. Евангелист Матей се ползвал от арамейското писмено първоевангелие, а Лука и Марк – от него и от гръцкия му превод.

Няма исторически свидетелства за съществуването на подобно писмено евангелие, нито в църковното предание, нито в древната християнска литература. Освен това напоследък Теодор Цан и други учени доказаха, че така нареченото евангелие на назареите (Евангелие на евреите), съставено на арамейски език, е преработка на евангелието от Матей.

Видоизменение на хипотезата за писменото първоевангелие е хипотезата за разните евангелски фрагменти или разкази. Според тази хипотеза, евангелията са съставени въз основа не на едно писмено първоевангелие, а въз основа на евангелски фрагменти или разкази, в които се излагали отделните евангелски събития и речи на Иисус Христос.

Тази хипотеза е била обстойно развита от Шлайермахер, възприета от Олсхаузен, Лахман и други. Според Шлайермахер след възнесението на Иисус Христос някои от апостолите записали в кратки писмени произведения някои евангелски събития и речи на Иисус Христос, от които се възползвали синоптиците и евангелист Иоан за съставяне на евангелията си. От тях един обръщал повече внимание на делата, а друг – повече на речите Христови. Основание на своята хипотеза Шлайермахер търсил в пролога на евангелието от Лука (1:1).

Тази хипотеза не се приема, понеже не са запазени фрагменти, нито пък има исторически свидетелства за съществуването на подобни фрагменти. Тази хипотеза не е в състояние да обясни еднаквостта по съдържание, план, изложение и език в синоптическите евангелия, нито пък литературната зависимост между тях.ІІІ.Хипотеза за взаимното ползване между синоптиците

Началото на тази хипотеза е положил още в древност блажени Августин в книгата си “За съгласието между евангелистите”.  Той изказва мнението, че евангелист Марк при написване на своето евангелие се е ползвал от евангелието на Матей. Тази хипотеза за взаимното ползване между евангелистите има много привърженици между католически, протестантски и православни богослови. Привържениците ѝ могат да бъдат разделени на три групи:

А. Богословите от тази група – Хуг, Хилденфелд, Глубоковски и други подобно на блажени Августин приемат, че Матей пръв е написал евангелието си, Марк се е ползвал от Матей, а Лука – от Матей и Марк.

Б. Гризбахова хипотеза (1812 година). Учените от тази група приемат, че първо е написано евангелието от Матей, после от Лука, който се е ползвал от Матей, а евангелист Марк се е ползвал от Матей и Лука. За основание на Гризбах служат следните места: “А като се свечери …“(Матей 8:16), “А при заник слънце…”(Лука 4:40), “А привечер по заник слънце…”(Марк 1:32). По тези места Гризбах заключава, че Марк се е ползвал от Матей и Лука, като обединил евангелията им. Към тази група може да се отнесе и основателят на Тюбигентската школа Ф. Р. Баур.

В. К. Лахман (починал 1835 година), Вайс и Велке (починал 1838 година) поддържат, че първо е било написано евангелието от Марк, а после – тези от Матей и Лука. Вайс казва, че при съставяне на евангелията си Матей и Лука се ползват не само от Марк, но и от други източници (по този начин Вайс обединява две хипотези: хипотезата за взаимното ползване между синоптиците и хипотезата за писменото първоевонгелие).

Относно другите източници, които Матей и Лука са използвали редом с евангелието на Марк, трябва да се каже, че според едни богослови имало само един източник, съдържащ речи Христови, според други учени – няколко, според трети богослови (Зикенбергер, Фогелес, Фауне и други) евангелист Лука използвал само гръцкия превод на евангелието от Матей.Католическите богослови напоследък разрешават синоптическия въпрос по следния начин: най-напред се е появило евангелието от Матей на арамейски език; Марк се е ползвал от евангелието на Матей или от устното предание, по което е съставено Матеевото евангелие. Преводачът на Матеевото евангелие на гръцки език извършил превода, след като Марковото евангелие било написано и се е ползвал при превода от него.

Най-приемлива е хипотезата за взаимното ползване между синоптиците и то такава, каквато установяват първата група богослови, а именно: най-напред е било написано евангелието от Матей на арамейски език, скоро след това то било преведено (може би от самия Матей) на гръцки език; евангелист Марк при съставяне на евангелието си се е ползвал от Матей, а Лука се е ползвал и от Матей, и от Марк. Ползването на синоптиците не било механично. При него те проявявали самостойност и творчество, ползвали се и от устните предания, а същевременно са били вдъхновявани и ръководени от Бога. Техните писания са боговдъхновени, защото от новозаветните писания те са се ползвали така, както и от Стария Завет.

Според свидетелствата на древното църковно предание и на църковната писменост, и според вътрешните свидетелства евангелист Марк се е ползвал от евангелската проповед на св. апостол Петър. Но той се е ползвал и от евангелието на Матей, което е имал под ръка. Затова свидетелстват много общи места в тези евангелия и много дословни изрази в тях, например: при завършване на описването на гадаринското пътешествие (срв. Матей 9:1 с Марк 2:1); накрая на разказа за късането на класове от Христовите ученици в съботен ден (срв. Матей 12:9 с Марк 3:11); в началото на разказа за Христовата проповед в Назаретската синагога (срв. Матей 12:54 с Марк 6:1). Тези споменати случаи с Матей и Марк по никакъв начин не могат да бъдат признати за случайни, а ясно и положително свидетелстват за литературната зависимост между тези две евангелия, тоест, че евангелист Марк е имал под ръка евангелието на Матей.

Евангелист Лука се е ползвал от евангелската проповед на апостол Павел, чийто спътник и сътрудник е бил. За това има безспорни свидетелства в древните църковни предания, в древната християнска писменост и в самото евангелие на Лука. За написването на това евангелие евангелист Лука се е ползвал и от евангелията на Матей и Марк, които той е имал под ръка. Има много сходни изрази в тези евангелия.

И така, за правилното разрешение на синоптическия въпрос трябва да приемем, че най-първо се е появило евангелието от Матей, след него – евангелието от Марк, и най-после евангелието от Лука, като Марк се е ползвал от Матей, а Лука – от Марк и Матей.

Това разрешение на въпроса се намира в пълна хармония с времето на написването на всяко евангелие (Матей – 41 година, Марк – 44 година, Лука – 63 година). Този хронологически ред е спазен от почти всички древни новозаветни ръкописи и във всички издания на Библията.

____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Професор Христо Гяуров

Б. Евангелие от Марк

1.Живот и дейност на евангелист Марк

В новозаветните книги на евенгелист Марк се дават следните имена:  Иоан /Деяния апостолски 13:5/, Марк /Деяния апостолски 15:39/, /1 Петр. 5:13/ и Иоан Марк /Деяния апостолски 12:12; 12:25/. Името Иоан е еврейско и значи “мил на Бога”, а името Марк е латинско и по всяка вероятност евангелистът го е получил, когато е бил обърнат към християнството /това е станало в чест на майка му Мария/. Поради това, че Марк е имал две имена, някои учени твърдят, че Марк и Иоан са две лица: едното сътрудник на апостол Павел, а другото – на апостол Петър. Обаче, като сътрудник на Петър и Павел, Марк е носил името Иоан. Това съвпадение е обяснимо, само ако допуснем, че лицето е едно и също – с две  имена, Марк и Иоан, което потвърждават и изследванията на учените Герике, Теодор Цан, М. Майнерц и други.За бащата на Марк в Свещеното Писание нямаме сведения; говори се само за майка му Мария /12:12/, която имала къща в Иерусалим, където според Свещеното Предание била извършена Тайната вечеря /Марк 14:12-25/; Иисус се явил на учениците Си след възкресението /Иоан 20:19-29/; Светият Дух слязъл над апостолите в деня на Петдесетница /Деяния апостолски 2:2/; иерусалимските християни се събирали за молитва там /Деяния апостолски 12:12/.

Евангелист Марк бил братовчед /според някои – племенник/ на апостол Варнава /Колосяни 4:10/. И понеже апостол Варнава е бил от остров Кипър и при това левит, заключава се, че и Марк бил левит от остров Кипър. Предполага се, евангелист Марк бил покръстен от апостол Петър, който и за това го нарича “син ми Марк” /1 Петр. 5:13/. Евангелист Марк бил сътрудник на апостолите Петър и Павел, за което свидетелства древната християнска писменост. Така Папий Иераполски казва: “Презвитерът казва и това, че Марк, изтълкувателят на Петър, записал с точност всичко, каквото помнел /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39/“. В 42 година апостол Петър по чудесен начин бил освободен от тъмницата, където бил хвърлен от Ирод Агрипа І. Същата нощ той се отбил /Деяния апостолски 12:17/ в къщата на Мария, а оттам отишъл на “друго място”. Това “друго място”, е навярно град Рим. За отиването на Петър в Рим ясно говори Евсевий Кесарийски: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагият, човеколюбив промисъл довежда в град Рим Петър, който бил най-твърд и велик по мъжество между апостолите и който вярвал пред всички останали” /Църковна история, 3, 14, 15/. Заедно с апостол Петър в Рим отишъл и евангелист Марк, където след като слушал евангелската проповед на Петър в 44 година, написал второто синоптическо евангелие.За това свидетелства Климент Александрийски, който казва: “В Рим светлината на благовестието озарила така умовете на тези, които слушали Петър, че на тях се видяло малко да го слушат веднъж. Те не се задоволявали само от едното написано учение на Божествената проповед, а убедително молели спътника на Петър – Марк, да остави и писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпили дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18, 15/.

През 45 година Марк отива в Иерусалим, а през 46 година, заедно с апостолите Павел и Варнава, отишъл в Антиохия. При първото Павлово пътешествие /46 година/ от Антиохия Марк тръгнал заедно с апостол Павел, но като минали остров Кипър и стигнали до град Пергия, намиращ се в малоазийската област Памфилия, Марк напуснал Павел и Варнава и се върнал в Иерусалим. Причините, поради които се върнал били: трудностите при пътуването; несъгласен бил Марк с начина на проповядване Христовото учение между езичниците. В 51 година, след апостолския събор в Иерусалим, евангелист Марк отишъл в Антиохия. През второто Павлово пътешествие /51 година/ апостол Варнава  предложил на апостол Павел да вземат със себе си и Марк, но апостол Павел не се съгласил, а взел със себе си Сила. Тогава апостол Варнава и евангелист Марк отпътували заедно за остров Кипър /Деяния апостолски 15:39-41/. Повече сведения за евангелист Марк в Деяния апостолски няма.

Древната християнска писменост обаче твърди, че евангелист Марк отишъл да проповядва в Египет и бил пръв Александрийски епископ. Там евангелист Марк останал до 62 година, за което ясно свидетелства Евсевий Кесарийски: “В осмата година от царуването на Нерон /62 година/  след апостол и евангелист Марк в Александрийската църква встъпил на служението Аниан /Църковна история, 3, 24/”.

През 62 година от Александрия евангелист Марк отишъл в Рим при апостол Павел /Колосяни 4:10; Филипяни 1:23/, обаче още преди освобождаването на апостол Павел от първите окови, той напуснал Рим и заминал за Мала Азия, посетил град Колоса  и в 64 година отново се върнал в Рим, сега вече при апостол Петър /1 Петр.5:13/. След известно време евангелист Марк пак се връща в Мала Азия в Ефес или някое близко място до Ефес, защото апостол Павел в 66 година поръчва на Тимотей: “Вземи Марка и го доведи със себе си, защото ми е нужен по службата” /Тимотей 4:11/. Вероятно евангелист Марк, заедно с Тимотей  е отишъл в Рим и е бил там, през време на мъченическата смърт на апостол Павел. След 67 година, годината на смъртта на апостолите Петър и Павел, за дейността на Марк има най-разнообразни сведения. Но приема се, че той отново отишъл в Александрия, където загинал мъченически, за което свидетелстват Геласий, Калист и други.Според преданието апостол Марк починал на 8 май, годината не е известна. Мощите му били пренесени  през 827 година във Венеция от венециански търговци и на мястото, където били поставени, през X век бил издигнат голям храм под негово име.

Паметта на евангелист Марк се празнува на 25 април.

Познавал ли е евангелист Марк Иисус Христос и бил ли е Негов ученик?  На този въпрос се отговаря въз основа на следното място от евангелието на Марк: “Един момък, обвит  с платнище по голо тяло, вървеше подире Му и войниците го хванаха. Но той, като остави платнището, избяга от тях /14:31-52/”. Кой е бил този момък? Още от древността се твърди, че това е евангелист Марк, който, подобно на други евангелисти, от скромност, прикрива името си. Виктор Антиохийски казва: “Момъкът не е чужденец, а е от онази къща, в която яли Пасхата”. Това подчертава и  блажени Теофилакт. В днешно време учените Белзер, Теодор Цан, Г. Воленберг и други приемат, че тоя момък е бил евангелист Марк. Амвросий Медиолански погрешно твърди, че този момък бил евангелист Иоан. Погрешно е и мнението, че това е бил апостол Яков, брат Господен. Щом Тайната вечеря, според древното предание, е станала в дома на Мария, майка на Марк, то ясно е, че Марк е познавал Иисус Христос. Въпреки това, евангелист Марк не е бил Христов ученик; не е бил в числото на седемдесетте. Думите на апостол Иоан, предадени чрез Папий, имат решаващо значение по този въпрос /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 30, 39/.

2.Древни свидетелства за евангелието

Св. Папий Иераполски казва: “Презвитерът казва и това, че Марк изтълкувателят на Петра, записал точно всичко, каквото запомнил, макар и да не се придържал по реда на речите и деянията Христови, защото сам не слушал Господа и не Го придружавал. По-късно, наистина той бил, както казах с Петър, но Петър излагал учението с цел да удовлетвори нуждите на слушателите,  а не за това да предаде подред Господните беседи. Заради това Марк никак не сгрешил, като описал някои събития така, както си ги припомнил – той се грижел само за това, да не пропусне нищо от слушаното, или да преиначи” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39/. Тук имаме предадени думи на апостол Иоан и думи на самия Папий. В тези думи апостол Иоан нарича Марк “тълкувател” в смисъл, че евангелист Марк записал апостол-Петровата проповед за живота, дейността и учението на Иисус Христос, а не в смисъла на преводач, както казват някои. Така разбират думата „тълкувател” други писатели: св. Ириней Лионски, Евсевий Кесарийски, св. Иоан Златоуст и други, а също и нови: Фр. Каулен, Теодор Цан и други.

От свидетелството на апостол Иоан и на Папий личи, че евангелист Марк не е изложил всички Христови речи и деяния, че не е спазил хронологическия ред и че в него Марк записал всичко чуто точно, без да сгреши.Св. Юстин Мъченик /починал между 163-167 година/ в съчинението си: “Разговор с Трифон “Иудеина”, пише: “И това, че той преименувал едного от апостолите Петър, както се казва в неговите възпоменания, а също и другите двама братя – Заведеевите синове, нарекъл с името Воанергес, тоест “синове на  гърма”. Това означава, че той е същият този, който дал на Яков названието Израил и Авия нарекъл с името “Иисус” /св. Юстин нарича каноническите евангелия с името “възпоменания”, което в първа Апология, шестдесет и шеста глава обяснява така: “Които се наричат евангелия”/.

Св. Ириней Лионски /починал 202 година/ казва: “След тяхното заминаване /на Петър и Павел/ Марк, ученик и тълкувател на Петър ни дал писмено това, което е било проповядвано от Петър” /Против ересите 3, 1, 1/. Евангелист Марк следователно е не само ученик и тълкувател, но и записал проповядваното Христово учение от апостол Петър.

Климент Александрийски /починал 215 година/ казва: “Когато Петър проповядвал всенародно словото Божие  и възвестявал евангелието по вдъхновение на Светия Дух, тогава мнозина от тези, които били там, молили Марк, отдавнашен негов спътник, който помнел всичко казано от него, да напише това, което той проповядвал. Марк написал евангелие и го предал на нуждаещите се. Петър, като узнал за това, не се противил явно на това дело и не скланял на него“/Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14- из ”Очерки” на Климент Александрийски – шеста книга/. Марк написал евангелието по молбата на християните, въпреки че апостол Петър не скланял на това, което той правел от скромност. Впоследствие обаче, апостол Петър одобрил евангелието на Марк, което личи от следните думи на Евсевий Кесарийски: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагият и човеколюбив Промисъл довежда в Рим Петър, който бил най-великият и твърд по мъжество от апостолите и който вървял пред всички апостоли. Светлината на благочестието озарила така умовете на тези, които слушали Петра, че на тях се видяло малко да послушат веднъж, те не се задоволили само с едното написано учение на Божествената проповед, а убедително молили спътника на Петър – Марк, да състави писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпили дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание. По такъв начин те станали подбудители за написването на евангелието, наричано Евангелие от Марк. Като узнал това, по Божие Откровение, апостолът се зарадвал за ревността на римляните и одобрил евангелието за четене в църквите /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 14, 15/. Тези Евсевиеви думи дават сведение за мястото, времето, целта и автора, повода и прочее за написване на евангелието от Марк.

Ориген /починал 254 година/ казва: “Второто евангелие е на Марк, който го е писал по разказите на апостол Петър” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25/.Св. Епифаний Кипърски /починал 403 година/ казва: “Наскоро след Матей, Марк, спътник на апостол Петър, бил заставен в Рим да напише евангелие; след като написал евангелието, той бил  изпратен от апостол Петър в Египетската страна”.

3.Съдържание на евангелието

Съдържа шестнадесет глави и е най-малкото по обем в сравнение с другите четири евангелия. Съдържанието може да се раздели на четири части: събития преди излизането на Иисус Христос  на проповед /1:1-13/; дейността на Иисус Христос в Галилея /1:14 до 9:50/; дейността на Иисус Христос в Юдея и Иерусалим /10:1 до 13:37/; страдания, смърт, възкресение и възнесение на Иисус Христос  /14 до края – 16 глава/.

Според Папиево съобщение евангелието от Марк не било написано в строго хронологичен ред. Въпреки това обаче, до голяма степен, хронологическият ред е запазен. Само следните събития: повикване на апостолите Петър, Андрей, Яков и Иоан при Генесаретското езеро /1:16-20/, обвинението, че Христос прогонвал бесове със силата на бесовския княз /3:20-30/, Христовата проповед в Назаретската синагога /6:1-6/ не са хронологично изложени. Някои Христови речи в това евангелие са съкратени /прощалната беседа/, а други – напълно пропуснати /проповед на планината/. Най-голямо внимание Марк обръща на Христовите чудеса, той не помества само две чудеса, които Матей е поместил в евангелието си: изцеляване слугата на капернаумския стотник /Матей 8:5-13/; изцеляването на двамата слепи и един немобесен /Матей 9:27-34/. Затова пък евангелист Марк е поместил други три чудеса, които липсват у евангелист Матей:  1/ излекуване на един човек с нечист дух в синагогата /1:21-28/; 2/ изцеляване на глухия и заеклив човек /7:31-37/; 3/ изцеляване слепия във Витезда /8:22-26/.

Евангелист Марк е кратък, защото римските граждани не обичали широките съчинения. На места обаче той дава доста големи подробности, от което заключаваме, че точно е записал апостол-Петровата  проповед. Изобщо в евангелието на Марк намираме следните подробности и особености: бащата  на Яков и Иоан  имал  надничари, следователно бил състоятелен /1:20/; изпратените апостоли на проповед изгонвали бесове и изцерявали болни, като ги помазвали с елей; описват се движенията, погледът и душевното състояние на Христос /10:21, 1:41/; означава се точно времето на събитието /1:32, 15:25/; в евангелието на Марк се срещат често наречията “евтис” – веднага и “палин” – пак; друга особеност на това евангелие е, че изложеното в него е в тясна връзка с личността и проповедта на апостол Петър. Това е защото евангелист Марк записал точно евангелската проповед на Петър: 1/ Петровото повикване се представя като първо Христово дело /1:16, 18/; 2/ излекуването на Симоновата тъща е подробно описано /1:31/; 3/ отричането на Петър е описано също подробно: първото и второто отричане станало във вътрешния двор, а второто и третото – във вътрешния и външния двор на дома; 4/ говори се за скромността, слабостите на Петър, а за похвалните му действия се говори малко /8:33/; 5/ Марк поставя за начало на евангелските събития дейността на Иоан Кръстител, както и апостол Петър е направил това в речта си при избирането на апостол Матей /Деяния апостолски 1:22-22/ и  в  речта си при покръстването на стотника Корнилий /Деяния апостолски 10:37-43/.4.Време на написването на евангелието

В самото евангелие няма свидетелства, въз основа на които да може да се определи точно времето на написването на евангелието от Марк. Положително е, че то е написано преди разрушението на Иерусалим /70 година/, защото в есхатологичната реч на Иисус Христос  /13 глава/ това разрушение се описва не като станало, а като бъдещо събитие. Думите на евангелист Марк: “Те пък отидоха и проповядваха навсякъде и Господ им помагаше и подкрепяше словото с личби, от каквито то се придружаваше /16:20/”, – могат да се отнасят към 42 година /а не към 52-62 година,  както предполагат богословите Корнелий и Гутияр/,  когато мнозина от апостолите напуснали Палестина и се отправили по другите страни да проповядват Христовото учение.

Климент Александрийски най-добре определя кога е било написано Марковото евангелие: “Когато Петър проповядвал в Рим всенародно словото Божие и възвестявал  евангелието по вдъхновение на Светия Дух, тогава мнозина от тези, които били там молили Марк, отдавнашен негов спътник, който помнел всичко, казано от него, да напише това, което той проповядвал. Марк написал евангелието и го предал на нуждаещите се. Петър, като узнал това, не се противил явно на това дело и не скланял към него” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14/; следователно евангелието е написано, когато евангелист Марк и апостол Петър заедно се намирали в Рим.

Евсевий Кесарийски определил по-точно датата: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагия и человеколюбив Промисъл довежда в Рим Петър, който бил най-твърдият и велик по мъжество между апостолите и който вървял пред всички апостоли, и му заповядва да поръси този развратител на живота /Симон Вълхва/. Петър, като донесъл от Изток и Запад многоценно съкровище на духовна светлина, проповядвал там светозарното и спасително за душите слово за небесното царство. Но щом словото Божие стигнало в Рим, могъществото на Симон (влъхва), заедно със самия Симон, веднага изчезнало. Светлината на благочестието озарила така умовете на тези, които слушали Петър, и на тях се видяло малко да го слушат веднъж, та не се задоволили само от едното неписано учение на Божествената проповед, а убедително молели спътника на Петър, Марк, да остави и писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпвали дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание. По такъв начин, те станали подбудители за написването на евангелието, наречено Евангелие от Марк. Като узнал за това, по Божие Откровение, апостолът Петър се зарадвал за ревността на римляните и одобрил евангелието за четене в църквите /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 14, 15/”. Че апостол Петър и заедно с него и Марк отишли в Рим в 42 година, се говори и в Деяния апостолски – 12:17: “и като излезе /от къщата на Мария/, отиде на друго място”, тоест апостол Петър след чудесното си освобождение  от тъмницата, в която бил затворен през 42 година от цар Ирод Агрипа І, отбил се в къщата на Мария, а оттам заминал за Рим, заедно с Марк. Това се приема не само от католически и протестантски учени, но и от епископ Михаил, който казва: “Според историческите свидетелства, апостол Петър е бил два пъти в Рим: първия – в царуването на Клавдий /41-46 година/ и втория – при  Нерон, когато заедно с апостол Павел завършил мъченически живота си” /евангелие от Марк, 1871 година/. След пристигането си в Рим Марк не написал веднага евангелието си, а малко по-късно, около 44 година. На следващата година /45/, той вече заминал за Иерусалим, откъдето заедно с апостол Павел и апостол Варнава, през същата година отишъл в Антиохия. По-трудно за разбиране е съобщението на Ириней Лионски /Против ересите, 3, 11/, особено неговите думи: “След тяхното заминаване Марк… предал писмено това, което било проповядвано от Петър”. Има богослови, които превеждат тези думи със: “след тяхната смърт” – и твърдят, че евангелието от Марк било писано след 67 година. Други богослови, като Герике, считат, че евангелист Марк започнал да пише евангелието си, когато апостолите Петър и Павел са били живи и го завършил след тяхната смърт.

Думата  “заминаване, излизане” /”ексодос”/, обаче не трябва да се разбира като “смърт”. В споменатия пасаж, св. Ириней Лионски говори не за смъртта на апостолите Петър и Павел, а за излизането им да проповядват Христовото учение, което се вижда от думите на св. Ириней, казани в “Против ересите”: “след като нашият Господ възкръснал от мъртвите и те били свише облечени с изпратената сила на Светия Дух, изпълнили се с всички /Негови дарове/ и получили съвършено знание, те излезли по краищата на земята, като благовествали за благата /дадени/ нам от Бога, възвестявайки небесния мир на човеците, които и всички заедно, и всеки поотделно имат Божието евангелие”. И после св. Ириней говори за написването на четирите евангелия от Матей, Марк, Лука и Иоан.

И тъй, въз основа на всички тези свидетелства, може да се приеме, че евангелието на Марк е написано в 44 година.5.Място на написване на евангелието

Всички учени приемат, че мястото на написване на евангелието на Марк е град Рим. Ясни свидетелства за това в самото евангелие няма, но има факти, които подсказват, че то е написано в Рим. Например Марк обяснява думата “лепта” с латинската дума “codrant” /12:42/; думата “двор”  с латинската “pretoria” /15:16/; Марк обяснява, че Симон Кринейски бил баща на Александра и Руфа /15:21/, а последните били известни на римляните, защото в посланието до римляните апостол Павел праща поздрав и на Руфа, който, според учените е едно и също лице с Руфа, за когото пише Марк.

6.Езикът, на който е  било писано евангелието

Блажени Августин и блажени Иероним пряко свидетелстват, че евангелието е било писано на гръцки език. Въобще, в древната писменост не се среща указание, че това евангелие е било писано на друг език.

Само учените Сирле и Бароний изказват мнението, че това евангелие първоначално било писано на латински език, като считат, че латинският ръкопис на евангелието от Марк, запазен във Венеция, бил оригиналът на това евангелие. Но вече е доказано, че този ръкопис съдържа текст от Вулгата, датиращ от VІІ век.

И в самото евангелие се намират доказателства за това, че то било написано на гръцки. Марк обяснява думите “лепта” и “двор” с латинските  “codrant” и “pretoria”, които обяснения не би трябвало да направи, ако евангелието бе писано на латински.

В евангелието на Марк се забелязва силно влияние на арамейския език в лексикално и стилно отношение. Евангелист Марк писал на гръцки, защото в Римската християнска община през негово време употребяем е бил гръцкият език.7.За кого е било писано евангелието.

Евангелието е било написано за римските християни, за което свидетелстват както древните християнски  писатели Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, така и самото съдържание на евангелието. Евангелист Марк, по-частно написал своето евангелие за римските християни от езически произход, за което има доказателства от самото евангелие: думите Христови – “Аз съм пратен само при загубените овци от дома на Израиля /Матей 15:24/”, не са поместени в евангелието от Марк; за Иисус Христос се говори като за Син Божи повече, отколкото като за Месия: “начало на евангелието на Иисуса Христа, Сина Божи /1:1/; има малко цитати и сравнения от Стария Завет; обръща се особено внимание върху чудесата Христови; някои юдейски обичаи и обряди се обясняват; дава се превод на еврейските думи “корбан” – дар Божи /7:11/; “ефата” – отвори се /7:34/ и други; употребяват се латински думи: “легион” /5:9, 15/; “кентирион” /16:39, 44/; гръцки думи се  обясняват с  латински: “лепта” – “кодрант” /12:42/; обяснява се, че Симон Киринеец бил баща на Руфа, който  бил известен на римляните /Римляни 16:13/ и други.

8.Повод за написване на евангелието

Ясно указание дава Климент Александрийски, който, като казва, че евангелист Марк се заел да напише евангелието си, поради настойчивото желание на римските християни, заключава: “по такъв начин те станали подбудители за написването на евангелието, наричано Евангелие от Марк” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 15/. В самото евангелие няма указание за повода на написването му.

9.Цел на евангелието

Целта на евангелието е да докаже, че Иисус е Син Божи и че има Божествен произход. Това се изразява още в самото начало на евангелието: “начало на евангелието на Иисус Христос, Сина Божи” /1:1/. Поради тази причина евангелист Марк обръщал голямо внимание на чудесата Христови, което е дало повод на някои да нарекат, Марковото евангелие: евангелие на чудесата. Привържениците на тюбингентската школа изказват мнение, че евангелието на Марк е опит за примирение между петринизма и павлинизма. За такова примирие, обаче в Марковото евангелие няма указание. Още повече, че нямаме никакво указание въобще за съществуването на павлинизъм и петринизъм.10. Подлинност на евангелието

1. Външни свидетелства

А/ Косвени

Климент Александрийски като говори за евангелието на Матей, Марк и Лука  казва: “последният евангелист Иоан, като забелязал, че в евангелието е възвестено само за телесното, подбуден от близките и по внушение на Светия Дух, написал духовно евангелие (все у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14). Следователно апостол Иоан е знаел и за евангелието от Марк.

Западният католически богослов Функ изброява около двадесет свободни цитати от Марковото евангелие в запазените до нас съчинения на апостолските мъже.

Б/ Преки

Пряко свидетелстват, че второто канонично евангелие е писано от евангелист Марк, древните писатели: св. Папий Иераполски, св. Юстин Мъченик, Климент Александрийски, Евсевий Кесарийски, Епифаний Кипърски и други.

Шлаермахер, като взел повод от апостол-Иоановите думи, предадени от Папий: “Марк, изтълкувателят на Петър, с точност е записал всичко, каквото запомнил, макар и да не се придържал от реда на Христовите речи и деяния, защото сам не слушал Господа и не го придружавал” (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39) – изказва мнение, че днешното евангелие на Марк не е същото, а е преработка от неизвестен автор, защото според думите на Иоан,  Марковото евангелие не спазвало никакъв хронологически ред, когато в днешното Марково евангелие има запазен известен ред. Обаче нито в древната християнска писменост, нито в древното църковно предание няма, макар и слабо указание за преработването на Марковото еваангелие, а и в днешното евангелие не се спазва много хронологически ред. В много други новозаветни евангелски ръкописи нашето каноническо евангелие носи надписа: Евангелие от Марк.

2. Вътрешни свидетелства

От съдържанието на Марковото евангелие заключаваме, че в него е записана проповедта на апостол Петър, общите черти на която дава сам апостол Петър в речта си при избирането на апостол Матия (Деяния апостолски 1: 21-22) и в речта си при покръстването на стотника Корнилий (Деяния апостолски 10: 37-43). Особено втората реч се счита за кратко изложение, ядката на цялото Марково евангелие. Понеже евангелист Марк записал точно проповедта на апостол Петър, затова той излага всичко като очевидец: например, по излекуването на Петровата тъща (1:29-31); възкресението на Иаировата дъщеря (5:21-43). От многото еврейски думи и изрази, доброто познаване на географията на Палестина, юдейските нрави и обичаи, преданието на старците – заключаваме, че авторът има юдейски произход;

Евангелието било писано за римските християни и то от езически произход, което потвърждава самото съдържание: в това евангелие се превеждат еврейските думи, обясняват се еврейските обичаи и местности в Палестина, срещат се много латинизми, а римски институти и латински думи не се поясняват.

В самото евангелие има ясни доказателства, че то е било писано в град Рим; авторът е искал ясно да отличи апостол Иоан от себе си, затова изрично го нарича “брат на Иакова (3:17; 5:37)”. Това евангелист Марк направил, защото и той носел името Иоан.Хилденфелд предполага, че днешното Марково евангелие е преработка на така нареченото Петрово евангелие. Велхаузен казва, че съществувало едно първоначално Марково евангелие – Ур Маркус, което по-късно било преработено в сегашното Марково евангелие. Даже някои протестантски богослови изказвали мнението за няколко преработки на Ур Маркус, преди да се появи в сегашния си вид. В древната християнска писменост няма обаче никакви следи от преработка на Марковото евангелие.

Р. А. Хофман и Е. Вендлинг твърдят, че неизвестен автор съставил сегашното наше Марково евангелие, като съединил няколко отделни евангелски повествования. Факт е обаче, че Марковото евангелие днес представлява едно цялостно произведение.

11. Цялост /интегритет/ на евангелието

От запазените цитати от Новия Завет у църковните писатели и от запазените новозаветни ръкописи,  и от цялостния вид на евангелието от Марк, ние заключаваме, че то се е запазило до нас в такъв вид, в какъвто е било написано от самия Марк.

А/ Ройс и други богослови се трудят да докажат, че стиховете 1-13 в  първа глава,  където се говори за дейността на Иоан Кръстител, изкушението и кръщението на Иисус Христос, са добавени по-късно. Обаче стих 14 е така свързан с предидущото съдържание, че е невъзможно да стане разделяне;

Б/ Спор се води и за заключителните думи на евагелието от Марк /16:9-20/. Константин Тишендоф, П. Файне, Теодор Цан и други настояват, че тези думи са били добавени по-късно към евангелието. Те отричат подлинността им по следните причини:  липсата на тези думи в някои други новозаветни ръкописи; несъответствието на тези думи със съдържанието на Марковото евангелие, поради думите “в първия ден на седмицата”- в гръцкия текст “проти саббату”, “Господ”, които се срещат само тук. Споменатите липсват в Синайския, Ватиканския кодекс, в Сирийския /син/ и сахидския преводи. В повечето обаче други ръкописи тези думи стоят. Те са известни и на Тациан, св. Юстин Мъченик, Дидим Александрийски, св. Иоан Златоуст и други. Съдържанието на въпросните думи напълно съответства на съдържанието на Марковото евангелие, където е записана Петровата евангелска проповед. Апостол Петър, говорейки за живота и дейността на Иисус Христос завършва именно с тези събития, за които се говори в заключителните думи на Марковото евангелие. А изразът: “В първия ден на седмицата” се среща и на друго място /16:2/, макар в друга форма. На други места се среща и думата “Господ” /5:17; 7:28/ – “Кириос”.

В един арменски ръкопис от 989 година след Марк 18:18 има празно място от два реда, където са написани с червено мастило думите: “На презвитера Аристон”. Според някои учени този Аристон бил ученик на Христос и автор на заключителните думи на Марковото евангелие. Но ученият И. Шефер след внимателно изследване заключава, че думите “На презвитера Аристон” били поставени в арменския ръкопис 4-6 века след написването му /около 1400-1600 година/.

И така, заключителните думи от Марковото евангелие /16:9-20/, по съдържание и форма напълно съответстват на това евангелие. Без тях то остава незавършено и не може да се допусне, че евангелието завършва с 16:8.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

 ГЛАВА ШЕСТА

Евангелия

Общи сведения за евангелията

1.Понятие за названието “евангелие”.

Гръцката дума “евангелион” произлиза от наречието “ев”=добре, хубаво и глагола “ангелло”=известявам, и означава: 1) радостна вест; 2) жертвоприношение по случай радостна вест; 3) награда за съобщаване на радостна вест.Иисус употребява тази дума, като с нея обозначава Своето спасително учение и извършеното от Него изкупление и спасение на човешкия род – “идете по целия свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк 16:15). В същия смисъл са употребявали тази дума и апостолите Христови. Понеже Христовото учение и спасително дело са донесли радост на цялото човечество – наричат се Евангелие.

От думата ευαγγέλιον се образува глаголът ευαγγελίζομαι, който значи: съобщавам, обявявам радостна вест, благовествам, проповядвам Христовото евангелие, тоест учението за изкупителното дело на Иисус Христос.

В новозаветната писменост името “евангелие” е дадено на книгите, описващи пълно и системно живота, учението и изкупителното дело на Христос, а именно на книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан. Понеже сам Иисус наричал учението и изкупителното Си дело евангелие, заключаваме, че книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан са били наименувани евангелия веднага след написването им.

Най-древно свидетелство за наименованието “евангелие” е запазено в “Дидахи” (края на І век); като цитира молитвата “Отче наш”, по същия начин както тя се намира в евангелието от Матей, авторът на “Дидахи” казва: “Както заповядва Господ за Своето евангелие”. Свидетелство има и у св. Юстин Мъченик, макар че той нарича евангелията и “възпоменания”. Че книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан се наричали “евангелие”, има сведение още в Мураториевия канон и у св. Ириней Лионски.

2.Число на евангелията. Църквата приема като боговдъхновени само четири евангелия, въпреки че “мнозина”, според евангелист Лука, почнали да пишат и излагат живота и учението на Иисус Христос. Има множество сведения, че още от древно време евангелията били само четири: на Матей, Марк, Лука и Иоан.Св. Папий Иераполски, в незапазеното до нас негово съчинение “Тълкувание на Господните изречения” (тоест на евангелията), в пет книги, тълкувал четириевангелието. Св. Юстин Мъченик говори за четири канонически евангелия. Тациан (починал 170 година) съставил своя Диатесарон въз основа на четирите канонически евангелия. Преводите от ІІ век, източни и западни, поместват четири канонически евангелия. Древната църква, според сведенията на св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан и други, приема и признава за канонически само четирите евангелия.

Св. Ириней казва: “Както има четири страни на света, така трябва да има и четири евангелия като стълбове на разпространяваната по четирите страни на света Църква”.

Ориген казва: “От преданието узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Църква”.

Още от древност се е вярвало, че Провидението е наредило да има четири евангелия. Въз основа на видението на св. пророк Иезекиил и на св. Иоан Богослов четирите евангелия имали определени символи: 1) от Матей – образ на човек; 2) от Марк – образ на лъв; 3) от Лука – образ на теле; 4) от Иоан – образ на орел. Всеки от тези символи има своето значение: човек – евангелието говори за родословието на Христос; лъв – започва с разказ за Иоан Кръстител, живял в пустинята, която е жилище на лъвовете; телец – жертвоприношението на свещеник Захария; орел – учението на св. Иоан Богослов се издига до големи висини.

3.Надписи и ред на евангелията. От древност още четирите евангелия се надписвали: κατά Μαθθαίον, κατά Μάρκον, κατά Λουκάν, κατά Ιωάννην. Най-сполучлив превод на думата κατά на български е “според”, но може да се преведе и с предлога “от”.

Когато под думата ευαγγέλιον се разбира учението на Иисус Христос, тогава правилно е да се надписват книгите: евангелие според Матей, евангелие според Марк, евангелие според Лука и евангелие според Иоан, с което се изтъква, че тези, които са писали книгите, са само съставители, изложители на Христовото учение, предадено в тях.

Когато под думата “евангелие” се разбира книга, съчинение, тогава изразът “евангелие на Матей”, „евангелие на Марк”, „евангелие на Лука” и „евангелие на Иоан” се явява правилен. В този смисъл се говори в 85-то правило. В древността са се страхували да надписват евангелията: евангелие на …., за да не се помисли, че изложеното в евангелието е на Матей, Марк, Лука и Иоан.Надписите κατά са поставени малко по-късно след написването на четирите евангелия, когато се появила нужда да се разпознават едно от друго при употреба. Това наименование е поставено не от самите апостоли, а от някои други лица, като с κατά се указвал авторът на книгата. Тези надписи били известни на св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, Климент Александрийски, Тертулиан и други.

В древно време Фауст (манихеец), пък и сега рационалисти-богослови считат, че надписите “според” са поставени от някои лица на неапостолски произведения, за да им придадат апостолски авторитет. По този начин се прави опит да се подрие подлинността на евангелията. В древногръцката литература обаче с  κατά се означава авторство.

Редът на евангелията има древен произход. В Мураториевия канон е запазен сегашният ред. Сегашният ред на евангелията е хронологически, според времето на произхода им. Евангелието от Матей е първо по произход, а от Иоан – последно.

Климент Александрийски ги нарежда така: Матей, Лука, Марк, Иоан, като счита, че по-напред трябва да се поставят евангелията, в началото на които има родословни таблици.

Codex Cantabrigiensis, някои древни кодекси на Итала, кодекс Аргентеус, Апостолски постановления – дават следния ред на евангелията: от Матей, Иоан, Лука и Марк, като по този начин се обръща внимание на евангелията, написани от апостолите.

В Кодекс Кларамонтанус са подредени: от Иоан, Матей, Марк, Лука.

В сирийския Къртънов превод са поставени така: Матей, Марк, Иоан, Лука.

Първите три евангелия: от Матей, Марк и Лука се наричат синоптически евангелия. Пръв Гризбах (починал 1812 година) дава това наименование поради това, че по съдържание и изложение тези три евангелия си приличат – в тях има места дословно еднакви, поради което изучаването на съдържанието им може да стане със съставянето на паралелни колони. Гръцката дума “синопсис” значи сравнение, общ преглед, обзор. От тази гръцка дума, тези евангелия (Матей, Марк и Лука) са получили названието си “синоптически”, а авторите им “синоптици”.

А. Евангелие от Матей.

1.Живот и дейност на евангелист Матей. Евангелист Матей, един от дванадесетте апостоли, поставен на седмо или осмо място (Матей 10:3; Марк 3:10; Лука 6:15; Деяния апостолски 1:13), бил роден в галилейския град Капернаум, където бил митничар преди повикването му от Иисус Христос. Баща му се казва Алфей (Марк 2:14); затова някои считат, че евангелист Матей и Яков Алфеев са били братя, което не е основателно. Евангелист Матей носи още името Левий (Марк 2:14; Лука 5:27). Носенето на две имена у юдеите е било нещо обикновено. Името “Матей” евангелист Матей получил при повикването му от Христос; според учените: Майер, Теодор Цан и други името Матей значи “дар от Бога”, а според Кнабенбауер значи “верен, правдив”. Първото мнение е по-основателно.Древните учени Хераклион (гностик) и Ориген и по-късните Хуго Гроций (починал 1645 година), Михаелис, Неандер и други твърдят, че Матей и Левий са две различни лица, като се основават не върху исторически свидетелства, а на разказите, дадени в трите евангелия, относно повикването на Матей от Иисус Христос (Матей 9:9; Марк 2:14; Лука 5:27). От тези места обаче е ясно, че се говори само за едно лице Матей или Левий – митар, което лице е имало две имена. Евангелист Матей, въпреки презряното занятие, което имал – митничар, се отличавал със своята честност и добро сърце. Той бил състоятелен (Матей 9:10) и вероятно е бил самостоен закупчик на данъци.

Според св. Ириней Лионски, Евсевий Кесарийски, блажени Иероним и други древни писатели евангелист Матей проповядвал първо в Палестина, а после, след като написал евангелието си, отишъл да проповядва и между други народи. Историкът Сократ казва, че след това Матей проповядвал в Египет. Метафраст пише, че евангелист Матей проповядвал между партяните, а после – в Етиопия. А според “Мартирион” Матей бил между човекоядците в град Мирмики. Мнозина учени твърдят, че Матей е отишъл да проповядва в Етиопия. Той напуснал Иерусалим в 42 година, понеже Ирод Агрипа І започнал гонение против християните (Деяния апостолски 12:2-4). Една година преди напускането на Палестина Матей написал евангелието си. Според древното предание то било написано в осмата година след Възкресението на Иисус Христос, тоест в 41 година.

Евангелист Матей се счита като мъченик единодушно и от Православната църква, и от Римокатолическата църква, обаче не се знае времето, когато е пострадал мъченически, нито мястото на неговата кончина. Сочат се Етиопия, Персия, град Иерапол, град Мирмики. Климент Александрийски съобщава, че Матей бил строг аскет, употребявал за храна само семена, плодове и зеленчук.

Паметта на св. евангелист Матей празнуваме на 16 ноември.Древни свидетелства за написване на евангелието

Древното църковно предание и древната християнска писменост свидетелстват: 1. Първото наше синоптично евангелие е написано от Матей. 2. Написано е на еврейски език. 3. Написано е първо от четирите евангелия. 4. Написано е за християните юдеи.

Св. Папий Иераполски казва: “Матей записал беседите на Господа на еврейски език, а ги тълкувал всеки, който могъл”. Това съобщение води началото си от апостол Иоан (на когото Папий е бил ученик). Евсевий Кесарийски изтъква същата мисъл както Папий.

Св. Ириней (”Против ересите”) казва: “Матей съставил писание на евангелието у евреите на техния собствен език през това време, когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква”.

Ориген пише: “На мене е известно, че първото евангелие е било написано от Матей, който е бил някога митар, а после апостол на Христос, и че той го е написал на еврейски език за християните, които произхождат от юдеите (у Евсевий Кесарийски, Църковна история 6, 25).

Евсевий Кесарийски казва: “Матей, като проповядвал Христовото учение първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да отиде към другите, съставил на родния си език известното засега под негово име евангелие с цел,  това писание да замести за християните, от които се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие” (Църковна история, 3, 24). Според съобщението на Евсевий, Пантен (починал 200 година), като отишъл да проповядва между индийците, намерил там евангелие от Матей на еврейски език, занесено от апостол Вартоломей (Църковна история, 5, 10).

Блажени Иероним, св. Епифаний Кипърски, св. Кирил Иерусалимски и други църковни писатели свидетелстват, че писател на това евангелие е апостол Матей. Във всички новозаветни ръкописи надписът на евангелието според Матей е: κατά Μαθθαίον,  или Еυαγγέλιον κατά Μαθθαίον.

Съдържание на евангелието

Евангелието от Матей съдържа 28 глави и е второ по обем след евангелието от Лука. Разделено е на 5 части:

І) Родословие, рождение и детство на Иисус Христос (1:1-2:23).

ІІ) Подготовка на Иисус Христос за обществена дейност (3:1-4:11).

ІІІ) Христовата дейност в Галилея (4:12-18:35).

ІV) Христовата дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46).

V) Кръстните страдания, смърт и възкресение на Иисус Христос (26:1-28:20).Систематически, а не хронологически е изложил евангелист Матей Христовата проповед на планината, като в нея вмъкнал думи и наставления, казани от Спасителя през друго време. Систематически той е описал и някои чудеса (8-9 глава), притчи (13 глава), изобличенията против книжниците и фарисеите (23 глава), пророчество за разрушението на Иерусалим и края на света (24-25 глава). Също така излага систематически, а не хронологически следните събития: изцеряване на прокажения (8:1-4), изцеряване на Симоновата тъща (8:14-17), повикването на Матей (9:9-13). Тези събития са станали преди проповедта на планината, а Матей ги излага след нея.

Особености, които отличават евангелието на Матей от другите три евангелия, са:

1)Матей обръща повече внимание на външната, човешка страна у Иисус Христос, отколкото на духовната; затова дава родословие и подчертава изпълнението на пророчества. Същевременно Матей изтъква и божествения произход на Иисус Христос и се спира на Неговото догматическо и нравствено учение;

2)Ясно и често се изтъква, че Христос е обещаният Месия. Затова и често се среща изразът “за да се изпълни” (1:22; 2:15; 12:17; 26:56 и други);

3)Подробно се разглежда, особено в Проповедта на планината, отношението на новозаветното учение към Стария Завет (5, 6 и 7 глава);

4)Навсякъде в своето евангелие Матей предпазва своите читатели от пагубното учение на книжниците и фарисеите, като ги нарича “лицемери”, “рожби ехиднини”, “слепи водачи” и ги изобличава (23; 3:7; 5:20; 6:2, 5);

5)Изтъква се, че Христос е не само обещаният на еврейския народ Месия, но и Изкупител на цялото човечество.

Горните пет особености в съдържанието на евангелието от Матей се обясняват с това, че то е било писано за юдеите-християни в Палестина.

6)Предадени са някои дълги Христови речи, които не намираме в другите евангелия: а) Проповедта на планината (5-7 глава); б) изобличението на книжниците и фарисеите (23:1-39); в) за Второто пришествие (24-25:46 глава) и други. Тези речи действително са били произнесени от Иисус Христос, макар че са попълнени и от други Негови речи.

7)Евангелието на Матей, макар и писано за юдеите-християни, има универсален характер: “И ще бъде проповядвано това евангелие на царството по цялата вселена” (24:14); “идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух” (28:19).Време на написване на евангелието

Положително е, че евангелието на Матей е писано преди разрушаването на Иерусалим, тоест преди 70 година, понеже това разрушение на Иерусалим се рисува като предстоящо.

Учените определят различно времето на написването. Така  например, Гутияр казва: че било написано между 40-50 година, а Пфлайдерер – през 130-140 година. Древното църковно предание и древната християнска писменост свидетелстват, че първо било написано евангелието от Матей.

Ориген казва: “на мене е известно, че първото евангелие е написано от Матей”. Св. Ириней Лионски изтъква същата мисъл.

Западните учени П. Файне, Р. Кнопф и други, основавайки се на думите: “като чу това царят се разгневи и изпрати войските си та погуби ония убийци и изгори града им” /22:7/ твърдят, че евагелието от Матей било написано след разрушението на Иерусалим. В споменатото обаче изречение, намиращо се в една от Христовите притчи, се предсказва само края на Иерусалим.

Велхаузен и Баур се спират на думите: “За да падне върху ви всичката кръв праведна, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел, до кръвта на праведния Захарий, син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника” /23:35/ и твърдят, че евангелието е писано след разрушението на Иерусалим. Обаче, Захария, за когото в стиха се говори, не е същият Захарий, син на Варух или Вараскей, за когото Иосиф Флавий съобщава, че бил убит през 67 или 68 година в двора на храма, което въпросните учени премат. Тук се говори за Захарий, убит в двора на Господния храм по заповед на цар Иоас /2 Паралипоменон 24:20-21/. Бащата на Захарий е имал вероятно две имена – Варахий и Иодай.

Учените Блек, Годе, Б. Вайс и други въз основа на христовите думи: “и тъй, кога видите да стои на свято място “мерзостта на запустението”, за която е казано чрез пророк Даниил /който чете нека разбира/” – (Матей 24:15), – заключават, че евангелието било писано около 67 година., тоест малко преди разрушаването на Иерусалим. Пророческата реч на Иисус Христос рисува много ясно и подробно разрушението на Иерусалим; от това обаче не можем да заключаваме, че евангелието е писано след това разрушаване; думите: “който чете, нека разбира”, не са думи на евагелист Матей, а са думи на Иисус Христос.Имало данък от две драхми, плащан за Иерусалимския храм, който след разрушаването се плащал за Юпитер Капитолиус. Иисус Христос и апостол Петър са плащали този данък, за което Матей споменава, но за прекратяването му нищо не се споменава. А ако евангелието беше писано след разрушението на Иерусалим, то сигурно Матей би споменал за това.

За времето на написване на евангелието най-определени сведения дава Евсевий Кесарийски, който казва: “Матей, като проповядвал първоначално между евреите, а след това като имал намерение да отиде към други, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел  това писание да замести за християните, от които той се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие” /Църковна история, 3, 24/. Евангелист Матей напуснал Палестина около 42 година, когато започнало преследването на християните от Ирод Агрипа I /Деяния апостолски 12:2-4/, тогава, когато и апостол Петър напуснал Палестина /Деяния апостолски 12:17/. А ако евангелист Матей е напуснал Палестина в 42 година, то евангелието се е писало в 41 година.

В доста гръцки древни ръкописи стои забележката, че евангелието на Матей е писано в осмата година след Иисусовото възкресение, тоест 41 година, която дата посочват и блажени Теофилакт, Евтимий Зигабен, Евсевий Касарийски и други. Затруднение за определяне времето на написването на евангелието от Матей представляват думите на св. Ириней Лионски: “Матей съставил у евреите на техния собствен език евангелско писание, тогава когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква” /61-67 година/. Тук обаче няма определяне на време, а съпоставяне на дейност по място, именно: изтъква се, че Петър и Павел работели в Рим, а Матей в Палестина, където писал  своето евангелие. Така се обясняват горните думи на св. Ириней Лионски от мнозина учени, като например Гутияр, Адолф Харнак и други. Самото съдържание на евангелието потвърждава, че то е написано в 41 година. Известно е, че влиянието на книжниците и фарисеите е било много силно през времето на Ирод Агрипа І, а Матей много добре и подробно е изложил Христовото учение против тях, което е било нужда за тогавашното време.

Място на написване на евангелието

Със сигурност се свидетелства, че мястото на написване на евангелието е Палестина. От думите: “затова и до днес тая нива се нарича кръвна нива” /27:8/ и “тая мълва се носи между юдеите и до днес” /28:15/, съдим, че евангелистът е написал в Палестина своето евангелие. Думите: “И когато Иисус свърши тия думи, тръгна от Галилея и дойде в пределите юдейски отвъд Иордан” /19:1/, значат, че Иисус, за да иде от Галилея в Юдея, минал през Перея /отвъд Иордан/, а не през Самария. От тях не може да се заключава, че Матей, като пишел евангелието си, се намирал  на изток от река Иордан, тоест вън от Палестина.

Западният протестантски богослов Б. Вайс и други твърдят, че авторът на Матеевото евангелие – юдеин на разсеянието, е  писал евангелието си вън от Палестина. Те се основават на думите: “и разчу се тогава по цялата оная земя” /9:26/; “а те, като излязоха, разгласиха за него по цялата оная земя” /9:31/. Обаче, под израза “оная земя” се разбира не Палестина, а самото място, страната, където били извършени горните чудеса. Евсевий Кесарийски ясно и положително, говори /Църковна история, 3, 24/, че евангелието от Матей било написано в Палестина, защото изрично е изтъкнато, че това станало “между евреите”. Св. Ириней Лионски съобщава, че евангелист Матей написал евангелието си в Палестина – “у евреите” /Против ересите, 3,1,1/. Има мнения, че евангелието е било написано в Капернаум или Иерусалим, но по-приемливо е, че е написано в Иерусалим.Езикът на който е било написано евангелие от Матей.

Евангелието от Матей е запазено до нас на гръцки език, обаче езикът, на който е било написано, е еврейски, за което свидетелства древната християнска писменост.

Св. Папий Иераполски казва: “Матей записал беседите на Господа на еврейски език и ги тълкувал всеки, както могъл”. Това Папиево съобщение води началото си от апостол Иоан, но самите думи не са дословно Иоанови, а Папиеви, защото именно той се е занимавал с тълкувания. Св. Ириней Лионски казва: “Матей съставил евангелското писание у евреите на техния собствен език”. Ориген, Евсевий Кесарийски, св. Епифаний, епископ Кипърски, блажени Иероним, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Иерусалимски свидетелстват, че евангелист Матей написал евангелието си на еврейски език. Източник на съобщенията от древната християнска писменост, че евангелието на Матей е написано на еврейски език, е Свещеното Предание, а не Папий Иераполски, както някои учени твърдят.В гръцкия текст на евангелието от Матей има доказателства, че то е написано първоначално на еврейски език. В него се срещат много евраизми – еврейски думи непреведени, еврейски имена, еврейски изрази и съюзи, например: “рака” – смахнат /Матей 6:22/; “корбан” – ковчег /27:6/, Симон бар Иона /16:17/; “тоте” – тогава /е употребено 91 пъти в Матей/; “иду” – ето /62 пъти/; изразите: “его кирие” – да, господарю, /Матей 21:30/; “опсе да саббатом” – и като мина събота /Матей 28:1/.

На какъв еврейски език е писано евангелието от Матей? Това е спорен въпрос. Учените: Делич, Каулен и други приемат,  че евангелието от Матей е било написано на древноеврейски, класически еврейски език, на който били написани и старозаветните книги. И. Белзер, М. Майнерц и други приемат, че то е било написано на арамейски език. По-основателно мнение е второто. Езикът на евангелието бил говоримият тогава в Палестина арамейски език, на който Иисус Христос е проповядвал. Още повече, че древният еврейски език бил непонятен за съвременниците на Матей. Еразъм Ротердамски, Каетан, Хуг, Берн, Вайс и други считат, че Матеевото евангелие първоначално е писано на гръцки език. Следователно сегашният гръцки текст е напълно правилен и чист, и в него няма следи от еврейски изрази. Тези учени се стараят да обезсилят свидетелството на Папий, като изтъкват, че той бил, според Евсевий Кесарийски, човек с доста ограничен ум /Църковна история, 3, 39/ и смесил евангелието от Матей с апокрифа “евангелие на евреите”. От това негово свидетелство се заблудили и по-късните църковни писатели. Сам Папий, обаче е бил умен човек, съобразителен и строго се придържал към Преданието, особено към това, което научил от апостол Иоан. Евсевий го нарича “с доста ограничен ум” поради хилиастичните му възгледи.

Тези учени още изтъкват, че понеже повечето цитати в евангелието на Матей са дадени по преводи на седемдесетте, то евангелието е написано на гръцки език. Тези цитати, обаче които се набелязват, евангелист Матей предава не дословно, а по памет. Тук оказва влияние преводът на седемдесетте, който е бил много разпространен и се получава убеждението, че евангелист Матей цитира само от превода на седемдесетте. Важни старозаветни цитати обаче Матей дава дословно и от еврейски език.Гръцкия превод на евангелието

Кога е извършен преводът и от кого, нямаме изрични указания  в древната писменост. Като се вземе под внимание фактът, че гръцкият превод на това евангелие е бил използван и от най-древни църковни писатели: Дидахи, от апостол Варнава, св. Юстин Мъченик и други, заключаваме, че скоро след написването на евангелието е направен и превода му. Освен това, новозаветните книги веднага след написването им влизали в употреба в богослужението, което ставало на гръцки език. Следователно, веднага след написване на евангелието се явила и нуждата да бъде то преведено на гръцки език.

Авторът на превода, според Бенгел, Олсхаузен, Тирш и други, е самият евангелист Матей, а според Герхард преводът бил извършен от някой апостол. Ако преводачът бе друго лице, а не евангелист Матей, в древната литература би се запазило някакво свидетелство. Допуска се, че Матей сам превел евангелието си, както например Иосиф Флавий сам превел на гръцки език произведението си “История на юдейската война”, писано на еврейски език. Еврейският текст се е загубил и не е достигнал до нас, защото не е имало нужда от него, тъй като в богослужение и всички други случаи се употребявал гръцкия превод.

За кого е било написано евангелието

Написано е за юдеите-християни от Палестина; доказателства за това има в древната християнска писменост и в самото евангелие. Ориген казва: “Матей написал своето евангелие на еврейски език за християните, които произлизат от юдеите” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25, 4/. Евсевий Кесарийски подчертава, че то било написано специално за християните-юдеи в Палестина / Църковна история, 3, 24/. Блажени Иероним, св. Иоан Златоуст и други потвърждават същата мисъл.

Свидетелства в самото евангелие

Матей в началото на евангелието си дава родословна таблица за произхода на Христос от Авраам и Давид, необходима за християните-юдеи.

Понеже нравите, обичаите и местностите в Палестина били известни на лицата, за които е предназначено евангелието, в него по тези въпроси не се дават обяснения. Привеждат се старозаветни пророчества за Христос и се обръща голямо внимание върху тях. В Христовата проповед на планината са поместени пояснения на Иисус Христос за старозаветния закон и отношението му към Новия Завет. Застъпено е силно изобличението Христово спрямо книжниците и фарисеите. Евангелист Матей пише евангелието си за юдеите-християни, но изтъква същевременно, че Христос е Спасител и Изкупител на цялото човечество, и затова завършва евангелието си с думите: “идете, научете всички народи…” /28:19-20/.

Повод за написване на евангелието

Две обстоятелства подтикнали евангелист Матей да напише своето евангелие: а/гонението на християните в Палестина от Ирод Агрипа І; б/предстоящото напускане на Палестина от евангелист Матей, за да отиде да проповядва Христовото благовестие между другите народи. Като добър пастир, той оставил ръководство на пасомите си за духовния им живот. Евсевий Кесарийски много добре изтъква този втори повод на евангелист Матей / Църковна история, 3, 24/.Целта на евангелието

Съдържанието на евангелието доказва, че е било написано с цел да изтъкне, че Иисус Христос е обещания Месия и Изкупител на евреите и на цялото човечество. Доказателства: а/ обширното родословие /1:1-17/ на Христос, от което личи, че той е обещания Месия от рода на Авраам и Давид; б/ Разказът за поклонението на мъдреците пред новородения Младенец-Спасител /2:1-12/; в/ приведените многобройни старозаветни пророчества за Месия, изпълнени в лицето на Христа /2:5,15,17,23; 8:17; 13:35 и други/; г/ думите на Ангела Господен: ”Той ще спаси народа си от греховете му” /1:21/; д/ Христовите думи: “не мислете, че съм дошъл, да наруша закона или пророците, не да наруша съм дошъл, но да изпълня” /5:17/; е/ Христовите думи “това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” /26:28/ и други.Тази цел изтъкват още и Ириней Лионски и много други древни църковни писатели, а също така и учените: Теодор Цан, Б. Вайс, П. Файне и други.

Но Матей в евангелието си доказва, че Иисус е не само обещаният Спасител и Месия, но че Той е истински Бог /1:22-25; 16:16; 26:64/.

Последователите на тюбингентската школа казват, че евангелието на Матей било писано, за да се защити юдеохристиянството и се основават на следните места: а/ Матей 5:18: “Истина ви казвам, докле премине небето и земята, ни една йота или чертица от Закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне”. Тези думи не значат, че старозаветният закон няма да се измени до края на земята, а значат, че писаното за Месия няма да се отмени, докато не се сбъдне. б/ Матей 10:5: “По този път към езичници не ходете и в самарийски град не влизайте”. Иисус дава това наставление на учениците си, когато ги пращал на проповед между юдеите в Палестина, където трябвало да се прогласи, съгласно Божия промисъл, спасителното Христово учение. А при възнесението си Христос дава последно нареждане за проповед по цял свят, а не само между юдеите: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Св. Духа” /28:19/. в/ Матей 15:27: “Аз съм пратен само при избраните овци от дома Израилев” – тези думи според тълкувателите, Иисус казал, за да се изпита и засвидетелства вярата на хананейката.Подлинност на евангелието

Свидетелствата, които доказват, че първото синоптическо евангелие е написано от апостол Матей, могат да бъдат разделени на: а/ външни – свидетелства от древната християнска писменост и б/ вътрешни – свидетелства в самото евангелие.

Външните свидетелства се делят от своя страна на: а/ косвени – указва се на евангелието или се цитира от него, без да се посочва авторът му; б/ преки – когато изрично се изтъква, че евангелието е писано от евангелист Матей.

А/ Косвени свидетелства

В посланието на Варнава, появило се още в I век се казва: “мнозина са звани, а малцина избрани” – думи, взети от евангелието на Матей /20:16; 22:14/, и се добавя “както е написано”. Явно е, че апостол Варнава е имал предвид евангелието на апостол Матей.

Евангелието от Матей е цитирано и в Дидахи, в първо послание до Коринтяните от св. Климент, в посланията на Игнатий Богоносец, на св. Поликарп до смирненците, в “Пастир” на Ерм, а най-вече у св. Юстин Мъченик /І апология – в повече от петдесет места/.

Гностиците Василий, Валентин и други, противникът на християнството Целз – също дават указания за евангелието на Матей.

Западните учени Кондрати и други  изказват мнението , че евагелието от Матей било написано от неизвестен автор, който се ползвал от така нареченото “Протоевангелие на Яков”. Сравнението обаче на съдържанието на тия две книги показва обратното, че авторът на “Протоевангелието на Яков” се е ползвал от евангелието на Матей.

Б/ Преки свидетелства

Св. Папий Иераполски. В предговора на съчинението си “Изяснение на Господните изречения”, от което има запазени цитати в историята на Евсевий Кесарийски, казва: “Матей пък записал словата на еврейски език, а ги тълкувал всеки, както могъл”. Пръв Шлаермахер изказал мнение, че под думата слова трябва да разбираме не сегашното наше Матеево евангелие, а сборник от слова, беседи на Христос, който послужил за източник при съставянето на това евангелие. Това мнение се възприело от учените Лахман, Б. Вайс, Р. Кнопф и други. Папий обаче, в своето съчинение дава тълкувание на нашите четири евангелия и ги нарича общо с думата “слова” – “Τα λογια”. От друг един цитат на Папий, даден от Евсевий Кесарийски, а именно: “Презвитерът /апостол Иоан/ казва и това, че Марк, тълкувател на Петър, с точност записал всичко каквото запомнил, макар, че не се придържал от реда на словата и деянията на Христа, защото сам не слушал Господа и не го придружавал” – заключаваме, че както евангелието от Марк съдържа слова и деяния, тоест живот, дейност и учение Христови, тъй и евангелието от Матей трябва да съдържа същото. Следователно под слова – “Τα λογια” се разбира днешното Матеево евангелие, а не някакъв сборник от беседи на Христа.Блажени Иероним казва: “Матей, който се наричал още Левий, бил станал апостол от митар, пръв в Юдея съставил евангелието на Христа с еврейски букви и думи за тези, които станали християни от обрезанието”.

Св. Епифаний Кипърски казва: “Можем да считаме като несъмнена истина това, че от новозаветните писатели само един Матей е изложил евангелската история и проповед на еврейски и с еврейски букви” /Ереси, 30, 31; 51, 5/.

Отношение на апокрифното “евангелие на евреите” към евангелието на Матей

Лесинг /края на XVIII век/ пръв повдигнал този въпрос, като изказал мнението, че Матей превел от еврейски евангелието на евреите и започнал да го нарича със свое име. Хилгенфелд и Швеглер изказват мисълта, че Евангелието на евреите е легнало в основата на евангелието от Матей, или че е едно и също с него.

Най-много сведения за евангелието на евреите имаме у блажени Иероним. Той съобщава, че един екземпляр от това евангелие имало в Кесарийската библиотека на Памфил, и друг – у назореите в сирийския град Верея. Той също съобщава, че изследвал и превел това евангелие на гръцки и латински. Съобщава, че мнозина считали това евангелие за написано от Матей, за “евангелието според Матей”, но сам блажени Иероним не считал това евангелие за подлинно, написано от Матей.

Забележка. Евангелието на евреите се употребявало в юдеохристиянската секта на назореите, появили се в Палестина в първите времена на християнството. Нарича се още назорейско евангелие. Това евангелие трябва да се отличава от апокрифното евангелие на евионитската секта, известно под името “Евангелие на дванадесетте апостоли”. Текстът на евангелието на евреите бил написан на еврейски език и се е запазил до нас във фрагменти. Учените Олсхаузен, Ебрард, Барденхевер, Теодор Цан и други доказват несъмнено, че евангелието на евреите е преработка на съставеното от евангелист Матей евангелие.

Вътрешни свидетелства

Евангелист Матей от скромност никъде не споменава името си и говори за себе си в трето лице /9:9/. В списъка на апостолите поставя себе си на осмо място, а в евангелието на Марк и Лука е поставен на седмо място, преди апостол Тома. Пак от скромност евангелист Матей нарича себе си “митар”, а в другите  евангелия не е наричан така.

Положително може да се твърди, че авторът на евангелие от Матей е юдеин от Палестина. Това личи от следните обстоятелства:

а/многобройните цитати от старозаветни пророчества показват, че авторът е юдеин, знаещ много добре Свещеното Писание;

б/авторът на евангелието е много добре запознат със Свещеното Писание на Стария Завет, което личи от: проповедта на планината (5, 6 и 7); разговорът на Христос с фарисеите за брачния живот  на човека /19:3/; от отговора на Христос на въпроса: “Коя заповед е най-важна?” /22-35/ и други;в/авторът е познавал много добре религиозните обичаи и нрави на юдейския народ, макар и да не ги обяснява винаги, защото евангелието е било написано за юдеите, които знаели своите обичаи и нрави. Някои от тези обичаи са: постът /6:16/; сватбените обичаи на юдеите /25:1-7/; обичаите при смъртни случаи /9:23-24/ и други;

г/авторът на евангелието от Матей е запознат с географията на Палестина; знае разположението на Витлеем, Рама /2:13/, юдейската пустиня /3:1/,  където Иоан Кръстител проповядвал, местоположението на Иерусалимския храм, и на Елеонската планина /24:1-3/;

д/авторът познава историческите събития от живота в Палестина през Христово време, например  Христос се родил във времето на цар Ирод /2:1/;

Иосиф, заедно със св. Дева Мария се върнали от Египет във времето на цар Архелай, син на Ирод; познавал живота на Ирод Антипа, който отнел жената на брат си Филип /14:3-4/ и така нататък. Най-после, като имаме предвид, че апостол Матей не е притежавал особени качества и дейност в сравнение с другите апостоли, то странно е, как е възможно да се припише авторството на евангелие от Матей, ако не е имало положителни исторически свидетелства за това.

12.Цялост /интегритет/ на евангелието

Евангелието от Матей представлява нещо цялостно, напълно завършено: навсякъде личи, че едно и също лице е авторът му, изпъква един дух, една цел, един стил и език и единно изложение. В него няма изменения, добавки и изпускания.

Св.Епифаний Кипърски съобщава, че евионитите в своето евангелие изпускали І и ІІ глави от евангелието на Матей. Това те вършели, защото отричали божествения и свръхестествен произход на Иисус Христос.

В по-ново време Велхаузен и други някои протестантски богослови казват, че въпросните глави били поставени по-късно в евангелието на Матей. Тези глави ние, обаче намираме да фигурират и в най-древните новозаветни ръкописи. Те стоят по съдържание и изложение в тясна връзка с евангелието. Без тях то би представлявало осакатено произведение.Някои протестантски богослови твърдят, че в началото на ІІ век евангелието на Матей претърпяло нова редакция и от такова с юдаистичен характер, станало с универсален характер. В текста на евангелието обаче не намираме никакви признаци на редакция. Евангелието има универсален характер, защото Христовото учение има такъв характер, което е дало направление на всички новозаветни книги.

Някои протестантски богослови считат за неподлинни, по-късно прибавени следните  места: 1/ 27:19 – където  се говори  за съня на Пилатовата жена; 2/ 27:52 – където се казва, че мнозина мъртви възкръснали, когато Христос починал; 3/ 27:62 – запазването на Христовия гроб от стражата.

Първите две места са отхвърлени, поради това, че говорят за необикновени събития, но за подобни събития се говори на много места в евангелието. А че разказът за завардването на гроба не е прибавен отпосле, свидетелства пуснатата мълва от войниците – пазачи на гроба, че учениците откраднали тялото Христово, която дълго се носела /Матей 28:15/.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ПЕТА

История на печатния новозаветен гръцки текст

Първата отпечатана книга след откриването на книгопечатането била латинската Библия (1450 година в Майнц). В 1462 година била отпечатана немската Библия, а в 1488 година – еврейската.Гръцкият новозаветен текст

За пръв път бил отпечатан от кардинал Ксименес, от Толедо в комплютенската полиглота, отпечатана в град Комплютен (днешния град Алкала в Нова Кастилия – Испания). Полиглотата била отпечатана в 1517 година, а пусната в разпространение (600 екземпляра) през 1520 година, когато била одобрена от римския папа Лъв Х. В нея бил поместен Новият Завет на гръцки, латински (по Вулгата) и Старият Завет на латински и еврейски. Изданието било старателно извършено въз основа на няколко не особено древни ръкописа.

Еразъм Ротердамски (в 1516 година в Базел), по желание на печатаря Флобен, издава на гръцки език Новия Завет – издание не научно, а търговско. Еразъм използвал ръкописи от XIII, XIV и XV векове; допуснал грешки, които впоследствие били поправени. От изданието в 1519 година се е ползвал Лутер за превода на немската Библия.

Това Еразмово издание легнало в основата и на изданието на печатаря Роберт Стефан – XVI век. В четвъртото издание, 1551 година, Роберт Стефан разделил гръцкия текст на стихове; това издание легнало в основата на изданията на Теодор Беза (втората половина на XVI век).

Роберт-Стефановото издание било използвано в изданията на Бонавентура и Авраам Елзевир (Лайден и Амстердам); първото в 1624 година; второто издание (1633 година) било наречено “текстус рецептус”, защото съдържало текст, възприет от всички; то било употребявано на Запад в течение на двеста години.Антверпенска полиглота (от 1569 година до 1572 година) – в осем тома. Издадена е, с подкрепа на Филип ІІ, от печатаря Христоф Плантинос, под ръководството на учения испанец Ариас Монтанус. Гръцкият текст бил отпечатан в пет тома заедно с Вулгата, сирийския текст и превода му. Гръцкият текст бил отпечатан на друго място (шести том) в превод от Ариас Монтанус, като преводът бил поставен между редовете.

В Париж била отпечатана от Мишел Льо Же третата полиглота от десет тома; Новият Завет бил поместен в два тома (1630-1633). В Лондон, от Брайън Уолтън, била издадена ІV полиглота (1657 година в шест тома). Гръцкия текст бил взет от третото издание на Роберт Стефан, придружен с превода на Монтан, Вулгата, сирийския, етиопския, арабския преводи и персийския – за евангелията.

От края на XVII и началото на XVIII век, мнозина учени почнали към текста “рецептус” да прибавят и разночетения на стари гръцки текстове, новозаветни цитати от древни църковни писатели и разночетения в древни преводи. Така се създал критическия апарат, въз основа на който някои учени почнали да правят изменения и в самия “текстус рецептус”. Учени от това време: Джон Мил (починал 1707 година), Герхард Маестрихт (починал 1711 година), Ветщайн, Гризбах и други. Имало и учени, които напълно отхвърляли текста “рецептус” и извеждали нов новозаветен текст от разни древни новозаветни ръкописи; например Ричард, Бинтлей. От XVIII век насам е извършен голям напредък в критичното издание на новозаветния гръцки текст. Учени, които най-много допринесли за това, са:

Карл Лахман (починал 1851 година), професор в Берлин. Отхвърля “текстус рецептус” и се труди да възобнови гръцкия новозаветен текст, подобно на блажени Иероним, чрез сравнение на други ръкописи, цитати от древни църковни писатели и преводи: Итала и Вулгата. От него има две издания: малко (1831 година) и голямо (1842-1850 година). Грешката на Лахман е, че той мисли, че колкото ръкописът е по-древен, толкова текстът му е по-точен.

Константин Тишендорф (починал 1874 година), професор в Лайпциг. Посветил живота си за възстановяването на новозаветния гръцки текст. Открил, изследвал и издал много новозаветни ръкописи, след като е обходил Гърция, Египет, Арабия и Сирия. Най-важното му откритие е Синайският кодекс. Рецензирания от него текст претърпял няколко издания, най-важното от които е осмото (1869 година), изададено след откриването на Синайския кодекс и снабдено с богат критичен апарат. Тишендорф работил по метода на Лахман.Самуел П. Тригълъс (починал 1875 година), знаменит английски филолог. От значение е критичното му издание на Новия Завет в 1857-1872 година. В това издание има голямо количество старателно сравнени древни новозаветни гръцки ръкописи и е обърнато голямо внимание на древните преводи и цитати у други църковни писатели.

Б. Ф. Уескот и Ф. Л. Хорт – професори в Кеймбридж. Работили тридесет години върху критичното издание на новозаветния гръцки текст, което се е появило в Лондон, 1881 година, в два тома. Първият том съдържа текста, а втория – критическия апарат. Това издание се счита за едно от най-добрите, защото е извършено старателно. В него се признават освен Александрийския, Синайския, Западния текст и “неутрален”, за какъвто се счита този във Ватиканския кодекс.

Б. Вайс (1890 година) прави опит да възстанови новозаветния гръцки текст въз основа не само на древни ръкописи, но и екзегетически.

Еберхард Нестле в 1898 година приготвил издание на новозаветния гръцки език за библейския институт във Вюртенбург. Дванадесетото издание (1923 година) било направено в Щутгарт. Ползвал се е от всички по-ранни издания. Б. Фр. Уеймаут (1886 година) сполучливо обединява изданията на Лахман, Тригълъс, Тишендорф и Вайс. Херман фон Зоден (починал 1914 година) обърнал главно внимание върху минускулните ръкописи. Различава три вида новозаветен гръцки текст: 1) палестинско-иерусалимски (J); б) исихийски (Н); в) антиохийски (К). Трудът му, състоящ се от два тома (1913 година), съдържа: първи том –  в три свитъка дава отпечатани изследванията на Зоден върху новозаветния гръцки текст; втори том съдържа рецензирания от Зоден текст, заедно с критически апарат.Между католическите богослови новозаветния гръцки текст са издавали: Райтмайер  (1847 година), Брандшайд (1922 година), Фогелс (1920 година) и други.

От всички тези старателни трудове,  с положителност можем да приемем, че днешния новозаветен гръцки текст е близък до оригиналния, въпреки че са  изминали около две хиляди години. Разночетенията са незначителни, а смисълът е запазен такъв, какъвто е бил вложен в свещените новозаветни книги от самите автори.

V. Възстановяване на първоначалния новозаветен гръцки текст

Теорията на Уесткот и Хорт. Според тях има три вида новозаветен гръцки текст:

Сирийски (антиохийски). Този текст е запазен в повечето майускули и почти във всички минускули; в цитатите на църковни писатели след V век; в преводи след 300 година. Нарича се сирийски, защото се е затвърдил в Сирийската църква около 300-та година. Родоначалникът му е презвитер Лукиан (починал 311 година), защото е рецензиран от него. Още преди 400-та година този текст бил възприет от Цариградската църква и станал общоупотребяван. През средните векове бил употребяван във Византия, а в XVII век – на Запад бил приет за “текстус рецептус”. Този текст Уесткот и Хорт поставят по значение на трето място.Западен текст. Запазен е в кодекс D (Codex Cantabrigiensis), в ръкописите на старосирийския и старолатинския превод; в някои минускулни ръкописи; в новозаветни цитати на най-древни писатели (св. Юстин, св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан). Уесткот и Хорт, по примера на Землер и Гризбах, го наричат Западен, защото действително бил запазен и употребяван на Запад, а родината му била в Сирия. Уесткот и Хорт намират изменения в западния текст, а именно: а) очевидни добавки; б) парафрази; в) преработка на новозаветни цитати; г) уеднаквяване на паралелни писма. Западния текст се поставя по значение на второ място.

Неутрален текст. Нарича се така, понеже в него липсват измененията и поправките, намиращи се в Сирийския и Западния текст, и е по-чист от тях. Този текст е запазен в кодекс В; Синайски; у Ориген; в бахаирския превод; намира се в неособено чист вид в някои майускулни кодекси и в някои минускулни ръкописи; у Климент Александрийски; Дионисий Александрийски и у Петър Александрийски. Родината му е Александрия, огнище на елинската филология, затова текста му се отличава с особена чистота. Но и тук са се вмъкнали изменения и се е появил така наречения Александрийски текст, който е клон на неутралния текст.

Уесткот и Хорт в своето издание на новозаветния гръцки текст се ръководели от неутралния текст, както той е запазен в кодекс В, като в някои случаи прибягвали и до Западния текст; по чистота те поставили неутралния текст на първо място. Мнозина учени възприемат теорията на Уесткот-Хорт, а именно: неутралния текст, запазен в кодекс В и отчасти в Синайския кодекс, трябва да се поставя в основата на новозаветния гръцки текст.Теорията на Херман фон Зоден. Прегледал около две хиляди новозаветни ръкописи и установил три вида новозаветен гръцки текст: 1.Исихиева рецензия. 2.Лукианова рецензия. 3.Памфилиева рецензия. За първоначален текст той приема този, който е еднакъв най-малко с две рецензии, при условие, че няма нищо общо с текста на Тациан. Зоден е толкова против текста на Тациан, че ако известен текст е сходен с трите рецензии, той е готов да го отхвърли, ако има нещо общо с текста на Тациан.

Теорията на Рудолф Кнопф. Той обръща внимание не на количеството, а на качеството на ръкописите. Счита, че във всички видове древен текст има изменение и допълнение, но по-важни са западния и неутралния текст. Според него, първоначалният новозаветен гръцки текст може да бъде възобновен въз основа на майускулни ръкописи: В, Синайски, D; на древните сирийски и латински преводи; на Вулгата; на двата египетски превода (бохаирски и сахидски); на новозаветни цитати у църковни писатели.

Слабата страна на някои западни учени е тази, че те обръщат особено внимание на западния и неутралния текст, оставяйки настрана антиохийския – възприет от Цариградската църква, който всъщност има древен произход и е най-близо до първоначалния новозаветен гръцки текст. При възстановяването на новозаветния гръцки текст трябва да се вземе под внимание текста, запазен и употребяван в св. Православна църква, защото в нея  най-чисто са  запазени Свещеното Предание и Свещеното Писание.

Има много учени, привърженици на “текстус рецептус”, в основата на който лежи антиохийския текст, възприет от св. Православна църква (Бургон, Миллер, Гуйлиам и други).

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

История на Новозаветния канон

Образуването на Новозаветния канон започнало през І век. Повечето от новозаветните книги били написани преди разрушаването на Иерусалим (70 година). Само книгите на апостол Иоан били написани след разрушаването, тоест в края на І век.

име на книгата                      място на написването                 година

Книги написани преди	разрушаването на	Иерусалим
Евангелие от Матей	Палестина-Иерусалим	41 година
Евангелие от Марк	Рим	44 година
1 до Солуняни	Коринт	края на 52 година
2 до Солуняни	Коринт	началото на 53 година
До Галатяни	Ефес	началото на 55 година
1 до Коринтяни	Ефес	първата половина на 57 година
2 до Коринтяни	Филип-Македония	втората половина  на 57 година
До Римляни	Коринт	началото на 58 година
Послание на Яков	Иерусалим	52-53 година
Евангелие от Лука	Рим	около 63 година
До Филипийци	Рим	началото на 63 година
До Ефесяни	Рим	края на 62 година
До Колосяни	Рим	края на 62 година
До Филимон	Рим	края на 62 година
Деяния апостолски	Рим	около 64 година
1 Петрово послание	Рим	първата половина на 64 година
До Евреи	Рим	първата половина на 63 година
Послание на Юда	Палестина	преди 64 година
1 до Тимотей	Филипи-Македония	65 година
До Тит	Коринт	65 година
2 Петрово послание	Рим	66 година
2 до Тимотей	Рим	66 година
Книги написани след	разрушаването на	Иерусалим
Откровение	остров Патмос	95 година
Евангелие от Иоан	Ефес	98 година
1 Иоаново послание	Ефес	98 година
2 Иоаново послание	Ефес	98 година
3 Иоаново послание	Ефес	98 година

Следователно двадесет и две новозаветни книги са написани преди разрушаването на Иерусалим и пет само след разрушаването на Иерусалим, към края на първото столетие.

Още от първите дни християните почнали да събират новозаветните писания; за това свидетелстват:

а) апостол Петър: “….. както и възлюбленият наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания за своя си погибел” (2 Петрово послание, 3:15-16). Това послание апостол Петър писал през 66 година; от него личи, че апостол Петър имал всички книги, написани до това време, не само апостол-Павлови, но и на другите апостоли.б) св. Поликарп Смирненски пише на филипяните: “изпратените до нас от Игнатий и други, намиращи се у нас послания, ние, по наше искане, ви изпращаме, като ги прилагаме към това наше послание (до Филипяните, 13).

в) св. Дионисий Коринтски съобщава (Евсевий Кесарийски 4, 23, 11), че коринтяните старателно пазели и четели посланието на св. Климент Римски. А ако първата църква тъй старателно събирала и пазела посланията на видни църковни писатели, то с право можем да заключим, че вниманието към апостолските книги било още по-голямо, и че те били събирани наедно и пазени и то по образец на старозаветния сборник на св. книги. Макар че някои книги са отправени до отделни лица,  по значение те важат за цялата Христова Църква и затова те се преписвали и разпространявали по църквите между всички християни. Това желаели и самите апостоли. Апостол. Павел пише: “След като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия да прочетете и вие (Колосяни 4:16). След това пък предназначава посланието до коринтяните: “за всички светии по цяла Ахайя” (2 Коринтяни 1:1). А апостол Яков определя: “До 12-тях колена, които живеят пръснато” (Яков 1:1). Разпространението на християнството било улеснено от уредените съобщения в Римската империя, които спомогнали за пращане на послания, пратеници и общуването между църквите. Посланията се поверявали на сигурни пратеници. Апостолите взимали мерки за запазването им: “Саморъчен поздрав от мене Павел. Това е белег на всяко послание; аз пиша тъй: благодатта на Господа Бога Нашего и Иисус Христос да бъде с всички вас” (2 Солуняни 3:17-18). Някои от посланията си апостол Павел саморъчно написал  изцяло (до Галатяните).г) Фотий, Цариградски патриарх, съобщава, че апостол Иоан събрал всички новозаветни книги, прибавил към тях и своите и образувал новозаветния канон. Действително, апостол Иоан имал тази възможност, понеже живял до края на І век. Евсевий Кесарийски (6, 14:7) потвърждава, че апостол Иоан имал подръка синоптическите евангелия. Образуването на новозаветния канон, обаче, е дело на цялата новозаветна Църква, надарена от Божията благодат, ръководена от Светия Дух. В този новозаветен канон са поставени само книгите, писани от апостоли, или техни ученици, но под тяхно ръководство. Тъй че, новозаветните книги имат апостолски произход. Приключването на новозаветния канон е станало, следователно, в началото на ІІ век, когато престанали да се явяват книги, писани от апостоли или от техни ученици.

А. Новозаветният канон през времето на апостолските мъже (от края на I до половината на II век)

В трудовете на апостолските мъже, или в християнските паметници от I и II век, се дават преки и косвени сведения за новозаветните книги, с изключение за: 1) Посланието до Филимон; 2) второ и трето послание на Иоан; 3) второ Петрово послание; 4) На Юда. Фактът, че  тези послания не са цитирани от апостолските мъже, не говори против принадлежността им към канона, защото, от една страна, тяхното цитиране може да не е било необходимо, а от друга страна, често апостолските мъже цитират без да оказват местата.

Паметници и трудове от това време са свидетелства за канона.

Учение на дванадесетте апостоли – Дидахи. От неизвестен автор (в края на І век); ясно са използвани в него: Матей 6:5; 9-13 – Дидахи 8, 2: Матей 7:6 – Дидахи 9, 5; Лука 6:30 – Дидахи 1, 5). Важно значение имат думите: Както Господ е заповядал в Своето евангелие (8, 2).

Послание на апостол Варнава. От неизвестен автор (края на I век). Използват се в него: Матей 19:13 – Варнава 5, 9: Матей 19:30; 20:16 – Варнава 6,13 – “Мнозина са звани, малцина са избрани”; – “както е написано” (Матей 20:16 – Варнава 4, 14).Послание на Климент Римски до Коринтяните – (края на I век). По-важно значение в това послание имат местата: 1) 47, 1-3: “Вземете посланието на блажения апостол Павел. Какво ви е написал той в началото на своята проповед? Подбуден наистина от Светия Дух, той ви поучил за себе си, за Петър и за Аполос, защото тогава вие бяхте също образували партии” (говори се за посланието до Коринтяни). 2) 45, 2: “Свещените книги, истинските, които са дадени от Светия Дух, вие сте точно изследвали (ясно се говори за боговдъхновенността на новозаветните свещени книги).

Послание на св. Поликарп Смирненски (починал 156 година) до Филипийците: “Аз имам надежда на вас, че вие добре сте се запознали със Свещените Писания и вам нищо не е неизвестно; на мене това, разбира се, не е дадено. Само това аз казвам, както се казва в тези писания: “Гневете се, но не съгрешавайте” (Псалом 4:5), и “слънцето да не залезе във вашия гняв” (Ефесяни 4:26). Свидетелства се за апостол-Павловото послание до Филипийците.

Св. Папий Иераполски (ученик на апостол Иоан) – съчинението му “Тълкувание на Господните слова” е изгубено. В Историята на Евсевий се дават ценни сведения за Папий и неговите свидетелства за написването на евангелията от Матей и Марк. Че през време на апостолските мъже съществувал новозаветен канон, говорят обстоятелствата: 1) Новозаветните книги се цитират по същия начин, както и старозаветните; 2) Делението на новозаветните книги на Апостол и Евангелие; 3) Еретиците, например гностикът Василид, цитират новозаветните книги и ги наричат Свещено Писание. Маркион в 140 година излязъл със свой новозаветен канон, като го дели на Апостол и Евангелие. Това обстоятелство свидетелства, че в Христовата Църква вече имало определен новозаветен канон. В противоположност на този канон, Маркион съставил своя.Б. Новозаветният канон от 150-250 година на Запад

1. Римска църква.

а) преводът Итала (средата на ІІ век) – от неизвестен автор, съдържа всички двадесет и седем новозаветни книги.

б) св. Юстин Мъченик – приел християнството в град Ефес (130-135 година). Написал в Рим следните съчинения: “Голяма апология” – 155 година; “Разговор с Трифон Юдеина” – 155 година; “Малка апология” – 165 година. В запазените до нас съчинения на Юстин се цитират буквално и по смисъл всички новозаветни книги, с изключение на посланията: 2 и 3 Иоаново, на Юда, до Филимон. Тези книги той не е използвал, защото не е ставало нужда от тях. Най-много той се ползва от евангелията, които нарича “възпоменания на апостолите” – “В така наречения ден на слънцето (неделя) става у нас събрание в едно место на всички живущи по градовете и селата; и се четат, доколкото времето позволява, възпоменанията на апостолите и писанията на пророците. След това, когато четецът престане, предстоятелят чрез слово дава наставления и обещания да се подражава на тези прекрасни неща”.  За Апокалипсиса св. Юстин казва: “Освен това у нас някой на име Иоан, един от апостолите на Христос, в даденото му Откровение, предсказал, че вярващите в нашия Христос ще живеят в Иерусалим хиляда години, а след това ще настане всеобщото, вечното възкресение на всички, и след това съдът” (Разговор с Юдеина Трифона).

в) Мураториев канон или фрагмент. Открит от Л. А. Мураторий (починал 1750 година) в град Милано, в един ръкопис от Амвросиевата библиотека и обнародван в 1740 година; нарича се фрагмент, защото началото и краят му липсват.  Мураториевия канон в ръкописа започва на лист 10а и завършва на лист 11а, по средата. Написан е на развален латински език. Ръкописът, в който е намерен Мураториевия канон, произлиза от VIII век.Автор на Мураториевия канон. Като автор се считат различни лица – Папий Иерополски, Егезип, Поликрат, Климент Александрийски, Мелитон, а в ново време английският учен Лайтфут приема за автор св. Иполит Римски. Мнението на този английски учен се приема и поддържа от Т. Цан, Т. Робинзон, Бонвеч и други и днес не се оспорва. Мураториевият канон е част от едно произведение на св. Иполит, не напълно запазено до нас. Върху статуята, намерена в гробницата на св. Иполит, в 1551 година, има гръцки надпис, който се превеждат така: “песни, в които се разглеждат всички писания”, и който се отнася до негово незапазено съчинение. То се състояло от две песни, в стихотворна форма. В първата част се говорело за книгите на Стария Завет, а във втората – за книгите на Новия Завет. Запазената част от Мураториевия канон е от втората част, а именно за новозаветните книги.

Оригиналният език на Мураториевия канон. Преди да се открие авторът на канона, имало е предположение, че той е бил написан или на гръцки, или на латински. Когато, обаче, се доказа, че писателят е бил св. Иполит, прие се, че Мураториевия канон е бил писан на гръцки, защото св. Иполит е знаел гръцки език и е писал своите произведения на него. Понеже латинският превод на Мураториевия канон има романска украса, заключават, че е направен от гръцки през V-VI век. Преписвачът пък на днешния латински текст е бил невнимателен и допуснал грешки; затова и текстът на места е доста объркан.

Мястото на съставяне на канона е град Рим, което заключваме от: а) Рим се нарича urbs или urbs Roma; б) говори се за книгата “Пастир” от Ерм – употребявана най-вече на Запад; в) авторът е св. Иполит Римски; г) канонът е разпространен на Запад.Време на написване канона. Някои места от самия канон определят времето на написването му.

Говори се за: 1) написването на “Пастир” от Ерм, през времето на папа Пий – брат на Ерм (140-155); 2) за сектата на монтанистите, “От Маркион, Валентин, Василид съвсем нищо не приемаме, които са и написали нова книга от псалми, заедно с азиатеца (Монтан), основател на катафригийците”. Монтан действал във Фригия между 156 и 157 година. Следователно Мураториевият канон е писан от св. Иполит в края на II век (около 190 година).

Съдържание на Мураториевия канон. Канонът започва с думите: “На който, обаче, присъствал и така изложен”. Тук се говори за евангелието от Марк, който присъствал на речите на апостол Петър и ги изложил в евангелието си.

“Третата книга на евангелието, според Лука, лекарят Лука написал от свое име, по предание, след възнесението на Христос, когато него Павел, като приложен на път взел със себе си. Господа, обаче, не е видял по плът и поради това, доколкото е могъл да изследва, така и от раждането на Иоан започва да говори”. Щом нарича евангелието от Лука трето, то следва, че преди да е говорил за Марк, авторът е говорил за Матей.

“Писателят на четвъртото от евангелията, Иоан от учениците, подбуждан от съучениците си, казал: “Постете сега с мене три дни, и каквото всекиму бъде открито, един другиму да си разкажеме. През същата нощ било открито на Андрей, от апостолите,  при проверката на всички, Иоан да напише от свое име всичко (тоест да напише Евангелие)”. Климент Александрийски, блажени Иероним и други свидетелстват също, че евангелист Иоан не е писал сам, по свое желание, евангелието си, но по молбата на своите епископи. Останалата част от Мураториевия канон, относно евангелието на Иоан, по всяка вероятност, е взета от апокрифа “Деяния на Иоан”, съставен от Левция Харина.“И поради това, макар и различни неща в отделните евангелски книги да се излагат, няма, обаче, никакво значение за вярата на вярващите, когато от един и властен Дух е открито всичко в евангелията за рождението на Господа, за страданието, за възкресението, за обръщението със своите ученици и за двойното Негово пришествие”. Следователно, изтъква се, че Светият Дух е ръководил евангелистите.

“Какво чудно има, ако Иоан и в посланията си някои неща така уверено излага, като казва за себе си: “каквото сме видели с очите си и с ушите си сме чули и нашите ръце са пипали, това ви писахме”; така действително представя себе си не само очевидец и слушател, но и писател на всички чудни (неща) на Господа”. Авторът на Мураториевия канон ясно подчертава, че апостол Иоан е слушател, очевидец и писател, следователно, неговите писания (евангелието и трите послания) са канонически, понеже по това време е имало лица, които отхвърляли подлинността на Иоановите писания, защото на тях се осланяли монтанистите.

“Деянията пък на всички апостоли са написани в една книга. Лука съобщава на достопочтения Теофил, че някои събития са ставали в негово присъствие, без отделно не само страданията на Петър да излага, но и заминаването на Павел от града, като се отправя за Испания”. Това значи, че на някои събития, изложени в Деяния апостолски, Лука присъствал, но не споменава за страданията и пътуването на апостол Павел за Испания.

“Посланията пък на апостол Павел сами показват на тези, които искат да знаят, какви, от какво място, или по каква причина са написани. Преди всичко, като запрещава на коринтяните разцепления и разногласия, след това на галатяните обрязване, на римляните пък като разкрива плана на Писанията, а също, че Христос с тяхното начало, твърде обширно пише. За тези отделни неща, необходимо е всеки от нас да разсъждава”.“Макар сам блаженият апостол Павел, като следва реда на своя предшественик Иоан, писал само поименно на седем църкви в такъв ред: до Коринтяни, Ефесяни, Филипийци, Колосяни, Галатяни, Солуняни, Римляни, впрочем до Коринтяни и Солуняни, с цел за изправяне, повтаря, една обаче по цялата земя разпространена църква се признава. И Иоан също в Апокалипсиса макар на седем църкви да е писал, обаче, на всички говори”. Авторът не споменава посланието до Евреите, които не съставяли отделна поместна църква.

“Наистина (посланията) до Филимон едно, и до Тит едно, и до Тимотей две (са написани) по разположение и любов, обаче, са на почит в католическата църква, осветени са в устройството на църковната дисциплина (църковен ред, живот)”. И тези Павлови послания, според автора, са канонически.

“Намират се в обръщение още (едно) до Лаодикийците, друго до Александрийците, измислени под името на апостол Павел, у ереста на Маркион, и много други, които не могат да се приемат в католическата църква; не може да се смесва жлъчка с мед”.

“Посланието на Юда и надписаното … на Иоан две се приемат напълно в католическата църква”. Това място е силно повредено, защото след думата “надписаното” са пропуснати думите “на Яков”, а след името на Иоан е пропуснато числителното “три”; следващите думи след това “и на Петър” са погрешно поставени в 71 и 72 ред.

След тези направени поправки, горното място в Мураториевия канон се чете така:

“Посланието на Юда и надписаното на Яков, на Иоан три, и на Петър само две, се приемат напълно в католическата църква”. Следователно, в канона се говори за седемте съборни послания, които се считали за канонически.“Премъдростта е написана от приятелите на Соломон в негова чест (70-71 ред). Мястото на тези думи е там, където се говори за “Пастир” от Ерм. Авторът на Мураториевия канон споменава и за неканонически книги в Новия Завет – Премъдростта Соломонова, “Пастир” на Ерм. Също така св. Атанасий Александрийски споменава (39 пасхално послание), след като изброява всички новозаветни и старозаветни книги, и за някои неканонически книги, които се четели в църквата, като на първо място слага книгата Премъдрост Соломонова.

“Апокалипсиса на Иоан, също и на Петър само приемаме, който някои от нашите не желаят да се чете в църква”. Като се отнемат думите “и на Петър само” и се поставят на мястото им (69 ред), получаваме: “Апокалипсиса на Иоан също приемаме, който някои от нашите не желаят да се чете в църква”. И днес наистина Откровението не се употребява в богослужението.

“А “Пастир” съвсем неотдавна написа в наше време Ерм в града Рим, когато на катедрата на римската църква седеше неговият брат, епископ Пий, и заради това той може разбира се, да се чете, но да се публикува в църква на народа не може, нито между пророците, числото на които е запълнено, нито между апостолите в края на времената”. Книгата “Пастир”, според изследванията на Де Шампани, Хилгенфелд, Шпита и други, е сборник от произведения, обединени от един автор, а именно: Ерм, брат на папа Пий І. Тук авторът ясно изтъква, че старозаветния и новозаветния канон е бил вече приключен.“От Маркион пък, или Валентин, или Василид съвсем нищо не приемаме, които са написали и нова книга от псалми, заедно с азиатеца (Монтан), основателя на катафригите (монтанистите)”. Положително се доказва, че Валентин и Василид са писали псалми, а маркионитите употребявали свои псалми.

В Мураториевия канон, който сега притежаваме, няма свидетелство за посланието до Евреите, което е стояло в първоначалния текст на канона, защото св. Иполит Римски се е ползвал от другите свои трудове от посланието до Евреите.

В 43 ред на канона, преди посланието до Галатяни, седи буквата В, която е навярно остатък от думата ‘hebreie’; възможно е,  преписвачът да не е могъл да прочете цялата дума, та е преписал от нея само буквата В. Още повече, че в египетския-сахаидски превод, посланието до Евреите е поместено преди посланието до Галатяните, както е и у Теодор Мопсуестийски и в два кодекса от XV и XVI век. Авторът на Мураториевия канон – св. Иполит Римски, не само дава неоспоримо доказателство, че старозаветният и новозаветният канон е бил напълно оформен и приключен, но говори и за отделите: Евангелие, Деяния, Послания на апостол Павел, съборни послания и Откровение, тоест за реда, който е запазен и днес в Библията на Запад.

2. Галиканска църква.

Св. Ириней Лионски (починал 202 година). Дава указания в своите произведения за всички новозаветни книги, с изключение на посланията: на Яков, на Юда, второ Петрово и до Евреите. Според съобщението на Евсевий Кесарийски, св. Ириней в едно свое, недостигнало до нас, съчинение се ползвал от посланието до Евреите. Св. Ириней даже се старае да докаже, че евангелията непременно трябва да са четири; каноничността има за него е несъмнена (Против ересите 3, 11, 8).3. Африканска църква

Тертулиан (починал 220 година) не цитира от посланията: на Яков, второ Петрово, второ и трето Иоаново, но споменава за първо послание на Иоан, от което заключаваме, че той е знаел и за второ  и трето Иоаново. Тертулиан счита посланието до Евреите за канонично, но приема за негов автор апостол Варнава.

Св. Киприан (починал 258 година) не цитира: посланието на Яков, второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания и до Евреите. Той не цитира от тях, защото не е ставало нужда за това.

На Изток

1. Александрийска църква

Климент Александирйски (починал 216 година). В неговите запазени до нас съчинения няма цитати от: посланието на Яков, второ Петрово послание и трето Иоаново послание. Според Евсевий Кесарийски (Църковна история 6, 14), Климент Александрийски в незапазеното до нас негово съчинение “Хипотинози” тълкувал всички новозаветни и старозаветни книги. Той нарича библейските книги: “кириаке графе”, “тие графе”, “и вивли и агие”, “Йера граммата” и съобщава, че Църквата пази четири евангелия. На книгите Дидахи, Пастир на Ерм, послание на Климент Римски, на Варнава, Египетско евангелие, Апокалипсис и проповед на апостол Петър, той приписва известна ценност, но не ги поставя наравно с каноническите книги.

Ориген (починал 254 година). Новозаветният  канон у Ориген е пълен, тоест без отсъствието на нито една от двадесет и седемте новозаветни книги. За четирите евангелия Ориген казва: “От преданието аз узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Църква”. За посланието до Евреите Ориген забелязва, че мислите са Павлови, а езикът на другиго, който записал чутото от апостол Павел и заключава: “Ако някоя църква приема това послание за Павлово, тя е достойна за похвала, защото древните мъже не без основание са ни го предали като Павлово”. За Ориген новозаветните книги са писани по вдъхновението на Светия Дух (За началата 4, 9). Признаците за каноничност, според него, са два: а) апостолски произход; б) приемане от Църквата. По причина, че посланията на Яков, Юда, второ и трето Иоаново, имат апостолски произход, Ориген ги считал за канонически, въпреки че не всички църкви са ги приемали. Апокрифите Апокалипсис на апостол Петър и Проповед на апостол Петър, Ориген е считал за неканонически. Той е ценял и “Пастир” на Ерм, и посланието на апостол Варнава.Дионисий Александрийски (починал 254 година), ученик на Ориген. Различава се от него само по отношение възгледа му за “Откровение”, което той считал за писано не от апостол Иоан.

В коптския превод (Бохайрски-египетски), направен в III век, се съдържали всички новозаветни книги, без Откровение, което впоследствие било прибавено.

2. Антиохийска църква

Св. Теофил Антиохийски (починал 181 година). В съчинението си “Три книги по Автолика” дава цитати от: Матей, Лука, Иоан, шест послания на Павел и първо Петрово. Тези книги св. Теофил нарича свещени и счита, че са написани от боговдъхновени лица.

3. Сирийска църква

Тациан (починал 181 година) в “Диатесарион”  е характеризирал четирите евангелия.

Преводът Пешито – употребяван днес от несторияните, не съдържа: второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания, Юда и Откровение. Но в първоначалния  превод са влизали горните книги, тъй като Ефрем Сириец, който се е ползвал само от Пешито, дава цитати и от горните книги. В IV век доста известно в Сирийската църква било някакво си трето послание на апостол Павел до Коринтяни. Даже Ефрем Сириец дава тълкувание и на него. Но впоследствие то изгубва значение.

4. Понтийска църква.

Маркион от Синоп (в Понт) – гностик. В 140 година отишъл в Рим, като носил със себе си свой канон, който съдържал: евангелие от Лука, десет Павлови послания. Всички други книги от Библията той изхвърлил, като преработил и текста на книгите от своя канон.

5.Древни новозаветни гръцки кодекси. Най-древните са Синайският и Ватиканският, произлизащи от IV век. Ръкописите на тези кодекси били от още по-древно време (може би II век). В тези кодекси се съдържат всички новозаветни книги. В Синайския кодекс се съдържат и посланието на апостол Варнава и “Пастир” на Ерм. В Александрийския: двете послания на Климент Римски. Тези книги, обаче, не са били поместени като канонически, а само като назидателни.И така, още във II и III век новозаветният канон бил напълно оформен и установен, а само в някои поместни църкви не е бил пълен. Това обстоятелство не бива да смущава, защото и днес, при наличността на установен канон, пак има богослови, които изказват съмнение относно някои новозаветни книги и тяхната каноничност.

В.  Новозаветният канон у Евсевий Кесарийски, 250-350 година

За времето от около 250 до около 350 година най-добри сведения за новозаветния канон намираме у историка Евсевий Кесарийски. В 324 година той, след като изследвал всички употребявани в разните църкви книги, съставил списък на новозаветните книги. Всички тези книги той разделил на две групи: 1. Приети (обявени) от Църквата като свещени и почитани; 2. Неприлични и безбожни. Първата група е разделена на два отдела:

А) Общоприети – ta omologoumena, тоест признати от Църквата  за канонически и употребявани при богослужението: четирите евангелия, Деяния апостолски, четиринадесетте Павлови послания, първо Петрово послание, първо Иоаново послание и Откровение (по желание).

Б) Спорни – ta antilegoumena; тях той дели още на два вида: 1. Известни на мнозина, тоест приемани от тях за канонически: послания на Яков, Юда, второ и треуто Иоанови, второ Петрово послание; 2. Неподлинни, тоест такива, които могат да служат за назидание, но понеже не са написани от апостоли, не можело да се включат в канона на Новия Завет: Деяния на Павел, Пастир на Ерм, Откровение на Петър и по желание – Откровение на Иоан.

Към втората група  новозаветни книги, според Евсевий, спадат: евангелия на Петър, Тома, на Матей и много други. От гореизложеното се вижда, че Евсевий, представител на ІІІ и ІV век, потвърждава, че Църквата в негово време е имала установен новозаветен канон, еднакъв с този на днешната Църква. Евсевий се колебае по отношение на Откровение, навярно под влияние на Дионисий Александрийски, но все пак го счита за каноническо, защото цитира от него като от каноническа книга.

Г. Новозаветният канон от IV век до днес

1. На Запад.

Според някои учени Първият вселенски събор станал причина от средата на IV век насам да имаме един строго установен канон, приет у всички църковни писатели и във всички поместни църкви – такъв, какъвто е днешният канон.

1.1. Свидетелства в Западната църква:

– Canon Momsenianus. Така се нарича един списък на всички библейски свещени книги от IV век, открит от Теодор Момзен в 1886 година в един ръкопис от Х век. В този списък влизат всички новозаветни книги с изключение на посланията на Яков, на Юда и до Евреите.– Ипонски събор (393 година). Свикан в африканския град Ипон под председателството на Картагенския епископ Аврелий. В тридесет и шесто правило бил определен списъкът на новозаветните книги, а именно: двадесет и седем канонически книги. На съборите в Картаген (в 397 и 419 година) този списък бил потвърден.

– Руфин Аквилейски (починал 410 година), изброявайки двадесет и седемте книги на Новия Завет, казва: “Това са книгите, които отците са поставили в канона”.

– Блажени Иероним (починал 420 година) възприема изцяло новозаветния канон (двадесет и седем книги), като съобщава, че някои считали за неподлинни и неканонични книгите: второ Петрово послание и Откровение. Под влияние на блажени Иероним по-късно се изказват подобни съмнения и от Исидор Испански, Алкуин и други.

– Блажени Августин (починал 430 година) в съчинението си De doctrina Christiana (ІІ, 8, 12-14) изброява като канонически всичките двадесет и седем новозаветни книги.

– На Римския събор (382 година) при папа Дамас са посочени всичките двадесет и седем новозаветни книги.

– Папа Инокентий І. В отговора си на запитването на епископа на Тулуза (20.ІІ.405) изборява като канонически всичките двадесет и седем новозаветни книги.

– В Decretum Gelasianum de libris recipiendis et non recipiendis (“Декрет на (папа) Геласий за книгите, които трябва да се приемат и които не трябва да се приемат”, от  VI век) са посочени всички новозаветни книги и поименно са изредени и отхвърлени апокрифните книги.

– През средните векове – папа Евгений ІV е поддържал сегашния новозаветен канон, който е потвърден и на Флорентинския събор в 1441 година.

– Кардинал Каетан (починал 1534 година) изказал по-особено мнение върху посланията на Яков, Юда, второ и трето Иоанови послания, до евреите, а именно: не ги поставял наравно с другите новозаветни книги, обаче не е могъл да обоснове това свое мнение.

– Тридентският събор в четвъртото си заседание (на 8.4.1546 година) установява окончателно като канонични за Римокатолическата църква двадесет и седем свещени новозаветни книги. Ватиканският събор в 1670 година потвърдил това решение.2. На Изток

– осемдесет и пето апостолско правило, изброява всички новозаветни книги без Откровение, като заедно с новозаветни книги поставя и следните назидателни книги: двете послания на св. Климент Римски, апостолските постановления в осем книги, събрани от Климент. За тия постановления се казва, че понеже съдържат нещо тайнствено, затова не бива да се обнародват пред всички. Второто правило на Трулския събор (691) потвърждава осемдесет и пето апостолско правило, но отхвърля апостолските постановления, защото в тях имало много нещо вмъкнато от чужди ръце.

– Св. Кирил Иерусалимски (починал 386 година). В своята четвърта катехеза наброява всички старозаветни новозаветни книги, с изключение на Откровение, навярно под влиянието на Дионисий Александрийски.

– Св. Ефрем Сириец (починал 373 година). В канона си включва всичките двадесет и седем новозаветни книги, като при тълкуването на апостол-Павловите книги се спира и на така нареченото трето послание до Коринятание. Сирийската църква, влизайки по-късно във връзка с Гръцката, постепенно изоставили това “трето послание до Коринтяните”.

– Лаодикийски събор (364 година). Шестдесето правило изброява всички старозаветни и новозаветни книги, с изключение на Откровение.

– Св. Атанасий Александрийски (починал 373 година). Той е изразител на възприетия от древната Православна църква новозаветен канон. В Пасхалното си послание – 367 година – изброява всички библейски книги и изтъква, че новозаветният канон се състои от двадесет и седем книги, като съобщава, че той бил вече приключен.

– Св. Григорий Богослов (починал 389 година). В едно свое стихотворение помества имената на двадесет и шест новозаветни книги, без Откровение. Но в други свои трудове се ползва от Откровение, като от каноническа книга.

– Св. Амфилохий, Иконийски епископ, в едно свое стихотворение изброява библейските свещени книги. В новозаветния канон той поставя всички сегашни новозаветни книги, освен: второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания, на Юда, Откровение, които книги при все това се считали от други негови съвременници за канонически.

– Св. Епифаний Кипърски. В съчинението си “Ереси” (76) той изброява всички двадесет и седем новозаветни книги.

– Антиохийската църква. До V век за канонични новозаветни книги тази църква не считала: второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания, Юда и Откровение, но от V и VI век те влезли в канона. Учените, които изказват горната мисъл, се базират на Синопсиса на св. Иоан Златоуст, в който са посочени: четири евангелия, четиринадесет Павлови послания, три съборни послания и Деяния апостолски.

– Кодекс Александринус (V век.). Помества всички двадесет и седем новозаветни книги, плюс две послания на Климент Римски.

– Леон Византийски. В съчинението си Секти изброява всички двадесет и седем новозаветни книги.

– Св. Иоан Дамаскин (680-775) в съчинението си “За православната вяра” изброява всички двадесет и две старозаветни книги и двадесет и седем новозаветни книги.

– Библейски стихометричен списък приписван на Никифор, цариградски патриарх (806-815). В един от ръкописите на неговата хронография се съдържа списък на библейските книги, прибавен в 850 година в Иерусалим. В този списък се изброяват двадесет и шест новозаветни книги, без Откровение. В числото на спорните книги са поставени: Апокалипсис на Иоан, на Петър, посланието до Евреите, посланието на Варнава.

– В Славянската Библия са поставени всички двадесет и седем новозаветни книги.

– В обширния православен християнски катехизис, съставен от московския митрополит Филарет, възприет от Руската църква, са изброени като канонически двадесет и седем новозаветни книги.

– Българската библия помества двадесет и седем новозаветни книги.

– Монофизитските църкви: коптска, етиопска, сирийска, арменска – приемат двадесет и седем новозаветни книги.– Несторияните отхвърлят второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания, Юда и Откровение.

И така, от гореизложеното се вижда, че новозаветният канон в сегашния си вид бил съставен и възприет още в следапостолския век (ІІ век). Различието на този канон в различните поместни църкви не доказва, че в древната християнска Църква новозаветният канон не е бил определен.

Д. Новозаветният канон в протестантската църква

Протестантската църква се базира само на Свещеното Писание. Тя отхвърля Свещеното Предание;  и понеже няма на какво да се опре при определяне канона на Свещеното Писание, той и до днес не е определен при протестантите.

– Карлщадт отричал авторитета на седем новозаветни книги.

– Лутер, не намирайки апостолски и евангелски дух в посланието до Евреите, Яков, Юда и Откровение – оставил тези книги в края на Библията си.

– Хемнитц – отрича авторитета на седем новозаветни книги и ги счита за апокрифи.

– Цвингли – отхвърля Откровение; последователите му, обаче, приемат всички двадесет и седем новозаветни книги.

– Лутеранските богослови от XVII и XVIII век приемат за канонични двадесет и седем новозаветни книги.

– Иохан С. Землер (починал 1791 година), основател на протестанския рационализъм, поддържал, че всеки, водейки се от своя разум и чувство, може да определи кои книги имат евангелски и апостолски дух и са канонически.

Възприели това правило, протестантите до днес са подлагали на критика и съмнение всяка новозаветна книга, и не е останала нито една книга, която да не е била оспорвана. Това е, защото те отхвърлят Свещеното Предание, което е основата на Свещеното Писание.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.