Архимандрит  Захария (Захару)

Десет дни след Възнесението Господне, като знак на помирението между Бога и човека, на Петдесетница се проявяват даровете на Светия Дух. Но един от тези дарове – дарът на говореното на езици е различен. Труден е за разбиране и една от причините за това е, че изчезва към края на живота на св. апостол Павел. Освен това от по-късните му послания, в които той го поставя накрая в списъка на даровете на Светия Дух, ясно се вижда, че значението на този дар е отслабнало. Как трябва да се разбира това?

Знаем, че дарът за говорене на езици (glossolalia)[1] бе даден на зараждащата се Църква с конкретна цел. Старият Израил бе свикнал да се покланя и моли по един до голяма степен външен начин и, когато Дух Свети слиза в деня на Петдесетница, Той иска това да се промени. Намерението Му следователно е да научи хората да се молят в духа, в „скрития човек на сърцето” (1 Петр. 3:4). В деня на Петдесетница виждаме как хората възхваляват великите дела Божии, като започват да говорят чужди езици. Скоро този дар се разпространява широко, защото Бог иска Неговите думи да достигнат до краищата на света (Римл. 10:18) и новата вяра да донесе спасение за всички народи. С благоволението на Светия Дух мнозина биват насърчавани да говорят на езици. Онези, които се молят на езици, са щастливи, понеже са сигурни в едно: Бог е „преломяван сред тях” и е техен съработник.

И все пак този дар започва бавно да изчезва, защото постепенно престава да бъде полезен или помощник в обучението на Тялото[2]. Често се случва възхвалата и думите, произнасяни при глосолалия, да не бъдат разбрани от Тялото и това изисква помощта на вдъхновен от Светия Дух преводач. И макар някои от верните да продължавали да използват своя дар за говорене на езици, в един момент става ясно, че молитвата на слушащите е престанала да получава същото вдъхновение, както в дните и годините непосредствено след Петдесетница. Поради това св. апостол Павел казва: „Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум” (1 Коринтяни 14:15). Така той разграничава молитвата в духа (πνεύμα) от молитвата в ума (νοῦς), като идентифицира първата с молитвата на чужди езици. Един стих преди това той казва: „Защото, ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден” (1 Коринтяни 14:14).

Вярно е, че за апостол Павел духът и умът са почти идентични: понякога той казва, че висшата цел на християнството е обновяването на духа, а на други места – на ума. И все пак, в опита си да разгранича двете, ще кажа, че духът присъства в ума като нещо по-висше, по-дълбоко от самия ум и се разкрива чрез ума – така, както можем да кажем, че душата се открива чрез емоциите.

Когато обаче апостолът казва „ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум”, трябва да признаем, че се проявява определено противопоставяне. Молитвата с дух се идентифицира с молитвата на езици, където човешкият дух съзнава нахлуването на Бога в неговия живот. Нещо повече, имало е време, когато благодатта, която е учила хората да служат на Бога „в дух и истина” (Иоан 4:2) – с тяхната вътрешна същност – е била в такова изобилие, че е преливала в потока на ентусиазма. При тази вид молитва най-висшата същност на човешкото същество се вдъхновява от Бога, като получава Неговата енергия. Тогава човек се предава на диханието на Светия Дух, Който „духа, където иска” (Иоан 3:8), и Духът действа с „неизказани въздишки” (Римл. 8:26) в тези, в които обитава, понякога с думи отвъд разбирането на психологичния човек.

За разлика от този вид молитва, при молитвата на ума умът се издига към Бога в благочестиви мисли и благочестиво желание. Такава молитва се характеризира със свято покаяние или радост, но тя не може да се превърне в голям тласък и безгранична духовна екзалтация като току-що описаната при глосолалията. Човекът, който се моли в ума си, упражнява и определен контрол: той е в състояние да насочва своите мисли, желания и чувства. Неговите духовни способности действат обичайно, в характерната последователност; молитвата и славословията му се произнасят по съвсем разбираем начин и могат да провокират слушателите да участват в богослужението. Разбира се, сърцето участва в този вид молитва на ума, но определено липсва пълната отдаденост на диханието на Дух Свети. Апостол Павел препоръчва и двата вида молитва.

Той съветва да не се използва само едната, изключвайки другата, и предполага, че от време на време за едни може да бъде по-добре да се молят на езици, докато за други да се молят с ума.

Когато се молим в духа, ние се молим за себе си и за Бога, но когато се молим в ума, ние се молим не само за Бога и за себе си, но и за назидание на нашите ближни, и, следователно, за останалата част от Тялото. Изненадващо е обаче да видим, че св. апостол Павел показва определено предпочитание към молитвата на ума, която е свободно действие на човешкия дух, а не към молитва на духа, която е чист дар на Светия Дух. Неговото предпочитание обаче изцяло съответства с останалата част от Посланието до коринтяните. Например, той казва още, че истинският пророк ще контролира духа си: „И пророчески духове се покоряват на пророци” (1 Коринтяни 14:32). Пълното отдаване на глосолалията е свързано обаче с определена загуба на контрол: тя е един вид експлозия на благодат и радост, и докато ние сме напълно наясно, че Бог е в нас, по някакъв начин отделяме себе си от всяко внимание към нашите братя, членове на Тялото. Мнозина в ранната Църква са били надарени с дара на глосолалията, но с времето този дар става рядък. Проблемът не е сложен: когато някой е говорел на езици, той несъзнателно е отнемал духовното пространство на цялото паство, което не би извлекло никаква полза от този дар.

Най-доброто обяснение за Божия дар на езиците в ранната Църква се крие в необходимостта от научаването на новообърналите се християни да се молят в сърцето си, а не само външно, както вероятно са били свикнали да правят. Но Църквата скоро открива и един по-дълбок начин за обучаване на сърцето, в стремежа да се култивира вътрешният човек. Църквата открива призоваването на Името на Нашия Господ Иисус Христос и лека-полека молитвата на сърцето[3] заменя дара на глосолалията. Иисусовата молитва е начин да се молим в дух, без да губим какъвто и да е контрол над духа и, следователно, без да рискуваме да узурпираме пространството на другите членове на Тялото Христово (Всичко, което правим в Църквата, трябва да става по начин, зачитащ духовното пространство на нашите събратя. Когато учих богословие в Париж, научих от моите стари професори, че понякога, по време на Светата Божествена литургия, свещеникът може да вдигне ръце, но също така, че има неписано правило, което казва, че не бива да ги издига над нивото на ушите си. По същия начин трябва да постъпва с Евангелието и кадилницата, или когато казва Светинята е за светите. Да се старае в движенията му да няма преувеличение. Да бъде скромен и дискретен, така че неговото поведение да не привлича вниманието на другите).

В заключение, да говорим езици или да се молим в духа означава наистина да потопим ума си в морето на Светия Дух. Но самият апостол предпочита да ни издърпа към брега, така че да се избегне дори малката възможност за разстройване на Тялото на Църквата и ни казва, че всичко се прави, за да се назидават вярващите.

Засега най-добър възможен подход към феномена на глосолалията в наши дни – по начина, по който нашата Традиция ни учи да я разбираме – е, без да осъждаме или критикуваме, да помислим, че ако хората са възпрепятствани да служат Богу със своите сърца, Бог може да ги надари отново с дара на говорене на езици. Фактът, че този дар се появява днес, в модерни времена, когато пътят на сърцето е забравен или непознат, насочва към една единствена цел. Ясно е, че Духът Божи копнее да заведе всички хора у дома, в Църквата, да ги постави в Тялото и ги наставлява в тази благородна форма на служението, практикувана от християните в продължение на толкова много векове, за да могат сърцата им още веднъж да се облагородят чрез призоваване името на нашия Господ Иисус Христос. И ние знаем, че който приеме името Му, приема и спасението, защото „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деяния апостолски 4:12). Ако този дар наистина е бил даден временно на някои, може би би им позволил да открият истинската, непрекъсна традиция на Църквата, на молитвата на сърцето – най-сигурната и смирена назидателна молитва, вдъхновение и спасение за човека. Чрез нея ние получаваме най-големия от всички дарове на Светия Дух, който изцелява природата ни и я оздравява, „упътва ни на всяка истина” (Иоан 16:13). Този дар ще позволи да носим пълнотата на божествената любов. И никога няма да отживее предназначението си – всъщност, ще ни придружава и отвъд смъртта.

Важно е да разберем феномена на глосолалията и да не бъдем съблазнявани от него. Нека преди всичко бъдем снизходителни към тези, които вярват, че са имали този дар, и внимателно да им посочим, че това е само началото на нещо далеч по-голямо, което ще ги отведе до сърцето на традицията.

Целта е да се евангелизират хора и по пътя към тази цел няма да ги отблъскваме или отхвърляме като „еретици”. По-скоро ще се опитаме да намерим положителния елемент и да го използваме, за да ги доведем до пълнотата на истината, тъй както св. Павел постъпи в обръщението си към атиняните. Той използва „незнайния Бог” (Деяния апостолски 17:23), за да ги доведе до единия, истински Бог, до знайния и възлюбен Бог.

Въпроси и отговори

Въпрос 1: Каква е връзката между езика[4]  и говоренето на езици на Петдесетница, когато Дух Свети слиза над апостолите?

Отговор 1: На Петдесетница апостолите говорят различни езици. Там има парти, мидяни, еламци и така нататък и тези, които получават дара, започват да говорят на тези езици, но в екзалтацията си те говорят и на непознати езици. Апостол Павел казва, че самите те не разбират какво говорят и е необходимо някой друг да тълкува. Каква е обаче ползата от това? Те самите знаят, че се покланят на Бога, но това не принася полза на останалите. Разбира се, има случаи в историята на Църквата, когато свети хора са получавали този дар и са били в състояние да комуникират чрез него. Когато, например, се срещат св. Василий Велики и св. Ефрем Сирин нито един от двамата не знае езика на другия, но успяват да общуват и да се разберат помежду си.

Въпрос 2: Днес в Америка, сред петдесетниците и харизматиците, битува мнение, че говоренето на езици е таен молитвен език, даруван им от Бога, чрез Светия Дух, за да не може дяволът да „вземе”[5] молитвите им. Как бихте коментирали това?

Отговор 2: Възможно е това, което тези хора чувстват, да е реално, но онова, което казват, е погрешно. Понякога хората не разбират през какво преминават. Може би те действително са получили докосване от Духа, защото Бог гледа сърцето на човека, но когато започнат да говорят, правят грешки, защото не разполагат с ключ за тълкуване на опита си, а този ключ е Преданието. Често на Запад съм виждал хора с големи дарования. Помня как, когато един пастор, в градче на юг от Лондон, говореше, имах чувството, че от устата му тече мед. Имах възможността да слушам записи на негови проповеди. Имаше необикновен дар и поглед върху Писанието. С лекота съчетаваше примери от различни части на Писанието, използваше един пасаж, за да говори върху друг и беше такова удоволствие и радост да го слушам. Имаше този дар за определено време в своята евангелска енория, но неочаквано една мисъл влезе в него – че трябва да излезе навън и да проповядва словото Господне на целия свят.

За съжаление, той нямаше отправна точка в своята църква, тоест някой, който да може да различи волята Господня за него и му каже: „Не, Бог ви постави на това място. Стойте тук! Изглежда, че Дух Свети сам свидетелства, чрез харизмата, която ви е дал, че това е вашето място”. Както и да е, той прегърна идеята, че трябва да проповядва словото Господне на целия свят и след няколко години чух, че бил в Швейцария, че бил изпаднал в голяма депресия и дори нямал желание да отслужва Господнята вечеря. За това молил някой лаик, докато той седял сломен и сам в ъгъла. Мисля, че този човек имаше този велик дар за определено време, но нямаше Традиция, която да го зареди и укрепи и му помогне да различи пътя на спасението и Духа. И, съвсем естествено, когато моментът на изпитанието дойде, той загуби. Проблемът, с който се сблъскват тези хора е, че нямат ръководството на Църквата, а това е така понеже нямат Предание. Има личности, които понякога поради голямата си лична любов към Бога и Писанието са заредени с ентусиазъм и успяват да направят много неща, но всичко се срутва така лесно, защото нямат съд, в който да сложат и съхранят благодатта, която са получили. За нас такъв съсъд се явява Църквата, заедно с Преданието – транспортното средство, което ни носи. Аз не презирам тези хора, много от тях са талантливи, но са жертви на собствените си предания. Няма постоянство в тях, защото нямат представа за Църквата в смисъла, в който я имаме ние. Често нашият манастир се посещава от англикански свещеници и те непрекъснато ни казват: „Само вие православните имате непрекъсната Традиция”. Те обаче не казват нищо повече, не отиват по-далеч и аз, разбира се, мълча. Какво мога да кажа?

Въпрос 3: Преди години чух един теологумен за дара на говоренето на езици. Бих искал да чуя Вашия отзив. Според това мнение, първоначалният дар е продължение на Петдесетницата и ставало дума за говорене на човешки езици, но когато Евангелието било проповядвано на всички езици, дарът приключил, защото вече нямало нужда от него.

Отговор 3: Да, това мнение предполага идеята, че дарът на глосолалията има за цел да благослови всички наши езици. Мисля, че съм чел нещо подобно у св. Иоан Златоуст, но не помня точно къде. Както и да е, всеки който има опита от истинската Традиция на Православната църква не иска нищо повече, не му липсва нищо. Всички съвременни християнски деноминации отразяват някои аспекти от нашето Предание. Те се наричат евангелски, но със сигурност ние сме евангелски също, дори може би много повече, отколкото те.

Кратък коментар: Преди много години срещнах православен свещеник, превел цялата си енория през нещото, наречено говорене на езици, след което в крайна сметка отново я извадил от това състояние. Един мъж, който се обърнал към православието, отишъл при него и му казал: „Знаеш ли, че аз говоря на езици редовно”. Свещеникът го помолил да направи следното: „Следващия път, когато говориш на езици, направи кръстен знак на устата си и виж, какво ще стане”. Човекът направил това и когато си спомнил тази случка осъзнал, че повече от месец не бил говорил нито веднъж на езици. Решил да говори езици отново, но преди това пак направил кръстен знак на устата си. Година по-късно осъзнал, че не бил говорил нито веднъж през годината на езици. След това решил да опита трети път да говори езици и отново преди това направил кръстен знак на устата си. Никога повече, до края на живота си не проговорил на езици.

Въпрос 4: В духовните спомени на стареца Порфирий, Наранен от Любовта, беше описано, как той е получил дара на Светия Дух да вижда ясно нещата. Той се молел в притвора на храма, когато един стар отшелник дошъл в църквата. Мислейки, че е сам в храма, отшелникът скръстил ръце и започнал да издава звуци, които могат да бъдат описани като глосолалия – в този момент той сияел в Божествената светлина. От този момент старецът Порфирий смяташе, че този дар – да вижда ясно нещата – е свързан с молитвата на стария отшелник. Така че процесът на получаване на дара е много скрит и таен. Въпросът ми е, има ли други подобни примери, които можем да намерим в нашата Традиция?

Отговор 4: Всеки от нас повече или по-малко знае нещо за дара на говоренето на езици или за молитвата с дух. Когато сме сами в нашия дом, в стаята си, ние се молим по начин, по който не можем да се молим в църквата, пред другите.

Можем да оставим себе си да бъдем потопени в Духа на Бога и да Му говорим по свободен начин. Можем да Му кажем: „Господи, аз ти благодаря, че Твоите дела са Твои дела и няма подобен на Тебе” или „Господи, по-добре да не живея дори и един ден на земята, отколкото да остана без Твоята любов”. Когато Духът ни носи по този начин, ние произнасяме молитви, които са много лични и чувстваме силата на Светия Дух, но същевременно не бихме могли да се молим по същия начин заедно с нашите братя. Ето защо в храма се чете в един неутрален тон, така че другите, които са там, да слушат това четиво, ако желаят, или ако предпочитат, те могат да следват вътрешния ритъм на своята молитва, без да я нарушават.

Неприемливо е в храма да се чете сантиментално, лично ангажирано, тъй като това нарушава мира на другите. Чувал съм да се чете в църква по такъв ужасен начин, че не издържах и излизах от храма. Понякога, в манастирите, изглежда монасите четат по начин, който може да изглежда дори неблагочестив – гладко, равно, монотонно, без интонация, но това е така, защото те знаят, че други монаси са прекарали цялата нощ в молитва в килиите си и са стигнали до църквата със събран в сърцата дух, така че искат да се запази същия ритъм на молитвата. И това е възможно дотогава, докато всичко в църквата се извършва по неутрален начин.

Ние се опитваме да погледнем на дара за говоренето на езици в този дух. Може би Бог дава този дар, за да помогне на хората да се научат да се молят със сърцето си, да направят преход от външно към вътрешно. Сигурен съм, че много от вас познават този вид молитва. Много пъти, когато сте в стаята си и Бог дава определена благодат и вдъхновение, можете да коленичите, да удряте главата си в пода, да удряте гърдите си, да правите каквото поискате, но, когато сте в храма, не си позволявате да обсебвате пространството на вашите събратя. Каква велика култура! Спомням си една история от отците-пустинници. Един голям старец от Египетската пустиня влязъл в храма и, тъй като мислел, че няма никой в храма, издал неконтролируемо силен стон. Изведнъж чул шум в ъгъла и осъзнал, че един послушник се е скрил в храма за молитва. Отишъл и му се поклонил с думите: „Прости ми брат, защото аз все още дори не съм започнал[6].”

Мнозина от отците пустинници са имали тази култура – да крият харизмите си. Един велик отшелник приел трима монаси в килията си. Искал да разбере, що за молитвеници са, затова се престорил на заспал. Тримата монаси, като помислили, че домакинът им спи, се окуражили един-друг и започнали да се молят. Отшелникът видял как молитвата на двама от монасите излиза като огнен пламък, но третият се моли със затруднение. Интересното в случая е, че те изчакали своя домакин да заспи и дори сами те се престорили на заспали и всичко това направили, за да остане тяхната молитва скрита и да не загубят наградата си от Небесния Отец. Взели всички мерки, за да не изгубят етоса на смирението. Това е великата култура на Православната църква и ние не трябва да я губим.

Въпрос 5: Има три места в Новия Завет, които сочат, че Иисус Христос говори на арамейски: Ели, Ели, лама савахтани, Талита куми и Aвва (Отче). Защо новозаветните автори не превеждат тези Христови думи на гръцки или на иврит? Има ли някакви писмени коментари или мнения на използването на арамейския?

Отговор 5: Действително не знам как да отговоря на въпроса, но може би фактът, че тези думи са записани на този диалект, е с цел да се запази пълното им въздействие и смисъл. Ако погледнем превода на Новия Завет от оригиналния гръцки виждаме, че в много случаи текстът губи всякакъв смисъл, макар преводачите на Новия Завет на английски или френски, например, да са били големи учени. Имам предвид да кажем 2 Коринтяни 5:8-10 – и до днес не съм открил подходящ превод, който да може да предаде гръцкото значение[7]. Западът е жертва на лоши преводи. Вероятно, евангелистите са използвали арамейски в случаите, когато са искали да създадат особено въздействие, но не са могли да го използват прекалено много, тъй като тогава цялото Евангелие щеше да е написано на този диалект. Може обаче да има и други причини. Отговорът ми отразява моята собствена гледна точка – мисля, че съм малко предубеден срещу лошите преводи!

Въпрос 6: По отношение на предишния въпрос, начинът, по който бе представен, предполага, че текстът първоначално е написан на гръцки. Това обаче не е така: всички Евангелия се разпространяват отначало на арамейски и едва по-късно са преведени на гръцки. Ели, Ели, лама савахтани е записано на арамейски заради самото въздействие на използвания от Иисус език. То означава, че Той призовава Своя Бог. Ако сложите същите тези думи в гръцки или в друг език, те няма да постигнат същото значение. Преведени, те няма да имат смисъл.

Отговор 6: В Евангелието също така се дава превод на гръцки език. То запазва оригиналния диалект, но веднага дава и превода, може би за да се избегне объркването, което е съществувало между хората. Когато чуват тези думи, те мислят, че Иисус в този момент призовава Илия. Аз не съм учен, но ми е трудно да се съглася, че Евангелието от Лука е написано на арамейски.

Въпрос 7: Няколко пъти в последните дни казахте, че ние трябва да използваме Иисусовата молитва като средство за подпомагане. Преди време в Русия се е наложило обаче да забранят на хората да използват Иисусовата молитва, защото я превърнали в заклинателна магия. Бихте ли коментирали как се е случило това?

Отговор 7: Чувал съм за този проблем, но не съм проучвал въпроса. Това, което знам е, че когато няма прегрешения, няма нужда от закон. Законът се появява само тогава, когато има прегрешения. Ето защо, докато ползваме това, което Църквата ни е дала правилно, не е необходима никаква забрана. Когато обаче се появят отклонения, тогава от Църквата трябва да се вземат мерки.

Въпрос 8: Няколко пъти правите разграничение между духовна и психологическа реалност: духовните срещу психологическите сълзи, духовната скръб и срам – срещу психологическата мъка и срам. Това разграничение бе много полезно. Смятате ли, че има психологическа употреба и на Иисусовата молитва – като антипод на дълбоко духовната ѝ употреба?

Отговор 8: Разбира се, Иисусовата молитва е в състояние да обхване всички нива на човешкия живот. Енергията, съпътстваща името Христово, когато то се призовава с почит, смирение и внимание, винаги е духовна и, разбира се, ще задоволи всички нужди на молещия се.Ако отговаря на духовните нужди на човека, тя със сигурност ще отговаря и на психологическите му нужди, и ще донесе мир дори и на тялото. Има три нива на съществуване: физическо, психологическо и духовно. От физическото ниво към духовното разстоянието е едно и също при всички хора, но при жените средното ниво е малко по-високо, отколкото при мъжете, затова понякога жените бъркат чисто психологичните състояния с духовните. По-трудно е за мъжете да се объркат, но те са по-уязвими на физическо ниво. Жените могат да останат по-дълго на психологическо ниво, докато мъжете не могат – падат твърде бързо на плътското. Ние, свещениците специално, трябва добре да знаем това и винаги да бъдем нащрек. Разстоянието между обикновеното ниво на живот, който всички ние живеем, както и нивото на освещение е едно и също за мъжете и за жените, но разстоянията между трите нива – физическо, психическо и духовно е различно. Старецът Софроний (Сахаров) ни обясни тези неща и това е полезно да се знае в нашата пастирска грижа. Добре е да знаем къде се крие нашето слабо място, така че да бъдем внимателни.

Въпрос 9: Моят въпрос е свързан с последните думи, които нашият Господ казва на Кръста: „Свърши се” или „завърши се”. Завършено ли е делото преди смъртта Му? Завършеното дело отделено ли е от Неговата смърт и Възкресение? Как спасението се вписва във всичко това и как Вие разбирате поправянето на случилото се в Едемската градина, на резултата от греха на Адам и Ева? Как те са изгонени, как човечеството се оказва от тогава под проклятие и вдигнато ли е това проклятие?

Отговор 9: „Свърши се” означава „Тя [жертвата] е съвършена”, защото жертвата е извършена чрез смъртта на Господа. В този момент се осъществява несправедливата смърт на Господа – осъждане на справедливата смърт, която ние получаваме заради нашите грехове.

В Гетсиманската градина Господ се моли с кървави капки пот за спасението на света. Жертвата на духа вече е била предложена, но е трябвало да бъде запечатана с физическата смърт на Христос на кръста. Нашата смърт е просто смърт, защото тя е резултат от нашите грехове, но смъртта на Христос е несправедлива, понеже Той е безгрешен. Но Той доброволно отдаде Себе Си на смърт заради нас, за да унищожи нашата смърт. И, разбира се, след като жертвата е предложена, всичко е възстановено, тя е достатъчна за нашето спасение. Не знам дали разбрах точно, какво ме попитахте.

Въпрос 10: Чрез Христовия Кръст и Неговото Възкресение дойде спасението, но дали имаме този опит в Църквата?

Отговор 10: Ние го имаме частично, а у светците е дори по-пълно. В този живот е винаги частично, но това е гаранция за пълнотата, която ще дойде след всеобщото Възкресение. Сега получаваме припечеленото от духа, депозита от капитала, който ще ни бъде поверен изцяло в онзи ден. Това, което е важно сега, е, че имаме уверението и информацията в сърцата си, че това възстановяване вече се е случило. Дали, когато се позоваваме на Възкръсналия Господ, имаме малко топлина в сърцата или получаваме по-голяма екзалтираност от Духа, това е едно и също нещо – и двете свидетелстват за една и съща реалност: че Господ е възкръснал и смъртта няма вече власт.

Той победи смъртта и света. Дори когато имаме един малък залог в този живот, който ще дойде в пълнота в онзи ден, това е достатъчно, за да ни утвърди в пътя ни. Защото „верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото” (Лука 16:10). Виждаме това в живота на апостол Петър – макар Господ му казва, че ще се отрече от Него три пъти, Той го иска да бъде смел, а не тества куража му. Когато апостол Петър влиза в преторията, за да разбере какво се случва, малко момиче отива при него и казва: „О, ти си от Галилиея, от учениците на Иисус”. В този момент няма реална опасност за него, но може би в този момент св. Петър е презрял момичето и го е сметнал за недостойно да чуе Пророка от Галилея. Той е невнимателен и казва: „Не зная, за какво говориш”. Така апостол Петър се подхлъзва леко и врагът веднага намира в това пролука, за да влезе в него. Не след дълго отново имаме повторение на същата история: „и тоя беше с Него”. Този път подхлъзването на апостол Петър е по-голямо и той отвръща: „Не познавам човека”. Така врагът го завладява още повече. Третият път той се отрича от Христос и отстъплението му е такова, че образно можем да кажем, че губи кръщението си. Че напълно се отчуждава от Господа. Слава на Бога, че Господ се е молил предварително и, че енергията на Неговата молитва остава, за да го спаси! „И когато пропя петелът и Господ се обърна към него, Петър бе наранен в сърцето си, той излезе и плака горчиво” (Матей 26:69-75). Виждате как, понеже св. Петър е бил невнимателен в малкото нещо, накрая изкушението станало неизмеримо. Така е и с нас: ако сме невнимателни в малките неща, ще паднем в големи. Например, ако някой дойде и ни каже: „Нека отидем и ограбим една банка”, ние ще го отхвърлим с думите: „Махай се, какви ги говориш?”. Но ако не сме внимателни, можем да сложим в джоба си пет лева, които не са наши, но принадлежат на Църквата. Така ще се подхлъзнем леко, врагът ще ни хване и ще се подхлъзнем отново и отново и ще извършим още по-големи и още по-страшни неща. Или пък, ако някой дойде и ни каже „хайде да прелюбодействаме”, ние ще отговорим: „Махай се, как бих могъл да оскверня храма Господен и да го превърна в инструмент на нечистота?”. Ако обаче си позволим да интимничим с друг човек, тогава врагът ни хваща и ние отиваме по-далеч, като всеки път започва оттам, където сме спрели предишния път, и накрая потъваме в калта на нечистотата. Думите от Свещеното Писание работят и в двете посоки: всеки, който е верен в малкото, ще му се даде сила от Бога, за да придобие дори това, което е голямо, и който не е верен или внимателен в малкото и позволява интимничене, несправедливост или нещо друго да се вмъкне в неговия живот, ще се окаже неверен в това, което е било голямо, и ще бъде напълно загубен. Виждаме, че такива неща се случват през цялото време в живота на Църквата, следователно е по-добре да бъдем внимателни и да пазим словото Господне. Простете ми.

Превод: Венцислав Каравълчев

___________________________________

*Източник: http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Моето разбиране за дара на говоренето на езици се базира на учението на отец Софроний (Сахаров) и на идеите на св. Филарет Московски в неговата проповед върху 1 Коринтяни 14:15 („Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум”) в: Choix de Sermons et Discours, Vol. II, transl. A. Serpinet, Paris: E. Dentu 1866, p. 435-445.

[2]. Църквата (бел. прев.).

[3]. Умната, Иисусовата молитва (бел. прев.).

[4]. Майчиния (бел. прев.).

[5]. Разбере (бел. прев.).

[6]. Abba Tithoes in The Sayings of the Desert Fathers, p. 198; cf. John the Dwarf – Ibid, p. 77.

[7]. Смисъл на текста (бел. прев.).

Изображение: авторът, архимандрит  Захария (Захару). Източник – http://predanie.dveri.bg.

За неспециалиста в областта на новозаветното тълкуване, включително и за автора на тази статия, посоченият па­саж от Евангелието според св. Иоан из­глежда доста неясен или тайнствен. Вед­нага възниква въпросът: каква е връз­ката на това събитие с повествование­то на дееписателя за деня Петдесетница (2:1 и следва)? Слязъл ли е Дух Свети два пъти над апостолите? И ако е сля­зъл, как е могъл Иисус Христос да изп­рати Светия Дух преди Своето възнесение?

В съвременните библейски изслед­вания тези въпроси на обикновения ла­ик вече се смятат за неуместни. R. Brown изразява opinio communis на новозаветните учени по въпроса по следния на­чин: „Лоша методология е да се хармо­низира Иоан и Деяния на светите апостоли, като се допуска, че единият третира по-ранно изпращане на Духа, а другият – по-късно. Няма никакви доказателства, че авторът на всяка книга бил осведомен за или имал предвид подхода на другия към въпроса. И така можем да приемем, че функционално всеки описва едно и също събитие…“[1].

В светоотеческата тълкувателна традиция винаги се е прокарвала разлика между събитията, описани в Иоан 20:22 и следва, и Деяния апостолски, втора глава. Така например според св. Кирил Александрийски това, което станало в тази първа вечер в деня на Възкресението (Иоан 20:19 и следва), би­ло действителното даване на първите плодове (απαρχή, 1 Коринтяни 15:20) на Ду­ха[2]. „Няма да сгреши този, пише св. Ио­ан Златоуст, който каже, че тогава уче­ниците получили някаква духовна власт и благодат, не толкова да възкресяват мъртви и да извършват чудеса, а да от­пускат грехове – понеже различни са да­ровете на Духа[3]„.

В своето забележително изследване върху новозаветното учение за възкре­сението православният професор Весе­лин Кесич казва: „Слизането на Духа в деня Петдесетница не е нито същото съ­битие, нито същият акт, какъвто бил духването на Духа вечерта на първия Ве­ликден[4]„. Кесич не дискутира тук твър­дението на Brown и другите съвремен­ни учени. Причината вероятно е, че то­ва твърдение е по-скоро хипотеза или аксиома, отколкото заключение, изгра­дено върху неоспорими доводи. В насто­ящата статия ще се спрем върху някои екзегетически проблеми, свързани с тъл­куването на местата в Иоан 20:22 и следва, и Деяния апостолски, втора глава, и ще се опитаме да дадем от­говор на по-горе поставените въпроси.

Преди повече от половин век един православен богослов – архимандрит (по-късно епископ) Касиан (Безобразов), който преподавал Нови Завет в Бо­гословския институт „Св. Сергий“ в Па­риж, написал на френски интересна кни­га, озаглавена „Иоановата Петдесетница[5]„. Доколкото ни е известно, тази кни­га никога не е била сериозно обсъждана от православни богослови. Причината тя да е била забравена вероятно е ней­ният смел тезис, който фактически е съ­щият като този на съвременните новозаветни учени, а именно: Иоан 20:22 трябва да се разглежда като „догмати­ческа интерпретация на слизането на Светия Дух“ и като „Иоаново описание на Петдесетница[6]„. Всъщност епископ Касиан се съгласява с „либералната екзегетика“ на своето време и прекрасно разбира, че не може да намери подкрепа за възгледа си в светоотеческото предание[7]. От дру­га страна, той подкрепя „историческата правдивост на четвъртото евангелие, макар и да се интересува от символизма, който го характеризира[8]„. Следова­телно епископ Касиан се опитва да намери основания в подкрепа на възгледа си в самия текст, както и да докаже, че няма никакво противоречие в хронологията между двата пасажа.

Тук ще разгледаме само авторовите главни аргументи, тоест проблема за вре­мето и мястото (на събитията), които спадат към най-интригуващата, но и най-спорна част от неговото изследване.

На пръв поглед хронологията би могла да бъде аргумент a priori срещу възгледа на епископ Касиан. Според Иоан 20:19 Иисус Христос се явява „вечерта в тоя ден, първи на седмицата“. Очевид­но тук се има предвид вечерта в деня на Възкресението. Според книга Деяния на светите апостоли обаче слизането на Дух Свети станало, „когато настана ден Петдесетница“ (2:1), „трети час през деня“ (2:15), тоест сутринта на юдейския праз­ник Петдесетница. Какъв е отговорът на епископ Касиан относно това явно проти­воречие? В Евангелието от Иоан 20:19 не се чете „в същия ден“, казва той, а „в тоя ден“ (τη ήμερα έκείνή). Този израз няма хронологично значение, а е termi­nus technicus в прощалните беседи на Иисус Христос (Иоан 13-17 глава), с цел да се загатне за Христовото завръщане в близкото бъдеще[9]. Въпреки че това е интересно твърдение, ние не можем да се съгласим със заключението на епископ Ка­сиан. Той е прав, когато казва, че Иоан 20:19 и следва, трябва да се разглежда като изпълнение на Христовото обещание в прощалните беседи относно Неговото завръщане и идването на Утешителя. Изразът „в тоя ден“ е очевидно загатване за Иоан 14:20 и Иоан 16:23, 26. Но може да се запита: всякакво ли хроно­логично значение е изключено поради този факт? Защото „тоя ден“ наистина е денят на Възкресението.

Относно мястото на събитието, опи­сано в Иоан 20:22, евангелието не оста­вя никакво съмнение: една къща в Ие­русалим,„когато вратата на къщата…стояха заключени“(20:19).

В книга Деяния на светите апостоли пър­вото указание за времето, когато Светият Дух слязъл над апостолите, е дадено в 2:1: „Когато настана ден Петдесетница“. Гръцкият текст буквално гласи: „Кога­то денят Петдесетница се завърши или изпълни (συμπληροϋσθαι)“. Според епископ Касиан действителното слизане на Дух Свети станало вечерта на Петдесетни­ца, който празник, казва той, се падал през тази година в първия ден на седми­цата[10]. Разбира се, възниква въпросът как тогава трябва да се разбира стих 15, където св. апостол Петър посочва, че било сутринта, „трети час през деня“. Епископ Касиан решава този проблем като приема, че тук са описани две различни събития: 1) действителното слизане на Светия Дух, което било вечерта на Петде­сетница и което станало в „къща“ (Де­яния апостолски 2:2); и 2) събитията, описани в Деяния апостолски 2:5 и следва, които се случили сутринта в дворовете на храма. Реконструкцията, която прави епископ Касиан на събитията, станали на Петдесетница, е следната. Юдеите чули слух[11], че нещо изключи­телно става в къщата, където апостоли­те и може би някои други, се били съб­рали. Така на следващата сутрин в часа за молитва те се събрали около апосто­лите в храма[12].

Твърдението на епископ Касиан е инте­ресно, но трябва да се признае, че по­сочването на мястото на събитията, опи­сани в Деяния апостолски, втора глава, е доста съмнително. Глаголът συμπληροϋσθαι в Деяния апостолски 2:1 не се отнася до края на деня Петдесетни­ца, а до неговото идване или наближа­ване (подобна употреба на този глагол срещаме в Лука 9:51). Следователно ар­гументите в подкрепа  на възгледа на епископ Касиан, че действителното слизане на Дух Свети станало вечерта на Петдесет­ница, са несъстоятелни. Както вече от­белязахме, думите „в тоя ден“ (Иоан 20:19) очевидно се отнасят до вечерта на деня на Възкресението, което, спо­ред Иоановата хронология, се случило след юдейската Пасха. Така че не може да се отрече съществуващата разлика в хронологията между събитията, описа­ни в Иоан 20 и Деяния апостолски, втора глава, въпреки ар­гументите на епископ Касиан.

Без да се опитваме обаче да хармо­низираме Иоан 20 и Деяния апостолски, втора глава с помощ­та на текстуални аргументи, нека запи­таме: бихме ли могли да кажем заедно с епископ Касиан, че Иоан 20:22 е „догмати­ческа“ или символична интерпретация на събитията, описани в Деяния апостолски 2[13]? Раз­бира се, нямаме намерение предвари­телно да отхвърляме символичната екзегеза на Иоан 20:22. Заслугата както на епископ Касиан, така и на професор Весе­лин Кесич[14] е, че спи­рат вниманието ни на този аспект на евангелията, който вероятно се нуждае от повече заинтересованост и размисъл от страна на православните богослови.

Основателно е да проявим интерес към въпроса: имал ли е евангелист Ио­ан в този пасаж за цел да обясни тайна­та на Петдесетница като вътрешно вза­имоотношение между Светия Дух и Иисус Христос или като завръщане на Иисус Христос „в Светия Дух“.

Отговор на този въпрос може да се даде само ако успеем да открием какво е искал да каже евангелистът в този кон­кретен пасаж. Според Brown в Иоан 20:22 и следва, се описва „цялостното изпълнение на по-ранните евангелски пасажи, в които се дава обещание за изпращането на Ду­ха или за идването на Утешителя[15]„. С други думи, всякакво предположение за частично даване на Дух Свети е изклю­чено[16]. Но прав ли е Brown? Необходимо е да разберем каква точно е функцията на Утешителя, разкрита в прощалните беседи на Иисус Христос, и дали можем да открием същите тези характеристи­ки в Иоан 20:22 и следва. Забелязваме две ха­рактеристики: 1) Утешителят следва Иисус Христос след приключването на Неговото земно служение като „друг Утешител“ (14:16), не толкова да Го замести, колкото да свидетелства за Него (срв. 14:18; 15:26); и 2) Конкретната за­дача на Духа е да учи: 14:26; 15:26; 16:13.

Трябва да отбележим, че в Иоан 20:22 и следва, не откриваме тази последна функция на Утешителя. Тук дарът на Светия Дух е свързан с властта да се „прощават и задържат грехове“. Наистина думата „грях“ се споменава в един от текстове­те, където се говори за Светия Дух („Той, като дойде, ще изобличи света за грях, за правда и за съд“ – Иоан 16:8), но и тук ударението е по-скоро върху учени­ето, отколкото върху властта да се про­щават грехове. Това съображение ни ка­ра да поставим под съмнение твърдението на Brown, че Иоан 20:22 и следва, трябва да се разглежда като цялостно изпъл­нение на казаното от Иисус Христос по време на прощалните беседи. Обещани­ята на Иисус Христос за изпращането на Утешителя, Който „ще ви (ученици­те) научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“ (14:26) и Който „ще свидетелства за Мене (тоест за Христа)“ (15:26), очевидно се изпълня­ват едва в книга Деяния на светите апосто­ли, а не в Иоан 20:22 и следва. Те се изпълня­ват, когато апостолите, „научени“ от Светия Дух, започват своето служение (Деяния апостолски 2:6 и следва). Нищо относно това обаче не на­мираме в Иоан 20 и 21 глави. Следова­телно намерението на евангелист Иоан не е било да опише цялостното изпъл­нение на казаното от Иисус Христос през време на прощалните беседи, а са­мо даването на особен дар на Светия Дух от Иисус Христос на апостолите.

Изследването на Peter Е. Ellis върху хиастичния строеж на четвъртото еван­гелие[17] подкрепя нашите разсъждения. Авторът посочва, че хиастичният пара­лел на Иоан 20:19-21:25 не са прощал­ните беседи, а Иоан 1:19-51. Иоан 20:22 следва да се съпостави с Иоан 1:32 и следва, където се предава свидетелството на св. Иоан Кръстител за слизането на Дух Свети над Иисус Христос и Неговото „оставане“ върху Иисус[18]. А Иоан 20:23 се отнася към Иоан 1:29, 36, където св. Иоан Кръстител нарича Иисус Христос „Агнец Божи, Който взима върху Си гре­ха на света“.

„Тук в 20:22, 23, Агнецът Божи, Кой­то взима върху Си греха на света и Кой­то кръщава с Дух Свети, най-напред об­лича Своите апостоли със силата на Светия Дух и след това им дава право да про­щават или задържат грехове[19]„.

По такъв начин литературният стро­еж на Иоановото евангелие дава задо­волително обяснение на въпроса защо Иоан 20:22 и следва, разглежда един опреде­лен аспект от дейността на Светия Дух, кой­то не е споменат в прощалните беседи, а именно – силата да се „прощават“ и да се „задържат“ грехове. Нашето заклю­чение, че този пасаж няма за цел да опи­ше в пълнота идването на Утешителя, очевидно се потвърждава[20]. Следовател­но няма никаква причина да се отхвър­ля традиционният възглед, че Иоан 20:22 и Деяния апостолски, втора глава предават две различ­ни събития: даването на определен дар на Светия Дух вечерта в деня на Възкресе­нието и изпълнението на Христовите обещания за идването на Утешителя в деня Петдесетница. Така Иоан 20:22 не трябва да се разглежда като друг разказ или символично тълкуване на събития­та в деня Петдесетница, а има свое кон­кретно значение.

Въз основа на нашите размишления бихме могли да направим и друго зак­лючение: даването на Дух Свети от Иисус Христос изглежда, че е по-скоро постепенен процес, отколкото събитие, което се случило само в един определен момент. Този процес започва от деня на Възкресението (в „тоя ден“ – „първи на седмицата“) и се изпълнява в деня Пет­десетница и в живота на Църквата след Петдесетница.

Последният въпрос, който би било добре да обсъдим в настоящия контекст, е този за Възнесение Христово, което не е споменато изрично в Евангелието според св. Иоан. Единственото указание за Възнесението в Иоан 20-та глава са думи­те на Иисус Христос към Мария Магда­лина в стих 17:„Още не съм възлязъл при Отца Си“. Екзегетите, които изясняват Иоан 20-та глава, като символично тълкува­не на събитието, случило се на Петде­сетница, приемат, че в този пасаж се има предвид Възнесението на Иисус Хрис­тос. Според Brown главното внимание на автора на четвъртото евангелие не е толкова Възнесението като отделно „събитие“, колкото „прославата“ на Иисус Христос, която започва още с Кръстната смърт и се изпълнява в Иоан 20:22. Възнесението представлява част от този процес на Христовата прослава и е следователно разгледано в това евангелие като събитие, отделно от Кръстната смърт и Възкресението[21].

Не може да се отрече, че Евангелието според св. Иоан ни предава „Христовото благовестие (евангелие)“ в рамките на определено богословие (и както Ellis обръща внимание – литературен строеж), което разкрива пред нас вътрешното, духовно значение на Христовия живот, смърт и възкресение много повече от едно обикновено описание на историческите факти. Но възниква въпросът как трябва да се тълкуват думите на Иисус Христос, отправени към Мария Магдалина: „Още не съм възлязъл при Отца Си“. Тези думи съвсем не означават, че евангелистът има предвид Възнесението. Brown и другите съвремени учени са принудени да тълкуват този израз в преносен смисъл. Ellis пише: „Тук с цел драматизиране, авторът представя Иисус да говори сякаш все още не възлязъл при Отца, за да напомни на Мария и на Своите последователи, че делото Му ще бъде приключено едва когато изпрати Духа“[22].

Ако се приеме обаче, че в Иоан 20:22 и Деяния апостолски, втора глава са описани две различи събития, то думите на Иисус Христос в Иоан 20:17 биха запазили буквалното си значение. Той просто казва на Мария Магдалина, че процесът на Неговия анавасис („възлизане“[23]) все още не е приключил. Иисус Христос забранява на Мария Магдалина да се „допре“ до Него, за да разбере тя, че Той не е „дру­гият Утешител“, Който Той обещал и Който ще дойде след като Той (Иисус) „си отиде“. Мария очевидно мислела, че явилият ѝ се Иисус Христос бил идва­щият „друг Утешител“. Иисус Христос желае тя да разбере, че Той (Светия Дух) ще дойде и ще остане с нея и другите ученици в съвършено различен вид[24].

Нашето изследване ни води до из­вода, че в Иоан 20:21 Иисус Христос започнал да дава Дух Свети още преди Своето окончателно Възнесение. Как­то Христовото възнесение, така и изпращането на Утешителя са по-скоро процес, отколкото събития, които се случват в един определен момент. Още когато Иисус Христос поема Своя път към Отца (вж. сегашно време в 20:17: „възлизам“ (αναβαίνω), Той вече започ­ва да дава Дух Свети. Едва след като процесът на анавасиса приключи, про­цесът на изпращането на Дух Свети се изпълнява и се дава Утешителят (тоест Дух Свети в Неговата функция като Учител).

В заключение бихме могли да при­емем термина „Иоанова Петдесетница“, ако под „Петдесетница“ се разби­ра процес, а не определен ден или мо­мент на идването на Светия Дух. В литургичния език на Църквата терминът „Петдесетница“ много често е използ­ван по отношение на Пасхалния пери­од от 50 дни, а не само за самия праз­ник Петдесетница. В литургичния жи­вот на Църквата Петдесетница започ­ва в деня на Пасхата Господня, „деня без вечер“. Думите на Иисус Христос в Иоан 20:22 всъщност трябва да се раз­бират като начало на Петдесетница и следователно като начало на живота на Църквата. В деня на Възкресението ве­че е положена основата на Църквата. В този ден апостолите получават осо­бен дар на Светия Дух, който само Иисус Христос имал и който Той единствен могъл да даде: силата да „прощават и да задържат грехове“. Апостолите са призвани да продължат делото на Христа на земята. А точно това е и Църквата: присъствието на Господ Иисус Христос в този свят. Това присъс­твие на Христа не е „физическо“ при­съствие, подобно на Неговите явявания след Възкресението, за да потвърди действителността на Възкресението. Това е по-скоро присъствие „в Светия Дух“, което се оделотворява с идването на „друг Утешител“.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 6, с. 1-6. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Brown. R. Е. The Gospel according to John (XIII-XXI). New York, 1970, p. 1038.

[2]. Цитиран у Wiles, Μ. F. The Spiritual Gospel: The Interpretation of the Fourth Gospel in the Early Church. Cambridge. 1960, p. 31.

[3]. Joannes Chrysostormis, In Joannem homiliae LXXXVI, PG 59.

[4]. Kesich. V. The First Day of the New Creation. Crestwood: SVS Press, 1982, p. 174.

[5]. Archimandrite Cassien (Besobrasoff). La Pentecote Johannique. Valencesur-Rhone, 1939.

[6]. Ibid., p. 91, 34.

[7]. Ibid., p. 34, 55.

[8]. Ibid., p. 34.

[9]. Ibid., p. 43. Срв. Иоан 14:20; 16:23, 26.

[10]. Ibid., p. 80

[11]. Това е значението на думата φωνή в Деяния апостолски 2:6, според епископ Касиан. Той заключава, следова­телно, че трябва да се прави разлика между нея и думата ήχος в стих 2. Обикновено обаче тези ду­ми се разбират като синоними: „звук“ или „шум“.

[12]. Ibid., p. 85. Еп. Касиан признава, че хра­мът не е споменат в самия текст и че самият той следва мнението на някои „съвременни“ тълку­ватели. Според църковното предание слизането на Светия Дух станало в горницата, където била из­вършена Тайната вечеря: Ibid., p. 76.

[13]. Ibid., p. 91: „В „Духовното евангелие“, ко­ето написал, той (св. Иоан) не искал да спомена­ва отново за външните знаци, които придружа­вали (слизането на Светия Дух). Той просто ни по­казал, че в огнените езици и шума на вятъра Са­мият Господ се върнал в Светия Дух“.

[14]. Срв. неговите бележки върху „събитието и неговото тълкуване“, The Gospel Image of Christ. Crestwood: SVS Press, 1972, pp. 21ff. Позовавайки се на възкресението на светиите в момента на Христовата смърт (Матей 27:50-53), той пише: „Нямаме ли тук възкресението на Лазар повто­рено многократно? Бихме ли могли да тълкува­ме това описание в Матеевото евангелие във фун­даментален, буквален смисъл? Много от светите от­ци, както и съвременни екзегети считат този па­саж за по-скоро богословски, отколкото истори­чески по характер. Ако този пасаж се разглежда буквално, неговият смисъл се разрушава“ (р. 23).

[15]. Brown, оp. cit., p. 1038.

[16]. Ibid.: „Няма нища в Иоановото евангелие, което да ни кара да характеризираме дара на Ду­ха в 20:22 като временен или частичен“.

[17]. Ellis, P. F. The Genius of John. Collegeville, 1984.

[18]. Ibid., pp. 292f.

[19]. Ibid., p. 294.

[20]. Ellis обаче изглежда приема твърдението на Brown и не го дискутира.

[21]. Срв. Brown, оp. cit., p. 1014.

[22]. Ellis, оp. cit., pp. 286f.

[23]. Епископ Касиан посочва много ясно новозаветното разбиране за Христовия άνάβασις като про­цес, започващ със страданията и завършващ с ис­тинското възнесение (Op. cit., p. 24).

[24]. Срв. Brown, оp. cit., p. 1012; Ellis, оp. cit., p. 236. Че светите отци са срещали затруднение в този текст, става ясно от техните различни тълкува­ния. Ориген писал, че Христос забранява на Ма­рия Магдалина да Го докосне, защото се нужда­ел от „очистване“, което могло да бъде дадено от Отца (PG, 14, 297). В друг пасаж (PG, 14, 449-452) той обръща внимание на факта, че Мария била жена. Блажени Августин предполага, че или Мария Магдалина символизира Църквата на езичниците тук, „която не вярвала в Христа, до­като Той фактически не възлязъл при Отца“, или че по този начин Христос „желаел… да бъде до­коснат духовно, че Той и Отец са едно“ (PL, 45, 1957). Това последно тълкуване, че Христос на­помня на Мария за Своето божество, се среша и у св. Иоан Златоуст (PG, 59, 469), и у св. Лъв Ве­лики, според когото Мария тук символизира Църквата (PL, 54, 399). Според св. Кирил Алек­сандрийски на Мария Магдалина било забране­но да докосне Иисус, защото „тя не била още ос­ветена от благодатта на Духа“ (PG, 74, 696). То­ма, от друга страна, могъл да Го докосне, защо­то той получил Дух Свети, въпреки че не бил за­едно с другите апостоли по това време (PG, 74, 728). Освен това, св. Кирил вижда тук образ на Евхаристията: „Църквата взима пример от то­ва. Така и ние отстраняваме от св. Трапеза оне­зи, които не знаят Неговото божество и онези, които вече изповядват отстраняваме от св. Трапеза оне­зи, които не знаят Неговото божество и онези, които вече изповядват вярата, тоест онези, които са все още катехумени (огласявани), но въпреки това не са обогатени от Светия Дух“ (PG, 74, 696).

Изображение: авторът на статията, Емил  Трайчев. Източник – Гугъл Бг.

Проф. д-р Славчо Вълчанов

Според богослужебния календар на светата Пра- вославна църква Осмата неделя след Пасха (десетият ден след Възнесение Христово) е отредена за празнуване на новозаветното събитие Слизане на Светия Дух над апостолите (Деяния апостолски, глава 2). Тъй като това е петдесетият ден след Пасха Господня, съвпадащ със старозаветния празник Петдесетница, още от дълбока древност Църквата е установила и тържествено празнува през вековете новата, духовна, християнска Петдесетница. За християнството от всички изповедания – православие, римокатоличество и протестантство – Петдесетница е рожденият ден на „едната света, съборна и апостолска Църква“ (член ІХ от Никео-Цариградския символ на вярата – 325/381 година). От православно догматическо гледище със слизането на Светия Дух над апостолите се ознаменува завършекът на изкуплението на човешкия род от Богочовека Господа Иисуса Христа.

***

Новозаветното Божествено Откровение, както и непосредственият религиозен опит на вярващото сърце свидетелстват, че първоизвор на християнската религия, която заема първостепенно историческо място в целокупния живот на човечеството, е богочовешката личност на Иисус Христос. Именно Той е Основоположник и невидим Глава на Църквата. Живецът на християнството се състои в жива вяра в Христа и в благодатно общение с Него: то е живот в Христа, чрез Христа и за Христа. Никой не дохожда при Бога Отца, освен чрез Него (Иоан 14:6, 14:26; 15:26); никой не може да постигне венеца на вечния живот, който Христос е обещал на ония, които са възлюбили Неговото явяване (срв. 2 Тим. 4:8; Откр. 2:10), ако не пребъдва в Него, защото без Неговото свръхестествено съдействие на можем да постигнем нищо (Иоан 15:5). Учението на св. Православна църква за Иисус от Назарет се свежда до догматичната истина за Богочовешкото достойнство на Христовата личност. Той е въплъщение на предвечния Бог Слово, чрез Когото всичко е станало и без Когото не е станало нито едно от онова, което е станало (Иоан 1:3). Православната църква въз основа на Свещеното Писание, на древната църковна традиция и на благодатно-религиозния опит на св. Отци, нарича Иисуса Христа Богочовек – тоест в Неговата личност тя вижда неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно (според вероопределението на ІV Вселенски събор) съединение на пълна човешка със съвършена Божествена природа. Иисус Христос е човек и Бог едновременно: Той вмества в едното Си Лице Син Човешки и Син Божи. Старозаветното пророческо название на св. пророк Исаия (7:14) „Емануил“ (на еврейски „иммануел“ – „заедно с нас е Елохим“ – Бог) най-добре изразява богочовешкия характер на Неговата личност. В нея Бог се е облякъл в човешки образ (срв. Иоан 14:9; Матей 16:16), приел е човешка природа, станал е човек, та (както се изразява св. Атанасий Велики) ние човеците да станем синове Божии. Тъкмо на този безспорен факт се гради и православното догматическо учение за пророческо-учителната мисия на Христа. Той вещае не човешка, а божествена мъдрост (срв. Иоан 8:12; 13:13; 18:37; Матей 4:23; 21:11; Марк 6:15; Лука 7:16-17). Само в Христовото учение има „думи за вечен живот“ (Иоан 6:68), думи, които са „дух и живот“ (Иоан 6:63).В края на Своето обществено служение, непосредствено преди изкупителните Си страдания, в Своята прощална беседа Богочовекът Христос отправя към апостолите знаменателно обещание: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме“ (Иоан 14:16-17). Изключителната важност на Христовото обетование за изпращане на Дух Свети Утешител (Πνεύμα Άγιον, ο Παράκλητος) на св. апостоли е подчертана с ново потвърждение: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене“ (Иоан 15:26). Според Божия план за спасение на човека Дух Свети е бил необходим за апостолите, за да се утвърди у тях вярата в богочовешкото достойнство на техния Учител, та, изменени благодатно, да станат жертвени строители на Христовата църква. Тази идея е залегнала в съдържанието на празничния тропар: „Благословен си, Христе Боже наш, Който направи премъдри риболовците (апостоли), като им изпрати Светия Дух, и чрез тях улови вселената: Човеколюбче, слава Тебе.“

„Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно“ (Деяния апостолски 2:1). След Голготската смърт, погребение, възкресение и възнесение на Иисуса Христа, Неговите последователи (12-те и 70-те апостоли, заедно с някои жени, пресвета Богородица и братята Господни) били събрани в свещения град Иерусалим, „в горницата“ (1:13), намираща се на възвишението Сион. Тук, те, събрани в молитвено единомислие, очаквали сбъдването на Христовото обещание-заръка при възнесението: „Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре” (Лука 24:49). Това промислително съвпаднало с големия юдейски празник Петдесетница – един от трите велики годишни празници от старозаветната епоха (Пасха, Петдесетница и Шатри). Петдесетница (еврейски hag sabucot – „празник на седмиците“, Изход 34:22 hag haqqasir bikure – „празник на жетвата на първите плодове“, Изход 23:16; yom habikurim – „ден на първите плодове“, Числа 28:26) като празник първоначално имал земеделски характер – завършване на ечмяната жетва и начало на пшеничната жетва. Тогава, на петдесетия ден (седем седмици след Пасха – Второзаконие 16:9), според Моисеевия Закон се принасяла Богу благодарствена жертва от земни плодове (Изход 23:16; Числа 28:26) и два хляба като пръв плод (Левит 23:7), а при синагогалното богослужение се е чел свитъкът с книга Рут. Впоследствие юдейството свързало празника Петдесетница с възпоминанието за поверяването на Израил на Синайското законодателство през ХІІІ ек преди Христа (Изход глава 19 и 20; Второзаконие 5:2-22; ср. 2 Пар. 15:9-15).

Но след приключването на Стария Завет (ХІІІ век-І век преди Хрписта) със спасителната мисия на Богочовека Христа настъпва нова месианска „благоприятна Господня година“ (Исаия 61:2) – времената на новозаветната Църква. Този „нов завет“ (съюз – berit) е предсказан от св. пророк Иеремия (VІ век преди Христа): „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудов нов завет, – не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя… Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след оня дни…: ще вложа Моя закон вътре в тях и ще го напиша в сърцата им“ (Иеремия 31:31-33). Старата юдейска Петдесетница се заменя с нова, християнска Петдесетница, тъй като със слизането на Божествения Дух над апостолите се запечатва новият Христов закон на учението за любовта. „Сега от Сиона излезе закон – благодатта на Духа във вид на огнени езици“ – така в православното богослужение[1] се възпява духовното величие на християнската Петдесетница в Иерусалимската горница на възвишението Сион. Тогава слезлият над апостолите и всички вярващи Дух Свети със силата на Божията благодат начертал върху сърцата им повелите на закона на любовта. Това е ясно разкрито  от св. апостол Павел с думите: „Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Свети“ (Римл. 5:5). А „любовта е изпълнение на закона“ (Римл. 13:10).Според описанието на дееписателя св. евангелист Лука слизането на Светия Дух над апостолите и вярващите в Иерусалим се съпровождало с „шум от небето, като че идеше силен вятър… И всички се изпълниха с Дух Свети“ (Деяния апостолски 2:2, 4). Правилното разбиране на съотношението между термините „силен вятър“ и „Дух Свети“ трябва да се основава на тяхната словоупотреба в Стария Завет (еврейски ruah – дъх, дух, вятър, буря). Още повече, че авторът на книга Деяния апостолски е познавал в пълнота старозаветните свещени книги и се влияел от тях, когато се изразявал писмено по гръцки език, общоприет през първото следхристиянско столетие. Старозаветното Божествено Откровение, в което поради духовното несъвършенство на подзаконните човеци тайната на Св. Троица е прикрита с намеци (Битие 1:26; 11:7; Исаия 6:3; 63:9-10), все пак съдържа „свидетелства за Духа[2]„. Новозаветният термин „Дух Свети“ (Матей 28:19; Иоан 20:22), влязъл и в общоцърковна употреба (член VІІІ от Никео-Цариградския символ на вярата, в богослужебната, патристическа и богословска литература), се корени в старозаветното обозначение ruah haggados (Свят Дух – Псалом 50:13). Това се отнася и за християнския термин Πνεύμα Κυρίου (Дух Господен), изхождащ от старозаветното обозначение ruah YHWH (ruah Adonay YHWH), засвидетелствано в редица пасажи (3 Цар. 18:12; 4 Цар. 2:16; Иезекиил 3:12,14; 8:3; 11:1; 43:5; 37:1; Исаия 61:1; 42:1; 44:3; 59:21; Иезекиил 36:27; 37:14; 39:29; Иоил 3:1; Агей 2:5; Псалми 139:7; 143:10; Неемия 9:20, 30; Числа 11:29; Исаия 48:16[3]). Честата употреба на това основно понятие в старозаветната литература (389 пъти) е подчертано многозначна. Това обстоятелство е предмет на размишления у св. Атанасий Велики[4], св. Василий Велики[5] и св. Кирил Иерусалимски[6], за да се дойде до конкретното обозначение на Светия Дух като Бог (Исаия 11:1-3; 34:15-16; 57:16; Псалом 103:30; Иов 27:2-3; 32:8; 33:4[7]).

Например: „Но те се възбунтуваха и огорчиха Светия Негов Дух… Де е Оня, Който вложи в сърцето му Свeтия Свой Дух?… Както стадо влиза в долина, – Духът Господен ги води към покой“ (Исаия 63:10-11, 14[8]). Духът Божи в светлината на Стария Завет има творческо и промислително отношение към света и човека (Битие 1:2; Исаия 42:5; Псалом 103:29-30).

Пророческият дар през старозаветната епоха е най-вече изява на въздействието на Светия Дух (Захария 7:12; 3 Ездра, глава 14). Така малката, състояща се от 3 глави книга на св. пророк Наум започва със знаменателния надпис: „Пророчество за Ниневия“ (1:1). В еврейския оригинал този наслов гласи: massa nineweh – „Тежко пророчество, възвестено за Ниневия“. Думата massa (от глагола nasa – вдигам, нося) съдържа идеята за нещо, което се издига: било „тежест“ в смисъл на проклятие срещу някого, било „глас“ (на Бога) – qol YHWH – като предсказание за нещо. В случая предложената „маса“ на вдъхновения от Светия Дух пророк Наум се отнася за Ниневия и означава: предвъзвестено в името Божие пророческо слово – отсъда, съдържащо предсказание – угроза за неизбежна тежка участ – нещо, което буквално се е сбъднало с падането на Ниневия през 612 година. Срещу massa в Septuaginta стои λήμμα (от глагола λαμβάνω – вземам, получавам, приемам) – тоест нещо, което е получено чрез Дух Свети) – вдъхновение, пророческо дело, предсказание[9]). Пророческото призвание в Стария Завет, дължащо се на въздействието на Светия Дух, наистина е било „бреме“, тежест в собствения смисъл на думата – както за обекта, така и за проводника на справедливата Божия отсъда. Св. пророк Иеремия, бидейки в състояние на пророческо вдъхновение, изповядва: „Утробо моя! Утробо моя! Скърбя вдън сърце си, вълнува се в мене сърцето ми, не мога да мълча (Иеремия 4:19). И още: „Ти, Господи, ме увличаше, – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мене – и надви, и аз всеки ден съм за присмех, всеки се гаври с мене. И си казах: няма да напомням на Него, нито ще говоря вече в Негово име; но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и – не можах“ (Иеремия 20:7, 9; срв. 1 Кор. 9:16-17). На свой ред св. пророк Иезекиил отбелязва: „И духът ме подигна и ме взе. И вървях огорчен, с развълнуван дух; и ръката Господня беше мощно върху мене“ (Иезекиил 3:14; ср. Даниил 7:15). Това състояние на пророческо призвание същият пророк определя като особено бреме: И биде върху мене там ръката на Господа“ (3:22; срв. 8:1; 33:22; 37:1); „и слезе върху мене Дух Господен“ (11:5). Тежестта на пророческото служение се усилва още повече от обстоятелството, че словото на глашатая на Божията правда много често е отправено към нечестивци, езичници, врагове на Яхве (Исаия 13:1; 15:1; 17:1; 19:1; Иезекиил 28:1; Иоан 1:1; 3:1). А при наслова на книга Наум (1:1) – към жестоката езическа столица на Асирия, Ниневия.В това отношение силно впечатлява възгледът на св. Иоан Златоуст (347-407) за ролята на Светия Дух при преподаване на Божественото Откровение. Според него писмената на старозаветните книги се отличават с небесен произход и съдържат в себе си изобилие от дарове на Светия Дух[10]. Старозаветните писатели са особени проводници на Божия Дух, тъй като чрез тях Сам Бог беседва с човеците[11]. Дух Свети е този, Който говори чрез устата на свещените автори[12]. Чрез откровение Моисей получил своите познания, отразени в книгите му, тъй като в него е действал Дух Свети[13], „Моисей не говори от себе си, но онова, което му е внушила благодатта на Духа[14]„. Мислите, изразени чрез вдъхновения псалмопевец и пророк Давид, са мисли на Самия Бог[15]. Особено характерни в това отношение са разсъжденията при изяснението на Псалом 44:1 („Из сърцето ми се изля блага дума;… езикът ми е перо на бързописец“): „Този, който говори от себе си, той се спира и забавя като обмисля, съчинява, затруднява се и поради незнание, и поради неувереност, и поради мнителност и в много неща бързината на неговата реч среща спънки. А когато Духът движи ума, тогава нищо не представлява пречка, но както водният поток, изливайки се, тече с буйна стремителност, така и благодатта на Духа се носи с голяма бързина, като всички ражда леко,… удобно[16]„.

Но най-характерно през старозаветната епоха Дух Свети се изявява чрез месианските пророчества, които, „когато се изпълни времето“ (Галатяни 4:4), намерили пълно потвърждение и изпълнение в редица новозаветни събития. Например размислите на св. Василий Велики[17] в тази насока ни отвеждат към предреченото чрез Светия Дух от пророците Исаия (6:1, 9; 63:10) и Михей (2:7) ожесточение на юдейството към благовестието за Месия – Иисус от Назарет, Който е Богочовекът Христос (Деяния апостолски 7:41; 28:25). Чрез редица пророчества Дух Свети разкрива месианските времена като епоха на вътрешни преобразования за целия човешки род. Тази обнова е чисто нравствена и се състои преди всичко в познание на собствената греховност, в очакване и освобождаване на човека от греха. Идеята за греха, който предизвиква нравствено разстройство в човешката природа, представлява важна съставка от месианските възгледи на вдъхновените от Светия Дух пророци. „Умийте се, очистете се… Престанете да правите зло“ – говори пророк Исаия, стремейки се да подготви народ, достоен за появата на Месия (Исаия 1:16). Това вътрешно, нравствено преобразяване е обнова на моралната същност на човека, то е действие творческо, спасяващо. На човеците ще бъдат дадени „ново сърце и нов дух“, като предишно „каменно“, жестоко, греховно сърце се заменя с друго „сърце“ меко „от плът“. Духът на Яхве ще се всели всред людете (Иезекиил 36:26, 27). Тогава ще бъде снето от всички народи „покривалото“ на неразумието, което досега е лежало върху всички земни племена (Исаия 25:7). „Земята ще се изпълни с познаване Славата Господня, както водите изпълнят морето“ (Авакум 2:14). От това море на знание потоци от познания за Бога ще облеят всички човеци без изключение. Според св. пророк Иоил (около ІV век преди Христа) благодатта на Духа Божи ще се излее „върху всяка плът“ (тоест човек), без разлика на пол, възраст и състояние; синове и дъщери, старци и юноши, роби и робини ще имат непосредствено познание за духовните истини, защото ще получат от Бога пророчески дар (Иоил 2:28-29; срв. Деяния апостолски 2:17-18). Славата Господня ще се яви в новия Иерусалим, тоест Христовата Църква, към светлината на която ще се затекат всички народи (Исаия 60:3, 5; срв. Деяния апостолски 2:1-11). В този смисъл Светият Дух през новозаветни племена придава благодатна динамика на месианската пълнота[18]. Следва тук да се отбележи обстоятелството, че св. Атанасий Велики[19] и св. Григорий Богослов[20] подчертават в успореден план буквалното изпълнение на предсказаното от порок Иоил (2:28) изобилно изливане на Духа Господен през новозаветните времена в Сионската горница на празника Петдесетница (Деяния апостолски 2:7).На Петдесетница се ражда Църквата Христова, понеже тогава тя получава в изобилие благодатните дарове на Светия Дух, които съставляват нейната тайнствена същност като догматическа даденост. На този ден над събраните апостоли слиза Дух Свети – обещаният Утешител – силата Божия, която преобразява дванадесетте Христови ученици, просвещава ги, вдъхва им сили, подпомага ги в бъдещата мисионерска дейност чрез свръхестествения дар за говорене на чужди езици, необходим за разпространението на Христовото учение из обширната Римска империя (Pax Romana) и дори извън границите ѝ: „И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деяния апостолски 2:3-4). Присъстващите тук за празник Петдесетница поклонници в свещения град ортодоксални юдеи и прозелити (езичници, преминали в юдейството) от Източната (вавилонска) и Западната (средиземноморска) диаспора (тоест разсеяние) били поразени. Всеки от тях чувал благовестие за Христа Богочовека и за Неговото изкупително дело на свой матерен език. „А в Иерусалим се намираха иудеи, човеци набожни, от всеки народ под небето. Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор. И всички се чудеха и маеха, думайки помежду си: тия, които говорят, не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор? Ние – партяни и мидяни, еламити и жители на Месопотамия, Иудея и Кападокия, на Понт и Асия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските страни, съседни на Кириния, и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и прозелити, критяни и араби, – как слушаме тях да говорят на наши езици за великите Божии дела?“ (2:5-11). Богослужебната химнография на Православната църква предава тази новозаветна сцена по следния начин: „Много славни неща видяха днес всички народи в града Давидов, когато Дух Свети слезе във вид на огнени езици, както пише богоглаголивият Лука. Защото той говори: Когато Христовите ученици бяха събрани, чу се шум, като че идеше силен вятър и изпълни дома, където седяха. И всички започнаха да изговарят необикновени слова, необикновени поучения, необикновени повеления на Светата Троица[21]„.

В отговор на общата почуда св. апостол Петър произнася първата апостолска мисионерска реч. В нея е налице позоваване на пророчеството на св. пророк Иоил („Ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват“ – Деяния апостолски 2:17-18; срв. Иоил 2:28-29).Във връзка с това месианско предсказание следва да се подчертае, че Божият Дух („Моят Дух“) има основоположно значение през старозаветната епоха. Със Своя Дух Бог създава, оживява (Битие 1:2; 2:7; Иов 33:4; Псалом 103:29-30), придава творческа сила (Изход 31:3), издига избрани личности на ръководно положение (Съдии 3:10; 6:39; 1 Цар. 16:13; Исаия 61:1) и подбужда религиозния ентусиазъм (Числа 11:25; 1 Цар. 10:10). Не е за учудване обстоятелството, че Моисей желаел всички израилтяни да бъдат изпълнени с този Дух (руах) на Яхве (Числа 11:29). И ето, тук Иоил вещае изпълнение на Моисеевото желание. Всеобщо и многостранно изливане на Духа (харизматични дарования) се предсказва също така и в Исаия 32:15; 44:3-5; Иезекиил 11:19; 36:26-27; Захария 12:10. Указанието „след това“ от Иоил 2:28 посочва далечно бъдеще и е характерно за месианските предсказания (Исаия 2:2; Михей 4:1). При израза „ще излея от Моя Дух“ е налице сравнението с изобилен дъжд, който съживява природата. По такъв начин и изпращането на Светия Дух служи за оживяване на цялото човечество (Исаия 32:15; Захария 12:10). Употребената в пророчеството на Иоил дума „плът“ (еврейски basar) не трябва да се разбира в широкото ѝ богословско значение – всички живи същества (Битие 6:13; 9:11; 15). Св. пророк Иоил употребява тази дума в тесен смисъл само по отношение на човеците – всяко човешко същество[22]. Тук е мястото отново да се подчертае, че привеждането на старозаветното пророчество от книгата на св. пророк Иоил (2:28-29) в новозаветната книга Деяния на светите апостоли (2:16-21) свидетелства за месианския, христоцентричния характер на старозаветното Откровение. Налице е връзка и приемственост между двата Завета – Стария (до появата на Месия) и Новия (започнал от боговъплъщението на Сина Божи) – истина, богоозарено изразена от св. апостол Павел с думите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко“ (Евреи 1:1-2). Това, което е обещание в Стария Завет, намира своето изпълнение в Новия; Старият Завет е насочен към Новия и Новият Завет се разкрива, доказва чрез предсказанията и предобразите на Стария Завет.

Сърцевината на речта на св. апостол Петър на Петдесетница е свидетелството за месианското достойнство на Иисус от Назарет – Неговата богочовешка Личност. „Иисуса Назорея, Мъж, засвидетелстван пред вас от Бога със сили, чудеса и личби, що ги Бог стори чрез Него между вас, както и сами знаете, Него, по определената воля и предведение Божие предаден, вие хванахте и, след като приковахте с ръце на беззаконници, Го убихте; но Бог Го възкреси, като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи“ (2:22-24).В отговор на отправения към множеството юдеи-свидетели на първата християнска Петдесетница в Иерусалим призив за покаяние и кръщение („А Петър им рече: покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приеме дара на Светаго Духа. Защото за вас е обещанието, за вашите деца и за всички далечни, които би призовал Господ, Бог наш“ – 2:38-39), новооснованата Църква Христова започва благоуспешно да действа чрез тайнствата Покаяние и Кръщение: „И тъй, които приеха на драго сърце думите му, кръстиха се; и се присъединиха в оня ден около три хиляди души“ (2:4). Това ще рече, че Петдесетница е началото на разрастването на Църквата – първоначално чрез присъединяване на новообръщенци изсред юдейството (юдеохристияни), а след това – изсред езичниците. Потърсим ли тайната на знаменателно бързото и непреодолимо разпространение на Църквата във и извън Палестина през апостолско време, отново трябва да се възвърнем към първата християнска Петдесетница. Тогава първоначалните последователи на Господа Иисуса съзрели и възраснали духовно, тъй като върху тях се изляла пълнотата на дарбите на Божия Дух[23]. Именно тогава Дух Свети облагодати простите, боязливи, неучени и никому незнайни Христови ученици-апостоли и ги превърна в проводници на Божия план за спасение на човечеството чрез Църквата – в духовни победители над езическия свят с неговите сурови властители, прославени антични градове и блестящи философски школи. Св. Иоан Златоуст предлага в това отношение следните светоотечески размисли: „Ако дванадесетте човека, които били неопитни във военното дело, не само безоръжни, но и слаби по тяло, като встъпили в борба с многочислен отряд въоръжени воини, не претърпели от тях никаква вреда, като били обсипани с безбройно множество стрели, останали незасегнати, като приемали стрелите с открито тяло, сами поражавали всички, без да употребяват оръжие, но, като отблъсквали с ръка, едни били, а други взимали в плен, – кой тогава би могъл да каже, че това е човешко дело? Но победата на апостолите е много по-удивителна. Не толкова чудно е това, когато откритият не получава рани, колкото чудно е това, когато простият, неучен рибар побеждава толкова силни, въпреки своята незнатост и бедност, въпреки опасностите и вкоренилите се привички, строгостта на предлаганите правила, всекидневно заплашващата смърт[24]„.Изпратеният от Отца на Петдесетница Дух Свети винаги действа в историческия живот на Църквата Христова. На нейните членове Той чрез св. тайнства преподава духовни дарове: дух на страх Божи, дух на знание, дух на сила, дух на съвет, дух на разум, дух на мъдрост и дух Господен или дар благочестие (срв. Исаия 11:1-3[25]). Дух Свети е постоянен източник на благодатен живот. Именно чрез седемте църковни тайнства (Кръщение, Миропомазване, Евхаристия-Причащение, Покаяние, Свещенство, Брак и Елеосвещение) неизменно се преподава многообразието на благодатта на Светия Дух, макар че тя различно се възприема от отделните вярващи. „Петдесетницата, еднократно извършена над апостолския лик, всякога се извършва в Църквата в тайнствата, посредством апостолското приемство, чрез иерархията[26].“Св. Православна църква чрез богослужебния чин, отреден за двата последователни следпасхални празника Петдесетница и Свети Дух равнодостойно прославя духовното величие на празненството, като неподражаемо разкрива светоотческото учение за Светия Дух[27] и за Неговото благодатно въздействие върху сърцата на вярващите. Имаме предвид класическите по догматическото си съдържание богослужебни песни, предназначени за празник Петдесетница: „Дух Свети всякога е бил, е и ще бъде. Той нито има начало, нито край, но винаги е съединен и единяващ се с Отца и Сина. Той Сам е живот и излъчва живот; Той е светлина и източник на светлина; Сам по Себе Си е благ и извор на блага; чрез Него Отец става познаваем, а Син се прославя и става познаваем за всички (люде) – една сила, едно съчетание, едно поклонение пред Света Троица!“ „Дух Свети е светлина и живот. Той е и жив духовен източник: дух на премъдрост, дух на разум, благ е, справедлив, свръхестествен; има власт и очиства грехове; Бог е и обожествява. Той е огън, който непрестанно произхожда от огън. Чрез Него – вещаещият, действащият, разпределящият дарбите, се увенчават всички пророци и божествените апостоли заедно с мъчениците. Необикновено е това, което (днес) се чува; необикновено е това, което се вижда – огънят се разделя в раздаване на дарбите[28].“Благодарение на църковно-поетичните дарования на редица св. Отци – песнописци от патристическата епоха (св. Григорий Богослов – ІV век, преподобни Роман Сладкопевец – VІ век, св. Козма Маюмски и св. Иоан Дамаскин – VІІІ век), в чест на празника са съставени и с вдъхновение се изпълняват много богослужебни песнопения. Всички те са наситени с дълбоки догматически истини на православното богословие и съдържат възвишен нравствен смисъл. Например: „Дойдете, люде, да се поклоним на триипостасния Бог – на Сина в Отца, заедно със Светия Дух; защото Отец извън времето роди съприсносъщния и съпрестолен Син, а Дух Свети беше в Отца, прославян заедно със Сина – една сила, едно същество, един Бог. Нему като се покланяме, всички ние казваме: Светий Боже, Който всичко си сътворил чрез Сина, със съдействието на Светия Дух! Светий Крепки, чрез Когото познахме Отца и Дух Свети дойде в света! Светий Безсмъртни, Дух-Утешител, Който изхождаш от Отца и почиваш в Сина! Света Троице, слава на Тебе![29]“ Друга централна идея в богослужебните химни е, че Светият Дух осъществява „непрекъснато творение“, тоест Той промишлява като Жизнеподател: „Чрез Светия Дух всяка душа (човек) се обогатява с живот, извисява се с чистота и тайнствено се изпълва със светлина от едната Троица.“ „Чрез Светия Дух се изливат благодатни струи, като всяко творение се напоява и съживява[30].“Трогателни по своето мистично съдържание са специалните вечерни молитви на св. Василий Велики (330-379), които по изначална традиция св. Църква е установила да се четат и до днес коленопреклонно, на всеослушание след св. Литургия на празник Петдесетница. Всъщност касае се за истинска молитвена школа за православния християнин, видно от следните откъси: „Във великия и спасителен ден на празник Петдесетница Ти, Боже Спасителю наш, показа пред нас тайната на Света, единосъщна, съвечна, неразделима и несливана Троица. Ти изля слизането и присъствието на Твоя Свет и Животворящ Дух във вид на огнени езици върху светите Си апостоли, които постави благовестници на благочестивата наша вяра и ги провъзгласи изповедници и проповедници на истинското богословие“ (Трета молитва). „Господи Иисусе Христе, Боже наш! Ти си дал на човеците Твоя мир и още през земния си живот, бидейки с нас, винаги си подавал на верните дара на пресветия Дух като неотемлимо наследие. А по-явно тая благодат си изпратил на Петдесетница на Твоите ученици и апостоли, като си утвърдил устните им с огнени езици. Чрез тях ние – целият човешки род, – след като чухме на свой език и получихме богопознание, просветихме се със светлината на Духа, избавихме се от заблуждението като от тъмнина, научихме са да вярваме в Тебе по свръхестествено въздействие – чрез раздаване истински огнени езици, и се озарихме да богословстваме, че Ти с Отца и Светия Дух си едно божество, една сила и власт“ (Втора молитва). „Сам Ти, многомилостивий и човеколюбче, Господи, послушай ни в който ден и да Те призовем, а особено с тоя ден Петдесетница, в който Господ наш Иисус Христос, след като се възнесе на небесата и седна отдясно на Тебе Бога и Отца, прати на светите Свои ученици и апостоли Светия Дух, Който застана върху всекиго едного от тях и те всички се изпълниха с неизтощимата Негова благодат и говореха на различни езици за Твоите велики дела и пророкуваха“ (Първа молитва). „Духа на Твоята премъдрост подай на моите помисли, духа на разума дарувай на моето неразумие, с дух на страх пред Тебе осени моите дела, дух прав обнови във вътрешността ми и с владичествен дух утвърди попълзновението на мислите ми, та, наставляван всеки ден от Твоя благ Дух към полезни неща, да се удостоя да изпълнявам Твоите заповеди и винаги да помня Твоето славно пришествие“ (Втора молитва[31]).В наши дни – краят на второто следхристиянско хилядолетие, – когато като никога досега християнският свят се стреми да разпознае и осмисли „личбите на времената“ (Матей 16:3), възниква въпросът: Реално ли е присъствието, осезаемо ли е въздействието на Светия Дух в личния живот на отделния християнин? Отговор можем да намерим в бележитата беседа на св. Серафим Саровски (1759-1832) с Н. А. Мотовилов (зимата на 1831 година), изградена въз основа на православната мистична традиция от изминалите столетия, проверена и от собствен аскетичен опит. Относно целта на християнския живот в тази беседа св. Серафим Саровски изказва следните богоозарени размисли: „Истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух… Придобиването на Духа Божи е капитал, само че благодатен и вечен[32].“ Ангелът на Саровската св. обител сочи тъй също благодатния източник за Светия Дух в Църквата: „В деня на Петдесетница Господ Иисус Христос тържествено изпратил на апостолите Светия Дух в бурен вихър под вид на огнени езици, които се спрели над всекиго едного от тях, пронизали ги и ги изпълнили със силата на огнеобразната Божествена благодат, която росоносно ухаела и радостотворно действала в душите на приобщилите се към нейната сила и прояви“. В личния си духовен живот вярващият получава „огневдъхновителна благодат на Духа Свети при тайнството Кръщение, която се запечатва върху нас чрез свещеното миропомазване, при което се произнасят думите: „Печать дара Духа Святаго“. В хода на тази душеполезна беседа Мотовилов сам изживял плодовете на благодатното присъствие на Светия Дух: тишина и мир в душата, необикновена сладост, радост и топлина. Но тук, за пълнота, следва да бъде приведено и още едно неизвестно у нас, но автентично по характер разсъждение на св. Серафим Саровски от същата беседа за границите на действието на Светия Дух в човешката история и култура: „Макар и не с такава сила, както сред Божия народ, (тоест сред богоизбрания до Христа юдейски народ – ск. С. В.), но проявите на Божия Дух действали и сред езичниците, непознаващи истинския Бог, защото също и сред тях Бог откривал избрани за Себе Си люде. Такива са били девствениците – пророчици, сивилите, които своето девство обричали макар и на Незнайния Бог, но все пак на Бога-Творец на вселената, Вседържител и Светоуправител, какъвто го осъзнавали и езичниците. Тъй също и езическите философи, които макар и да блуждаели в тъмнината на незнанието за Божественото, но, търсейки обичната за Бога истина, поради самия този богоугоден търсеж не могли да не бъдат непричастни към Божия Дух[33]„. Или – както казва Спасителят Христос в беседата си с Никодим: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива: тъй бива с всекиго, роден от Духа“ (Иоан 3:8).Дух Свети, Който пребъдва незримо, но реално действа в светата Православна църква, е истинско духовно „съкровище на благата„. Това важи за цялата двадесетвековна история на християнството. Но се отнася с пълна сила тъй също и за всяко вярващо сърце поотделно, доказано и непрекъснато проявявано от личния духовен опит. Убедително свидетелство за това откриваме в следната „Молитва към Светия Дух„, плод на молитвеното богосъзерцание на св. Симеон Нови Богослов (ХІ век):„Дойди (о, Дух Свети, Ти, Който си) истинска светлина! Дойди, вечен живот. Дойди, съкровена тайна. Дойди, несравнимо съкровище… Дойди, истинска надежда на всички, които се спасяват. Дойди Ти, чрез Когото мъртвите възкръсват. Дойди, могъщи: Ти всякога всичко извършваш, преобразяваш и променяш само с едно движение. Дойди Ти, Който си напълно невидим, недостижим, неосезаем… Дойди, вечна радост… Дойди, непревземаемо убежище… Дойди: от Тебе моята бедна душа се нуждаеше и сега се нуждае… Дойди Ти, Който за мене си дишане и живот. Дойди, утеха за моята презряна душа. Дойди, моя радост, слава и непрестанна утеха. Отправям благодарност към Тебе, защото тук, сред (земния) смут и промени Ти стана духом едно с мене; и макар че си Бог, надвишаващ всичко – заради мене Ти стана всичко във всичко. Питие необяснимо!… Ти непрестанно вливаш в душата ми и превръщаш сърцето ми в изобилен извор. Ти си за мене одежда, изпълнена със сияние и обгаряща демоните! Очистително жертвоприношение! Ти ме умиваш с непрестанни и свети сълзи, обилно проливани поради Твоето присъствие. Възнасям към Тебе благодарност, защото Ти стана за мене незалязващ ден и слънце… От Тебе никъде не мога да се скрия, и със Своята слава Ти изпълваш вселената… А сега, изпълнен с кротост Господи, устрой в мене скиния за Твоето присъствие, живот в мене и до самата ми смърт не се отделяй от мене, Твоя раб, тъй че при моята кончина и след нея аз да съм в Тебе и да царувам с Тебе – Бога, Който владееш над всичко. Остани, Господи (у мене) и не ме оставяй самотен, та когато дойдат враговете ми, които постоянно търсят да погубят моята душа, да намерят, че Ти пребиваваш у мене и напълно да се отстранят. И нека те не удържат победа над мене поради Тебе, по-силния от всичко, Който си се поселил в жилището на моята унижена душа. Наистина, Сам Ти, Господи, без мое знание ме избра в този свят, отдели ме от него и ме постави пред Своята слава. Тъй и сега, като пребиваваш у мене, запази ме непоколебим…, та аз, смъртният, да живея като Те съзерцавам всекидневно; като Те притежавам аз, бедният, всякога да бъда богат. Така аз ще бъда по-силен от всякакви царе. А като вкусвам и пия (от Твоите дарове) и ежечасно се обличам в Тебе, ще се наслаждавам на неизразима утеха от блага. Защото Ти си източник на всяко благо, красота и наслада, и на Тебе слава подобава – слава на светата и единосъщна Троица, Която се прославя в Отца, Сина и Светия Дух и се… почита от цялата общност от верни сега и всякога и във вечните векове. Амин[34].„

***

В нашето кризисно време на всеобща бездуховност,  когато оскъдява вярата (Лука 18:8), беззаконието се умножава и любовта изстива (Матей 24:12), спасителният зов на нашата духовна Майка – св. Православна църква, е отправен към всички нас за вглъбяване и вживяване в религиозните истини и нравствените ценности на словото Божие от Стария и Новия Завет. А то е плод на въздействието на Светия Дух върху богоизбрани и богоозарени мъже (ХІІІ век преди Христа). Църковният призив е насочен тъй също и към благодатно изживяване на една лична Петдесетница, за да разберем от собствен опит „колко голяма е благостта на Господа Бога и каква е красотата Му!“ (Захария 9:17).

_____________________________

*Източници – http://bg-patriarshia.bg и списание „Духовна култура“, кн. 6/1990 г. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ирмос на V песен от канона на Петдесетница (пентикостарион).

[2]. Gregorii Theologi Oratio XXXI (5). – J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, series graecam t. 36, col. 137; S. Syrilli, Arhiepiscopi Hierosolymitani Catechesis XVI. De Spiritu Sancto I (32). – Migne, Pg, t. 33, col. 964.

[3]. R. Albertz, C. Westermann Ruah, Geist. – Theologisches Handworterbuch zum Alten Testament, hrsg. Von E. Jenni-C. Westermann, Munchen, 1976, Bd. 2 Kol. 734, 742, 743; Lexicon in Veteris Testamenti libros, ed. L. Koehler et W. Baumgartner, Leiden, 1958, s. v.; W. Gesenius, Hebroisches and aramaisches Handwarterbuch uber das Alte Testament, bearbetet von Dr. Er. Buhl. 17. Aufl., Leipzig, 1921, s. v.; A. Покровский, Дух Божий. – Православная Богословская Энциклопедия, ред. А. П. Лопухин, т. V, Петроград, 1904, кол. 71

[4]. S. Atanasii, Arshiepiscopi Alexandrini Epistola I ad Separionem (4)q – Migne PG, t. 26, col. 537.

[5]. S. Basilii, Caesariae Archiepiscopi Adversus Eunomium, lib. III (7). – Migne, PG. t. 29, col. 668-669; Adv. Eunomium, lib. V, col. 748.

[6]. S. Cirilli, Arch. Hier. Catechesis XVI (Migne, t. 33, col. 936, 937, 940).

[7]. S. Basilii Adv. Eunomium, lib. V (PG. t. 29, col. 761).

[8]. S. Gregorii Theologi Oratio XLI (PG, t. 36, col. 445).

[9]. M. A. Baillya Dictonaire gres-francais, Paris, 1935, p. 1187, s. v.

[10]. De utilitate lectionis scripturarum (PG, LI, 88).

[11]. De utilitate… (PG, LI, 90).

[12]. In Genesim, homilia XV (PG. LIII, 120).

[13]. Творения св. Иоанна Златоуста, т. VІ, кн. 1, С-Петербург, 1900 (руският превод е направен въз основа на латинския превод от арменски – Венеция, 1887), с. 376; ср. ст. асист. Сл. Вълчанов, Ценност и красота на Стария завет според св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1977, книга 3.

[14]. In Gen., Hom., IV (PG, LIII, 41).

[15]. Exp. in ps. VII (PG, LV, 91).

[16]. Exp. in ps. XLIV (PG, LV, 184-185).

[17]. S. Basilii Caesariae Archiepiscopi Adversus Euno,ium, V, (PG, t. 29, col. 72, 724); Liber de Spiritu Sancto (PG, t. 32, col. 160).

[18].J. McKenzie, Aspects of Oid Testament Thougt. – The Jerome Biblical Commentary, Vol. I, The Old Testament, London, 1968 p. 743.

[19]. S. Athanasii Epistola I ad Serapionem (PG, t. 26, col. 604).

[20]. S. Gregorii Theol. Oratio XLI In Pentecosten (PG, t. 36, col. 445). Ср. Доц. к.б.н. Сл. Вълчанов, Старозаветни основания за изработване вероопределението на ІІ Вселенски събор за Св. Дух. – Духовна култура, 1981, кн. 9.

[21]. І стихира на Всякое дыхание на Петдесетница (Пентикостарион).

[22]. H. W. Wolff, Der Prophed Joel (Biblischer Kommentar, AT, Hrsg. V. M. Noth – H. W. Wolff). Neukirchen-Vluyn, 1963, S. 17, 78 sqq; G. v. Rad, Theologie des Alten Testaments, Bd. II, Munchen, 1960, S. 133-136; Th. Robinson, Joel. – Die Zwolf Kleinen Propheten (Handbuch zum AT, hrsg. V. O. Eissfeldt), Tubingen, 1964, S. 55-57; Dictionary of the Bible, ed. By J. Hastings (rev. ed. By F. Grant – H. H. Rowley), New York, 1963, s. v. Joel; G. Fohrer, Einleitung in das Alte Teatament, 12. Auflage, Heidelberg, 1979, S. 467, sqq.; D. Deben-Joel (Buch). – Bibel-Lexikon, hrsg, v. A. Haag, Koln, 1968, Kol. 851-2; A. S. Kapelrud, Joelbuch. – Biblisch-historisches Handworterbuch, 2. Bd., Gottingen, 1964, Kol. 869-870; С. Вълчанов, Тълкуване на Дванадесетте пророци, София, 1977, с. 37-38.

[23]. С. В. Булгаков. Настольная книга двя священно-церковнослужителей, изд. второе, Харков, 1900, с. 611.

[24]. Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на Първото послание до Коринтяни, беседа ІІІ (5). Библиотека Творения на св. Отци, под ред. На проф. Хр. Гяуров, г. V, кн. І и ІІ, София, 1938, с. 30-31.

[25]. Православен катехизис, ІІ изд., прераб., доп. и ред. от проф. к.б. Тотю Коев, Синодално издателство, София, 1985, с. 83.

[26]. Прот. С. Булгаков, Православие. Очерки учения Православной Церкви, Париж, с. 244.

[27]. Епископ Вениамин (Милов), Чтения по литургическому богословию, Брюссель, 1977, с. 75-80.

[28]. ІІ и ІІІ стихира на Всякое дыхание на Петдесетница (Пентикостарион).

[29]. Слава и нине на стиховните стихири от вечернята на Петдесетница (Пентикостарион).

[30]. Празнични антифони, гл. 4.

[31]. Молитви на св. Петдесетница. – Паримийник, София, 1935, с. 253-268.

[32]. Архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, ІІ изд., София, 1984, с. 237-255.

[33]. Вечное. Пятый сборник. Преп. Серафим Саровский, Париж, 1982, с. 77.

[34]. Молитва Симеона Новаго Богослова к Духа Святому (Migne, PG, t. 120, col. 507-510). – П. Флоренский, Радость на всеки, Сергиев Посад, 1907, с. 201-203.

Първо изображение: авторът на статията, проф. д-р Славчо Вълчанов (1940-2013). Източник – Гугъл Бг.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

 изображение:

Венцислав Каравълчев

Достигналата до нас светоотеческа литература е огромна и е почти невъзможно да се обхване целият светоотечески корпус писания, с който днес разполагаме. В този огромен обем писмено наследство трябва да отбележим, че почти липсват календарни разсъждения, засягащи срокове или дати. Всъщност, единствено църковните историци са тези, които се занимават с подобни въпроси и това е обяснимо. За историка времето е категория на познанието. В съчиненията на историците то обикновено фигурира като инструмент на анализа, тъй като само така може да бъде реконструирано миналото, а времето е фон, на който се проявяват събитията. Макар и рядко, самото време също е обект на самостоятелно изучаване. В схемата на това уточнение, църковните историци правят своите времеви интерпретации и най-вече във връзка с възникналите през II век спорове относно празнуването на Пасха. Това, от своя страна, идва да покаже, че през II век празнуването на християнската Пасха се е утвърдило повсеместно в Църквата, при това дотолкова, че вече определени подробности от самото празнуване стават предмет на оживени спорове и дискусии. И това е съвсем разбираемо, като се отчита фактът, че Пасха е празник, който християните наследяват от юдеите и в който Христос влага нов смисъл и начало. Раннохристиянските автори виждат в еврейската Пасха предобраз на християнската. Страданията, смъртта и Възкресението на Христос са осъществяването, завършекът на еврейската Пасха[1].

Като юдейско наследство, в първите години на Църквата празнуването на Пасха неминуемо е свързано с юдейския календар. А това налага в области, където юдейският календар не е в употреба, датата на празнуването на Пасха да бъде напасвана съгласно местната традиция, което понякога води дотам, Църквата да празнува Пасха в различни дни, в различни области. Макар че празнуването на Пасха и Петдесетница произлизат и са пряко следствие от Христовата смърт, Възкресение и слизането на Светия Дух над апостолите, съществува мнение, че тяхното празнуване е повече практика в еврейското християнство в Палестинската църква до разрушаването на Храма в 70 година след Христа, която стихва след разрушаването на средоточието на юдейския религиозен живот[2]. Въпросът, който остава открит е: била ли е пренесена тази практика от апостолите в църковните общини, които те раждат за Христос в благовестието[3] вън от Иерусалим. Трябва да се отбележи и това, че древната Църква ясно разграничава седмицата преди Възкресение, наричана Кръстна Пасха, от седмицата след него, наричана Възкресна Пасха.

И те постоянствуваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите (Деян. 2:42)[4]. От този текст, се вижда, че тайнството Евхаристия, което сам Господ Иисус Христос установява на Тайната вечеря се явява средоточието на църковния живот още в първите дни на Църквата. Показателно е, че св. евангелист Лука пише за преломяване на хляба непосредствено след като в същата глава е описал слизането на Светия Дух на Петдесетница. Новият Завет е нашият първи и единствен извор за това, как в апостолския период е празнувана Евхаристията. На няколко места там имаме загатвания за начина, по който тя е извършвана от апостолите и от техните ученици, макар да не съществува пълно описание на нейната последователност. Новозаветните писатели не са сметнали за необходимо да ни оставят детайлно описание за нещо, за което се предполага, че всеки техен последовател е имал непосредствено и съкровено разбиране и личен опит[5]. Тук съвсем естествено възникват въпросите, кога Църквата започва да празнува Пасха и как е ставало отбелязването ѝ.

Първият век на Църквата не ни е оставил сведения за това и дали въобще тя е празнувана извън кръга на юдеите, приели християнството[6]. Много интересно събитие, от което по-късно Църквата обособява празника „Поклонение на честните вериги на св. апостол Петър”, е описано в Деян. 12:1-25. Всячески стремящ се да притесни Църквата, за да угоди на народа, Ирод намира удобен повод да затвори Петър в тъмница малко преди еврейската Пасха. Според нас, този удобен повод за Ирод може да бъде само някаква проповед(и) на апостол Петър, в която той указва Новата Пасха – Христос[7].От друга страна, правдоподобно би било да допуснем, че есхатологичните очаквания в първите години след Христовото Възкресение са твърде силни, за да имаме специално отбелязване на Пасха в средите, необременени с юдейско наследство. Тези настроения намират своето изражение и отпечатък в творенията на апостолските мъже от началото на II век. В тях непрекъснато се говори за бъдещия век (τόν μέλλοντα), който ще наследим, ако угодим в настоящия (έν τω νυν αίωνι)[8]. Пък и съвремието (τόν νυν αίωνα), непрекъснато се противопоставя на идващия, на бъдещия век[9]. Авторът на така нареченото „Второ послание на св. Климент Римски” († 100) към коринтяните нарича настоящия свят (οὔτος ὁ αίων) и бъдещия (ὁ μέλλων) врагове (δύο ἐχθροί)[10]. В същия дух се изказват още и св. Игнатий Богоносец († 107)[11], Ерм[12] и други[13].

Тези схващания са в пълно съзвучие със Свещеното Писание на Новия Завет[14]. При това, настъпването на бъдещия век, началото на който ще постави Второто пришествие на Христос, е нещо съвсем близко, напълно възможно да се случи още утре. Св. Климент Римски го сравнява с плодовете на дърветата, които в съвсем кратко време достигат до зрелост, бързо и внезапно (ταχύ καὶ ἐξαίφνυς)[15]. Св. Игнатий Богоносец недвусмислено заявява, че вече са настъпили последните времена (ἕσχατοι καιροί)[16]. Авторът на Дидахия изброява и събитията, които предшестват повторното идване на Христос и са пряко свързани с последните дни, като кулминацията на беззаконието ще бъде идването на изкусителя на света – антихриста, който ще положи началото на велико гонение и ще съблазни и погуби мнозина[17]. Съвсем естествено е, че при тези близки есхатологични очаквания християните ще търсят и персонализиране на събитията. Съвсем естествено, те отъждествят император Нерон с антихриста, а неговите гонения тълкуват като изпълнение на събитията, предшестващи идването на Христос[18].

Независимо от тези есхатологични очаквания обаче, трябва да отбележим, че много скоро след Христовото Възкресение, под влияние на апостолите и на еврейските общини, станали ядрата, от които започва бурният разцвет на Църквата, християните започват да честват Пасха. Един от най-силните аргументи за това предположение се крие в твърденията на водачите на малоазийските, а също така и на Римската църкви, на които ще се спрем подробно по-късно, че начинът и денят на празнуването на Пасха им е завещан от апостолите. В тази връзка е и другият труден за отговор въпрос – коя практика е по-стара: на Римската църква, да празнува християнската Пасха в първата неделя след юдейската, или на малоазийските църкви да празнуват на 14 нисан[19], без значение в какъв ден се пада[20]. И тук големият проблем, изникващ при анализирането на двете практики както ще видим е, че според свидетелството на мнозина св. Отци от ранната Църква всяка от двете традиции претендира да е апостолско наследство[21].

От сведенията, достигнали до нас от II век и следващите векове, можем да съставим доста пълна картина на празнуването на Пасха по онова време, както и предполагаема парадигма на празнуването ѝ в по-ранния период. Първоначално кръстната смърт и Възкресението Христово са отбелязвани ежеседмично, като петъкът е бил ден на пост, възпоменаващ страданията Христови, а неделята – ден на радост[22].

В своята Първа апология св. Юстин Философ († 165) пише: „И ние се събираме заедно в неделята, защото е първият ден, в който Бог преобрази тъмнината и бездната и създаде света; и Иисус Христос нашият Спасител Възкръсна от мъртвите в този ден; защото те Го разпънаха на кръста в деня преди съботата; и в деня след съботата, който е неделя, Той се яви на апостолите и учениците Си и ги научи на тези неща, които ти представихме, за да ги имаш предвид[23]”.

От казаното става ясно, че Римската църква в средата на II век, а вероятно и още по-рано, е започнала да изгражда богословски вярна и издържана интерпретация на събитията от последните дни от живота на Христос и Неговото Възкресение, намерили израз в литургичния живот на Римската църква. Интересното е, че Тертулиан († 230 година) говори и за определени, очевидно утвърдени по негово време правила за поведение на отбелязването на dies Dominus като забрани за пост и коленопреклонение в определени дни от седмицата и годината, което показва началото на оформянето на литургичния цикъл. От текста се вижда още, че и Петдесетница вече е утвърдена като голям празник и забраната за пост и коленопреклонение обхваща целия период между Възкресение и Петдесетница[24].

Св. Киприан Картагенски († 258) сочи, че, успоредно с богословското осмисляне и развитие на Евхаристията, вървят и процеси в разрез с общоприетото. Той например говори за християни, които заменят виното с вода при извършването на тайнството: „Защото, ако на нас е позволено да следваме само Христос в жертвата, която принася, тогава, колко повече трябва да изпълняваме това, което е направил и постановил…[25]”. Св. Киприан ни е оставил и интересно разсъждение кога, как и какво точно празнуваме в Евхаристията, като казва, че Христос не е предложил чашата по-рано, а след вечерята, при това на залез слънце, в сходство с Изход 12:6 и в Псалом 140:2. И въпреки тези указания изяснява: „Ние обаче празнуваме Възкресението на Господа сутринта[26]”.

Св. Епифаний Кипърски († 403) допуска, че в Коринт християните отбелязвали Пасха по особен начин[27], заради което апостол Павел е принуден да им напише: „Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, – тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан за нас. Затова нека празнуваме не със стар квас, нито с квас от злоба и нечестие, а с безквасни хлябове от искреност и истина” (1 Кор. 5:7-8). Трудно е да се даде отговор дали християните в Коринт[28], към които е отправено посланието, са новообърнати езичници или евреи, но Деян. 18:1-2, 8 дава правото да мислим, че става дума за евреи. Тук основателно възниква и въпросът, дали апостол Павел не пише за пазене от коринтяни на еврейския празник Песах – Матзах (Безквасници[29]) или пък използва метафора. Още повече, че тук става въпрос за празнуване и това е единственото място в Новия Завет, където се използва глаголът ἑορτάζωμεν[30].

Така, можем да обобщим следното: Обособяването на празника Пасха в ранната Църква представлява пряко следствие от новия смисъл, придаден от Христовата смърт и Възкресение на старозаветната Пасха[31]. Новозаветната Пасха не е само продължение, но изпълнение и завършек на старозаветната. Християнската Пасха празнува отначало Палестинската църква, откъдето апостолите я пренасят в диаспора. Първото честване на християнска Пасха основателно можем да отнесем непосредствено в първата година след Христовото Възкресение – продължение на утвърдилата се традиция сред евреите, които и след обръщане в християнството продължават да празнуват Пасхата, но вече в нов контекст[32], според апостолското учение, разкрито в Новия Завет[33]. Тоест можем да говорим за приемственост на Пасхата, изпълнена със съдържание и сила от Христовата смърт и Възкресение, която, от чисто обреден спомен чрез Евхаристията, се превръща в тайнство на Богообщението и Спасението.

Разбира се, трябва да направим уточнението, че тази приемственост съвсем не е възходяща права. Ще са необходими няколко столетия и огромните усилия на пастири и проповедници, за да може християнството да се очисти от юдейското си наследство. Апокалиптичната картина, която св. Иоан Златоуст († 407) рисува в своите осем „Слова срещу евреите” красноречиво говори, че и през втората половина на IV век християните продължават да са под въздействие на юдаизма[34]. Те продължават да пазят съботата и да посещават синагогите в съботния ден, да се обрязват, да празнуват юдейската Пасха, да постят заедно с юдеите, да пазят юдейския закон за чистите и нечисти храни и така нататък. При това, както се вижда от внимателния прочит на текста, св. Иоан не говори за и не обвинява псевдо-християни, появяващи се в храма три-четири пъти годишно. Словата му са отправени срещу негови собствени енориаши, които за съжаление продължават да не правят разлика между закон и благодат[35]. Този тип възприемане на църковната действителност и днес продължава да е актуален в някои среди, особено на обърнали се към християнството руски евреи, проповядващи своя собствена „двойна” благодат. Веднъж като евреи по закона и втори път, като християни по благодат. Състоянието на християнството в Антиохия, което описва Златоуст и което можем да предположим, че макар и не в същата степен е било характерно и за други църковни общини, показва, че трябва да бъдат преосмислени някои затвърдени мнения за направеното от Първия вселенски събор. Сред тях е и това, че съборът окончателно отделя християнството от юдаизма и слага край на юдеохристиянството в рамките на каноничната Църква.

___________________________

*Източник – http://karavaltchev.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Chupungo, A. Shaping the Easter Feast, Washington 1992, p. 1.

[2]. Повече в: Beckwith, R. “Calender and chronology, Jewish and Christian” – In: Biblical, intertestamental and Patristic studies, Leiden 1996, p. 56-59.

[3]. Срв. 1 Кор. 4:15.

[4]. Виж още Деян. 20:7; 20:11, 1 Кор. 11:27-28.

[5]. Виж, например, детайлния труд: Kucharek, C. The Byzantine-Slav Lityrgy of St. John Chrysostom. Its Origin and Evolution, Allendale, N.J. 1971, p. 17.

[6]. Beckwith, R. Op. cit., p. 56.

[7]. Въпреки че апостол Лука ни е спестил подробностите около ареста на апостол Петър, смятаме, че точно такава проповед, каквато неминуемо апостолите са правели около централния юдейски празник е идеалният повод за мотивиране на ареста. Виж: Деян. 12:4.

[8]. Виж: Послание на св. Поликарп до филипяни – Funk, F. Die Apostolischen Vater, Tubingen 1906, S. 111.

[9]. Св. Поликарп казва, че светците не обичат настоящия век – Ibid, S. 113.

[10]. 2 Clem. 6, 3-5 – Funk, F. Op. cit., S. 71.

[11]. Ibid, S. 96.

[12]. Ibid, S. 145.

[13]. Виж, например: Макарий (Оксиюк), митр. Эсхатология св. Григория Нисского, Киев 2006, с. 1-257. Там е направен подробен анализ на есхатологичните очаквания на Отците на Църквата в периода 1-4 в.

[14]. Срв. 2 Кор. 4:4, Гал. 1:4, 1 Иоан. 5:19 и др.

[15]. 1 Clem. 23, 5 – Funk, F. Op. cit., S. 47.

[16]. Ep. ad Eph. 11, 1 – Ibid, S. 83.

[17]. Did. 16, 2-5 – Funk, F. Op. cit., S. 8. В същия дух говори и Ерм: Vis. 2, 2, 7 – Ibid, S. 148.

[18]. Първото отъждествяване на Нерон с антихриста е в апокрифа „Възнесение Исаево”, повече известно у нас в късния си преработен български вариант под името Видение Исаево. Апокрифът е датиран в края на 1 в. Виж: The Ascension of Isaiah IV: 2, Ed. & Tr. R. Charles, N.Y. 1919, p. 22.

[19]. Празнуващите на 14 нисан са наричани още четиринадесетници или квартодецимани (quartodecimani). Понякога се използва и неточното „квадродецимани”.

[20]. Предположение, че е възможно първата практика да бъде празнуването на 14 нисан има в: Bradshaw, P. The Search for the Origins of Christian Worship: Sources and Methods for the Study of Early Liturgy, London 2002, p. 179. Мнението на Брадшоу намира частично подкрепа в твърдението на Д. Киртатас, който твърди, че до средата на II век Римската църква въобще не празнува Пасха. За него празнуването на Пасха се ситуира на Запад едва след и във връзка със спора между папа Аникет и св. Поликарп Смирненски (Kyrtatas, D. “Christians against Christians: The Anti-heretical activities of the Roman church in the second century” – In: Historien, 6, 2006, p. 22. За съжаление Киртатас не посочва, на какво точно се основава твърдението му. Все пак може да се предположи, че този извод той прави въз основа на липсата в изворите, на съобщение за празнуване на Пасха на Запад до посещението на св. Поликарп и възникналия тогава спор, кога точно да се празнува Пасха. Тогава обаче възниква въпросът, защо се спори за нещо, което Римската църква не е празнувала и от каква позиция тя се противопоставя на практиката на Малоазийските църкви. От своя страна, Т. Талей, описвайки Пасха като най-първия годишен празник на Църквата, казва, че има много и различни мнения и предположения как точно е празнувана Пасха, включително на Брадшоу, за когото в началото, поради есхатологичните очаквания, християните са се събирали всяка неделя за Евхаристия, но не са празнували специално деня на Пасха. Брадшоу смята също, че четиринадесетничеството възниква в Палестина и е християнска адаптация на юдейския Песах. Други смятат, че още от първите години на Църквата е бил отбелязван по особен начин денят на Христовото разпятие, смърт и Възкресение. Според Mакартър, макар сигурни данни за празнуване да има едва от 2 в., при това във връзка със споровете за празнуването от малоазийските църкви на 14 нисан, още от самото начало, Църквата е пазнувала Пасха в неделен ден, а 14 нисан е само поместна традиция (McArthur, А. The Evolution of the Christian Year, London 1953, p. 98-107). Друга група изследователи споделят мнението, че седмичното евхаристийно празнуване на Възкресението в неделя постепенно води до обособяване на ежегодното празнуване на Пасха. За тях празнуването в неделя се обособява ок. 165 г. в Рим. За Талей 14 нисан е практиката на ранната Църква, а не изопачена и ограничена традиция на църквите в провинция Асия (Talley, T. The Origins of the Liturgical Year, Minnesota 1991, p. 13-27).

[21]. Трябва да отбележим, че твърдението на Римската църква, че тяхната пасхална практика е апостолско наследство (от Петър) е хронологично документирана по-късно от тази на малоазийските църкви, които твърдят, че са наследили това от св. апостоли Павел и Иоан. В този контекст можем да допуснем, че по-скоро твърдението на Рим (349 г.) е заимстван аргумент. Още повече, в този период Римската църква все повече избистря позицията си за първенство. Първи открити прояви на тази позиция забелязваме още при еп. Виктор, който отлъчва малоазийските църкви, несъгласни с Рим.

[22]. “The Shepard of Hermas” – In: Apostolic fathers, 2, London 1965, p. 150; 152; Tertullian, De Corona Militis, ІІІ.

[23]. Απολογία πρώτη υπέρ χριστιανών, πρός ‘Αντωνίνον τόν εύσεβη, 67 – PG 6, 432.

[24]. Tertullian, De Corona…, ІІІ.

[25]. Ep. 63, 14 – Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum (CSEL), 3/2, Vienna 1871, p. 712.

[26]. Ibid.

[27].  „Какво е Пасха, която празнувате? Вие показвате привързаност отново към юдейските измислици. Ние нямаме причина да празнуваме Пасха. Христос бе принесен в жертва за нас”. Тези въпроси на арианина Аериус явно са в контекста на 1 Кор. 5:7-8 (The Panarion of Epiphanius of Salamis, I, Leiden 1987, p. 289).

[28].  Повече за демографските промени и етническия облик на града в: Wiselman, J. “Corinth and Rome I: 228BC – AD 267” – In: Aufstieg und Niedergang fer Romischen Welt, II, 7, 1, S. 438-548.

[29].  Виж, например: Carmichael, C. “The Passover Haggadah” – In: The historical Jesus in context, ed. A. Levine, D. Alison, J. Crosan, Princeton 2006 p. 343-356.

[30]. Gerlach, K. The antenicene pascha: a rhetorical history, Leuven 1998, p. 35, 52. Срв.: Bradshaw, P. Eucharistic Origins, London 2004, p. 11-15. За Дж. Уайт пасажът 1 Кор. 5:7-8 е главното новозаветно свидетелство за празнуване на Пасха в апостолски времена. White, J. Introduction to Christian Worship, Nashville 1990, p. 58.

[31].  Едно от най-ярките свидетелства за това са думите на св. Мелитон Сардийски (On Pascha, 58): „Защото тайнството Господне е ветхо и ново, ветхо по предобраза, ново по благодат, но ако се вгледаш в този образ, ще видиш истинското изпълнение, което става чрез него”.

[32]. Както вече обърнахме внимание (1 Кор. 5:7), вероятно не навсякъде и не винаги обърналите се евреи изцяло оставят старозаветните предписания за Пасха, с които са закърмени и израснали. Нещо повече, често привързаността им към старозаветните практики е така силна, че в края на IV век св. Иоан Златоуст ще бъде принуден да изрече непривично остри за него изобличителни думи: „Ще попитам всеки един, болен от тази болест: Ти християнин ли си? Защо тогава е това усърдие в юдейските обичаи? Юдей ли си? Защо тогава бунтуваш Църквата” – Λόγοι κατα Ιουδαίων, Δ, PG 48, 871. Виж внимателно и осемте беседи, ясно показващи, че, от една страна, юдеите се стремят да налагат своето разбиране и религиозни практики в Църквата, с което разстройват църковния живот. От друга страна, християните се поддават на техните внушения и влияния и дори въвеждат в богослужебния си живот чисто юдейската обредност, особено в начина, по който празнуват Пасха. Повече в: Horst, P. “Jews and Christians in Antioch at the end of the fourth century” – In: Christian-Jewish relations through the centuries, ed. S. Porter & W. Pearson, Sheffield 2000, p. 228-238, и: Wilken, R. John Chrysostom and the Jews: Rhetoric and Reality in the late 4^th century, Berkeley 1983. Изследването на Уилкин, по мнението на мнозина продължава да бъде най-доброто по въпроса.

[33]. Срв. Иоан 1:29; 1:36, 1 Кор. 1:57, 1 Петр. 1:19; и др.

[34]. Словата са написани само шест месеца след ръкоположението на св. Иоан за епископ на Антиохия. Виж: Horst, P. Jews and…, р. 229.

[35]. Λόγοι κατα Ιουδαίων, Α-Η – PG 48; 843-942.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев. Източник – http://karavaltchev.blogspot.com.

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Царю небесний, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш… Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души.

Това е молитвата към третото Лице на Св. Троица, която светата ни Православна Църква отправя ежедневно, за да бъдем винаги осенявани от животворящата и просвещаваща благодат на Св. Дух, та да можем да очистим своя земен живот, а вечния – да наследим.

Празникът, с който Църквата ни чества Св. Дух, е подвижен, тъй като той винаги се празнува на 51-вия ден след Възкресение Христово и един ден след Петдесетница. Спасително е отново и отново да се посвещаваме на размисъл върху въпроса какво – или по-точно – Кого честваме всяка година на 51-вия ден след Великден.

Св. Дух и проявлението Му всред Божия народ – в Църквата

Всред широката общественост почитта към Бог Св. Дух остава някак на заден план, като че ли засенчена от Господски празници като Рождество Христово, Преображение Господне и Възкресение Христово, посветени на Бог Син – Бог Слово. „Самото учение за Св. Дух е по-съкровено и по-слабо разработено предание в сравнение с яркото свидетелство за Сина, провъзгласено от Църквата по цялата вселена.“[1] Този религиозен факт има своето богословско и феноменологично обяснение. Св. Григорий Назиански Богослов (ок. 330 – 389/390) подчертава тайнствения Божествен и богословски ред, в който ни се дава познанието за Бога и Неговия промислителен план за спасението на човека и цялото творение. Това познание – според мярката на нашите възможности – върви неразделно с богооткровеното разкриване и доближаване на Св. Троица – Отец, Син и Св. Дух – до нас, ограничените човеци, неизменно спохождани от Божията любов, въпреки немощите и отстъпленията ни спрямо нашия Създател. „Старият Завет проповядваше ясно Отца и по-малко ясно Сина; Новият Завет откри Сина и ни даде указания за Божеството на Духа; сега с нас е Духът, Който ни дари най-ясното познание за Него. /…/ Дори след като много е проповядвал сред учениците, у Спасителя остава нещо, което, както Самият Той казва, те не са можели да понесат, макар и да са били научени на много… Иисус говори още, че ще бъдем научени на всичко от снизходилия Дух“[2]. Господ обяснява на апостолите: «Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести» (Иоан 16:12-15). От тези Христови думи, отнасящи се за Св. Дух, става видно единосъщието на Св. Дух с Отца и Сина, както и това, че незримата проява на Св. Дух се случва не другаде, а в Църквата Христова, членове на която са православните християни от всички времена, в това число и самите ние. Същевременно, самото Лице Свети Дух пак „си остава скътано, като че ли притаено в Божеството Му“[3]. То се проявява преди всичко в благодатните Му дарове, действащи в нас и в света.

Същевременно, въпреки тази тайнственост на присъствието на Св. Дух, св. Православие винаги ясно е осъзнавало равночестното Му божествено достойнство с Отца и Сина,  и осезателното Му и постоянно действие в живота на вселената и на Божия народ – Църквата. Колкото и Св. Дух да „остава непознаваем и неявен“[4], съборното съзнание на Православната Църква изповядва вярата си в Него като в Бог и през всички векове ревностно я защитава от посегателства. Едни от най-важните моменти в свещената библейска история, в църковната история и във всеобщата история на човечеството са свързани било с творческото и освещаващо дело на Св. Дух, било с човешкото отношение към Него.

Св. Дух е Бог – Творец, Спасител и Осветител

Като стъпва върху Свещено Предание и Свещено Писание, Православната Църква предава откровението, че Св. Дух е едно от Лицата на Троичния, Триединния Бог, Който притежава една божествена същност в Три Лица. Сам Господ Иисус Христос казва: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:24). В своето епохално съчинение „За Светия Дух“ св. Василий Велики (ок. 330 – 379) отбелязва: „Той е наречен Божи Дух, а също така „Дух на истината, който изхожда от Отца /Иоан 15:26/; Дух прав, Дух ръководен. /Пс. 50:12/ Дух Свети е главното Му, собственото Му название: а това е най-вече означението на всичко безтелесно, изцяло невеществено и несъставно. /…/ Който живее, несътворен, ала сътворяващ живот…; Който Сам в Себе си пребивава, но се намира навсякъде. /…/ Недостъпен по природа, достижим поради благостта си; изпълващ всичко със Своята мощ, споделим само с достойните за Него, при това отдаващ им Се не в една и съща мяра, ала разпределящ Своята енергия съобразно степента на вярата.“[5]

Най-добрият приятел на Великия Василий св. Григорий Богослов, подкрепя размислите на своя духовен брат в Словото си за Светия Дух и пише: „Неговата божественост е дори твърде добре засвидетелствувана в Писанието. Забележи следното: Христос се ражда – преди това Духът идва (Лука 1:31, 35); Христос се кръщава – Духът свидетелствува (Лука 3:21-22); Христос е изкушаван – Духът Го отвежда (Мат. 4:1; Лука 4:1, 14); Христос дава сили – Духът Го съпровожда (Мат. 12:22, 28); Христос се възнася – Духът Го приема (Деян. 1:9; 2:3-4)“[6].

Забележителният православен богослов и химнописец св. Иоан Дамаскин (ок. 660 – ок. 750) допълва казаното от двамата свети отци-кападокийци и подчертава, че следва да величаем Св. Дух като „самостоятелна Сила, Която Сама по Себе си пребивава в особена Ипостас, изхожда от Отца, таи се в Словото и Го изразява, не може да бъде отделена от Бога, в Когото пребивава, и от Словото, Чийто спътник е, не се излива тъй, че да изчезне, а подобно на Словото съществува ипостасно, живее, има свободна воля, движи се самостоятелно, винаги желае добро, във всяко начинание проявява могъщество, равно на желанието, няма ни начало, ни край. Защото Отец винаги е имал Слово, а Словото – Дух.“[7]

Бог Св. Дух е засвидетелстван като Творец на всичко още в първата книга на св. Библия – книга Битие, с която започва Старият Завет. Там четем: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.“ (Бит. 1:1-2). Св. Дух участва и в Божествения съвет на Св. Троица, когато Бог решава да сътвори човека: „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; … И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“ (Бит. 1:-26-27). Затова и в Акатиста на Бог Дух Свети се пее: „Най-дълбока тайна, Боже, Душе непостижими, Създателю на всичко, заедно с Отца и Словото! Ти си украсил горните Ангелски чинове в храма на непристъпната Светлина, Ти си призовал към битие ликовете на огнените светила с великолепието на славата, Ти, съгласувайки чудното единство на плътта и духа, си сътворил човешкия род, и всяко дихание Ти възнася хвала: Алилуя.“[8]

Творческата и спасителна мощ на Св. Дух е запечатана още по-ярко в Новия Завет, където Св. Дух се явява основен и пряк участник в Божието дело за спасението на човечеството от греха и смъртта, което се реализира чрез въплъщението на Бог Слово. В Евангелие от Лука четем: „А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Йосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав. И рече й Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам? Ангелът й отговори и рече: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“ (Лука 1:26-35). Ангел Господен потвърждава това и пред праведния Йосиф, за когото в старините му св. Богородица при навършването на 14-та си година е била сгодена, за да бъде опазен обетът ѝ за девство. „А Йосиф, мъж й, понеже беше праведен и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне. Но когато намисли това, ето, Ангел Господен му се яви насъне и каза: Иосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:19-21).

Св. Дух освещава и началото на спасителната обществена проповед на Иисус Христос, която Той започва с кръщаването Си в река Йордан, откривайки Се пред св. Иоан Кръстител и народа в цялото величие на Светотроичната теофания. Св. евангелист Марк свидетелства: „Иоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове. И излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Йордан, като изповядваха греховете си. А Иоан носеше дреха от камилска вълна, и кожен пояс на кръста си, и ядеше акриди и див мед. И проповядваше, думайки: след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му; аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий. И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Йоана в Йордан. И когато излизаше от водата, веднага видя да се разтварят небесата, и Духът като гълъб да слиза върху Него. И глас биде от небесата: Ти си Моят Син възлюблен, в Когото е Моето благоволение“ (Марк 14-11).

От своя страна Богочовекът Христос подчертава Божествеността на Св. Дух, като казва: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5). Затова Господ заръчва на своите апостоли: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Така почитта и поклонението пред Св. Дух става неразделна част от 7-те свети Тайнства на Православната Църква. Неговата просвещаваща благодат се дава специално във второто – св. Тайнство Миропомазване, което непосредствено следва първото – св. Тайнство Кръщение, подхранвайки кръстения с духовни дарове, които да го подпомагат по пътя на богоуподобяването или обожението. Св. Дух е призоваван да излее преобразяващото Си действие върху човека и в св. Тайнство Покаяние (Изповед): „Дойди, Всеблаги, и ни дай умиление и извор на сълзи“[9]. „Дойди и ни бъди Помощник в добрите дела; дойди и ни озари в часа на недоумение. Дойди и ни дай дух на покаяние, за да избегнем идещите в света беди“[10], се пее в църковния акатист. Св. Дух е Лицето на Св. Троица, Чието съшествие върху св. олтар по време на Тайнството на тайнствата – св. Евхаристия (св. Причастие) претворява хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. „Светият Дух възражда за вечен живот, Светият Дух вдъхновява мъчениците, увенчава праведниците, превръща хляба и виното в Божествени Тяло и Кръв. О, дълбина на Божията премъдрост и богатство! Дари ни венеца на Твоите дарове, всеопрощаващата вечна любов, скърбяща за враговете и искаща всички да се спасят, та озарени от нея, като чеда на светлината да пеем: Алилуя.“[11] В св. Тайнство Брак Св. Дух осенява със Своята благодат и всяко ново семейство, което се венчава, за да бъдат вече мъжът и жената едно цяло в Господа (срв. Бит. 2:24; Мат. 19:6). Православното духовенство получава отново чрез Св. Дух благодатта на апостолското приемство в св. Тайнство Свещенство (Ръкоположение). И пак Св. Дух е Този, Който слиза върху молещите се в св. Тайнство Елеосвещение, за да изцели душите и телата им в Име Господне.

Всичко това става възможно след изкупителното дело на Иисус Христос и след изпълняването на Неговото обещание да изпрати на св. апостоли Утешителя, Духа на истината, Който изхожда от Отца (вж. Иоан 15:26) и Който наставлява и укрепява първите членове на Църквата в подвига да бъдат истински християни. Празникът Петдесетница е изпълнението на това обещание. Новозаветната книга Деяния на светите апостоли описва Рождения ден на Христовата Църква по следния начин: „Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. А в Йерусалим се намираха иудеи, човеци набожни, от всеки народ под небето. Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор. И всички се чудеха и маеха, думайки помежду си: тия, които говорят, не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор? /…/ Тогава Петър се изправи с единайсетте, издигна глас и почна да им говори: мъже иудеи и вие всички, които живеете в Йерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми: тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час  през деня[12]; но това е реченото чрез пророк Иоиля: и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища… покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа. Защото за вас е обещанието, за вашите деца и за всички далечни, които би призовал Господ, Бог наш“ (Деян. 2:1-8, 14-17, 38-39). Вдъхновен от Св. Дух, св. апостол Петър в същия ден Петдесетница привлякъл с огненото си слово около три хиляди души (Деян. 2:41), а от онзи момент и досега Господ всекидневно прибавя към Църквата нови и нови християни. Защото тя е дъщеря на Светлината, светлоблестяща Христова Църква, велика Невеста, върху която „почива Светият Дух, изцеляващ немощните, допълващ оскъдяващите и оживяващ мъртвите духом, и привеждащ към вечен живот всички, които достойно и праведно Ти зоват: Алилуя.“[13]

Така „в света навлиза нова и по-съвършена реалност – Църквата, основана върху двойно Божествено домостроителство: върху делото на Христа и делото на Св. Дух, двете Лица на Пресвета Троица, изпратени сред нас./…/ Ако Христос е Глава на Църквата – Негово Тяло, то Св. Дух „изпълня всичко във всичко“./…/ Църквата е пълнота, доколкото Дух Свети я оживотворява и изпълва с Божество, защото Божеството обитава в нея телесно, както обитаваше в обòженото Христово човечество. Затова можем да се присъединим към думите на св. Ириней Лионски: „Гдето е Църквата, там е Духът Божи, гдето е Духът Божи – там е и Църквата“./…/ Богословието на Източната църква разграничава Лицето Св. Дух и предадените ни от него дарове. /…/ Често обозначават даровете на Св. Дух със седем имена от един текст на пророк Исаия (11:2-3): дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие; дух на страх Господен. Но православното богословие не прави особена разлика между тези дарове и обòжващата благодат. Според учението на Източната църква благодатта изобщо включва цялото богатство на Божествената природа, предавана на хората; тя е действащо извън същността Си и Себеотдаващо Се Божество; Божествена природа, към която се приобщаваме чрез енергиите ѝ. /…/ Светият Дух, източник на тези нетварни и безкрайни дарове, оставайки безименен и неоткрит, получава всички тези имена, които можем да отнесем към благодатта: „Целият изтръпвам, казва св. Григорий Богослов, когато си представям богатството от наименования… Дух Божи, Дух Христов, Ум Христов… Дух на синополагането… Той е Дух, Който възсъздава в кръщението и възкресението… Дух, Който духа, дето иска… Дух на просветения живот, или по-точно, самата светлина и самият живот…“ По думите на св. Василий Велики не съществува изпратен свише на сътворените дар, в който Св. Дух да не присъства. Той е „Дух на истината, даруване на синополагането, обричане на бъдещото наследство, начало на вечни блага, животворна сила, извор на освещаване“./…/ Св. Дух е изпратен в света, или по-точно, в Църквата в името на Сина („Утешителят, Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име“ – Иоан 14:26). Следователно трябва да носиш името на Сина, да си член от Неговото Тяло, за да приемеш Духа. „Мъжете, жените, децата, пише св. Максим Изповедник, са дълбоко разделени по отношение на раса, народ, език, начин на живот, труд, наука, звания, богатства… – и всички тях Църквата възсъздава в Духа. Върху всички тях тя запечатва образа на Божеството. Всички получават от нея единна неразрушима природа, природа, върху която не оказват влияние многобройните и дълбоки разлики между хората. С това всички се възвисяват и съединяват наистина вселенски…“ /…/ Но същият „единен човек“ в Христа, единен по обновената си природа, е множествен по лица: съществува в много хора. /…/ Те не се смесват с Божествената Личност, не се сливат с Нея. Защото никоя ипостас не може да се слее с друга, да прекрати личното си съществуване: това би било равносилно на унищожаване на човешките личности в Христа, безлично обòжение, блаженство без самите блажени. /…/ Христовото дело се отнася до човешката природа, която Той възглавява в Своята Ипостас. Делото на Св. Дух обаче се отнася до човешките личности, обръща се отделно към всяка от тях. Св. Дух предава на човешките ипостаси в Църквата Божествената пълнота по единствено възможния, личен път, приспособим към всеки човек като към личност, създадена по образ Божи.“[14]

Заблудите за Св. Дух и Истината на Св. Дух

Изясняването и утвърждаването на тези велики и спасителни истини за природата и действието на Св. Дух са станали причина през 4 век да се свика цял вселенски събор. Когато еретикът Македоний лансира своето нездраво учение за подчинеността на Св. Дух спрямо Отца и Сина, Църквата реагира бурно и през 381 г. в Константинопол се събира за заседания  ІІ Вселенски събор. Св. Василий Велики е починал само две години преди свикването му, но неговият верен приятел и продължител на учението му за Св. Дух – св. Григорий Богослов за известно време дори оглавява и води събора. Благочестивият  император Теодосий Велики (347-395) застава твърдо зад Църквата в борбата ѝ за отстояване чистотата на Православната вяра и за разобличаване на македонианството (духоборството). Така бива изработена втората част от Символа на вярата (от 8-ми до 12-ти член). Този Символ верую се пази ненакърнен и в пълнота се изповядва от православните християни по време на всяка св. Литургия вече 1600 години.

Същият Символ на вярата и неговият 8 член, посветен на Св. Дух, стават повод за отпадането на Римската епископска катедра от едната, света, съборна и апостолска Църква. Защото след няколковековни опити за нововъведения във вселенското православно учение, през 11 век Рим най-накрая официално провъзгласява своята промяна във визирания текст. Православният Символ на вярата изповядва упованието си „И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.“ Но в Рим си позволяват да въведат и утвърдят нов вероучителен елемент, чужд на Свещеното Писание, Свещеното Предание и учението на св. отци от І и ІІ Вселенски събори, въпреки че в последните са участвали такива светила на Църквата като св. Николай Мирликийски Чудотворец, св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов и много други стълбове на Православието. Еретическото римско нововъведение е т. нар. Filioque (Филиокве), т. е. идеята, че Св. Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина, и в този смисъл равночестното Му божествено достойнство бива уязвено. В 8-мия член на римокатолическото Кредо се получава текстът: „И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца и Сина изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.“ Разривът е неизбежен – в 1054 г. Рим се разделя със светото Православие, защото си позволява да се противопостави именно на Св. Дух, Който пребъдва в съборното съзнание на Църквата, опазвайки чистотата и спасителността на нейното учение.

Последствията от този акт са многобройни и трагични. Нарушаването пълнотата на веровите истини, завещани от Христос и св. апостоли и разяснявани с помощта на Св. Дух, води до още по-голямо отпадане – този път на протестантството от римокатолицизма. През 1517 г. Мартин Лютер окачва своите 95 тезиса на портата на Витембергската катедрала и с това се поставя началото на Реформацията. Тя поражда, обаче, не завръщане към чистотата на автентичното и апостолско християнство, а безконтролно роене на все нови и нови заблуди и общности на християнска основа, водени от безчислен брой самозвани пастори. През 21 век само в САЩ има над 2000 различни протестантски секти, всяка от които претендира, че е „църква“ на Христос. Днес в България регистрираните вероизповедания са 110. От тях протестантските са около 98. Сред тях има „петдесятни“ и „харизматични“ общности, според които самовнушението, нечленоразделното „говорене на езици“, крещенето, екзалтацията, падането и гърченето по земята са прояви на „огненото кръщение в Светия Дух“[15].  Но св. апостол Павел още от зората на църковната история ни предупреждава внимателно да бдим над проявите в духовния си живот, „защото Бог не е Бог на безредие, а на мир“ (1 Кор. 14:3). Свидетелите на Йехова стигат още по-далеч, като напълно отричат Божественото достойнство на второто и третото Лица на Св. Троица. За Св. Дух те твърдят, че е „Божия действена сила“, а не Бог, и че Той „не присъства навсякъде по всяко време“[16]. С това Свидетелите на Йехова се оказват продължители на раннохристиянските ереси монархианство, арианство и духоборство, въпреки че заблудите на тези лъжеучения отдавна са разяснени от св. отци и са отхвърлени от 7-те Вселенски събора на Църквата.

По отношение на Св. Дух заливащите ни източни култове имат особено хулно отношение и оказват непредвидимо и опасно влияние върху духовното здраве на своите привърженици. Широко рекламираният напоследък индийски гуру Шри Шри Рави Шанкар, лидер на маскирания като фондация нео-индуистки култ  „Изкуството да живееш“, се обръща към нас със следните въпроси и крайно повърхностни внушения: „Защо си мислиш, че Бог е само един? … Ти си променяш външния вид, за да е подходящ за случая, затова как може да мислиш, че няма разнообразие в Духа? … Духът не е притъпен и скучен. Духът, който е основата на творението, е динамичен и постоянно изменящ се. Бог не е само един, а много.“[17] Св. Библия, обаче, ни учи на друго: в Бога „няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иак. 1:17), защото, както Сам Той говори: „Аз съм Господ, Аз се не изменям“ (Мал. 3:6). Св. апостол Павел казва: „Иисус Христос е същият и вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8).

Ето защо е ценно и нужно в навечерието на големите християнски празници Петдесетница и Св. Дух отново да се обърнем в духовен размисъл към Третото Лице на Св. Троица – Св. Дух и към Неговото свято домостроителство. И да научим децата си на казаното от Иисус Христос: „Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят“ (Мат. 12:31-32). Това е така, защото чрез Св. Дух ние развиваме в себе си духовните дарове и напредваме в Богопознанието и в изпълняването на Божиите заповеди. Без Неговата благодат трудно ще придобием плодовете на духа: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23). А тези са качествата, които прокарват мостове помежду ни, между нас и Бога, между земния и небесния ни живот, „понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии“ (Рим. 8:14).

Да пребъдем в Църквата – същинския дом и най-прекрасния свят за всеки православен човек! Да пребъдем в нея като истински чеда на Св. Дух, в които няма хладност, нито лукавство, нито злост, но в които живеят ревността, верността и любовта. „Защото Св. Дух е царствено помазване на Христа и всички християни, призвани да царуват с Него в бъдещия век. И тогава това непознаваемо Божествено Лице, без образ в друга ипостас, ще се изяви в обòжените човешки личности, защото Негов образ ще бъдат всички светии.“[18]

______________________

*Първа електронна публикация: http://bg-patriarshia.bg/.

Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. Лоски, Вл. Мистическото богословие на Източната Църква. – В: Лоски, Вл. Мистическото богословие на Източната Църква. / Догматическо богословие. ВТ, 1993, с. 88.

[2]. Migne, J.-P. PG, t. 36, col. 161-164.

[3]. Лоски, Вл. Цит. съч., с. 89.

[4]. Пак там.

[5]. Василий Велики, За Светия Дух. С., 2002, сс. 34-35.

[6]. Григорий Назиански. Слово ХХХІ. За Светия Дух [или за богословието слово пето]. – В: Григорий Назиански, Пет богословски слова, С., 1994, с. 132.

[7]. Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра. С., 1996, с. 58.

[8]. Акатист на Бог Дух Свети. Света гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св.мчк Георги Зограф“, 2004, кондак 3.

[9]. Пак там, икос 5.

[10]. Пак там, икос 8.

[11]. Пак там, кондак 10.

[12]. 9.00 ч. сутринта (според еврейското разделение на часовете в денонощието в две половини от по дванадесет чáса, считано от 18.00 ч. до 6.00 ч. – през нощта, и от 6.00 ч. до 18.00 ч. – през деня – бел. авторката на статията).

[13]. Акатист на Бог Дух Свети,кондак 6.

[14]. Лоски, Вл. Цит. съч., с. 86-91.

[15]. Вж. Бюне, В. Игра с огъня. С., б. г., сс. 29-163.

[16]. Пробудете се! Брошура на Свидетели на Йехова, 2006, юли, с. 15.

[17]. Шри Шри Рави Шанкар. Да празнуваш тишината. Б. м., 2009, с. 216.

[18]. Лоски, Вл. Цит. съч., с. 94.

Изображения:

1. Св. Дух.

2. Св. Дух.

3. Св. Троица.

4. Св. Троица.

5. Св. Дух и св. Василий Велики.

6. Светото Семейство, Св. Дух и Бог Отец.

7. Хуан Симон Гутиерес, Св. Дух и Светото Семейство.

8. Св. Дух, св. Иоан Кръстител и кръщавания от Него Господ Иисус Христос.

9. Св. Дух и Господ Иисус Христос, на река Иордан.

10. Св. Тайнство Евхаристия.

11. Господ Иисус Христос изпраща Св. Дух.

12. Господ Иисус Христос изпраща Св. Дух.

13. Св. Дух, Св. Писание и Кръста.

14. Идването на Св. Дух на Петдесетница.

15. Идването на Св. Дух на Петдесетница.

16. Идването на Св. Дух на Петдесетница.

17. Идването на Св. Дух на Петдесетница.

18. Св. Дух.

19. Св. Дух.

20. Идването на Св. Дух на Петдесетница.