Николай Онуфриевич Лоски

Основни истини на будизма

В днешно време се появиха много хора, които ненавиждат християнството. В борбата си срещу него те му противопоставят каквато и да е друга религия или псевдорелигия. Между най-използваните религии за борба с християнството се издига будизмът.

Един от сериозните изследователи-критици на будизма – Кожевников, е разработил в 1400 страници анализ на това учение. В книгата си „Будизм в сравнение с християнством“ той пише: „На Запад интересът към будизма се създаде най-вече благодарение на фи­лософските учения на Артур Шопенхауер и Фр. Хартман. От тези учения не­съмнено лъха студенината на будисткия песимизъм. На тази основа и в съ­четание с метафизиката на индуизма се появиха редица религиозно-нравствени системи, чиято цел беше да заме­нят християнството. Теодор Шулц на­писа „Веданта и Будизмът като фер­менти на бъдещото възраждане на ре­лигиозното съзнание в пределите на ев­ропейската култура“ и „Религията на бъдещето“. Тези книги имат вече три издания. Според техния автор христи­янството е изживяло времето си, цър­квите се крепят само на държавно-полицейския апарат, на женската чувст­вителност и на закона за приемстве­ността. Шулц призовава „да се подгот­вят здрави основи за ново свободно ре­лигиозно съзнание, което да отговаря на високите изисквания на съвремен­ната култура. Такива основи дава индуската философия и нейната етичес­ка версия – будизмът.“

Теософското общество също спо­могна да се породи подчертан интерес към будизма в Европа. Особено стара­ние в тази насока положиха полковник Олкот и Елена Блаватска. В техния „Будистки катехизис“ се казва: „От всички религии само една учи за най-висше благо без Бог, за продължаване на битието без душа, за блаженство без небеса, за святост без Спасител, за из­купление само със собствени сили. То­ва е религия без обреди, молитви и по­каяние, без посредничество на светии и духовенство. Накрая, тази религия учи, че съвършенството се постига още тук – през земния живот“.

Японският учен Сузуки в своята книга „Очерци върху махаянския буди­зъм“ пише: „Ако будизмът е наричан религия без Бог и без душа, или прос­то – атеизъм, то неговите последова­тели не биха протестирали. Понятие­то за висше Същество, Което стои над Своите създания и произволно се на­месва в човешките дела, е нещо край­но оскърбително за будистите“. Таки­ва заявления ще намерят отклик у оне­зи горделиви философи, които твърдят, че идеята за изкуплението на човечес­твото противоречи на нравственото съзнание. Тези философи проповядват самоизкупление. Ще се намерят и такива поклонници на онзи лама, който призовава „всички просветени учени­ци на Буда да приведат в спасителния път християнските варвари на Европа, които още са затънали в дълбините на своето религиозно невежество.“

След такива горделиви заявления добре и полезно би било за всеки да се запознае със същността на будисткото „благовестие“ и да го сравни с идеали­те на християнството. Това в най-голяма пълнота е извършил Кожевников в посочения по-горе труд. Все пак той е разгледал не необудизма и неговите многобройни простонародни модифи­кации, а първоначалното учение на принц Сакия (Сидхарта) Муни, чието монашеско име е Гаутама. Той е из­вестен най-вече с името Буда, което оз­начава пробуден, просветлен, позна­ващ. Според будистите той е същест­во, което е достигнало най-високата степен на духовно развитие. Гаутама бил двадесет и осмото превъплъщение на Буда в последния период от неговото разви­тие.

Аз ще използвам още един труд, разкриващ метафизиката на будизма. Това е „Проблеми на будистката фи­лософия“, чийто талантлив автор – Отон Отонович Розенберг, е руски учен, загинал по време на гражданската война в Ру­сия. Розенберг е ползвал много обшир­ни извори в оригинал от индийски, ки­тайски и японски текстове. Той дава основна схема за запознаване с будиз­ма от всичките му направления.

Изходен пункт и основна задача на будистката метафизика е анализът на човека и по-точно – анализът на пото­ка на индивидуалното съзнание. Всяко конкретно преживяване според тази метафизика може да се разложи на два компонента: 1.Съзнателно сетивно възприемане на нещо обективно съ­ществуващо. 2.Съзнателно психичес­ко състояние на радост, болка, страх от преживяното. Отделяйки чрез абст­рахиране чистото съзнание от самото съдържание на това съзнание, будистките философи получават следните три елемента: съзнание („читта“; „виджяна); психически явления, отделени от това съзнание (“чайтта“); сетивност, която е също отделена от съзнанието („руппа“). Според Розенберг тези три елемента се комбинират помежду си, а самият процес на свързване на еле­ментите може да се разглежда като чет­върти елемент. Освен казаните дотук елементи се визира и още един орга­низиращ елемент (принцип), който оси­гурява начина на свързване и от който зависи характерът на личността. Чрез него тя отразява външния свят и го пре­живява по свой специфичен начин. То­зи принцип или формираща сила се на­рича в будизма „карма“. Будистката философия твърди, че съзнанието е по­ток от мигове, всеки с продължител­ност „билионни части от блясъка на мълнията“ (според една по-късна бирманска традиция). Според теорията на миговете съзнателният живот е поток, който непрекъснато променя своя със­тав. Тази смяна е толкова бърза, че ос­тава незабележима. Ние осъзнаваме са­мо дълги редици от мигове, а не от­делните моменти. Човешката личност с нейните външни или вътрешни пре­живявания се характеризира като по­ток от непрекъснато сменящи се ми­гове, в които се комбинират различни елементи. Няма нищо обективно – ни­то вън, нито вътре в човека. Затова спо­ред будистката философия няма нищо обективно и постоянно съществуващо. Съществува само вихър от мигновено комбиниращи се елементи, подчинява­щи се на закона „карма“. Налице е ед­но сложно явление – „човек, наблюда­ващ обекти и преживяващ психически процеси“, а не съществуващи отделно човек и обекти. Има само една реал­ност, чиито функции наричаме поток от мигове. Тази реалност е недостъп­на за човешкото знание, защото тя е трансцендентна на човека. Този трансцендентен носител в будизма се нари­ча „дхарма“ (от „дхар“ – нося). Този термин има още много други значения и често означава не само носител, но и носеното нещо. Според Розенберг съ­ществуват три направления в будизма, които по свой начин тълкуват смисъ­ла на тайнствения трансцендентен но­сител „дхарма“. Най-древното течение – „Сарвастивадѝна“, разбира този но­сител съвсем не по европейски. Спо­ред него всеки носител притежава са­мо един-единствен съществен признак, а не съвкупност от качества, както ев­ропейците разбират субстанцията.За­това според посоченото течение в бу­дизма личността е поток от проявле­ния (функции) на безбройно множест­во непознати субстанциални носители – „дхарми“. Второто направление – „Шунявадина“, възразява срещу дефи­нирането на дхармите като непознати. Те не можели да се описват по ника­къв начин (нито „са“, нито „не са“), за­щото те били безатрибутни. Всеки ат­рибут според тази група будистки фи­лософи е заимстван от това илюзорно битие, а това е недопустимо при разг­леждане на Абсолютното. То се разг­ръща по някакъв непонятен за нас на­чин.

Представителите на третото нап­равление (късните будисти) – „Виджнянавадина“, смятат, че вихърът от еле­менти, конструиращ илюзорния свят, няма свой собствен субстанциален но­сител. Според тях всички елементи произлизат от една обща същност, на­речена – „съзнание-съкровищница“ („алая-виджняна“). И трите направле­ния отричат автономното съществува­не на душата, на индивидуалното „Аз“. Живото същество„сантана“ е само ве­рига (континуум) от мигновени съче­тания на носители „дхарми“. Те се свър­зват помежду си чрез обединяващата сила „прапти“. Кармата на отделната личност е именно това съчетание на множество „дхарми“ под въздействие­то на свързващата сила „прапти“. Всички неодушевени предмети не се считат за самостоятелно съществува­щи. Те според будистките философи са „асантана“, неконтинууми. Не бива обаче да се мисли, че това учение е вид психологически идеализъм, който счи­та външните обекти за продукт на съз­нанието. Трябва да напомним, че за бу­дизма всяко битие, което се развива във времето, е илюзорно. Съзнанието, „Аз“-ът е също вид илюзия. За будиз­ма понятието „Аз“ е само съзнателна страна на преживяванията, коректив на осъзнаваните неща и в никакъв случай – самостоятелна душа, както често я разбира простолюдието. Ясно е, че пър­воначалното учение за прераждането, поддържано у народа, е съвършено чуждо на философията на будизма. Ро­зенберг подчертава: „Трябва да се знае, че не някаква „душа“ преминава от ед­но тяло в друго или от един свят в друг, а че даден комплекс от дхарми, проя­вяващ се за определено време като ед­на личност (при това илюзорна) след това преминава в друг вид комплекс, после в трети и така нататък до безкрайност. Следователно, няма по същество ни­какво прераждане или трансмиграция на реална личност, а неспирна и без­крайна трансформация на комплекси от дхарми, както се комбинират час­тиците на калейдоскопа. Не бива да се субстантивира смисълът на кармата. Тя също е един вид дхарма, също тол­кова моментна, колкото и останалите съчетаващи се дхарми. Начинът на то­ва свързване е обусловен от разполо­жението на дхармите в предходния мо­мент и влияе на следващия

Тази своеобразна теория, която раз­глежда целия свят като раздробено множество от събития, които се съче­тават в комплекси от неизвестна трансцендентна сила, аз бих нарекъл „агностически актуализъм“. В европейс­ката философия тя има далечен аналог с философията на Джон Стюарт Мил, с уговорката, че будизмът не счита дан­ните от сетивния опит за психически явления. Това учение има голямо зна­чение за практическите изводи на бу­дизма, защото чрез него се сочи опре­делен път за спасение от страданията. Това спасение се изразява в освобождаване от всяко битие. Според будиз­ма всяко събитие, дадено в опита, е следствие от „вълнение“, „суета“ или „помраченост“ на трансцендентното съзнание на Абсолютното начало. То­ва вълнение неизбежно носи страдание. Розенберг пише: „Позналият истината, че битие не може да съществува, че то противоречи на същността на Абсо­лютното начало, навлиза в пътя на по­коя, към окончателния покой, нирва­на. Чрез потушаването на страстите, тоест чрез прекратяването действието на все повече елементи настъпва накрая пълна тишина, прекратява се всяко илюзорно битие. Остава само Абсо­лютната същност в състояние на пъ­лен покой.“ Според същия автор, от мо­мента, когато живото същество проу­мее безсмислието на всяко битие, не­говото спасение е вече осигурено. Раз­бира се, могат да се преживяват още редица колебания и падения, още ре­дица „прераждания тоест нови комп­лекси от дхарми, но рано или късно то­ва същество ще достигне до нирвана. Розенберг пояснява: „Нирвана е свръхбитие, за което не може да се каже, че „е“ или че „не е“, защото то е по-високо от всяко разбиране и не може да се изрази с думи. Достигането на нирва­на не е възвръщане към някакво пър­воначално състояние на спокойствие. Според будизма вълнението е безначално. То не е следствие от някакво „грехопадение“, не е грях, който тряб­ва да се изкупи. То е първобитно стра­дание, което трябва да бъде прекрате­но. Разбирането за битието-страдание коренно се отличава от идеята за спа­сението в другите религии. Избавяне­то от страданието е възможно само ако се възприеме постулатът за безначал- ността на вълнението на Абсолюта. Всяко начално вълнение предполага един нарушен покой. Ако битието би имало начало, ако би било създадено от Творец (Брахма), то би могло да има край, но би могло и да започне отно­во“. Будистката философия решително се бори срещу идеята за Бога като Тво­рец на света, като негов Спасител. Спо­ред будизма всяко живо същество, ко­ето излиза от кръговрата на битието, не спасява себе си, а само Абсолютно­то трансцендентно начало: „Буда, спа­сявайки съществата, спасява себе си; съществата, спасявайки себе си, спася­ват Буда; спасението на всеки е частич­но спасение на този, който истински съ­ществува.“ В будисткото разбиране за спасението има две схващания. В най-древния будизъм (хинаяна) се говори, че всяко живо същество е затворен ви­хър от дхарми и не може да влияе на други. То може да спаси само себе си. Поддръжниците на по-новото течение (махаяна) смятат, че всеки, достигнал предела на съвършенството, става бодисват, тоест личност, на която предс­тои да се потопи във вечния покой. Тя може да се откаже от това блаженство и да се върне в света, за да помага на други същества да достигнат тази край­на цел.

Сравнение между основните истини на християнството и будизма

Според християнството светът е сътворен от Всемогъщ и Всеблаг Бог, Който е самото Добро, Истина и Кра­сота. Същността на този сътворен свят носи белезите на добро, истина и кра­сота. Човешката личност е създадена по образ Божи и има за задача да осъ­ществи подобие Божие. Индивидуално­то „Аз“, тоест душата, е свръхвремево съ­щество, което обладава лично безсмър­тие. Това наше „Аз“ във философията се нарича субстанция или още по-точ­но – „субстанциален деятел“. С това се подчертава неговата активност. Всяка личност е субстанциален деятел, осо­бено ако изпълнява в пълнота заповед­та на Христос да обичаме Бога и ближ­ните като себе си. Тогава личността се удостоява с обожение по благодат и навлизане във вечния живот, в Божие­то царство, като съхранява своята уни­калност както в духовен, така и в теле­сен смисъл. В Божието царство всяка душа достига абсолютна пълнота на живота и висшите степени на творчес­твото. Последното е индивидуално, но е съобразено с творчеството на оста­налите членове на това царство. Зато­ва всяко индивидуално „Аз“ има абсо­лютна ценност. Съгласно християнска­та метафизика, която може да наречем персонализъм, Бог е сътворил света та­ка, че той да се състои от личности – действителни или потенциални, тоест способни да достигнат зрелостта на ин­дивидуалното „Аз“. Бог твори свят от личности и всяка от тях трябва да из­ползва дадените ѝ от Бога творчески сили и свобода, за да умножава добро­то, истината и красотата.

Абсолютното отхвърляне на света, както и желанието той да бъде разру­шен, за християнството е хула срещу Светия Дух и бунт против Бога. Христия­нинът отхвърля само злото в света, ко­ето е привнесено в него от свободната човешка воля и от демоничната свобо­да на падналите духове. Абсолютно осъждане се отдава само на нравстве­ното зло, а злото като вид душевно или физическо страдание е следствие от първото и има дълбок изцелителен смисъл. Светът гледан през призмата на християнския мироглед има дълбок промислителен смисъл.

Будизмът в противоположност на християнството проповядва абсолютно неприемане на света и преди всичко – унищожаването на личното битие. Све­тът според будизма е едно безсмисле­но „вълнение“, „суета“, издигаща се от незнайните дълбини на Абсолютното. Отричайки субстанциалната битийност на духа, будизмът вижда във всяко съ­щество обреченост и неудовлетворе­ност, отсъствие на каквато и да е цен­ност. Съгласно легендата първоначал­ните причини за този песимизъм у бу­дизма започват още от срещата на принц Сидхарта (бъдещият Буда) с ня­колко човека, чийто живот бил рязко противоположен на неговото изпълне­но с разкош ежедневие. При една от своите разходки той срещнал грохнал старец, после – един прокажен човек, след това – един мъртвец, и накрая – аскет, който, страхувайки се от рожде­ние и смърт, си поставил за цел да се избави от този свят, който е подвлас­тен на разрушение. За отбелязване е то­ва, че Сидхарта бил потресен от физи­ческото зло, а не от нравственото – гор­дост, високомерие, властолюбие, чес­толюбие, предателство и така нататък. Той се уп­лашил от телесната смърт и потърсил спасение в пълната смърт – абсолют­ното самоунищожение като личност.

Нека да оставим легендата. Сама­та будистка философия е заредена с пе­симизъм. Отричайки субстанциалността и абсолютната ценност на личност­та, будизмът издига като приоритетна цел унищожаването както на всяка ин­дивидуалност, така и на света като ця­ло. За постигането на своята крайна цел будистът може да разчита само на знанието и съзерцанието. Гаутама Буда съ­ветва: „Знанието – ето светилникът, който осветлява потъналия в мрак свят! Знанието – ето най-доброто ле­карство против всички недъзи в живо­та! Знанието – ето моста, прехвърлен през стремителната река на невежест­вото и похотите!“ Буда признава пет висши сили за борба със злото: дове­рие към учението; ясно съзнание; мис­лене; съзерцателна съсредоточеност; прозорливост.

Всички тези будистки добродетели са изцяло интелектуални. А на друго място Буда призовава: „Напред, мона­си! Следвайте правилното познание Освобождението става чрез знание…“

Освобождавайки се от влечението към света, будистът започва да напред­ва по „благородния осемстепенен път“ на съзерцание, свързано с екстаз и бла­женство. Първите четири степени са насочени към потапяне в света на фор­мите, без да се изпитва влечение към тях. Вторите четири степени спомагат за потапяне в света на безформеността. След това се достига до заключи­телната девета степен на екстаза, на­речена „нирода самапатти“, при коя­то става прекратяване на всяка мислов­на и сетивна дейност. Този екстаз при­лича на дълбок сън и продължава до седем дни. През това време жизнените функ­ции са сведени почти до нула. Според Кожевников „това не е духовно израс­тване в смисъла на християнската аскетика и мистика“, но по самото опре­деление на будизма – „прекратяване на духовността“. Достижението не е в пъл­нотата на живота, а в неговата загуба. И тук се вижда пълната противополож­ност с християнството. Борбата със страстите и похотите е насочена не към очистване на душата, а към нейното систематично умъртвяване. Земната любов не преминава в божествена, лич­ността не придобива святост и мъдрост, сливайки се с Бога, а се слива с всепоглъщащото Нищо. Целта на тази без­жалостна вивисекция на душата не е израстване в любовта, а преодоляване на коварния кръговрат на кармата, причиняваща многобройни прераждания. Будисткият мъдрец, който е пре­минал тези девет степени, започва да при­добива магически, окултни способнос­ти. Той може да стане невидим, да пре­минава през препятствия, да прониква през твърди почви и скали като през вода, да ходи по вода, да лети във въз­духа, да възстановява спомени от 100,000 свои предишни прераждания и така нататък.“ Трябва да се знае обаче, че Буда, макар и да е вярвал в магическите си­ли и възможности, не е поощрявал тях­ното използване. Той е смятал за най- важно пълното унищожение както на личното битие, така и на света като ця­ло. Според будизма дори добрите дела са суетни, защото подхранват илюзия­та за този свят и отвличат човека от мисълта за самоунищожението му.

Според учението на нашия Спаси­тел Иисус Христос съвършенството се състои в пълнотата на любовта, а според Буда – в пълнотата на знанието. И това за будиста е напълно логично. В света няма нищо ценно и достойно за любов, защото всичко е илюзорно. Само знанието ще избави човека от всичките му илюзии. В този смисъл и молитвата губи значението си, защото ни­то в този свят, нито в някой друг може да се намери лично Същество, към ко­ето да се обърне душата. Все пак за да удовлетвори тази изконна потребност у човека, Буда предлага един вид суро­гат на молитва, наречен „бхавана“ или медитация. Това е благоговейно размишление и съзерцание. Един друг се­риозен изследовател на будизма – Зайденщукер пише за будистката медита­ция: „В тази тренировка, проникната от чисто индуистки дух, влизат най-раз­лични действия – размисъл за конкрет­ни и отвлечени неща; упражнения за усилване на вниманието, при което се използват механически или психичес­ки методи; постоянно нарастващи екс­татични състояния, свързани с проце­си на интензивно съзерцание; пробуж­дане на духовни сили, способности и знания и таканататък. Тези упражнения в атеистическия будизъм заменят молитвата в теистическите религии.“ Първата сте­пен на духовното израстване след та­кива упражнения е нравствената дис­циплина (адисила). Втората степен е интелектуалната дисциплина (адичитта), а най-висшата степен е адипанна, тоест висша мъдрост. Не бива да забра­вяме, че и трите степени на духовното „усъвършенстване“ при будизма водят до пълна деперсонализация и избавя­не от илюзиите на битието. Кожевни­ков пише: „Първата група медитации е насочена към телесността. Целта е да се възпита презрение към тялото. Следващият вид медитация е насочена към избавяне от чувствата, мислите и така нататък. Последният вид медитация избавя от всяка привързаност към явленията изобщо. От личен опит будисткият мъдрец стига до убеждението, че всич­ко е мимолетно, че няма нищо субстанционално като вид реалност.“

В християнското съзнание всички, които търсят съвършенство в Небес­ния Отец, се считат като едно духовно цяло, като органи на един духовен ор­ганизъм – Църквата: „Аз съм лозата, вие пръчките – казва Христос,- който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод, защото без Мене не може­те да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

При будизма всички същества се считат за автономни и са предоставе­ни сами на себе си. Дори вярата в еди­нението с личен Бог решително се отх­върля. „Да се вярва в общение и еди­нение с върховния Брахман, който е не­видим и непостижим, за когото не е из­вестно откъде е и как съществува, зна­чи да се вярва във възможността нис­шите същества да познават несъщест­вуващото“ – казва Буда. Въпреки ярко изразения атеистичен акцент у будистката философия, по-късните будисти не са могли да устоят на неутолимия стре­меж на всяка душа да общува с висше добро Същество. Така се появява кул­тът към Буда, който в днешно време е изпълняван чрез множество обреди и тържества. „Няма да бъде парадокс, казва Кожевников, ако кажем, че бу­дизмът се оказа популярен и жизнеустойчив само поради изкривяването на неговото истинско учение, поради съз­нателното или несъзнателно заменяне на неговите идеали с други.“ В това мрачно учение дори нравствеността има съвсем друг смисъл. Има такива примери в будистката литература, ко­ито много приличат на християнските дела на любов и милосърдие. Напри­мер един отшелник – бодисатва доб­роволно се отдал да бъде изяден от ед­на гладна тигрица, за да не умрат ней­ните малки тигърчета. Царят Шива из­точва част от кръвта си, за да я даде на една блатна мушица. „Мъдрият“ заек Шаша, като срещнал един гладен бра­мин (който всъщност бил бог Сакка) и понеже нямал с какво да го нагости, решил да му предложи себе си за хра­на. Всички тези трогателни примери за жертвоготовност имат съвсем различ­на от християнството мотивация. Тук се оказва нещо като любов не заради ценността на самото създание (което е Божие творение), а се демонстрира от­крито пренебрежение към собствено­то битие, което е илюзорно. Така са­мата нравственост при будизма става средство за избавяне от ужасния кръг на преражданията. Немският изследо­вател на будизма – Лудвиг фон Шрьодер казва по този повод: „Отново и от­ново се вижда, че будизмът отрича, а християнството утвърждава. Да оби­чаш, да страдаш и накрая да живееш в пълнота – това е желанието на всеки християнин. Да не обичаш, да не стра­даш, да не живееш – това е идеалът на будиста. Тук наистина се разтваря непроходимата пропаст между будизма и християнството.“ В тази безсърдечна нравственост често се срещат чудовищ­но уродливи форми на бездушие към чуждото страдание. Например принц Вишвантара доброволно отстъпил на един демон двамата си сина и радост­но гледал как демонът ги изяжда ла­комо като връзка плодове.

В будизма жената е ненавистна, за­щото е носителка на нов живот. „Нито една религия, пише Кожевников, не се отнася към жената така враждебно, та­ка отрицателно, както будизмът. За не­го жената не само не е равнопоставена с мъжа в духовен смисъл, както е в християнството, но дори не се смята за по-нисше същество от него, както е в мохамеданството. В будизма тя е счи­тана за низко същество, умствено и нравствено несъвършено. Нещо пове­че, при будизма на жената се отказва възможността да достигне до пълна мъдрост и святост (следователно и до спасение) дотогава, докато не се осво­боди от всички черти на своята женст­веност, тоест докато не се прероди в мъж. Подобен отрицателен възглед има бу­дизмът и към художественото творчес­тво, към труда и въобще към всяка ак­тивност на човешкия дух.

Изводи

Нирвана в будизма се схваща като висше надсветовно начало. То е тол­кова различно от нашето битие, че ни­какво понятие от този свят не може да се приложи към него. На нирвана не могат да се приписват качества като личност, битие, разум и така нататък. В този сми­съл нирвана е Божествено Нищо. Ре­лигиозният опит, основан само върху това необхватно Нищо, лесно може да доведе до безличностна пантеистическа мистика. Към нея водят специални­те упражнения на будизма. Те имат за цел потапяне в нирвана чрез лъжливи метафизически философски построе­ния и болезнени душевни усилия.

Християнският мистичен опит съ­що учи, че Бог е неизразим в човешки понятия, че Бог може да се схваща ка­то Божествено Нищо според апофатическото богословие. Но, както пише един от най-ярките представители на апофатизма – Дионисий Ареопагит, Божественото Нищо е Свръхнещо. Бог не е личност в нашия смисъл на дума­та, но това не значи, че Той е безличностен! Той е Свръхлично Начало, Той даже няма битие като нашето, защото е Свръхбитие. Оттук започва да се раз­вива и катафатическото богословие. Ако Бог е Свръхличен, значи за Него е достъпно всяко лично битие. Дори се разкрива в триличностен образ. Тук не се получава противоречие между поло­жителното и отрицателното богосло­вие. Ако Божественото единно Нача­ло се проявява в три Лица, това озна­чава, че Неговото лично Битие е ка­чествено различно от нашето ограни­чено еднолично битие. Терминът „лич­ност“ ние прилагаме към Бога само по аналогия, показвайки, че всичко цен­но, което притежава личното битие, се съдържа в Бога, но в такава превъзход­на степен, каквато е разликата между сътворената личност и Божествените Лица на Св. Троица. Според оригинал­ния израз на Семьон Франк – отличие­то между човешката личност и Лицата на Св. Троица е „металогическо раз­личие“.

В будизма се откриват кощунстве­ни за всяка религия и философия не­последователности. Първо, световното битие се сближава (покрива) с битие­то на Абсолюта. Само на тази погреш­на онтологическа основа будизмът мо­же да преследва своята върховна цел – самоспасяването на Абсолюта. Второ, внасят се недостатъци в самата приро­да на Абсолютното – „вълнения“, „су­ети“. За едно Абсолютно начало това е недопустимо както от религиозна, та­ка и от философска гледна точка.

И така, заставаме пред най-важния въпрос. Опирайки се на своя мистичен опит, едни твърдят, че Абсолютното Начало е Свръхличностно, а други – че в него изобщо няма личностен аспект. Кои са правите? Християнинът вижда по-надалеч, а будистът по-наблизо. Главното в този метафизичен спор е в това, че християнинът приема същото изходно начало на будиста, но го раз­ширява и задълбочава с добавката, че то е пълнота на всички мислими и свръхмислими атрибути и особено, че то е Свръхсубект. В своето отрицание на Този Свръхсубект будизмът по нео­бходимост започва да отрича и субстанциалността на човешкото битие, както и самобитната ценност на света. Будизмът отрича свободата на волята и не разбира значението на греха като извор на нравствен и физически дисо­нанс. Той не разбира как личности, ос­вободили се от греха, могат да станат сътворци на Бога в Божието царство и как сътворените от тях добро, истина и красота могат да имат вечна значи­мост. За да обясни произхода на света, будизмът прибягва до лъжливи мета­физически конструкции. Отхвърляйки идеята за Бога като Творец на света и като негов Спасител, будизмът навли­за в противоречията на пантеизма. Той въвежда в самата природа на Абсолюта недопустими от онтологическа глед­на точка атрибути. Основната грешка на будистката безличностна мистика обаче се състои в непознаването същ­ността на греха като следствие на пов­редената човешка воля, като източник на всички видове зло. Оттук идва и принизяването на човешката личност. Защото дори и да си грешен – това по­казва високата чест, която ти е оказа­на от Бога да направиш своя екзистен­циален избор. Създавайки такива сво­бодни личности, Бог им дава възмож­ност да станат Негови сътворци на жи­вот с безкрайно сложно съдържание. За да разберем смисъла на този живот, необходимо е да припомним, че има два типа противоположности. Първи­ят тип са така наречените противоборстващи противоположности. При вто­рия тип те се съвместяват и се схождат. Наричат се диференциращи про­тивоположности. Например съставни­те части на едно цвете са твърде раз­лични и не могат да се свеждат едно към друго – корените не са стебло, лис­тата не са цвят и така нататък. Но всички тези противоположности взаимно си хармонират и образуват едно прекрасно ця­ло. Християнството се стреми да въз­роди всички, повярвали в Христа, да творят диференциращи (хармонични) противоположности. Всички членове на Божието царство създават такива ценности в красота, истина и нравст­вено добро. Дори в нашия греховен свят ние, егоистичните същества, сме в състояние да творим чрез изкуство­то много прекрасни неща. В тях се от­разява величието и красотата на Божи­ята вечност. Затова и този видим свят, и нашите души имат своята непреход­на ценност в Божия домостроителен план.

Будисткият идеал за отричане на света и на личността е неразбираем и кощунствен за християнина. Този идеал може да бъде възприет само от онзи самолюбив и горделив дух на този „християнин“, който се срамува да каже пред свещеника или пред своята съ вест: Да, аз съм завистлив, честолюбив тщестлавен, неискрен, двоедушен. Много по-лесно е, вместо да отстраниш тези лоши нравствени качества, да започнеш да отричаш всичко в света и в себе си. Вместо смирено склонен лик пред Христос, вместо сърдечно очакване на благодат и любов от Него, мнозина предпочитат да се откажат от всяка ценност и да потънат в безличностните дълбини на нирвана.

В заключение нека да припомни прекрасните думи на Кожевников: „Като че ли в сложния и тайнствен Господен план наред с толкова искрени търсения на Бога, Истината, Правдата Красотата и Блаженството, наред с толкова упования, окрилящи човешкия дух в трудните исторически пътища, необходимо е било да се яви в цялата cи сила едно безутешно учение. В него е налице отказ от търсенето на каквото и да било, защото се отказва да се вярва в тържеството на положителното Начало. Човечеството е трябвало да се научи и на другата противоположност, пълна с безутешно отчаяние, за да разбере и приеме истината, казана от Спасителя: „Без Мене не можете да вършите нищо!“ (Иоан 15:5)

Съкратен превод, Димитър Митев. Статията е поместена в книгата „Християнство и индуизм“, Москва, 1992.

______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 6, с. 22-31. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът на статията, Николай Онуфриевич Лоски (1870-1965) и негови книги. Източник – http://www.yandex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3QD