Желанието за разкриване на истината за същността на Държавна сигурност (ДС) от години не е ново. Тя не подминава никакви елити и съсловия, включително и ръководството на Българската православна църква (БПЦ) през комунистическия тоталитарен период на управление и контрол в страната ни. Връзката между църковен клир и репресивната полицейска институция ДС се отнася, без съмнение, към най-тъжните страници, вписани в най-новата ни история. За това свидетелства шокът, който настъпи в обществото след разсекретяването на досиетата на членовете на Светия Синод в началото на 2012 година (решение № 298/17.01.2012). Докато агентурните дела обаче на тези архиереи, служили едновременно на Бога и на мамона в процеса на тяхното иерархично израстване в БПЦ, станаха публично достъпни и отворени за читатели в КРДОПБГДСРСБНА (за краткост: Комисията по досиетата), то архивираните дела на не малко от починалите техни събратя в периода от 9 септември 1944 година до настъпилите демократични промени през 1989 година са все още слабо научно проучени. По този начин изследванията върху живота и дейността на тези български архиереи днес продължават да следват по традиция официалната линия на био-историография, като по този начин волно или неволно се „премълчава” историята такава, каквато е била. В крайна сметка обаче, особено в условията на демокрация и открита възможност за обективни изследвания, „няма личности и факти – както се изразяваше покойният професор Георги Бакалов, които са табу за оценка и интерпретация от страна на историята[1]”. Такава личност е и патриарх Кирил и фактите, отнасящи се до неговия живот и дейност, трябва да бъдат в бъдеще назовавани и интерпретирани без предразсъдъци.
Съвсем наскоро, през есента на 2013 година, в Богословския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски” бе защитена магистърска теза на тема „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим”, с автор магистър богослов Васил Василев[2]. Като рецензент бе интересно за мен да проследя съдържанието на тезата – като фактология и изводи. Допълнителна причина за това ми любопитство бе и обстоятелството, че от няколко години се занимавам с темата за ДС и БПЦ, а в частност с разработката на службите от комунистическия период върху личността на Софийския митрополит и Български екзарх Стефан. С оглед на историческото обстоятелство, че съдбите на тези двама архиереи са непосредствено свързани и преплетени в годините от разглеждания период, въпросната магистърска теза предизвика у мен още по-силно внимание и интерес.
В процеса на изследването си авторът на магистърското съчинение е използвал два архивни фонда, съхраняващи се в Комисията по досиетата: първия, отнасящ се до патриарх Кирил и с обем 4 тома от личното му досие (общо 864 стр.), и втори – 29-те тома от досието на Никола Коларов в ДС. Последният – като личност, като виден общественик, юрист, журналист и деец на македонското движение в България (през периода 1941-1944 година областен директор на разположение в град Скопие и редактор на вестник Целокупна България[3]) – е пряко свързан с темата на изследването, поради което оправдано авторът е ползвал внимателно и този архивен масив.
Извършеното изследване върху „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим” от Васил Василев, както и наличната в Комисията по досиетата агентурна разработка на ДС срещу патриарх Кирил (водена под кодовото име „Топола”) привлякоха вниманието ми и провокираха няколко въпроса – всичките в контекста на поставената тук тема.
Първият въпрос се отнася до това къде е било мястото на митрополита и по-късно патриарх Кирил в строго секретната оперативна разработка срещу екзарх Стефан – дали отношението му към него след 9 септември 1944 година е в резултат единствено на междуличностни конфликти, или по някакъв начин то е било инспирирано и контролирано от службите на ДС.
Във връзка с така поставения въпрос няколко документа, съдържащи се в оперативната разработка на екзарх Стефан от 1 март 1948 година (под кодовото име „Облак”), повдигат поредица от сериозни въпроси. Както правилно е забелязала Русалена Пенджекова – първият изследовател на тази разработка на ДС срещу екзарх Стефан – при „стартирането” на същата оперативна разработка са предвидени „различни мероприятия по разработката. Определени са псевдонимите на двама от вербуваните доносници в лицето на главния счетоводител на Светия Синод (агент „Сенегал”) и архиваря в Светия Синод (агент „Люляк”[4])”. Същият автор посочва и документ от досието на екзарха – че ДС е планирала и провела секретни разпити на архимандрит Дамаскин, Кирил Пловдивски, Паисий Врачански и домакина Васил Шоков, като за всеки от тях е точно посочена конкретната дата за разпит[5]. За митрополит Кирил това е 25 март 1948 година, като срещата е била предвидена да се осъществи от оперативния работник (о. р.) Коста Апостолов[6]. Интересното в случая е, че същият о. р., под № 368, пише на 9 март „Рапорт за изучаване кандидата за вербовка”, в който се казва, че „същия (има се предвид митрополит Кирил – б. м.) ще ми бъде необходим за обслужване на Светия Синод, подсилване воденето на разработката „Облак” и създаване настроение и разцепление на членовете на Светия Синод отвътре, в самия Синод[7]”. От предвидените за секретен разпит и изброени по-горе лица засега факт е, че поне един от тях – архимандрит Дамаскин – е привлечен от ДС, като през следващите години се изявява като един от най-активните доносници на комунистическата тайна полиция[8].
Споменатият о. р. Коста Апостолов от IV група, отдел „Б” на ДС пише през същия ден и „Рапорт за вербовка” за митрополит Кирил, в който аргументира целта на вербуването: „… най-важния и от значение обект по линията на духовенството [9]”; „като кандидат агент, който ще обслужва обекта (има се предвид екзарх Стефан – б.м.) и притежаващ качествата годност, надеждност и възможност се спрех на лицето Пловдивски митрополит Кирил[10]”; „Очертава се като един от претендентите след време да стане екзарх[11]”. Освен това Апостолов изтъква още един аргумент в полза на вербуването на митрополит Кирил: „Предвид на това, че обекта Светия Синод представлява обект от особена важност за Държавна сигурност, а също така не може[12] да присъствуват само членове на Светия Синод, то се налага вербовката на агент от неговите среди. Досега непосредствено в обекта Светия Синод не сме имали агентура. Такава имаме из между чиновническия персонал сред Светия Синод[13]”.
Съставен е и подробен „План за вербовка”, който включва три предварителни посещения на офицера от ДС при митрополит Кирил (на 20 март, 12 и 29 април същата година), както и секретно задържане на 10 май, когато да се пристъпи „към самия акт на самата вербовка[14[”. За целта също е било планирано да „се използува комбинирания метод, като се комбинира метода на постепенното увличане и метода на компрометиращи материали[15].” Определен е дори и псевдонимът, който ще носи нововербуваният агент – „Балкански”[16]. Предвидено е също да не се дават големи шансове за избор от негова страна – дали да приеме вербуването или – не: „След неговото задържане ще му се обясни, че той вече активно е работил за ДС и донасял за архимандрит Йона, митрополит Михаил Русенски и екзарх Стефа I и оставя само да се уформи неговото положение и работи по установения от ДС ред. На същия ще му се обясни, че при положение на недобра работа или при несъгласие, материалите които ги имаме от него и документирането на неморалните му действия ще се изнесат в пресата и представят пред Светия Синод. При това положение кандидат агента положително ще приеме вербовката и работи добре[17]”.
Като имаме предвид тази практика на комунистите, ние можем да кажем, че ако ролята на полицията в една нормална държава е да гарантира спокойствието и сигурността на гражданите, то ролята на Държавна сигурност в условията на диктатура е да пази спокойствието и сигурността на управляващите и да премахва всички, които застрашават тяхната власт.
Ако трябва да правим сравнения на Държавна сигурност с оглед на Българската история, трябва да кажем, че това бяха българските еничари. Те бяха платените слуги на Партията, които не само нямаха българско съзнание и патриотизъм, но мразеха и унищожаваха всичко българско и родно. Загубили всичко човешко, те бяха изпълнени със злия дух на разрушението, разрушение, което имаше единствената цел да унищожи всичко човешко у човека, да го обезличи и да го направи свое оръдие. Отправяха към хората фалшиви обвинения и им внушаваха да мислят себе си виновни за страданията на близките си, като не признаваха тези обвинения.
Каква е същността на този репресивен апарат?
Ще си послужим с мнението на Асен Манов, юрист и журналист:
„Да си припомним как Прокуратурата чрез Държавна сигурност и Главно следствено управление „разкриваше” тежки престъпления за „измяна”, „предателство” и „шпионаж”, преди те да са били запланувани и извършени. Държавна сигурност беше възприела теорията на Вишински[1]: Ако случайно сте допуснали грешка и сте арестували невинен човек, не допускайте втора грешка, като го освободите. Ако заподозреният е направил своите „самопризнания” в Народната милиция, не е необходимо да се води съдебен процес, затова има трудово-възпитателни общежития, тоест изградените от комунистите концлагери. По това време в малка България и при мирна обстановка имаше 65 трудово-възпитателни общежития. Но ако се наложеше да има съдебен процес, а подсъдимите се опитваха да отричат своите „признания”, направени пред органите на Държавна сигурност, тогава пак се вземаше под внимание „признанието”, направено пред Държавна сигурност или Народната милиция. Такава беше аферата с д-р Георги Михов Димитров (Гемето), ръководител на БЗНС[2], осъден на смърт преди 9.IX.1944 година, и също осъден на смърт след 9.IX.1944 година. Такава беше и жестоката съдба на Трайчо Костов[3].”
Любопитно е личното свидетелство на Стефан Богданов, който от началник отделение „Б” при Държавна сигурност става жертва на същата тази Държавна сигурност. Той е имал куража още като началник да отиде при Георги Чанков, секретар на ЦК, и да му каже: „Ако ти и Партията не вземете мерки да погледнете какво става в Държавна сигурност, аз ще взема тебе, ще взема и Вълко[4] и 6 месеца ще ви разпитвам, както разпитват там и каквито искате шпиони ще ви изкарам.” Тези думи, изречени от висш служител на Държавна сигурност, са неоспоримо доказателство за същността на Държавна сигурност, за жестоките методи, които използва и за мъките, които са преживели евангелските пастири, за да изтръгнат от тях исканите „признания”.
Когато Трайчо Костов е обявен за враг на Партията, Стефан Богданов е арестуван като негов привърженик. През 1956 година се разкрива истината, че всички обвинения срещу Трайчо Костов са неверни и изтръгнати с насилие, а процесът – фалшифициран. Неговото обесване е обявено за „съдебна грешка”, а Стефан Богданов и всички арестувани по този процес са освободени. В Протокол № 47 на заседанието на Комисията по разследване на процесите от 7 юни 1956 година са записани сведенията, които Стефан Богданов разкрива – как е бил измъчван от своите вчерашни подчинени, превърнали се в негови палачи:
„Основната тема на побоищата и инквизициите беше аз да скалъпя материал срещу Трайчо Костов – 23 страници цветущи, най-мръсни клевети аз бях заставен да напиша. Аз ще ви кажа как написах тези страници. Аз не съм допущал за нас, че системата за такива побоища съществува. Казаха ми, че са ми загрявали ставите. Паднах в безсъзнание и се събудих целият увит в бинтове. Всичко беше съсирена кръв. Имах чувството, че съм в някакъв казан и нищо не помня.
Известна е системата на безсънието. Аз съм прекарал веднъж 11, после 17, 44 дена без сън. Непрекъснато ме тласкат, будят ме, за да не мога да заспя. Виждам разни полицаи, бият ме защото виждам хора в стаята, а то няма никой. Изгубил съм съвършено чувството, въобще нямам представа какво съм правил аз в това положение. Дворянов и Стоилов[5] оформят фразите[6].”
„В моите показания няма нищо вярно. От това, което е написано, всички показания са лъжа. Тогава почна нов бой. Пак почнаха да ме държат без сън. 100 дена седях в карцер в милицията, зимно време, бос по сандали. Не съм допускал, че човешкият организъм може да издържи толкова нещо. Имайте предвид, че по-голямата част от времето съм с белезници отзад[7].”
„Когато стана въпрос да измислям за Трайчо Костов тези 23 страници мръсни клевети аз казах: това ви излага. Ако за Трайчо имате малко доказателства, защо ме карате да пиша тези мръсни клевети, защо ме биете, за да бъда лъжесвидетел? И цената, на която можех да получа хляб, това беше да лъжа срещу Трайчо Костов[8].”
Виждаме зловещото лице на Държавна сигурност, която има едно единствено задължение – да осигурява властта на Партията, като не подбира средства да унищожи тези, които тя е обявила за врагове, дори от своите редици. Това беше един огромен апарат, който крепеше Партията, но разрушаваше обществото и унищожаваше човешката личност. Държавна сигурност се стремеше да вербува и оплете в своите мрежи колкото може повече хора.
Защо правеха това? Защо харчеха толкова много средства и поддържаха такъв голям апарат?
Целта беше да се обезличи човешката личност, да загуби тя своето достойнство, да се превърне в пионка, да живее със съзнанието, че е напълно зависима от тях. За да постигнат тази своя цел, органите на Държавна сигурност не се спираха пред никакви средства. Умело и хитро те изплитаха своите мрежи, показваха властта си и зависимостта на хората от тях.
Най-напред използваха заплахата, че може да останеш без работа. Следваше заплахата за сигурността на твоето семейство, за бъдещето на твоите деца. Това беше изборът, който ти оставяха.
Исках да разбера как са постигнали толкова много успехи в тази своя дейност. След промяната имах няколко срещи с Бончо Асенов. Той работеше в Шести отдел на Държавна сигурност и ръководеше идеологическия отдел за борба срещу църквите. Веднъж, между другото, му зададох въпрос: „Господин Асенов, как успявахте да вербувате толкова много доносници в църквите?” А той ми отговори: „О, пастир Куличев, това става толкова лесно.” За мене беше ясно, че това ставаше „лесно”, поради слабата вяра и голямата наивност на вярващите в Църквата, а също и големия натиск, който Държавна сигурност упражняваше върху тях и семействата им. Нямам предвид хората, които Държавна сигурност изпращаше, за да ги внедри в църквата и които „проявяваха” духовни интереси, а хора от самата църква, които бяха служители в църквата и изповядват своята вяра в Иисус Христос.
Освен поставянето на всеки човек в пълна зависимост, комунистите искаха да посеят недоверие между хората. Никой да не вярва на никого в църквата и да не му се доверява, защото може да е доносник.
Ще се поддадеш ли на техните заплахи и ще станеш зависим от тях, или ще се довериш напълно на Бога?
Ще оставиш ли себе си, семейството си, децата си в Божиите ръце, или ще разчиташ на „благоволението” на управляващите?
Изборът е твой и това е изпит на вяра!
Какво означава за тебе вярата в Христос?
На кого се доверяваш повече?
Кого обичаш повече?
Само този, който се отрекъл от себе си и е предал напълно всичко – и себе си, и семейството си в Божиите ръце, ще бъде готов да жертва всичко заради Христос.
Да казвам, че вярвам в Христос, а да не съм готов да жертвам всичко за Него показва, че за мене има нещо по-скъпо от Христос и не съм възлюбил Бога с цялата си душа, ум и сърце. Може би в сърцето си съм поставил моето семейство и близките си като по-скъпи от моя Спасител и Господ. В това е моята голяма грешка. Тревожа се за моите най-близки хора, когато съм в затвора, но не съм поверил на Бога да се грижи за тях. Къде е моето доверие и упование във Всемогъщия Господ? Нима Той няма да се погрижи за семейството ми по-добре от мене?
Ние се безпокоим за много неща, понеже не сме подготвени да се срещнем с изпитанията, не сме се отрекли напълно от себе си и не сме се доверили напълно на Бога.
Но защо някои хора ставаха жертва на сътрудничество с Държавна сигурност?
1.Обикновеното оправдание е: „Такова беше времето.”, „Нямах избор.”, „Бях принуден, страхувайки се за сигурността на своето семейство и за бъдещето на децата си.”
2.Другото оправдание е плод на наивността на някои хора, които казват: „Аз не лъжа!”, „Аз казвам истината!”
3.Третото оправдание, което се практикуваше предимно от ръководителите на църквите беше, че искат да „запазят” църквата, че правят това за доброто на църквата. Нима се опазва стадо, като се предава на „грижата” на вълците? Никой не може да служи на двама господари. Никой не може да служи на църквата като става слуга на враговете на църквата.
Трябва да отбележим, че комунистите умело използваха стихове от Божието слово, така както дяволът ги използваше, когато изкушаваше Иисус в пустинята. Тяхното увещание беше: „Нали трябва да давате кесаревото на кесаря и Божието на Бога. Нали в Евангелието пише, че „всяка власт е от Бога” и „покорявайте се на властите”. Ние не искаме от тебе нищо нередно. Искаме да казваш истината: „Кои посещават църквата? Кои проповядват? Какво проповядват? Идват ли в църквата гости от провинцията и от чужбина?”
Наивният християнин се успокоява, че казва само истината и не върши нищо лошо. Той знае, че „всяка власт е от Бога”, но не е разбрал, че не всяка власт е Божия и по този начин става предател и причина за страданията на много свои братя от църквата.
Какво е предателство?
Предателство е да кажеш истината на враговете на истината.
Когато Юда посочи Иисус, той каза истината. Но я каза на враговете на Истината, на тези, които искаха смъртта на Иисус.
Когато един войник е попаднал в плен и разкрие всичко за своята част – кои са командирите, какъв е численият състав, къде е нейното разположение, какво е нейното въоръжение, той казва истината, но я казва на своите врагове и става предател.
Разбира се, проявената в началото наивност, впоследствие става напълно съзнателна активност, поради създалата се зависимост. Такъв човек не може вече да се освободи. Но ако този човек разбира, че не трябва да се хваща на такива уловки, служителите на Държавна сигурност прибягват до заплахи за него, децата и съпругата му. Тук вече не става въпрос само за морал. При християнина се засяга неговата вяра, поставя се на изпитание неговата вярност и служение на Бога.
Единици са тези, които не са били викани и увещавани да станат сътрудници и да бъдат вербувани. В досието си авторът прочита един Рапорт за непроведена вербовка от оперативния работник Трифонов. В него между другите неща пише: „Куличев се очерта като страхотен фанатик, като човек непоправим. Той не може да бъде сътрудник на службата по моя преценка, поради което не му се предложи такова”. В замяна на това, той предлага авторът да бъде привлечен под след-ствие и даден под съд.
Това не беше времето след 70-те години, когато политическият климат беше станал „по-мек”. Този рапорт е с дата 19.04.1951 година, а това са само две години след големия Пастирски процес от март 1949 година.
Истината е, че те искаха да имат колкото може повече „такива хора”. А тези, които отказваха да станат сътрудници или доносници на Държавна сигурност, плащаха скъпо. Другите, които тогава са станали сътрудници, макар да им е крайно неприятно, плащат днес за това. Макар да се опитват да отричат или се оправдават, да съжаляват или да се разкайват, едва сега те разбират колко скъпо струва достойнството на човека и колко евтино са го продали. В затвора много се употребяваха думите на унгарския поет Шандор Петьофи: „За любовта давам живота си, но за свободата давам и любовта си.” Но ние можем да допълним: „За честта давам и свободата си.” Мнозина, за да запазят свободата си, даваха не само любовта си, но и честта и достойнството си. Тези хора трябва да бъдат особено благодарни, че не плащат с равностойна цена, а само с това, което те отдавна са загубили. Бог предлага единственото лекарство на всички – покаянието. Само то може да възстанови мира с Бога, мира с ближния, мира в Църквата. Всички вярващи знаят това, но единици са тези, които са готови да го направят. В своето досие авторът вижда, че много хора са правили доноси за него, но само двама от тях са му изказали своето съжаление и единият от тях е невярващ.
Болно е да знаеш, че хора, които са били ръководители в църквата, на които си вярвал и си ги смятал за свои братя, общувал си с тях, заедно си се молил на един Бог, приемал си ги като гости и заедно сте се хранили на една маса – са идвали при тебе не за братско общение, а са изпратени от своите господари с предварително зададени въпроси, и на които те да докладват със свои подготвени отговори. Това, което споделя авторът, не е плод на предположения или чути мнения, а на факти от личното си досие. Но той не иска да посочва техните имена. Такива хора имаше във всяка църква – от обикновения посетител, който се „интересува” за спасението на своята душа, до пастиря на църквата и ръководителя на деноминацията, който „се грижи” да не затворят църквата му. Те проявяваха голям интерес за всичко, което се върши в църквите. Искаха да знаят кой го върши, кога се върши, къде се върши, но не за да помогнат, а за да докладват на своите господари. Днес те може да се „гордеят със своя героизъм”, че през това тежко комунистическо гонение, са проявили „благоразумие” и са „успели да запазят” църквите. Те не мислят на колко хора са послужили за съблазън и колко хора са страдали заради тяхната „грижа” за Църквата.
Нека да е ясно, че авторът не проявява лични чувства на омраза; Бог го е освободил от това, като е излял в сърцето му Своята любов и го е очистил от всякаква неприязън. Той предпочита да си остане наивник, който обича враговете си и не може да разбере как тези хора искат да осигурят своето спокойствие върху страданията, които са причинили на другите. Това показва, че лицемерието, неискреността, лъжебратята ще продължават да живеят в Църквата до времето, когато Човешкият Син ще изпрати ангелите Си да съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и онези, които вършат беззаконие и ще бъдат хвърлени в огнената пещ (Матей 13:41).
Същественият въпрос към всеки един от нас, които знаем, това е: как се отнасяме към тези факти? Дали трябва да се отнасяме с безразличие към тези факти, за да си спестим неприятностите или открито да изявим тези факти и да кажем, че такива хора нямат място в Христовата църква. Пример за това виждаме в лицето на Иоан Кръстител, който заяви открито на цар Ирод: „Не ти е позволено да имаш братовата си жена” (Марк 6:18).
Не можем да подминем с мълчание примери, които са урок за всяко поколение вярващи, не само в България. Събраните пастири в лагера „Белене” на остров Персин били подложени на тежки условия. Един от пастирите не издържал на жестокия режим в лагера и „станал антена, но си признал пред другите пастири[9]”. Признал си, че е станал доносник. Казал им да се пазят от него. Обрекъл себе си на изолация. Приел да бъде отхвърлен и презиран от най-близките свои братя и съработници в тази сурова среда, но да запази мира в душата си и съзнанието, че е бил честен пред тях. Всички те са запазили името му в тайна.
Силно ще остане свидетелството на един пастир, който в своето падение изповядва: „…нечовешко е да те карат да свидетелстваш срещу най-добрия си приятел. Винаги съм презирал себе си, че съм стигнал до това падение.” Друг изповядва своя страх за жена си, децата си и как е стигнал до пренебрегването на молитвата, извор на сили при всяко изпитание. Трети споделя своето разкаяние с думите: „Никога няма да си простя това, което казах…” (когато в съда е давал лъжливи показания и се е самообвинявал, че е шпионин).
Всички те са вече покойници. Но какво да кажем за тези, които днес искат да скрият своето предателство, като се представят за „герои и спасители” на църквата. Църквата има само един Спасител и Господ и никой не трябва да приписва тази слава на себе си.
Не е ли това урок, който Бог дава на християните, че трябва да осъзнават вината си и да не я скриват. Бог няма да благослови Своята църква, докато в нея има хора, които не изповядат своята вина, както е примерът с Ахан (Иисус Навин 7:11-12).
Ето защо, когато говорим за Държавна сигурност по време на комунистическата диктатура, не трябва да забравяме, че тя е рожба на една партия, която е изпълнена с омраза към Бога и с идеологическо убеждение, че всички Негови служители трябва да бъдат гонени и унищожавани. Това е изразено много ясно от Анатолий Луначарски, първият руски народен комисар на просветата след Октомврийската революция: „Ние мразим християнството и християните. Даже най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва е омразата. Трябва да се научим да мразим, само така ще победим света. Свършихме вече със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните.” Нито един от тази партия не е поискал извинение, нито е изказал съжаление за злото, което са причинили на народа ни.
Това, което ние днес научаваме от Комисията по досиетата е само една малка част от множеството сътрудници и доносници на Държавна сигурност и е доказателство за голямото зло, което тази безбожна партия и създадената от нея Държавна сигурност е причинила на църквата. Виждаме го в безверието на нашия народ и погазените християнски ценности и добродетели в нашето общество 23 години след промяната. За да може църквата да изпълни своя дълг пред Бога и пред народа ни, тя трябва да се очисти от това зло наследство, което е внедрено в нея. Дали ще го наречем Пробуждане, Възраждане, Съживление или Реформация, това Очистване трябва да стане. Но то ще стане от хора, които са чисти и посветени на Бога.
Тогава и Бог ще благослови България.
Всеки един, който по някакъв начин е служил на тази партия и на нейната Държавна сигурност трябва да знае, че се е изявявал като враг на Бога и на Неговата църква и да се оттегли в покаяние и молитва. Когато виновните покажат своето покаяние, а невинните покажат своята любов към тях, Бог ще излее Своите благословения над Църквата Си в България. Тогава и мъките, и страданията, през които тя е преминала, ще дадат изобилен плод за Божието царство.
__________________________
*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 152-159. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Вишински: министър на Външните работи на Съветския съюз – бел. авт.
[2]. БЗНС: Български земеделски народен съюз – бел. авт.
Конференцията „Дейността на Държавна сигурност и Българската православна църква по времето на комунизма” беше проведена през ноември 2011 година, когато все още имаше съмнения до каква степен Държавна сигурност е успяла да проникне в днешната висша църковна иерархия. Резултатите от проверката бяха оповестени през януари 2012 година и от мнозина бяха приети за изненадващи (дори шокиращи), като е много вероятно тези разкрития да оставят траен отпечатък върху публичния образ на голяма част от митрополитите на Българската православна църква. Настоящият доклад беше подготвен за конференцията, проведена през ноември 2011 година, но беше довършен и преработен след като резултатите от проверката бяха оповестени, поради което той е съобразен и с тези резултати.
Оповестената проверка на Комисията по досиетата не съдържа цялата истина за отношенията между Държавна сигурност и Българската православна църква. Висшето духовенство попада в обхвата на категорията лица, извършващи „публични дейности” по смисъла на Закона за досиетата, което означава, че на проверка подлежат лицата, заемащи тези длъжности след приемането на Закона през 2006 година, а не след 1989 година, на каквато проверка подлежат лицата, заемащи „публични длъжности”. В случая с висшето духовенство на Българската православна църква това ограничение няма особено значение, тъй като според Закона Комисията по досиетата няма право да оповестява имената на сътрудниците, които са покойници. На практика това означава, че Комисията е проверила и оповестила имената на всички живи сътрудници сред висшия клир на Българската православна църква, заемали тази позиция след 1989 година.
Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънтаДържавна сигурност
„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)
Павел Павлов
„Зависимо” богословие
Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.
През 70-те и 80-те години богословието сякаш напуска мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превръща в булевардно, сервилно, партийно признато занимание. Богословите сякаш се „назначават”, за да изпълнят специални поръчки на полето на икуменизма, да подпомогнат съветските другари в провеждането на политика на прикриване на вътрешните проблеми и скриване на съпротивата срещу режима, която е иманентно присъща на тогавашното църковно общество. Вместо да бъдат пророци, постепенно богословите се превръщат в богословски дейци, в църковни деятели. Постепенно партийно назначените и партийно признати богослови започват да определят критериите за това кой е богослов и какво е богословие[11]. Преданието, върху което стои всяко едно богословие се заменя с целесъобразността на оцеляването. Само че оцеляването има една много измамна страна – оцеляващият винаги заплаща със своя собствен живот. А истинската цел на богословието е изцелението на човека, богопознанието и вечния живот.
„Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината” (1 Иоан 1:6).
Вероятно щеше да е много забавен прочита на архива на Държавна сигурност, ако не бяха хилядите унищожени съдби на честни и достойни българи. Справедливостта е привилегия на Господа, но винаги си заслужава човек да се опита максимално да бъде справедлив. Има колеги, които все още смятат за сакрално това пространство и се опитват да омаловажават всеки опит да се надникне зад „иконостаса” на тайните служби. Пропагандират и разпространяват идеята за свещена недостъпност и страховитост, дори „божествена” интелектуална недостижимост („след ченгетата идвала посредствеността”). Защо е този страх от истината за едно минало време, дали пък там (в истината) не се крие тайната на това време, тайната за кариерното развитие на едни и унищожаването на други хора? Да не се окаже, че заедно с тези, които са били репресирани и принуждавани да станат сътрудници на Държавна сигурност има и хора, които изпитват истинска страст и удоволствие, или най-малкото проявяват истински професионализъм в доносите си за свои студенти, колеги, свещеници и епископи на Църквата.
Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].
Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност
„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)
Павел Павлов
Въведение
От години ме занимава един страшен за мене въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковния усет за богословието през втората половина на ХХ век. В Румъния, например, една съседна страна с близък до нашия тоталитарен режим, имат отец Думитру Стънилоае, стареца Клеопа, отец Юстин (Първу) и други, все старци, които имат общоправославно признание. В Сърбия имат св. Николай Велимирович и св. Юстин Попович. В Гърция имат св. Нектарий, старците Паисий и Порфирий. Често пъти тези самозадавани въпроси и размисли ме насочваха към още по-дълбоките такива: за силата на любовта, свободата и Истината. Настоящият текст има за цел, по-скоро, да поставя въпроси, отколкото да дава отговори в конкретика. И това не е от обикновена икономийна учтивост или слабодушие; по-скоро „извира” от вярата ми, че Бог има своя промисъл и за нас, наследниците на св. Цар Борис и на св. Патриарх Евтимий Търно-вски. Това е, може би, и един подглас към молитвата на Оптинските старци: „При всички непредвидени случаи, Господи, не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Тебе.”
Предварително искам да отбележа изрично, че не смятам, че само заради Държавна сигурност няма богословие в България. В никакъв случай не се считам и за специалист по темата за досиетата и агентите на Държавна сигурност, но считам, че е изключително важно да се говори по тази тема от страна на богословите. За мен основният въпрос не е този за самото падение и предателство, защото те са очевидни; по-съществен е въпросът: с какво зависимостта от тайните служби разрушава богословието, самият процес на богословстване. Винаги съм свързвал истинското богословие с думите на св. апостол Павел от Посланието му до Галатяните, което се чете на Рождество Христово:
„Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа“ (Галатяни 4:4-7).
За онзи, който има уши да чуе, тези думи звучат потресаващо в контекста на проблематиката, която ни разтърсва в момента. Светоотеческото Предание ни учи и напътства към разбирането, че първият етап по пътя на богопознанието е очистването. Това очистване не би трябвало да се схваща само като морално възхождане към определени добродетели, а преди всичко като освобождение на целия човек, като надделяване над робството на греха. Цялостността, целомъдрието на човека е освобождение от зависимостите, които по своята природа са страсти. А страстите, според св. Максим Изповедник, се пораждат от използването на човешките природни сили и енергии против богозададените логос, призвание и крайна цел на човешката природа – нейното конкретно оличностяване от всеки един от нас в богообщението. Затова за св. Максим борбата със страстите се състои не просто в борбата за тяхното премахване, а в синергийното усилие за тяхното преобразуване в добродетели.
Богословието
„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека” (1 Коринтяни 13:1)
Светогорецът отец Василий Гондикакис, игумен на Иверския манастир, пише: „Богословът представлява благослов за Църквата със самото си съществуване. Богословието е дар на Духа, посвещение и освещение за човека, богоподпечатано писание, записано върху самото му битие. То храни и обновява богослова и при това прави от него стълб и радост за Църквата: „Оногова, който побеждава, ще направя стълб в храма на Моя Бог, и той няма вече да излезе вън; и ще напиша върху него името на Моя Бог и името на града на Моя Бог, на новия Иерусалим, който слиза от небето от Моя Бог, и Моето ново име” (Откровение 3:12)[1]. Според същия отец, богословието е като храна, с която се храни майката-Църква: самата тя се храни с него и поддържа живота в себе си, а едновременно с това то се претворява в нейния организъм в мляко, в питие за живот, необходимо за новородените ѝ чеда.
(Уведомяваме читателите, че в текста по-долу ще срещнат думи като „Духовна академия“ и „Академията“. Следва да се разбира Богословският факултет при Софийския университет, който от 1923 г. до 1951 г. се нарича по този начин, а от 1951 г. до 1991 г. е Духовна академия при Българската правослравна църква. От 1991 г. е отново в състава на Софийския университет с името „Богословски факултет“)
Иван Денев
Изхождайки от факта, че, по възстановителните работи в Челопеченския манастир, Балачев и Маджуров използвали безплатния труд на студенти и без разрешение ги откъсвали от учебния процес, Йордан Гюдуров предлага:
„1. Чрез Комитета по вероизповеданията да се уведоми Светия Синод на БПЦ за налагане на санкции.
2. Да продължи разработката на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” за пълното изясняване и документиране на дейността им, с оглед провеждане на оперативни комбинации за разлагане на групата, профилактиране или подвеждане под съдебна отговорност”.
Види се, Държавна сигурност тук е в настъпление срещу Групово дело за оперативна разработка „Паяци”. Операцията придобива все повече политическа окраска. Препоръката е, ако е необходимо да се направи „консултация с Главно следствено управление[26]”.
Не закъснява изпълнението на точка 1 от предложението на Йордан Гюдуров. Комитетът по вероизповеданията изпраща анонимно писмо (без изходящ № и печат) до Светия Синод за извършваните ремонти от Анатолий Балачев и Николай Маджуров в Челопеченския манастир, които „използвали студенти, нарушавайки учебния процес”. Проверката на Комитета показвала, че изнесените факти отговарят на истината и ремонтът на Челопеченския манастир е бил осъществен без знанието на Ректора на Академията. Директорът по изповеданията Любомир Попов настоява пред Светия Синод да бъде уведомен „за мерките, които ще се предприемат, за да не се повтарят в бъдеще подобни случаи[27]”.
Следващите два Рапорта на Йордан Гюдуров са посветени на студентската бригада от 1983 година в село Лесичево, Пазарджишко, които донесоха доста неприятности на Николай Маджуров, поради някои неудачи[28].
Следващият голям скандал по сагата „Паяци” е свързан с името на преподавателя по „Нравствено богословие” Георги Шумов, който ксерографирал записки по „История и анализ на етическите системи”, 137 страници, и ги продавал по 16 лева, плюс конспект от 11 страници – за 1,32 лева. Настроение срещу Георги Шумов предизвиква едно анонимно изложение на група студенти от ІІІ курс, адресирано до Тодор Абаджиев, представител на Комитета по църковните въпроси, Патриарх Максим, Главния секретар на Светия Синод и Районно управление на МВР[29].
Като сравнявам шрифта на доноса с този на другите документи в досието ми, стигам да заключението, че са писани на една и съща машина. Борбата срещу Георги Шумов води най-вече агент Антон, който се готви за неговото място, подкрепян активно, както вече споменахме по-горе, от агентурата в Академията и Държавна сигурност. В крайна сметка Георги Шумов е отстранен като преподавател в Духовната академия по един твърде недостоен начин в края на 1983 година.
Следващият интересен документ от досието ми е от 08.02.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 1884 на 08.02.1984 година) – предложение на Началника на 03 отдел полковник Т. Тодоров до Началника на Шесто управление генерал лейтенант П. Стоянов за прекратяване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” чрез профилактиране „с подписване на предупредителен протокол”. След профилактирането, наблюдението на Групово дело за оперативна разработка да продължи за срок от още една година, след което материалите по делото да бъдат предадени в архива на 03 отдел на Държавна сигурност за съхранение и общо ползване[30].
Йордан Гюдуров изготвя специален план за профилактирането ни (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3308 на 22.02.1984 година), който предвижда да бъдем извикани с призовки в ІV Районно управление на МВР – квартал Лозенец, както следва:
„1. На 01.03.1984 година от 10-12 часа да бъде профилактиран Иван Денев и Георги Шумов от 14-16 часа.
2. На 02.03.1984 година от 10-12 Николай Маджуров и от 14-16 Анатолий Балачев[31].”
Планът предвижда разговорите ни с Държавна сигурност да бъдат записани на магнитна лента. И в края на профилактиката, в зависимост от поведението и държанието ни, да се престъпи към вербовка или официално предупреждение с протокол. При оформянето на протокола да се изхожда от член 12 на Закона за вероизповеданията[32].
Профилактирането ни се извърши по специални въпросници за всеки човек поотделно, на които ние трябваше да отговаряме[33].
Дължа да отбележа, че ние не знаехме предварително за тези въпросници и че разговорите ни се записват на магнитна лента.
Пръв бях профилактиран аз на 01.03.1984 година от 10-11 часа. Спомням си, че разговорът ми с Йордан Гюдуров и неговия началник майор К. Котов премина сравнително спокойно. Дадох задоволителен отговор на всички въпроси, за което Йордан Гюдуров в друг свой Рапорт (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 4758 на 22.03.1984 година) съобщава, че като преподавател по Омилетика (християнско красноречие) „чрез многословие съм се опитал да омаловажа своите деяния и тези на групата. Впоследствие съм се бил разграничил от колегите си и съм заел позиция „на толерантност и разбиране”. Въпреки обзелото ме „силно смущение”, успял съм да се овладея и не съм допуснал в отговорите си нито една критична дума „към нито един” от групата. По-скоро съм изтъквал техните положителни качества[34].
Накрая ме приканиха да подпиша предупредителен протокол със следното съдържание: „Да не допуска(м) вражески изказвания и (да не) влиза(м) в конфликт с ръководството на Духовната академия[35]”.
На 02.03.1984 година от 10-11 часа беше профилактиран Николай Маджуров, отново с „протокол за предупреждение“: – „Да не допуска вражески изказвания, (да не) влиза в конфликт с ръководството на Духовната академия и (да не се) занимава със странични дейности, извън служебното задължение”.
Към декларацията му има и едно допълнение: „При неспазване на горното предупреждение лицето ще отговаря по член дванадесети от Закона за вероизповеданията[36]!”
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Преценката на Йордан Гюдуров за поведението на Николай Маджуров при разговора гласи: „На 02.03 1984 година от 10-11 часа бе профилактиран доцент Николай Иванов Маджуров. Същият още в началото започна да изтъква своите качества на патриот и общественик, отдаващ силите си за благото на нашето общество. Направи опит да демонстрира връзки с отговорни служители от държавния апарат и да спекулира с уважението и доверието, с което се ползвал сред обществеността; да възхвалява дейността си като дългогодишен ръководител на студентските бригади и изтъква като положителна фигура, радетел за българщината, трудовото и патриотичното възпитание на младежта [37]”.
Същият този ден с доцент Николай Маджуров се бе случило нещо неприятно и според мене, съдбовно. Волю или неволю, съзнателно или несъзнателно, пред представителите на Държавна сигурност, той бе подписал следната
Декларация
от
доц. Николай Иванов Маджуров, живущ на бул.”Ал. Толстой”, блок № 46, ет.1, ап. 4, София.
Декларирам, че желая да поддържам връзка с органите на Държавна сигурност при тяхно или мое искане.
София, 2 март 1984 г. Подпис: Н. Маджуров[38]
Много се изненадах, когато открих тази декларация на доцент Николай Маджуров в моето досие, приложена към предупредителния му протокол. Дълго време той не сподели нито дума за тази негова декларация. При откриването ѝ се принудих да я ксерографирам и да я оставя на бюрото му в Академията. С това фактически приключи нашето приятелство и кумство.
На 02.03. 1984 година, от 14-15 часа, бе профилактиран отец Анатолий Балачев. В предупредителния му протокол се казва: „Да преустанови да се занимава със странична, несвойствена дейност, която, ако продължи, ще бъдат взети мерки, включително извеждане от Духовната академия”.
И при неговия предупредителен протокол има допълнение: „При неспазване на горното предупреждение лицето ще отговаря по член 12 от Закона за вероизповеданията[39]”.
Преценката на Йордан Гюдуров за държанието на отец Балачев по време на профилактирането гласи: „Още в началото на беседата пролича, че е бил предварително информиран от профилактираните преди него. Без да противоречи на поставените му въпроси, прие всички бележки и направи признание, че е допуснал грешки с възстановяването на Челопеченския манастир. Изказа се положително за ролята на църквата и икуменическото движение. Обеща в бъдеще да се съобразява с порядките в Академията и да не противостои на решенията на ръководството. Относно служението му като ефимерий в манастира „Св. Мина” аргументирано се обоснова, че предметът по който преподава, според каноните на Църквата, изисквал да практикува религиозни служби”.
Види се от съдържанието на предупредителния протокол, че Държавна сигурност подготвя постепенно отстраняването му от Духовната академия, което се случи малко по-късно.
В крайна сметка, Йордан Гюдуров е принуден да направи следното изявление за поведението и държанието ни по време на профилактирането ни: „Характерно и за тримата бе, че в изявленията си не допуснаха лоши изказвания един за друг, представяйки се в положителна светлина. Дори направиха опит да се оневинят, заявявайки, че са наклеветени[40]”.
Профилактирането на Георги Шумов беше отложено за 16.ІV.1984 година, тъй като той вече не беше подръка, а на служба в Рилския манастир. В преписката ми липсва предупредителен протокол за него. В Рапорта на Йордан Гюдуров (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 6697 на 20.04.1984 година) за проведения профилактичен разговор с него четем: „Впечатленията от проведената беседа са, че Шумов има високо мнение за себе си като научен работник. Не е ориентиран и не е способен реално да оценява обективната действителност – резултат от религиозния му мироглед, довел го до антикомунистически позиции”.
И още: „Поради това, че работата в Рилския манастир не го удовлетворява, а и от началото на тази година (1984) е създал семейство, му бяха посочени две възможности за устройване – да стане свещеник или започне цивилна работа в Светия Синод. Договорено бе да помисли и обещано съдействие[41]”. Отначало той започна работа в Икуменическия отдел на Свeтия Синод, впоследствие стана свещеник в столичния храм „Св. Георги”, след това – в храм-паметник „Св. Александър Невски” и накрая свещеник на българите в Германия, та и до днес.
След така нареченото профилактиране, идва и предложението (регистрирано в Шесто управление на Държавна сигурност под № 70 на 21.03. 1984 година) от страна на полковник Т. Тодоров, Началник на 03 отделение на Шесто управление на Държавна сигурност за приключване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, с допълнителен наблюдателен срок от една година (регистрирано в Шесто управление на Държавна сигурност под № 70 на 21.03.1984 година)[42].
Но и след него в преписката валят най-различни доноси по адрес на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”. Отново се мяркат с доносите си агент Максим – 3 броя, агент Антон 3 броя, агент Стефанов – 7 броя, агент Рудомир – 2 броя, Рапорти на Йордан Гюдуров за разговори с Николай Маджуров – 5 броя, с Иван Денев – 1 брой, предложения за предаване на преписката в архив и други.
Агент Максим подава на 28.03.1984 година писмено донесение (регистрирано в Шесто управление на ДС под № 5157) срещу общи действия на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, в което не откриваме нищо ново[43]. Вторият му донос е от 12.06.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9446) и се отнася до икуменическо съвещание на Конференция на европейските църкви (КЕЦ) на тема „Човешки права[44]”. И третият от 5.03.1985 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3296), в който агент Максим съобщава за изказвания на отец Балачев.
В лекции пред студентите бил говорил за преименуване имената на българските турци, което „озадачило студентите, защото този проблем нямал отношение към преподавания материал”.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Отново пред студентите той обсъждал въпроса „за възможни контакти с извънземни цивилизации и така нареченото НЛО. В това отношение той давал свои обяснения за НЛО, като твърдял, че при НЛО били налице изяви на духовни субстанции от друга категория на битието. Така той се обявявал за привърженик на спиритуалистическата хипотеза за произхода на НЛО, хипотеза, създадена и пропагандирана от религиозни теософски кръгове на Запад[45]”.
Отново първенствуващ в доносите си е агент Антон.
Първият му донос е от 11.ІV.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 6105) и има отношение по изказвания на Николай Маджуров и Анатолий Балачев за църковно-периодичния печат, в който редакторите отказвали да публикуват статиите им, понеже „нямали никаква стойност”. „Били засечени в тиха подмолна дейност[46]”.
Вторият му донос е от 05.06.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9088). На 29.05.1984 година агент Антон се среща с оперативен работник Йордан Гюдуров в явочна квартира „Бреза” и в продължение на 1 час му предава информация за изказвания на отец Анатолий Балачев по адрес на колегията от политически характер.
Интересното в този доклад е предложението, което прави Йордан Гюдуров: „Чрез агентурата в Светия Синод и Комитета по вероизповеданията Балачев да бъде отстранен от преподавателска работа[47]”.
Третият му донос от 27.09.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 14812) е за изказвания на доцент Николай Маджуров по време на кандидат-студентските изпити. Същият защищавал каузата да бъдат приети най-добрите за студенти, дори защищавал свои близки кандидати, завишавайки „изкуствено оценките” им, за да осигури приемането им. Недоволствал от присъствието на Тодор Абаджиев от Комитета по църковните въпроси, който се месел в работата на Академическия съвет[48].
Третият „играч” с най-много доноси срещу Групово дело за оперативна разработка „Паяци” – 7 на брой, давани, на по-високо ниво, пред майор. К. Котов в явочните квартири, „Ропотамо” и „Витоша”, е агент Стефанов, чиято основна задача, като наш близък човек, е да „танцува“ помежду ни, в разговори и посещения по домовете ни, да всява настроение у нас един срещу друг и да създава разделение. Като близък на митрополит Филарет, да го настройва срещу нас и така нататък[49].
За агент Рудомир вече споменахме, че се движи в по-високите етажи на църковната власт – Светия Синод. В първия си донос от 20.06.1984 година по повод молба на Георги Шумов за преразглеждане решението на Светия Синод за освобождаването му от преподавателска работа в Духовната академия, предава следното изказване на Видинския митрополит Филарет, който бил казал, че Синодът неоснователно, прибързано, под давление на външни институции взел това решение, без да проучи щателно въпроса, че това било заговор на няколко души от Академията, които не обичали Шумов и в Комитета създали към него недобра позиция, за да успеят в своите цели да го изгонят от Академията. Митрополит Филарет бил казал: „Учихме го толкова години, а сега поставихме на негово място един гимназист, който не разбира богословие (става дума за Димитър Киров), за да ни се смеят хората”.
Ловчанският митрополит Григорий също взел страната на Филарет и дълбоко подчертал, че в синодалните работи се бъркат външни институции.
Патриарх Максим пък сдържано казал, че наистина трябва да се вземе решение за по-подробно разглеждане на въпросите, но за случая не се заангажирал с това нещо да каже нещо повече[50].
В забележка под черта оперативният работник пише: „Допълнително агентът съобщи, че Синодът на своето заседание не се е произнесъл по направената от Шумов молба и, по нареждане на Старозагорския митрополит Панкратий, тя е оставена в културно-просветната комисия, където отлежава и до днес, без да се обсъжда отново[51]”.
Вторият донос на агент Рудомир е от 28.11.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 18963) и е съвсем кратък – само шест реда: съобщение пред Държавна сигурност, че Георги Шумов ще става свещеник[52].
Интерес за читателите представляват рапортите на Йордан Гюдуров, пет от които са за проведени разговори с доцент Николай Маджуров по лични и служебни въпроси[53], един за разговор с от запаса полковник Цоню Койчев[54], един с агент Пешо[55] и един с мене – Иван Денев[56], един с агент Пешо[57], както и една справка за отец Анатолий Балачев[58], 4 официални предложения за защита на данните по Групово дело за оперативна разработка „Паяци[59]” и накрая официалното предложение за предаване в архив делото на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” под регистрационен № 21237 от 1982 година [60].
Интересен е първият му рапорт за проведен разговор на великденска трапеза в дома на Николай Маджуров през 1984 година. След един дълъг разговор и великденска почерпка, Йордан Гюдуров дава следната неблагоприятна характеристика за доцент Маджуров: „Впечатленията ми за Николай Маджуров са, че същият психически е неуравновесен, ексцентричен, с бурни реакции, достигащи на моменти до афектни състояния. Цялата му дейност е подчинена на богословието[61]”.
Разговорът му с от запаса полковник Цоню Койчев, съсед и приятел на Николай Маджуров, е на тема „същият да бъде изпращан в командировки в чужбина и утвърден за професор[62]”.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Разговорът пък с мене беше проведен на 10.06.1985 година по повод участието ми в Годишното събрание на „Икуменическия кръг за църковна журналистика” в Европа. Като редактор в „Църковен вестник”, по решение на Светия Синод, и, вероятно, не без съгласието на Държавна сигурност, бях командирован във Виена за участие в годишното събрание. Участието ми беше по искане на архиепископ Питирим от Руската православна църква (РПЦ), завеждащ издателския отдел на Московската патриаршия. Спомням си, че задграничния ми служебен паспорт бе задържан и ми бе даден в последния момент преди заминаването. Получих го от Йордан Гюдуров в отдел „Задгранични паспорти” на бул. „Георги Димитров” в столицата. Запитах Гюдуров: Имаше ли съпротива срещу моето участие в Годишния кръг. Отговори ми: „Да, но го преодоляхме!” Указанието, което получих от него беше да се съобразявам с мнението на РПЦ. В последния момент за наблюдател ми бе изпратен агент Ангелов, който за сведение се държа прилично по време на пътуването. След завръщането си трябваше да споделя как е минало Годишното събрание с Йордан Гюдуров. Смятам, че се справих добре, макар да излизах за първи път на Запад. Следващите години пътувах самостоятелно за ГФР (Хановер), Прага, Варшава и Хелзинки. Всичките ми пътувания преминаваха спокойно и благополучно, за което съм давал официални доклади до Българския патриарх[63].
В разговорите си с Йордан Гюдуров, агент Пешо съобщава за назначаването на професорите-пенсионери Иван Панчовски и Георги Царев за сътрудници на Светия Синод „по икуменически въпроси[64]“.
В справката си за отец Анатолий Балачев Гюдуров повтаря предложението си да бъде освободен като преподавател в Духовната академия. Предложението му буквално гласи: „Изхождайки от гореизложеното, определено може да се заключи, че не е целесъобразно оставането му на работа в Духовната академия”[65]. И наистина той беше освободен от Светия Синод, но по-късно, по време на моето деканство (1992-1999) бе възстановен, за да бъде отстранен наново по времето на декана доцент Иван Желев. Днес той е покойник. Вечна му памет!
Четирите официални бланки за защитата на данните по Групово дело за оперативна разработка „Паяци” в системата „Искра” са официални документи за всеки член на Групово дело за оперативна разработка[66].
В края на досието ми е официалното му предложение за предаване в архив на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, в което четем: „В резултат на проведените агентурно-оперативни мероприятия групата бе разбита като с лидера ѝ Николай Иванов Маджуров се поддържат официални контакти, чрез които се въздейства в желаната от нас насока. По-същия начин се постъпва и с Иван Денев Георгиев. Посредством комитета по вероизповеданията първоначално Георги Димитров Шумов, а впоследствие и Анатолий Младенов Балачев бяха отстранени от преподавателска работа, като Шумов бе назначен за свещеник в църквата „Св. Георги Победоносец”, а на Балачев предстои назначаване също за свещеник в друга софийскацърква.
Предвид горното, предлагам: Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, регистрационен № 21237 от 1982 година, да бъде предадено в архива на отдел 03 на Държавна сигурност за съхранение и общо ползване[67]”.
С това фактически приключва цялата сага около операция „Паяци”.
Мисля си, какъв „идеологически диверсант” съм бил аз за бившата Държавна сигурност? Аз съм просто един обикновен български гражданин, който не се е занимавал с политическа дейност. Днес съм почти същият, въпреки така ширещия се в България политически плурализъм. Идеологически враг ли съм на държавата? Каква е била вината ми, за да бъда обявен за такъв? Това, че съм вярващ човек, семинарист, богослов, професор по богословие? Или просто октоподът Държавна сигурност, който бе разпрострял пипалата си по всички отрасли на живота, искаше да ни направи доносници и безропотни роби? Нека читателят сам да прецени това!
Номенклатурата в държавата и Църквата ползваше привилегиите си, за да упражнява контрол върху цял един народ. И днес, когато обсъждаме въпроса за делата на бившата Държавна сигурност, много повече се говори за самата Държавна сигурност и по-малко за жертвите на тази Държавна сигурност. Не говоря за онези люде, които са вършили противодържавна дейност. Става дума за невинните граждани, пострадали несправедливо от действията на тази Държавна сигурност, какъвто е случаят с нас.
Каква беше вината на свещеник Анатолий Балачев? – Никаква! Като свещеник, работил активно за Църквата, възстановявал манастири, подготвял свещенослужители, бил понякога критичен към властта?! Какво от това? Нали това му е задължението като свещенослужител! Днес той е покойник! Мир на праха му! Ако все пак той има някаква вина за отстраняването си от Духовната академия, то това е, че не написа дисертацията си, за да я защити. Но може би имаше и своите съображения и страхове за провал от страна на агентурата.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Георги Шумов бил спечелил 135 лева от продажба на записки по „История и анализ на етическите системи” и „Нравствено богословие”. Голяма печалба, няма що! Изложил академичната общност! А агентурата в Духовната академия не изложи ли учебното заведение с поведението си пред целия свят, когато се разбра за ченгесарската им дейност?! Те бяха ли отстранени както отец Анатолий и Георги Шумов от работа в Академията или някои от тях избягаха по Пловдив и не знам къде?! Други продължават да се спотаяват! Може само да се съжалява, че държавата не разсекрети изцяло досиетата на агентурата, за да има всеки достъп до тях! Не е ли това за учудване, че много старателно все още се крият делата им?!
Георги Шумов можеше да работи в икуменическия отдел на Светия Синод, да бъде български свещеник, даже и в храма-паметник „Св. Александър Невски”, да бъде свещеник на българите в Германия, а да не бъде годен за преподавател в Духовната академия, въпреки солидната му богословска подготовка! Не беше ли цялата тази сага с Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, за да се открие път за агентурата и по-специално за агент Антон?! Видно от документацията, през цялото време на обследването на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, той е един от най-активните сътрудници на Държавна сигурност, наред с другия наш възпитаник – агент Стефанов! Що за морал и възпитание е това?! Камо ли християнски, който господинът, ако може да се нарече господин, преподава на студентите! Не е ли това цинизъм и безбожие?! Да не говорим за дивотиите му като декан (за 10 месеца) и после като ръководител на Практическата катедра до бягството му в Пловдив!
А какво ли да кажа за оперативните работници по делото? Къде са днес? Продължават ли безчинията си, които представят за законосъобразни? Или са „активни демократи” и „влиятелни бизнесмени”? Добре би било да чуем техния глас!
В заключение искам да цитирам думите на св. апостол Павел: „За всичко благодарете, защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса” (1 Солуняни 5:18).
„Благодаря на моя Бог” (1 Коринтяни 14:18) и на всички, които са ме подкрепяли в трудното ми служение като декан и професор.
Агентите и доносниците трябва непрекъснато да издирваме и да се разграничаваме от тях, за да избегнем нови неприятности! В Евангелието на Господ Иисус Христос е казано: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Матей 18:15-17).
А клеветниците и доносниците да съди Бог!
______________________________________
*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, бр. 3-4, с. 55-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[26]. Пак там, л. 88-90.
[27]. Пак там, л. 120.
[28]. Пак там, л. 107-111, 114-117.
[29]. Пак там, л. 123.
[30]. Пак там, л. 192-193.
[31]. Пак там.
[32]. Пак там, л. 185-186.
[33]. Виж пак там, л. 197,199, 201, 203.
[34]. Пак там, л. 213-214.
[35]. Пак там, л. 205.
[36]. Пак там, л. 206.
[37]. Пак там, л. 214.
[38]. Пак там, л. 206.
[39]. Пак там, л. 207.
[40]. Пак там, л. 215.
[41]. Пак там, л. 222.
[42]. Пак там, л. 208., срв. л. 213-216.
[43]. Пак там, л. 209-212.
[44]. Пак там, л. 235-236.
[45]. Пак там, л. 266-268.
[46]. Пак там, л. 217-219.
[47]. Пак там, л. 232-233.
[48]. Пак там, л. 244-246.
[49]. Пак там, л. 229-231, 247-249, 256-258, 259-260, 261-263, 269-270, 272-274.
[50]. Пак там, л. 237-238.
[51]. Пак там, л. 238.
[52]. Пак там, л. 250.
[53]. Пак там, л. 224-228, 257-258, 272-274, 276-280,, 281-282.
[54]. Пак там, л. 240-241.
[55]. Пак там, л. 275-277.
[56]. Пак там, л. 275-277.
[57]. Пак там.л. 264-265.
[58]. Пак там, л. 271.
[59]. Пак там, л. 252-255.
[60]. Пак там, л. 283-284.
[61]. Пак там, л 226.
[62]. Пак там, л. 241.
[63]. Пак там, л. 275-277.
[64]. Пак там, л. 264-265.
[65]. Пак там, л. 271.
[66]. Пак там, л. 252-255.
[67]. Пак там, л. 284.
Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014). Източник Гугъл БГ.
(Уведомяваме читателите, че в текста по-долу ще срещнат думи като „Духовна академия“, и „Академията“. Следва да се разбира Богословският факултет при Софийския университет, който от 1923 г. до 1951 г. се нарича по този начин, а от 1951 г. до 1991 г. е Духовна академия при Българската православна църква. От 1991 г. е отново в състава на Софийския университет с името „Богословски факултет“)
Иван Денев
В далечната 1982 година, по агентурен път, в Шесто управление на Държавна сигурност се получават данни, че сред преподавателите в Духовната академия е оформена опозиционно настроена неформална група, „обединена на базата на общи възгледи за мястото, ролята, целите и задачите на религията в социалистическата държава. Идеологическата им платформа е назад към чистото богословие, за неучастие на Българската православна църквав световните миротворчески религиозни форуми, против икуменизма и непоставяне религията в услуга на комунистите[1]”. Същите преподаватели отправяли злостни критични бележки по адрес на атеизма, марксистко-ленинската идеология и политиката на българското правителство[2].
Предвид на горното „с цел пълното разкриване, документиране, предотвратяване и пресичане дейността на групата”, Държавна сигурност предлага:
В Духовната академия да бъде открито „Групово дело за оперативна разработка”(ГДОР) с окраска „Идеологическа диверсия” от религиозни позиции, под псевдонима “Паяци”, срещу доцент Николай Иванов Маджуров, преподавател по „Християнска апологетика”, свещеник Анатолий Младенов Балачев, старши асистент по „Пастирско богословие”, Георги Димитров Шумов, преподавател по „Нравствено богословие” и Иван Денев Георгиев, главен асистент по „Омилетика”.
Делото да се регистрира под № 14010 от 29.10.1982 година на името на старши лейтенант Йордан Гюдуров, разузнавач в отдел 03, отделение 01 на Шесто управление на Държавна сигурност[3]”.
За водач на групата е посочен доцент Николай Иванов Маджуров.
Оперативният работник (о. р.) старши лейтенант Йордан Гюдуров изготвя специален план за работа по отношение на Групово дело за оперативна разработка “Паяци”, както следва:
І. Агентурни мероприятия.
1. Да се използват възможностите на агент Антон.
1.1. Придобиване на информация относно коментари, изказвания и заявления по актуално-политически и международни мероприятия.
1.2. Начин на преподаване и интерпретиране на преподавания материал от Георги Димитров Шумов.
1.3. Мнението на студентите и другите преподаватели относно преподавателските качества и нивото на преподавания материал от разследваните.
1.4. Изказвани становища по икуменически въпроси.
1.5. Какви теми се разглеждат в кръжока по Систематическо богословие, ръководен от доцент Николай Маджуров, кои са активните участници и коментарите, които се водят там.
Срок за изпълнение: 30.05.1983 година
Отговорник: Йордан Гюдуров
2. Чрез агентите Балкански и Стойнов да се решат задачите по:
2.1. Възпиране и недопускане прокарването на техни решения, мнения и предложения в Академическия съвет.
2.2. Да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент.
2.3. Да се ограничава участието им в международни мероприятия извън и в страната.
Срок за изпълнение: постоянен
Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров
3. Чрез агентите Максим и Стойнов да се изясняват намеренията им да поместват свои материали в периодичния църковен печат, с оглед предварително запознаване с тях и провеждане на оперативни комбинации, целящи разобличаването им.
Срок: постоянен
Отговорник: К. Котов
4. Да се използват връзките на агент Стефанов с тях за внедряване в групата и придобиване на информация относно техни намерения, изказвания, коментари и прочее, с оглед създаване вътрешни противоречия и разлагане на групата.
Срок: 30.04.1983 година
Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров
5. На агентите Ленко, Ангелов и Пешо да се поставят задачи за наблюдение поведението и реакциите им от провежданите спрямо тях агентурно-оперативни мероприятия, с оглед насочване към най-подходящи форми, средства и методи за въздействия.
Срок за изпълнение: постоянен
Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров
6. На агентите Костадин, Октавиан, Марио и кандидат-агента Ангел да се разработят следните задачи:
6.1. Редовно да информират за техни изказвания и намерения по време на лекции, с оглед по-пълното изясняване на мирогледните и идеологическите им позиции.
6.2. Начин на интерпретиране на преподавания материал и показване записки от техни лекции, с оглед компрометиране, дискредитиране и изразяване на официално недоволство от тях.
6.3. Изясняване характера и начина на провежданата агитация и пропаганда сред студентите за приемане монашеско звание и оставане на обучение в Академията, с цел недопускане обработката и увеличаването на студентите към активен религиозен живот.
6.4. Разкриване и установяване на техните симпатизанти и поддръжници сред студентите, с оглед разколебаването им, или отстраняване от Академията.
6.5. Да посещават кръжока на Николай Маджуров и информират за коментарите и разглежданите теми там.
6.6. Да се изяснява поведението им извън лекции, с оглед установяване на неофициалните им становища, прояви, връзки и прочее.
Срок за изпълнение: 30.05.1983 година
Отговорник Йордан Гюдуров
ІІ. Оперативно-технически мероприятия
1. Да се поставят задачи по мероприятие (М.) Вихрен (контрол на личната и служебна кореспонденция), с оглед установяване и изясняване характера на връзките им и вземане на оперативно отношение.
Срок за изпълнение: 08.11.1982 година
Отговорник: Йордан Гюдуров
2. По целесъобразност да се провежда мероприятие Пирин (подслушване на телефона), за установяване кръга и характера на връзките им.
Срок за изпълнение: постоянен
Отговорник: ЙорданГюдуров
3. При необходимост, да се провежда мероприятие Родопи (подслушване по домовете), с цел изясняване характера на разговорите, кръга на участниците и симпатизантите на групата, коментари за постигнати резултати в тяхната дейност, намерения и предстоящи задачи.
Срок за изпълнение: постоянен
Отговорник: Йордан Гюдуров
ІІІ. Други мероприятия
1. Чрез агент Пешо да се установи на кои курсове преподават разследваните, с оглед придобиване на агентура от средата на студентите за по-успешно решаване на задачите.
Срок за изпълнение 20.11.1982 година
Отговорник: Йордан Гюдуров
2. Своевременно да се изучават засечените връзки на разработваните, с оглед оперативно подхождане, документиране и легализиране на получените информации.
Срок за изпълнение: постоянен
Отговорник: Йордан Гюдуров
3. Разследваните да се заложат в системата „Искра” за срок от една година, с оглед получаване на съобщения при постъпване на информация от други поделения на МВР.
Срок за изпълнение: 10.11.1982 година
Отговорник: Йордан Гюдуров
4. Да се изучи обстановката и обкръжението на разследваните по местоживеене, с цел:
4.1. Придобиване на агентура и поверителни лица за изучаване участието им в провежданите на обществено-политически мероприятия, коментари и заявления сред съседи, изграден авторитет, посещения в домовете им и от какви лица и прочее.
4.2. Изясняване възможностите за монтиране и експлоатация на мероприятие Родопи (подслушване на домовете), провеждане на мероприятие „Г” и други.
Срок за изпълнение: 15.12.1982 година
Отговорник: Йордан Гюдуров
5. Да се изготви аналитична справка за досегашната дейност на разследваните.
Срок за изпълнение: 30.11.1982 година
Отговорник: Йордан Гюдуров
6. След изясняване на задачите по плана, да се анализира и направи оценка на получената информация въз основа на което да се излезе с нов план за по-нататъшна работа с разследваните.
Срок за изпълнение: 15.06.1983 година
Отговорник: Йордан Гюдуров[4]
За осъществяване на така изготвения оперативно-агентурен план, Йордан Гюдуров прибягва официално до услугата на следните лица:
1. Агент Антон, регистриран под № 56311, идентифициран от Комисията по досиетата по чл. 1 от ЗДДБДС като Димитър Станков Киров[5].
2. Агент Стефанов, идентифициран лично от мене като свещeник П. Д. Б. по съдържанието на доносите, регистриран под № 41162 от 1975 година.
3. Агент Стойнов, който остава засега неидентифициран, регистриран под № 119385 от 1968 година.
4. Агент Балкански, неидентифициран, регистриран под № 17193 от 1967 година.
5. Агент Максим, неидентифициран, регистриран под № 5129 от 1964 година[6].
От 102 документа в досието ми, 18 са на агент Антон, 11 на агент Стефанов, 2 на агент Стойнов, 1 на агент Балкански и 2 на агент Максим.
Допълнително агентурни донесения правят: кандидат-агент Митко – 1 бр., агент Емил – 4 бр., агент Октавиан – 1 бр., агент Костадин – 1 бр., кандидат-агент Орлов – 3 бр., кандидат агент Велко – 1 бр. и агент Рудомир – 2 бр. Всичко 47 броя. Повечето студенти от горните курсове.
Прави впечатление, че агент Рудомир се движи във висшите ешелони на църковната власт, видно от доносите му.
Останалите 55 документа са различни справки, рапорти и предложения на оперативния работник, служебна документация.
Но да прeминем към съдържанието на документите.
Разработването на групата започва през 1979 година. Още тогава кандидат-агентът Станков (бащиното име на Димитър Киров) характеризира доцент Николай Маджуров като „консервативно религиозен”, а отец Анатолий Балачев като човек с „90 процента вяра и 10 процента разум[7]”. След вербуването му за агент на 07.02.1980 година от капитан Бончо Станоев Асенов и регистриран на 13.02.1980 година в Шесто управление на Държавна сигурност, отдел 03, отделение 01, под псевдонима Антон, през всичкото време на проучването на групата, той е най-ревностен доносник, ръководен в агентурната си дейност от капитан Бончо Асенов и оперативен работник Едуардо Денчев[8].
Трудно можем да кажем същото за агент Ангелов (Иван Желев Димитров), който е вербуван за агент и секретен сътрудник на Първо главно управление на Държавна сигурност, отделение 14 (“Културно-историческо разузнаване”), на 28.03.1973 година като специализант в Гърция и повторно като агент на Шесто управление на Държавна сигурност, отдел 03, отделение 01, от оперативен работник Едуардо Денчев Денчев на 06.01.1982 година, под псевдонима Ангелов и регистриран на 08.01.1982 година, от когото в моята лична преписка няма нито едно донесение срещу мене. Не говоря за неговото лично досие. В агентурната си дейност той е ръководен от полковник Христо Маринчев, старши лейтенант Йордан Гюдуров, старши лейтенант Едуардо Денчев Денчев и оперативен работник Данаил Петлешков[9].
И двамата не са снети от отчет като сътрудници на Държавна сигурност след 10.11.1989 година.
За сведение на читателите, от 1242 учени в комисиите на Висшата атестационна комисия 183 се оказаха агенти на Държавна сигурност, което означава, че за тоталитарните служби са работили близо 15%. Към 17.VІ.2011 година средният процент на агентите на Държавна сигурност в институциите са около 10%. Не са обаче постъпили в Комисията по досиетата данни от Министерския съвет и Висшата атестационна комисия за 128 души, които подлежат безспорно на допълнителна проверка[10]. Не по-малко са агентите и в Президиума на Висшата атестационна комисия.
Но да се върнем към доносите на агентите.
И така, първият донос на агент Антон от 24.11.1982 година (регистриран в Шесто управление на ДС под № 19420 на 25.11.1982 година).
Същият съобщава, че в Духовната академия функционира кръжок по Систематическо богословие, ръководен от доцент Николай Маджуров. Свещеник Анатолий Балачев бил постоянен курсов ръководител на Въведителния курс и имал възможност да проверява „предаността на студентите към Църквата”, както и тяхната „религиозност” и да ги насочва към дяконско и монашеско служение. Доцент Христо Стоянов „неофициално бил заявил, че няма да напише рецензия на хабилитацията на Иван Денев”. Георги Шумов пък бил продавал ксерографски записки на студентите по „История и анализ на етическите системи” за 16 лева екземпляр.
И най-важното: когато в Академията се обявявало конкурс за аспирант, асистент или доцент от Светия Синод, означавало, че конкурсът ще спечели протежето на някой от митрополитите. Ако пък инициативата за конкурса излизала от Академията, предполагало се, че победителят ще бъде избран и одобрен от Академическия съвет. Вторият случай не криел изненади. Академическият съвет можел да избере по-добрия от кандидатите за доцент, например, и да го предложи за утвърждаване от Светия Синод[11].
Имало предложение на мястото на Георги Шумов да бъде назначен Дамян Стойнов.
Все дребни интрижки.
Пита се, агент Антон чий кандидат е – на Светия Синод, на Академията или на Държавна сигурност? Имаме всичките основания да смятаме, че той е кандидат на Държавна сигурност. В документ № 54 от страна на Държавна сигурност се предлага „да не се допусне назначаването на Дамян Стойнов на мястото на Георги Шумов; за преподавател по Нравствено богословие да се предложи Димитър Киров[12]”.
В друг донос от 05.01.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 292 на 10.01.1983 година) агент Антон съобщава за проведен разговор с Георги Шумов и отец Анатолий Балачев по повод негова статия за „семейството”, в която твърдял, че „семейството е честно дело, както у християните, така и у езичниците”. Групата на Маджуров била против неговите концепции и остро била реагирала. Иван Денев (като редактор) имал желание да спре негова статия в списание „Духовна култура”. По наша преценка „било предателство на Църквата един богослов да прави “мили очи” на комунистите, които желаели да унищожат Духовната академия и Църквата, като приписват висок морал и достойнство на нехристиянските семейства”. Били сме решени активно да се борим срещу „антирелигиозните тенденции на нашето време”. Смело сме заявявали, „че няма сила на този свят”, която да ни застави „да се боядисаме” и да рушим Църквата и Академията. Някои от владиците тайно ни били подпомагали и по този начин връзвали „ръцете на Ректора и професор Коев”. На тоя етап групата била много силна „и в много отношения парирала Ректора и професор Коев[13]”.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Интересно, тук агент Димитър Киров навлиза в областта на политиката и се мъчи да говори от името на ръководството на Академията. Работели сме за утвърждаване на християнския морал. А той какъв морал мисли да преподава на студентите – християнски или марксически, или нещо средно. Може би някакво ново еклектично откритие?
В доноса си агент Антон популяризира взаимоотношенията между преподавателите в Академията. От една страна, Ректорът протопрезвитер Николай Шиваров и Тотю Коев, от друга, групата на Маджуров. Агентът сам определя себе си към групата на „победителите” – Шиваров-Коев.
Немислимо е едно малцинство, каквото е „групата” на Маджуров, да бламира дейността на Академическия съвет и Ректора. Тук съзирам стратегическа цел за бъдещи репресивни действия срещу групата, която агент Антон (Димитър Станков Киров) се мъчи да лансира. И донякъде успява, подкрепян от „прогресивното” крило на преподавателите.
В доноса си от 15.03.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3838 на 24.03.1983 година) агент Антон, който, за съжаление не можа да създаде свое семейство, се възмущава от това, че нашите семейства, както и семейството на Славчо Вълчанов, сме били винаги със съпругите си, тъй като те били религиозни и произхождали от религиозни семейства. Изключение правел Георги Шумов, който бил ерген.
Какво лошо и какво досадно има във всичко това? А къде е неговото семейство и неговата съпруга? И изобщо имал ли е той,… тъй като ние нито веднъж не го видяхме с негова съпруга?
Важното в този донос е това, че в едно от мероприятията, които се предвиждат за реализиране от страна на оперативния работник касаят моя милост. Мероприятието буквално гласи: „Чрез агентурата в Духовната академия и Светия Синод да се забави процедурата по избирането на Иван Денев за доцент![14]”.
Любезният читател навярно си спомня, че още в началото на своя план за агентурно-оперативното и техническо проучване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” старши лейтенант Йордан Гюдуров бе предвидил, чрез агентите Балкански и Стойнов, „да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент”. Сега тук сме свидетели на изпълнение на предвиденото оперативно действие. Нямам спомен, доколко Йордан Гюдуров бе успял да препятства избирането ми за доцент чрез горецитираните агенти Балкански и Стойнов. Спомням си обаче, че и двете рецензии на моя труд („Проповедта през епохата на Българското възраждане”) бяха положителни и при гласуването в Академическия съвет получих абсолютно мнозинство. По-трудно обаче стана избирането ми за професор, но за това ще разкажа, при благовремие, друг път.
В друг един донос от 29.06.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9034 на 01.07.1983 година) агент Антон съобщава на оперативен работник Йордан Гюдуров за дейността на отец Балачев и Николай Маджуров по възстановяването на Челопеченския манастир. В този донос е вмъкнат и един пасаж за моето отношение към възстановяването на манастира: „Иван Денев имал по-специален курс, за разлика от останалите трима. Това нещо се забелязвало отстрани. По думите на Анатолий аз съм постъпвал така, понеже трябвало да бъда избран за доцент и щял съм да помълча, докато стана професор[15]”.
Дължа да заявя, че никога не съм посещавал Челопеченския манастир и не зная къде точно се намира.
В следващия си донос от 23.08.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 11512 на 31.08.1983 година) агент Антон се занимава със студентските бригади и по-специално с ръководителите на тези бригади. По време на есенна бригада аз и командира на бригадата Николай Маджуров, освен полагащото ни се възнаграждение, сме си били подсигурили „богато зимовище”. По наше нареждане студентите „събирали най-добрите плодове” и с „кашони ги изпращали по пощата” на домашните ни. За Иван Денев били изпратени около 500 килограма ябълки, а за командира Николай Маджуров 150 килограма орехи. Интересно как агент Антон не ги е закръглил на 5000 и 1500[16].
В интерес на истината, както ние, така и студентите получаваха от ръководствата на Аграрно промишления комплекс известен брой плодове. Но да стоиш в София и да злорадстваш е по-лесно, отколкото да ходиш по полетата на България и да работиш. Защо агент Антон, след като се пише такъв голям патриот, не дойде нито веднъж на бригада и да види как се работи там? По-лесно е да стоиш в кабинета си и да пишеш доноси. В крайна сметка искам да му припомня библейската мъдрост: „Работникът заслужава своята награда” (Лука 10:17).
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Що се касае за възнагражденията на доцент Маджуров и моето, те са в рамките на закона. Едва ли има счетоводител на Аграрно промишления комплекс, който да раздава пари на ангро, без основание. Това е приоритет на други хора, които разполагаха с безотчетни и раздаваха на агентурата. Това бе приоритет на агентите на Държавна сигурност.
Как отреагирва Йордан Гюдуров на този донос на Димитър Киров? – Ето как: „В чест на деветосептемврийския празник агент Антон да се награди с предметна награда на стойност 20 лева[17].” Отначало в текста е било изписано 10 лева, а след това преправени с химикал на 20 лева. Иуда получи 30 сребърника за своето предателство, а наш Димитър само 20 лева. Жалко!
Вторият активен сътрудник на Държавна сигурност по делото Групово дело за оперативна разработка „Паяци” в Духовната академия е агент Стефанов. За него вече казахме, че е наш бивш ученик от Семинарията, чието име не мога да обявя.
Първият му донос срещу мене е от 9.12.1982 година.
На 7.12.1982 година агент Стефанов бил разговарял с мене в Академията, пред когото съм изказал недоволство от Николай Маджуров, когото съм обвинил в самохвалство. В доклада си до Светия Синод за дейността на студентската бригада, той „изтъквал повече личните си заслуги и не признавал качествата на останалите ръководители”. Нямам спомен да съм говорил точно така пред агент Стефанов, но не отричам, че съм изразявал недоволство от поведението на Николай Маджуров.
На агента от страна на оперативния работник е поставена следната задача: „В разговор с Денев да се стреми да засилва отрицателните настроения у него спрямо Маджуров. Задачата да изпълни, като, между другото, споделя мнение, че последният е грандоман и се стреми към професура по нечестен начин – не дава научна продукция, а си приписва големи заслуги при организиране на бригадите[18]”.
Вторият важен донос на агент Стефанов срещу мене е от 21.12.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 488 на 10.01.1984 година). Касае мое изказване пред него по случай отзоваването на преподавателя Георги Шумов от Академията.
„Задъхан” съм го бил помолил: „Бягай при митрополит Филарет и му съобщи, че снощи Академическият съвет взе решение да се помоли Синода за освобождаването на Георги Шумов от Академията. Положението е критично!” Само два часа след това съм бил отишъл пак при доносника. Този път обаче съм бил „настоявал да не се съобщава решението на Академическия съвет за Шумов, понеже всичко било предрешено и нямало смисъл да се шуми[19]”. Смятам, че добре съм постъпил, защото колегата Георги Шумов бе отстранен от Академията по искане на Държавна сигурност. И това го показа гласуването в Академическия съвет. Тогава аз, Николай Маджуров и професор протопрезвитер Радко Поптодоров го защитихме. Всички останали членове на Академическия съвет гласуваха против него. Не е тайна за никого, че Видинският митрополит Филарет го подкрепяше преди това.
Между доносите на тези двама „юнаци” се мъдрят и доносите предимно на студентите: Митко, Емил, Октавиан, Костадин, Орлов, Велко и Рудомир. В съдържанието си, най-общо, те са насочени главно срещу отец Балачев и за негови разговори с различни хора по най-различни проблеми, срещу Георги Шумов, както и срещу техни колеги – студенти. Затова тук ще ги почетем с мълчание.
Решаващо значение за операция Групово дело за оперативна разработка „Паяци” обаче имат рапортите на старши лейтенант Гюдуров. Тук ще се спра само на някои от тях.
В първата си справка за Групово дело за оперативна разработка „Паяци” от 16.02.1983 година (регистрирана в Шесто управление на Държавна сигурност под № 2018) Йордан Гюдуров прави кратки характеристики за всеки член на групата на Николай Маджуров.
Николай Маджуров – „Произхожда от заможно селско семейство. Баща му починал отдавна и бил отгледан от майка му, която била много религиозна. Основно образование завършил в родното си село. След това гимназия (семинария) … и Духовна академия в София. През 1968 година бил назначен за преподавател в Духовната семинария. Завършил и аспирантура в Академията към катедрата по апология на християнството. Оттогава е засичан, че обича да злослови по адрес на социалистическата действителност и Съветския съюз. Проявявал се като интригант и клюкар. Посещавал атеистични беседи, на които правил опити да осмива докладите и лекторите. През 1973 година, вече като асистент в Духовната академия, бил задържан и разпитван… за разпространено послание от Александър Солженицин до руския патриарх, засягащо въпроси за религиозните свободи в Съветския съюз. По време на фашисткия преврат в Чили правил злостни политически коментари с антисъветска и антикомунистическа насоченост. Целият му съзнателен живот е свързан с християнската апология и критикуване на марксистко-ленинската теория и практика[20]”.
Анотолий Младенов Балачев – „Негов най-близък съидейник… През 1961 година завършва Духовната академия, след което работи като преподавател в Черепишката семинария, счетоводител при Софийската митрополия и възпитател в Академията до 1978 година. От тогава е асистент по „Пастирско богословие”. По убеждение е силно религиозен. Защитава ревностно религията и църквата… Обработва в религиозен дух студенти и ги приканва да стават свещеници и монаси… Религиозната му фанатичност и нетърпимост към атеизма са причина да се отнася отрицателно към политиката на партията и правителството и да коментира от негативни позиции международните и вътрешно-политически събития. Счита, че държавата прекалено се намесвала в работата на Църквата[21]”.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Георги Димитров Шумов – „Произхожда от бедно селско семейство. Родителите му са аполитични, силно религиозни. Има трима братя, от които единият е свещеник, а другите двама работници, като единият е също силно религиозен, а другият е член на БКП. Завършил Духовна семинария през 1960 година, след което работил като касиер на Сливенската митрополия до 1965 година и общ работник в Кремиковци. По-късно въз основа на протекции от митрополит Никодим, бил изпратен на богословска специализация в ГДР… След завръщането му известно време преподавал в Черепишката семинария и служил в Икуменическия отдел на Светия Синод. През 1977 година бил изпратен на богословска специализация в Загорск – СССР, където станал кандидат на богословските науки. От 1980 година е преподавател по „Нравствено богословие” в Духовната академия… Силно религиозен и ограничен, с антикомунистически настроения[22]”.
Иван Денев Георгиев – „Произхожда от средно селско аполитично семейство. Под влияние и с материалната издръжка да дядо му и баба му завършил Духовна семинария и Духовна академия. Работил като секретар, като служител във Великотърновската митрополия и преподавател в Духовната семинария. С постъпването му на работа в Академията станал близък приятел с Николай Маджуров[23]”.
Що се касае до Плана на Йордан Гюдуров за разработката на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, на страница 14 той предписва: „Да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент[24]”.
Във втора справка за Групово дело за оперативна разработка „Паяци” от 30.06.1983 година, (регистрирана в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9391 на 10.07.1983 година) старши лейтенант Йордан Гюдуров отчита дейността си за полугодието на 1983 година по отношение на групата на Маджуров, като преповтаря в много отношения своята първа справка и тук-таме вмъква някои нови подробности. В края на изложението си за дейността на групата той прави следните изводи:
„1. Дейността на групата е насочена срещу икуменическото движение и участието на Българската православна църква в движението за мир.
2. Провеждат активна религиозно-пропагандна дейност сред студентите.
3. Възстановяват манастири и активизират религиозния живот без знанието на Комитета по вероизповеданията и Светия Синод на Българската православна църква[25].”
*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, бр. 3-4, с. 55-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г. на ГДОР “Паяци”, л. 1-3.
[2]. Там.
[3]. Пак там, л. 1-3.
[4]. Пак там, л. 12-18.
[5]. Решение на Комисията по досиетата № 230 от 16.06. 2011, л. 41-42.
[6]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г. по ГДОР “Паяци”, л. 5.
[7]. Вж. Момчил Методиев. Държавна сигурност в Духовната академия. –Християнство и култура, 2011, бр.7 (64), с. 33.
[8]. Решение на комисията по досиетата № 230 от 16.06.2011, л. 41-42.
[9]. Пак там, л. 55-56.
[10]. Пак там, л. 1; в-к “Труд” от 17.VІ.2011, с. 18.
[11]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г., л. 19-20.
[12]. Пак там, л. 148.
[13]. Пак там, л. 30-33 срв. л. 35-40.
[14]. Пак там, л. 60.
[15]. Пак там, л. 87.
[16]. Пак там, л. 97-99.
[17]. Пак там, л. 98.
[18]. Пак там, л. 22-24.
[19]. Пак там, л. 149-151.
[20]. Пак там, л. 7-8.
[21]. Пак там, л. 8-9.
[22]. Пак там, л. 9-10.
[23]. Пак там, л. 10-11.
[24]. Пак там, л. 14.
[25]. Там.
Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014). Източник Гугъл БГ.
Конференцията „Дейността на Държавна сигурност и Българската православна църква по времето на комунизма” беше проведена през ноември 2011 година, когато все още имаше съмнения до каква степен Държавна сигурност е успяла да проникне в днешната висша църковна иерархия. Резултатите от проверката бяха оповестени през януари 2012 година и от мнозина бяха приети за изненадващи (дори шокиращи), като е много вероятно тези разкрития да оставят траен отпечатък върху публичния образ на голяма част от митрополитите на Българската православна църква. Настоящият доклад беше подготвен за конференцията, проведена през ноември 2011 година, но беше довършен и преработен след като резултатите от проверката бяха оповестени, поради което той е съобразен и с тези резултати.
Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.
Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].
От години ме занимава един страшен за мене въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковния усет за богословието през втората половина на ХХ век. В Румъния, например, една съседна страна с близък до нашия тоталитарен режим, имат отец Думитру Стънилоае, стареца Клеопа, отец Юстин (Първу) и други, все старци, които имат общоправославно признание. В Сърбия имат св. Николай Велимирович и св. Юстин Попович. В Гърция имат св. Нектарий, старците Паисий и Порфирий. Често пъти тези самозадавани въпроси и размисли ме насочваха към още по-дълбоките такива: за силата на любовта, свободата и Истината. Настоящият текст има за цел, по-скоро, да поставя въпроси, отколкото да дава отговори в конкретика. И това не е от обикновена икономийна учтивост или слабодушие; по-скоро „извира” от вярата ми, че Бог има своя промисъл и за нас, наследниците на св. Цар Борис и на св. Патриарх Евтимий Търно-вски. Това е, може би, и един подглас към молитвата на Оптинските старци: „При всички непредвидени случаи, Господи, не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Тебе.”
Богословието
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.